My Mir
Музика
Музика (284)
Вторник, 03 Декември 2024г. 12:12ч.
Албуми | Murcof vs Bibio vs Ben Lukas Boysen
Публикувана в
Музика
Murcof vs Bibio 
vs Ben Lukas Boysen
Кой? – Фернандо Корона, мексикански IDM специалист с безпогрешен Murcof-усет за ембиънт панорамата; Стивън Уилкинсън, електроакустичен Bibio-бард и пасторален ембиънт художник; Бен Лукас Бойсен, немски агент с богато глич-Hecq минало и бляскаво ембиънт бъдеще
Какво? – Кино по Ноти – да, и Murcof, и Bibio, и Бен Лукас Бойсен владеят до съвършенство кинематографията на бийта (да не говорим, че и тримата имат солиден опит в създаването на музика за филми, саундтраци и аудиовизуални проекти, въобще), но последните им творения – Twin Color - Vol 1 (на Murcof), PHANTOM BRICKWORKS LP II (на Bibio) и Alta Ripa на Бойсен – са скрити, всъщност, филмови наративи (в които Животът е най-добрия сценарист), разказани минималистично-ювелирно по ноти (предимно чрез пиано и синтезатори), така че и трите истории да се превърнат във властелини на Ембиънт Пейзажа...
Да, Фернандо Murcof Корона и преди се е заигравал с утопичния звук на Космоса (в красноречивия албум Cosmos от 2007-а), но този път е зарязал семплирането на класически инструменти в полза на синтезаторите и с помощта на белгийския визуален артист Симон Жийфюс (и резиденция във френския институт за звукови иновации и изследвания IRCAM) създава истинска сай-фай Вселена, в която, като ехо от човешкия екзистенц, звучи гласът на дъщеря му Алина Корона (във въздействащите Going Home, Enemy и Fight), така че с композиции като Cosmic Drifter, All These Worlds Part. II, Tomorrow Part. II и They Glow пред очите ти да изникне реквием за вечното търсене от Човека на своето място във Вселената.
Проектът PHANTOM BRICKWORKS на Стивън Bibio Уилкинсън пък винаги е залагал на най-малко две сетива за пълно душевно поразяване (да не говорим, че самият Стивън, като заклет фотограф, заснема 8 и 16 мм-овите филми от поредицата, започнала през 2017-а) докато създава ювелирно-призрачен саундтрак на изоставени селища, постройки или древни келтски руини из Уелс и цяла Британия.
Като ембиънт пиано, вокални семпли и ефирни синтезатори играят Гласа и Следата на фантомния човешки екзистенц – DOROTHEA'S BED, DINORWIC, PHANTOM BRICKWORKS VI, LLYN PERIS, SURAM, PHANTOM BRICKWORKS VII и SPIDER BRIDGE се гмурват още по-надълбоко в търсене на изгубеното време, а границите между минало, настояще и бъдеще съвсем се размиват...
Миналото, настоящето и бъдещето също се сливат деликатно и ембиънт-ювелирно в албума Alta Ripa, който взима заглавието си от древното римско име на родния град на Бен Лукас Бойсен – чудесна метафора за идентичност, принадлежност и за отпечатъка на Времето, също каквато беше музиката за тазгодишния филм Falling Into Place, която Бен създаде в компанията на Джон Хопкинс, пианистката Лиза Моргенщерн и челистката Ан Мюлер...
Да, и в Alta Ripa се усещат мотиви от комбината на Бойсен с Моргенщерн, но тук "филмът" е друг – хем интроспективен, хем експанзивен, в който има място и за глич-Hecq минало (в Mass, Nox и Quasar), има място и за семейни Spells от класическа музика (в Alta Ripa и Mere), има място и за бъдещи авантюри (чуйте Vineta с Том Адамс и Fama), така че накрая да осъзнаеш, че най-хубавият филм, който някога ще гледаш е... твоят собствен Живот...
Кога? – в следобедното съвършенство на зимния здрач...
Защо? – защото най-хубавият филм, който някога ще гледаш е... твоят собствен Живот...
Kelly Lee Owens – Dreamstate
Кой? – Кели Лий Оуенс, уелската синт самодива на технопопа.
