My Mir

Познавате ли баронеса Фабиен Клер Нотомб?.. Познавате я, естествено, но под името Амели Нотомб и ако нейните романи доста често живеят на ръба на автофикцията, то нейния тридесети, Първа кръв (откъс от романа ви очаква по-долу), разкрива откровено историята на фамилия Нотомб и по-конкретно, открехва интимно завесата към биографията на нейния баща, дипломатът Патрик Нотомб. Да, Първа кръв е своеобразно и много лично сбогуване на Амели с нейния баща (починал от инфаркт през 2020-а) като с нейни думи, но от негово, първо, лице, разказва един интригуващ 28-годишен живот – от раждането на Патрик до първия му дипломатически пост през 1964-а в Конго, където е отвлечен и среща в очите Смъртта (първа кръв, нали), за да бъде спасен в операцията Червен дракон... Да, дипломатическия живот на фамилия Нотомб и друг път е бил на фокус в романите на Амели – като в издадения преди 30 години втори роман Любовен саботаж или в Биография на глада – и дори ако Амели казва тук, че "умирането е семейна съдба", то Първа кръв далеч не е роман за срещата със Смъртта и Сбогуването, а е по-скоро ода за радостта от Живота, иначе казано "моята необичайна радост, че съществувам"... или според самата Амели: "Никога не трябва да се подценява яростното желание да оцелееш", нали...

На първи юли с деди взехме влака от гарата в квартал "Леополд". Нужни бяха четири часа, за да стигнем от Брюксел до Арлон. Деди беше облечен с униформата си на генерал, а аз с моето моряшко костюмче. Седнал до прозореца, гледах как пейзажът става все по-пуст. След Жемел започна голямата арденска гора, чиято красота ме изуми. Деди беше придал сдържано изражение на лицето си. Не си давах сметка, че той изпълнява дълг, а мен ме очаква посвещаване в нова роля.

На микроскопичната гара на Абе-ла-Ньов ни чакаше колесница с два коня, управлявана от Усмар, човека за всичко у семейство Нотомб. Идеята да пропътуваме по този начин шестте километра до Пон-д'Оа ме доведе до възторг.

Отдалече видях от гората да се показва висока кула. Пон-д'Оа по-скоро ме изненада, отколкото разочарова. От това разстояние изглеждаше някак си притиснат. С приближаването открихме, че е издигнат върху нос в езерото. Най-малкото, което можеше да се каже, беше, че прилича по-скоро на превземаем, отколкото на непревземаем замък. Елегантната сграда от седемнайсети век сигурно имаше спомени и от по-добри времена. Красотата ѝ, която се дължеше преди всичко на разположението ѝ високо в гората и над езерото, изглеждаше повяхнала. Това, което я спасяваше, беше избелелият ѝ червеникаво-оранжев цвят, който на слънчевата светлина преминаваше в розово-охрени и прасковени нюанси.

Огромната входна порта ме изуми. Още щом я прекрачих, ахнах – Пон-д'Оа изведнъж щедро разкри пред мен богатата си на прозорци фасада, градината, изпълнена с диви розови храсти, и чакълената пътека, в чийто край стоеше изправен мъж с господарска осанка.

Деди прошепна:

– Ето го барона.

В тона му се прокрадна ирония. Баронът закрачи към нас, произнасяйки учтиви тиради:

– Скъпи генерале, каква изненада! Ако знаех, щях да ви изпратя колата да ви докара от Брюксел.

– Добър ден, Пиер. Откога имате кола?

– Не помня вече, приятелю – каза достолепният мъж, замръзвайки пред мен, сякаш едва сега забелязваше присъствието ми.

– Дете, красиво като звезда, ти си Патрик, моят внук, синът на първородния ми син, прекалено рано покосен от смъртта.

Той впи царствения си поглед дълбоко в мен.

– Знай, скъпи мой Патрик, че като първороден син на моя първороден син си предопределен да станеш шеф на рода. Един ден ще бъдеш господар на замъка.

Думите му бяха толкова стъписващи, колкото и начинът, по който ги произнасяше. Бях едновременно уплашен и очарован.

Деди явно не споделяше моето вълнение.

– Пиер, след като вече се запознахте, аз ще вървя. Усмар ще ме придружи до гарата.

– Скъпи генерале, в никакъв случай!

– Влакът няма да ме чака. Довиждане, Патрик, ще дойда да те взема на 31 август. Приятна ваканция!

Докато генералът се отдалечаваше, Пиер ме попита как го наричам.

– Деди – отвърнах.

– Отлично. Мен ще наричаш дядо.

– Деди каза, че сте барон.

– Така е. Когато умра, и ти ще станеш барон.

– Какво значи това?

– Как да ти кажа? Баронът е човек като мен.

Кимнах с глава в знак на разбиране.

– А къде е баба?

– Тази достойна жена отдавна е покойница. Ожених се повторно преди петнайсетина години за друга прекрасна жена, която ще наричаш баба. Впрочем, ето я.

Към нас приближи жена, много по-млада от съпруга си. Баба беше на около 40 години, с руса коса и добродушна усмивка. Тя ме целуна мило и отиде да се заеме със задълженията си, които сигурно бяха многобройни. Беше ми нужно време, за да забележа изтощението, което се криеше зад красотата ѝ.

