My Mir

Да, 2026-а ще маркира 100-годишнина от издаването на дебютния роман Слънце изгрява на Ърнест Хемингуей... 100 години, през които Светът премина през десетки войни и кризи, белязали съвремието ни днес, така както Първата световна оставя белези в живота на героите (и техните реални прототипи) от Слънце изгрява... 100 години, в които доста често реалността се усеща като абсурдна фикция и обратното, така както повечето писатели от "Изгубеното поколение" използват емблематично реалната биография като трамплин, за да я надскачат фикционално и така получения портрет на Човека и Обществото да се съхрани за 100 години напред... 100 години, през които (не)моралните скрупули на Човека не са мръднали и на сантиметър, като разстоянието между бичи рог и тялото на тореадор, в кървавата фиеста, наречена Живот... или както се казва: "Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва до века. Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява."...

Всички вие сте изгубено поколение.  ГЪРТРУД СТАЙН (в разговор)

Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва до века. Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и отива къмсевер, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня; те отново се връщат къмонова място, отдето реки текат, за да текат пак.

КНИГА НА ЕКЛИСИАСТА

КНИГА ПЪРВА

Глава 1

Навремето Робърт Коен бил шампион по бокс в средна категория на Принстънския университет. Не казвам, че това звание ми прави особено впечатление, но за Коен то значело много. Боксът не го привличал, бил му дори противен, но той го изучавал усърдно и без да се щади, за да преодолее стеснението и чувството си за малоценност, резултат на отношението към евреите в Принстън. Мисълта, че можел да повали всеки, който го гледа отвисоко, му вдъхвала увереност, макар че бил тихо, хрисимо момче и никога не се биел извън спортния салон. Той бил най-добрият ученик на Спайдър Кели. Спайдър Кели обучавал всичките си млади джентълмени в стила на боксьорите от категория "перо", независимо дали тежат четиресет и пет или деветдесет и пет килограма. Но изглежда, че това прилегнало на Коен. Той бил забележително бърз. Бил толкова добър, че Спайдър не закъснял да го изправи срещу по-силни от него противници и носът му останал сплеснат завинаги. Това накарало Коен да намрази бокса още повече, но му дало особено удовлетворение, а и формата на носа му безспорно спечелила. Последната година в Принстън чел прекомерно и се наложило да сложи очила. Така и не можах да срещна някого от съкурсниците му, който да го помни. Не си спомняха дори, че е бил шампион по бокс в средна категория.

Отнасям се с недоверие към всички искрени и простосърдечни хора, особено когато разправят правдоподобни неща, и дълго време подозирах, че Робърт Коен никога не е бил шампион по бокс, че може би просто кон го е ритнал в лицето, че майка му се е изплашила от нещо или пък като дете се е блъснал някъде, но накрая намерих човек, който провери историята при самия Спайдър Кели. Кели не само че помнеше Коен, но често се питал какво ли е станало с него.

По бащина линия Коен беше от едно от най-богатите нюйоркски семейства, а по майчина – от едно от най-старите. Във военното училище, където бил преди Принстън, играел крило в отбора по ръгби и никой не проявявал към него расови предразсъдъци. Едва когато постъпил в Принстън, го накарали да се почувства евреин – различен от другите. Той бил възпитано и стеснително момче, но това го озлобило. Намерил отдушник в бокса. Излязъл от Принстън с потиснато самочувствие и сплеснат нос и първото момиче, което се показало мило към него, успяло да го направи свой съпруг. Бил женен пет години, родили му се три деца, пропилял по-голямата част от парите, завещани от баща му – петдесет хиляди долара, защото основната част от имуществото била приписана на майка му, – трудното съжителство с богатата съпруга оставило върху него своя отпечатък, превърнало го в не особено приятна личност и тъкмо когато решил да напусне жена си, тя избягала с един художник миниатюрист. След като месеци наред мислел да напусне жена си, но не го сторил, смятайки, че ще е твърде жестоко да я лиши от своята закрила, нейната постъпка дошла като отрезвяващ студен душ.

Разводът бил уреден и Робърт Коен заминал за Тихоокеанското крайбрежие. В Калифорния попаднал в литературни среди и тъй като все още имал нещичко от петдесетте хиляди долара, скоро започнал да финансира някакво литературно списание. Първият брой излязъл в Кармъл, щат Калифорния, а последният – в Провинстаун, щат Масачусетс. Междувременно Коен – смятан в началото за обикновен благотворител, чието име фигурира на първа страница просто като член на редакционния съвет – станал единственият редактор. Списанието излизало с негови пари и той открил, че му харесва да е редактор. Съжалявал, когато поради големите разходи се видял принуден да се откаже от издаването му.

Впрочем по това време имал нови грижи. Попаднал под влиянието на някаква дама, която се надявала да направи кариера с помощта на списанието. Тя обичала да се налага, а Коен е човек, който все ще попадне под нечие влияние. Освен това бил уверен, че я обича. Когато дамата видяла, че списанието няма да се прочуе, тя охладняла към Коен и решила, че няма да е лошо да изкопчи от него каквото може и докато все още има какво, затова го накарала да заминат за Европа, където той да започне да пише. Те дойдоха в Европа, където дамата учила навремето, и останаха три години. През тези три години – първата прекарана в пътешествия, а другите две в Париж – Робърт Коен имаше двама приятели: Брадокс и мен. Брадокс беше литературният му приятел. А аз – приятел за тенис.

