My Mir

След като в първата част се запознахме с главните герои Аомаме и математика/писател Тенго, във втората част с мистъри дамата Даугър и нейната герила справедливост, сега е време да сложим гранде финала (откъс от книга 3 четете по-долу) на Мураками опуса 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и... убийството на един Вожд.

– Питам се дали няма да можете да минете без пушене, господин Ушикава – каза по-ниският мъж.

Ушикава впери поглед първо в седналия от другата страна на бюрото човек, после в цигарата "Севън Старс" между пръстите си. Още не я бе запалил.

– Много ще съм ви благодарен – добави онзи с неизменна любезност.

Ушикава гледаше озадачено, сякаш се чудеше как изобщо е попаднала между пръстите му тази цигара.

– Извинете ме. Няма да паля. Просто съм я извадил по навик.

Брадичката на мъжа помръдна може би със сантиметър нагоре-надолу, но погледът му не престана да приковава очите на Ушикава. А Ушикава върна цигарата в кутията, а кутията в чекмеджето на бюрото.

   илюстрация © Soaron

По-високият от двамата, онзи с конската опашка, така леко се бе облегнал на рамката на вратата, че не можеше да се каже със сигурност дали наистина я опира. Гледаше Ушикава така, както се гледа петно на стената. Ама че гадна двойка, рече си Ушикава. За трети път се срещаше с тях, а чувството не отслабваше.

В тесния офис на Ушикава имаше само едно бюро, зад което седеше по-ниският мъж, остриган нула номер. И само той от двамата говореше; Конската опашка не продумваше и дума. Стоеше абсолютно неподвижен, като каменните песове пред входа на шинтоистките храмове, и не снемаше очи от Ушикава.

– Три седмици изтекоха – отбеляза Нула номер.

Ушикава взе настолния календар, погледна написаното и кимна:

– Съвършено правилно. Точно три седмици са изминали от последната ни среща.

– А през това време не сте ни докладвали нито веднъж. Както вече ви уведомих, господин Ушикава, всеки миг е скъпоценен. Нямаме време за губене.

– Напълно ви разбирам – отвърна Ушикава, докато си играеше със златната си запалка, явяваща се заместител на цигарата. – Време за губене няма. Това ми е пределно ясно.

Нула номер го изчака да продължи.

– Проблемът ми – рече Ушикава – е, че не обичам да докладвам на пресекулки: по малко оттук, по малко оттам. Предпочитам да изчакам, докато ми стане ясна цялостната картина, докато нещата си дойдат по местата и мога да прозра какво се крие зад тях. Половинчатите представи могат само да сътворят неприятности. Може да ви звучи егоистично, но това е начинът, по който работя.

Нула номер го наблюдаваше хладнокръвно. На Ушикава му бе ясно, че онзи не го брои за нищо, но фактът всъщност не го притесняваше ни най-малко. Доколкото можеше да си спомни, никому никога не бе правил добро впечатление. И беше свикнал с това. Никога не бе получавал обич от своите родители, братя и сестри, нито от своите учители и съученици. Същото важеше и за съпругата и собствените му деца. Виж, ако някой го хареса, тогава наистина ще вземе да се разтревожи. Обратното изобщо не го вълнуваше.

– Бихме желали да уважим вашия начин на работа, господин Ушикава. И мога да заявя, че досега сме успявали. Досега. Но нещата в момента стоят другояче. Съжалявам, но този път не можем да си позволим лукса да чакаме, докато съберем всички факти.

– Разбирам ви – рече Ушикава, – но в същото време се съмнявам, че само мен сте ме чакали да се свържа с вас. Нима не сте предприели и собствено разследване?

Нула номер не отговори. Устните му си останаха стиснати в права хоризонтална линия и изражението на лицето му нищо не издаваше. Но Ушикава все пак усети, че е съвсем близо до истината. През последните три седмици организацията им също се бе впуснала да търси въпросната жена, макар да използваха друга тактика, различна от тази на Ушикава. Но явно нищо не бяха открили и това обясняваше присъствието им в офиса му.

– "Крадеца само друг крадец може го хвана" – разпери широко ръце Ушикава, сякаш им споделяше някаква обаятелна тайна. – От него нищичко няма да съумееш да скриеш. Знам, че не съм красавец, но пък притежавам великолепен нос. Който може да върви и по най-слабата следа докрай. Понеже и самият аз съм крадец. Което пък ми налага да върша нещата така, както аз си знам, с моето си темпо. Напълно разбирам, че времето тече, но се налага да ви помоля да поизчакате още малко. Апелирам към търпението ви, за да не допуснем евентуален пълен провал.

Ушикава продължаваше да си играе със запалката.

Нула номер наблюдаваше търпеливо движенията му, после вдигна поглед:

– Ще ви бъда благодарен, ако ми съобщите какво сте установили дотук, независимо от непълнотата на фактите. Отчитам вашия специфичен метод на работа, но много ще загазим, ако не отнеса нещо конкретно на началниците ми. А ми се струва, че и самият вие, господин Ушикава, сте в едно не особено благоприятно положение.

