My Mir

През есента София се филмира повече от всякога – от 8 ноември до 2 декември световното кино идва на гости на 26-тото поред издание на панорамата Киномания, а ние, заклетите киномани, хващаме пътя с:

Какво & Кой?

64 заглавия (пълната програма на фестивала може да видите тук), които обхващат титаничен кинотрип с отделни спирки:

Българско кино – през последната година всеки месец излизат един (че и по два) нови български филма, а Киномания не остава по-назад и предлага премиерата на игралния Инкогнита (или сюрреални вариации по повестта Бариерата на Павел Вежинов) и два документални филма – Последната линейка на София (или Спешно отделение натюр) и Иван Иванов: Добре дошъл у дома (големият актьор Иван Иванов през погледа на сина му).

Екранизации – най-накрая ще видим на голям екран обяснението в любов към киното на Мартин Скорсезе, наречено Изобретението на Хюго, но истинската находка тук е По пътя – първата евър екранизация на емблематичния роман на Джак Керуак, продуцирана от Копола и режисирана от бразилския мастер на роуд муувито Валтер Салес (Мотоциклетните дневници на младия Че Гевара). Не по-малко интересни са съвременните версии на Шекспировия Кориолан (дебютът на Ралф Файнс като режисьор и генерал) и Големите надежди (все пак тази година честваме 200 години от рождението на Чарлс Дикенс), както и реминисценциите ала Габриел Гарсия Маркес в Спомени за моите тъжни проститутки.

Фестивал на фестивалите – тук селекцията е богата и фаворити много – от сатира комедията на режисьора/драматург Мартин Макдона Седемте психопата и Хемингуей и Гелхорн (или Клайв Оуен като Хемингуей и Никол Кидман като третата му съпруга Марта Гелхорн), през Уди Алъновия На Рим с любов, Мир, любов и неразбирателство (или Уудсток 2012 и баба Джейн Хипи Фонда); Като влюбени (история за Лолита в шумно Токио), Любовна терапия (или Мерил Стрийп и Томи Лий Джоунс при сексолог); Хората, на които държиш (тайни, тероризъм, предаден идеализъм и Робърт Редфорд в нов гранде проект) до Желязната лейди (или лейди Мерил Стрийп като лейди Тачър); Висоцки, благодаря, че си жив (последната голяма любов на Висоцки, разказана от неговия син Никита); Моят татко Баришников (или балет легендата Михаил Баришников като американска мечта), Черно злато (Жан-Жак Ано в духа на Лорънс Арабски); Зад вратата (остатъците на деня с иконома Хелън Мирън); Ордата (Златната орда на монголите) и китайските филми – Обикновен живот (Южнячки в Хонгконг) и Детектив Ди и загадката на призрачния пламък (древни китайски загадки със звездата на хонгконгското кино Анди Лау).

Френско кино – изобилието е голямо (почти колкото избора от френски вина) – от картините на Реноар (с последния модел и муза на Реноар – баща и син) и Сбогом, моя кралице (Даян Крюгер като Мария-Антоанета), през Войната е обявена (Ромео и Жулиета във война с рака на сина им Адам), След май 68-ма (мечтателите на Бертолучи през 70-те) и Един по-добър живот (или баща и син за един по-добър свят) до Любовта трае три години (Бегбеде и неговите прозрения); Леки момичета (или Жулиет Бинош по следите на проституцията и брака), Котката на равина (Алжир и най-готината котка в квартала), Оживелите картини (или какво крие душата на една картина) и биографичната история на поп звездата Клод Франсоа: Моят път.

Италианско кино – представено е само от два филма, но пък какви – триумфалното завръщане на Бертолучи с Аз и ти и дисекцията Риалити на Матео Гароне (този път не на мафията), а на риалити телевизията.

