My Mir

Да, фестивалът CineLibri (тази година от 10 октомври до 3 ноември, пълната програма е тук) прилича на измисления от Борис Виан, в емблематичния му роман Пяната на дните, инструмент пианоктейл, който приготвя точно такива коктейли, каквито ноти изсвириш на него, на пианото на Живота... Точно каквото правят и Литературата, и Киното, а CineLibri партитурата тази година включва В-О-В (Based-On-Books) форума, специални гости и добре познатото онлайн издание на платформата Neterra TV+, както естествено и CineLibri жури, което ще раздава награди, а ето какво свирим ние:..

+ Пяната на Дните – "Тази история е истинска, защото я измислих от началото до края" ще каже Борис Виан в предговора на своята класика Пяната на дните, а Киното спокойно може да припознае тези думи като своя максима... Фестивалът CineLibri пък припознава това заглавие като мото на своето 11-то издание, защото, може би, и в откриващия, и в закриващия филм, границите между Реалност и Фантазия са размити в името на Душата човешка, като естествено, говорим за:..

Чужденецът – 10 октомври, зала 1 НДК | 19:00, Откриване

Франция, 2025, 120 мин

режисьор: Франсоа Озон

с участието на: Бенжамен Воазен, Пиер Лотен, Суан Арло, Дени Лаван, Ребека Мардър

Да, Франсоа Озон неведнъж се е впускал в адаптации на литературни творения, но тази амбициозна екранизация на екзистенц класиката от Албер Камю определено ще влезе в "златните архиви" – стилна, хладнокръвна монохромна визия от Маню Дакос (заснел с Озон и Петер Фон Кант, и Двойният любовник), смел саунд дизайн избор в лицето на Фатима Ал Кадири и изпипан от Бенжамен Воазен (помните го от Лято'85, нали) Мьорсо без да го сравнявате с изпълнението на Мастрояни от '67-а, така че накрая да не останат... невинни...

Помилване – 24 октомври, зала 1 НДК | 19:00, Церемония по награждаване

Италия, 2025, 131 мин

режисьор: Паоло Сорентино

с участието на: Тони Сервило, Анна Ферцети, Орландо Чинкуе, Масимо Вентуриело, Милвия Марилиано, Джузепе Гаяни

Да, Тони Сервило е любим актьор на Сорентино (и ще може да се срещнете с него, да, защото Сервило ще получи специална CineLibri награда)... И да, Сорентино неведнъж е вкарвал Сервило в амплоато на премиер на Италия (и като Джулио Андреоти, и като Силвио Берлускони), но сега в лицето на измисления президент Мариано де Сантис моралните дилеми сякаш ще са още повече и по-нагнетени, особено когато на масата са поставени евтаназията, изневярата и... помилването/прошката, естествено...

+ Конкурс за дублезони – да, дублезоните са измислената от Виан валута в Пяната на дните и ако валутата на всеки кинофестивал са наградите, то конкурсната CineLibri програма е доста богата тази година, като нашия валутен борд избира:..

Горещо мляко – 11, 17 и 20 октомври

Великобритания/Австралия, 2025, 93 мин

режисьор: Ребека Ленкевич

с участието на: Ема Маки, Фиона Шоу, Вики Крипс, Патси Феран, Венсан Перес, Ян Гаел

Да, бийт концептуалистът Матю Хърбърт натрупа опит в озвучаването на "забранена", освободена от предразсъдъци, любов, особено след работата със Себастиан Лелио по своеобразната му фемина трилогия (Фантастична жена, Неподчинение и Глория Бел), а сякаш именно докато снимат Неподчинение (и докато адаптира сценария) Ребека Ленкевич решава, че ще направи режисьорския си дебют с друга екранизация (а именно Горещо мляко по едноименния роман на Дебора Леви), която отново ще бъде с музикален фон от Хърбърт – да, мотивът за освобождаване от задушаващата прегръдка на предразсъдъците и майчината тирания (в случая, страдащата от мистериозна парализа Роуз/Фиона Шоу) е до болка познат на главната героиня София, а когато са замесени актуални звезди като Ема Маки и Вики Крипс всичко се усеща като... Горещо мляко!

Магьосника от Кремъл – 12, 16, 19, 20, 21, 24, 25, 29 и 1, 2 ноември

Франция/Великобритания/САЩ, 2025, 156 мин

режисьор: Оливие Асаяс

с участието на: Джуд Лоу, Алисия Викандер, Пол Дейно, Том Стъридж, Джефри Райт, Александър Джонсън, Дан Кейд, Анастасия Сътър

"Магьосника от Кремъл не е толкова политически филм, колкото филм за политиката и нейните перверзни методи, на които всички ние сме заложници. Вярвам – или може би се заблуждавам – че разкриването на вътрешните механизми на лъжите и потисничеството все още си струва да се преследва" ще каже Оливие Асаяс за новата си киноавантюра, а именно адаптацията на sad-but-true романа на Джулиано да Емполи, но Хаосът, в който живеем няма как да бъде описан с думи, понякога... Хаосът, който предразполага режисьорът и продуцент Вадим Баранов/Пол Дейно да се превърне (ала Распутин) в съветник на току възкачилия се диктатор Путин/Джуд Лоу... Хаосът, който продължава и до днес да размива границата между добро и зло в това пътуване, наречено Живот...