Към края на втората година дамата, която го бе обявила за свое притежание – казваше се Франсис, – откри, че красотата ѝ залязва, и нейното равнодушие на самоуверена собственица и използвачка отстъпи място на твърдото решение, че той трябва да се ожени за нея. По това време майката на Робърт му определи месечна издръжка от около триста долара. Не вярвам през първите две и половина години Коен да е погледнал друга жена. Беше почти щастлив, като изключим това, че подобно на мнозина американци, които живеят в Европа, предпочиташе да е в Америка. Освен това прописа. Издаде роман – не толкова лош, колкото го обявиха по-късно критиците, макар и доста слабичък. Коен четеше много, играеше бридж и тенис и се боксираше в една от парижките спортни зали.

Една вечер, когато бяхме тримата заедно, за първи път разбрах как гледа на него приятелката му. Вечеряхме в ресторант "Авеню", после отидохме в кафене "Версай" да пием кафе. След кафето пихме по няколко коняка и аз казах, че трябва да си вървя. Коен беше предложил да отидем някъде двамата в събота и неделя. Искаше му се да се махнем от града и да направим един хубав преход. Предложих да вземем влака до Страсбург, а оттам да идем пеша до Сент Одил или до някое друго място в Елзас.

– В Страсбург имам една позната, тя може да ни разведе из града – казах аз.

Някой ме ритна под масата. Помислих си, че е случайно, и продължих:

– Там е от две години и знае всичко, което заслужава да се види в този град. Много мило момиче.

Отново ме ритнаха под масата. Вдигнах очи и видях как брадичката на Франсис, приятелката на Робърт, се издава напред, а лицето ѝ се вкаменява.

– Глупости, защо пък трябва да ходим в Страсбург? – казах аз. – Можем да отидем в Брюж или към Ардените.

Видях, че на Коен му олекна. Повече никой не ме ритна. Пожелах им лека нощ и си тръгнах. Коен каза, че искал да си купи вестник и ще дойде с мен до ъгъла.

– За бога – възкликна той, – защо трябваше да споменаваш тази твоя позната в Страсбург? Не видя ли Франсис?

– Не. И откъде-накъде ще я гледам? Какво ѝ влиза на Франсис в работата дали познавам някаква американка в Страсбург?

– Все едно. Която и да е жена. Няма да ме пусне, и това е.

– Не ставай глупав.

– Не познаваш Франсис. Само да чуе за друга жена, и... Не видя ли каква физиономия направи?

– Е, добре – казах аз, – да отидем в Санлис.

– Не се сърди.

– Не се сърдя. В Санлис е хубаво – можем да отседнем в "Големият елен", ще се разходим из гората и ще се върнем обратно.

– Добре. Идеята не е лоша.

– Тогава до утре – ще се видим на корта.

– Лека нощ, Джейк – сбогува се той и тръгна обратно към кафенето.

– Забрави да си купиш вестник – напомних му аз.

– Вярно.

Той ме придружи до будката на ъгъла, после се извърна с вестника в ръка:

– Кажи, Джейк, нали не се сърдиш?

– Не, защо трябва да се сърдя?

– Ще се видим на тениса – каза той и се запъти към кафенето с вестника.

Беше ми почти симпатичен, а тя явно му правеше живота невъзможен.

Слънце изгрява (превод Димитри Иванов, корица Иво Рафаилов, 240 стр, цена 24,44 лева / 12,50 €) е в книжарниците

Да, "Нежността е новият пънк" ще каже в интервю датският режисьор Йоаким Трир, но когато става дума за кинобунт, Чувствителността и Сетивността винаги са били най-силните оръжия на Киномания (тази година от 13 до 30 ноември, пълната програма е тук)... Да, сетивата, които са нужни като оръжия, за да оцелееш в Годината на многото контрасти, конфликти, кризи и Хаос, но и на много Кино... Годината, в която, като контрапункт на глобалната война, е време за Оскар 2026 претенденти и за нашите/вашите лични фаворити от Киномания 2025:..

Made in EU – 13 ноември | Откриване | 19:00, Зала 1 НДК

България/Германия/Турция/Чехия, 2025, 102 мин

режисьор: Стефан Командарев

с участието на: Гергана Плетньова, Герасим Георгиев-Геро, Тодор Коцев, Ивайло Христов, Анастасия Ингилизова, Ованес Торосян, Иван Бърнев

Явно Стефан Командарев и абонирания за филмите му съсценарист Симеон Венциславов, също като нас, споделят идеята, че Животът е най-добрият сценарист – последните му 4 филма (Съдилището, Посоки, В кръг и Уроците на Блага) разкрояват Живота, както се случва (и със сходен актьорски шев-ансамбъл, тегелиран от Герасим Георгиев-Геро, Ивайло Христов, Иван Бърнев и Ованес Торосян) и Made in EU не прави изключение – да, ковид-пандемията е отдавна забравена, но такива са и хилядите родни шивачки като Ива/Гергана Плетньова, които безименно, безропотно и в робски условия на труда шият дрехи (на ишлеме и с етикет Made in EU) на луксозни модни марки... И ако разболяването от ковид на Ива внася куп страхове на конвейер в малкия град, то всички добре знаем, че спасение дебне отвсякъде, нали...

