My Mir
В не толкова далечното бъдеще... доларът е обвързан с китайския юан, корпорацията Щаатлинг–Уапачунг осигурява на своите клиенти "безкрайно удължаване на живота", а координаторът в отдел Следчовешки услуги Лени Абрамов (най-обикновен притеснен човек, висок метър и седемдесет и пет, 73 кила, с леко обезпокоителен индекс на телесната маса 23,9 и нисък рейтинг на персонален сексапил) е лудо влюбен в младата Юнис Парк... Добре дошли в света на Гари Щейнгарт – първият американски (роден в Санкт Петербург) писател, носител на наградата Удхаус през 2011 и неговата Супертъжна истинска любовна история (откъс от романа четете по-долу), която продължава традицията от Абсурдистан (хитовият бестселър на Щейнгарт) да жонглира с трагично и комично, така както стендъп комиците разиграват абсурдни вицове и ситуации.
Мили мой дневнико,
Днес взех важно решение: никога няма да умра.
Други ще мрат около мен. Ще бъдат сведени до нула. От личността им нищо няма да остане. Ключът на лампата ще е щракнал. Лъскави мраморни надгробни плочи ще бележат техния живот и целокупност с фалшиви общи приказки ("звездата ù грееше ярко", "вечно незабравимият", "любителят на джаза"), после я ще ги отнесе крайбрежно наводнение, я ще ги разкъса някой генно модифициран бъдещ пуяк.
Не ги слушайте, като ви разправят, че животът бил пътешествие. За да е пътешествие, едно пътешествие трябва да има крайна цел. Като взема шеста линия на метрото да се видя със социалната служителка – на това му викам пътешествие. Когато умолявам пилота на тая тресяща се над Атлантика бракма на "Юнайтед Континентъл Делтамерикан" да обърне и да поеме курс обратно към Рим и към измамните прегръдки на Юнис Парк – на това му викам пътешествие.
Ама чакай. Има и друго, нали? Имало и наследственост. Не сме умирали, понеже потомците ни живеели и след нас! Ритуалното предаване на ДНК, мамините масури, долната бърна на дядо, "децата са нашето бъдеще". Последното е цитат от "Най-великата обич" на поп дивата на 1980-те години Уитни Хюстън – деветото парче от едноименния ù първи албум.
Глупости на квадрат. Бъдещето принадлежи на децата само в най-тесния, най-преходния смисъл на думата. Тяхно е дотогава, докато не измрат и те. Следващата строфа от песента: "Предайте им знанията си и ги оставете те да водят" – призовава възрастния човек да се откаже от своето аз в името на бъдещите поколения. Като кажеш: "Живея за децата си", все едно признаваш, че скоро ще умреш и животът ти на практика вече е приключил. По-точно би било да се каже: "Умирам постепенно за децата си."
А какви по-точно са децата ни? Свежи и пролетни в своята младост; непознаващи смъртта; мятат като Юнис Парк алабастрови нозе из високата трева – сърнета, сладки сърнета, грейнали в замечтаната си пъргавост, слели се в едно с привидно простото естество на заобикалящия ги свят. И после, след има-няма век, гледаш как бедна гледачка мексиканка им бърше лигите в някой приют в Аризона.
Сведени до нула. Даваш ли си сметка каква несравнима с нищо друго трагедия е всяка тиха смърт от старост на осемдесет и една? Няма ден, в който хора, индивиди – американци, ако така ти звучи по-тревожно – да не се свличат по очи на бойното поле и никога повече не се изправят. Престават да съществуват завинаги. При това говорим за сложни личности, чиито представи за световете, летящи в безкрайните вселени, биха шашнали аналоговите ни предци – овчари, прехранващи се със смокини. Всички тези хора са малки божества, носители на обич, дарители на нов живот, невъзпети гении, богове ковачи, които всяка сутрин стават в шест и петнайсет, включват кафе машината и нашепват безмълвни молитви да устискат до утрешния ден, до вдругиден, после до абитуриентския бал на Сара, а след това...