Изчезването – 13, 14, 15, 18, 19, 21 октомври и 2 ноември

Франция/Германия/Мексико/САЩ/Великобритания, 2025, 135 мин

режисьор: Кирил Серебренников

с участието на: Аугуст Дил, Бургхарт Клауснер, Фридерике Бехт, Дана Херфурт, Сергей Подимин, Антон Литвинов

"Сънят се забравя, затова се повтаря" гласеше лайтмотива в един друг филм, където витае духа на нацизма и именно за да не се повтаря (и забравя) Серебренников прави стилна монохромна (олé за оператора на Петрови в грипа, Владислав Опелянц) психологическа дисекция на Ангелът на Смъртта, Йозеф Менгеле, при неговото следвоенно бягство в Южна Америка (из Аржентина, Парагвай и Бразилия), а ние се питаме къде ли ще изчезнат утре "хората", които извършват престъпления срещу човечеството днес..

+ Пяната на Действителността – да, тук събираме три CineLibri категории (Срещи в действителността, Italian Screens и Пяната на галавечерите) в едно и то не само защото Борис Виан обича да измисля нови думи като събира вече съществуващи такива до получаването на ново, друго значение... Същото каквото правят и Киното, и Литературата с историите от Живота, а ние се спираме на:..

Хронология на водата – 11, 12 октомври и 1 ноември

САЩ/Франция/Латвия, 2025, 128 мин

режисьор: Кристен Стюарт

с участието на: Имоджен Путс, Тора Бърч, Том Стъридж, Джим Белуши, Чарли Карик, Майкъл Еп, Ърл Кейв, Ким Гордън, Сюзан Флуд

Режисьорският дебют на Кристен Стюарт е контрастен и експресивен точно толкова, колкото са и ролите ѝ като актриса – вдъхновението идва от едноименните мемоари на плувната олимпийска надежда Лидия Юкнавич (Имоджен Путс жонглира умело между ролите на писател, учител, майка, алкохолно и бисексуално зависима) като остава екранно време и за Тора Бърч (помните Американски прелести, нали), и за Джим Белуши като класика Кен Киси, и дори за Ким Гордън (фронтлейди и басист на Sonic Youth), а пъзелът, който се оформя, се нарича хронология на... катарзиса...

Франц – 11, 13, 16, 17, 25, 26, 27, 29, 30 октомври и 2 ноември

Чехия/Полша/Германия/Франция/Турция, 2025, 127 мин

режисьор: Агнешка Холанд

с участието на: Идан Вайс, Карел Добри, Петер Курт, Юрай Лой, Карол Шулер, Себастиан Шварц, Катарина Старк, Йеновефа Бокова

Да, неслучайно CineLibri посвети своето 2023-а издание на 140-та годишнина от рождението на Франц Кафка, както неслучайно Агнешка Холанд фино използва мотиви, теми, сцени, сънища (и писма) от неумиращите творения на Кафка, за да изгради калейдоскопичен портрет на един човек, изпреварил времето и страховете човешки... но повече за процеса ще разкажат лично (при прожекцията на 25 октомври) Агнешка Холанд и съсценариста тук Майк Дауни, специални гости на CineLibri 2025.

Невероятният свят на господин Паньол – 11, 12, 22, 23, 25, 28, 30, 31 октомври и 1 ноември

Франция, 2025, 90 мин, анимация

режисьор: Силвен Шоме

с участието на: Лоран Лафит, Жералдин Паяс, Тиери Гарсия, Анаис Пети, Венсан Фернандел, Вероник Филипона

Ако не сте били сигурни откъде Силвен Шоме е черпил вдъхновение за Трио Белвил и Илюзионистът, то тази почетна адаптация на мемоарите на Марсел Паньол, първият кинодеец, приет в Académie française, ще разсее всяко съмнение – с колорита на диапозитиви, теми и мотиви от богатото творчество на Паньол, се сменят калейдоскопично тук, за да се върнем в детството (да, Паньол среща малкия Марсел), когато Животът обещава, че най-голямото магично Приключение е пред теб.

Празненството – 13, 14, 15, 18, 21, 22, 25, 27 октомври и 2 ноември

Гърция/Испания/Великобритания/Нидерландия, 2025, 103 мин

режисьор: Мигел Анхел Хименес

с участието на: Уилем Дефо, Джо Кол, Вик Кармен Соне, Ема Суарес, Карлос Куевас

Да, Уилем Дефо толкова се вживя в Гърция и ролята си на корабен магнат (ала Онасис), че се впусна в необичаен танц в гръцка таверна във видеоклип към музикалния проект GAMMAGAMMA на сценариста тук Йоргос Карнавас – да, всичко е свързано в живота, както и в живота на милиардера Маркос Тимолеон, но когато решава да предаде наследството в ръцете на дъщеря си София, като подарък за 25-я ѝ рожден ден (на частен остров, естествено), всичко се обърква...

Навън – 15, 16, 17, 18, 20, 21 и 26 октомври

Италия/Франция, 2025, 117 мин

режисьор: Марио Мартоне

с участието на: Валерия Голино, Матилда де Анджелис, Елоди, Корадо Фортуна, Антонио Джерарди, Каролина Роси, Франческо Сицилиано

Кариерата на Валерия Голино изживява истински Ренесанс, точно какъвто се случва в живота на писателката (и актриса) Голиарда Сапиенца (чийто роман Университетът Ребибия е адаптиран тук) след излизането ѝ от затвора за кражба, където заформя трио за цял живот (или за едно знойно лято) със съкилийните Роберта/Матилда де Анджелис и Барбара/Елоди, а когато триото играе и с оператора Паоло Карнера (на Аз, капитан) няма как да не се получи Изкуството на радостта – най-прочутото творение на Сапиенца.