МелоМания – да, Музиката винаги е играла ключова роля в сценария на Киномания, а в селекцията тази година изобилства от филми, уловили Живота по ноти като специалната прожекция на Едит Пиаф: Животът в розово (която ще маркира и 50-годишния юбилей на Марион Котияр), като неортодоксалната биография Шопен - соната в Париж (с музика от Роберт Robot Koch, да), като документалния Историята на Лед Цепелин, но ние се спираме на следните, отброяващи сърцетупа и на меломани, и на киномани:..

Сират – 14, 16, 20, 21, 25, 29 и 30 ноември

Испания/Франция, 2025, 115 мин

режисьор: Оливер Лаше

с участието на: Серхи Лопес, Бруно Нунес Архона, Стефания Гада, Джошуа Лиъм Хендерсън, Ричърд Белами

Неслучайно братята Педро и Агустин Алмодовар копродуцират четвъртия филм на неконвенционалния режисьор Оливер Лаше – хем адски натуралистична (честото използване на непрофесионални актьори от Лаше допринася за реализма), хем сатирично-утопична (рейв по време на война е работата, да) тази история, в която баща (ветеранът Серхи Лопес като Луис) и син търсят изчезнала дъщеря (и сестра) в мароканската пустиня, се превръща в психеделично отражение на обществото днес, в което Super 16 mm-те картини дишат музиката на Kangding Ray (о, да, заслужена награда за музика от Кан на гостувалия у нас Давид Льотелие) в такава симбиоза, че дори кучетата (Пипа и Лупита) в Сират получават Palm Dog награда от Кан, да не говорим за Приза на Журито.

Баща майка сестра брат – 15 ноември | 19:00, НДК - Зала 1

САЩ/Ирландия/Италия/Франция/Япония, 2025, 110 мин

режисьор: Джим Джармуш

с участието на: Том Уейтс, Адам Драйвър, Шарлот Рамплинг, Кейт Бланшет, Вики Крипс, Маим Бялик, Индя Мур

3 страни, 3 семейства, 3 истории с куп дребни детайли, които обрисуват география на Чувствата – да, може и така суховато да се опише новия филм на Джармуш, който споделя пристрастеността му към антология-филмите (да си припомняме ли Mystery Train, Нощ на Земята, Кафе и цигари и Прекършени цветя), в които невидима, като цигарен дим, нишка свързва отделните истории, а когато Джим фино оперира с оператора Йорик Льо Со (на Само любовниците остават живи) и пише отново музикалния фон (заедно с Anika), а Кейт Бланшет (завръщаща се във филм на Джармуш чак след Кафе и цигари) и компания се раздават на екрана, няма как да не се стигне до... Златен лъв от Венеция и... други награди...

ДокуМания – да, винаги сме казвали, че Животът е най-добрият сценарист, а тазгодишното меню на Киномания предлага истински пир от филми, базирани на реални събития или такива, символно звучащи като случаи от действителността... Да, говорим за Гласът (от видеоклипа), с който ще започва всяка прожекция на Киномания, а именно гласът на Руси Чанев, когото може да поздравите за 80-годишнината му с документалния Душа на актьор; говорим за силните родни документални оди Потопът и вкаменената гора и Социално силните... Дори късометражните, като родния Eraserhead в плетена торба за пазар и обилната селекция от анимационни филми, дори те са хапки от реалността... Реалността, която тази година ни изправи пред загубата и на Дейвид Линч, и на Робърт Редфорд (може да ги изпратите ритуално със специалните прожекции на Eraserhead и Буч Касиди и Сънданс Кид)... или пък Реалността, в която избираме:..

Гласът на Хинд Раджаб – 16, 21 и 25 ноември

Тунис/Франция/САЩ, 2025, 89 мин

режисьор: Каутер Бен Хания

с участието на: Сая Килани, Клара Кури, Мотас Малхес, Амер Хлехел

Неслучайно филмите на Каутер Бен Хания (като Човекът, който продаде кожата си и документалния Четири дъщери) получават отзвук далеч отвъд кинонаградите – просто те използват реалността като трамплин, за да говорят за Душата човешка без украса и заобикалки, превръщайки се в Символи... Такъв символ, какъвто е зовът за помощ на 6-годишната Хинд Раджаб от Газа, оцеляла след обстрел (да, филмът използва архивния аудиозапис от обаждането ѝ към службите за спешна помощ и кадри от спасителната операция), което да ни напомня, че има неща далеч по-важни от филмите и кинонаградите (след приза на журито във Венеция ще последват още, не се съмнявайте), неща далеч по-важни от престъпленията срещу Човечеството...

Сантиментална стойност – 16 ноември | 19:00, НДК - Зала 1

Норвегия/Дания/Швеция/Германия/Франция/Великобритания, 2025, 133 мин

режисьор: Йоаким Триер

с участието на: Ренате Рейнсве, Стелан Скарсгард, Ел Фанинг, Инга Ибсдотир Лилеас, Андерс Данилсен Лие, Кори Майкъл Смит

Да, тандемът на Йоаким Триер и Ескил Фогт продължава с пълна пара след Осло трилогията им (и обралия овациите Най-лошата личност на света) – да, Ренате Рейнсве (като Нора тук) отново медитира на екрана в триъгълника на Отчуждението със своя баща, филмов режисьор, Густав/Стелан Скарсгард и сестра си Агнес, като в скандинавската геометрия на Чувствата влизат и холивудската звезда Рейчъл/Ел Фанинг, и музиката на Ханя Рани... и всичко най-добро, което носи сантиментална стойност (и кинонагради) на скандинавската кинематография.