Тия младежи наистина яко са го закъсали, мина му през ум на Ушикава. Като специалисти по бойни изкуства са им поверили охраната на Вожда. А някой да вземе да го убие под носа им. Не че има доказателства, че е бил убит – нито един от членуващите в сектата лекари не е успял да открие външни наранявания. Но пък и медицинското им оборудване надали е било кой знае колко добро. Пък и те са били принудени да бързат. Ако бяха възложили законна пълна аутопсия на специалист патолог, можели са да открият и съмнителни признаци, но сега вече е късно. От трупа са се отървали потайно в рамките на селището на Сакигаке. Но така или иначе, двамата охранители не са успели да опазят своя Вожд и положението им в сектата е доста нестабилно. Затова сега имат задачата да открият жената, която буквално се е изпарила във въздуха. Наредили са им да не оставят нито един камък необърнат и да я спипат. Засега обаче ръцете им са празни. Обучавали са ги за бодигардове, а не за издирване на изчезнали лица.

– Влизам ви в положението, поради което ще ви кажа някои от нещата, които съм установил дотук – отвърна Ушикава. – Не всичко, а само отчасти.

Нула номер остана загледан още известно време в него с присвити очи, преди да кимне:

– Чудесно. И ние се сдобихме с известни подробности, които може вече да са ви известни, а може и да не са. Най-добре ще е да си споделим взаимно всички събрани сведения.

Ушикава остави запалката и разпери пръсти върху бюрото.

– Отправили сте покана към младата жена, Аомаме, да посети определен апартамент в хотел "Окура", за да помогне на Вожда да отпусне мускулатурата си, като го подложи на поредица от упражнения за стречинг. Това става в началото на септември, в онази септемврийска вечер с ужасната гръмотевична буря. Аомаме го подлага на процедурите в отделна стая в продължение на около час, след което оставя Вожда да спи и си тръгва. Казва ви да го оставите да преспи два часа и вие изпълнявате нареждането ù. Но Вожда не е спял. А е бил вече мъртъв. Външни наранявания няма, изглежда като да е прекарал инфаркт. Непосредствено след това жената изчезва. Предварително е опразнила апартамента си. Там няма нищо. На следващия ден в спортния клуб получават и молбата ù за напускане. По всичко личи, че се следва някакъв предварително набелязан план. И неизбежният извод, който се налага, е, че Вожда е убит от въпросната госпожица Аомаме.

Нула номер кимна. Всичко дотук му звучеше напълно точно.

– И вашата цел е да установите какво точно е станало – добави Ушикава. – На всяка цена сте длъжни да хванете тази жена.

– Ако тази Аомаме наистина е убила Вожда, трябва да разберем защо го е сторила и кой стои зад нея.

Ушикава огледа разперените върху бюрото му свои десет пръста, сякаш представляваха любопитна невиждана дотогава вещ. После вдигна глава и срещна погледа на седящия насреща му.

– Вече сте проучили семейното минало на Аомаме, нали така? Цялото й семейство са предани последователи на "Свидетелите". Родителите ù са все още доста активни и продължават да обикалят от врата на врата да вербуват нови членове. По-големият ù брат, тридесет и четири годишен, работи в управлението на сектата в Одавара. Женен е, с две деца. И жена му е силно вярващ член на "Свидетелите". От цялото семейство единствено Аомаме е напуснала сектата – те я наричат "вероотстъпничка" – и на практика е отлъчена и от семейството. Не открих никакви улики да са контактували помежду си през последните двадесетина години. Изключено е според мен те да я крият. Прекъснала е всичките си връзки с тях, когато е била на единадесет, и оттогава живее, общо взето, самостоятелно. Била е известно време у вуйчо си, но откакто влиза в гимназията, става на практика независима. Доста впечатляващо постижение. Очевидно е крайно волева жена.

Нула номер не каза нищо. Най-вероятно всичко това му бе вече известно.

– За участие на "Свидетелите" и дума не може да става – продължи Ушикава. – Те са прочути със своя пацифизъм, с това, че се придържат строго към принципите на несъпротива. Няма начин самата им организация да е целяла да отнеме живота на Вожда. По този въпрос смятам, че спор няма.

Нула номер кимна.

– И аз съм убеден, че "Свидетелите" нямат нищо общо. Но за всеки случай разговаряхме и с брата на Аомаме. Взехме всички необходими предпазни мерки. Но и той нищо не можа да ни каже.

– Надявам се, под "всички необходими предпазни мерки" да не се разбира, че сте му вадили ноктите?

Нула номер остави въпроса му без отговор.

– Не се нервирайте, де! – рече Ушикава – Шегувам се. Убеден съм, че и брат ù е нямал представа какво прави и къде се намира тя. Макар по рождение и аз да съм пацифист и никога да не прибягвам до подобни силови методи, стигнах до същото заключение. Между Аомаме и семейството ù, съответно "Свидетелите", не съществува абсолютно никаква връзка. От друга страна, изключено е да е организирала подобен акт сам-сама. Нещата са били най-внимателно подредени и тя само е следвала определен план. А и самото ù изчезване е доста впечатляващо. Подобно нещо не може да стане без солидна помощ отстрани и щедро финансиране. Явно зад нея стой някой – или някаква организация – който е имал интерес от смъртта на Вожда. И целият заговор е планиран от този човек или хора. Съгласен ли сте?

