My Mir

"Всяка къща представлява разказ за провал – за банкрут и просрочени плащания, за дългове и ипотеки – и той си беше поставил задачата да документира последните, още незаличени следи от разбития живот на тези хора, за да докаже, че изчезналите семейства са били тук някога, че духът на хора, които никога няма да види, никога няма да познае, продължава да присъства сред изоставените вещи, разпилени в празните им къщи." – тези думи от романа Сънсет Парк на Пол Остър, освен, че чудесно описват дейността на главния герой в него, Майлс Хелър, по времето на кризата от 2008-а, услужливо напомнят, че Паметта и неведомите пътища на Съдбата/Случайността заемат ключово място във всяка "литературна къща" на Остър. Да, в продължение на 7 години Майлс Хелър бяга от спомена и вината за трагичен инцидент (четете откъса по-долу) докато разчиства и снима опустели къщи, когато Съдбата/Случайността го запраща именно в изоставена къща в бруклинския Сънсет Парк, където среща стария си приятел Бинг и две жени... Или "настоящето не е по-малко тъмно от миналото, нито по-малко неизвестно от бъдещето" както гласи друга Остърова класика, а докато маркираме 77-то рождение на Пол Остър, този февруари, и чакаме неговото завръщане (от борбата с рака на белите дробове) с новия роман Баумгартнър, сега се запознайте с Майлс Хелър...

Не ѝ беше казал почти нищо за себе си. Дори в първия ден в парка, когато тя го чу да говори и разбра, че е от някъде другаде, той не ѝ каза, че това "някъде другаде" е Ню Йорк Сити, и по-точно Уест Вилидж в Манхатън, а само ѝ подметна, че животът му води началото си от горе на север. Малко по-късно, когато взе да я подготвя за годишните гимназиални изпити и я запозна с основите на висшата математика, Пилар разбра, че той не е просто един пътуващ разчиствач на празни жилища, а високообразован човек с бърз ум и голяма любов към литературата, както и с такива задълбочени познания за нея, че нейните учители в "Джон Ф. Кенеди" изглеждаха като самозванци. В кое училище е учил, попита го тя един ден. Той сви рамене, тъй като не искаше да споменава "Стайвесънт", нито трите години в "Браун". Но тя не го остави на мира и когато продължи да настоява, той сведе поглед към пода и смотолеви нещо за малък щатски колеж в Ню Ингланд. На следващата седмица, когато ѝ връчи роман от Ренцо Майкълсън, който всъщност бил негов кръстник, тя забеляза, че е публикуван от издателство, наречено "Хелър Букс", и го попита дали няма някаква роднинска връзка с него. Никаква, отговори ѝ той, просто съвпадение. Хелър било доста разпространено име. Което пък ѝ подсказа простичкият и съвсем логичен следващ въпрос, а именно към кои Хелър принадлежи той. Кои са неговите родители и къде живеят? И двамата не са живи, отвърна ѝ той. Както се казва, отдавна вече не са сред нас. Също като при мен, обади се тя и очите ѝ изведнъж се напълниха със сълзи. Така е, отвърна ѝ той, също като при теб. Братя или сестри? Не. Единствено дете съм.

Като я лъжеше по този начин, той си спестяваше неудобството да ѝ казва неща, които от години гледаше да премълчава. Той не иска тя да знае, че шест месеца след като се е родил, майка му е напуснала баща му, развела се е с него и се е омъжила за друг. Не иска тя да знае, че нито е виждал баща си Морис Хелър, основател на издателството "Хелър Букс", нито е говорил с него от лятото след третата му година в "Браун". Най-малко пък иска тя да знае каквото и да било за неговата мащеха, Уила Паркс, която се бе омъжила за баща му двайсет месеца след развода, и нищо, нищо, ама нищичко за мъртвия му доведен брат Боби. Всички тези неща нямат нищо общо с Пилар. Те са си лични негови работи и докато не намери изход от ада, в който живее вече седем години, няма да ги сподели с никого.

И досега не е наясно дали го беше направил нарочно, или не. Няма съмнение, че той блъсна Боби, че двамата се бяха скарали и обзет от гняв, той го блъсна, но не беше наясно дали го е блъснал преди, или след като чу шума от задалата се насреща им кола, което ще рече, че не знае дали смъртта на Боби е злополука, или пък тайничко се е опитал да го убие. Цялата история на живота му зависеше от случилото се през онзи ден в Баркшърските възвишения и той все още няма представа от истината, все още не може да е сигурен дали носи вина за това престъпление, или не.

