My Mir

"До гушата в лайна, но всичко ни е наред" – ако миксираме лайтмотивите на двете премиерни представления в Народния театър, Херкулес и Авгиевите обори и Всичко ни е наред, ще се получи точно тази картинка, която и двата спектакъла (съвсем преднамерено) рисуват на днешна България.

   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

Няма как театърът да остане равнодушен към всичко случващо се около нас, както няма как и картинката да е друга освен на гротеската и абсурда, с които се сблъскваме ежедневно, ежеминутно дори... Само подходът на режисьорите Ивайло Христов и Десислава Шпатова към картинката може да бъде различен – и ако Христов избира гротеска заигравката с древногръцката митология и демокрация Херкулес и Авгиевите обори (писана като радиопиеса след Втората световна) от починалия Фридрих Дюренмат, а Шпатова реди вариации по съвременния ситком на абсурда, обрисуван от 30-годишната Дорота Масловска през 2008 в Полша, то в двата контрастни (но само времево) спектакъла има повече прилики, отколкото разлики.

    Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

Историите и в двете пиеси си имат своя Разказвач. В Херкулес и Авгиевите обори е явен – Мая Новоселска (досущ своята емблематична роля в Теди Московия Мармалад) дирижира "лайняната" история на измислената страна Елида (България, естествено), чийто най-голям брутен вътрешен продукт (а именно производството на тор a.к.a политически, социални и икономически "лайна") е достигнал такива висоти, че всичко живо е затънало до гуша и смърди, та не се трае.

   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

Трагедията на президента на Елида, Авгий/Малин Кръстев (описан в пиесата като прост селяк с надути амбиции а.к.а един куп бг "лидери") и неговите 10 министри е, че хем искат да "почистят" държавата, хем искат да запазят статуквото, да не загубят най-голямото "национално (и лично облагодетелстващо ги) богатство" – затова (по изпитана българска рецепта) търсят помощ отвън, от някой митичен, чужд герой, който като манна небесна да донесе спасение. Герой като Херкулес/Иван Бърнев, който, обаче, също е затънал до гуша в собствена криза (та чак се пита аз ли съм или не съм) – подходящият образ-гротеска, който да развенчава митове и да подчертава дебело, че демокрацията не се нуждае от измислени, фалшиви и уморени национални герои.

   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

Във Всичко ни е наред Разказвачът е скрит – привидно, всеки един от персонажите сам излива своята история в изтерзани изповеди, провокирани от факта, че всеки е затънал до гуша в "липсата си на живот" – Бабата (Вяра Табакова), парализирана в спомените за живота си след Втората световна (може би тя помни Дюренмат), Внучката (Елена Телбис), яростно отхвърляща, като всеки тийн, намерението на другите да поставят живота ù в рамки и под общия знаменател "полякиня" и нейната Майка (Снежина Петрова), която не може да разбере по-късно ли се връща от работа, отколкото тръгва на работа или обратното, докато живота ù преминава в хипермаркет брошури и лайфстайл огризки с изтекъл срок на годност.

   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

Единствените, които правят компания на това шарено трио в неговта "липса на апартамент" са Лелята (Радена Вълканова) с нейната прокоба "липса на нормално тегло" и образите от радио и ТВ ефира – Актьорът/Радиоводещ (Леонид Йовчев), Псевдостарлетка/ Радиоводещ (Илиана Коджабашева), Журналист (Карла Рахал) и Жената-критик/ Статуята "Fuck Your Morals To Be Me" на личната свобода (Теодора Духовникова). Лудницата е пълна, но всички те са само образи-духове в главата на Разказвача (Дамян Тенев) – декаденс wannabe сценарист и режисьор на бъдещия "based on a true story" блокбъстър на полското кино Конят, който яздеше на кон.

    Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

Или както казва Чистачът на Елида Камбис/Павлин Петрунов на Херкулес: "Лайната са в главите на хората, няма как ти да успееш да ги почистиш", така и образите в главата на автора на Конят, който яздеше на кон няма как да бъдат "изчистени" или "заличени" – те са живи и са навсякъде около/в нас.

   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

И двете представления не крият (с метафори, алегории...), а директно визират "героите" на днешна България, в която живеем – то не са #оставки, политически игри на дребно, комисии, подкомисии и други вредни емисии (в Парламента и обществото на Елида); то не са фалшиви национални герои (Херкулес и кабаретната му жена/Стефания Колева като Кубрат Пулев и неговите фолкфурии);

   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

То не са псевдоидоли (звездата на филма Конят, който яздеше на кон и неговата старлетка/ала фолкдива във Всичко ни е наред); то не са гротеска примери за физическо оцеляване над всичко – плющене на боб с месо и свикване със смрадта на "лайната" (в Херкулес и Авгиевите обори), и плюскане на паприкаш и празен живот в кофти опаковката на реклами, тв предавания, лайфстайл списания, псевдофилми (добре иронизирани във Всичко ни е наред);

   Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

То не са добри вокални заигравки с химна на България (в Херкулес и Авгиевите обори) и с емблематичната Една българска роза на Емил Димитров (във Всичко ни е наред); то не са традиционни български митове и комплекси (и комично развенчаните им древногръцки, древнодемократични и полски еквиваленти)...

    Всичко ни е наред © фотография Иван Дончев

Все гаргара с до болка познати образи и картинки, но... и двата спектакъла сякаш се задоволяват само с констатирането им и лепването на гротеска етикета "България, днес" (който е ясен на всички). И двата спектакъла като че ли не стигат по-далеч от примиренческото конферансие-"прозрение" на Мая Новоселска (машина е тя) в Херкулес и Авгиевите обори: "Животът е такъв-какъв-такъв-какъвто-такъв си го направим!"