Нула номер кимна:

– В основни линии, да.

– Но нищо не ни подсказва за какъв род организация става дума – каза Ушикава. – Предполагам, че сте проучили и нейните приятели и познати?

Нула номер кимна безмълвно.

– И... оставете ме да позная... не сте открили никакви приятелски връзки – допълни Ушикава. – Нито приятелки, нито гаджета. Общувала е с неколцина колеги по работа, но извън работното си място не е излизала с никого. Аз поне не успях да установя каквито и да било тесни взаимоотношения с когото и да било. Как можем да си обясним подобен факт? Млада, здрава, добре изглеждаща жена.

Ушикава хвърли поглед на Конската опашка, сякаш замръзнал във времето и в рамката на вратата. Лицето му поначало си беше безизразно, така че място за промяна нямаше. Тоя човек има ли си изобщо име? Не бих се изненадал, ако се окаже, че няма, помисли си Ушикава.

– Вие двамата сте единствените, които са виждали госпожица Аомаме – каза Ушикава. – Е, как мислите? Да сте забелязали нещо особено у нея?

Нула номер поклати леко глава:

– Както сам отбелязахте, тя е доста привлекателна млада жена. Не красавица, по която мъжете ще си изкривят вратовете обаче. А много тиха, спокойна личност. Много уверена в способностите си като физиотерапевт. Но нищо друго не ни се наби на очи. Даже бих отбелязал като странен факта колко малко ни впечатли външността ù. На практика лицето ù почти не си го спомням.

Ушикава пак погледна Конската опашка до вратата.

Дали не желае нещо да добави? Онзи обаче нямаше вид на човек, възнамеряващ да си отвори устата.

Ушикава пак се обърна към Нула номер:

– Проверихте ли разпечатката от телефонната ù сметка за последните няколко месеца?

– Още не сме – завъртя глава Нула номер.

– А би трябвало – засмя се Ушикава. – Наистина си заслужава да я проверите. На кого ли не звънят хората и откъде ли не ги търсят. От разпечатката на телефонната сметка можете да добиете добра представа за живота на съответния човек. И госпожица Аомаме не прави никакво изключение. Никак не е лесно да се добереш до такава лична сметка, но не е и невъзможно. "Крадеца само друг крадец може го хвана", нали разбирате?

Нула номер мълчеше и го чакаше да продължи.

– Та докато преглеждах сметката на госпожица Аомаме, наяве излязоха следните факти. Първо, тя не обича да говори по телефона, за разлика от почти всички останали жени. Разговорите ù поначало не са много, а и тези, които е провела, са били съвсем кратки. От време на време се случва и по някой по-дълъг разговор, но такива са по-скоро изключения. Повечето пъти е звъняла в работата си, но тъй като половината време работи и на свободни начала, провеждала е и разговори свързани с частната ù практика. Тоест уреждала си е домашни посещения директно с клиентите си, без да използва услугите на спортния клуб. Разговорите ù от този род са доста, но нито един не ми се стори подозрителен.

Ушикава направи пауза и докато оглеждаше пожълтелите си от никотина пръсти, си мислеше за цигара. Запали една въображаема цигара, пое въображаемия дим и го изпусна.

– Има обаче и две изключения – две обаждания до полицията. Не на спешния номер 911, а до управлението на уличното движение в участъка в Шинджуку. А и оттам са я търсили няколко пъти. Тя обаче не шофира, а и надали някой на полицейска заплата би могъл да си позволи частни занимания в скъп спортен клуб. Което ме навежда на мисълта, че е познавала някого, който работи там. Но за кого става дума, не мога да кажа. И още едно нещо не ми дава мира: провела е няколко дълги разговора с неизвестен номер.

   1Q84, книга 3 (превод Венцислав К. Венков, стр. 448, цена 18 лева, издателство Колибри) e в книжарниците от 3 декември

SAW или Sofia Architecture week 2012 вече положи основите със съпътстващи изложби на петото си юбилейно (и)здание (пълната програма може да видите тук), но истинският градеж ще се състои в седмицата от 26 ноември до 2 декември под лайтмотива Архитектура търси... Култура.

Първи етаж: Архитектура търси... НДК 2019 - 23 и 26 ноември

Един от акцентите на тазгодишната Sofia Architecture week е намиране на решение на проблема с градската културна инфраструктура във връзка с кандидатстването на София за Европейска столица на културата 2019, а основно място в него, логично, заема мастодонт-комплекса НДК. 23 ноември е денят, посветен на миналото, настоящето и бъдещето на "културния дворец", като то ще бъде разгледано на няколко етапа във фоайето и зала 6 на НДК – Трансформирай паметника пред НДК (презентация и изложба на идеите за нов живот на паметника 1300 години България); Пространство НДК (резултатите черно на бяло от миналогодишната акция на сдружението Архитекти за София, които предоставиха възможност на всеки гражданин да даде на post-it лист своята визия за бъдещето на НДК); Архитектура търси бъдеще (дискусия с холандската група Failed Architecture в търсене на бъдеше за нефункциониращи добре сгради); Дворец на народа (презентация на филма за НДК от Борис Мисирков и Георги Богданов); а всичко ще завърши с гранде дискусия (да се чете с Йорданка Фандъкова, Симеон Дянков и сие) по този болен проблем в понеделник, 26 ноември.