Новата вълна – 17, 18, 20, 21, 23, 24, 25, 27, 29 ноември и 3 декември

Франция/САЩ, 2025, 106 мин

режисьор: Ричард Линклейтър

с участието на: Гийом Марбек, Зои Дойч, Обри Дюлен, Адриен Рояр, Бруно Драйфюрс

И двата нови филма на Ричард Линклейтър в рамките на Киномания 2025 са трибют-поклони – Blue Moon към творчеството на текстописеца-драматург Лоренц Харт, а Новата вълна, естествено, хвърля светлина към образа на Жан-Люк Годар и създаването на неговата класика До последен дъх – и да, както само Линклейтър го може, тук не говорим просто за фино пресъздаване на биография, а говорим за любов към Киното... до последен дъх...

Последният викинг – 16, 18, 29 ноември и 1 декември

Дания/Швеция, 2025, 116 мин

режисьор: Андерс Томас Йенсен

с участието на: Мадс Микелсен, Николай Лие Каас, Софи Грабьол, Сьорен Малинг

Във филмите на Андерс Томас Йенсен всичко (почти) е ясно – във всички грее датската суперзвезда Мадс Микелсен (дори в онези, на които Йенсен е само сценарист, като Обетована земя), почти всички са озвучени от тромпета на Йепе Каас, който случайно или не, е брат на Николай Лие Каас (тук в амплоато на спретнатия обирджия Анкер), а именно братската връзка е на фокус тук и как иначе след като единият брат (Анкер) излежава обир на банка, а другият (Манфред/ Микелсен) е единственият, който знае къде са откраднатите пари, но не може да си спомни мястото, където са заровени, защото изживява разстройство на личността, вярвайки, че е Джон Ленън... Скандинавско, а!?

Тайният агент – 19, 21, 22, 23, 25, 28, 29 и 30 ноември

Бразилия/Франция/Германия/Нидерландия, 2025, 158 мин

режисьор: Клебер Мендонса Фийо

с участието на: Вагнер Моура, Мария Фернанда Кандидо, Габриел Леоне, Карлос Франсиско

Също като миналогодишния Оскаров Още съм тук и Тайният агент ни връща поучително към диктатурата в Бразилия през '70-те, а Вагнер Моура, като всеки "таен агент" се вихри в три самоличности (Армандо, Марсело и Фернандо) през декадите, докато страх, параноя, репресии, карнавали и наемни убийци се разливат в перфектно-пастелно изпипана картина от Евгения Александрова (руско, не наше момиче, уви), дирижирана с финес от Клебер Мендонса Фийо, така че да осигури Кан награди за режисура и актьорския приз за Моура, и също като Още съм тук, неслучайно Тайният агент да бъде и бразилското предложение за Оскар.

Мода – 22 ноември | 17:00, НДК - Зала 1

Франция/САЩ, 2025, 106 мин

режисьор: Алис Винокур

с участието на: Анджелина Джоли, Луи Гарел, Ела Румпф, Ание Аней

Алис Винокур винаги се е опитвала да гради силни образи на жени-героини (все пак, в Проектът Проксима Ева Грийн влиза в амплоато на майка-астронавт на космическа мисия), а тук не само е убедила Анджелина Джоли да влезе в кожата на своеобразно нейно алтер его (режисьорката Максин Уокър с документален проект), но и е получила одобрение от модния гигант Шанел да използва прочутите им парижки ателиета за снимачна площадка (за пръв път в игрален филм), така че портретът на Жената днес трябва да върви по шев и кройка...

Мъртва хватка – 22 ноември | 19:30, НДК - Зала 1

САЩ, 2025, 105 мин

режисьор: Гъс ван Сант

с участието на: Бил Скарсгард, Дакри Монтгомъри, Кари Елуис, Колман Доминго, Ал Пачино

Гъс ван Сант се позагуби в "мъртвата хватка" на Холивуд, само за да се върне по-силен и по-социално критичен от всякога, за да разкаже историята на похитителя от '70-те Тони Кирицис (Бил Скарсгард в спасително мастер-отклонение от хорър одисеите), който отвлича ипотечния си брокер пред телевизионните камери, за да се превърне всичко в символ-коментар на случващото се в Обществото днес...

Хамнет – 23 ноември | 19:00, НДК - Зала 1

Великобритания/САЩ, 2025, 125 мин

режисьор: Клои Жао

с участието на: Джеси Бъкли, Пол Мескал, Емили Уотсън, Джо Алуин, Ноа Джупи

Холивуд се опита да оплете в капана си Клои Жао, след триумфа на Земя на номади, с комиксовия блокбъстър Вечните, но с Хамлетова дилема в главата тя се връща по следите на авторското, арт кино – не че историята за непрежалимата загуба на невръстния син Хамнет на семейство Шекспир не е разказвана (при това от Шекспировия специалист Кенет Брана във Всичко е истина, а тук и в едноименния роман на Маги О'Фаръл), но фините превъплъщения на Джеси Бъкли (като Анйес/Ан) и Пол Мескал (като Уилям Шекспир) са изкусно-детайлно дирижирани от Жао в поетична симбиоза с картината на Лукаш Жал (отговорен визуално и за Loving Vincent, и за Зона на интерес) и музиката на Макс Рихтер, така че Оскар залаганията да започнат.