Дядо, за сметка на това, беше в перфектна форма. Той ме поведе на разходка по това, което наричаше паркови алеи, тоест из градината.

– Обичаш ли поезията, Патрик?

– Стихотворенията, така ли?

– Да кажем. Нищо не може да се сравни с поезията. Ето, аз съм поет.

– Вие измисляте стихотворения?

– Може и така да се каже.

Защо баби толкова ожали съдбата ми? Какво лошо имаше в това прелестно място, при този чудесен мъж, който се отнасяше така добре с мен?

– Патрик, бих искал да прочетеш поемите ми и да ми кажеш какво мислиш.

– Знам да чета, така че съм съгласен.

– Знаеш да четеш? На колко години си?

– На шест.

– Най-малкият ми син е на твоите години. Не мисля, че той може да чете.

– Дядо, вие имате син на моите години?

– Да. Доста време отнема да имаш тринайсет деца. Ти си син на покойния ми първороден син, а Шарл е тринайсетото ми дете. Кога е рожденият ти ден?

– На 24 май.

– Шарл е роден на 3 май. Родени сте в един и същи месец и една и съща година.

– Къде са вашите деца?

– Тези от първия ми брак са далече, някои починаха. Загубих три от децата си – твоя баща и скъпите ми Луиз и Маризабел, които си отидоха невръстни. А тези от втория ми брак сега сигурно вилнеят из гората. Ще ги видиш скоро. Да те разведа ли из замъка?

Дядо ме поведе тържествено из залите, които не отстъпваха по разкош на Версай. Никога не бях виждал нещо толкова величествено. Възторжената реч, произнесена от дядо, ми попречи да забележа тъгата, която цареше на това място.

Пиер Нотомб беше дал име на всяко от помещенията в замъка. Даже тоалетната, една-единствена в този огромен замък, имаше име – Трианон. Бях възхитен – щях да прекарам цели два месеца в тази кралска сграда, каква чест!

Баба се присъедини към нас и обяви пристигането на маркиза Незнамкояси. Дядо ми каза с извинителен тон:

– Маркизата ме чака.

През прозореца го видях със забързана крачка да се приближава към наконтена дама, пред която се закипри като влюбен паун.

– Къде е куфарът ти, детето ми? – попита баба.

– Сигурно е останал на входа.

– Да отидем да го вземем.

Тя понесе багажа към третия етаж, който представляваше дълго и занемарено таванско помещение, превърнато в спалня.

– Тук ще те настаним.

Намери легло, което явно беше ничие, и постави върху него куфара ми. Наоколо цареше неописуем безпорядък. Измежду мръсните дрехи и изтърбушените възглавници нямаше къде да се стъпи.

Тъкмо щях да попитам в кой шкаф да сложа дрехите си, когато забелязах, че няма никакви мебели.

В този миг се разнесе врява, която никога няма да забравя.

– Децата са се прибрали – обяви баба.

И си тръгна, дали от коварство, не знам. Изчезна и ме остави сам да посрещна моите законни чичовци и лели, които приличаха на хунска орда...

Първа кръв (превод Светла Лекарска, корица Стефан Касъров, 120 стр, цена 19 лева) е в книжарниците

"Сред този пейзаж човекът е нищожен. Нищожен точно колкото и всички онези други дребни видове, чието изчезване не е съумял дори да забележи. И тъкмо този пейзаж ще бъде първото нещо, което ще загубим." – тези думи принадлежат на Жената, която обичаше насекоми, четвъртия роман на Селя Ахава, но ако си присъствал на двете срещи с нея, то си забелязал, че тя винаги (независимо от нестандартната структура на сюжетите ù) поглежда към своите герои с удивителен хуманизъм и любов... Дори и героинята ù тук (в откъса от романа по-долу), Мария, да твърди, че "Никога не съм умеела да рисувам пейзажи, а от междучовешки отношения не разбирам особено. Нека си го кажа направо: може би не ме и вълнуват чак толкова." – Мария я вълнуват насекомите и то дотолкова, че когато говори за (или рисува) най-дребните им форми, размери и метаморфози, тя вижда Голямата картина на Живота... О, да, Мария може да я види, защото погледът ù проследява 370 години човешка история... Или както казва Селя Ахава: "Когато погледът ми говори, не копнея за имена, не копнея за слово, нито за езици... Никога няма да спра да се удивявам на множеството шарки и детайли, които е нарисувал Творецът, на това как е прахосал красотата по всевъзможни неща, които дори не съумяваме да забележим"...

Веднъж, когато бях на седем години, пастрокът ми ме видя да рисувам. Поспря се, без да каже нищо, само гледаше. Очаквах думите му, но той ми донесе още пергамент, а за рождения си ден получих собствено перо. Никога не ми е казвал какво да рисувам, макар че той самият рисуваше за пари натюрморти с цветя, а учениците му изобразяваха църковни сводове и площади. Позволяваше ми да седя в ателието му и да слушам как преподава на другите, а понякога напътстваше и мен за щрихите или цветовете. Не ми се скара дори и когато взех едно лале от градината на г-жа Щалбергер без разрешение, а мама узна и ме замъкна в ателието, за да си получа заслуженото.