   изложба Комплекс Албена © Катерина Дръжкова

Всъщност жокери по проблема с културната инфраструктура могат да се намерят и в откритите вече съпътстващи изложби Детайли от живота на архитектурата (пространства около НДК), Преглед на букурещката архитектура (във Vivacom Art Hall), Urban Art Therapyя (в галерия Алма Матер в СУ), Нова визия за площад Славейков (в Дом на архитекта), Комплекс Албена (в Чешки културен център), Е-конкурс за устойчива архитектура в България (в НДК, етаж 5) и Мадрид:културни колажи (в Институт Сервантес).

Втори етаж: Архитектура търси... Сцена – 27 ноември

   студио GMP; Гранд Театър в Кингдао, Китай © фотография Christian Gahl

В срещи-лекции по въпроса как архитектурата може да си взаимодейства със сценичните изкуства по най-ползотворен начин ще имат думата немският архитект Щефан Шютц от студио GMP (вещ по темата за новите сгради за сценични изкуства в Европа и Китай), естонците от Salto Architects (или въпросът за архитектурата като инсталация), фирмата Stilstroy Trading (интериор и екстериор като изкуство) и българският режисьор Младен Алексиев (част от театралния проект 36 маймуни и Асоциацията за свободен театър).

Трети етаж: Архитектура търси... Образи – 28 ноември

Връзката между архитектурата и визуалните изкуства ще изследват чешките архитекти от Projektil Studio, фирмата Alukoenigtahl (или проблемът за съвременната адаптация на културни паметници) и звездата на българското съвременно изкуство Недко Солаков.

Четвърти етаж: Архитектура търси... Музика – 29 ноември

   Операта във Флоренция © ADBR Architetti Associati

Всеки архитект мечтае сградата му да "танцува" като живо същество и някои наистина знаят как – италианецът Паоло Дезидери (един от основателите на ADBR Architetti Associati със запазената им марка – сгради за култура), българската фирма Stivox (инж. Стойчо Христев за перфектната връзка между пространство, звук и акустика на сградата) и културният мениджър Васил Димитров – диригент и изпълнителен директор на радио Класик ФМ и радио Джаз ФМ.

Пети етаж: Архитектура търси... Общество – от 30 ноември до 2 декември

Архитектурата е жива, когато е обитавана от хора и така, в търсене на идеалната градска среда ще се включат румънците от studioBASAR (които провокират Букурещ с архитектурни акции), норвежките архитекти от Fantastic Norway (обикалящи с каравана като проводници на идеята за архитекти-буквални строители на обществото) и българският проект Нагледна (Радомир Данков, Евгени Богданов, Пенка Динчева и Райчо Станев в опит за графична култура в градска среда).

   Корейски павилион на изложението Шанхай 2010 © студио Mass Studies

Активната връзка между граждани, архитекти и градска среда ще е на прицел и в последните два дни на форума – срещите със звездите на азиатския архитектурен бум Фанг Женинг (куратор на Китайския павилион на Архитектурното Биенале във Венеция през 2012), Джайкун Лю със своето студио Jiakun Architects, Минсук Чо, основател на корейското студио Mass Studies, израелците от Chyutin Architects и българо-японското дуо на Йоши Ямазаки и Надя Иванова.

Гранде финалът на Sofia Architecture week 2012, естествено, ще бъде поставен на 2 декември с презентация на проекта за кандидатстване на София за Европейска столица на културата 2019, като своя опит преди това ще разкажат Питър Фатингер и Айран Берг – представители на Линц, Европейска столица на културата 2009.

   Линц 2009; проект Bellevue © Orso Fattinger Architects

Явно ноември ще бъде месец на Мураками в България – на 5, 19 и 26 ноември последователно излизат трите части (откъс от книга 2 четете по-долу) на неговия опус 1Q84 – една епична история с намигане към Джордж Оруел за култове, секти, изкривена реалност, паралелна вселена и... След като в първата част се запознахме с главните герои Аомаме и математика/писател Тенго, сега е време за среща с мистериозна дама на име Даугър, която осигурява закрила на жертви на домашно насилие и раздава своята нелегитимна справедливост.

Макар да не бяха обявили официално края на дъждовния сезон, небето над Токио бе дълбоко синьо и лятното слънце биеше право върху земята. С новоизбуялия си товар от зелени листа върбите отново хвърляха по улиците плътни, потръпващи сенки.

Тамару, в тъмен летен костюм и плътна едноцветна вратовръзка, чакаше Аомаме на входната врата. По него не се виждаше и капчица пот. За Аомаме открай време си беше загадка как толкова едър мъж не се поти и в най-горещия летен ден.

