My Mir

"Откакто се заех да пиша тези редове, не преставам да си мисля, че има средство за борба срещу забравата" – да, изглежда, че Нобеловият лауреат Патрик Модиано е открил как да се борим със забравата, но тези думи на неговото алтер его (и герой от романите Нощна трева и Симпатично мастило), писателят Жан Ейбен, наистина определят неговата същност в лабиринтите на Паметта и Идентичността... Неслучайно, също като в Симпатично мастило, и тук вървим с Жан по следите/сенките на мистериозно-изчезнала в Миналото жена (в случая, нейното име е Дани, като пъзелът по нейното откриване в Нощна трева предшества търсенето на Ноел в Симпатично мастило)... Неслучайно го има и Черният бележник (с имена, дати, телефонни номера, адреси и тънки детайли), който служи като компас из лабиринтите на Париж и Паметта... Неслучайно, малко след издаването на Нощна трева (откъсът по-долу), Патрик Модиано получава Нобелова награда за литература през 2014-а именно заради "изкуството на паметта, с което изучава най-неуловимите човешки съдби"... Неслучайно и Жан Ейбен ще заяви: "Възможно ли бе да съм оставил двойник, който повтаря всеки мой жест от миналото и до безкрай минава по стъпките ми?"... а сега ви оставяме по следите на изгубената Дани...

Преди малко влязох в една книжарница на улица "Одеон". Навън вече беше нощ. Върху лавиците със стари книги открих роман в зацапана червена подвързия със заглавие Край на мечтите. Книжарят зад тезгяха пъхна книгата в бял пластмасов плик и тъкмо ми го подаваше, когато влезе някаква жена. Тя не затвори след себе си остъклената врата, все едно нямаше намерение да се задържа.

Беше висока мулатка на моите години в ръждиво на цвят старо манто с увиснал колан. Носеше пазарска чанта. Приближи до нас и остави чантата върху плота.

– Купувате ли книги?

Въпросът ѝ прозвуча рязко и с произношение, характерно за някогашните парижки предградия.

– Зависи какви – отвърна книжарят.

– Изпраща ме възрастна дама... На работа съм при нея...

Започна да вади съдържанието на чантата: книги върху изкуството, издания от поредицата "Плеяда"... Заедно с един от томовете се появиха огърлица и брошка, които тя прибра обратно.

Всичките ѝ жестове бяха поривисти и на няколко пъти заедно с книгите се отрониха банкноти. Тя ги събра и ги пъхна в джоба на мантото.

– Възрастната дама от този квартал ли е? – запита книжарят.

– Не... Не... Живее в Седемнайсети район. Тя ми е работодателка...

– Ще трябва да ми дадете нейния адрес – обясни книжарят.

– За какво ви е адресът ѝ?

Внезапно тонът ѝ стана предизвикателен. Огърлицата, брошката и банкнотите създаваха впечатление за набързо извършен обир. Книгите бяха струпани на куп върху плота.

– Значи не искате да ги вземете?

– Засега не – отвърна книжарят.

Жената започна ядосано да хвърля книгите обратно в чантата. През това време книжарят се вглеждаше в кориците, все едно очакваше да види петна кръв. Може би си мислеше, че тя е убила старицата, която бе нарекла своя "работодателка".

Тя излезе, без да затвори вратата след себе си. Опасявах се, че може да изчезне, и побързах да я последвам.

От първия момент, когато я видях да влиза в книжарницата, си казах, че тя е превъплъщение на самата Жана Дювал. Високият ѝ ръст, парижкият акцент и чантата, в която бе нахвърляла книги, бижута и банкноти, напълно съответстваха на малкото подробности, които бях чел за нея и записал навремето в черния бележник. Тя крачеше на десетина метра пред мен, като леко накуцваше. Можех да я настигна, но предпочитах да я следвам на разстояние, докато не се убедя, че наистина е тя. Коланът на мантото ѝ висеше от двете страни, а тежестта на чантата, която носеше в лявата ръка, я караше да върви, леко наклонила тяло надясно. Фенери покрай фасадите на къщите, същите като през деветнайсети век, обливаха улицата в мътна светлина. Боях се да не я изгубя от поглед. На пресечката с улица "Одеон" тя се отправи към входа на метрото. Ускорих крачка.

В момента, когато се канеше да поеме надолу по стълбите, я повиках:

– Жана...