Беше лятото на 1996-а, приблизително месец след като беше получил "Великият Гетсби" като подарък от баща си за шестнайсетия си рожден ден заедно с още пет книги. Боби беше на осемнайсет и половина, току-що едва успял да завърши гимназия с големи напъни и не без усилията на доведения си брат, който му беше развил темите за годишния изпит срещу силно занижената цена от два долара на страница, тоест за общо седемдесет и шест долара. Родителите им бяха наели къща в покрайнините на Грейт Барингтън за през месец август и двете момчета вече пътуваха нататък, за да прекарат уикенда с тях. Той още нямаше години за шофьор, но Боби разполагаше с книжка и затова именно той трябваше да провери бензина и да напълни резервоара, преди да тръгнат – което, разбира се, той не беше направил. На около петнайсет мили преди да стигнат къщата, докато пътуваха по хълмист черен път с много завои, бензинът свърши. Той може би нямаше да се ядоса, ако Боби беше показал с нещичко, че съжалява, ако този тъпоумен лентяй си беше направил труда да се извини за пропуска, но верен на стила си, Боби намери ситуацията за страшно забавна и първата му реакция беше да избухне в смях. По онова време вече имаше мобифони, но никой от тях нямаше такъв у себе си, което означаваше, че трябва да зарежат колата и да тръгнат пеш. Беше непоносимо горещ и влажен ден с пълчища мушици и комари, които кръжаха около главите им; той беше в гадно настроение, вбесен от идиотския непукизъм на брат си, от жегата и насекомите, от това, че трябваше да трамбува по един неравен тесен път, и не след дълго взе да си го изкарва на Боби, наричаше го какъв ли не, опитваше се да го предизвика да се сбият. Боби обаче само свиваше рамене, без да отвръща на обидите му. Що се натягаш за едното нищо, така му каза, животът е пълен с неочаквани обрати, може би пък точно на този път ще ни се случи нещо интересно, може би, просто може би, ще попаднем на две хубави момичета ей тук, зад следващия завой, на две съвършено голи красавици, които ще ни завлекат в гората и ние ще ги любим на воля в продължение на най-малко шестнайсет часа. При нормални обстоятелства би избухнал в смях; винаги, когато Боби започне да разправя небивалици, той слушаше с удоволствие шашавите му измислици, но точно тогава в обстоятелствата нямаше нищо нормално и изобщо не му беше до смях. Всичко беше толкова идиотско, искаше му се да забие юмрук в мутрата на Боби.

Сега, когато се сеща за онзи ден, винаги си представя колко различно би могло да е всичко, ако беше вървял от дясната страна на Боби, а не от лявата. Тогава, след като го блъсна, той щеше да падне извън пътя, а не по средата на пътя, и това би било край на историята, тоест нямаше да има история, цялата работа щеше да е безинтересна – кратко спречкване, което щеше да е забравено за нула време. Но ето ги двамата, неизвестно защо подредени точно в този тандем ляво – дясно, той от вътрешната страна, Боби от външната, крачат рамо до рамо по пътя срещу насрещното движение, каквото всъщност нямаше, нито една кола, камион или мотоциклет не бе минал за десетте минути, в които той не беше спрял да ругае Боби, но изведнъж присмехулният непукизъм, с който доведеният му брат гледаше на тази злополучна неволя, бавно се превърна в раздразнителност, после във войнственост и след около две мили, откакто бяха тръгнали пеш, двамата вече си крещяха неистово един на друг, колкото им глас държи.

Колко често се бяха карали в миналото? Безброй пъти, повече пъти, отколкото можеше да си спомни, но в това нямаше нищо необичайно, така смяташе, тъй като всички братя се дърляха, и макар Боби да не му беше брат по плът и кръв, той все пак винаги е бил край него, през цялото време на съзнателния му живот. Беше на две годинки, когато баща му се бе оженил за майката на Боби и четиримата започнаха да живеят под един покрив, което значи откакто се помни – период, сега напълно заличен в ума му, затова имаше право да каже, че Боби винаги му е бил брат, въпреки че, стриктно погледнато, не беше такъв случаят. Съществуваха обичайните кавги и конфликти, а и защото беше по-малкият с две и половина години, тялото му беше вечна жертва на сбиванията помежду им. Смътно си спомняше как през един дъждовен ден някъде в провинцията баща му се втурна да ги разтървава или как мащехата му се кара на Боби да не се държи грубиянски, или как веднъж, когато Боби издърпа играчка от ръцете му, той го срита по кокалчетата. Но невинаги всичко беше войни и битки, имаше и периоди на временно затишие и примирие, както и хубави моменти; спомняше си, че когато беше на седем или осем, тоест когато Боби е бил на девет, десет или единайсет, той започна наистина да харесва брат си, дори да го обича, както и че в отговор беше също така харесван и може би дори обичан от него. Но никога не станаха близки, не и по начина, по който обикновено братята са си близки, дори конфликтни братя, които често се джафкат, и без съмнение това имаше нещо общо с факта, че двамата бяха част от едно изкуствено изградено семейство и всяко от момчетата пазеше най-дълбоката си преданост към своя родител. Не че Уила се държеше зле с него, нито че баща му се държеше зле с Боби. Точно обратното. Двамата възрастни бяха като верни съюзници, бракът им беше стабилен и забележително безоблачен, като всеки от тях отстъпваше пред детето на другия и само гледаше как да го оправдае. Въпреки това съществуваха невидими линии на разделение, микроскопични пукнатини, които им напомняха, че представляват скърпено единство, нещо като незавършена цялост. Например името на Боби. Уила си беше Уила Паркс, но името на първия ѝ съпруг, който беше умрял от рак на трийсет и шест години, беше Нордстром и затова Боби също беше Нордстром, и тъй като това беше името му през първите четири и половина години от живота, Уила отказваше да го смени на Хелър. Защото смяташе, че това ще разстрои Боби, но най-вече защото не искаше да заличи и последните следи от първия си съпруг, който я беше обичал и нямаше вина за смъртта си, лишавайки сина им от неговото име, което на свой ред щеше да я накара да се почувства, сякаш той е умрял за втори път. Така че миналото беше част от настоящето и призракът на Карл Нордстром беше петият член в семейството им, отсъстващ дух, който беше оставил отпечатъка си върху Боби, защото той беше брат и не беше брат, беше син и не беше син, едновременно приятел и враг.

