My Mir

Да, 10 март 2023 ще отбележи 103 години от рождението на Борис Виан, както ще маркира 70 години от излизането на последния (издаден приживе) роман под собственото име Виан, а именно Сърца за изтръгване (откъсът по-долу е от специалното българско издание на Сърца за изтръгване с илюстрация от Теодор Ушев)... И да, енигматичният инструмент Сърцеизтръгвач, който е във вихъра на приключенията тук (на психиатъра Жакмор) се появява (за да разбуни духовете) още по-рано, в класиката Пяната на дните, както темата за психоанализата на човешката Душа е на фокус още от предходния роман Червената трева на Виан... И да, Сърца за изтръгване е Пианоктейл (друго емблематично литературно изобретение на Виан) – има ги здравословните дози алегории (познати и от Пяната на дните, и от Есен в Пекин, и от Червената трева...); има ги и дозите ироничен черен хумор от сатиричните ноар-кримка новели, издадени под псевдонима Върнан Съливан, а именно Ще плюя върху вашите гробове, Мъртвите имат еднаква кожа, Ще пречукаме всички гадняри; има я и поетичната и музикална фраза, разкриваща Виан страстта към поезията, джаза, композирането и свиренето на тромпет... Така че, внимавайте със Сърцеизтръгвача, защото тук важи същото, което Виан казва в предговора на Пяната на дните: "Тази история е истинска, защото я измислих от началото до края"...

XVI

Една сложна мрежа от подпорни и съединителни греди поддържаше шистовата облицовка на яйцевидния кораб. Пред Жакмор се издигаше олтарът от черен гранит със зелени култови предмети. Между две греди, вдясно, амвонът, съвсем нов, издигаше белезникавия си силует с разтворените си капаци.

За пръв път Жакмор виждаше толкова хитроумно построена църква, с яйцевидна форма без каменни колони, без арки и кръстосани островърхи сводове, без барабани и фанфари и без грижа за утрешния ден. Дървени части, сглобени по странен начин, опасваха крепките стени и представляваха носещо скеле. Централните бяха покрити с дълбока резба и Жакмор различи, че са шарени; в тъмнината блестяха само очите на издяланите светци, демони и змии.

Вътрешното пространство на църквата беше свободно. Един овален стъклопис под олтара пропущаше отвъдморскосиня светлина.

Без него в църквата би било тъмно. От двете страни на олтара два свещника с многобройните си запалени свещички хвърляха трептящи отблясъци и смущаваха мрака със смътното си сияние.

От входа до олтара водеше дебела пътека от слама. Жакмор тръгна по нея. Щом очите му свикнаха със светлината, той забеляза сивия правоъгълник на отворената вдясно зад олтара врата и реши, че тя води към стаята на свещеника.

Той влезе в едно коридорче, пълно с шкафове и разни вещи. В дъното имаше друга врата, оттам се чуваше шептене. Жакмор почука три пъти по дървената ламперия.

– Може ли да вляза? – попита полугласно той.

Разговорът зад вратата спря.

– Влезте! – чу Жакмор.

Той се подчини на поканата и влезе.

Кюрето беше тук и разговаряше с клисаря. Те станаха, виждайки Жакмор.

– Добър ден – каза последният. – Господин свещеникът, без съмнение?

– Добър ден, господине – отвърна кюрето.

Беше възлест черноок човек с изпито лице и дебели черни вежди. Ръцете му бяха сухи и дълги и той ги държеше скръстени, когато разговаряше. Щом се раздвижи, Жакмор забеляза, че леко накуцваше.

– Бих искал да говоря с вас – каза Жакмор.

– Кажете... – отговори свещеникът.

– Става въпрос за кръщене – обясни Жакмор. – В неделя ще можете ли?

– Това ми е занаятът – каза свещеникът. – Всеки върши своето.

– Три близначета се родиха в къщата на височината – обясни Жакмор. – Ноел, Жоел и Ситроен. Трябва всичко да бъде направено за тях в неделя вечер.

– Елате на неделната литургия – каза кюрето, – ще ви кажа часа.

– Но аз никога не ходя на литургия... – възрази Жакмор.

– Още по-добре – каза свещеникът, – ще се забавлявате. Поне ще има един човек, на когото това, което говоря, ще се стори ново.

– Аз съм против религията – отвърна Жакмор. – Без, разбира се, да отричам, че тя може да бъде полезна на село.

Кюрето се подсмихна.

– Полезна!... Религията е лукс – каза той. – Само тези скотове искат да направят от нея нещо полезно.

Той гордо се изправи и започна възбудено да обикаля, накуцвайки из стаята.

– Но аз отказвам да я направя полезна – заяви с категоричен тон той. – Моята религия ще си остане лукс.