Кимна ù леко, изрече кратък поздрав, който тя едва чу, и млъкна. Днес не си размениха обичайните закачки. Той я поведе, без да се извръща назад, по дълъг коридор към вдовицата. Аомаме го усети, че не е в настроение за приказки. Сигурно още беше разстроен от смъртта на кучката. "Ще ни трябва ново куче пазач", беше ù казал по телефона с тон, с какъвто се коментира времето, макар Аомаме да знаеше, че тонът не е ни най-малко показателен за истинските му чувства. Много държеше той на немската овчарка; от години работеха съвместно. Внезапната ù озадачаваща смърт му дойде като лична обида и предизвикателство. Загледана в безмълвния гръб на Тамару, широк колкото школска черна дъска, Аомаме си представяше какъв гняв се крие под него.

Тамару отвори вратата на хола, пропусна покрай себе си Аомаме и остана на прага в очакване на нареждания от вдовицата.

– Нищо няма да пием засега – каза му тя.

Тамару кимна и тихо затвори вратата. Двете жени останаха насаме. Върху масичка до фотьойла на вдовицата стоеше кръгъл аквариум с две златни рибки – най-обикновен аквариум с най-обикновени златни рибки и задължителният стрък зелено водорасло. Аомаме много пъти бе влизала в този хол, но за пръв път виждаше златните рибки. От време на време усещаше хладен повей по кожата си, което я навеждаше на мисълта, че климатикът е включен на слаб режим. На масата зад вдовицата стоеше ваза с три бели лилии – едри и месести, като изпаднали в медитация животинки от далечна земя.

Вдовицата направи знак на Аомаме да седне на дивана до нея. Прозорците към градината бяха закрити с бели дантелени пердета, но въпреки това следобедното слънце се усещаше силно. На тази светлина вдовицата изглеждаше необичайно уморена. Отпуснала се бе в креслото, подпряла брадичка в дланта си, с хлътнали очи, с по-набръчкана отпреди шия и с обезкървени устни. Външните връхчета на дългите ù вежди бяха леко клюмнали, сякаш се бяха предали в борбата си срещу земното притегляне. Нищо чудно да бе спаднала ефективността на кръвоносната ù система: кожата ù сякаш се бе сдобила с бели като пудра петна. От последната им среща се бе състарила с най-малко пет-шест години. Но за разлика от друг път, днес явно не я притесняваше да ù личи преумората. А това не бе никак нормално.

Доколкото бе забелязала Аомаме, вдовицата държеше – и то с доста голям успех – да е винаги издокарана, напълно мобилизирана вътрешно, с идеално изправена стойка, със съсредоточен вид и със старателно прикрити следи от остаряване.

Аомаме взе да забелязва колко много неща всъщност бяха по-различни в къщата през този ден. Самият цвят на светлината изглеждаше променен. Дори аквариумът, един тъй обикновен предмет, не се връзваше някак си с обзаведената с антична мебел елегантна стая с висок таван.

Подпряла брадичката си, вдовицата продължи да мълчи известно време, загледана в съседното на Аомаме пространство, където, Аомаме беше убедена, нямаше кой знае какво за гледане. Вдовицата просто се нуждаеше от място, където временно да спре погледа си.

– Искаш ли да пиеш нещо? – попита тихо вдовицата.

– Благодаря, не съм жадна – отвърна Аомаме.

– Там има студен чай. Сипи си една чаша, ако искаш.

Вдовицата посочи масичката до вратата, върху която имаше кана чай с лед и лимонови резенчета и три чаши от шлифован кристал с различен цвят.

– Благодаря – рече Аомаме, но остана седнала в очакване какво ще каже вдовицата по-нататък.

Вдовицата обаче дълго нищо не проговори. Явно имаше нещо, което да каже на Аомаме, но ако го формулираше с думи, съдържащите се в "нещото" факти щяха да се превърнат необратимо в по-категорични факти, а ù се щеше поне за малко да отложи този момент. Изглежда, в това се състоеше смисълът на мълчанието ù. Изгледа аквариума до креслото си. После, сякаш предала се пред неизбежното, най-сетне фокусира погледа си върху Аомаме. Устните ù бяха стиснати в права линия, чиито краища най-умишлено бяха извъртени нагоре.

– Предполагам, че вече си чула от Тамару за смъртта на кучето ни – по един необясним начин?

– Чух.

– След което изчезна и Цубаса.

– Как така изчезна? – намръщи се леко Аомаме.

– Просто изчезна. Вероятно през нощта. На сутринта вече я нямаше.

Аомаме сви устни, затърси да каже нещо, но думите отказваха да се появят.

– Но аз... последния път останах с впечатление... че някой винаги спи при Цубаса... в същата стая... да я пази.

– Вярно е, но жената заспала необичайно дълбоко и изобщо не усетила кога Цубаса е излязла. Но когато изгряло слънцето, Цубаса вече я нямало в леглото ù.

– Значи, първо умира немската овчарка, а още на другия ден изчезва и Цубаса – изрече Аомаме, като да потвърди, че е разбрала правилно.

Вдовицата кимна:

– Засега няма данни, че двете събития са взаимно свързани, но според мен са.

Без никаква особена причина Аомаме хвърли поглед на аквариума върху масата. Вдовицата проследи погледа ù. Двете златни рибки си плуваха най-спокойно в стъкленото си езерце, почти без да помръдват опашка. Лятната слънчева светлина се пречупваше по много особен начин в аквариума и създаваше впечатлението, че човек наднича в загадъчна океанска пещера.