Музиката – наред с откриващата панорамата гала прожекция на Балканска мелодия (митове и истини за Мистерията на българските гласове), музиката идва с Марли (да, Боб Марли натюр) и Спаркъл: Соул дива (или последното превъплъщение на Уитни Хюстън).

Кулинарно кино – освен закачката ала Рататуй на Жан Рено с кулинарията в Като готвачите, вкусно ще "похапнем" и с филмите Да готвиш със Стела (Канада в Индия – кулинарно и искрено) и Кухнята на любовта (гурме любов и декаденс десерт).

Детско кино – филмите за малки и големи ще забавляват с аниме герои в Снежинка, бялата горила, Жирафчето, Емили Жоли, Дъщерята на повелителя на слоновете, Лоте и тайната на лунния камък, както и с игралните приключения на Синият тигър, Войната на копчетата и Клечко попада в приключение.

Класически удоволствия – усмивките от старите ленти се събуждат със Слънце изгрява (Фиеста), Бони и Клайд, Котка върху горещ ламаринен покрив, Аз пея под дъжда, Айсидора Дънкан, Да се срещнем в Сейнт Луис, Каквито бяхме, Лени, Джентълмените предпочитат блондинки и Професия: репортер – класиките са си класика.

Киното и неговата история – над стогодишна е вече тя и освен с документалните портрети на двама от нейните пазители Милош Форман: Каквото не те убива... и Уди Алън: Документален филм, сега ще можем да я видим (буквално) в 15 часовата (!?!) лента само за дай хард киномани История на филма: Одисея – спокойно, ще бъде прожектирана за 2 дни, а на всеки два часа ще има антракт.

Кога & Къде?

от 8 ноември до 2 декември в зала 1 на НДК, Люмиер, Дом на киното и Евро синема в София

от 15 до 25 ноември в Лъки синема в Пловдив

от 16 до 25 ноември във Фестивален комплескс – Варна

Защо?

.... Защото Аз и Ти имаме Големите надежди да летим По пътя на живота в Мир, любов и (не)разбирателство, докато Любовта трае три години и Седем психопата, а в Оживелите картини на киното винаги и Слънце изгрява (Фиеста)!

Явно ноември ще бъде месец на Мураками в България – на 5, 19 и 26 ноември последователно излизат трите части (откъс от книга 1 четете по-долу) на неговия опус 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и главна героиня, носеща името... "зелен грах".

Радиото в таксито беше настроено на УКВ станция с класическа музика. Надали точно "Симфониетата" на Яначек е идеалната музика за слушане в попаднало в задръстване такси. Така както застаналият на носа на лодката си печен рибар разчита зловещото сливане на две течения, и таксиджията – мъж на средна възраст – май също не обръщаше внимание на предаването, а стиснал здраво устни, гледаше право напред в проточилата се по естакадата безкрайна върволица коли. Аомаме се намести на широката задна седалка, притвори очи и се заслуша в музиката.

Колцина са способни да разпознаят Яначековата "Симфониета" от първите ù няколко такта? Отговорът вероятно е някъде между "много малко" и "почти никой". Неизвестно защо, Аомаме бе сред малцината, които могат.

Яначек създал малката симфония през 1926 г. Първоначално творбата била замислена като фанфарно въведение към гимнастически фестивал. Аомаме се помъчи да си представи какво е било в Чехословакия през 1926 г. Първата световна война е свършила, страната се е освободила от дълголетното управление на Хабсбургите. Народът отбелязва настъпилата в Централна Европа мирна пауза с пиене на пилзенско пиво по кафенетата и производството на превъзходно леко стрелково оръжие. Две години по-рано неизвестният никому Франц Кафка е приключил земния си път. Малко по-късно изневиделица ще се появи Хитлер и за по-малко от миг ще погълне тази красива малка страна, но по онова време още никой не знае какви трудности предстоят. Това е може би най-важното твърдение в историята на историята: "По онова време още никой не знае какво предстои". Заслушана в музиката на Яначек, Аомаме си представяше волните ветрове по равнините на Бохемия и разсъждаваше върху превратностите на историята.