Голямата арка – 15, 17, 22, 23, 25, 27, 29 и 31 октомври

Франция/Дания, 2025, 105 мин

режисьор: Стефан Демустие

с участието на: Клаес Банг, Сидсе Бабет Кнудсен, Ксавие Долан, Суон Арло, Мишел Фо, Алесандро Бресанело

Да, ще може да се срещнете с Клаес Банг (при прожекцията на 22 октомври), въпреки че неговият герой тук, датският архитект Ото фон Спрекелсен, не се радва на радушен прием след като печели проекта за изграждането на Голямата арка (символ на хуманизма) в модерния квартал Дефанс в Париж – спънките са много, от езиковата бариера до бюрократа Жан-Луи Субилон (друго амплоа на канадското киночудо Ксавие Долан), но в крайна сметка архитектурата (и хуманизма) ще триумфират...

Радостта – 16, 19, 20, 24, 26, 27 и 29 октомври

Италия, 2025, 108 мин

режисьор: Николанджело Джелормини

с участието на: Франческо Колела, Валерия Голино, Жасмин Тринка, Саул Нани, Бети Педраци

Киното обича неортодоксалните отношения между учител и ученик/чка, виждали сме ги неведнъж, но тук, с много любов, Валерия Голино и режисьорът Николанджело Джелормини сякаш плавно преливат работата си от минисериала Изкуството на радостта (адаптация по романа на Голиарда Сапиенца – виж по-горе) в историята на учителката по френски Джоя/Радост, за да се убедим, че и Животът, и Радостта е въпрос на... Изкуство без граници!

+ Пианококтейл на Фантазията – да, фантазията на Виан в Пяната на дните ражда пианококтейла (или пиано, което приготвя коктейли с вкуса на нотите, които изсвириш на него), досущ както Киното и Литературата забъркват коктейли с Нотите/Историите, които изсвириш, и ако за така очакваните Бугония и Спрингстийн: Избави ме от нищото сме приготвили отделни, специални партитури, то сега избираме:..

Куче 51 – 11, 12, 17, 19, 22, 23, 24, 25 и 29 октомври

Франция, 2025, 105 мин

режисьор: Седрик Хименес

с участието на: Адел Екзаркопулос, Жил Льолуш, Луи Гарел, Дафне Патакия, Валерия Бруни Тедески, Ромeн Дюри

През 2012-а, с филма си Paris Under Watch, Седрик Хименес прокрадна идеята за един Париж под постоянно видеонаблюдение – дузина години по-късно (и в едноименния роман на Лоран Годе) Париж е разделен (по социален статус) на 3 зони и под наблюдението на AI системата АЛМА... да, всичко е до болка Оруелово-познато, но когато създателят на АЛМА е убит, полицаите Салия/Адел Екзаркопулос и Зем (Жил Льолуш, абонат за филмите на Хименес) ще намерят Отговорите...

Няма звяр без капка милост – 11, 12, 15, 18, 26 октомври и 1 ноември

Германия/Полша/Франция, 2025, 150 мин

режисьор: Бурхан Курбани

с участието на: Кенда Хмейдан, Верена Алтенбергер, Хиам Абас, Енно Требс, Мехди Небу

Неслучайно Бурхан Курбани получи голямата CineLibri 2020 награда за съвременната му версия на Берлин Александерплац романа от Алфред Дьоблин... неслучайно, в зрелищните му адаптации по литературни класики, главните герои са сменени с имигранти (като самият Курбани) или в случая на Няма звяр без капка милост (фриволна адаптация на Шекспировата пиеса Ричард III) са със сменен пол – запознайте се с амбициозния адвокат от фамилия Йорк, Рашида (сирийската актриса Кенда Хмейдан) – което добавя още едно ниво за интерпретация на вечната борба за власт и надмощие... Не се променя единствено мизансцена – съвременен щур Берлин – не се променя и музикалния фон от Даша Дауенхауер и въздействащата кадровка на оператора Йоши Хаймрат, отново готови за награди...

Далауей – 12, 13, 14, 15, 18, 19, 25 и 26 октомври

Франция/Белгия, 2025, 110 мин

режисьор: Ян Гозлан

с участието на: Милен Фармер, Сесил дьо Франс, Анна Муглалис, Ларс Микелсен, Фредерик Пиеро, Фрея Мейвор

Далауей във филма на Ян Гозлан е дигитално приложение (с гласа на Милен Фармер, о, да) за творческо писане, захранвано от изкуствен интелект, и освен явна заигравка с едноименната литературна класика (чиято 100-годишнина от издаването, отбелязваме през 2025-а) на Вирджиния Улф е и тънко намигване към момента когато всичко ще е AI-написано... или поне AI-съблюдавано, каквито мисли се въртят в главата на писателката в творческа криза Клариса/Сесил дьо Франс, докато пребивава на мистъри резиденция под опеката на Далауей и "очите" на оператора на Чужденецът (виж по-горе) Маню Дакос.

Личен живот – 14, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 25, 27, 28 и 30 октомври

Франция, 2025, 100 мин

режисьор: Ребека Злотовски

с участието на: Джоди Фостър, Даниел Отьой, Виржини Ефира, Матию Амалрик, Венсан Лакост, Ирен Жакоб

Когато уважавания психиатър Лилиан Стайнър (Джоди Фостър в третата си френскоезична роля) се подлага на хипноза, за да разбере повече за смъртта на своята пациентка Паула/Виржини Ефира, няма как всичко да не се обърка и кутията на Пандора с тайните да не се отвори, нали...