– Това, което исках да подчертая – обясни Жакмор, – е, че на село един свещеник може да свърши доста работа. Да насочва грубоватото съзнание на селяка, да му показва грешките, да му отваря очите за прекалено земния му живот, да бъде спирачка за ниските страсти... Не зная дали сте разбрали какво става в селото... Аз, хм... току-що пристигам и не бих искал да бъда съдник, нито да ви шокирам с реакцията си за неща, които ви изглеждат съвсем естествени, защото съществуват отдавна. Но един свещеник например трябва да жигосва от амвона кражбата, да осъжда преждевременните полови връзки между младите, с цел да попречи на безредието и похотливостта да завладеят околията му.

– Енорията му... – поправи го клисарят.

– Енорията му... – каза Жакмор. – Докъде бях стигнал?

– Не знам – отсече кюрето.

– Ето нà – каза Жакмор, решавайки се, – този пазар на старците, това е безумие!

– В кой век живеете! – възкликна свещеникът. – Този пазар за старци. Какво ме интересува пазарът на старците, господине. Тези хора страдат... а тези, които страдат на земята, ще получат своето в рая. Впрочем и самите страдания не са безполезни, но в действителност само причините за тези страдания ме смущават. Безпокойството ми идва от това, че те не страдат в името на бога, господине. Това са скотове. Казах ви го и преди малко. Религията за тях е средство. Прагматични скотове...

Докато говореше, той се оживи и очите му заискриха с топлина.

– Те идват в църквата като господари. От плът и кръв. И знаете ли какво искат от мен? Да помагам на детелината им да расте. Мирът на душата не ги интересува, господине! Те го имат! Имат "Ла Глоар"! Ще се боря докрай и няма да им се дам. Няма да помагам на детелината им да расте. Благодарение на бога... имам верни приятели. Малко са, но ме поддържат.

Той се подсмиваше.

– Елате в неделя, ще видите... ще видите как ще победя материята с помощта на самата материя. Ще поставя тези скотове пред тях самите... Тяхната инерция ще се сблъска с по-голяма инерция. И от удара ще се породи безпокойството, което ще ги доведе до религията... до лукса!... До този разкош, на който бог в добротата си им дава право.

– Ами това кръщене? – попита Жакмор. – За неделя следобед ли ще остане?

– Ще ви кажа часа на излизане от литургията – повтори кюрето.

– Добре – каза Жакмор. – Довиждане, господин свещеник. Възхитих се на вашата църква преди малко. Странна конструкция.

– Странна – потвърди свещеникът с отсъстващ вид.

Той седна отново, докато Жакмор излизаше, откъдето беше влязъл, изпитвайки лека досада.

– Клемантин ме отегчава с нейните заръки – помисли си на глас той. – Ще бъда доволен, когато децата ѝ пораснат. А и този номер с принудителната литургия...

Свечеряваше се.

– Този номер с принудителната литургия е направо възмутителен!

– Възмутителен – потвърди една голяма черна котка, седнала на отсрещната ограда.

Жакмор я погледна. Котката замърка и присви жълтите си очи с отвесни браздички.

– Възмутително! – заключи Жакмор и откъсна една цилиндрична и мека тревичка.

След малко се обърна, погледна котката, поколеба се и продължи по пътя си.

Сърца за изтръгване (превод Андрей Манолов, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 200 стр, твърди корици, цена 23 лева) е в книжарниците от 13 март

"Виждали ли сте Хари Куебърт? След излизането на книгата непрекъснато ми задаваха този въпрос." – да, сигурно толкова често му се е налагало на швейцарския писател Жоел Дикер да отговоря на този въпрос след излизането на Истината за случая Хари Куебърт (и заснемането на минисериал от Жан-Жак Ано по хитовия роман), че сега, неизбежно, се стига до своеобразното му продължение, а именно Случаят Аляска Сандърс (откъсът по-долу)... Да, отново има енигматично убийство на млада жена за разплитане; отново във вихъра на интригата е алтерегото на Дикер, а именно писателят Маркъс Голдман; отново има срещи със сержант Пери Гахалоуд и с професор Хари Куебърт... Само че сега е време да узнаем цялата истина за Случаят Аляска Сандърс...

                                                                                               Из ПЪРВА ЧАСТ

                                                                           Последиците от успеха

Пролетен сняг се сипеше над огромните хангари край брега на Сейнт Лорънс, в които се намираше киностудиото. От няколко месеца насам в него течаха снимките на филмовата адаптация по моя първи роман "Г като Голдстийн".

                                                                                                   Първа глава

                                                                                           След Случая Хари Куебърт

                                                                                                   Монреал, Квебек

                                                                                                5 април 1999 година

По силата на странно съвпадение снимките започнаха с излизането на "Истината за случая Хари Куебърт". Благодарение на триумфа ми пред читателската публика филмът още в самото начало предизвика всеобщо въодушевление и първите кадри вдигнаха голям шум в Холивуд.