Сведени до нула.
Но не и аз, дневнико мой. Късметлия си ти. Макар да не го заслужаваш. От днес нататък ти предстои да научиш за най-великото приключение, преживяно някога от най-обикновен притеснен човек, висок метър и седемдесет и пет, 73 кила, с леко обезпокоителен индекс на телесната маса 23,9. А защо "от днес" ли? Защото вчера се запознах с Юнис Парк, а тя ще ми е вечната опора.
Хубаво ме огледай, дневнико мой. Какво виждат очите ти? Слаб мъж с лице, сиво като потънал крайцер, любопитни влажни очи, високо лъскаво чело, върху което дузина пещерни човеци биха могли да нарисуват нещо хубаво, сърповиден нос над малката сбръчкана уста, а отзад – все по-олисяващо теме, съвпадащо идеално с очертанията на великия щат Охайо, и тъмнокафява бенка, отбелязваща столицата му Кълъмбъс. Слаб. Слабостта във всяко отношение е моето проклятие. Едно никакво тяло в свят, който признава само невероятно изваяните фигури. Тяло на хронологична възраст трийсет и девет години, а вече натъпкано с "лош" холестерол, с увеличена секреция на АКТХ и с всичко друго, което обрича сърцето, разбива черния дроб и гръмва всички надежди. Дневнико мой, ако Юнис не ми беше дала подбуда да живея, преди седмица нямаше изобщо да ми обърнеш внимание. Допреди седмица просто не съществувах. Пак тогава, преди седмица, в ресторанта в Торино заприказвах един потенциален клиент – класически привлекателен индивид с висока нетна стойност. Той вдигна очи от зимното си болито мисто, впери поглед право покрай мен, сведе очи към свареното съвкупление на своите седем вида меса в седем зеленчукови соса, пак вдигна очи, пак впери поглед право покрай мен – явно, за да бъда забелязан дори бегло от някой член на висшето общество, трябва първо да прострелям с горяща стрела танцуващ лос, или държавен глава да ме срита в ташаците.
И въпреки всичко, дневнико мой, на твоя предан автор, на тази нищожна личност ù е писано да живее вечно. Техниката за тази цел е почти готова. И аз ще съм първият, който ще се възползва от нея – аз, координаторът (седми разряд) на дейността по установяването на контакти с привързаните към живота в отдел "Следчовешки услуги" на корпорацията "Щаатлинг–Уапачунг". Достатъчно е да съм изряден и да вярвам в себе си. Да избягвам трансмазнините и пиячката. Да поглъщам огромни количества зелен чай и алкализирана вода и да предам генома си на онези, на които трябва. Да възстановя своя загиващ черен дроб, да презаредя цялата си кръвоносна система с "интелигентна кръв" и да си намеря тихо и топло (но не горещо) местенце, където да прекарам лютите сезони и холокостите. А когато на Земята времето ù изтече, което е неминуемо, да замина за нова земя – още по-тучна, но с по-малко алергени; а когато след около 10 (на 32-ра степен) години от днешна дата, в разцвета на моя разум, вселената ни реши да се самопогълне, личността ми ще скочи през черната дупка и ще сърфира в измерение, пълно с невъобразими чудеса, където нещата, с които съм живял на Земя 1.0 – тортели лукезе, сладоледа с шамфъстък, първите "тави" на групата "Велвет Ъндърграунд" и загорялата от слънцето гладка кожа, опъната върху меката барокова архитектура на двайсет и нещо годишни бедра – ще ми се струват тъй смешни и инфантилни, колкото дървените кубчета, бебешките храни и играта "Саймън казва".
Точно така: няма никога да умра, каро диарио. Никога, никога, никога, никога. А ти, ако се съмняваш в думите ми, върви по дяволите.