Блед пейзаж с хълмове – 26, 30 октомври и 2 ноември

Япония/Великобритания/Полша/Сингапур, 2025, 123 мин

режисьор: Кей Ишикава

с участието на: Сузу Хиросе, Йо Йошида, Фуми Никаидо, Камила Айко, Томокадзу Миура

Дебютният роман на Нобеловия лауреат Казуо Ишигуро оживява на екрана под фината режисура на Кей Ишикава точно както спомените на японската вдовица Ецуко се преплитат като сънища между следвоенно Нагасаки и провинциална Англия през 80-те, а прозата на Ишигуро доказва защо продължава да бъде кинематографично вълнуваща – очакваме и адаптацията на Тайка Уайтити по последния му роман Клара и слънцето.

+ Документалоктейл – да, думите на Виан: "Тази история е истинска, защото я измислих от началото до края" важат с пълна сила и за документалната, и за късометражната CineLibri селекция и ако фокусът тази година пада върху Силви Вартан (с гостуването и специалните CineLibri прожекции), то ние избираме:..

Джани Версаче: Императорът на мечтите – 20 октомври | 19:00, Топлоцентрала

Италия, 2023, 70 мин, документален

режисьор: Мимо Калопрести

с участието на: Мартина де Лоренцо, Верa Драгоне, Леонардо Малтезе

Да, Джани Версаче напусна този свят насилствено (преди почти 30 години), а този интимен портрет, сглобен (с много архивни кадри и интервюта, да) от Мимо Калопрести, е възможност да проследите обстойно целия път на Джани – от детството в Реджо Калабрия, през първите скици до монументалните модни подиуми.

Вълшебната планина: Томас Ман и неговият емблематичен роман – 28 октомври | 19:00, Одеон

Швейцария, 2024, 52 мин, документален

режисьор: Андре Шефер

100 години след издаването на класиката Вълшебната планина, познавачът на Томас Ман, Андре Шефер, тръгва по стъпките на създаването на емблематичния роман, покълнал при лечението от туберкулоза на съпругата на Ман, Катя в санаториума в Давос.

Фестивалът CineLibri 2025 е от 10 октомври до 3 ноември в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Арена The Mall, Cine Grand Park Center, Cineland Bulgaria Mall, Топлоцентрала, Френски институт, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и CasaLibri

Да, това е книгата на Мишел Уелбек, в която той не само присъства като персонаж, но и убива себе си (е, само на страниците на Карта и територия, естествено)... Да, това е романът на Мишел Уелбек, удостоен с наградата Гонкур през 2010-а, за който ще кажат "Целият Уелбек е вътре" и как иначе – историята на художника (и фотограф) Жед Мартен (откъсът от Карта и територия по-долу) играе изкусно на ръба между Изкуството и Реалността, балансира сатирично върху нишките, свързващи "картата" (представянето на Света) и "територията" (Света такъв, какъвто е)... или както ще каже самият Уелбек: "Жед посвети живота си (поне професионалния, който твърде скоро се сля в едно с живота му като цяло) на изкуството, на производството на изображения на света, които при това изобщо не бяха предназначени за обитаване от хората."...

Жед нямаше никакъв спомен кога бе започнал да рисува. Вероятно всички деца рисуват малко или много, но той не познаваше деца и не беше сигурен дали наистина е така. Сега си спомняше със сигурност само, че бе започнал да рисува цветя – в тетрадки малък формат с цветни моливи.

Най-често в сряда следобед и понякога в неделя преживяваше мигове на екстаз в обляната от слънце градина, докато бавачката разговаряше по телефона с поредния си приятел. Ванеса беше осемнайсетгодишна, учеше икономика първа година в университета "Сен Дьони"/ Вилтаньоз и дълго време остана единствен свидетел на първите му художествени опити. Харесваше рисунките му, споделяше това с него и беше искрена, макар на моменти да го поглеждаше озадачено. Обикновено момченцата рисуват кръвожадни чудовища, нацистки емблеми и изтребители (по-напредналите от тях – вагини и пениси), но много рядко цветя.

По онова време Жед изобщо нямаше представа (нито пък Ванеса), че в действителност цветята са ярко обагрени полови органи, които красят повърхността на земята и се отдават на сладострастието на насекомите. Насекомите, хората, а и другите животни, изглежда, преследват някаква цел, движенията им са бързи и целенасочени, докато цветята се къпят в светлината, прекрасни и неподвижни. Красотата на цветята е печална, защото те са крехки и предопределени да умрат, като, разбира се, всичко на Земята, но за тях това важи с особена сила и както при животните мъртвите им тела са гротескна пародия на вида им приживе и също както животинската мърша вонят – това става ясно за всеки, който е преживял поне един цикъл на годишните времена и е видял гниещи цветя, Жед го беше разбрал на петгодишна възраст и може би дори по-рано, тъй като в парка край къщата в Ренси имаше много цветя, а също много дървета и люшканите им от вятъра клони вероятно са били първото нещо, което бе зърнал от детската количка, тикана от възрастна жена (майка му?), освен, разбира се, облаците и небето. Волята за живот у животните се проявява чрез бързи промени – овлажняване на отверстието, втвърдяване на члена и след това изхвърляне на семенна течност, но това той щеше да открие по-късно, на един балкон в Пор Гримо с помощта на Март Тайфер. Волята за живот у цветята се проявява чрез оформянето на ярки багри, които изпъстрят зеленикавото еднообразие на естествената гледка, както и общо взето прозрачното еднообразие на градския пейзаж, поне що се отнася до общините, които се грижат за цветни площи.