– Тези рибки ги бях купила за Цубаса – опита се да обясни вдовицата. – На една от търговските улици в Адзабу имаше някакъв малък фестивал, на който я заведох. Реших, че не е здравословно да седи затворена през цялото време в една и съща стая. Естествено, Тамару ни придружаваше. Купих ù аквариума от една сергия. Тя направо се влюби в рибките. По цял ден седеше в стаята си, без да откъсва поглед от тях. Донесох ги тук, след като стана ясно, че е изчезнала. И сега аз прекарвам сумати време да ги гледам. Просто зяпам в тях, без да правя нищо. Най-странното е, че гледането на рибките не те уморява. Никога досега не ми се е случвало да гледам златни рибки толкова съсредоточено.

– Имате ли някаква представа накъде може да е заминала Цубаса?

– Абсолютно никаква. Тя изобщо няма роднини. Доколкото знам, просто няма къде другаде да отиде на този свят.

– Колко голяма е вероятността някой да я е отвлякъл насила?

Вдовицата съвсем леко завъртя глава, като да прогони досадна мушица.

– Не, заминала е съвсем доброволно. Никой не е дошъл да я принуди. Неминуемо е щял да събуди някоя от околните жени – всички те спят много леко. Затова съм убедена: тя сама го е решила и сама го е направила. Слязла е на пръсти до долу, отворила си е предната врата и се е измъкнала. Направо си го представям пред очите. Не е разлаяла кучето. Нали то загина предната нощ. Дори не се е облякла. Дрехите ù за следващия ден са си останали така, както са били сгънати. Тръгнала е по пижама. Подозирам, че и пари не е взела.

Гримасата на Аомаме се задълбочи:

– Сам-самичка – и то по пижама?

– Да – кимна вдовицата. – Но къде пък може да отиде едно сам-самичко десетгодишно момиче по пижама и без пукната пара – и то евентуално посред нощ? Според нормалната логика това е немислимо. И въпреки това, не знам защо, но на мен не ми се струва толкова странно. Напротив. Имам чувството, че просто е трябвало да се случи. Затова и не я търсим. Нищо не предприемам; седя си и гледам златните рибки. – Погледна към аквариума, после пак се обърна към Аомаме: – Да я търсим тук, сега, според мен е безсмислено. Заминала е някъде, където не можем да я стигнем.

Вдовицата престана да подпира брадичката си, сключи ръце в скута си и бавно изпусна дъха, който отдавна задържаше в себе си.

– Но за какво ù е било да го прави? – чудеше се Аомаме. – Защо ù е притрябвало да напуска приюта? Тук беше в пълна безопасност, а и нямаше къде да отиде.

– И аз не знам. Но имам чувството, че всичко почва със смъртта на кучката. Те двете се обожаваха взаимно. И смъртта на кучката – по този кървав, необясним начин – я е шокирала. Как иначе? То не остана човек в тази къща да не се шокира. А сега ми идва на ум дали пък убийството на кучето не е било някакво предупреждение към Цубаса?

– Предупреждение?

– Да не стои тук. Че знаят къде се е скрила. Че трябва да се маха. Че ако не се махне, на хората около нея може да се случат и още по-опасни неща. – Пръстите на вдовицата отмерваха в скута ù някакво въображаемо време. Аомаме реши да изчака да чуе всичко, което възрастната жена имаше да ù каже. – Според мен тя е разбрала предупреждението и доброволно е напуснала. Не че е искала да напусне – съмнявам се. Но ù се е наложило да напусне, макар да е нямала къде другаде да отиде. Лошо ми става, като си помисля как се взема подобно решение от едно десетгодишно дете.

На Аомаме ù се прищя да се пресегне и да хване вдовицата за ръка, но се възпря. Явно имаше още неща за слушане. А вдовицата продължи:

– И за мен шокът бе огромен, разбира се. Имах чувството, че някой е откъснал физически част от тялото ми. Както знаеш, канех се официално да я осиновя. Давах си сметка, че няма да е толкова лесно, но въпреки всичките предполагаеми трудности държах да го направя. Ако не станеше, нямаше да има кому да се оплача, а, честно казано, на моите години тия неща страшно ти костват.

– Но какво ù пречи на Цубаса да се върне някой ден? – попита Аомаме. Така и така и пари няма, и къде да отиде няма...

– Ще ми се да си права, но няма да стане така – рече вдовицата с абсолютно равен глас. – Може и само на десет години да е, но мисли напълно самостоятелно. Решила е и е тръгнала. Съмнявам се, че някой ден ще ù се прище да се върне.

– Извинете ме за момент – рече Аомаме. Отиде до масата при вратата и си наля студен чай в чашата от зелен шлифован кристал. Не че толкова я мъчеше жаждата; по-скоро искаше със ставането си да внесе принудителна пауза в разговора им. Върна се на дивана, отпи от чая и остави чашата върху стъклената повърхност на масичката. Вдовицата я изчака да се намести удобно на дивана, преди да каже:

– Стига за Цубаса – след което протегна врат и сключи длани, за да си даде емоционална пауза. – Да поговорим сега за Сакигаке и техния Вожд. Ще ти кажа какво успяхме да установим дотук. Тъкмо затова пожелах да дойдеш днес. Освен във връзка с Цубаса, разбира се.