Вратата се затвори зад гърба ù, после пастрокът ми седна с бялото лале, което мама му беше предала, и загледа ту мен, ту цветето.

– Защо го открадна, Мария?

– Защото исках да го нарисувам.

– И къде е тази рисунка?

Подадох му рисунката с лалето и той я погледа известно време.

– Та нали и в собствената ни градина има лалета.

– Но венчелистчетата на това тук са толкова особени – измънках аз.

– Говори така, че да те чувам!

– Венчелистчетата на това тук са особени. С необичаен цвят, понеже бялото преминава в розово – обясних му.

– Това ли е всичко?

– Според мен листенцата му са чудновати – продължих, все още забила поглед в пода. – Такива са тесни и накъдрени.

Пастрокът ми не отговори, само завъртя лалето между пръстите си и накъдрените му листенца се заклатушкаха. После отиде до писалището си и взе ножа за писма. Изряза равномерно ръбовете на скицата ми, разположи я върху по-дебела хартия и я прикрепи към нея. Заприлича досущ на истинска картина, която той ми подаде с полагащото ù се уважение.

– Ето така. Сега ще се върнеш при г-жа Щалбергер, ще се извиниш за онова, което си извършила без позволение, ще обещаеш, че няма да се повтори, ще ù кажеш, че си си получила наказанието и би искала да я компенсираш, като ù подариш тази твърде приемлива рисунка. Разбра ли?

– Разбрах – отвърнах му, направих реверанс, взех рисунката от ръката му и изтичах у съседите.

Ето така решихме проблема, дори не ядох бой.

По-късно съм си мислила, че мълчанието е най-красивото нещо, което ми е дал моят пастрок Якоб. В тишината на ателието, пред празнотата на белия лист, аз бях свободна и се научих да слушам собствения си поглед. Тъй като бях момиче, а не истински ученик, не бях обвързана с наложени отвън изисквания, нито с желания на клиенти. Можех да рисувам каквото си поискам, по начина, за който ми нашепваше собственият ми поглед.

Ето защо продължавам да вярвам, че макар в Библията да се разказва как в началото имало пустота, а в пустотата дошло словото и от думите се родил светът, моето мълчание не нашепва за слово, а за картини. И това ми стига. Поне засега ми стига. Когато погледът ми говори, не копнея за имена, не копнея за слово, нито за езици. Гилдията е забранила на жените маслените бои, но аз рисувам с водни.

Преди баща ми да купи печатницата, а това ще рече и дълго преди моето раждане, той рисувал градове и карти. Бил човек на пейзажите. Издигал се във висините със силата на въображението си и рисувал Франкфурт и Любек, Рим, Базел и Париж толкова правдоподобно и детайлно, че дори и онзи, който не бил виждал града, можел да си се представи на разходка по неговите улици. Понякога се чудех дали изобщо се е случвало татко да прекарва време у дома, щом като е пътувал, за да рисува всичките онези градове. По-късно ми направи впечатление, че повечето мъже живеят така – заминават по работа и се прибират вкъщи като гости.

Благодарение на атласа, нарисуван от баща ми, проумях как градовете се разполагат по речните меандри и кръстопътищата, как слънцето затопля южните склонове и как улиците се вият около централния площад, а църковните камбанарии се издигат към небето и Бог. Разбрах, че градовете неслучайно растат на съответните си места, както и че те също си имат собствен образ и ритъм, точно като картините или музиката. А когато пораснах и развих собствените си умения в изобразителното изкуство, разбрах и че всеки художник трябва да слуша своя си поглед и да рисува така, както подхожда на собствената му природа.

Когато пеперудата каца върху листото на растението и разперва крилца сред слънчевата топлина, симетрията ù радва окото. Никога няма да спра да се удивявам на множеството шарки и детайли, които е нарисувал Творецът, на това как е прахосал красотата по всевъзможни неща, които дори не съумяваме да забележим. Творческата работа е толкова богата и обилна, светът – така препълнен с все още непознати ни неща, че дори самата мисъл за това буди в мен дълбоко смирение.

Всеки художник си има собствен мащаб, размер на картината, с който работи с най-голямо удоволствие. Един разбира от пейзажи, понеже вижда надалеч и умее да разчита ритъма на склоновете, а също и редуването на светлината и сенките. Друг пък се взира в човека и е способен да го запечата в мига, който разкрива целия му живот. Една стая, един прозорец, един делничен миг и не щеш ли, иззад него надзърта цяла история, точно както през отворената врата се разкрива гледка по-навътре в помещението, където също има прозорец, на стената – картина и карта, а на облегалката на стола – забравена дреха.

Виждала съм портрети на непознати, където изобразеният се разгръща в цялата си човешкост. Разбирам какви са били преживелиците на мъжа или жената от картината, за да може сега да се взира в мен с този поглед, виждам сбръчканата кожа на ръцете и проумявам човека в неговата преходност.

На мен обаче тези мащаби са ми чужди. Никога не съм умеела да рисувам пейзажи, а от междучовешки отношения не разбирам особено. Нека си го кажа направо: може би не ме и вълнуват чак толкова.