Вчера беше последният ми ден в Рим. Станах към единайсет, пих едно кафе макиато в бара, който предлага и фантастични медени кифлички, докато антиамерикански настроеното десетгодишно хлапе на съседите ми скандираше от прозореца: "Не щем глобализация! Спрете я веднага!"; с увит врат в топлата памучна хавлиена кърпа на чувството за вина, че не върша в последните минути някаква спешна работа, докато апаратът ми жужи с контакти, данни, снимки, предвиждания, карти, доходи, звуци, бяс. Поредният ден на скитане в ранното лято по улиците, на които поверявах съдбата си, в прегръдката им, в топлите им като фурна вечни обятия.
Стигнах там, където всеки път стигам. До най-красивата сграда в цяла Европа. Пантеонът. Ротондата с идеални пропорции, вдигнала високо тежестта на купола, който виси във въздуха с ледена математическа точност; окулусът, през който се процеждат римските дъждовни и прежурящи слънчеви порои; преобладаващите все пак хладина и сянка. Нищо не би могло да омаловажи Пантеона! Нито крещящите шарки на религиозното му преобразяване (официално се води църква). Нито надутите, охарчили се до последното евро американци, надяващи се да намерят дебела сянка под портика. Нито съвременните италианци, които се бият и разправят отвън, където момчетата гледат да го вкарат на момичетата, мотопедите бръмчат тихо под косматите им нозе и състоящи се от няколко поколения фамилии пращят от пъпчива жизненост. Не, намирам се в най-славния сътворен от човешка ръка надгробен паметник на човешкия род. И когато надживея земята и напусна привичното ù лоно, ще взема със себе си спомена за тази сграда. Ще го закодирам с нули и единици и ще го излъча в целия космос. Вижте творението на примитивния човек! Забележете първите му копнежи за безсмъртие, дисциплината и всеотдайността му.
Вчера – последният ми ден в Рим. Изпих си макиатото. И вероятно в очакване на любов си купих скъп дезодорант. После ударих тричасов леко онанистичен следобеден сън в своя безотговорно озарен и задушаван от слънцето апартамент. След което на партито на приятелката ми Фабриция се запознах с Юнис.
Чакай, чакай. Не беше точно така. Нещо обърках хронологията. Излъгах те, дневнико мой. Не съм стигнал още до пета страница и започнах с лъжите. Преди купона у Фабриция се случи нещо ужасно. Толкова ужасно, че чак не ми се описва, тъй като ми се ще да си положителен дневник.
Ходих до американското посолство.
Изобщо нямах подобно намерение. Но един приятел, Санди, разправя, че ако си прекарал над 250 дни в чужбина, а не си се записал в официалната програма за завръщане на американските граждани "Добре си се завърнал, приятелю", още на летище "Кенеди" може да те гепят за противодържавна дейност и да те тикнат в някой "охраняван проверочен пункт" някъде в северните райони на щата Ню Йорк.
А пък Санди знае всичко – той е моден стилист, – така че реших да се възползвам от ярко формулирания му силно подкладен от кофеина съвет и се запътих към Виа Венето, където зад наскоро издълбания ров с вода блаженства кремавият дворец на нацията ни. Но и това май няма да е за дълго. Санди разправя, че поради липса на средства Държавният департамент се принудил тия дни да продаде целия огромен комплекс на норвежката държавна нефтена компания "СтатойлХидро", та когато се добрах до Виа Венето, вече придаваха на дърветата и храстите му източена агностична форма по вкуса на новите им притежатели. Бронираните закрити камиони на преносвачите бяха обградили в кръг комплекса, а отвътре се носеше шумът на масивно унищожаване на документация.
Зад перилата, очертаващи опашката пред визовия отдел, беше почти безлюдно. Броят на желаещите да емигрират в САЩ бе спаднал до неколцина изключително тъжни и бедстващи албанци, а самотната им бройка бе допълнително обезкуражена от плаката с изображението на наперена видра със сомбреро на главата, която се мъчи да се покатери в претъпкана гребна черупка, с наслов "Местата в лодката свършиха, амиго".