Вечер бащата на Жед се прибираше, наричаше се "Жан-Пиер", така се обръщаха към него приятелите му. Жед пък му казваше "татко". Беше добър баща, за такъв го смятаха неговите приятели и подчинените му; много кураж трябва на един вдовец, за да се грижи сам за детето си. През първите години Жан-Пиер беше добър баща, но напоследък недотам, плащаше все повече часове на бавачката, постоянно вечеряше извън дома (най-често с клиенти, понякога с подчинените си и все по-рядко с приятели, защото за него времето на приятелството отминаваше, той преставаше да вярва, че човек може да има приятели, че подобна връзка може да има значение в живота, нито пък че е в състояние да промени съдбата му), прибираше се късно и дори не се опитваше да спи с бавачката, както постъпват повечето мъже; изслушваше нейния разказ за случилото се през деня, усмихваше се на сина си и ѝ плащаше за определените часове. Беше глава на разпаднало се семейство и нямаше никакво намерение да го сглобява наново. Печелеше много пари: беше собственик и генерален директор на строителна фирма, специализирана в изграждането на почивни станции до ключ; имаше клиенти в Португалия, на Малдивите, в Санто Доминго.

Жед беше запазил тетрадките си от онова време с всички рисунки, които бавно и кротко избледняваха (хартията не беше особено качествена, нито пък моливите), можеха да оцелеят още две-три столетия; също както живите същества, и вещите имат продължителност на живота.

Вероятно от първите години на юношеството беше запазил картина, изпълнена с гваш, която беше нарекъл "Събиране на сено в Германия" (твърде странно, защото Жед никога не беше ходил в Германия, още по-малко пък беше участвал в "събиране на сено"). На фона се виждаха заснежени планини, въпреки че светлината очевидно беше лятна; селяните товареха сеното с вили; впрегнатите в каручките магарета бяха гладко оцветени в ярки бои; красотата напомняше платно на Сезан или какво ли не още. В живописта красотата е второстепенен фактор, великите художници от миналото са смятани за такива, защото са успели да наложат едно последователно и същевременно новаторско виждане за света; това ще рече, че те винаги рисуват по един и същ начин, следват един и същ метод, прилагат същите техники, за да преобразят реалните предмети в предмети на живописта; освен това начинът, по който рисуват, не е бил използван никога преди. Радват се на особена почит, когато тяхното виждане за света се явява изчерпателно, приложимо върху всички съществуващи или въобразими предмети и ситуации. Такова е класическото гледище за живописта, която Жед има възможност да изучава в средното училище и която се основава върху понятието фигуративност – онази фигуративност, към която Жед някак необяснимо се завърна в продължение на няколко години от творческата си кариера и която още по-необяснимо му донесе богатство и слава.

Жед посвети живота си (поне професионалния, който твърде скоро се сля в едно с живота му като цяло) на изкуството, на производството на изображения на света, които при това изобщо не бяха предназначени за обитаване от хората. По силата на този факт той можеше да твори критически изображения – критически само до известна степен, защото общото движение на изкуството и на самото общество през младежките години на Жед беше насочено преди всичко към приемането на света, понякога възторжено, но най-често белязано от ирония.

Баща му изобщо не разполагаше с подобна свобода на избора, той беше принуден да гради обитаеми конфигурации, лишени от каквато и да било ирония, в които хората трябваше да могат да живеят и да се отдават на удоволствия поне по време на годишната отпуска. Носеше отговорност при сериозна повреда в машината за обитаване – ако например паднеше асансьор или пък се задръстеха тоалетните. Не беше отговорен в случай на нашествие от страна на грубо, склонно към насилие население, излязло извън контрола на полицейски и всякакви други власти; отговорността му при земетресение пък беше ограничена в определени рамки.

Бащата на неговия баща беше фотограф, а произходът му се губеше в недотам лицеприятна социологическа тиня, застояла от незапомнени времена и съставена преди всичко от земеделски работници и бедни селяни. Какво ли беше накарало този едва изпълзял от мизерията човек да се захване със зараждащата се по онова време техника на фотографията? Нито Жед, нито пък баща му имаха каквато и да било представа, но така или иначе, той беше първият от цяло едно поколение, преодоляло простото и неизменно социално възпроизводство. Беше изкарвал прехраната си с фотографиране най-често на сватби, понякога на първи причастия и на празници в селското училище по случай края на учебната година. Тъй като бе живял в затънтения и открай време обезлюден департамент Крьоз, така и не му се беше удал случай да снима откриването на нови сгради или пък визити на политици от национален мащаб. Цял живот беше упражнявал един посредствен и нискодоходен занаят и затова фактът, че неговият син бе станал архитект, си беше сериозно издигане в обществото, дори без да се вземат предвид споходилите го впоследствие успехи като предприемач.

По времето, когато постъпи в Школата за изящни изкуства в Париж, Жед беше изоставил рисуването заради фотографията. Две години преди това беше открил на тавана в къщата на дядо си фотоапарат "Линхоф Мастер Техника Класик", останал там още от времето, когато старецът бе излязъл в пенсия, но въпреки това все още в отлично състояние. Беше очарован от този допотопен, тежък и странен апарат, който при това беше изработен с изключителна прецизност. Постепенно се беше научил да регулира изображението, да борави с контраста, следвайки принципа на Шлаймпфлуг, и се бе заел да снима последователно всякакви фабрични изделия в заобикалящия го свят – дейност, на която бяха посветени почти изцяло художествените му търсения. Работеше в стаята си, най-често използвайки естествено осветление. Провесени във въздуха папки, пистолети и револвери, бележници, пълнители за копирна машина, вилици – нищо не оставаше встрани от енциклопедичната му амбиция да състави пълен каталог на изработени от човека предмети през индустриалната епоха.