Когато разглеждаш пеперуда с лупа, забелязваш неща, които не се различават с невъоръжено око. Крилцата ù са покрити с люспи, крачетата ù наподобяват пръчици, а главата е мъхната. Отблизо пеперудата прилича на паяк или бръмбар с криви крака, прикрит под красиво наметало, противоречива е като лебед, който се носи елегантно по водата, а веднъж излязъл на брега, се клатушка върху късите си крака с плавателна ципа без дори и помен от грация. При все че понякога използвам лупа, никога не рисувам растения или пеперуди в този преувеличен вид, а ги показвам такива, каквито се виждат с просто око.

Чувала съм, а и съм виждала на различни скици, че ако увеличиш допълнително нещата с помощта на лупа, в тях се разкриват нов вид красота и живот, непознат на невъоръженото око. Кръвта е гъста червена течност, но когато я погледнеш през лещата, изобилства от микроскопични частички. Същото важи и за любовната течност на мъжа, онази топла локвичка, която след изригването си на белия свят за нула време от бяла става прозрачно бистра, а погледната под лупа, гъмжи от живот. Самата рибена люспа е пустиня, чиито дюни вятърът е оформил в последователни пръстени, а като се замисля за броя на люспите, които покриват страната само на една риба, завива ми се свят от тази едновременност на миниатюрност и грамадност, на множественост и самота...

Жената, която обичаше насекоми (превод Росица Цветанова, корица Капка Кънева и Моника Комарницка, 352 стр, цена 22 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

"Съществуват хора, за които войната или дори убийството са решение, но аз не съм от тях, за мен, както за повечето хора, войната и убийството са въпрос, въпрос без отговор, защото когато крещиш в нощта, никой не отговаря" – тези думи принадлежат на монументалния (и солидно награждаван) роман Доброжелателните на Джонатан Лител и наистина, като всяка Голяма книга (и буквално, и преносно), и Доброжелателните (откъс от новото издание ви очаква по-долу) поставя много повече въпроси, отколкото отговори дава... Изповедта и фикционалната биография на Ужаса на Максимилиан Ауе, един "юрист, служител в органите за сигурност, офицер от SS, после директор на фабрика за дантела" преди, по време и след Втората световна, поставя ребром всички кръстопътни въпроси на съвремието, дори (или именно) днес, когато Светът отново е жигосан със знака на Войната – или както се казва в един филм: "Сънят се забравя, затова се повтаря" – да, крайно време е Човекът да реши своите проблеми с Паметта или както пише Джонатан Лител: "Истинската опасност за човека – това съм аз, това сте вие. И ако не сте убедени в това, излишно е да четете по-нататък"...

Каквото съм направил, съм го правил напълно съзнателно, вярвайки, че е било мой дълг и е трябвало да се направи, колкото неприятно и долно да е било. Тоталната война е и това също: вече не съществуват цивилни, и между обгазеното или застреляно еврейско дете и загиналото под запалителни бомби немско дете разликата е единствено в средствата; и двете смърти са еднакво напразни, нито една от тях не съкрати войната дори и със секунда; но и в двата случая човекът или хората, които са ги убили, са вярвали, че е било правилно и необходимо; ако са се лъгали, кого трябва да съдим? Казаното от мен остава вярно, въпреки че изкуствено отделят от войната това, което еврейският адвокат Лемпкин нарече геноцид, отбелязвайки, че поне през нашия век все още е нямало геноцид без война, че геноцидът не съществува извън войната, и както при войната, става въпрос за колективно явление: съвременният геноцид е процес, наложен на масите, от масите и за масите.

При случая, с който се занимаваме, той също е процес, разделен на части от изискванията на индустриалните методи. Точно както според Маркс работникът е отчужден от продукта на своя труд, при геноцида или съвременната форма на тотална война изпълнителят е отчужден от продукта на своето действие. Това важи дори за случая, когато един човек насочва пушка срещу главата на друг и натиска спусъка. Защото жертвата е била доведена от други хора, смъртта ѝ е била решена от трети и стрелецът знае, че е само брънка от много дълга верига и няма защо да си задава повече въпроси от някой член на наказателен взвод, който в цивилния живот екзекутира някой надлежно осъден според закона човек. Стрелецът знае, че по някаква случайност той стреля, другарят му охранява конвоя, а трети управлява камиона. Най-много може да опита да си смени мястото с охраната или с шофьора. Още един пример, взет по-скоро от изобилната историческа литература, отколкото от личния ми опит: програмата за унищожение на душевноболните и с тежко умствено изоставане германци, наречена "Евтаназия" или Т-4, въведена две години преди програмата "Окончателно решение".

При нея подбраните според законова наредба болни са приемани в отделението от професионални медицински сестри, които ги записват и събличат; лекарите ги преглеждат и отвеждат в затворено помещение; работник пуска газта; други почистват; полицай изготвя смъртните актове. Разпитвани след войната, всеки от тях възкликва: Аз, виновен? Сестрата не е убила никого, тя само е събличала и успокоявала болните, нещо обичайно за нейната професия. Лекарят също не е убивал, той само е потвърждавал диагнозата по установени от други инстанции критерии. Работникът, който отваря кранчето за газ, и следователно е най-близко във времето и пространството до убийството, изпълнява техническо действие под надзора на своите началници и на лекарите. Работниците, които изпразват помещението, извършват необходимата дейност за почистване, на всичкото отгоре твърде отблъскваща. Полицаят следва процедурата, според която трябва да констатира смъртта и да отбележи, че е била осъществена, без да се нарушават действащите закони.