След като му размахах паспорта си, по-възрастен от мен мъж ми изкрещя нещо неразбираемо иззад преградата от плексиглас в импровизирана будка за охраната. Най-сетне отнякъде се появи задължителната за такива места компетентна филипинка и ми даде знак да мина по препълнения с вещи коридор до някакво подобие на занемарена класна стая в обществена гимназия, разкрасена в цветната тоналност на кампанията "Добре си се завърнал, приятелю". Тук мексиканската видра от кампанията "Местата свършиха, амиго" бе американизирана (сомбрерото бе заменено с триъгълна червено-бяло-синя кърпа, овързана на косматата гушка) и бе яхнала някакъв глуповат на вид кон, и двамата устремени към буйно изгряващо – предполагам, азиатско – слънце. Половин дузина мои сънародници седяха зад нащърбени бюра и мърмореха нещо в апаратите си. Върху празен стол имаше слушалка с вид на умрял плужек и надпис: ПЪХНЕТЕ СЛУШАЛКАТА В УХОТО СИ, СЛОЖЕТЕ АПАРАТА СИ ВЪРХУ БЮРОТО И ИЗКЛЮЧЕТЕ ВСИЧКИ НАСТРОЙКИ ЗА СИГУРНОСТ. Изпълних разпореждането. В ухото ми задрънча електронна версия на "Розовите къщи" на Джон Кугър Меленкамп ("Ама и тая Америка си я бива, бейби!"), на екрана на апарата ми се довлече едрозърнесто изображение на храбрата видра с буквите УВА на гърба, които се разгънаха в трептящ надпис "Управление за възстановяване на американщината".
Видрата се изправи на задните си крачета и най-старателно се отупа от праха.
– Здрасти, приятел! – рече с достоен за обожание електронен глас на карнавален викач. – Казвам се Джефри Отър и бас ловя, че ще се сприятелим!
Обзе ме чувство за несрета и самота.
– Здрасти – отвърнах. – Здравей, Джефри.
– Здравей и ти! – каза видрата. – Желая да ти задам няколко дружески въпроса единствено със статистическа цел. В случай че не желаеш да отговориш на някой въпрос, достатъчно е да кажеш: "Не желая да отговоря на този въпрос." И не забравяй: моята цел е да съм ти полезен! Добре. Започваме с най-простото. Кажи ми името си и номера на социалната си осигуровка.
Огледах се. Всички около мен шепнеха припряно разни неща на своите видри.
– Леонард или Лени Абрамов – измънках и съобщих номера на социалната си осигуровка.
– Здравей, Леонард или Лени Абрамов, 205-32-8714. От името на Управлението за възстановяване на американщината имам удоволствието да те посрещна с "добре дошъл" при завръщането ти в новите Съединени американски щати. Пистааа! Вече нищо не може да ни спре! – и щеше да ми пукне тъпанчето с откъс от диско хита на Мъкфадън и Уайтхед "Нищо не може ни спря". – Кажи ми сега, Лени. По каква причина напусна нашата страна? По работа или на почивка?
– Работа – рекох.
– И в какво се състои работата ти, Леонард или Лени Абрамов?
– Ами... Безкрайно удължаване на живота.
– Каза "Нетрайно утежняване на живота". Правилно ли чух?
– Безкрайно удължаване на живота – рекох.
– На скала от хиляда и шестстотин каква кредитоспособност имаш, Леонард или Лени?
– Хиляда петстотин и двайсет.
– Браво на теб. Явно знаеш как да броиш и центовете, а? Значи имаш пари по банковата си сметка и работиш по "нетрайно утежняване на живота". Сега няма как да не те попитам: а член ли си на Двупартийната партия? И ако си, би ли желал да стриймваме до апарата ти новия ни седмичен бюлетин "Нищо не може ни спря!"? В него ще намериш всякакви полезни съвети как да се реаклиматизираш към живота в нашите Съединени щати и как най-ефективно да вложиш парите си.
– Не съм член на Двупартийната, но да, с най-голямо удоволствие бих получавал новия ви стрийм – казах със сговорчив тон.
– Чудесно! Вече си включен в списъка ни. Кажи ми, Леонард или Лени, докато беше в чужбина, имаше ли възможността да се срещнеш със симпатични чужди граждани?