Този маниакален и едва ли не безумен по своята грандиозност проект му спечели уважението на преподавателите, но така и не му позволи да се включи в някоя от групите, които се оформяха около него на основата на общи естетически амбиции или – далеч по-прозаично – на опита за колективно навлизане на пазара на изкуството. Въпреки това той установи приятелски, макар и недотам близки отношения с неколцина колеги, без да си дава сметка колко нетрайни ще се окажат те. Мина и през няколко любовни връзки, но нито една от тях не продължи дълго. Още на другия ден, след като получи дипломата, осъзна, че оттук нататък остава почти сам...

Карта и територия (превод Красимир Петров, корица Иво Рафаилов, 368 стр, цена 26 лева / 13,29 €) е в книжарниците

Ако сте присъствали на срещата с Херман Кох през 2018-а, то сте наясно с особеното му (и заразително) чувство за хумор, както знаете и че повечето му творения намигват към действителни случки, събития и фина автофикция... Затова сте наясно, че последния му (засега) роман, миналогодишният И за това ли ще пишеш книга? (откъсът по-долу) е ярко олицетворение на всичко споменато, както много добре знаете, че една летална диагноза през очите на Кох веднага се превръща в ода на радостта от Живота ("Тук съм и телом, и духом")... Или както Херман в типичния си стил ще каже: "Прекомерната енергия води до твърде дебели книги, половината от които са излишни"...

В The New Yorker попаднах на статия, която твърдеше, че едно време всички писатели са били алкохолици. В наши дни, допълваше авторът, пристрастяването към алкохола било заменено от пристрастяване към бягането. Имаше нещо вярно в статията, съгласен бях с тезата.

Замислих се за най-известния бегач сред писателите, за Харуки Мураками. В "За какво говоря, когато говоря за бягането" Мураками, който всеки ден, щом приключи с писането, излиза да протича десет километра, казва, че веднъж решил да се запише на сто и няколко километров ултрамаратон в Гърция, на Пелопонес.

"През последните петдесет километра не мислех за друго – признава той – освен за двете леденостудени бири, които щях да обърна, щом додрапам до финала."

Бягането е един вид отложен алкохолизъм. В крайна сметка и алкохоликът е човек, който се въздържа за известно време. Това "известно време" може да варира от няколко часа – колкото отнема един ултрамаратон – до няколко десетилетия. Едно е сигурно – все някой ден ще започне наново. Не като сръбне предпазливо глътка вино, а като излочи наведнъж цяло шише водка. Ще изпита вина, но и огромно облекчение. Човек не бива да допуска алкохолът да го затрие, но животът с няколко чашки на ден е малко по-хубав.

– Нямам нужда от алкохол – твърди бившият пияч. – Хич не ми и липсва.

Две седмици по-късно случайно минавам покрай дома му, докато се опитва да натика в контейнера за стъкло две торби наведнъж. Щом ме забелязва, онзи се разсмива гръмко. Едва сега виждам, че не се държи на краката си.

– Жената я няма тоя уикенд – уведомява ме той с удебелен език, без дори да съм го питал. – Реших да го отпразнувам. От понеделник пак съм на газирана вода.

Но има и такива, които стискат. И след двайсет години те могат да бъдат видени по партита с чаша портокалов сок в ръка, докато се перчат важно, сякаш са нещо повече от шумната пияна тълпа.

– Никакъв проблем не ми е – повтарят. – Сериозно, въобще не ми липсва.

Междувременно обаче новината му е остаряла, не ни вълнува особено, само се преструваме, че слушаме, забравяме да кимаме с възхита. Преди всичко забравяме да се срамуваме от собствената си слабост. Стискаме в ръка пълната още бутилка бира – четвъртата или петата за вечерта – и отпиваме мъчително бавно или твърде жадно, изливаме я в гърлото си пред очите на въздържателя. После обърсваме устни с опакото на ръката си, аха да изпуснем оригня.

– Какво блаженство само! – въздъхваме от дъното на душата си.

При мен алкохолът винаги е бил на първо място визуален стимул. Виждам някого с бира в изящна чаша със столче, всичко е перфектно, съотношението между течността и пяната е съвсем както трябва, пяната още не се е стопила. Не съм седнал, а вече знам какво ще поръчам – от същата чаша, в същото перфектно съотношение, леденостудена чаша бира, огрявана от слънцето.

Това усещане ме спохожда и когато съгледам шот водка, чаша уиски без лед, джин с тоник. Видя ли някой да пие, допива ми се и на мен. Не съм го изпитвал единствено с червено вино. Който пие червено вино просто ей така, а не като притурка към храната, не е разбрал урока. С хората, които се напиват с вино, човек трябва да има едно наум. Пиянството им продължава дълго, устните им посиняват, зъбите им се оцветяват, дори не се налага да се оригват, защото киселият дъх, който се надига от стомаха им, се надушва отдалеч. Клепачите им се спускат, някой трябва да ги завлачи до леглото или да ги сложи да полегнат на дивана. Трудно е да се отърве човек от пиячите на вино, не е рядкост на сутринта още да дремят на дивана.

Допивам си бирата и се вглеждам във въздържателя. Нещо май се случва в мозъка му. Някакъв проблясък. Спомен за времето, в което е намирал леденостудената бира за най-изкусителното нещо на света. Вероятно още вярва, че е така, но е врътнал ключа на тази част от мозъка си.