Навън студеният вятър вдигаше снежни вихрушки, но в студията беше същинско лято: сред изумително автентичния декор на оживена улица актьори и статисти, осветени от мощни прожектори, сякаш изгаряха под слънчевия пек. Това бе една от любимите ми сцени от книгата: на терасата на едно кафене, сред тълпа минувачи, двамата главни герои, Марк и Алисия най-сетне се срещат, след като не са се виждали много години. Не са им нужни много приказки, погледите им говорят достатъчно красноречиво за времето, което са изгубили един без друг.

Седнал пред контролния монитор, следях заснемането.

– Стоп! – провикна се неочаквано режисьорът, слагайки край на приятния ми захлас. – Този път беше добре.

Първият асистент, който стоеше до него, повтори по мегафона: "Този път беше добре. Край на работния ден".

Мигом снимачната площадка се превърна в мравуняк: техниците започнаха да прибират оборудването, а актьорите се отправиха към гримьорните под разочарованите погледи на статистите, които жадуваха да разменят няколко думи с тях, да си направят снимки или да вземат автограф.

Самият аз се шляех сред декорите. Улицата, тротоарите, фенерите, витрините: всичко изглеждаше толкова реално. Влязох в едно кафене и се възхитих колко съвършено са изпипани детайлите. Имах чувството, че се разхождам в моя роман. Минах зад отрупания със сандвичи и сладкиши бар: на екрана всичко трябваше да изглежда истинско.

Унесът ми не продължи дълго. Нечий глас прекъсна мислите ми.

– Обслужвате ли, Голдман?

Беше Рой Барнаски, неуморният директор на "Шмид и Хансън", издателството, което публикуваше творбите ми. Пристигнал бе сутринта от Ню Йорк, без предупреждение, разбира се.

– Кафе, Рой? – предложих аз и взех една празна чаша.

– По-добре ми дайте сандвич, умирам от глад.

Нямах представа дали изложените продукти стават за консумация, но без много да му мисля, подадох на Рой сандвич с пуешко и сирене.

– Знаете ли, Голдман – каза той, след като отхапа голям залък, – този филм ще предизвика фурор! Освен това сме предвидили специално издание на "Г като Голдстийн", същинска сензация!

Онези от вас, които са чели "Истината за случая Хари Куебърт", знаят колко противоречиви са отношенията ми с Рой Барнаски. За останалите е достатъчно да научат, че връзките му с авторите зависят от парите, които те му носят. В моя случай обаче, след като преди две години той едва не ме подложи на публично поругание, задето не съм му предоставил моя роман в срок, феноменалните продажби на "Истината за случая Хари Куебърт" вече ми бяха отредили достойно място в неговия пантеон от кокошки, които снасят златни яйца.

– Вие, Голдман, вероятно се чувствате на седмото небе – продължи Барнаски, без да си дава сметка, че ми досажда. – Успехът на романа, а сега и този филм. Помните ли как преди две години се борих със зъби и нокти Касандра Полък да вземе ролята на Алисия, а вие ме обсипвахте с упреци. Погледнете я сега и признайте, че съм бил прав! Всички са единодушни, че е феноменална!

– Няма как да забравя, Рой. Направихте всичко възможно да убедите публиката, че двамата имаме връзка.

– И ето резултата! Предчувствията никога не ме лъжат, Голдман! Затова и съм голям издател! Впрочем дошъл съм тук да поговорим за нещо много важно.

В момента, когато го видях да се появява неочаквано на снимачната площадка, вече знаех, че не е дошъл в Монреал току-така.

– За какво става въпрос? – запитах го.

– Имам за вас новина, която ще ви хареса, Голдман. Исках да ви я съобщя лично.

Барнаски прибягваше до недомлъвки, което не беше добър знак.

Накрая изплю камъчето.

– На път сме да сключим договор за екранизация на "Истината за случая Хари Куебърт" с "Метро Голдуин Майер"! Ще бъде страхотно! Толкова страхотно, че те биха искали предварителното споразумение да бъде подписано час по-скоро.

– Не предвиждам да се прави филм по този роман – отвърнах рязко аз.

– Почакайте да видите условията на договора, Голдман. Още с подписването получавате два милиона долара! Поставяте името си долу на листа и бум! Два милиона долара отиват в банковата ви сметка. Без да говорим за вашия дял от приходите на филма и всичко останало!

Нямах никакво намерение да споря с него.

– Говорете с моя литературен агент и с моя адвокат – предложих му аз, за да си спестя повече обяснения, и съвсем ядосах Барнаски.

– Ако ме интересуваше мнението на скапания ви агент, Голдман, нямаше да бия път дотук!

– Случаят не може ли да изчака завръщането ми в Ню Йорк?

– Завръщането ви в Ню Йорк ли? Та вас не ви свърта на едно място, човек не може да ви открие!

– Хари не би искал да има екранизация – намръщих се аз.