Кой тогава е виновен? Всички или никой? Защо назначеният при газта работник да е по-виновен от назначения при котела, градината, автомобилите? Същото се отнася до всички страни на това огромно начинание. Стрелочникът например виновен ли е за смъртта на насочените от него към даден концентрационен лагер евреи? Този работник е служител, двадесет години върши една и съща работа, насочва влакове според определен план, не е нужно да знае какво има вътре. Не е виновен, че евреите са транспортирани от точка А, през неговия стрелочен пункт, до точка В, където ги убиват. Обаче стрелочникът играе ключова роля в дейността за унищожение: без него влакът с евреи не може да стигне до точка В. Същото се отнася и до служителя, натоварен да реквизира жилища за пострадалите от бомбардировките, печатаря, който изготвя известията за депортиране, доставчика, който продава бетон и бодлива тел на SS, подофицера от интендантството, който предоставя гориво за тейлкомандо на SP, и Бог в небето, който позволява всичко това. Разбира се, могат да се установят сравнително точни степени на наказателна отговорност, които позволяват някои да бъдат осъдени, а всички останали да бъдат оставени на тяхната съвест, ако въобще имат такава; това е още по-лесно, защото законите се пишат след деянията, както в Нюрнберг. Но дори и там нещата бяха свършени малко през пръсти. Защо обесиха Щрайхер, този безпомощен селяндур, а не зловещия Фон дем Бах-Зелевски? Защо обесиха моя началник Рудолф Брант, а не неговия, Волф? Защо обесиха министър Фрик, а не неговия подчинен Щукарт, който вършеше цялата работа? Щастливец е този Щукарт, че си е цапал ръцете само с мастило, никога с кръв. Още веднъж, да сме наясно: не се опитвам да кажа, че не съм виновен за едно или друго деяние. Аз съм виновен, вие не сте, така да е. Но все пак би трябвало да признаете, че това, което съм направил, вие също бихте го направили. Може би с по-малко усърдие, но може би също и с по-малко отчаяние, при всички положения, по един или друг начин. Мисля, че ми е позволено да приема като доказан от съвременната история факт, че всеки, или почти всеки, при съвкупност от определени обстоятелства, прави това, което му наредят; и, извинете ме, твърде малка е вероятността точно вие да сте изключението, не повече отколкото аз. Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир. Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри. Защото ако имате наглостта да си мислите, че сте, с това започва страшното.

Обичаме да противопоставяме Държавата, тоталитарна или не, на обикновения човек, силен или крехък. Но забравяме, че Държавата е съставена от хора, всеки повече или по-малко обикновен, всеки със свой живот, своя история, поредица от случайности, които са определили, че в даден момент той се е оказал от добрата страна на пушката или листа хартия, а други – от лошата. Този път много рядко е резултат на избор, още по-малко – на предразположение. В мнозинството от случаите жертвите не са били измъчвани и убивани, защото са добри, както палачите не са го вършили, защото са лоши. Би било наивно да мислим така, достатъчно е да се запознаем с която и да е бюрокрация, дори с тази на Червения кръст, за да се убедим. Впрочем Сталин красноречиво доказа моята теза, като превърна всяко поколение палачи в жертви на следващото поколение, без при това да изпитва липса на палачи. Прочее, държавната машина е изградена от същата спойка ронлив пясък като този, който стрива зрънце по зрънце. Тя съществува, защото всички са съгласни да съществува, дори, много често и до последния миг, и нейните жертви. Без разните Хьос, Айхман, Гоглидзе, Вишински, но също и без стрелочниците, производителите на бетон и служителите от министерствата, Сталин или Хитлер не са нищо повече от един изпълнен с омраза и безплодни страхове балон. Вече е банално да се твърди, че голямото мнозинство ръководители на процесите за унищожение са били садисти или ненормални. Разбира се, както при всички войни, е имало садисти, умопобъркани, и те са вършили безподобни жестокости, това е самата истина. Истина е също, че SS можеше да удвои усилията си да обуздае тези хора, макар и да са правили повече, отколкото обикновено се мисли; пък и не е толкова очевидно: попитайте френските генерали, те имаха много неприятности в Алжир със своите алкохолици и изнасилвачи, със своите убийци на офицери.

Но проблемът не е в това. Побъркани има навсякъде, във всички времена. Нашите спокойни предградия гъмжат от педофили и психопати, нощните ни приюти – от побеснели мегаломани; някои действително се превръщат в проблем, убиват двама, трима, десет, даже петдесет души – после същата тази Държава, която, без да се мръщи, би ги използвала по време на война, ги смачква като насмукани с кръв гадини. Тези болни хора не представляват нищо. Но обикновените хора, от които е съставена Държавата – особено в несигурни времена – ето я истинската опасност. Истинската опасност за човека – това съм аз, това сте вие. И ако не сте убедени в това, излишно е да четете по-нататък. Нищо няма да разберете и ще се ядосвате, без полза нито за мен, нито за вас.