– Да – отвърнах.
– И с какви по-точно?
– Само от Италия.
– Каза "Сомалия".
– Само от Италия – повторих.
– Каза "Сомалия" – настоя на своето видрата. – Нали знаеш колко самотни се чувстват американците в чужбина? Най-редовно им се случва! Затова аз все си седя в родната рекичка. За какво ми е да ходя другаде? Само за статистиката, позволи ми да те попитам: имал ли си интимни физически връзки с не-американци по време на престоя си?
Вперих поглед във видрата, а ръцете ми под бюрото се разтрепериха. Този въпрос на всички ли го задават? Нямах ни най-малкото намерение да попадам в "охраняван проверочен пункт" някъде на север единствено задето бях се пуснал на Фабриция, воден от желанието да скрия в нея чувството си на самота и непълноценност.
Супертъжна истинска любовна история (превод Венцислав К. Венков, стр. 344, цена 18 лева, издателство Колибри) е в книжарниците
След като се запознахме с късометражната програма и Керван сарай панорамата от фестивала за кино от Близкия Изток и Северна Африка Sofia MENAR Film Festival, сега е време да видим кои са игралните и документални филми, които ни очакват от 16 до 31 януари в салоните на кино Люмиер, Euro Cinema, Червената къща, Dada Cultural Bar, както и в избрани зали в Бургас, Варна, Пловдив и Велико Търново.
Хабиби – 16 и 21 януари
Холандия / Палестина / САЩ / ОАЕ, 2011, 85 минути
Режисьор: Сюзън Юсеф
Графити, поезия, двама влюбени и забранена (от табу традициите) любов в ивицата Газа.
Роден дом – 17, 21 и 23 януари
Турция, 2011, 76 минути
Режисьор: Музафер Йоздемир
Лекува ли се стреса със завръщане в родното място? Актьорът Музафер Йоздемир (с Кан награда за мъжка роля в Отчуждение на Нури Билге Джейлан) ще провери това при режисьорския си дебют и в ролята на изтощения и невротичен архитект Доган.
Любов в медината – 17 и 23 януари
Мароко, 2011, 113 минути
Режисьор: Абделхаи Лараки
Историята на месаря Тами и неговите тайни флирт страсти с клиентите на магазина му е най-гледаният филм в Мароко за последните 5 години.
Константино – 17, 28 и 31 януари
Бразилия / Иран / Ливан / Турция / Сирия, 2011, 80 минути
Режисьор: Отавио Хури
Сирия, но не тази от новинарските емисии, настръхнала от война и страх. Сирия като земя на предците на режисьора Отавио Хури, Сирия като дом на неговия прадядо професор Дауд Константино Ал Хури и литературните му творби, скрити досега за света.
Нар – 17, 22 и 25 януари
Турция, 2011, 81 минути
Режисьор: Юмит Юнал
Явно Юмит Юнал обича да събира своите герои в изолирано от обществото място и после да им гледа сеира – Биг Брадър концепцията му се повтаря и тук (в Празнина затвори 4 души в един апартамент), а сега вкарва героите си в една къща за един ден, за да започнат, един по един, да се съмняват в собствените си убеждения и вяра, така че накрая да се разпръснат като семена (хем еднакви, хем коренно различни) от разпукан нар.
Шумът на Кайро – 18, 23 и 25 януари
Германия / Египет, 2012, 57 минути
Режисьор: Хайко Ланге
Как революцията Арабска пролет и падането на Мубарак диктатурата през 2011 се отразява на египетските артисти и тяхното творчество? Документално, забавно и... реално.
Остатъци – 18 януари
Tурция, 2012, 101 минути
Режисьор: Чиидем Витринел
Никой не се задоволява с остатъци от любов, нали? Севда и Зухал са две непознати жени (и конкуренти по неволя) с една обща цел – пълната и по-добра версия на живота си. Дом, семейство, любов, изневяра и накрая какво остава?