– Хари ли? – задави се Барнаски. – Хари Куебърт?

– Да, Хари Куебърт. Разговорът е приключен: не искам филм, не искам отново да се връщам към тази история. Единственото ми желание е да обърна страницата.

– Чуйте го само как хленчи като бебе! – възкликна Барнаски, който не търпеше да му се противоречи. – Поднасят му пълна лъжица хайвер, но бебето Голдман капризничи и не иска да си отвори устенцата!

Никак не ми се щеше повече да го слушам. Барнаски изглежда съжали, че е стигнал твърде далеч, и реши да смени тона.

– Нека все пак ви обясня как стоят нещата, драги Маркъс – каза подкупващо той. – Ще видите, че ще промените мнението си.

– Възнамерявам първо да променя обстановката.

– Хайде да вечеряме заедно! Запазил съм маса в един ресторант в стария Монреал. В 20 часа устройва ли ви?

– Тази вечер имам среща, Рой. Ще говорим в Ню Йорк.

Оставих го там с реквизитния сандвич в ръка и излязох от декора на път към главния изход на студиото. Тъкмо до голямата двойна врата имаше щанд за бърза закуска. Всеки ден преди началото на снимките се отбивах за едно кафе. Там работеше все същата сервитьорка, която сега ми подаде картонената чашка с кафе, преди още да съм го поръчал. Усмихнах се, за да ѝ благодаря, а тя ми върна усмивката.

Хората често ми се усмихват. Вече не съм сигурен дали се усмихват на ближния, когото са видели, или на писателя, когото са чели. Ето че младата жена измъкна изпод бара екземпляр от "Истината за случая Хари Куебърт".

– Снощи я довърших – каза ми тя. – Такава книга се чете на един дъх! Имате ли нещо против да ми я надпишете?

– С удоволствие. Как се казвате?

– Дебора.

Дебора, разбира се. Беше ми го казвала досега поне десет пъти. Извадих от джоба си химикалката и написах на форзаца ритуалния текст, до който редовно прибягвах:

На Дебора,

която вече знае цялата истина за

Случая Хари Куебърт.

Маркъс Голдман

– Приятен ден, Дебора – поздравих я аз, подавайки ѝ книгата.

– Приятен ден, Маркъс. До утре!

– Утре се връщам в Ню Йорк. Ще бъда отново тук след десет дни.

– В такъв случай, до скоро!

Вече си тръгвах, когато тя неочаквано ме запита:

– Виждали ли сте го след това?

– Кого имате предвид?

– Хари Куебърт.

– Не. Оттогава насам нямам никакви вести от него.

Напуснах студиото и влязох в колата, която ме очакваше пред входа. Виждали ли сте Хари Куебърт? След излизането на книгата непрекъснато ми задаваха този въпрос. И аз всеки път се стараех да отговоря, все едно това изобщо не ме засяга. Все едно не мислех за него всеки божи ден. Къде се намираше Хари? Какво ставаше с него?

Случаят Аляска Сандърс (превод Красимир Петров, корица Стефан Касъров, 528 стр, цена 25 лева) е в книжарниците от 6 март

"Това е то изгнанието, чужбината – възможността неумолимо да наблюдавате съществуването такова, каквото е, през няколкото проникновени, изключителни часа във вътъка на човешкото време, когато навиците от предишната страна са ви изоставили, а другите, новите, още не са ви достатъчно видиотили." – да, двойствеността винаги е била емблематично определяща не само за творчеството, но и за живота на Луи-Фердинан Селин и тези думи от (може би) най-известния му роман Пътешествие до края на нощта го доказват... Също като своите главни герои тук Бардамю и Робенсон (неслучайно са двама, нали), Селин постоянно се намира в граничната зона между два свята, две страни – почти автобиографично Пътешествие до края на нощта следва неговите бродения след Първата световна из хаоса на колониална Африка, из бездната на безразличието към Човека в индустриална Америка (като в откъса по-долу) до ада на бедността в родната Франция... От една страна Селин, също като своя герой Бардамю, е практикуващ лекар, движен от любов към Човека, от друга страна е гротеска дисекцията на човешката природа в Пътешествие до края на нощта и следите от антисемитизъм в по-късни творби на Селин, заради които се превръща в персона нон грата (дори емигрира в Дания след края на Втората световна)... От една страна, използвайки в своя характерно сатиричен стил сленг и разговорната реч на необразованите прослойки, Селин дава Глас на низвергнатите, от друга страна със своя песимизъм и циничен хуманизъм в адски краски въобще не дава шанс за Бъдеще на Човека... Е, съвременното ни общество хич не си дава зор да отрече тези негови прогнози отпреди 90 години, когато е издадена Пътешествие до края на нощта, нали... или както твърди Селин в откъса по-долу: "То стига и съвестно да се посъзерцаваме – себе си и това, което е излязло от нас като помия. И край на мистерията, край на глуповатата наивност, излапали сме си поезията, щом сме живели дотук."...