Живееха под един покрив, но настрана от факта, че родителите им бяха съпруг и съпруга, почти нищо друго не ги свързваше. По темперамент и външност, по пристрастия и поведение, по всички други стандарти за кой какъв е те бяха различни, дълбоко и непреодолимо различни. С течение на годините всеки пое по собствения си път, а когато изживяваха неспокойните години на юношеството, пътищата им вече рядко се пресичаха, с изключение на места като семейната трапеза и семейните излети. Боби беше лъчезарен, схватлив и забавен, но ужасно слаб ученик, който ненавиждаше училището, и тъй като на всичкото отгоре беше дързък и безразсъден в поразиите, които вършеше, бяха му лепнали етикета "проблемен". За разлика от него по-малкият му доведен брат неизменно получаваше най-високите оценки в класа си. Хелър беше кротък и затворен в себе си, Нордстром беше екстровертен и непокорен; всеки от тях смяташе, че другият е поел по погрешен път в живота. А нещата се влошаваха още повече и заради майката на Боби, която беше професор по английска литература в Нюйоркския университет, жена, страстно отдадена на книгите и идеите, и колко ли трудно е било на сина ѝ да слуша как тя хвали Хелър за училищните му успехи, как се радва, когато го бяха приели в "Стайвесънт", и как по време на вечеря разговаря с него за шибания гаден екзистенциализъм. На петнайсет години Боби се беше превърнал в истински гамен, един от онези гимназиални кретени с изцъклен поглед, които се скъсват от повръщане по време на събиранията в края на седмицата и продават малки количества дрога, за да си набавят повече джобни. Задръстенякът Хелър и лошото момче Нордстром – нямаше начин да си паснат. Словесни престрелки прелитаха от време на време и от двете страни, но физическите сбивания бяха престанали – главно поради загадките на растежа. Когато двамата се озоваха на онзи път в Баркшър преди дванайсет години, шестнайсетгодишният Хелър беше висок сто осемдесет и два сантиметра и тежеше седемдесет и седем килограма. По наследство Нордстром беше от по-слабите, тоест метър и седемдесет и два сантиметра и тежеше шейсет и шест килограма. Именно тази разлика беше предотвратила всякакви евентуални сбивания. За известно време точно в този момент принадлежаха към различни категории.

За какво толкова бяха спорили през онзи ден? Коя дума или изречение, коя серия от думи или изречения го беше вбесила до такава степен, че не успя да се сдържи и блъсна Боби на земята? Не можеше ясно да си спомни. Толкова много неща бяха изречени по време на тази свада, толкова много обвинения бяха разменени помежду им, толкова много потискани вражди изплуваха на повърхността сред яростни изблици на агресия и отмъстителност, че той не беше в състояние да посочи само една фраза, която да го е изкарала от релси. Отначало всичко започна съвсем по детински. Беше се раздразнил от тази немарливост от страна на Боби, тоест още едно нехайство в дългата поредица негови нехайства – как е възможно да е толкова глупав и толкова небрежен, виж сега какво ни докара до главата. От страна на Боби раздразнението му беше провокирано от дребнавата реакция на брат му по отношение на едно толкова незначително затруднение, от вечната му лицемерна правота и от надменната му компетентност по всички въпроси, с която вече години наред му триеше сол на главата. Момчешка му работа, невъздържана юношеска глупост, нищо кой знае колко тревожно. Но после, продължавайки да се нападат взаимно, Боби взе все повече да се разпалва и караницата им стигна до едно по-дълбоко и по-оглушително ниво на огорчение, до пъклената, злобоносна жила на лошите чувства. Вече и семейството беше на прицел, а не само те двамата. За това колко неприятно му било на Боби да бъде черната овца сред святата четворица, как не можел да понася привързаността на майка си към Майлс, как му дошло до гуша от подценяване и наказания, с които едни безсърдечни, отмъстителни възрастни го заклеймяваха, как вече не искал и дума да чуе за академични конференции и издателски спогодби и защо тази книга била по-добра от онази – писнало му било от всичко това, писнало му от Майлс, от майка му, от втория му баща, писнало му от всички в това гадно семейство и вече нямал търпение да се махне, да постъпи в колеж следващия месец, дори ако се провали в колежа, пак вече е приключил с всички тях и за нищо на света не би се върнал. Чао, задници. По дяволите Морис Хелър и проклетият му син! По дяволите целият шибан свят!

Сънсет Парк (превод Иглика Василева, корица Стефан Касъров, 280 стр, цена 22 лeва) е в книжарниците 

"Човек не живее сам, а с отсъствието" казва Давид Фоенкинос в романа с елементи на автофикция Семейство Мартен, а неговото алтерего в книгата живее с отсъствието на творческо вдъхновение, което го предизвиква да напише книга за... първия човек, когото срещне на улицата... Това се оказва 80-годишната Мадлен Трико, а Фоенкинос започва да подрежда пъзела на нейния живот (ала друг негов роман-автофикция като Спомените) с идеята, че Животът е най-добрия сценарист... Иначе казано, "Човешкото създание е концентрат от самоизмислица" ще умозаключи Фоенкинос (който навършва 50 тази година) докато криволичи между реалност и фантазия (което умее ювелирно добре и във филмите с брат му Стефан Фоенкинос, и в другите му книги), а сега ви оставяме с част от живота на Мадлен Трико или както се казва: "Приключението е зад ъгъла"...

5

Мадлен живееше в квартала от четиресет и две години. Може би вече съм я бил срещал някъде, но лицето ѝ нищо не ми говореше. Всъщност аз все още бях сравнително нов тук, но обичах да бродя с часове по улиците и да размишлявам. Бях от онези, за които писането е нещо като приобщаване на дадена територия.