Тя се обърна. Хвърли ми тревожен поглед, все едно я бях изненадал на местопрестъплението.

Известно време останахме неподвижни и се оглеждахме взаимно. Искаше ми се да приближа, да я придружа до перона, като взема от нея чантата.

Не можех да мръдна от мястото си. Краката ми тежаха като оловни, както често се случва в сънищата. После тя бързо пое надолу по стълбите.

Явно се боеше, че ще я последвам. Вероятно ме бе взела за цивилен полицай. От вълнение приседнах в подножието на паметника на Дантон. Бе казала на книжаря, че "работодателката" ѝ живее в Седемнайсети район. Точно така, думите ѝ напълно съответстваха на последните сведения за нея, които бях открил. Датата на нейната смърт бе неизвестна и се запитах дали наистина е умряла. Впрочем неизвестна бе и рождената ѝ дата.

Сянката ѝ си оставаше осезаема в някои парижки квартали. Последното свидетелство за нея принадлежи на съсед, който твърди, че тя живее на улица "Софроа" 17. Това е по средата на Седемнайсети район. С метрото е доста далече. От "Одеон" тя трябва да смени на "Севр Бабилон". След това на "Сен Лазар". Ще слезе на "Брошан". Зарекох се някой ден да отида до улица "Софроа". Все пак разполагах с известен ориентир. Не можех да твърдя обаче същото за хората, с които се бях запознал през период, много по-близък от времето на Жана Дювал, и чиито имена също присъстваха в черния бележник. Нямах представа какво е станало с тях. Струва ми се, че онези, които Дани бе нарекла "скапаняците от хотел "Юник", бяха мъртви, поне що се отнася до Жорж с фамилия Рошар и до Пол Шастание. Не съм толкова сигурен за Дювелз и за Жерар Марсиано. Оттогава не знаех нищо за Агамури. А Дани бе изчезнала окончателно. Все пак на последната страница от бележника бях съставил списък с някои подробности, които помнех и които биха могли да ме насочат по следите ѝ. Към тях добавих и неизвестни детайли, на които попаднах, докато преглеждах досието на Лангле. Въпреки това всички мои опити да я открия останаха без резултат и след известно време бях принуден да се откажа. Не хранех особени илюзии. Рано или късно всичко това щеше да изпадне в забрава.

*

Откакто се заех да пиша тези редове, не преставам да си мисля, че има средство за борба срещу забравата. И то е да посетите някои парижки квартали, където кракът ви не е стъпвал от трийсет-четиресет години, и да прекарате там един следобед, все едно дебнете някого. Може би жените и мъжете, за които се питате какво е станало с тях, ще се появят на ъгъла или на алеята в парка или ще излязат от входа на някоя от онези сгради, които оформят безлюдни пространства, наречени "градинка" или "вътрешен двор". Те водят свой таен живот, възможен единствено тук, сред тишината, далеч от центъра. Макар в редките случаи, когато ми се е струвало, че виждам Дани, това е ставало сред многолюдна тълпа. Една вечер на Лионската гара, докато чаках влака сред гъмжило от заминаващи на почивка отпускари. В късен съботен следобед на ъгъла, където "Шосе д'Антен" пресича булеварда, сред вълна купувачи пред входовете на големите магазини. И всеки път се оказваше, че съм се заблуждавал.

Нощна трева (превод Красимир Петров, корица Люба Халева, 152 стр, цена 20 лева/10,23 €) е в книжарниците

"Винаги съм виждал света различен от начина, по който го виждаха останалите" ще каже Чен, главният герой на романа Кълбовидна мълния (в откъса по-долу) от китайския футурист Лиу Цъсин и наистина, очите на бъдещия физик ще станат свидетели на изпепеляването на собствените му родители от кълбовидна мълния, ще открият макро-електрони и други странни физични феномени, ще срещнат физика Дин И (да, герой и от епичната трилогия Земното минало на Цъсин, неслучайно Кълбовидна мълния идва като предистория на мизансцена в Земното минало) и ще се сблъскат с красивата Лин Юн и нейния убийствен стремеж към създаването на идеалното апокалиптично оръжие, базирано на мощта на кълбовидната мълния...

СТРАНЕН ФЕНОМЕН I

През лятото, след като завърших втори курс, отидох вкъщи, за да дам стария си дом под наем и по този начин да изкарам пари за по-нататъшното си образование.