Аомаме кимна. Точно това бе очаквала.

– Както вече казах миналия път, абсолютно длъжни сме да "се погрижим" за този техен Вожд. Да го пренесем на друг свят. Вече знаеш, разбира се, че има навика да изнасилва невръстни момичета, никое от които не е имало още първия си мензис. Съчинява някаква доктрина и се възползва от системата на сектата, за да оправдае тези свои действия. Проучих го максимално подробно, макар да ми струваше доста пари. Оказа се, че никак не е лесно. Разходите дотук надхвърлиха далеч предварителните ми очаквания, но пък успяхме да идентифицираме четирите момичета, които вероятно е изнасилил. Цубаса е била номер четири.

Аомаме вдигна чашата си и отпи от ледения чай, но не усети вкуса му: устата ù сякаш бе пълна с памук, който поемаше всички аромати.

– Още не сме наясно с всички подробности, но поне две от момичетата и сега живеят в селището на сектата – каза вдовицата. – Разбираме, че служат на Вожда в качеството си на лични негови жрици. Никога не се появяват пред обикновените вярващи. Но не знаем дали са там по своя воля, или понеже не могат да избягат. Не знаем и дали сексуалните отношения между Вожда и тях още продължават. Така или иначе, живеят на едно и също място, като семейство. В резиденцията на Вожда не се допуска абсолютно никой от редовите вярващи. Много неща продължават да са загадка.

Чашата от шлифован кристал бе започнала да се запотява върху масата. Вдовицата спря да си поеме дъх, после продължи:

– Но едно установихме със сигурност: първата от четирите жертви е дъщерята на самия вожд.

Аомаме се намръщи. Лицевите ù мускули неволно се раздвижиха и силно разкривиха. Искаше да каже нещо, но гласът ù не успяваше да оформи думите.

– Наистина е така – рече вдовицата. – Смята се, че първото поругано момиче e била дъщеря му. Станало е преди десет години, когато е била на десет.

Вдовицата позвъни по вътрешния телефон и нареди на Тамару да донесе бутилка шери и две чаши. Зачакаха го смълчани; всяка от двете имаше нужда да подреди мислите си. Тамару влезе с поднос с нова бутилка шери и две тънки, елегантни кристални чашки. Подреди всичко това на масичката, отвинти капачката с рязко, точно движение, сякаш прекърши пилешки врат. Бутилката загъргори, докато наливаше шерито. Вдовицата кимна, Тамару се поклони и, както винаги, напусна помещението, без нищо да каже. И стъпките му бяха безшумни.

Не само за кучката жали, рече си Аомаме. И изчезването на момичето го е наранило дълбоко. Толкова важно бе за вдовицата, а така да му изчезне под носа! Технически погледнато, той не носеше отговорност за детето. Не беше живеещ на обекта охранител; ако нямаше нещо специално, което да го задържи у вдовицата, нощем спеше в собствения си дом, на десет минути път пеша. И смъртта на кучката, и изчезването на момичето се бяха случили през нощта, докато не е бил на работа. И на двете е нямало как да попречи. Пък и задачата му бе да охранява вдовицата и къщата с върбите. В задълженията му не влизаше приютът, който поначало бе извън оградата на резиденцията. И въпреки всичко Тамару възприемаше събитията като личен провал – и като непростима обида.

– Готова ли си да се погрижиш за този човек? – попита вдовицата Аомаме.

– Напълно готова – потвърди Аомаме.

– Никак няма да ти е лесно – каза вдовицата. – Поначало задачите, които ти възлагам, никак не са леки. Но тази е нещо съвсем изключително. Ще направим цялата необходима предварителна подготовка, но никак не съм убедена, че ще сме в състояние да гарантираме сигурността ти. Рискът вероятно ще е по-висок от всеки друг път.

– Разбирам.

– Както и друг път съм ти казвала, предпочитам да не те пращам в опасни ситуации, но най-честно ти заявявам – този път изборът ни е ограничен.

– Не възразявам – рече Аомаме. – Не можем да оставим този човек жив на този свят.

   1Q84, книга 2 (превод Венцислав К. Венков, 368 стр, цена 16 лв, издателство Колибри) e в книжарниците от 19 ноември

"Свободата е това, което правиш с това, което ти е било дадено" казва Жан-Пол Сартр и АСТ (или Асоциация за Свободен Театър) вече за втора година се опитва нагледно да го докаже като организира на принципа "от нищо нещо" фестивал за свободен театър (пълната програма може да видите тук), който тази година се случва от 14 до 18 ноември със следните герои:

Medea – 14 ноември, Червената къща – 17:00 часа / 60 мин

Съвременен танц на кризата по хореография на Мирослав Йорданов отвъд древногръцкия мит и отвъд клишетата на пърформънс изкуството – с непрофесионален танцьор (скулпторът Никола Борисов), с дебютираща танцьорка (Мирослава Захова) и със специалното участие на... жива мускусна патица.