Мадлен сигурно познаваше историите на доста от обитателите в квартала. Би трябвало да е виждала как децата растат и съседите умират; би трябвало да знае зад кой нов магазин се е криела някоя изчезнала книжарница. Със сигурност доставя известно удоволствие да прекараш цял един живот на едно и също място. Това, което на мен ми изглеждаше като географски затвор, бе свят на ориентири, очевидности, закрили. Необузданото ми желание за бягство често ме подтикваше да се местя (освен това бях от онези, които никога не си свалят палтото в ресторанта). Честно казано, обратно на Мадлен, която всеки ден е трябвало да върви по следите на своето минало, аз обичах да се отдалечавам от декора на моите спомени. Когато минаваше край училището на дъщерите си, вероятно ги виждаше да тичат към нея, да се хвърлят на врата ѝ, викайки "Мамо!".

Макар и все още да не бяхме близки, разговорът ни започна с голяма лекота. Мисля, че след няколко минути и двамата бяхме забравили причината за нашата среща. Това само потвърждава правилото, че хората обичат да се говори за тях. Човешкото създание е концентрат от самоизмислица. Усещах, че Мадлен е възхитена от идеята, че някой се интересува от нея. С какво можехме да започнем? В никакъв случай не исках да я насочвам в йерархията на нейните спомени. Накрая ме попита:

– Най-напред за детството си ли трябва да ви разкажа?

– Ако желаете. Но не сте длъжна. Можем да започнем и с други периоди от живота ви.– ...

Изглеждаше леко объркана. За предпочитане бе аз да я водя из лабиринта на миналото. Но точно когато щях да започна с въпросите, тя извърна глава към една малка снимка в рамка.

– Можем да поговорим за Рене, съпруга ми – каза. – Той почина отдавна... Ще му хареса най-напред да говорим за него.

– Добре... – отговорих, отбелязвайки си пътьом, че освен живите читатели ще се наложи да удовлетворявам и мъртвите.

6

Тогава Мадлен си пое дълбоко дъх и го задържа като гмуркачка, все едно спомените се криеха дълбоко под водата. И разказът започна. Бе срещнала Рене в края на шейсетте по време на бал за 14-и юли, който се провеждал в казарма на пожарникари. Заедно с една приятелка си била наумила да открие някой здравеняк, с когото да танцува. Но към нея се приближил един по-скоро мършав силует. Мадлен внезапно била трогната от този мъж, за когото усещала, че нямал навика да заговаря непознати. Което било и самата истина. Вероятно е доловил нещо особено необичайно в тялото или сърцето си, за да дръзне подобна волност.

По-късно Рене ѝ споделил причината за своето вълнение. Според него тя приличала едно към едно на актрисата Мишел Алфа. Точно както и аз, Мадлен не знаела коя е тя. Трябва да споменем, че тя не бе участвала в много филми след войната. Откривайки снимката ѝ в някакво списание, младата жена била изненадана – приликата била доста бегла. В най-добрия случай можело да се говори за някакво далечно сходство. Но за Рене Мадлен била почти двойничка на загадъчната актриса. Вълнението му придобивало едно друго измерение. Връщало го към ужасяващ епизод от детството му по време на войната. Майка му участвала в Съпротивата. Преследвана от милицията, тя скрила момченцето си в едно кино. Рене, обзет от страх, се бил вкопчил в лицата на екрана. Мишел Алфа се превърнала в закриляща и успокояваща сила. И ето че малко повече от двайсет години по-късно той откривал едно от подобните ѝ изражения в погледа на жена, срещната на бала на пожарникарите. Мадлен го попитала как се казва филмът. "Приключението е зад ъгъла", отговорил Рене. Прикрих изумлението си: в това имаше някакво странно намигване към моя проект.

Мадлен тогава била на 33 години. Всички нейни приятелки вече били омъжени и с деца. Казвала си, че може би било крайно време и тя да "стане порядъчна". Уточни, че употребявала тази дума, позовавайки се на книгата на Симон дьо Бовоар "Мемоари на едно порядъчно момиче", излязла няколко години по-рано. Не искаше да прояви неуважение към съпруга си, но предпочиташе да ми каже истината: по онова време тя се вслушвала повече в порива на разума, отколкото на страстта. Било толкова приятно да бъде обичана от вдъхващ доверие и сигурен в чувствата си мъж; толкова приятно, че истината за собствените чувства можела да бъде забравена. С годините деликатността на Рене надделяла. Вече нямало никакво съмнение – Мадлен го обичала. Но никога не изпитала към него опустошителните чувства от първата си любов.

*

Тя млъкна за миг, явно разколебана дали да сподели тази без съмнение болезнена история. Помислих си, че някои рани никога не зарастват. Естествено, бях заинтригуван от намека за очевидно трагична страст. Това ми се струваше сериозна линия за моя роман. Споделяше вече толкова непринудено, че не ми се искаше да я подтиквам към подробности относно споменатото. Към това щеше да се върне по-късно. Макар и да не мога още отсега да разкрия онова, което щях да науча впоследствие, мога само да отбележа, че със своята драматична същност тази история ще има определящо място в разказа.

*

Засега да останем при Рене. След срещата на бала си обещали скоро пак да се видят. Няколко месеца по-късно вече били женени, а няколко години по-късно станали родители. Стефани се родила през 1974 г., а Валери – през 1975-а. По това време било по-скоро рядко да станеш майка, наближавайки четиресетте. Мадлен го отлагала най-вече по професионални причини. Майчинството ѝ харесвало, но изживяла зле последствията за кариерата си. Според нея това бе несправедливост спрямо жените, наложена от едно мъжко общество. "А мъжът ми работеше все повече. Много често оставах сама с малките..." – каза ми с все още известна горчивина. Но излишно бе да се упреква мъртвец.