Когато пристигнах, вече беше тъмно, затова намерих ключа с опипване, отключих вратата и влязох. Когато включих осветлението, видях позната картина. Масата, на която по време на онзи страшен гръм стоеше тортата със свещи, беше на мястото си, около нея все още бяха разположени трите стола, сякаш бях излязъл едва вчера. Изтощен от пътуването, седнах на дивана и когато се огледах, усетих нещо нередно.

Отначало това усещане беше неясно, но с течение на времето започна да придобива очертания, като подводен риф, появяващ се от мъглата, и вече не можех да не му обърна внимание. Накрая открих за какво става въпрос.

Наистина изглеждаше, сякаш съм си тръгнал едва вчера.

Огледах масата – беше покрита с тънък слой прах, твърде тънък за двете години, през които бях отсъствал.

Отидох в банята, за да отмия от лицето си мръсотията и потта. Когато запалих лампата, видях ясно отражението си в огледалото. Твърде ясно. Огледалото не би трябвало да бъде толкова чисто. Прекрасно си спомням как веднъж, когато все още учех в началното училище, заминахме с родителите ми за лятната ваканция и макар да отсъствахме само месец, когато се върнахме, нарисувах човече на прашната повърхност на огледалото. Сега обаче прекарах пръст по огледалото няколко пъти, но не можах да нарисувам нищо.

Пуснах водата. След две години бездействие от железния кран би трябвало да потече ръжда, но водата беше идеално чиста.

След като измих лицето си, се върнах в хола и открих още нещо: преди две години, на тръгване, преди да затворя вратата, огледах стаята, да не би случайно да съм забравил нещо, и забелязах чашата, стояща на масата. Мина ми през ума да я обърна, за да не събира прах, но ръцете ми бяха заети с тежките куфари, не ми се искаше да се връщам и оставих всичко както беше. Ясно помня тази подробност. Но сега чашата стоеше на масата обърната!

В този момент дойдоха съседите, видели светлината в прозорците. Отправиха към мен онези мили думи, с които хората се обръщат към сираче, заминало да учи, като ми обещаха да се погрижат за даването на дома под наем, а ако след завършването на университета не искам да се връщам, да ми помогнат да изкарам добри пари за него.

– Изглежда, след моето заминаване екологията при вас се е подобрила – отбелязах мимоходом, когато разговорът премина към промените, настъпили през последните две години.

– Подобрила ли? Отвори си очите! Миналата година заработи нова топлоелектроцентрала, а също и рафинерия за нефт, и сега прахта е два пъти повече, отколкото беше преди твоето заминаване! Ха! Къде в наши дни екологията се подобрява?

Хвърлих поглед към масата и тънкия слой прах върху нея, премълчах, но когато вече изпращах съседите, не се сдържах и попитах дали имат ключ от моя дом. Те се спогледаха учудено и отговориха, че нямат ключ, разбира се. Повярвах им, защото ключовете бяха общо пет, от които до момента бяха използвани само три. Когато заминах за университета преди две години, взех всичките три със себе си: единият беше у мен, а другите два бяха далеч, в стаята ми в общежитието.

След като съседите ми си тръгнаха, огледах прозорците: всичките бяха плътно затворени, нямаше никакви следи от взлом.

Останалите два ключа бяха на родителите ми. Обаче в онази нощ те се бяха разтопили. Никога няма да забравя как намерих двете безформени метални топчета сред пепелта, останала от родителите ми. Тези ключове, разтопени и отново втвърдени, се съхраняваха при мен в общежитието на хиляда километра оттук като свидетелство за онази фантастична енергия.

Известно време седях на дивана, след което започнах да събирам нещата, които трябваше да взема със себе си или да оставя някъде на съхранение, ако реша да дам къщата под наем. Първото нещо, което направих, беше да събера акварелите на баща ми, това беше малкото, което исках да запазя. Най-напред свалих тези, които висяха на стените, после донесох останалите от кабинета и ги сложих в картонена кутия. След това открих още една рисунка, лежаща на дъното на шкафа с книги, обърната, затова първоначално не я забелязах. Преди да сложа рисунката в кутията, я погледнах и нещо привлече вниманието ми.