През 1926 г. умира и японският император Йошихито и от Тайшо епохата се преименува на Шова. И за Япония това е началото на една ужасна, тъмна епоха. Кратката интерлюдия от модернизъм и демокрация свършва и отстъпва място на фашизма.

Аомаме обожаваше историята не по-малко, отколкото обожаваше спорта. Рядко отваряше романи, но историческо четиво можеше да я държи в своя плен по цели часове. Най-много харесваше в историята това, че всички факти бяха обвързани с конкретни дати и места. Не ù беше никак трудно да помни разните дати в историята. Не че си поставяше за цел да ги наизусти; но схванеше ли веднъж връзката на дадено събитие с времето, през което се е случило, както и с предхождащите и последвалите го събития, датата изплуваше автоматично в паметта ù. Както в прогимназията, така и в гимназията винаги бе изкарвала отлични оценки на изпитите по история. И много се учудваше, когато чуеше някой да казва, че не му се удава да помни разните дати. Как може нещо толкова просто да затрудни някого?

Аомаме беше истинското ù име. Дядо ù по бащина линия бе от някакво планинско градче или селце в префектура Фукушима, където живеели неколцина със същото име, а то се изписваше с йероглифите, които означаваха и "зелен грах", и се произнасяше със същите четири срички "А-о-ма-ме". Никога не бе стъпвала там. Когато се родила, баща ù бил вече скъсал връзките си със семейството, майка ù – с нейното, така че никога не бе виждала своите баби и дядовци. Не пътуваше често, но в редките случаи, когато отсядаше в непознат голям или малък град, задължително отваряше телефонния указател в хотела да види колко души с името Аомаме живеят в района. До този момент не бе открила нито един и след всеки неуспешен опит се чувстваше като самотен корабокрушенец насред океана.

Винаги се притесняваше, когато трябваше да си казва името. Понеже в мига, в който то се отронеше от устните ù, другият ù хвърляше недоумяващ или объркан поглед:

– Госпожица Аомаме?

– Да. Точно като "зелен грах".

Работодателите ù я бяха накарали да си отпечата визитки, от което нещата станаха още по-зле. Хората се стягаха при вида на картичката ù, сякаш им връчваше неприятна новина. Когато си казваше името по телефона, често дочуваше потиснат смях. Щом споменеха името ù в приемната на някой лекар или обществена служба, всички вдигаха глава да видят как изглежда някой, чието име е "зелен грах".

Имаше хора, които объркваха наименованието на растението и ù викаха "Едамаме" или "Сорамаме", което я принуждаваше да ги поправя тактично: "Не, не съм нито соя, нито бакла, макар че почти познахте. Грах съм – Аомаме." Колко пъти през тридесетгодишния си живот бе слушала едни и същи забележки, едни и същи изтъркани шеги с името ù. Животът ми щеше да е съвсем друг, ако не се бях родила с това си име. Ако имах най-обикновено име като Сато, Танака или Сузуки, сигурно щях да живея по-спокойно и да прощавам по-лесно на хората. Може би.

Аомаме слушаше музиката със затворени очи и оставяше прекрасния унисон на духовата секция да попие в мозъка ù. И точно в този момент ù мина през ум, че качеството на звука е прекалено добро за обикновено радио в такси. Понеже, макар и тих, звукът се отличаваше с истинска дълбочина и ясни обертонове. Отвори очи и се приведе напред да разгледа монтирания в таблото стереодек. Устройството притежаваше горд черен блясък. Не успя да разчете марката, но явно имаше висококачествени параметри и сумати копчета и клавиши; зелените цифри с честотата на станцията се различаваха отчетливо на фона на черното екранче. Нещо съвсем необичайно за най-обикновено улично такси.