Рене очевидно не си е давал сметка за притесненията на жена си. Гордеел се с кариерата си в Парижкото метро. От обикновен водач на влак той стигнал до един от най-високите и отговорни постове в компанията. За него това било второ семейство и затова пенсионирането му дошло като гилотина. Мадлен се озовала с един напълно сломен съпруг. "Не понесе бездействието" – повтори три пъти, все по-тихо. Бе починал преди двайсет години, но разговорът ни придаваше на миналото съвсем жива емоция. Рене ставал сутрин като войник без война. Жена му го подтиквала да учи нещо, да се занимава с доброволен труд, но той отклонявал всяко предложение. В действителност бил дълбоко наранен от начина, по който бившите му колеги постепенно го загърбили. Дал си сметка за пълната нищожност на изградените връзки и всичко вече му изглеждало абсурдно.

Рухването било съпроводено от рак на дебелото черво с разсейки из цялото тяло. На неговото погребение, едва година след пенсионирането, дошли много ръководители и служители от метрото. Мадлен ги огледала мълчаливо един по един. Казали по няколко думи по време на церемонията, възхвалили го като почтен и добросърдечен човек, но той вече не бил там, за да чуе закъснелите свидетелства за неувяхващо приятелство. Съпругата намирала поведението им за откровено патетично, но нищо не казала. По-скоро се отдала на спомена за благостта между тях, за онова спокойно разбирателство. Толкова неща бяха свършили заедно, бяха преживели радости и болки, а сега всичко бе приключило.

Мадлен говореше за Рене като за жив (човек почти можеше да повярва, че ще влезе при нас в хола). За мен това бе най-красивата вечност – да продължиш да живееш в нечие сърце. Замислих се как би могла да се преживее любовта на един живот. Да прекараш четиресет или петдесет години с един човек, понякога да имаш чувството, че е твое отражение в огледалото и изведнъж един ден вече няма нищо. Протягаш ръка, за да докоснеш празното, усещаш странни помръдвания в леглото или отронваш думи, които се превръщат в осиротял разговор. Човек не живее сам, а с отсъствието.

Семейство Мартен (превод Георги Ангелов, корица Стефан Касъров, 224 стр, цена 20 лева) е в книжарниците от 9 февруари 

"Обикновено се учим много от животните, с които съжителстваме, включително и от рибите. Те са нещо като огледало, отразяващо заровени емоции или поведения, в които нямаме смелост да се взрем." – тези думи принадлежат на разказа Брачната двойка червени рибки от мексиканската писателка Гуадалупе Нетел и идеално подсказват истинския обект на изследване в двутомния сборник с разкази Брачната двойка червени рибки / Венчелистчета и други неудобни истории. Да, хората и техните ексцентрични мании са на фокус в тази антология, обединяваща разкази от различни периоди (сборникът Брачната двойка червени рибки е от 2013, а Венчелистчета и други неудобни истории са от 2008-а), за да изникне един пълнокръвен и живописен портрет на човешката Душа, което е и една от причините Гуадалупе Нетел, със своя роман Still Born, да попадне в миналогодишния шортлист на международната Букър награда.

Всички животни знаят от какво се нуждаят, само човекът – не. (Плиний Стари)

Човекът принадлежи към онези животински видове, които, наранени, истински освирепяват. (Гао Синдзян)

Из Брачната двойка червени рибки

Вчера следобед почина Обломов, нашата последна червена рибка. Усетих интуитивно, че това ще се случи още преди дни, когато забелязах, че той почти не се движи в кръглия аквариум. Не скачаше, както преди, за да получи храната си или за да гони слънчевите лъчи, които внасяха радост в неговия хабитат. Приличаше на жертва на депресия или на неин еквивалент в неговия живот на риба в плен. Много малко неща успях да опозная в това животно. Доста рядко бях надничала зад стъклото на аквариума и надзъртала в очите му, а когато това се случваше, не се задържах дълго. Мъчно ми беше да го гледам сам в стъкленото му обиталище. Силно се съмнявам, че е бил щастлив. Тази мисъл най-много ме натъжи, когато вчера следобед го видях да се носи като венчелистче от маков цвят на повърхността на малко езеро. Затова пък той бе имал повече време, повече спокойствие, за да наблюдава нас – Винсент и мен. И съм сигурна, че вероятно и той по свой начин е изпитвал жал към нас. Обикновено се учим много от животните, с които съжителстваме, включително и от рибите. Те са нещо като огледало, отразяващо заровени емоции или поведения, в които нямаме смелост да се взрем.

Обломов не беше първата риба в дома ни, а третата. Преди него бяхме имали други две със същия цвят и да, тях ги бях наблюдавала и изучавала с голям интерес. Появиха се една съботна сутрин, два месеца преди да се роди Лила. Донесе ни ги нашата обща приятелка Полин в същия, наследен от Обломов съд, в който те бяха издъхнали. Винсент и аз посрещнахме подаръка с голяма радост. Коте или кученце биха били някой трети, нехармоничен, и биха се пречкали в апартамента ни. Но мисълта да делим дома си с друга двойка ни допадна. Освен това бяхме слушали, че червените рибки носят късмет, а по онова време търсехме всякакви амулети – предмети или животни, – за да смекчим несигурността, която бременността пораждаше у нас.