Това беше пейзаж, гледката, откриваща се от прага на нашия дом. Картината беше семпла: няколко сиви четириетажни сгради без асансьори, две редици тополи, погребани под покриващата ги прах... Като треторазреден художник любител баща ми беше много мързелив. Рядко излизаше да рисува от натура в реалния свят, задоволяваше се с унилите образи около себе си. Казваше, че няма скучни цветове – има само посредствени художници. Именно такъв художник беше и той самият, а всички тези скучни сюжети, още по-сковани в резултат на неговото лишено от въображение копиране, всъщност добре предаваха ежедневието на нашия безличен град в северната част настраната. Акварелът, който сега държах в ръцете си, не се различаваше много от другите в кутията, не се открояваше сред тях с нищо определено.

Но аз все пак забелязах нещо по-особено: водонапорната кула беше нарисувана с по-ярки цветове в сравнение с околните стари сгради и се открояваше сред тях в красотата на слънчевата утрин. Всъщност нищо особено, тъй като близо до нашия дом наистина се издигаше водонапорна кула. Когато погледнах през прозореца, видях високата ѝ конструкция на фона на светлините на града.

Само че когато заминавах за университета, строителството на кулата все още не беше завършено. Две години по-рано кулата беше построена само наполовина и стоеше в обкръжението на строителни скелета.

Потреперих и рисунката се изплъзна от ръката ми. Сякаш в този горещ летен ден в къщата беше полъхнал студен въздух. Сложих акварела в кутията, затворих плътно капака и започнах да събирам останалите неща. Опитвах се да се съсредоточа върху належащите задачи, но разумът ми беше като игла, висяща на конец, а кутията – като мощен магнит. Полагайки усилие, насочвах иглата в друга посока, но щом се отпуснех, иглата веднага отново се завърташе в предишната посока.

Навън заваля. Капките нежно почукваха по стъклото на прозореца, но ми се струваше, че звукът идва откъм кутията...

Накрая, неспособен да издържам повече, се втурнах към кутията, отворих я, извадих рисунката и я занесох в банята, стараейки се да я държа обърната. Взех запалка и запалих рисунката от единия ъгъл. Когато изгоря около една трета, не издържах и я обърнах. Водонапорната кула беше станала още по-живописна от преди и сякаш изпъкваше върху повърхността на хартията. Гледах как пламъкът я поглъща, а цветовете стават странни, притегателни, докато акварелът изгаря. Хвърлих останалото парче в мивката и проследих как изгаря напълно, след което пуснах водата и отмих пепелта в канала.

Когато затворих крана, погледът ми падна на нещо, лежащо на ръба на мивката, което не бях забелязал, докато миех лицето си.

Няколко косъма. Дълги. Космите бяха бели, някои от тях целите бели, така че се сливаха с белия фаянс, други бяха само наполовина бели и черните участъци бяха тези, които привлякоха вниманието ми. Определено не можеше да съм оставил тези косми тук преди две години. Никога не бях носил толкова дълга коса и нямах нито един побелял косъм. Внимателно вдигнах наполовина черния, наполовина бял косъм....

Като откъснеш един, израстват седем нови...

Хвърлих косъма така, сякаш ме беше изгорил. Той бавно полетя надолу, оставяйки след себе си следа, състояща се от мимолетни образи на множество косми, като моментно съхранени зрителни възприятия.

Косъмът не падна на пода под мивката, а се разтвори във въздуха насред полета. Погледнах останалите косми в мивката: те също бяха изчезнали безследно.

Наведох главата си и я държах дълго под струята вода, после с несигурна крачка се върнах в хола, седнах на дивана и се заслушах в дъжда. Той се усили, но нямаше светкавици и гръмотевици. Дъждът почукваше по прозореца, подобен на човешки глас, а може би на тихите гласове на много хора, опитващи се да ми напомнят за нещо. Вслушвайки се, започна да ми се струва, че долавям смисъла на този шепот, който, повтаряйки се, ставаше все по-ясен:

Онази нощ имаше мълния, онази нощ имаше мълния, онази нощ имаше мълния, онази нощ имаше мълния, онази нощ имаше мълния...

И отново седях в тази къща в дъждовната нощ до зазоряване, и отново, изтощен, напуснах дома. Знаех, че съм оставил в него нещо завинаги, и знаех, че никога повече няма да се върна тук.