Огледа и вътрешността на автомобила. Обсебилите я мисли не ù бяха дали възможност да забележи, че и самото такси никак не е обичайно. Качеството на тапицерията си личеше, а и седалката бе изключително удобна. Но най-вече бе тихо. Изглежда, колата бе обезшумена с допълнителна звукоизолация, до съвършенството на звукозаписно студио. Вероятно шофьорът бе и собственик на таксито. Много такива собственици водачи не жалеха средства за поддръжката на автомобила си. Без да движи глава, Аомаме затърси с очи табелката с името на таксиджията, но не го откри. От друга страна, нямаше и вид на незаконно такси без разрешително. Оборудвано бе със стандартен таксиметров апарат, който цъкаше по нормалната тарифа. 2150 йени дотук. Все пак странно, че никъде не виждаше табелката с името на водача.

– Прекрасна кола – проговори Аомаме на шофьорския гръб. – Страшно тиха. Каква марка е?

– Лимузина тойота краун роял – произнесе отчетливо водачът.

– Музиката звучи чудесно.

– Много тиха кола е. Затова я и избрах. Тойота са една от водещите фирми в света по отношение на шумоизолацията.

Аомаме кимна и пак се облегна назад. Притесняваше я нещо в изказа на шофьора – сякаш не доизказваше нещо важно. Да вземем за пример (един от многото) мисълта му за безупречната шумоизолация; човек можеше да си помисли, че тойотите имат и някакви други характеристики, които обаче съвсем не са безупречни. На всичко отгоре в края на всяко свое изречение онзи оставяше някаква дребна, но значеща нещо бучица тишина. И бучицата увисваше в ограниченото пространство в колата като въображаемо миниатюрно облаче, което създаваше у Аомаме едно особено чувство за нестабилност.

– Наистина е много тиха кола – обяви Аомаме в желанието си да прокуди облачето. – А и стереодекът е много внушителен.

– Именно въз основа на качеството му взех решението си да го закупя – каза шофьорът с тона на щабен офицер от запаса, описващ някогашен свой военен успех. – След като прекарвам толкова часове тук, поне саундът да е максимално добър. А и...

Аомаме зачака да чуе онова, което щеше да последва, но не последва нищо. Отново затвори очи и се съсредоточи върху музиката. Нямаше никаква представа що за личност е бил този Яначек, но бе съвсем сигурна, че никога не си е представял как някой ще слуша творбата му в обезшумена лимузина тойота краун роял насред задръстване по градската високоскоростна магистрала в Токио през 1984 г. И все пак, чудеше се Аомаме, как така разпознах мигновено "Симфониетата" на Яначек? И откъде знам, че е създадена през 1926 година? Не беше почитателка на класическата музика, нямаше и никакви лични спомени, свързани с Яначек, но щом чу първите тактове, всичките ù знания за творбата ù се явиха като по рефлекс, като ято птици, влетели през отворения прозорец. Музиката ù създаде странно, болезнено усещане. Не ставаше дума за болка или неприятно чувство, а за усещане, че сякаш ù изтръгват физически всички елементи от тялото. Аомаме не можеше да си обясни какво става. Нима това необяснимо чувство идва от самата "Симфониета"?

– Яначек – каза полусъзнателно Аомаме, като че искаше да си върне думата в мига, в който бе излетяла от устните ù.

– Казахте ли нещо, госпожо?

– Яначек. Авторът на музиката.

– Не съм го чувал.

– Чешки композитор.

– Бре-бре! – рече водачът, очевидно впечатлен.

– Това такси ваше ли е? – попита Аомаме с надеждата да смени темата.

– Да – отвърна шофьорът. И след кратка пауза добави: – Изцяло мое. Второто ми е.

– Страшно удобни седалки.

– Благодаря, госпожо. – И като извърна леко глава към нея, попита: – Бързате ли, между другото?

– Имам среща в Шибуя. Затова ви помолих да минете по високоскоростната магистрала.

– В колко ви е срещата?