След лова – 24 ноември | 19:30, Люмиер

Италия/САЩ, 2025, 139 мин

режисьор: Лука Гуаданино

с участието на: Джулия Робъртс, Айо Адебири, Андрю Гарфийлд, Майкъл Стулбарг, Клои Севини

Да, Лука Гуаданино и друг път е поставял силни героини на кръстопътен избор (визираме най-вече колаборациите му с Тилда Суинтън), но когато става дума за сексуално и властово посегателство на университетско ниво, изборът на Джулия Робъртс (като преподавателят Алма Имхоф) е залог "на сигурно"... Такъв какъвто е изборът на музикален фон с марката на звуковото дуо на Трент Резнър и Атикъс Рос, такъв какъвто е изборът на Майкъл Стулбарг (като съпруга на Алма, психотерапевтът Фредерик Менделсон), такъв какъвто е изборът на Андрю Гарфийлд (като обвинения в посегателство Ханк Гибсън), който така резервира и мястото си в следващия проект Artificial на Гуаданино... а на нас ни остава само да кажем: И Cut!

Киномания | 13 – 30 ноември | е в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Френски институт, Евро синема, Влайкова, Cine Grand Park Center и културен център G8

Да, след представянето на романа Преди кафето да изстине и неговата филмова адаптация на фестивала CineLibri 2024 вече познавате токийската градска легенда за кафенето Фуникули-фуникула, което "предлага" в менюто си пътуване във Времето... И да, Тошиказу Кавагучи продължава магията с Нови истории от кафенето (откъсът от продължението по-долу), отново начело с финия собственик Нагаре и непоклатимата бариста Казу, отново към онзи стол на Времето са се запътили един куп нови герои, търсещи Втория шанс, но все така "Времето, през което е възможно да се пренесеш в миналото (или бъдещето), започва от мига, в който налеят кафе в чашата ти, и приключва, когато кафето изстине"...

един мъж от миналото седеше на онзи стол.

В това кафене можеше не само да се върнеш назад във времето, но да се пренесеш и в бъдещето. Ала в сравнение с хората, желаещи да се озоват в миналото, малцина бяха онези, които избираха да пътуват в бъдещето. Защо? Ами защото, ако се върнеш в миналото, ще срещнеш човека, когото искаш да видиш, докато това невинаги е възможно по отношение на бъдещето. Перспективите за среща с конкретен човек в кафенето в определен момент от бъдещето са доста несигурни.

Дори да поискаш среща, всякакви неща могат да се случат, за да попречат на съответния човек да дойде в кафенето в уречения ден и час. Например влакът да закъснее; той да има спешна работа; пътят да е затворен; да връхлети тайфун; човекът да се разболее – работата е там, че никой не знае какви препятствия го чакат. Следователно шансът за желана среща в бъдещето е изключително нисък.

И все пак в кафенето имаше мъж, дошъл от миналото. Казваше се Кацуки Курата. Беше облечен с къси панталони до коленете и тениска, носеше плажни сандали. А салонът бе украсен с изкуствена коледна елха, която стигаше почти до тавана. Беше сложена в центъра, за целта масата в средата бе преместена, за да се освободи пространство за нея в това малко кафене с общо девет места. Елхата беше купена от съпругата на Нагаре Токита, Кей, преди да умре, като знак за нейната привързаност към обичаната ѝ дъщеря Мики (тя искаше да остави нещо, което да се украсява всяка година).

Беше 25 декември, Коледа.

– Не ви ли е студено с тези дрехи? – попита Кьоко Киджима, която седеше до Мики на бара. Тя бе хем загрижена, хем развеселена от това колко неподходящо е облечен Курата за този сезон.

– Какво ще кажете за одеяло или нещо подобно? – предложи Нагаре, подавайки глава от кухнята, ала мъжът отговори с бързо махване с ръка:

– Добре съм. Изобщо не ми е студено. Но мога ли да получа чаша студена вода, моля?

– Да, веднага – обади се Казу Токита иззад бара.

Обърна се, взе чаша от полицата, напълни я с вода и се отправи към Курата.

– Благодаря – каза той и изпи водата на един дъх.

– Свърших! – възкликна радостно Мики, стискайки химикалка. Седнала на бара до Кьоко, тя току-що беше приключила със своето танзаку. Докато Мики вдигаше листчето, Кьоко попита:

– Какво си пожела този път? – И се помъчи да надникне.

– Искам краката на тате да миришат приятно – прочете Мики въодушевено. Намирайки това за ужасно смешно, Кьоко прихна. Мики също се изкикоти, скочи от стола и отиде да закачи своето танзаку на коледната елха. Беше необичайно време за писане на желания на танзаку – обикновено това се прави през юли, когато се провежда фестивалът Танабата. Елхата вече беше окичена с няколко такива листчета с различно съдържание. Нагаре бе най-честият обект на пожеланията. Освен "краката му да миришат приятно" тя искаше той "да стане по-нисък" и да "не бъде толкова раздразнителен". На Кьоко току ѝ се налагаше да потиска смеха си.