Кълбовидна мълния (превод Васил Велчев, корица Живко Петров, 456 стр, цена 26 лева/13,29 €) е в книжарниците

"Две души се откриха и отекнаха една в друга. Две планети застанаха така съвършено в една линия, че породиха доловима само за двете момиченца музика, която никога нямаше да заглъхне" – тези думи принадлежат на новия роман Книгата на сестрите (в откъса по-долу) на Амели Нотомб и ако тя неведнъж е превръщала биографията на семейство Нотомб в сцена за развихрено въображение, то историята на Тристан и Летисия, като в огледало, може и да отразява комбината между Амели и по-голямата ѝ сестра Жюлиет (също автор, но на детски книги)... А може и историята на Тристан и Летисия да няма нищо общо със семейство Нотомб, може и да е просто книга за две сестри, за техните радости, болки, любови, скърби и неволи, в която Тристан (по думите на Амели) "Тя също щеше да си има тайни"...

На две години и половина Тристан тръгна на детска градина. Не ѝ беше неприятно. Харесваше предлаганите там занимания, особено свързаните с азбуката и четенето. Допадаше ѝ общуването с учителката и другите деца.

– Дъщеря ви е толкова послушна – каза учителката на мама. – Тиха е като мушица.

– И вкъщи е такава – отговори Нора.

Малката усети двусмислието на комплимента. "Моят проблем е, че не казвам нищо." Останалите деца неспирно бъбреха. Тристан беше неспособна да говори по детски. Владееше езика, но само в главата си.

Не си спомняше предупреждението на баща ѝ, което я направи такава. Той също не го помнеше. Всъщност ситуацията беше удобна за всички освен за Тристан. Не че страдаше, но изпитваше неясно смущение. Нещо в нея беше замлъкнало веднага след раждането ѝ.

На три години осъзна, че може да чете. За това не ѝ беше нужно да произнася звуци с устата си както другите деца. Достатъчно беше да вземе някоя книга, да я отвори, да гледа думите и те навлизаха в главата ѝ.

Някакъв инстинкт я възпря да се похвали с умението си. Често я виждаха взряна в разгърната книга. Родителите ѝ се смееха.

– Колко е забавна! Прави се, че чете.

Тя не ги опровергаваше. Приемаше коментара им за комплимент. "Забавна!" – ето каква трябва да бъде.

Как да забавлява мама и татко? Те лесно се разсмиваха, много по-лесно от нея и не за същите неща. Тристан например намираше, че леля Бобет е много забавна. Родителите ѝ пък избухваха в смях, докато гледаха телевизионни предавания, в които кукли имитират политици. Изглежда, бяха решили, че дъщеря им е забавна, защото според тях се прави, че чете. Тристан заключи, че възрастните се забавляват от имитациите.

Какво още да имитира, за да предизвиква смеха, който така ѝ харесва?

Тристан запълзя на четири крака с изплезен език и излая.

– О, сладкото кученце! – казаха родителите и се засмяха.

Тя ококори очи и започна да буха.

– О, малкият бухал! – аплодираха я родителите със смях.

Излегна се на дивана с въображаема цигара и фиктивна бира в ръцете.

– О, леля Бобет! – разкикотиха се те.

Но Тристан изпита срам. Срам, че родителите ѝ са толкова лесни. Срам, че ги е разсмяла за сметка на човек, когото толкова много обича. И изостави желанието си да забавлява своите родители. Реши, че в него има нещо зловредно.

В този ден тя взе лист хартия и молив. "Чета. А дали мога да пиша?" Единственият начин да разбере беше да опита. Тя изтича в стаята си и легна на пода, надвесена над белия лист. Въпросът, който я мъчеше, беше: как да премине от знанието към практическия резултат? Част от нея не се съмняваше в способностите ѝ – трябваше просто да им проправи път. Понятието за вяра в себе си ѝ беше непознато, но интуицията ѝ подсказваше, че необходимото за този подвиг качество се казва дързост и че на нея дързост не ѝ липсва.

Дързостта приличаше едновременно на огън и на глад и се намираше в гърдите. При силно вдишване се разпалваше. Тристан се замисли за някоя дума, която предизвиква у нея силно желание. Осени я внезапно прозрение, вдигна ръка и в състояние на хипервентилация и максимална съсредоточеност изписа на празния лист: ябълка.

Нито за миг не вдигна молива, докато пишеше. После погледна и разбра, че е успяла да възпроизведе дори курсива от книгата. Думата беше толкова кръгла, че наистина представляваше ябълка, човек направо да я отхапе. Тристан не знаеше, че става дума за забранения плод, но усети, че е прекрачила един праг табу.