И театърът е такъв, какъвто сме си направили живота. И двете представления не дават отговори, задават само въпроси. Exit е само табела (в сценографията на Всичко ни е наред), а изходът от "лайняната" ни история е повече наивно-романтично пожелание, отколкото път към "изчистване".

   Херкулес и Авгиевите обори © фотография Симон Варсано

Ироничните провокации към зрителя и в двата спектакъла ("няма да ви върнем парите" в Херкулес и Авгиевите обори и виковете "Боза" на актьорите за случващото се на сцената на Всичко ни е наред) също не вършат работа – на зрителите отдавна им е ясно, че живеят в гротеска кабаре ала новогодишната тв програма за 2013 и в сериала на абсурда "Докато България светува, а Конят язди на кон", но... идва един фатален момент, когато непрестанното повтаряне с истерична усмивка на мантрата "всичко ни е наред" се превръща вече в метод за свикване с "лайната", достигнали гушата, главата, та дори над главата.

Гледайте Херкулес и Авгиевите обори в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена на 3 юни 

Гледайте Всичко ни е наред в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена на 3 юни

"Войната е тук" – тази финална реплика в пиесата Злият принц натрапчиво виси като изгоряла крушка над главите на героите през цялото време. Войната "всеки срещу всеки" (неизменна част от родния не-преходен пейзаж), войната без правила, в която всичко е позволено, войната, в която няма победители и победени, а само участващи живи трупове... Войната, в която всеки ден част от нас умира и се подрежда като поредното парче в пъзела, наречен смъртта на душата – именно този пъзел разцъква умело писателят и режисьор Георги Тенев в новата си нео-ноар (този път без соц елементи) драма Злият принц.

България, наши дни. В полицейското управление на града Х (за феновете на конкретиката е началната фонограма в представлението), криминалната вечер на Комисарят Х (силна главна роля на Христо Петков след второстепенните в Нощна пеперуда и Хамлет) започва със закопчаване на мистериозния Стопаджия Даскалов (Явор Бахаров) и скандал за взет подкуп от негови подчинени полицаи. Идилична родна картинка, толкова натурална и актуална, колкото вечерните новини (за печат "вярно с оригинала" звучат и гласовете на водещи) по телевизията и следващите ги един куп "based on a true story" български сериали – за още цвят и реализъм, в хроничния местен Х пейзаж се появяват поредната скоростно строяща се магистрала в комплект с електроцентрала, управлявана от холдинга Х, оглавяван от господин Крумов, чиято дума е закон в холдинговата губерния.

Правилата, определяни от "олигархията", обаче, не са по вкуса (#оставка да искаш) нито на Комисаря, нито на Писателя (Владо Пенев влиза с огромна лекота, ирония и кеф във всяка следваща роля), методично алкохолизиращ се, за да приеме идеята, че се превръща във всичко онова, което е отричал и ненавиждал (хубаво си отворете ушите за прекрасния му и адски верен монолог за "Суетата като начин на оцеляване"), като приеме предложение за влизане в политиката и евентуален министерски пост. Правилата на Крумов не са по вкуса и на работещото на бензиностанцията момиче Стефана а.к.а Сузи (или София Бобчева), която се оказва в центъра на триъгълника от особени интереси на Комисаря, включващ неразкрито зверско убийство, сак с 5 милиона и... Смъртта като вечно преследващ го кошмар от дните му на професионален войник на мисия в Ирак.

Да, Смъртта, за която Комисарят казва, че "трябва да усетиш как минава през теб", за да подредиш пъзела от започналите да валят трупове (Тенев мъничко изпуска нишката на логиката на убийствата в името на завързания съспенс). Смъртта като извинение за липсата на етика и морал в днешна България (и тези, които "искат #оставка" от Комисаря са също толкова корумпирани). Смъртта като далата накъсо крушка на човешките взаимоотношения. Смъртта като съдба за вечния аутсайдер (този не-преходен български национален герой), който дава най-доброто от себе си, но вечно губи – остава Принц, а не Цар. Смъртта като сантиментален копнеж към мястото и времето, в които Комисарят знае как се води Война по прости правила, с Добри срещу Лоши, а не като Войната в днешна България – всеки срещу всеки, без правила...

Иначе Злият принц е написан и режисиран от Георги Тенев по всички правила на нео-ноар трилъра – заплетена криминална интрига с важни, малки детайли (и не често срещания в съвременната българска драматургия герой с пост-военен синдром); с мрачен реализъм, без бутафория (сценографът Никола Тороманов не само е успял да вмъкне половин полицейска кола на сцената, но и майсторски да усвои малкото пространство, вкарвайки публиката в епицентъра на случващото се); с подходящ музикален фон (само финалната песен не пожелаваме на никой спектакъл) – и така да се получи съвременна съспенс криминална драма ала Дзифт, но без соц утопията.

Всъщност приликите с театъра/киното на Явор Гърдев не са случайни – все пак през 90-те, Георги Тенев заформя Триумвиратус Арт Груп именно с Гърдев и Никола Тороманов. Факт, който обяснява донякъде ноар стилистиката и сцените за накъсване на ритъма (като рекламите в телевизията) с Идиота (едно от трите добри превъплъщения на Цветан Алексиев тук).

И факт, който може да ни припомни емблематичния финал на Дзифт с думите на Христо Петков (Гробарят там и Комисарят тук), които леко перифразирани биха лепнали идеално на Злият принц:...

"Колкото по-голяма Смъртта, толкова по-малка щетата... Моралната, де!".

Гледайте Злият принц в Народен театър Иван Вазов на Сцена на IV етаж от 19:30 часа на 22 и 31 май