В кафенето не беше нещо обичайно да се пишат желания на танзаку и да се закачат на коледната елха. Когато обаче видя Мики да го прави, Кьоко предложи:

– Защо наистина да не напишем желания и да украсим елхата с тях?

Казу, която рядко се смееше, също се засмя. Веселата атмосфера накара дори Курата, мъжа от миналото, да се усмихне.

– Престани да пишеш глупости – изсумтя раздразнен Нагаре, докато излизаше от кухнята, държейки квадратна кутия с размери двайсет на двайсет на двайсет сантиметра. Вътре беше направената от него коледна торта, която Кьоко бе поръчала.

Мики го погледна и се засмя, след което се обърна към танзакуто, окачено на елхата, плесна с ръце и се помоли по традиционния шинтоистки начин. Коледа ли беше, или фестивалът Танабата, или тя си въобразяваше, че е в светилище? Всичко бе много объркано.

– Добре, продължавам... – обяви Мики и пак започна да пише.

– О, не, не отново... – въздъхна Нагаре. – След като сложи кутията с тортата в хартиена торбичка, той рече:

– А това е за Кинуйо... – И добави кафе за вкъщи в хартиен плик.

– Какво? – възкликна Кьоко. Майка ѝ Кинуйо, починала в края на това лято, обичаше кафето на Нагаре и продължи да го пие всеки ден, докато беше в болницата.

– Благодаря ти – промълви тихо Кьоко със сълзи в очите. Беше трогната от деликатната доброта, с която той предложи любимото кафе на Кинуйо, въпреки че не го бе поръчвала.

Загубата... Тя е част от живота, а възпоменателните ритуали ни помагат да не забравяме скъпите хора. Може би коледната елха, която Кей беше оставила, олицетворяваше не само нейното желание никога да не бъде забравена, но бе и знак, че винаги ще бди над тях. Що се отнасяше до начина, по който беше украсена, е, той наистина бе нетрадиционен. Ако обаче на Мики ѝ харесваше, нямаше как да е в разрез с желанието на Кей.

– И така, колко ти дължа? – попита Кьоко, избърсвайки една сълза.

Нагаре присви очи може би от смущение.

– Ами две хиляди триста и шейсет йени – отговори тихо.

Кьоко извади парите от чантата си.

– Заповядай – рече, подавайки му банкнота от пет хиляди йени и триста и шейсет йени на монети.

Нагаре взе парите и започна да натиска тромавите клавиши на касовия апарат.

– Между другото – подхвърли, – той се прибра в Токио, нали? Как се казваше, Юкио ли беше? – обърна се към Кьоко. Юкио бе по-малкият ѝ брат, който се беше преместил в Киото, за да стане грънчар.

– Да, върна се! Известно време му бе доста трудно, но вече се установи на работа.

Не беше лесно за Юкио да намери нещо подходящо. Бе надхвърлил трийсетте, а до момента се беше фокусирал единствено върху грънчарството, оставайки без никаква друга квалификация. Но беше отворен за всякаква сфера на дейност, така че потърси помощ от националната служба "Здравей, работа". След единайсет неуспешни опита беше нает от малка компания, предлагаща прибори за хранене в западен стил. Наскоро пристигнал в Токио, бе избрал да живее в апартамент на компанията. И така беше направил първите си стъпки към нов живот.

– О, радвам се да го чуя – каза Нагаре, докато ѝ подаваше рестото. Казу, която слушаше разговора, кимна в знак на съгласие. Изражението на Кьоко обаче леко се смрачи. Погледна мъжа на онзи стол и въздъхна.

– Никога не ми е минавало през ума, че Юкио е мислил за самоубийство – отрони тя. – Наистина съм много благодарна – додаде и сведе ниско глава.

– Няма за какво – отвърна Казу. Безстрастното ѝ изражение не се промени, така че за Кьоко беше трудно да разбере доколко добре е изразила чувствата си. Въпреки това кимна, изглеждайки доволна.

– Направих още едно! – възкликна весело Мики, която беше приключила с поредното танзаку.

– О, наистина ли? И какво е желанието? – попита Кьоко с усмивка.

– Тате да бъде щастлив. – Мики го прочете на глас и после се засмя.

Не беше ясно доколко осъзнато е това желание. Може би просто бе потърсила оправдание да изпише йероглифа за "щастие". Но след като го чу, Нагаре изглеждаше смутен.

– Каква глупост! – измърмори той и бързо изчезна в кухнята. Кьоко погледна Казу и се засмя.

– Мисля, че татко ти показа, че вече е щастлив – рече тя на Мики и напусна кафенето. Мики се усмихваше, но може би не осъзнаваше дълбочината на чувствата, които бе предизвикала.