Моят събеседник се вглежда в изпразнената бутилка в ръката ми. Може би с този свой поглед се опитва да изрази съчувствие. "И толкова ли ти беше нужна? Я ме виж мен. Вече съм над тези неща."

Трагичното във въздържателя, който по-рано е бил доволен пияч, е, че с изтриването на алкохола от ума, с врътването на ключа на веселия живот той изтрива и друго, врътва ключа на още неща. Налага му се да слуша едни и същи комплименти: "Колко добре изглеждаш! Ти май сериозно си отслабнал!".

Питам се кой не би предпочел да изглежда зле, но от време на време да си взима по някоя бира от хладилника. Истински трагичният въздържател обаче е онзи, който и след спирането на алкохола продължава да изглежда зле. Не се вталява, видът му е по-окаян и отпреди раздялата с алкохола. От стреса е. Да си е въздържател, си е стресово.

– А как стои въпросът с алкохола? – подпитах доктор Франкен, щом получих диагнозата. Той се поинтересува колко пия. Казах му истината, не половинчатата истина, в която алкохоликът вади от сметките някоя и друга чашка, не, казах му за трите бири и трите водки на ден, от които се нуждаех, за да водя що-горе нормален живот.

През безкрайно точещите се секунди, в които чаках да ми отговори, мислех за едно-единствено нещо: как ако каже, че от днес нататък алкохолът е табу, ще спазя заръката му. Как няма да шмекерувам. Без "по едно малко" на рождени дни или погребения. Пълно въздържание. Щях да обърна нова страница в живота си. Страница, която, ако трябва да съм откровен, очаквах с любопитство. Без съмнение щях да отслабна. Хората щяха да ми правят комплименти за външния вид. Щях да се събуждам винаги свеж и пълен с енергия. Поне така твърдят въздържателите.

– И писането те държи бодър – беше подметнал веднъж един мой колега. – Много по-енергичен си, много по-издръжлив.

Аз обаче не исках да съм по-енергичен, по-издръжлив пък – съвсем. Вярвах в просъницата, в мъглата, която се надига бавно, оцветява хоризонта в розово и разбулва изгряващото слънце. Прекомерната енергия води до твърде дебели книги, половината от които са излишни.

Но аз щях да се справя, щях да уверя доктор Франкен с ръка на сърце, че ще забравя за бирата и водката. Забраната си е забрана – толкова е просто. Ограда с табела "Достъп забранен" и здрав катинар на входа. Не бих се опитвал да прескоча ограждението.

– Живей си както си живял досега, няма нужда от промени – каза той. – Най-лошото нещо е стресът. Рязкото спиране на алкохола ще ти докара стрес. А той е по-вреден за общото ти състояние от няколкото чашки дневно. При мен са идвали хора, които са били направо оранжеви от преяждане с моркови. Не бива така. Недей.

По-късно изчетох листовките на лекарствата. Във всички тях пишеше: "Умерена консумация на алкохол". Умерената консумация беше относително нещо, оставена беше на здравия разум на консумиращия. "А моето отдавна не може да се нарече умерено" – казах си аз след третия джин с тоник и не си поръчах четвърти. При следващото си посещение при доктор Франкен повдигнах въпроса за количеството.

– Ами какво да ти кажа – започна той. – Препоръчително е консумацията на алкохол да е умерена. Но всеки сам си решава каква му е мярката.

И за това ли ще пишеш книга? (превод Мария Енчева, корица Стефан Касъров, 276 стр, цена 24 лева / 12,27 €) е в книжарниците

"Сега, когато него вече го няма, двамата най-сетне можем да се опознаем един друг." – да, тези думи на Фредерик Бегбеде са отправени към неговия баща, Жан-Мишел Бегбеде, и да, Фредерик неведнъж е превръщал своята (и на семейството си) биография в мизансцен на саркастично-сатиричните си истории, но този път, в последния му роман Един самотен човек (откъсът по-долу), в главната роля е Жан-Мишел Бегбеде или както иронично (типично в свой стил) ще заяви Фредерик: "Написах всичките си книги, за да смая някой, който вече не е тук. Тази е първата, която пиша за себе си"... Да, с Един самотен човек Бегбеде се сбогува със своя баща... Да, Един самотен човек прилича на искрено, интимно писмо, в което са избликнали всички неизказани неща между Баща и Син... И да, Един самотен човек е чудесен начин за един 60-годишен човек (какъвто Бегбеде ще стане този септември) да постави пред себе си всички въпроси, които досега е избягвал и да намери отговорите, които винаги е търсел...

2.РАЗДРОБЯВАНЕ В ЯВЛЕНИЯТА

Най-добре е човек никога да не научава значението на тази грозна дума: холангиокарцином. Баща ми почина от него два дни след моя рожден ден, на 23 септември 2023 година; много необичаен подарък. Във всеки случай той никога не ми го честитеше. Майка ми бе тази, която всяка година му припомняше датата, на която съм се родил. Дълго време смятах, че тази ежегодна амнезия е нещо нормално, до деня, когато разбрах, че всички мои приятели получават от бащите си честитка за своя рожден ден. Тогава и аз престанах да му честитя неговия. След първите двайсет години на този свят рождените дни се превръщат в предлог да ти кажат "мисля за теб" поне веднъж годишно. Баща ми не желаеше да празнува остаряването си, нито това на двамата си синове. Пренебрегването на рождените дни за него бе начин да се бунтува срещу хода на времето. Истината е, че този банален ритуал противоречеше на неговия култ към самотата. Вместо "самота" той би казал "свобода". Защо да се формализираме? Всичко това е обикновена условност. Избави се от ритуалите. Те са без значение, както би се изразил Плотин, нищо повече от раздробяване в явленията. Ала след като на баща ми изобщо не му пукаше за символите, защо по-късно настояваше да се кандидатирам за Френската академия?