ПроТекст 5: Навреме – 14 ноември, Софийска централна баня – 19:00 часа / 90 мин

Четири авторски миниатюри от 4 режисьора (Гергана Димитрова, Василена Радева, Петко Стоянов, Мортен К. Роесен) или как темата "време" може да бъде представена като театрално-научна лекция, филмов театър, пърформанс-четене и... мини-опера.

Черен Петър – 14 ноември, ТР Сфумато (Камерна зала) – 21:00 часа / 60 мин

Историята на един ром, която забърква фигурата на Артюр Рембо и проблемите на малцинствените групи в едно... звучи почти толкова (не)логично, колкото да срещнеш нормално публично говорене/отношение към малцинствата като цяло.

Help Me Jones – 14 ноември, клуб Jules Verne – 22:00 часа

Ню диско уейв дуото (от известно време вече и трио с Рони от Насекомикс) на Марий Росен и Константин Тимошенко ще отбележи със специален концерт първата нощ на фестивала, в която мракът ще свети за всички големи и малки мис и мистъри театрали.

И, моя любов – 15 ноември, ателие Via Negativa в Народно читалище Акад. Андрей Стоянов – 17:00 часа / 95 мин

Мултимедиен пърформанс по текстове от Библията и киносценариите Хирошима, моя Любов от Маргарит Дюрас, и Виридиана от Луис Бунюел и Хулио Алехандро – или един Мъж и една Жена в опит за възможна "любов завинаги"...

Алкохол – 15 ноември, Студио 5, НДК – 19:00 часа / 120 мин

Кривото огледало на зависимостите и независимостите в авторския спектакъл на Цветелина Стоянова-ЦВЪ по едноименния роман на Калин Терзийски и Деяна Драгоева.

Въображението мъртво си представете – 15 ноември, Ателие Пластелин – 21:00 часа / 40 мин

Моноспектакъл по кратък текст от Бекет или иначе казано – диалог между женско и мъжко тяло в условно пространство, в случая – мазе.

Отровата на театъра – 16 ноември, НТ Иван Вазов (зала Север, IV етаж) – 17:00 часа / 90 мин

Марий Росен, Валентин Ганев и компания нагледно ще показват, че театърът е едновременно смърт и живот – толкова тотален, че претендира, че не е театър.

Невидими 1 – 16 ноември, Червената къща – 19:00 часа / 75 мин

Документални истории на неходещи хора, събрани в емоционален пъзел от режисьора Неда Соколовска, които актьорите слушат и пресъздават в реално време. С други думи – за "невидимите" и техните видими проблеми.

Cadaver – 16 ноември, Червената къща – 20:20 часа / 20 мин

Когато хореографът Станислав Генадиев не танцува в гранде спектакли, изследва границите на физическия танц – този път, заедно с Мартин Пенев, миксират електрическите импулси (записани с електроди) на мускулите на тялото с гласа на танцьора, за да се стигне до вечната борба за надмощие между плътта/тялото и разума/словото.

На ръба – 16 ноември, ТР Сфумато (Голяма сцена) – 21:30 часа / 50 мин

Театър АТОМ (или Стефания Георгиева, Христо Таков и Камен Марин) представят деликатна клоунада на ръба на танца, пластиката, кукления театър и пантомимата, за да достигнат до многото лица на човешката душа.

Романс – 17 ноември, София Арсенал – Mузей за съвременно изкуство (С.А.М.С.И) – 17:30 часа / 90 мин

Спектаклите от поредицата Сънища в четири сезона на режисьора Валерия Вълчева, събрани в едно – или двете слънцестоения и двете равноденствия в компанията на Шекспир и шарена дружина от много деца, актьори и музиканти.

Да изядеш ябълката – 17 ноември, студио Suspacious – 19:00 часа / 80 мин

Ида Даниел и компания заформят джем сешън театър, без фиксирана история, но с множество въпроси с лични отговори, точно както му отива на театър без граница между публика и изпълнители.

Азамен – 17 ноември, ТР Сфумато (Голяма сцена) – 21:00 часа / 40 мин

Runabout Project (Албена Баева – интерактивен дизайн, Петя Боюкова – сценография, Стефан Дончев – технически асистент и София Георгиева и Александър Манджуков – хореография и изпълнение) преплитат тяло, дигитални технологии, хореография и глас, за да изградят отношенията между две тела (в сензорни костюми), две индивидуалности и заобикалящата ги среда в реално време.

Деволюция – 18 ноември, Столичен куклен театър – 17:30 часа / 75 мин

Импровизации с найлон, в които човекът се превръща в клоун, клоунът в примат, приматът в чувал, цивилизацията в найлон, найлонът в боклук и... така се стига до Деволюция – или как да защитим човека и човешкото от урагана на безчовечността и оскотяването.

ГогоДиди – 18 ноември, Студио 5, НДК – 19:00 часа / 80 мин

Трима актьори в Очакване на Годо, заредени с много детски рисунки и театрален джаз в две действия.

Transformability – 18 ноември, ТР Сфумато (Голяма сцена) – 21:00 часа / 40 мин

Има ли връзка между философията и съвременния танц? Да, според Вили Прагер и неговият философски мюзикъл за три души и тяхната трансформация до пълно изтощаване... или удоволствие.