– В 4:30 – отвърна Аомаме.

– Ами то стана 3:45. Няма начин да успеем.

– Толкова ли е сериозно задръстването?

– Напред май има някаква сериозна катастрофа. Това, днешното, не е обичайно задръстване. От доста време не сме помръднали изобщо.

Стана ù любопитно, че шофьорът не слушаше бюлетините за пътната обстановка по радиото. Движението по високоскоростната магистрала се бе затапило. Редно бе да се включи на вълната на специалната таксиметрова радиостанция, за да чуе последните новини.

– Вие и без информация по радиото ли познавате кога е катастрофа? – попита Аомаме.

– На тия по радиото не им вярвам – отговори с глух глас шофьорът. – Половината време лъжат. Пътната корпорация пуска само онези данни, които ù отърват. За да знае точно какво става в момента, човек трябва да разчита на собственото си зрение и преценка.

– И вашата преценка ви подсказва, че тепърва ще висим тук?

– Още куп време – кимна шофьорът. – Гаранция давам. Затапи ли се веднъж така, високоскоростната магистрала става истински ад. Много ли ви е важна срещата?

Аомаме се позамисли, преди да отговори:

– Много. Ще ме чака един клиент.

– Жалко. Май няма начин да стигнем навреме.

Водачът развъртя глава, като да се отърси от схващане в раменете. Бръчките по тила му се размърдаха като някакво праисторическо същество. Докато наблюдаваше полусъзнателно движението му, Аомаме изведнъж се сети за острия предмет на дъното на окачената през рамото ù чанта. И дланите ù се поизпотиха.

– Какво бихте ме посъветвали да направя? – попита.

– Тук, на естакадата, нищо не можете да направите... поне докато не стигнем до следващия изход. Ако бяхме долу, на улично ниво, щях да ви предложа да слезете от таксито и да вземете метрото.

– Кой е следващият изход?

– Икеджири. Но се съмнявам, че ще стигнем там преди залез-слънце.

Залез-слънце ли? Аомаме се опита да си се представи залостена в това такси до мрак. Още свиреха Яначек. На преден план изпъкнаха приглушени струнни инструменти, сякаш за да утешат нарасналото ù безпокойство. Предишното болезнено чувство почти бе изчезнало. На какво ли можеше да се дължи?

   фотография © Misha Mar

Аомаме се бе качила близо до Кинута и каза на шофьора да хване високоскоростната естакада от Йога. В началото трафикът се движеше гладко, но точно пред Сангенджая спряха и оттогава почти не бяха мръднали. Движението по напускащото града платно беше нормално. Трагично задръстено бе само платното, водещо към центъра на Токио. Да се задръсти това платно на високоскоростна магистрала номер 3 в три следобед не бе нормално и тъкмо затова Аомаме бе казала на шофьора да мине оттам.

– На високоскоростната магистрала апаратът не отчита престой – каза водачът по посока на огледалото за обратно виждане. – Така че не се притеснявайте за сметката. Но пък сигурно ви е важно да стигнете навреме за срещата си, а?

– Да, разбира се. Но не мога нищо да направя, нали?

Хвърли ù кратък поглед в огледалото. Мъжът носеше бледи слънчеви очила. И при ъгъла, под който падаше светлината, Аомаме не успя да разчете изражението му.

– Абе, колкото до начин – все ще се намери. Оттук можете да хванете метрото до Шибуя, но ще се наложи да предприемете нещо... крайно.

– В какъв смисъл крайно?

– Нещо, което не бих ви посъветвал открито да предприемате.

Аомаме нищо не каза. Но с присвити очи зачака да чуе по-нататък.

– Погледнете напред. Виждате ли аварийната отбивка току пред нас? – посочи с пръст. – Ей там, до рекламата на бензиностанциите "Есо".