Не биваше да търси одобрението на родителите си. Те не бяха могли да понесат, че умее да чете, че да пише ли! Хрумна ѝ чудесна идея – да се поздрави сама. Имаше много смисъл в това да отбележи успеха си и да си каже "Браво!".

Но не и да почива на лаврите си. Бързо друга дума. Сети се, че веднъж на прозореца беше забелязала интересно същество. Не си спомняше да е виждала думата в книгата. Трудна дума. Трябваше да се опре на гласните, които виждаше в главата си. Тристан написа: моха.

Какво откритие! Наблюдавайки произведението си, тя видя отново летящото същество. "Мо" приличаше на кръглото му око, "ха" напомняше крилцата му. Изпълнена с възторг, Тристан не забеляза, че майка ѝ е влязла и я наблюдава.

– Какво гледаш? – попита тя.

Тристан подскочи. За щастие, думата, която току-що беше написала, ѝ даде силата да реагира бързо.

– Учителката го написа.

– Има странен почерк и е скарана с правописа.

– Какво значи правопис?

– Значи, че думата се пише с "у", а не с "о".

Как да реагира на толкова неясно твърдение?

Тристан се изплези.

– Права си – каза Нора. – Малка си за такива неща.

Мама се завърна към заниманията си. Притеснена, Тристан понечи да смени "о" с "у", но после реши, че това би било грешка. Коригираната дума само щеше да я издаде, ако майка ѝ отново я видеше.

От този момент тя заживя в нелегалност, но прецени, че в това няма нищо лошо. Родителите ѝ не ѝ казваха всичко. Защо тя да няма същото право. Това си е в реда на нещата. Щом не им харесва истината, по-добре беше тя да остане скрита.

Та нали малко преди това те бяха вдигнали много шум в спалнята си? На следващия ден Тристан ги попита каква е била причината, а вместо отговор майка ѝ се засмя. Тристан разбра, че не бива да настоява. Тя също щеше да си има тайни.

Книгата на сестрите (превод Светла Лекарска, корица Стефан Касъров, 136 стр, цена 19 лева) е в книжарниците 

"Не копнея за слава. Не се стремя да спечеля "Пулицър", "Нобел", нито която и да е друга награда. Живея тук, далеч на запад, в Сан Франсиско, в тясна стаичка на Карл Стрийт, пиша за обикновените хора, разказвам им на простичък език неща, които те вече знаят. Аз само записвам, така че ако се отклонявам леко, то е, защото не бързам и защото не познавам правилата. Ако изобщо целя нещо, то е да покажа братството между хората" твърди американския минималист Уилям Сароян в разказа Седемдесет хиляди асирийци (откъсът по-долу) от първия му сборник Храбрият млад мъж на летящия трапец и други разкази, и наистина... години по-късно ще откаже Пулицър-а, с който е удостоен за пиесата The Time of Your Life, както няма да се трогне, че отхвърления му сценарий (преработен в роман) за Човешка комедия получава Оскар през 1943-а... Ключът за това социално и литературно смирение в името на (Не)значителното се крие именно в тези дебютни 26 разказа (16 от тях излизат за първи път на български език), в които Животът е такъв, какъвто Е – "В разказите си не използвам някакъв невероятен материал. В това повествование нищо няма да се случи. Не си съчинявам фантасмагоричен сюжет. Не създавам паметни герои. Не използвам изкусен стил. Не изграждам изискана атмосфера" ще каже самият Сароян, така че да му повярвате когато заяви: "Старая се внушението на тази моя творба да бъде човешката душа"...

Из разказа Седемдесет хиляди асирийци

Не се бях подстригвал от четиресет дни и четиресет нощи и бях заприличал на няколко безработни цигулари. Сещате се за каква външност говоря: на гения, започнал да пуши трева и готов да влезе в комунистическата партия. Ние, варварите от Мала Азия, сме космати хора: като кажем, че трябва да се подстрижем, значи наистина трябва. Положението беше толкова тежко, че единствената шапка, която имах, вече не ми ставаше. (Пиша много сериозен разказ, вероятно най-сериозния, която ще излезе изпод перото ми някога. Затова се държа толкова лекомислено. Читателите на Шъруд Андерсън скоро ще проумеят какво говоря; ще разберат, че смехът ми е през сълзи.) Бях млад мъж, който имаше нужда да се подстриже, затова вървя по Трета улица (Сан Франсиско) към училището за бръснари, за да се подстрижа срещу петнайсет цента.