Кол-шоп Ал Мактуб – 16, 19 и 30 януари
Алжир / Швейцария, 2010, 94 минути
Режисьор: Мохамед Судани
Млада двойка от Швейцария с непредвидена спирка по средата на Сахара или приказки по Ал Мактуб телефона с неочакван край.
Стъклената менажерия – 18, 23 и 25 януари
Иран, 2011, 97 минути
Режисьор: Бахрам Таваколи
Иранска интерпретация на класическата пиеса Стъклената менажерия от Тенеси Уилямс, рисуваща сблъсъка между мечтите на човека и грубата реалност на самотния родител, стараещ се да оцелее в днешен Техеран.
Правете хумус, а не война – 19 и 23 януари
Австралия, 2012, 76 минути
Режисьор: Тревър Греъм
Рецепта за мир, а не за хумус или кулинарен близкоизточен конфликт за това кой държи "правата" за национално ястие на хумуса – Израел, Палестина или Ливан... На Балканите щеше да звучи като "правете ракия, а не война".
Вятърът ще ни понесе – 19, 25 и 26 януари
Иран, 1999, 114 минути
Режисьор: Абас Киаростами
В рубриката "Закъснели премиери" едно забравено от Бога и света селце в иранската провинция и неговите традиционни ритуали по изпращане на починалите в отвъдното.
Връвта – 19, 20 и 29 януари
Тунис / Франция / Белгия, 2010, 90 минути
Режисьор: Мехди Бен Атия
Случва се понякога на връвта на живота да се навържат такива възлови моменти като в живота на Малик – смъртта на баща му го кара (след дълга емиграция във Франция) да се завърне в родния Тунис, където (докато деликатно крие гей тайни от майка си) среща любовта на живота си.
А ти колко ме обичаш? – 20 и 21 януари
Aлжир, 2011, 98 минути
Режисьор: Фатма Зохра Замум
8-годишният Адел е симпатично хлапе, чийто родители са на прага на раздялата. Ситуацията спасяват неговите баба и дядо, които го взимат да поживее малко при тях, така че новият живот на Адел всеки ден да започва с въпроса "А ти колко ме обичаш?".
Кападокия: 28 дни до Луната – 20 и 27 януари
Турция, 2011, 31 минути
Режисьор: Еда Елиф Тибет
Скалните селища в Кападокия (разположената в сърцето на Анадола и защитена от ЮНЕСКО уникална местност) са ежедневна сцена на кръстопът за срещите на 9 местни жители с хиляди туристи от цял свят.
Копнеж – 20 и 27 януари
Германия / Турция, 2012, 70 минути
Режисьор: Михаел Хел
Документален трип за майка и дъщеря, губещи се и намиращи се в лабиринта на женското ежедневие в Турция.
Сема: една завършена любов – 20, 21 и 24 януари
САЩ, 2011, 50 минути
Режисьор: Стивън Олсън
Една любовна среща на учени, музиканти, дервиши и обикновени суфи-практици с поезията на персийския мистик Джеляледин Руми.
Гнава – 20, 21 и 24 януари
Белгия / Мароко, 2010, 43 минути
Режисьор: Оливие Декежел
Гнава е култ. Гнава е религия. Гнава е транс. Гнава е танц. Гнава е музика и мистика. Гнава диша и живее в Мароко.
Андалусия, моя любов – 20, 22 и 26 януари
Mароко, 2012, 86 минути
Режисьор: Мохамед Надиф
Двамата студенти от Казабланка, Саид и Емин, тръгват на разходка с лодка от Мароко до Европа, но след леко крушение морето връща Емин на мароканския бряг, а Саид е изхвърлен на плажа в "Андалусия". Комедия на абсурда с много "български" елементи.
Баба Азиз – 20 и 28 януари
Тунис / Иран, 2005, 96 минути
Режисьор: Насер Хемир
Второто предложение от рубриката "Закъснели премиери" ни среща със слепия дервиш Баба Азиз и неговата внучка Ищар по пътя им през пустинята към мистична сбирка на дервишите.