Както повечето хора, никога не съм искал да стана убиец. Вече го казах, ако можех, щях да се занимавам с литература. Да пиша, ако имах талант, ако не – може би да преподавам; каквото и да е, но да живея сред красота и спокойствие, сред най-добрите творения на човешките стремежи. Кой по собствена воля, освен лудият, би избрал убийството? Освен това бих искал да свиря на пиано. Веднъж, по време на концерт, една дама се наведе към мен: "Струва ми се, че сте пианист?" – "Уви, госпожо, не", трябваше да отговоря за съжаление. И днес още, въпреки че не свиря на пиано и никога няма да свиря, това ме задушава, понякога дори повече от ужасите, от черната река на моето минало, която ме носи през годините.

Буквално не мога да го преживея. Когато бях още малък, майка ми купи пиано. Мисля, че бе за деветия ми рожден ден. Или за осмия. При всички положения, преди да заминем да живеем във Франция с онзи Моро. Бях я умолявал от месеци. Мечтаех да бъда пианист, велик концертиращ пианист: под пръстите ми – леки като мехурчета катедрали. Но нямахме пари. Баща ми си бе тръгнал преди време, сметките му (разбрах го много по-късно) бяха блокирани, майка ми трябваше да се оправя сама. Но тогава бе намерила пари, не знам как, сигурно е спестявала или е взела назаем; може би дори е проституирала, не знам, няма значение. Вероятно е хранила амбиции за мен, искала е да развие талантите ми. Така, на моя рожден ден ни доставиха пианото, хубаво право пиано. Макар и на старо, трябва да е струвало скъпо. В началото бях възхитен. Вземах уроци; но липсата на напредък бързо ми дотегна и го зарязах. Не си бях представял, че трябва да свиря гами, бях като останалите деца. Майка ми не посмя да ме упрекне за моето непостоянство и мързел; но си давам сметка, че мисълта за всички тези хвърлени на вятъра пари сигурно я е тормозела. Пианото така и си остана да събира прах; сестра ми също не се интересуваше от него; не мислех повече за това и едва обърнах внимание, когато най-накрая майка ми го продаде, сигурно на загуба. Никога не съм обичал истински майка си, даже я ненавиждах, но тази случка ме натъжава. Донякъде и тя е виновна за това. Ако беше настоявала, ако бе проявила строгост, когато трябваше, можех да се науча да свиря на пиано и това щеше да ми доставя голяма наслада, щеше да е сигурно убежище. Да свиря вкъщи, само за себе си – какво щастие. Естествено, често слушам музика и ми доставя истинско удоволствие, но не е същото, това е заместител. Точно като мъжките ми любови: истината е, не се срамувам да го кажа, че несъмнено бих предпочел да съм жена. Не непременно жизнена и дейна жена, съпруга, майка; не, една гола, легнала по гръб жена, с разтворени крака, смазана под тежестта на мъж, вкопчена в него и проникната от него, удавена в него, превръщаща се в безкрайно море, в което самият той се удавя, удоволствие без край, а също и без начало. Но не би. Вместо това се оказах юрист, служител в органите за сигурност, офицер от SS, после директор на фабрика за дантела. Тъжно е, но е така.

Това, което току-що написах, е вярно, но е вярно също, че обичах една жена. Една-единствена, но повече от всичко на света. Обаче тъкмо тя ми бе забранена. Твърде е възможно, мечтаейки да съм жена, мечтаейки си за женско тяло, все още да съм я търсил, да съм искал да се доближа до нея, да бъда като нея, да бъда нея. Напълно вероятно, макар и да не променя нищо. Не съм обичал нито един от онези типове, с които си лягах, просто употребявах тях и телата им. А нейната любов би ми стигнала за цял живот.

Не се надсмивайте: тази любов несъмнено е единственото хубаво нещо, което съм направил. Сигурно си мислите, че всичко това изглежда малко странно за офицер от Schutzstaffel. Но защо един SS оберщурмбанфюрер да не би могъл да има интимен живот, желания, страсти като всеки друг човек? Тези от нас, които все още съдите като престъпници, бяха стотици хиляди: между тях, както между всички хора, имаше несъмнено най-обикновени, но също и не съвсем обичайни хора – хора на изкуството, на културата, истерици, хомосексуални, влюбени в майките си, знам ли, и защо не? Никой от тях не бе по-типичен от който и да е човек от която и да е професия. Има бизнесмени, които обичат доброто вино и пурите, бизнесмени, обзети от мисълта за парите, а също и бизнесмени, които си навират вибратор в ануса, преди да отидат в офиса, и под костюмите си с жилетка крият непристойни татуировки: това ни се струва съвсем очевидно, защо да не е същото и за SS или Вермахта? Военните ни лекари попадаха по-често, отколкото си мислим, на женско бельо, когато разрязваха униформите на ранените. Да се твърди, че не съм бил типичен, не означава нищо. Живеех, имах минало, тежко и обременително минало, но това се случва, и се справях както мога. После дойде войната, служих и се оказах насред ужасяващи неща, жестокости. Не се бях променил, бях все същият човек, проблемите ми не бяха решени, макар и войната да ми създаде нови, макар и ужасите да ме преобразиха.