Отначало поставихме аквариума върху масичка в един ъгъл на хола, огряван от следобедното слънце. Струваше ни се, че с бързите движения на своите опашки и перки те разведряваха тази стая с изглед към задния двор на сградата. Нямам представа колко ли часове бях прекарала да ги наблюдавам. Месец по-рано бях излязла в отпуск по майчинство от адвокатската кантора, където работех, за да подготвя раждането на дъщеря ми. Нищо окончателно, нито необикновено, но мен това ме объркваше. Не знаех какво да правя вкъщи. Излишъкът от свободно време ме изпълваше с въпроси относно моето бъдеще. Беше най-неприятният период от зимата и само при мисълта да се облека, за да се изправя срещу мразовития вятър, се отказвах от каквато и да е разходка. Предпочитах да си стоя вкъщи, да чета вестник или да подреждам нещата за посрещане на Лила в малката стая, която преди бе служила за кабинет, а сега щеше да стане нейна. Винсент, напротив, прекарваше много повече часове в работата си, отколкото преди. Искаше през тези последни месеци да придвижи напред проектите, които раждането на дъщеря ни щеше да забави. Това ми се струваше разумно, но той ми липсваше дори когато бяхме заедно. Усещах го далечен, изгубен в ежедневния му график и в служебните грижи, където за мен нямаше място. Често следобед, докато го чаках да се прибере, сядах да гледам как рибите сноват напред-назад, понякога бавно и ритмично, друг път френетично, преследвайки се. Научих се ясно да ги различавам – не толкова по цветовете на люспите им, които бяха сходни, колкото по поведението и движенията им, по начина, по който търсеха храната си. Освен тях в аквариума нямаше нищо друго. Никакъв камък, никаква кухина, в която да се скрият. Рибите бяха видими през цялото време и всяко действие на едната – издигане на повърхността или обиколки покрай стените на аквариума – неизменно се отразяваше на другата. Оттук онова усещане за диалог, което изпитвах, докато ги гледах.

За разлика от Обломов, тези риби си останаха без имена. Наричахме ги "мъжкия" и "женската". Въпреки голямата им прилика можеха да бъдат разпознати благодарение на силното тяло на първия и на по-лъскавите му в сравнение с тези на неговата другарка люспи. Винсент ги наблюдаваше много по-малко, но и у него те будеха любопитство. Аз му разказвах за нещата, които смятах, че бях открила у тях, а той слушаше доволен, като за случки в нарасналото семейство, каквото сега имахме у дома. Спомням си, че една сутрин, докато правех кафе зад бара в кухнята, той ми обърна внимание, че едната риба, вероятно мъжката, бе отворила хрилете си, те изглеждаха по-големи, сякаш удвоени, и бяха обагрени в цветове.

– А женската? – попитах аз с кафеварка в ръка. – И тя ли е днес по-красива?

– Не. Тя си е същата, но почти не се движи – отвърна Винсент, залепил лице в стъклото на аквариума. – Може би той я ухажва.

Същия ден отидохме на обичайния уличен пазар на булевард "Ришар Льоноар". С удоволствие ходехме там всеки уикенд. Снегът бе изчезнал и вместо безконечния дъжд в небето прозираше слънце. Всичко беше добре, докато пазарувахме, но предобедът не завърши така. Когато почти стигнахме у дома, натоварени с продукти, ми хрумна да купим портокали, а Винсент се противопостави толкова категорично, че се почувствах оскърбена.

– Много са скъпи по това време на годината  – обясни лицемерно той. – Не можем да си го позволим. Ти като че ли не си даваш сметка за разходите, които ще ни се стоварят, след като се роди дъщеря ни. Не може повече да пилееш пари както досега.

Не знам дали беше от хормоните. Бременните жени се разстройват от дреболии. За по-малко от пет минути усетих как над живота ми надвисват черни, заплашителни облаци. Всички мъже изпълняват прищевките на съпругите си, когато са бременни, си казах. Някои смятат, че необяснимите капризи отразяват всъщност хранителните потребности на бебето. Какво му ставаше на Винсент? Как беше възможно да откаже да купи едни най-обикновени портокали? Реших, че ще се приберем, без да спорим. Но след няколко крачки изпитах необходимост да седна да си почина на една пейка. Палтото ми вече не се закопчаваше и под черните му ръбове се подаваше пуловер, който ми се стори стар, ужасен. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Винсент забеляза това, но не прояви намерение да отстъпи.

– На теб никога не може да ти се угоди – каза. – Дойдохме на пазара за твое удоволствие, а ти се цупиш заради някаква дреболия. Не мога да повярвам.

Направих усилие да се сдържа и да не купя портокалите с мои пари, успях да се овладея, но радостта не се върна повече до края на уикенда. У дома мъжкият продължаваше да се перчи с щръкнали перки. Поведението му на прелъстител ми се стори арогантно. Женската в това време плуваше с клепнали перки, а движенията ѝ, забавени на фона на неговите, някак ме натъжиха.

В понеделник излязох рано. Отидох в кафенето на ъгъла и си поръчах двоен портокалов сок. Заедно с café crème и croissant. Платих цялата сметка с общата ни карта. После се отбих в книжарницата и купих книга. Прекарах един час в пробване на дрехи в магазина за големи номера на Рю де Пиренè, където намерих пуловер, с който да заменя стария.

Прибрах се у дома в дванайсет, точно за обяд. От вратата отидох направо в хола при аквариума като при оракул – мъжкият си стоеше с разперени перки, но сега и у другарката му се забелязваше физическа промяна – по протежение на тялото ѝ се бяха появили две кафеникави черти. Сготвих си паста с патладжани и я изядох права, загледана през кухненския прозорец в двама работници, които ремонтираха отсрещната сграда. След като свърших, измих грижливо тенджерата и съдовете, които бях изцапала. После излязох да се поразходя из квартала и стигнах до библиотеката. Прииска ми се да вляза, но в понеделник следобед тя бе затворена, така че се върнах у дома и в очакване на Винсент се зачетох в новозакупения роман.

Когато си дойде, му показах с известен страх линиите по тялото на женската, но той не им отдаде значение.

– Тези линии едва се забелязват и не мисля, че означават нещо. Дори не съм сигурен, че не ги е имало и преди – каза.