Преди кафето да изстине. Нови истории от кафенето (превод Васил Велчев, корица Люба Халева, 192 стр, цена 20 лева/ 10,23 €) е в книжарниците

"– Ще станеш Четец на сънища – обясни ти тихо." – да, тази реплика от най-новия роман Градът и неговите несигурни стени на Харуки Мураками звучи познато, нали, защото Мураками не само смесва Реално и Сюрреално в неделими нови Светове, но и преплита повтарящи се теми, мотиви и герои, свързващи неговите творения като с невидима нишка, разплетена от играеща си с кълбо думи говореща котка... И да, 40 години по-късно, Мураками се завръща към мистичния Град от романа Страна на чудесата за непукисти и краят на света (зародил се, от своя страна, в апокрифна новела от 1980-а) само защото всяка История има своята Сянка (също като на Обитаващите в Градът и неговите несигурни стени), която чака някъде там, Отвъд... Отвъд думите, отвъд стените, отвъд метафорите, отвъд страниците, отвъд мечтите, отвъд сънищата... Или както винаги е казвал един истински Тълкувател на мечти: "Да пишеш, значи да сънуваш наяве"... а сега ви оставяме с два откъса от Градът и неговите несигурни стени...

/Из 2 глава/

В този реален свят двамата с теб живеехме недалеч един от друг. Недалеч, но и не толкова близо, че да си гостуваме, когато ни се прииска. Пътят до теб ми отнемаше час и половина и два пъти сменях влакове. Нито твоят, нито моят град беше ограден с висока стена, тъй че влизахме в градовете и ги напускахме съвсем свободно.

Аз живеех в спокоен жилищен квартал край морето, а ти – в центъра на доста по-голям и оживен град. През онова лято аз бях в третия и последен гимназиален клас, а ти беше във втория. Аз учех в кварталната държавна гимназия, а ти посещаваше частно девическо училище в града си. По различни причини не можехме да се виждаме повече от веднъж или два пъти месечно. Редувахме се – аз те посещавах в твоя град, а следващия път ти идваше в града, в който живеех. Разхождахме се в малък парк близо до дома ти или в една ботаническа градина с входна такса, но до оранжериите имаше приятно малко кафене, което никога не беше много пълно и стана любимото ни място. Поръчвахме си кафе и ябълков пай (малък лукс за нас) и потъвахме в тих разговор.

Когато ти идваше в моя град, се разхождахме покрай реката или морето. В центъра на града, където живееше ти, нямаше нито река, нито море, естествено, затова по време на посещенията си при мен най-напред искаше да видиш това. Примамваха те естествените водни басейни.

– Не знам защо, водата винаги ме успокоява – казваше ти. – Харесва ми звукът ѝ.

Бях се запознал с теб предишната есен и излизахме вече осем месеца. Когато се виждахме, винаги намирахме някое уединено местенце, където да се прегръщаме и целуваме. Но не стигахме по-далеч. Предимно защото не разполагахме с достатъчно време и със свое място, където връзката ни да премине към следващия етап, но най-вече бяхме толкова вглъбени в разговорите си, че не искахме да отнемаме от времето за тях. И двамата за пръв път срещахме човек, с когото да споделяме толкова свободно чувствата и мислите си. Беше почти чудо да срещнеш такъв човек. Затова един-два пъти месечно ние си бъбрехме ли, бъбрехме, забравили за времето. Винаги имаше какво да си кажем, а когато се сбогувахме на гарата, ме обземаше усещането, че сме пропуснали да поговорим за още нещо, по-важно.

Не твърдя, че не изпитвах физическо влечение към теб. Здраво седемнайсетгодишно момче, прегърнало гъвкавото тяло на шестнайсетгодишно момиче с красиво заоблени гърди – нима е възможно да не бъде намесено и сексуалното желание? Но аз усещах инстинктивно, че е по-добре да не бързаме с тези неща. За момента исках да те виждам един-два пъти месечно, да си правим дълги разходки и да споделяме открито всякакви неща. Интимна размяна на информация, дълбоко опознаване. А после прегръдки и целувки в сянката на някое дърво – беше толкова прелестно, че не исках да се хвърлям прибързано в нищо друго. Направехме ли го, нещо важно в отношенията ни щеше да се изгуби безвъзвратно, нещо, което може би никога нямаше да си върнем. Физическата страна можеше да почака, да се случи по-късно. Така си мислех. Или интуицията ми го подсказваше. И все пак за какво си говорехме прегърнати? Забравил съм вече. За толкова много неща, че не ги помня всичките. Но знам едно – след като ти заговори за онзи странен град, опасан с висока стена, той стана главна тема на разговорите ни.

Разказваше ми най-вече за устройството на града. Аз задавах въпроси от практическо естество и ти отговаряше, а в хода на разговорите ни градът започна да добива форма и беше записан. Ти създаде града. Или пък той вече е съществувал вътре в теб. Но когато се стигна до събирането на отделните късчета, за да можеш да си го представиш, за да го опишеш с думи, мисля, че и аз изиграх роля. Ти говореше за града, а аз записвах всичко. Може би като древните философи и религиозни водачи, които са имали на разположение верни и добросъвестни писари или ученици, които са записвали всяка тяхна дума. Нахвърлях всичко в нарочно тефтерче специално за целта като компетентен секретар или като предан ученик. През онова лято двамата с теб бяхме изцяло погълнати от своя съвместен проект.

/Из 4 глава/

Ти и аз никога не се посещавахме у дома. Никога не се срещахме с роднините на другия, не се запознахме с приятелите на другия. Не искахме никой на този свят да ни безпокои. Стигаше ни нашата вселена за двама и не желаехме никой друг да се намесва във взаимоотношенията ни. На практика не разполагахме с време за нищо друго. Както вече споменах, имаше да говорим за страшно много неща, а времето ни беше ограничено.