Аомаме впери поглед през предното стъкло, докато в един момент взе да различава вляво от двете пътни ленти разширение за отбиване на аварирали коли. Естакадата нямаше банкет, но в замяна на това имаше през известни интервали такива аварийни разширения, откъдето човек можеше да се обади от жълтите аварийни телефони в управлението на "Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън". Въпросната отбивка в момента бе свободна. Върху една от сградите оттатък насрещното платно бе монтиран голям билборд с реклама на "Есо", изобразяваща усмихнат тигър с ръкохватка на бензинова помпа в лапата си.

– Да ви кажа под секрет, от отбивката има стълба до нивото на улицата долу. За евакуиране на хора при пожар или земетресение. Ползват я най-вече работниците по поддръжката. Ако слезете долу, ще се озовете непосредствено до станция на метрото по линията Токю. А оттам до Шибуя се стига за нула време.

   фотография © Misha Mar

– Не знаех, че високоскоростните градски магистрали имат аварийни стълби – каза Аомаме.

– Малцина ги знаят.

– Няма ли обаче да загазя, ако ме хванат да ползвам такава стълба, без да има истинска авария?

Водачът се замисли за секунда, после каза:

– Съмнявам се. Не знам целия правилник на корпорацията, но пък и вие никому няма да пречите. Най-вероятно ще се направят, че не са ви видели, не мислите ли? А и надали хората им наблюдават всеки изход. "Метрополитън Експресуей Пъблик Корпорейшън" е прочута с огромния си персонал, но са малко онези, които действително работят нещо.

– Що за стълба е това?

– Хм. Нещо като противопожарна стълба. Като ония, дето ги има от задната страна на много сгради. Не е никак опасна, бих казал. Висока е колкото три етажа, да речем, и просто слизате по нея. На входа ù има преграда, но не е кой знае колко висока. Човек лесно ще я прескочи, стига да иска.

– Вие слизали ли сте някога по такава стълба?

Вместо отговор водачът пусна лека усмивка по посока на огледалото за обратно виждане – усмивка, която можеше всякак да се изтълкува.

   1Q84, книга 1 (превод Венцислав К. Венков, 416 стр, цена 16 лв, издателство Колибри) e в книжарниците

"Днес хората знаят цената на всичко, а не знаят стойността на нищо" цитира Оскар Уайлд, Пол Кемп (героят на Джони Деп в The Rum Diary), а същото важи с (почти) пълна сила и за киноиндустрията – хората знаят боксофиса на епичните холивудски блокбъстъри, а не познават стойността на малките перли на независимото кино. Светлина по въпроса, вече за трета поредна година, се опитва да хвърли Sofia Independent Film Festival.

Какво?

Селекция от нискобюджетни и независими филми (пълната програма на фестивала може да видите тук), която най-общо се разделя на:

Игрално – от една страна са (сравнително) стари филми, заслужаващи внимание, но така и не попаднали в киносалоните у нас – като Касапница (ситуационна драма ала Роман Полански с Джоди Фостър и Кейт Уинслет), The Rum Diary (Джони Деп във вечното си алтер его – Хънтър Гонзо Томпсън), Албърт Нобс (19 век, хотел в Дъблин и Глен Клоуз в поредната си недооценена голяма роля), Скандално (Труман Капоти и историята зад романа му Хладнокръвно), Някъде (изгубени в живота със София Копола и Стивън Дорф), За Елън (драма за баща, дъщеря и майката – Маргарита Левиева), Джак Казиното (фул аса от Кевин Спейси), Бягството (шарена дружина по пътя Сибир-Индия-Тибет), Полицейски участък Рампарт (Уди Харелсън под прикритие). От друга страна са чисто новите филми и фестивални фаворити – като официално откриващия фестивала Сеанси (любов в инвалидна количка), Сънданс фаворитът Зверовете на дивия Юг (сладка утопия за едно момиче и изгубения свят), Ловецът (Уилям Дефо и тасманийските тигри), Една нощ (кубински близнаци в дилема), Червени светлини (екстрасенс игри на сляпо с Робърт Де Ниро), Долината на светците (индийски касти на изчезване), Поддържай светлините (планината Броукбек в Ню Йорк), Безопасността не е гарантирана (пътуваща в тийн времето комедия на абсурда) и Подчинение (престъпление и подчинение ала щатски супермаркет).