Трета улица, под Хауард, е цял квартал; представете си Бауъри в Ню Йорк, Мейн Стрийт в Лос Анджелис: представете си възрастни мъже и момчета, без работа, шляят се навън, пушат цигари "Бул Дърам", обсъждат правителството, чакат нещо да се появи, просто чакат. Беше понеделник сутринта през август и много скитници бяха дошли в бръснарницата да се поосвежат. За японеца, който работеше на безплатния стол, чакаха единайсет души; всички други столове също бяха заети. Седнах и зачаках.

Другаде, както би казал Хемингуей ("И изгрява слънце", "Сбогом на оръжията", "Победителят нищо не печели"), подстригването струваше двайсет цента. Аз имах точно толкова и пакет "Бул Дърам". Свих си цигара, подадох пакета на един от своите съвременници, който видимо се нуждаеше от никотин, вдъхнах сухия дим и се отдадох на размисли за Америка: какво се случва в страната от политическа, икономическа и духовна гледна точка. Съвременникът ми беше шестнайсетгодишен младеж. Май беше от Айова; можеше да изглежда чудесно, като стопроцентов американец, но беше закъсал, здравата закъсал. Недоспал, от няколко дни не се беше преобличал, беше малко уплашен и тъй нататък. Много ми се искаше да науча името му. Един писател винаги се стреми да узнае истината за лицата и за имената. Айова каза:

– Тъкмо пристигам от Салинас. На нивите с марули няма работа. Сега заминавам на север, към Портланд; ще опитам да си намеря работа на някой кораб.

Щеше ми се да споделя как стоят нещата при мен: отхвърлен разказ от "Скрибнър", отхвърлено есе от "Йейл Ривю", без пари за свестни цигари, протрити обувки, стари ризи, но не исках да досаждам с проблемите си. Трудностите на един писател винаги изглеждат отегчителни, малко преувеличени. Хората обикновено си казват: защо изобщо се захвана да пишеш?

Налага се да се преструваш, че не си писател, затова му пожелах:

– Късмет на север.

Айова поклати глава.

– Надали ще стане, но все пак ще опитам. Нямам нищо за губене.

Свястно момче, дано не е умрял, дано не е измръзнал, че напоследък е адски студено (декември 1933 г.), дано не е потънал; той заслужаваше да живее. Айова, дано да си намерил работа в Портланд; дано да припечелваш; дано да си наел чиста стая с легло; дано да спиш нощем, да печелиш редовно, да крачиш щастлив, както се полага на човешко същество. Желая ти всичко най-хубаво, Айова. Няколко пъти съм се молил за теб. (Но въпреки това мисля, че той вече е мъртъв. Прочетох го на лицето му в деня, когато го срещнах, имаше у него нещо низко, звероподобно, а в същото време из цяла Америка постоянно прожектираха анимационен филм с онази песен "Кой се страхува от големия лош вълк?", та ето докъде се свежда всичко; хората с пари се надсмиваха на смъртта, която се промъкваше коварно у младежи като младия Айова, преструваха се, че нищо такова няма, хилеха се гръмко по кината. Аз се бях молил за младия Айова, а се мисля за страхливец. Той сигурно вече е мъртъв, а аз седя в стаичката си и говоря за него, нищо повече.)

Започнах да наблюдавам японеца, който се учеше да стане бръснар. В момента бръснеше стар скитник със страховито лице – такова става лицето след дълги години избягване на живота, години на несигурност, на непринадлежност, на абсолютно лишение; забелязах как японецът се отдръпва (как отдалечава носа си), за да не усеща мириса на възрастния скитник. Тривиален момент от една история, който няма място в произведение на изкуството, но въпреки това го включвам. Младият автор неизменно се опасява да не пропусне някой съществен факт. Исках да науча името на японския младеж. Имената ме интересуват много. Установил съм, че имената на неизвестните хора са най-истински.