Най-сетне разбрах на какво се дължи презрението му към рождените дни. Той е роден на първи юли. В интерната учениците са били освобождавани едва на 25 юли. Без съмнение родителите му са пропускали да го поздравят от разстояние. Той просто е възпроизвеждал тяхното безразличие.

Жан-Мишел Бегбеде почина на 23 септември 2023 година, след като произнесе последните си думи: "Отивам на небето при моите родители". Фразата изглежда детинска; неудобно ми е да я цитирам тук. Недостатъкът на моя атеизъм е, че пред смъртта ще бъда лишен от тази надежда. Боя се, че човек не отива при никого в отвъдното чисто и просто защото "след това" не съществува. За моя баща желанието да види отново баща си и майка си бе повик на сърцето. Той не им се е сърдел за нищо.

Ти отиде при твоите родители на небето, но аз никога няма повече да те видя.

3."ГРЕВЕН" НА "МЕНИЛМОНТАН"

Преди погребението на баща ми директорът на траурната агенция предложи на децата и внуците му да се съберат за последен път пред тленните останки на покойника в една зала на булевард "Менилмонтан". В този "Погребален дом" видях за последен път баща си, положен, подготвен, гримиран, в сив костюм. Забелязах, че все още се боя от него. Боях се да не се размърда. Страх ме беше, че ще видя как той съвсем ненавременно възкръсва. Защо е нужен подобен етап преди погребението? Може би семействата искат да се уверят, че умрелият наистина е мъртъв. Защо така ме плашеше трупът му? Приближих, наведох се над него. Той беше измършавял, с изпити черти, неузнаваем, сякаш работниците от погребалното бюро го бяха скрили някъде и поставили на негово място пластмасова кукла. Преди да умре лицето му беше прежълтяло, но след смъртта стана оранжево. Мъртвите получават загар; може би смъртта ги облъчва с ултравиолетови лъчи. Кожата променя цвета си, подобно на пергамент, но по-бързо: нужни са само няколко дни, докато на хартията е нужен цял век, за да заприлича на древно писание. За мен това бе вторият покойник. Трийсет години преди това, когато научих за смъртта на Жан-Едерн Алие, загинал при инцидент с велосипед в Довил, посетих брат му Лоран в обширния апартамент на булевард "Гранд Арме". Той ми предложи: "Искаш ли да го видиш?". Бях изненадан, тъй като не бях толкова близък с покойника. Не посмях да откажа. Тогава за пръв път видях труп, положен на дървена маса. Не знаех какво всъщност правя тук. Невъзможният литературен бунтар от края на ХХ век вече не бунтуваше нищо и никого.

Хората, които издъхват, не само престават да дишат. Те заприличват на покрита с восък кожа, все едно са се превърнали в някой друг, което е доста смущаващо, все едно в резултат от някакъв фокус баща ви е заместен от двойник в цвят охра. Мъртвите във филмите изглеждат по-реални, защото актьорите са живи. След смъртта покойникът попада в музея "Гревен". Восъчните фигури никога не съвпадат напълно с личностите, които се предполага, че представят, винаги има някакво несъответствие. Не е само смущаващата неподвижност. Човек има усещането, че е бил измамен. Баща ви не само вече не се движи, но е и престанал да бъде вашият баща. Лицето му е неточно, смалено и бронзирано копие на 3D принтер, една гримирана заблуда, панаирджийска шмекерия, подобна на брадатата жена или човека леопард. Къде сте дянали истинския ми баща? Върнете ми парите!

В "Мястото" (1983) Ани Ерно описва по следния начин мъртвия си баща: "В широкия си тъмносин костюм той приличаше на паднала птица." Това е любимата ми фраза от цялото ѝ творчество.

Възможно е баща ми все още да е жив някъде в Далечния изток, онази част на света, в която той се влюбил на осемнайсетгодишна възраст. Добре подготвил бягството си, излагайки на свое място пластмасов клонинг в ритуалната зала на булевард "Менилмонтан". Надявам се птицата да е отлетяла към топлия пясък на някой плаж.

Между другото, имам предложение относно Пантеона: труповете да бъдат мумифицирани и изправени като в музея "Гревен", а не да бъдат оставени на разложението в гробници под крипта, където никой не може да ги види. Така хората ще могат да си правят селфита с препарираните велики мумии на Франция: Виктор Юго с неговата бяла брада, отслабналият Александър Дюма, Жан-Жак Русо до Емил Зола с неговото пенсне, скелетът на Андре Малро на коленете на Жозефин Бейкър, изложила на показ прелестните си бедрени кости.

Казват, че мъртвите олекват с 21 грама; това било теглото на отлитащата душа. Душата на моя баща със сигурност е тежала 21 килограма, до такава степен той изглеждаше измършавял в катафалката. Забелязах, че за пръв път в живота си беше онзи "pater familias", за който мечтаят децата. Никога преди не бе изглеждал толкова силен, колкото в смъртта. Цялото битие на баща ми се свеждаше до бягство от бащинството, до несъответстващо на един баща поведение. А в ковчега аз най-сетне виждах един отговорен, уталожен мъж. За пръв път изпитах уважение към него.

Сега, когато него вече го няма, двамата най-сетне можем да се опознаем един друг.

Един самотен човек (превод Красимир Петров, корица Стефан Касъров, 256 стр, цена 20 лева/10,23 €) е в книжарниците