Тръгнах да търся Лола само по финансови причини, но пък колко спешни и наложителни бяха! Ако не се чувствах така окаяно нуждаещ се, как бих я оставил да остарее и да се затрие, без да я погледна, тази малка никаквица! В крайна сметка, по отношение на мен – като размислих, изобщо престанах да се съмнявам в това – тя се бе държала с най-мръснишко пренебрежение.

Егоизмът на съществата, споделяли живота ни, когато, вече поостарели, се сетим за тях, ни се явява като напълно неоспорим, такъв, какъвто си е бил – стоманен, платинен и много по-траен от самото време. В младостта успяваме да оправдаем и най-сухото безразличие, и най-циничната простащина с прищевките на страстта или да открием в тях Бог знае какви симптоми на неопитна романтичност. Но по-късно, когато животът добре ни е показал колко зоркост, безсърдечие и притворство изисква от нас, само за да се задържи криво-ляво на 37 градуса, разбираме, даваме си сметка, ясни ни стават всички подлости, които се съдържат в едно минало. То стига и съвестно да се посъзерцаваме – себе си и това, което е излязло от нас като помия. И край на мистерията, край на глуповатата наивност, излапали сме си поезията, щом сме живели дотук. Зеленчук, това е животът.

Милата ми невъзпитана приятелка открих в края на краищата не без мъка на двайсет и третия етаж на Седемдесет и седма улица. Невероятно е до каква степен могат да ви отвращават хората, от които смятате да поискате услуга. Домът ѝ се отличаваше с охолство и беше точно от типа, който си бях представял.

Предварително наблъскан с големи дози кино, бях горе-долу в добро разположение на духа, почти излязъл от вцепенението, което ме мъчеше още от пристигането ми в Ню Йорк, така че първият контакт бе по-приятен от предвиденото. Лола като че ли дори не се изненада, като ме видя, само ѝ стана малко криво.

Вместо увод опитах да подхвана непринуден разговор с помощта на темите от общото ни минало, при това с възможно най-предпазливи думи, като споменах между другото, но без много да настоявам, войната в качеството ѝ на епизод. С което направих тежък гаф. Тя не щеше и да чуе за войната, ама никак. Това я състарявало. Раздразнено ми каза право в очите, че не би ме познала, ако ме срещне на улицата, дотолкова възрастта ме била сбръчкала, напомпала, окарикатурила. До такива любезности стигнахме. Лъжеше се безсрамницата, ако смяташе, че ще ме засегне с подобни дрънканици! Дори не благоволих да отговоря на това подло безочие. Мебелите ѝ не блестяха с някаква непредвидена хубост, но бяха свежи, поносими, поне така ми се сториха след хотела. Средствата, подробностите на бързото забогатяване винаги създават впечатление за магия. От възхода на Мюзин и г-жа Ерот знаех, че златната мина на бедния е в задника му. Внезапните женски преображения ме очароваха и бих дал например и последния си долар на Лолината портиерка, за да я разприказвам.

Но в къщата нямаше портиерка. В града не съществуваха портиерки. Град без портиерки няма история, няма вкус, блудкав е, супа без сол и пипер, безформен буламач. О, сладки обелки! Отпадъци, кир, изстъргана от брачното ложе, от кухнята, от мансардите, свличаща се на парцали през портиерната направо в живота, каква апетитна преизподня! Някои портиерки у нас дори не сполучват да изпълнят задачата си, стават лаконични, деликатни; загубили и ума, и дума, те само сдържано се покашлят. То е, защото Истината ги ошашавя, тез мъченици, изяжда ги без остатък.

Срещу проклятието на бедността, нека не се лъжем, трябва да се опита всичко, това е наш дълг, да се опиваме, все едно с какво, с вино, евтиния, мастурбация, кино. Няма смисъл да се превземаме, да се правим на "особени", както казват в Америка. На онези, които умеят да я прегърнат и стоплят до сърцето си, нашите портиерки доставят при всякакви обстоятелства универсална и безполезна омраза, достатъчно, за да взриви един свят. В Ню Йорк се оказвате жестоко лишен от тази жизнена подправка, долнопробна и пъргава, неоспорима, без която духът се задушава и се обрича на завоалирани злословия, на изречени под сурдинка анемични клевети. И нищо, което да хапе, да уязвява, да реже, да ви тормози, да ви яде отвътре – без портиерка – и със сигурност да се прибавя към всеобщата омраза, да я разпалва с хилядите си необорими подробности.

Объркването ми се засилваше и от това, че като изненадах Лола в собствената ѝ среда, започнах да изпитвам ново отвращение, идеше ми да повърна върху вулгарния ѝ успех, върху гордостта ѝ, уникално тривиална и отблъскваща. По силата на някаква мигновена заразителност споменът за Мюзин ми стана точно толкова враждебен и противен. В мен се зароди жилава ненавист към тези две жени, тя и до днес е в мен, вписала се е в смисъла на съществуването ми.