Ти почти не споменаваше семейството си. Знаех само няколко незначителни подробности. Баща ти работеше като държавен чиновник, но когато си била на единайсет, бил принуден да подаде оставка заради някакво провинение и сега работел в канцеларията на някаква частна школа за летни обучителни курсове. Нямах представа за какво провинение става дума, но усещах, че на теб не ти се говори за това. Родната ти майка починала от рак, когато ти си била тригодишна, затова почти не я помнеше. Когато си била на пет, баща ти се оженил повторно, но веднъж ти подхвърли нещо, от което заключих, че си чувствала мащехата си малко по-близка от баща си. Като случаен коментар със ситен шрифт в ъгъла на страницата от книга. За природената си сестра, която беше с шест години по-малка от теб, ти каза само: "Тя е алергична към котешка козина, затова нямаме котка". Нищо повече.

Когато си била малка, единственият човек, когото си чувствала истински близък, била баба ти по майчина линия. При всяка възможност си ходела сама с влака при баба си в съседния квартал. През ваканциите дори си оставала там за по няколко дни. Баба ти те обичала безусловно и дори ти правела дребни подаръчета въпреки скромните си доходи. Но при всяко посещение при баба ти изражението на твоята мащеха издавало недоволството ѝ и макар да не казала нито дума, ти си започнала да посещаваш баба си все по-рядко. А преди няколко години баба ти починала внезапно от сърдечно заболяване.

Ти ми обясни тези неща разпокъсано. Все едно случайно намираше по нещо в джоба на палтото си. Друго нещо, което помня ясно дори сега, е, че когато говореше за семейството си, ти по някаква причина се взираше в дланите си. Сякаш за да следиш нишката на собствения си разказ, ти трябваше внимателно да разшифроваш нещо, написано там.

Що се отнася до мен, аз не изпитвах нужда да ти разказвам много за семейството си. Моите родители бяха най-обикновени. Баща ми работеше във фармацевтична компания, а майка ми беше домакиня. Те правеха каквото правят обикновените средностатистически родители, и говореха като обикновените средностатистически родители.

Имахме домашен любимец – възрастна черна котка. В ученическия ми живот също нямаше нищо забележително. Родителите ми не бяха лоши хора, но и не бяха забележително добри. Единственото място в училище, където се чувствах истински спокоен, беше училищната библиотека. Обичах книгите и ми беше приятно да седя там и да мечтая. Намирах повечето заглавия, които исках да прочета.

Ясно си спомням деня на запознанството ни. Имаше церемония по награждаването на победителите от училищния конкурс за най-хубаво есе. Участниците от първите пет места бяха поканени да присъстват. Аз спечелих третото място, ти – четвъртото, и седяхме един до друг. Беше през есента. Аз бях във втори гимназиален клас, а ти в първи. Церемонията беше адски скучна, затова по време на паузите двамата се споглеждахме и си разменяхме по няколко думи приглушено. Ти беше облечена с морскосин блейзър и плисирана пола в същия цвят. Бяла блуза с панделка, бели чорапи и черни обувки без връзки. Чорапите ти бяха снежнобели, обувките ти – безупречно излъскани, все едно седемте джуджета се бяха заели с тях още призори.

Аз не бях много добър писател. Още от дете обичах да чета и при всяка възможност посягах към книгата, но не мисля, че притежавах литературен талант. Само че учениците от часовете по японски до един бяхме задължени да напишем есе за състезанието. Моето беше избрано сред всички изпратени на комисията, стигна до финала и аз най-неочаквано получих една от водещите награди. Честно казано, не проумявах какво толкова хубаво съм написал. Когато прочетох текста си, той ми се стори лишен от достойнства, посредствен. Някои от съдиите обаче бяха на мнение, че заслужава отличие, явно все пак е имал някакви качества. Моята учителка беше на седмото небе, задето съм получил награда. За пръв път в моя живот някой учител оставаше доволен от мен. Затова не изразих мнението си и признателно приех наградата.

Състезанието за есе се провеждаше всяка есен на окръжно ниво и всяка година задаваха различна тема. Тазгодишната беше "Моят приятел". Изискването беше да напишем пет ръкописни страници, но за жалост, аз нямах нито един приятел, за когото можех да кажа много, затова писах за домашния ни любимец. Постарах се да опиша как общувам със старата домашна котка, съвместния ни живот, начините, по които изразяваме взаимно чувствата си – но разбира се, с ограничения. Котката ми беше умна, имаше характер и аз можех да кажа много неща. Сигурно някои членове на комисията са били любители на котки. Хората, които обичат котки, някак естествено харесват други хора, които обичат котки.

Ти беше писала за баба си по майчина линия. За споделените чувства между една самотна възрастна жена и едно самотно момиче. И за възвишените истински ценности, на които учи такова взаимоотношение. Есето беше очарователно и трогателно. Сто пъти по-хубаво от моето. Не проумявах защо моето беше класирано на трето място, а твоето на четвърто. И най-искрено ти го признах. Ти се усмихна и отговори, че си на противното мнение. "Твоят текст е много по-хубав от моя", каза ти. И додаде: "Честна дума, не лъжа".

Градът и неговите несигурни стени (превод Надeжда Розова, корица Стефан Касъров, 570 стр, цена 30 лeва/15,34 €) е в книжарниците