Документално – тук селекцията условно може да се раздели на арт, дизайн и архитектура филми – Портите (Кристо и неговите опаковани мечти), Марина Абрамович: Артистът присъства, Баухаус – модел и мит, Дилър, Скофидио и Ренфро (или реновирането на Линкълн Център), Менделсон: Вечни видения, Модерен прилив: Архитектура на Лонг Айлънд; на музикални ленти – Направи го пак (могат ли The Kinks да се съберат отново), В търсене на Шугърмен (рок мечти завинаги), Queen: Дните от живота ни и Първа позиция (кръв, пот и танци на палци). Има също и спорт, бизнес и мода – Боби Фишер срещу света (шахматът като биография и политическа война), модната икона Даяна Вриленд: Погледът трябва да пътува, и вече покойният Стив Джобс: Изгубеното интервю. Документалната драма идва с Бог отиде да сърфира с Дявола (ивицата Газа яхва вълната), Невидимата война (изнасилването в армията като убийство от приятелски огън), Живот без болка (има ли ген за болката), 16 акра (или Световният търговски център за продажба). Има и кино зад кулисите – Един до друг (Киану Рийвс в Матрицата на Киното), Франкофрения (Джеймс Франко зад кадър) и двата портрета на режисьори-класици – Уди Алън: Документално и Роман Полански: Филмов мемоар.

Ретроспективно – Криминале, Убий Бил и Джаки Браун – явно докато чакаме новия му филм Джанго без окови, може да преговорим култови сцени и реплики от предишни Тарантино класики. Другият материал за преговор идва с филмите на Джон Касаветис – дебютният му Сенки, класиката Жена под влияние и примера му за семейно и биографично кино – Премиерата.

Кой?

Освен кинопрожекции, Sofia Independent Film Festival 2012 ще осигури и срещи-лекции с агенти, врели и кипели в независимото кино, като Джъстин Сласа (продуцент на Един до друг), Мелъди Гилбърт (режисьор, продуцент и оператор на Живот без болка), Матю Ейкърс (режисьор на Марина Абрамович: Артистът присъства), Антонио Ферера (режисьор, продуцент и оператор на Портите), Мубашир Мохи-Уд-Дин (композитор на Долината на светците).

Кога & Къде?

от 25 октомври до 4 ноември в зала 1 на НДК, Люмиер, Дом на киното, Евро синема и Cinema City

Защо?

.... защото обичаш киното, нали!?

Музика за душата, както и за краката... или първа сбирка от клубната парти серия на DJ Ilko и George Quest – Magnetik Musik.

Какво?

Дийп хаус, афробийт, електронен соул... в една история за летни танци в октомврийска нощ.

Кой?

Наричат го Мартин Айвсън по паспорт и Atjazz по призвание. Иначе казано, от 1996-а досега, Мартин продуцира 3 авторски албума с участието на невероятни вокалисти като Робърт Оуенс, Клара Хил, Амалия...; ремиксира стотици сингли на артисти като Jazzanova, Incognito, Zed Bias, Omar, Nitin Sawhney...; менажира своя лейбъл Atjazz Record Company и диджейства по света като преплита с финес дийп хаус, афробийт, соул и джаз, така че винаги да намира краткият път към душата на дансинга.

Кога & Къде?

26 октомври, клуб Culture Beat – 23:00 часа; билети на входа на клуба - 10 лева

Защо?

Гризе ли те носталгия по отминалото, безгрижно лято? Душата ти вие ли за танци в ритъма на музика с изтънчена чувствителност и дълбочина – е, това е твоята парти вечеринка!