Трябваше да видя Лола намясто, за да се освободя навреме и окончателно от всякакво сегашно и бъдещо снизхождение към нея. Никой не може да започне живота си отново. Човек прощава прекалено много! Смелостта не се състои в това да прекараш другия през чистилището на своето опрощение. А и няма полза, доказателствата са налице. Именно Чистачката е поставена след всички човешки същества на последния ред! Това не е случайно. Да не го забравяме. Би трябвало една вечер да приспим истински щастливите хора и докато спят, казвам ви, да приключим веднъж завинаги с тях и с щастието им. На другия ден ще сме забравили за щастието им и ще сме свободни да бъдем нещастни, колкото ни се ще, заедно с Чистачката. о нека да разкажа. Лола крачеше из стаята поразсъблечена и тялото ѝ все пак и все още ми изглеждаше твърде желано. Пищното тяло винаги крие възможност за изнасилване, скъпоценно, пряко, интимно проникване с взлом в самата същност на богатството, на разкоша, без страх, че ще ти го отнемат.

Може би чакаше само един жест от моя страна, за да ме отпрати. Само че проклетата гладория ме правеше предпазлив. Първо кльопачката. Освен това не преставаше да ме занимава с нищожните дреболии на съществуването си. Ако се свършеха лъжите, светът би трябвало да се закрие поне за две-три поколения. Не би имало какво да си кажем или почти. По едно време ме попита какво мисля за нейната Америка. Споделих с нея, че съм стигнал до степен на изглупяване и тревога, когато всеки и всичко започва да ви се струва застрашително, и че колкото до страната ѝ, тя направо ме ужасява повече от цялата съвкупност от съдържащите се в нея преки, прикрити и непредвидими заплахи, главно с огромното си безразличие към мен, което накратко я характеризира в очите ми.

Налагаше ми се да си печеля хляба, признах още, така че в най-кратък срок трябваше да превъзмогна всички тия глезотии. Дори в това отношение бях много закъснял и я уверих в живата ми признателност, ако би била така добра да ме препоръча на евентуален работодател... измежду познатите ѝ... Обаче в най-скоро време... И съвсем скромна заплата напълно би ме задоволила... И още как ли не ѝ се докарвах и какви ли тъпотии не говорих. Тя прие доста зле смиреното ми, но все пак недискретно предложение. Начаса ме обезсърчи. Не познавала абсолютно никого, който да ми осигури работа или помощ, отвърна ми. След което нямаше как да не преминем към живота изобщо и към нейния в частност. Така се дебнехме духовно и физически, когато се звънна. А после почти без преход и без пауза в стаята проникнаха четири жени, гримирани, зрели, целите от плът, мускули и бижута, крайно свойски настроени. Като ме представи отгоре-отгоре, Лола доста смутено (видно бе) се опита да ги отведе другаде, обаче те обременително обсебиха вниманието ми, за да ми разкажат всичко, което знаят за Европа. Отколешен кралски парк била Европа, изпълнена със старомодни, еротични и хищни откачалки. Наизуст ми изпяха "Шабане" и "Инвалидите".

Аз лично не бях ходил на нито едно от двете места. Първото бе твърде скъпо, второто твърде отдалечено. Вместо отговор изпаднах в пристъп на автоматичен и морен патриотизъм, още по-малоумен от обичайния за подобни моменти. Остро отвърнах, че градът им буди у мен съжаление. Нещо като неуспял скапан панаир, казах им, който въпреки всичко се инатят да не закриват...

Докато глаголствах така из областта на претенциозното и общоприетото, не можех да не доловя още по-ясно и други причини извън маларията за физическата и душевната депресия, която ме бе налегнала. Ставаше дума и за промяна в навиците, трябваше да си припомня как се разпознават нови лица в нова среда, нови начини за разговаряне и мамене. Инерцията е почти толкова силна, колкото животът. Досадата на новия фарс, който трябва да разигравате, ви смазва и за да започнете отново, ви е нужно всъщност повече малодушие, отколкото смелост. Това е то изгнанието, чужбината – възможността неумолимо да наблюдавате съществуването такова, каквото е, през няколкото проникновени, изключителни часа във вътъка на човешкото време, когато навиците от предишната страна са ви изоставили, а другите, новите, още не са ви достатъчно видиотили.

В подобни моменти всичко около вас се присъединява към отвратителния ви потрес, за да ви принуди при цялата ви дебилност да различите нещата, хората и бъдещето в тяхната реалност, тоест като скелети, като кръгли нули, които все пак ще трябва да обичате, да приласкавате, да защитавате, да съживявате, все едно че съществуват.