Вечеряхме мълчаливо притоплен ориз, престоял няколко месеца във фризера. Винсент изми чиниите, след това се настани в хола и остана да работи там до сутринта. Без да му кажа нищо, се заех да поставя декоративните лентички с мечета по стените на бебешката стая – задача, висяща от няколко седмици, без нито един от двама ни да я изпълни. Исках просто да отметна едно от безбройните неща за вършене. Вярно, резултатът се оказа не толкова блестящ, колкото очаквах, но не беше и провал. Винсент обаче прие това като провокация. Според него нарочно не бях напаснала безупречно лентичките, за да го накарам да се почувства виновен.

– Можеше да ме извикаш. Не разбирам какво те прихваща напоследък да се правиш на жертва.

Във вторник закусихме вкъщи чай с препечена филийка като двама непознати, отнасящи се мило един към друг, но щом той излезе за работа, аз злобно слязох до кафенето и изпих един портокалов сок.

После се отправих под дъжда към библиотеката. В студентските ми години често я посещавах, но отдавна не бях се отбивала там. Адвокатската кантора се намираше на левия бряг и когато се налагаше някаква неразрешима в интернет консултация, отскачах до Националната библиотека. За разлика от нея, където почти никога не виждах жив човек, кварталната библиотека беше пълна с младежи, подобни на мен, докато следвах – пораснали деца, които си подвикваха на висок глас, гръмко се смееха, хранеха се в студентски столове и бяха загрижени единствено да изкарат изпитите и да разтегнат родителската или държавната субсидия до края на месеца. Обикновено хората на тази възраст събуждаха у мен, поне допреди няколко години, известна снизходителност и затова се изненадах, когато в онази сутрин изпитах завист. Канех се да бутна входната врата, когато един младеж с червено-бяла кърпа около врата се блъсна в корема ми.

Брачната двойка червени рибки / Венчелистчета и други неудобни истории (превод Маня Костова, корица Стефан Касъров, 224 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Докато глобалната политика и политиците се опитват да намерят Разединението на Света, кинофестивали като Sofia MENAR Film Festival, вече 16-та година поред, търсят онова, което ни Обединява (от 12 до 28 януари, пълната програма е тук)... Затова, неслучайно, фокусът тази година пада върху немски филми с близкоизточни герои. Естествено, паралелно ви очаква онлайн MENAR издание на платформата Neterra TV+, късометражната селекция пък се завръща в кината, където ви очакват и фотоизложбите Мигове от живота и Безкрайност, а в нашата изборна панорама от 16 филма ще може да потърсите своите допирни/обединяващи точки с:..

MENAR Откриване | 12 януари, 19:00, Дом на киното

Див лук

Казахстан, 2022, 90 мин

режисьор: Елдар Шибанов

с участието на: Куантай Абдимади, Есил Амантай, Амина Газиева, Санджар Мади

Светът, гледан през детски очи, винаги е забавен и осигурява комични моменти – такъв е и случаят с малкия Джабай и сестра му Саня, които берат див лук и го продават по Пътя на коприната, за да помагат на семейството си или пък търсят виагра, за да спасят брака на родителите си Ласта и Айбек... или пък се забъркват в куп комични приключения из казахстанските степи...

С мирис на пелин – 13, 16 и 21 януари

Киргизстан, 2022, 90 мин

режисьор: Айбек Дайрбеков

с участието на: Дастан Айбек, Канат Дилдедосов, Жанара Барманова, Руслан Орозакунов

Една разведена жена позор ли е за едно киргизко селце или да – Гулиза се завръща в бащината къща с трите си деца, с идеята за развод, но и кметство, и съседи ще вложат всичките си сили, за да променят тази скверна мисъл...

Недоволни – 13, 26 и 28 януари

Иран, 2023, 80 мин

режисьор: Мехди Фард Гадери

с участието на: Хомаюн Ершади, Бабак Карими, Парса Пирузфар, Негар Джавахерян

Още с дебютния си филм, хитовият Кръговрат, Мехди Фард Гадери доказа, че умее да преплита брилянтно различни истории в едно енигматично цяло – в случая на Недоволни, историите са три и са все "режисьорски", тоест героите (с намигване) са режисьори (Азар, Адел и Сепанта) и всеки от тях иска да заснеме филм като знак на протест срещу абсурдните закони, насилието и смъртта.

Пакистанска гълъбица – 14, 17 и 22 януари

Иран, 2022, 115 мин

режисьор: Наргес Абяр

с участието на: Бахрам Радан, Елназ Шакердуст, Хутан Шакиба, Геларе Абаси

И в други свои филми, като Дъх и На пълна луна, Наргес Абяр дава сила на Гласа на жените, но в Пакистанска гълъбица борбата е безмилостно жестока – една жена се опълчва на един мъж, чийто бизнес крепи живота на цяло едно предградие...

Опасно бреме – 14, 18 и 24 януари

Иран, 2023, 81 мин

режисьор: Мостафа Танабанде

с участието на: Тумадж Данешбехзаади, Раха Ходаяри, Емад Дарвиши, Моджтаба Шафие

Рисково и нелегално минаване на граници е сред често срещаните сюжети в MENAR филмите, но когато се намесят ревнив съпруг, излежавал присъда за убийство и тайни, носени от няколко кандидат-бегълки, задачата на Афшин да преведе групата бегълци става почти непосилна.

Всички пътища водят към Рим – 16, 17, 19 и 21 януари

Ливан, 2022, 89 мин

режисьор: Лара Саба

с участието на: Шади Хадад, Синтия Карам, Юлия Касар, Мирна Мукарзел

Лара Саба доказа, че владее ритъма на комедията с Обрат за секунди, а когато в картинката тук са замесени аварирала кола с актьор, подготвящ се за амплоато на папа от голяма филмова продукция и отбор монахини (все фенки на сериала му) от женски манастир, то всички пътища водят към... Смеха.