Какво? – DreamPOPstate – "See It... Grow... See It... Grow..." мантроподобно шептеше Кели Лий в епичния 8 финал на дебютния си албум и оттогава, за тези 7 години, картинката за Оуенс наистина неимоверно се разрасна, придоби формата на 4 пъстри албума, дишащи на ръба между синт експерименти (в LP.8) и поп еуфория (в Inner Song) и живеещи в дрийм зоната на клубните ритуали...
Именно там се намира и Кели Лий в четвъртия си албум Dreamstate – поп еуфорията от Inner Song албума е завладяла зоната на клубните ритуали със Sunshine (Джеймс Ghost Culture Грийнууд неизменно е тук от дебютния ѝ албум насам, този път в компанията на Джордж Даниъл от бандата The 1975, чийто лейбъл dh2 издава Dreamstate)...
... като навсякъде грее прогресив-брекбийт-хауса от заглавното Dreamstate, през красноречивите Higher и Rise (в комбина с експертите Bicep), еволюиращи в Ballad (In the end) колаборацията ѝ с Том The Chemical Brothers Роуландс, така че Кели Лий емблематично да заяви "Wanting Pure Euphoria" в хитовото Love You Got – радвай се на това, което имаш в дрийм зоната на клубните ритуали, защото (колкото и да предпочитаме синт експериментите на Кели Лий) всичко е въпрос на Trust & Desire...
Кога? – в Dreamstate зоната на Реалността, където винаги живее "Something Bigger Than Me"...
Защо? – защото Love You Got е добра философия за Живота, особено в днешните смутни времена на необходимо-неизлечим ескейпизъм, нали...
Етикети
Nubya Garcia vs Ezra Collective
Кой? – Нубая Гарсия, британската кралица на тенор саксофона среща "братята" си по неоджаз орбита Феми и Ти Джей Колиосо, Джо Армън-Джоунс, Джеймс Молисън и Айфи Огунйоби или Ezra Collective, първият джаз бенд, удостоен с Mercury Prize.
Какво? – НеоДжаз Одисея – да, най-очевидната звукова нишка, свързваща орбитите на Нубая Гарсия и Ezra Collective във Вселената на британската неоджаз сцена не е използването на тенор саксофона, а се крие... във фигурата (и пръстите) на Джо Армън-Джоунс (въпреки, че Феми Колиосо, един от братята-съоснователи на Ezra Collective, бие барабаните заедно с Моузис Бойд още в дебютния Nubya's 5ive албум на Гарсия)...
А именно в третия албум и за Нубая Гарсия (с Odyssey), и за Ezra Collective (с Dance, No One's Watching) ключова роля играят електрическото пиано и синтезаторите на Джо Армън-Джоунс – и двата албума приличат на разговори с близки приятели, с които си довършвате изреченията, докато коментирате хем различни, хем общи, споделени теми...
Да, на пръв поглед, и Нубая Гарсия, и Ezra Collective не изневеряват на неоджаз естетиката и формулата, донесла им Mercury Prize-номинация за предишните им албуми (Ezra Collective дори станаха първата джаз формация, спечелила такава награда миналата година с албума Where I'm Meant to Be) – и в двата албума ключови щрихи към неоджаз Вселената добавят гост-музиканти – при Нубая Гарсия са емблематичните Есперанца Сполдинг и Джорджия Ан Мълдроу (в епичните Dawn и We Walk In Gold), при Ezra Collective със силни акции влизат Язмин Лейси, Оливия Дийн, M.anifest и Moonchild Sanelly (в God Gave Me Feet for Dancing, No One's Watching Me и Streets Is Calling);
И двата албума използват ювелирно струнни аранжименти (да не забравяме, че първите инструменти за Нубая Гарсия са цигулката и виолата), но по-важното е, че и в двата албума клавишите под пръстите на Джо Армън-Джоунс говорят с другите инструменти на различни теми като владеят и джаз, и соул, и афробийт, и дъб, и реге, и фънк, и кумбия, и хип-хоп акцентите – да, идеята за многообразие не изключва тази за заедност и разбирателство (чуйте Odyssey, Set It Free, Water's Path, In Other Words, Living, Our Element (Act 3), Hear My Cry, Ajala, Shaking Body, Expensive, Why I Smile и Have Patience) като именно там се крие и причината Ezra Collective да бъдат първата джаз формация, която ще напълни Уембли, а защо не и самата Нубая Гарсия да им бъде специален гост в такъв паметен концерт...