Друга страна, други хора наоколо, с малко по-особени вълнения, някоя разбита на прах дребна суета, някоя гордост, загубила основанията си, лъжата си, обичайното си ехо, и не ви трябва повече – главата ви се замайва, съмнението ви увлича със себе си, безкраят се разтваря само за вас, смешен дребен безкрай, и вие се сгромолясвате вътре.

Да пътешестваш, означава да се стремиш към тази именно дреболия, този жалък световъртеж за шарани...

Пътешествие до края на нощта (превод Росица Ташева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 520 стр, твърди корици, цена 28 лева) е в книжарниците

"Нещо, което си пасва идеално с нещо друго: често това е щастието" – тези думи принадлежат на романа Първият ден от моя живот на Паоло Дженовезе, където четири, на пръв поглед, коренно различни души (лайф коучът Наполеон, гимнастичката Емили, полицайката Арита и 12-годишният Даниел) си пасват изненадващо добре един с друг, обединени от опит за... самоубийство. Да, "отчаянието води до неочаквани развръзки", но още по-изумителни са житейските обрати при среща с ангели, които да разкрият други възможни версии на твоя живот... И така, с преродени сетива, да изживееш първия ден от своя нов живот – да, и с предишната си екранизирана творба Супергерои (гледахте я на CineLibri 2022, нали) Паоло Дженовезе доказа, че супергероите, които винаги са го интригували са обикновени хора с обикновени качества и недостатъци (помните хитовия филм Съвършено непознати, нали), които, обаче, са способни на супергеройски неща – повече за супервъзможностите на човешката воля и душа ще разкаже лично Паоло Дженовезе при премиерата на най-новия му роман и филмовата му адаптация Първият ден от моя живот, а сега се запознайте с полицайката Арита...

СПОМЕНИТЕ ОПРЕДЕЛЯТ КОИ СМЕ. Арита е убедена в това. Ако сме щастливи, то е защото събитията, които току-що са се случили, са били благоприятни. Нещо, което си пасва идеално с нещо друго: често това е щастието. Но в мига, в който сме щастливи, това чувство  вече е избледняло. Чрез спомена за него можем да продължим да го преживяваме, така както при спомена за неприятни усещания или събития ни обзема тъга. Когато пък ни се е случило нещо страшно, ставаме жертва на отчаянието. А отчаянието води до неочаквани развръзки.

Арита стана в седем, след като прави компания на нощта с широко отворени очи: държаха я будна разразилата се буря и онзи вездесъщ образ: баскетболното игрище на "Варик Стрийт" под Гринуич Вилидж, на две крачки от Хъдсън – реката, която често беше наблюдавала заедно със своята Оливия. Стана от леглото с непоносимо усещане за тежест: главата, ръцете, краката, всяка част от тялото ѝ се струваше излишна. Нито горещият душ, нито закуската ѝ помогнаха да се съвземе. Обличането на униформата също не свърши работа. Когато постъпи в полицейския корпус след академията, униформата стана нейният начин да заяви пред света: "Аз също съм тук и играя своята роля".

Откакто е на служба, си го мислеше всеки път, когато се качваше в патрулка и прекосяваше плетеницата от улици на Ню Йорк. Мислеше си го всеки път, когато ѝ се случваше да извади пистолета си от кобура и да го насочи срещу някого. И всеки път, когато си сваляше униформата, благодареше на живота, че я е закрилял, така както тя закриля своя град, неговите обитатели и семейството си. И Оливия.

За Оливия беше способна да стреля, без да се замисли. Но така и не ѝ се наложи. По-добре това да ѝ се беше случило, поне нощем щеше да будува по други причини, различни от тези, които от две години терзаят душата ѝ.

За Оливия беше готова да умре, без да ѝ мигне окото. Колко хубави спомени може да побере умът ни? Милиони, може и повече. Тогава защо е достатъчен един-едничък ужасяващ спомен, за да заличи всички останали?

Същото е като онзи въпрос, свързан с професията ѝ: достатъчна ли е една-единствена озлобена душа, за да бъде нарушено равновесието в общност, посветена на мира и толерантността? Арита мисли от твърде много нощи за това как злото се загнездва в съществуването на човешките същества и колко непосилна задача е да го изкорениш, за да помогнеш на доброто да надделее. Такава е действителността: умопомрачения, който стреля в търговския център, или обезумелия, който фучи между вкаменените от страх минувачи, дори и винаги зареденият ѝ пистолет с дванайсет патрона не би могъл да ги спре. Или би могъл?