Съществуват хора, за които войната или дори убийството са решение, но аз не съм от тях, за мен, както за повечето хора, войната и убийството са въпрос, въпрос без отговор, защото когато крещиш в нощта, никой не отговаря. А едното води до друго: започнах в рамките на службата, после, под натиска на събитията, прекрачих тези рамки; но всичко това е тясно, взаимно свързано: невъзможно е да се твърди, че ако не беше войната, пак щях да стигна до тези крайности. Можеше да се случи, но можеше и да не се случи, може би щях да намеря друго решение. Никой не знае. Екхарт бе писал: "Един ангел в Ада лети в собственото си облаче от Рая". Винаги съм смятал, че обратното също трябва да е вярно, че един демон в Рая би летял в собственото си облаче от Ада. Но не мисля, че съм демон. За това, което съм сторил, винаги е имало причини, добри или лоши, не знам, при всички случаи човешки причини. Тези, които убиват, са хора, както и тези, които са убивани – това е ужасното. Не може да кажете: Никога не ще убия, невъзможно е, най-много може да кажете: Надявам се никога да не убия. Аз също се надявах, аз също исках да живея хубав и пълноценен живот, да бъда човек сред хората, равен на другите, аз също исках да дам своя принос в общото дело. Но очакванията ми бяха измамени и използваха моята чистосърдечност за осъществяването на дело, което се оказа лошо и гибелно, и аз "преминах тъмните брегове", и цялото това зло навлезе в живота ми, и нищо не може да се поправи, никога. Думите също не служат за нищо, те изчезват като вода в пясък, и този пясък изпълва устата ми. Живея, правя каквото е възможно, така е с всички, аз съм човек като другите, човек като вас. Така е, казвам ви го!

Доброжелателните (превод Георги Ангелов, корица Стефан Касъров, 816 стр, цена 34 лева) е в книжарниците от 24 март

Да, този октомври светът ще отбележи 100 години от рождението на италианския майстор на философската притча Итало Калвино, а сега ще се върнем над 50 години назад, през 1970-а, за да бъдем по-точни, когато Калвино събира дузина фино еротични разкази в сборника Трудни любови... Да, необичайни за Калвино, но все така изящно поднесени като всяко негово творение, тези истории до една споделят формулировката "Приключението на..." в заглавията си, за да създадат общ портрет на Авантюрата или както я описва Калвино (в откъса по-долу): "Съвършенството на авантюрата се състоеше именно в това: да започне и да свърши за една нощ"... Неслучайно две от тези истории оживяват и на филмовия екран (във филмовите антологии Boccaccio '70, заснета от голямата четворка Фелини-Де Сика-Висконти-Моничели, и Трудна любов, където Нино Манфреди разкзава Приключението на един войник), защото отдавна са се превърнали във "възбуда не вече на сетивата, а на ума"...

Из "Приключението на един чиновник"

Веднъж на чиновника Енрико Ней му излезе късметът да прекара нощта с една красива госпожа. На излизане от дома ѝ в свежия утринен въздух пред него се разкриха цветовете на пролетта, които намери за нови и ободряващи; струваше му се, че отвсякъде се носи музика.

Трябва да отбележим, че това приключение се дължеше само на едно щастливо стечение на обстоятелствата: празненство с приятели, едно особено, бегло предразположение на госпожата – жена, която впрочем се владееше и не се поддаваше лесно на изкушенията, – разговор, в който бе въвлечен и се чувстваше необичайно удобно. От друга страна, дължеше се и на лекото алкохолно замайване, истинско или престорено, а и на случайното съвпадение на пътищата им, след като си тръгнаха от тържеството. Всичко това доведе до неочакваното развитие на нещата през онази нощ, което не се дължеше на личния чар на Ней или на неговата незабележима, дори малко безлична външност, с която обикновено минаваше за необвързващ с нищо, скромен приятел.

Той добре осъзнаваше това и тъй като не живееше с особени очаквания, намираше късмета си от тази нощ за особено скъпоценен. Знаеше също, че случката няма да има никакво продължение, и този факт не му беше неприятен, защото една продължителна връзка щеше да доведе до редица трудности в обичайния му начин на живот. Съвършенството на авантюрата се състоеше именно в това: да започне и да свърши за една нощ. Така че Енрико Ней тази сутрин беше мъж, получил най-доброто, на което можеше да се надява.

Къщата на дамата беше на един хълм. Ней се спускаше по зелена и уханна алея. Беше по-рано от обичайния час, когато отиваше на работа. Госпожата го бе подканила да побърза, за да не го види прислугата. Безсънието не му тежеше: точно обратното – сякаш му даваше някаква неестествена бистрота, възбуда не вече на сетивата, а на ума. Лекият повей на вятъра, жуженето на насекомо, уханието на дърветата – всичко това му се струваха все неща, които някак си му се полагаха, за да им се радва, но той все не успяваше да се настрои и дискретно да вкуси от красотата.