Бунтът – 24 и 29 януари
САЩ / Египет, 2012, 84 минути
Режисьор: Фредрик Стантън
Арабска пролет отблизо – четирима претенденти за Нобелова награда, няколко египетски кандидат-президенти и бившите външни министри на Египет и Йордания в някои невиждани досега кадри от египетската революция.
Бягство от Кайро – 24 януари
Египет, 2011, 94 минути
Режисьор: Хишам Исауи
Бедност, любов, житейските дилеми на 18-годишната Амал и едно решение – иначе казано, емиграцията на всяка цена ли е?
Тунизийски истории – 30 януари
Тунис, 2011, 110 минути
Режисьор: Нада Мезни Хафайед
Три приятелки (Шамс, Сабрине и Инес) и един мъж в лабиринта на любовта и... други тунизийски катастрофи.
Дъщеря... баща... дъщеря – 30 януари
Иран, 2011, 70 минути
Режисьор: Панахбаркода Резаи
Поезия и проза в самотното съществуване на три сестри в дълбоко провинциален западен Иран.
Sofia MENAR Film Festival – от 16 до 31 януари в салоните на кино Люмиер, Euro Cinema, Червената къща, Dada Cultural Bar, както и в избрани зали във Варна, Бургас, Пловдив и Велико Търново
Билети – 8 лева / 5 лева за учащи и пенсионери
Абонамент за 5 прожекции – 25 лева / 15 лева за учащи и пенсионери
Fan Pass за всички прожекции – 50 лева
Човекът е колкото създател, толкова и продукт на собствения си свят или денс ноктюрно вариации по темата в спектакъла ARTeFACT на Derida Dance Centеr.
Какво?
Една денс одисея в Арт Космоса със 7 ключови думи – тяло, идентичност, звук, пътуване, номад, глобален дом, Създател.
фотография © Атанас Маев
Кой?
Идея и хореография: Живко Желязков
Визуална среда и интеракция: Албена Баева
Музика: Иван Шопов
Танц: Джънгин Лий
фотография © Атанас Маев
Кога & Къде?
5, 12, 26 януари и 9 февруари в салона на Derida Dance Centеr. Билети - 10 лева, резервация - тук.
Защо?
Светът е такъв, какъвто искат да го видят очите ти или... тялото ти. Или защо човекът е най-големия артефакт за света, в който живее.
фотография © Атанас Маев
Къде е пресечната точка между прозренията на австрийския философ и архитект Лудвиг Витгенщайн, къщата-паметник на австрийската модернистична архитектура, която той проектира за сестра си и българската външна културна политика? Отговорът, може би, се крие в Ключалката на Г-н Витгенщайн – актуалната (до 25 януари 2013 в Български културен институт Дом Витгенщайн) изложба на съвременно българско изкуство във Виена.
Историята – В началото на ХХ век Лудвиг Витгенщайн проектира къща, колкото като обект на своите философски търсения, толкова и за да служи като уютен дом на неговата сестра. Семейството им, обаче, е от еврейски произход, което (в периода на националсоциализма) кара сестра му да напусне дома си и да емигрира в Щатите, а самият Витгенщайн пък планира да емигрира в Съветска Русия. След войната, къщата започва да се руши и е пред събаряне, но протести на Съюза на австрийските архитекти я спасяват, за да се стигне до 1975, когато къщата се превръща в дом за културния институт на социалистическа България във Виена. През 2012 кураторът Борис Костадинов събира 6 автори, които в специално създадени за изложбата произведения интерпретират целия този исторически фон и в същото време коментират света, в който живеем днес. Най-важното – шестимата артисти (също като Витгенщайн и сестра му) са емигранти по една или друга причина.
Изложбата – микс от живопис, обекти, инсталации, видеоарт и пърформанс.
YES, неонов автопортрет, 2012, Камен Стоянов © фотография Ивайло Младенов
Камен Стоянов представя три работи – неоновият автопортрет YES, който "гледа" точно срещу барелефа на Лудвиг Витгенщайн и спекулира с неговата прецизна философия на езика като изобразява поклащане на главата, така както българите казват "да", обратно на движението за знак "да" в другите европейски страни.