Всъщност, и двата албума завършват епично със знаковите композиции Triumphance и Everybody – еманация на начина, по който са записани двата албума; еманация на идеята за заедност и многообразие; еманация на целия спектър от емоции...
Кога? – когато осъзнаеш, че "The Journey is Yours"...
Защо? – защото "Dance Is Life"...
Jamie xx – In Waves
Кой? – Джейми Смит или вундер-бийт мастера на The xx.
Какво? – "The Great Let Go" – да, така ще възкликне хореографката Уна Дохърти (с която Джейми забърка най-авангардния си сингъл досега idontknow) и ще изреди емоционално всичко най-важно и идеално обобщаващо втория Jamie xx албум In Waves в слагащото финалната поанта Falling Together...
И ако idontknow не намира място в делукс изданието на албума (затова пък там "играят" вселенските хитове It's So Good, Let's Do It Again, Kill Dem и фоновите интерлюдии F U с Ерика Баду и Do Something), то In Waves прилича на гигантска фонотека във формата на диско топка, от която Джейми да вади всичко нужно за бийт-игрите му на дансинга – има хитро семплиране (в почти всички тракове, но особено висш е пилотажа в Breather, Still Summer, The Feeling I Get from You и емблематичните All You Children и Every Single Weekend, които разкриват, че Тhe Avalanches са били перфектни учители за Джейми); има In-Комбина хитове като Baddy on the Floor (с Honey Dijon), Life (с Robyn) и Waited All Night, което показва защо Джейми продуцира соло албумите и на Роми, и на Оливър, ама The xx триумвирата винаги ще бъде друг "филм"...
В крайна сметка картинката от спектралния бийт анализ в дебютния In Colour сега е още по-мултишарена (въпреки монохромната оптическа илюзия на корицата) и делукс-емоционална (ювелирното Dafodil с триумвирата от Kelsey Lu, John Glacier и Panda Bear идеално се грижи за Джейми хх бъдещето), а когато преди точно 15 години си нахлул с гръм, трясък и брилянтен The xx дебют, то сега спокойно може просто да кажеш: "All You Children, Get Around / We Will Dance Together"...
Кога? – когато настроението ти е на приливи и отливи и имаш нужда от The Great Let Go за отскок...
Защо? – защото Животът се движи... In Waves...
Етикети
Colin Stetson – The love it took to leave you
Кой? – Колин Стетсън, северноамериканският Бог на бас саксофона.
Какво? – The Love It Took To Breathe You – да, неслучайно корицата на новия албум на Колин Стетсън намига към артуърка на предишното му соло творение All This I Do For Glory – идеята за обща естетика, принадлежност и свързаност е толкова силна, че може да говорим за двата албума като за двете части на един филм...
А филмът се казва: "Когато Тялото ти се превръща в инструмент, а Душата в Музика" – да, белите дробове на Колин отново са в компанията единствено на най-добрите им приятели соло, алт и бас саксофона (е, и бас кларинета); композицията The Six катарзисно и точно маркира годините, делящи ни от All This I Do For Glory (The love it took to leave you е записан през 2023-а, наведнъж, в пространството на бившата фабрика и настоящ център за съвременно изкуство The Darling Foundry), а всички части на тялото (и на акустичните инструменти) на Колин служат за изграждане на пъзел от звукови интерактивни картини, които напомнят на... филм...
Да, говорим за филми, защото е ушевадно как The love it took to leave you е вдъхновен от солидната работа на Стетсън като филмов композитор (само за последните 7 години маркираме 10 + саундтрака) като Malediction и Ember, например, ни препращат епично към Менюто, но по-важното е, че композиции като Green and grey and fading light, To think we knew from fear, The Augur, Bloodrest, епичното Strike your forge and grin и заглавното The love it took to leave you доказват ювелирно, че най-добрият филм, който някога ще гледаш, е... всичко онова, което Вдишваш и Издишваш ежедневно...
Кога? – когато осъзнаеш, че Тялото ти е проводник, а Душата – Инструмент...
Защо? – защото човешкото тяло е инструмент, на който Колин Стетсън свири... Божествено.