Тъй като беше подреден човек, а се бе събудил в чужд дом, се бе облякъл набързо и без да се обръсне – всичко това бе в нарушение на навиците му, – за момент реши да отскочи до вкъщи преди работа, да се избръсне и да се пооправи. Имаше време, но Ней веднага пропъди тази мисъл и предпочете да си внуши, че е вече късно: достраша го да не би неговата къща и повторяемостта на ежедневните навици да не разпръснат атмосферата на неповторимост и богатство, в която сега витаеше.

Реши, че денят му трябва да следва кривата на спокойствие и щедрост, за да може да съхрани колкото може по-дълго наследството на отминалата нощ. Ако можеше търпеливо да възстанови изминалите часове, миг след миг, паметта му щеше да разкрие един необятен рай. Потънал в тези мисли, без да бърза, Енрико Ней се отправи към началната спирка на трамвая.

Мотрисата изчакваше почти празна, за да потегли по разписание. Ватманите стояха долу и пушеха. Ней се качи, развявайки пешовете на пардесюто си, като си подсвиркваше. Настани се малко разкрачен, но веднага зае по-прилична поза. Беше доволен, че се е поправил на мига, но и от непринудеността, която личеше в движенията му.

Районът не беше нито ранобуден, нито пренаселен. В трамвая се бяха качили една възрастна домакиня, двама работници, които нещо спореха, и той, доволният мъж. Добра сутрешна компания – бяха му симпатични. Той, Енрико Ней, беше за тях някакъв мистериозен господин, тайнствен и радостен, никога невиждан по тази линия в този час на деня.

Откъде ли идва? – може би се питаха те. А той не издаваше нищо, беше се загледал в глициниите. Енрико Ней ясно съзнаваше, че гледа като човек, който умее да отглежда глицинии. Подаде на кондуктора пари за билет; между него и кондуктора се установи обичайната връзка между кондуктор и пътник, а повече от това не можеше и да се иска. Трамваят се спускаше към реката; животът беше хубав.

Енрико Ней слезе в центъра и влезе в едно кафене. Не беше обичайното за него. Това беше покрито с мозайки. Току-що бе отворило, касиерката още не беше дошла, а барманът включваше кафе машината.

Ней направи няколко самоуверени крачки в средата на заведението, сякаш той беше собственикът, доближи се до плота, поръча си кафе, избра си една бисквита от витрината със сладкишите и я захапа: отначало лакомо, а после с изражението на човек, който има странен вкус в устата, понеже е прекарал необичайна нощ.

На бара лежеше отворен вестник и Ней му хвърли един поглед. Тази сутрин не си го беше купил, а всъщност това винаги беше първото нещо, което правеше на излизане от вкъщи. Ней беше човек на навика, свикнал да чете методично. Спираше се и на най-незначителните факти, не пропускаше нито една страница. Този ден обаче погледът му се рееше върху заглавията, без те да предизвикат някаква реакция в ума му. Ней не беше в състояние да чете.

Дали събудена от аромата на храна, на топло кафе или от отминаването на ефекта на утринния въздух, върху Ней отново се стовари вълната от усещанията от изминалата нощ. Затвори очи, повдигна брадичка и се усмихна. Като отдаде това доволно изражение на някоя спортна новина от вестника, барманът му подхвърли:

– А-а-а, доволен сте, че в неделя се завръща Бокадасе? – и посочи заглавието, което обявяваше, че един полузащитник се бил възстановил от контузията.

Ней прочете заглавието, съвзе се и вместо да отговори в тон "Ама, разбира се, друго си е с него, драги!", успя само да пророни едно "Да, да..." и тъй като не желаеше някакъв си разговор за предстоящия мач да го отклони от обзелите го чувства, се обърна към касата, където вече се бе настанила млада касиерка с отчаяно изражение.

– Така-а-а – започна Ней фамилиарно, – плащам едно кафе и една бисквита. Касиерката се прозина. – Май още ни се спи, а? – попита Ней. Момичето кимна, без да се усмихва. Ней продължи съучастнически: – Май не сме си доспали, а? – Замисли се за миг и след като се убеди, че точно тя може да го разбере, добави: – А аз тепърва трябва да си лягам. – После млъкна загадъчно. Плати, каза довиждане на всички и излезе. Отиде при бръснаря.

– Добър ден, господине, заповядайте, господине – захвана бръснарят с професионалния си фалцет, който на Енрико Ней се стори като намигване.

– Ами добре, да вземем да пообръснем брадата! – отвърна той със скептично одобрение, докато се оглеждаше: лицето му, с пешкир около врата, приличаше на самостоятелен обект, върху който се бяха отпечатали признаците на умората, които поведението му не можеше да прикрие. Все пак това си беше едно нормално лице за пътник, слязъл от влака на зазоряване, или за комарджия, прекарал нощта в игра на карти. Но ако обърнем внимание на особеното естество на неговата умора, изражението на лицето му – помисли си самодоволно Ней – бе отпуснато и добродушно, лице на човек, който вече е получил своето и сега е готов да приеме всичко – и зло, и добро.

"Свикнали сме на съвсем други ласки – сякаш се изповядваха бузите му на бръснарската четка, докато тя ги покриваше с топла пяна, – на други милувки, не като твоите!"

Трудни любови (превод Сава Славчев, корица Дамян Дамянов, 304 стр, цена 22 лева) е в книжарниците