Газа, моя любов – 21 януари

Палестина/Франция, 2020, 87 мин

режисьори: Араб Насер, Тарзан Насер

с участието на: Хиам Абас, Салим Дау, Манал Ауад, Джордж Искандер

Къде може да е пресечната точка между окупацията и една статуя на Аполон – в любовта, естествено, която не се предава нито пред бедността, нито пред свенливостта, нито пред режима на тока, нито пред режима на бомбардировките...

Дъщерите на Абдулрахман – 24, 26 и 28 януари

Йордания, 2021, 112 мин

режисьор: Заид Абу Хамдан

с участието на: Саба Мубарак, Мариам Баша, Ханан Хило, Фара Бсиесо

Дъщерите на Абдулрахман са четири, но всяка една е коренно различна от другата като противоположните части на деня и нощта – Амал, Зейнаб, Самах и Хитам отдавна не живеят заедно, но какво ли може да се обърка когато неволята ги поставя под един покрив!? Всичко, естествено...

Златни рибки – 25 януари

Мароко, 2022, 90 мин

режисьор: Абдеслам Келаи

с участието на: Джалила Талемси, Нисрин Еради, Фарида Буазауи, Мохамед Шуби

Дори и Златната рибка не би могла да помогне на лежалата в затвора Хаят, на буйната Амал и болната ѝ сестра Худа, но затова пък и трите имат сили да се справят сами, заформяйки странен и симпатичен триумвират.

MENAR Фокус | Дойче МENAR – да, тазгодишният MENAR се фокусира върху Германия като земя на имигранти от близо и далеч, и ако сте пропуснали филми като Алмания: Добре дошли в Германия от предишни MENAR издания, то сега може да наваксате, а ние се спираме на:..

Любов, дойче марки и смърт – 13, 24 и 26 януари

Германия/Турция, 2022, 96 мин, документален

режисьор: Джем Кая

Да, документалният филм на Джем Кая е от секцията MENAR Бийт, но идеално влиза в Дойче МENAR фокуса на фестивала тази година като проследява няколко поколения турски имигранти до превръщането им в част от пълнокръвната попкултурна картинка на съвременна Германия – от сватби, нишови събития и стелажи със самиздат касетки до влиянието върху хип-хоп и техно сцената, неслучайно Любов, дойче марки и смърт грабва наградата на публиката за най-добър документален филм на Берлинале 2022.

Жената на пилота – 16 и 25 януари

Германия/Ливан/Франция, 2021, 118 мин

режисьор: Ане Зохра Берахед

с участието на: Джанан Кир, Роджър Азар, Азиз Диаб, Йозай Фехт

История от детството крие разковничето на всичко онова, което превръща живота на младата Аслъ в кошмар след изчезването на любимия ѝ Саид, някъде из Хамбург.

Любов x 3 – 23 и 28 януари

Германия, 2020, 92 мин

режисьор: Фараз Шариат

с участието на: Бенямин Раджайпур, Банафше Хурмазди, Ейдин Джалали, Кнут Бергер

Историите за любовни триъгълници са често срещани във филмовата тригонометрия, но уравнението тук намира афтърпарти решение в думите: "Тя го смята за приятел, а той си пада по брат ѝ".

MENAR Кервансарай – да пътешестваш с кинобилет е една от най-старите MENAR традиции и епични роуд авантюри като Петото слънце (или пътят от Хелзинки до Кернс, Австралия в преследване на пълно слънчево затъмнение) и велотрипа През Памир към Каракорум показват защо това е така тачена традиция, но ние избираме:..

Места на душата – 19 и 20 януари

Катар, 2022, 73 мин, документален

режисьор: Хамида Иса

Пустинята на Живота може да бъде и от пясък, и от лед – за Хамида Иса, първата катарка на експедиция в Антарктика, тя е сътворена и от двете в търсене на агрегатното състояние на Душата.

MENAR African Biting Docs – тазгодишните предложения от документалната селекция се фокусират върху необятната Африка със социо-културните Амука и Животът за мен, но ние се спираме на монохромните етнографски търсения в:..

Един ден в Етиопия – 14, 25 и 27 януари

Белгия/Етиопия, 2021, 45 мин, документален

режисьор: Фредерик Фурнел

Едно изолирано етиопско село, един фотограф, една жена, която всеки ден изминава 7 километра, за да донесе вода за двете си дъщери и двамата си синове... или просто непосилната лекота на монохромното битие...

В Кабадио времето тече на бос крак – 18 и 27 януари

Бразилия/Сенегал, 2017, 97 мин, документален

режисьор: Даниел Лейте

Под глухия тътен на ритуални барабани и култът към марабути магията всички са равни в сенегалското село Кабадио – и мюсюлмани, и християни, и контрабандисти, и светски миряни...

MENAR Бийт – да, който е пропуснал ще може да поправи (или пък повтори) с класиките Клуб Нублу и Искам да съм различен: Метъл в Таджикистан, а ние гласуваме с очи и уши за:..

Рокерката от пустинята – 17, 19 и 22 януари

Алжир, 2022, 75 мин, документален

режисьор: Сара Насер

Хасна Ел Бешария, единствената жена в изцяло мъжкия свят на гнава музиката – един филм за печеленето на уважение в една музикална, почти култ-религиозна, общност, един интимен портрет на берберското битие в Пустинята на живота.

Sofia MENAR Film Festival | 12 – 28 януари 2024 | е в Дом на киното, Културен център G8, Евро Синема и Влайкова