Втората работа Running Around the Corner отново е неонов (този път) надпис, който наистина обикаля около един от ъглите в изложбеното пространство и по този начин буквализира до крайна степен Витгенщайн философията за езика.
Стоянов завършва представянето си с пърформанс, при който една от специфичните метални завеси в къщата се превръща във фитнес уред. Намигането е към Витгенщайн, който използва проектирането на архитектурните детайли за упражнение на логическата си мисъл, докато Стоянов превръща един от тези детайли в средство за упражнение (вместо на разума) на мускулите.
Михаил Михайлов започва от градината на къщата, където поставя голям надпис, цитат от Лудвиг Витгенщайн: "Разликата между добър и лош архитект днес се състои в това, че последният се поддава на всяко изкушение, докато истинският му устоява.(1930)", за да го ремиксира във варианта "Разликата между добър и лош художник днес се състои в това, че последният се поддава на всяко изкушение, докато истинският му устоява. (Михайл Михайлов, 2012)"
Изкушението, инсталация, 2012, Михаил Михайлов © фотография Ивайло Младенов
Михайлов допълва работата си с рисунка, поставена на пода и обърната с гърба си към зрителя. Скритото изображение би могло да бъде видяно само ако картината бъде обърната, което създава препратка към скритата, лична част от биографията на Витгенщайн.
Василена Ганковска създава две картини – в Композиция за дърво и къща използва само шаблон и черен акрилен спрей, за да пресъздаде графично много стара снимка на къщата с гледна точка, която е невъзможна днес, тъй като обкръжаващата архитектурна среда е коренно променена.
Композиция за храст и къща, акрилен спрей, платно, 2012, Василена Ганковска © фотография Ивайло Младенов
Композиция за храст и къща пък разкрива фронтален поглед върху фасадата на сградата като единствените цветни елементи (зелените растения в градината) действат като контрапункт на пестеливия език и строгите линии на сградата.
Боряна Венциславова заснема 11 минутно видео, което наблюдава естествената работна среда на членовете от екипа на Дом Витгенщайн на фона от играта на футбол и крясъците на две момчета на улицата пред къщата.
Хуморът присъства и във второто ù творение – фотографията Има ли носорог в стаята е провокирана от прочутия спор между Лудвиг Витгенщайн и математика Бъртранд Ръсел с въпроса: "Господине, виждате ли носорог в стаята?"
Има ли носорог в стаята, фотография, 2012, Боряна Венциславова ©
Максимилиан Праматаров отвежда към друга страст на Лудвиг Витгенщайн – неговото математическо образование и любовта му към точните науки. Праматаров създава една неправилна геометрична форма, нарисувана с химикалка, като двуизмерната ù форма носи претенцията на някакъв абстрактен, но в същото време математически перфектен чертеж. Същата форма е повторена отново, но в триизмерен вариант и е поставена като втори обект върху постамент.
Обект, детайл, 2012, Максимилиан Праматаров © фотография Ивайло Младенов
Даниела Костова от своя страна създава видеото Лексикон, в което спомени се подреждат като пъзел (буквално) от нея и дъщеря ù. Пъзелът (присъстващ и като обект в изложбата) е снимка на художничката с нейна приятелка пред Дом Витгенщайн от 90-те години на ХХ век. Костова, която днес живее и работи в Ню Йорк, свързва мястото с първото си пътуване "на Запад" и първата среща със съвременното изкуство, когато през 1997 участва в международен уъркшоп в академията във Виена. Именно от този период е и снимката-пъзел пред Дом Витгенщайн, където е отседнала по това време. Сега малката ù дъщеря, която е родена в Америка и не говори добре български, реди пъзела повтаряйки неразбираеми за нея думи като "България", "културен център", "Витгенщайн"...
Лексикон, видео, 2012, Даниела Костова © фотография Ивайло Младенов
Ключалката на Г-н Витгенщайн е в Български културен институт Дом Витгенщайн до 25 януари 2013