Вземете например гръмко име като Андрю Мелън. Внимателно наблюдавах японеца. Опитвах се да отгатна мислите и чувствата му от начина, по който той не допускаше обонянието си до устата и ноздрите на стареца. Преди години, когато бях на седемнайсет, подрязвах лозите в лозето на чичо си, северно от Сангер, в долината Сан Хоакин, работех с няколко японци: Йошио Еномото, Хидео Судзуки, Кацуми Суджимото и още двама. Тези японци ме научиха на няколко прости израза: "здравей", "как си", "хубав ден, нали", "довиждане" и други подобни. Подметнах на японски към чирака в бръснарницата:

– Как си?

Той отговори на японски:

– Много добре, благодаря. – После додаде на безупречен английски: – Говорите японски, така ли? Да не сте живели в Япония?

– Не, за жалост – отвърнах. – Знам само няколко думи. Навремето работех с Йошио Еномото, Хидео Судзуки, Кацуми Суджимото, чували ли сте за тях?

Той продължи да работи, замислен за имената. Като че ли си повтаряше едва чуто: "Еномото, Судзуки, Суджимото". После каза:

– Судзуки. Дребен мъж?

Потвърдих.

– Познавам го. Вече живее в Сан Хосе. И е женен.

Държа да разберете, че проявявам огромен интерес към спомените на хората. Младият писател ходи на различни места и разпитва хората. Опитва се да узнае какво си спомнят. В разказите си не използвам някакъв невероятен материал. В това повествование нищо няма да се случи. Не си съчинявам фантасмагоричен сюжет. Не създавам паметни герои. Не използвам изкусен стил. Не изграждам изискана атмосфера. Нямам никакво желание да продам този разказ или който и да е друг на "Сатърди Ивнинг Поуст", на "Космополитън" или на "Харпърс". Не се опитвам да се съревновавам с великите майстори на разказа като Синклер Луис, Джоузеф Хъргесхаймър и Зейн Грей, хора, които наистина умеят да пишат, да си измислят истории, които се продават добре. Богати хора, познавачи на всички правила за сюжета, образите, стила, атмосферата и тъй нататък.

Не копнея за слава. Не се стремя да спечеля "Пулицър", "Нобел", нито която и да е друга награда. Живея тук, далеч на запад, в Сан Франсиско, в тясна стаичка на Карл Стрийт, пиша за обикновените хора, разказвам им на простичък език неща, които те вече знаят. Аз само записвам, така че ако се отклонявам леко, то е, защото не бързам и защото не познавам правилата. Ако изобщо целя нещо, то е да покажа братството между хората. Това е амбициозно твърдение и звучи малко превзето. Човек обикновено би се срамувал да го направи. Би се притеснявал, че изтънчените читатели ще му се присмеят. На мен обаче ми е все тая. Дори приканвам изтънчените читатели да се присмиват. Нали това ѝ е предназначението на изтънчеността. Аз не вярвам в расите. Не вярвам в правителствата. Възприемам живота като единствен в конкретен момент, милиони животи едновременно по цялата земя. Бебетата, които още не са се научили да говорят на никакъв език, са единствената раса на тази земя, човешката раса, всички друго е притворство: така наречената от нас цивилизация, омраза, страх, желание за сила... А бебето си е бебе. Братството на хората е в бебешкия плач. Ние растем, усвояваме думите на някой език и възприемаме света през призмата на езика, който владеем, не през призмата на всички езици или през отсъствието на език, през безмълвието; ние се изолираме в езика, който владеем. Ние тук се изолираме в английския или американския, както го нарича Менкен. Всичко вечно – с наши думи. Ако ми се иска нещо, то е да говоря на по-универсален език. Човешкото сърце, неподатливото на думи, онова, което е вечно и общо за всички раси.

Започвам да се чувствам виновен и некомпетентен. Наговорих толкова много, а сякаш не съм казал нищо. Тъкмо това влудява младия писател – усещането, че нищо не е казано. Всеки журналист би съумял да побере всичко в заглавие от три думи. Човекът е човек, би написал журналистът. Нещо разумно с доста подтекст. Аз обаче искам да използвам език, който внушава само един извод. Искам смисълът да бъде внятен и може би затова езикът е толкова невнятен. Кръжа около темата си, около впечатлението, което искам да създам, и се старая да огледам нещата от всички страни, за да имам цялата картина, картина на целостта. Старая се внушението на тази моя творба да бъде човешката душа...

Храбрият млад мъж на летящия трапец и други разкази (превод Надeжда Розова и Владимир Молев, корица Стефан Касъров, 320 стр, цена 22 лева) е в книжарниците