Тази сутрин патрулираха с Мейсън, обикаляха Алфабет Сити, когато получиха сигнал по радиостанцията, код 10-16 за семейна кавга. Мейсън е неин партньор от четири години и преживя с нея и преди, и след. Преди беше време на дълго бъбрене в колата между акциите, кикот, предизвикан от вицовете, които той разказваше всеки ден, и взаимно доверие в по-деликатните операции. "От вниманието ти зависят поне два живота" – урокът, който Арита научи още в първия си работен ден. Направи всичко възможно да запазиш живота си, но по същия начин пази живота и на партньора си. Когато настъпи после-то, диалозите станаха кратки (и все Мейсън опитваше да подхване разговор), изчезнаха забавните историйки и само доверието остана непокътнато. Арита обаче се промени: в нея се появи нещо като лошотия, която преди не ѝ беше присъща; професионализмът ѝ си беше същият, но маниерите ѝ станаха по-резки. Ако преди разговорите със заподозрените изискваха време и деликатен психологически подход, после се заговаряше направо по същество и нещата ставаха по кратката процедура: по-малко приказки и повече факти. Преди тя беше добрата полицайка, а Мейсън – лошият, после ролите им се размениха.

Като стигнаха до къщата, за която се отнасяше сигналът, крясъците се чуваха от улицата. Мейсън почука и съобщи за присъствието им, Арита вече беше извадила служебния си пистолет. Отвори им слаб мъж с голи гърди, напук на ниската температура, покрит с татуировки. Едната му ръка беше изпоцапана с кръв. Преди да е успял да изрече и дума, Арита насочи пистолета към главата му. Мъжът оцъкли очи. Зад него се показа чернокожа жена, неговата жена, лицето ѝ бе подуто. Тръгна да се нахвърля на полицаите, докато Арита крещеше на мъжа да коленичи; Мейсън извади пистолета си, насочи го към жената и ѝ нареди да не се доближава. Мъжът с голите гърди се подчини на полицайката, коленичи и сложи ръце на тила си; Арита го държеше под прицел, когато зад гърбовете на двойката се появи десетгодишно момиченце, което плачеше отчаяно. От този момент Арита престана да обръща внимание на мъжа, виждаше единствено момиченцето, стори ѝ се, че с дъщеричката ѝ си приличат като две капки вода, и не забеляза, че коленичилият мъж отдели ръце от тила си и се опита да ѝ сграбчи пистолета.

Мейсън също беше научил урока, че трябва да си пазиш живота, и удари мъжа по лицето. Арита дойде на себе си, сякаш някой ѝ беше плиснал в лицето ведро ледена вода.

– Арита, Арита! По дяволите, Арита, къде си?!

Арита най-сетне чу гласа на Мейсън, въпреки че момиченцето продължаваше да плаче. Двамата възрастни бяха арестувани, социалните служби взеха под надзор малката. Арита и колегата ѝ попълниха обичайните бумаги, свързани със случилото се. Преди да си тръгне, Арита се приближи до момиченцето, което, увито в одеяло, държеше преносим плейстейшън и си играеше. Така и беше редно. Повдигна поглед от екрана и срещна този на полицайката, която искаше да ѝ зададе един-единствен въпрос: "Как се казваш?". Но се страхуваше от отговора и се ограничи с това да я погали по косата.

Завръщането им е натежало от тишина, нарушена само от една реплика на Арита: "Ще говорим утре, става ли?", и от отговора на Мейсън: "Хайде да те черпя едно хубаво кафе и може утре да се превърне в днес". Арита безмълвно кимва, втренчена в улицата, после следват първата гръмотевица, първите капки по стъклото и за броени секунди Ню Йорк Сити е мокър: няколко минувачи, изненадани от дъжда, си търсят случаен заслон, други, по-безразсъдни, продължават да вървят с мобилни телефони, здраво залепени за ушите, предвидливите си носят дъждобрани в джоба, готови да бъдат облечени, тук-таме се отваря по някой чадър; хилядите градски светлини се процеждат през мокрите прозорци на колата.

Дъждът се засилва, отслабва, отново се засилва: непредвидима вълна, която мие улиците и обостря мислите – онези, които никога не си отиват и чукат на вратата ти, когато най-малко ги очакваш. В онзи ден също валеше – мисли Арита. Или може би не. Възможно ли е умът ѝ да променя миналото? Защитен механизъм ли е това?

Онова момиче не беше Оливия, не беше тя, но напомняше за нея. Арита затваря очи. Мейсън е съсредоточен върху натовареното движение и не забелязва сълзите на партньорката си. Пристигат в полицейското управление, което се намира между 102-ра улица и Трето авеню, на две крачки от Източен Харлем. Мейсън слиза и влиза в участъка, за да вземе двете кафета, обикновено това е работа на Арита, но днес го прави той.

Първият ден от моя живот (превод Мария Добрева, корица Живко Петров, 328 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

Срещата с Паоло Дженовезе и Супергерои е на 28 февруари в Casa Libri | 18:00 – прожекция на филма и 20:00 – представяне на романа

Срещата с Паоло Дженовезе за Първият ден от моя живот е на 1 март в кино Люмиер | 18:15 – прожекция на филма и 20:15 – представяне на романа