My Mir
"Love is a Losing Game, One I Wished I Never Played" – да, всичко най-важно си е казала в песните Ейми Уайнхаус и ако, декади по-късно ги слушате, а все още не ви се вярва, то биографичната екранизация на ключови моменти от живота ѝ Back To Black ще го маркира ясно и красноречиво, почти както емблематичните татуировки по тялото ѝ разказват дневника на живота ѝ.
Да, документалните филми Amy (от 2015-а) и Amy Winehouse: Back to Black (от 2018-а) разнищиха надълго и нашироко драматичния и музикален живот на поредния член на трагично-култово-известния Клуб 27, та ако се питате (може би логично) кому е нужна толкова скоро (и то след биографичния маратон от филми за Елвис, Уитни Хюстън, Боб Марли и предстоящия за Майкъл Джаксън) поредната поп-звездна-елегия за Саморазрушението, то режисьорката Сам Тейлър-Джонсън (вече режисирала юношеските години на Джон Ленън в Nowhere Boy) дава с лекота много сантиментално човечен, ненатрапчив като естествения ритъм на Живота отговор в Back To Black – време е да се върнем Back To... изживяването на любовна история, в която всеки да се разпознае; Back To... изживяването на предозирането с Хораин, защото отношенията между Хората могат да бъдат по-токсични и от опиати... Или както казва самата Ейми Уайнхаус (вдъхновено превъплъщение на Мариса Абела): "Аз не пиша песни, аз ги изживявам" – затова и тук ще разказваме с песни:
"When you walk in the bar, and you're dressed like a star, Rockin' your fuck me pumps" – неслучайно, Ейми ще срещне любимия си, татуиран ѝ на сърцето Блейк/Джак О'Конъл в бар и неслучайно, освен винтидж начина на живот и шейсетарския Shangri-Las соул, именно въпросната песен Fuck Me Pumps ще бъде в епицентъра на закачката между Ейми, Блейк и неговата настояща/бивша любовница и нейните pumps/"патъци"... И ако изслушате Fuck Me Pumps до финала ("You should have known from the jump, That you'd always get dumped, So dust off your Fuck Me Pumps"), то ще усетите, че финалът на обречената ѝ връзка с Блейк, се крие още там, в началото и... в сатирата на тази песен...
Всъщност, сценаристът Мат Грийнхал, натрупал опит с филми като Nowhere Boy и Контрол (режисираната от Антон Корбийн версия за живота на друга брит икона, а именно Йън Joy Division Къртис), тук използва умело безброй дребни, на пръв поглед, детайли, за да разкаже тънко и ненатрапчиво емблематични моменти...
Такива като отношенията на Ейми с баща ѝ Мич/Еди Марсан (татусът Daddy's Girl на лявата ръка е красноречив, нали) или с баба ѝ Синтия/Лесли Манвил – нейната "модна икона", както ще я нарече Ейми – жената, самата тя певица и любима на Рони Скот (да, със същия онзи клуб във филма), която ще ѝ даде любовта към джаза; жената, която ще ѝ завещае емблематичната кошер-кок естетика; жената, която ще даде името Lioness Records на личния лейбъл на Ейми; жената, която Ейми ще си татуира като пин-ъп-момиче на дясната ръка... и чието погребение ще се превърне във видеоклип към хита Back To Black...
"We only said goodbye with words, I died a hundred times, You go back to Her, And I go Back to..." – да, постоянните събирания и раздели между Ейми и Блейк ще прелеят Чашата на Живота за Уайнхаус, но ако има кадър в Back To Black, който събира есенцията на токсичната връзка помежду им, то това е моментът след сватбата им в Маями, с отраженията им в хотелския басейн – две размазани фигури, с които светлината си играе като ту ги събира, ту ги раздалечава... две размазани фигури, които хем са там, хем не са там...
... две размазани фигури като призраци на една любовна история, която нито Rehab ("I don't ever want to drink again, I just, ooh, I just need a friend"), нито 5 (рекордни за една вечер) Грами-та могат да спасят... две размазани фигури като ехо от тъжна любовна песен, въртяща се безспир на прашния винтидж джубокс на Живота...
"Oh, what a mess we made, And now, the final frame, Love is a losing game" – o, да, въпреки моментите (също като в живота) на хаотичност, екипът на Сам Тейлър-Джонсън успява тук да съживи всичко най-важно, изживяно вече от Ейми Уайнхаус в песните ѝ (или по думите на Ейми: "да създадеш нещо добро от нещо лошо")... защото Back To Black не е музикална биография, а любовна история, разказана много музикално...
Дали заради естествената "химия" между Мариса Абела/Ейми и Джак О'Конъл/Блейк, дали заради прецизния избор на емблематични песни и моменти (Абела дори изпява някои от тях), или заради перфектния The Final Frame-миг, със специално записаната Song for Amy от Ник Кейв и Уорън Елис, но Back To Black успява да звучи не като история за Хораинова недостатъчност, в която зависимостите между хората са по-опасни от всичката дрога на света, а като любовна песен, стара колкото Света, лееща се от винтидж джубокса на Живота...
Ейми Уайнхаус: Back To Black e в кината
Khruangbin – A La Sala
Кой? – Лора Лий Очоа, Марк Спиър и Доналд DJ Джонсън или калейдоскоп трио, отвело груув психеделията на околосветска тур терапия.
Какво? – Стаята на Лятото – ето, че измина калейдоскоп декада от A Calf Born in Winter, с което Khruangbin триото заяви присъствието си на Света и 4 албума, няколко ЕР-та и стотици култ концерти по-късно Лора Лий, Марк и DJ Джонсън се радват заслужено на A Love International – да, и метафорично, и буквално пилотният сингъл от A La Sala красноречиво маркира статуса на тази грууви авиокомпания (да, Khruangbin е тайландската дума за самолет), с която левитираме и обикаляме кътчетата на Света без да сме мръднали и на сантиметър от Стаята на... Лятото...
Иначе казано, стая 1553, Fifteen Fifty-Three, откриващото парче на A La Sala албума, с който Khruangbin свирят сбор за интернационалното си Семейство (Hold Me Up (Thank You) е специално за вас), което намира реципрочно Дома и непосилната лекота на битието в Khruangbin музиката...
Да, няма да обясняваме десетките интерконтинентални стила, които Khruangbin претопяват в парчетата си (по-добре чуйте Late Night Tales компилацията им), няма да разясняваме защо и тук като в повечето им албуми има заглавия и на английски, и на испански, и на португалски, и на френски... няма да обсъждаме и защо интер-уърлд-груува на Khruangbin вече има толкова последователи и имитатори (като Glass Beams, например)... само ще споменем, че A La Sala композиции като May Ninth, Todavía Viva, Juegos y Nubes, Pon Pón, Hold Me Up (Thank You), A Love International и ембиънт детайлната простота на Ada Jean, Farolim de Felgueiras, Three from Two, Caja de la Sala и Les Petits Gris звучат така сякаш Лора Лий, Марк и DJ Джонсън току-що са излезли от онази Стая, където са открили магичната хармония между ривърб китари, дъб бас и барабани, за да ни отведат към вечното Лято... на нашето доволство.
Кога? – в лепкавата мараня на летните дни и околосветските звездни нощи...
Защо? – защото когато Мрачни облаци са надвиснали над Главата ти, с KhruangAir изгрява Слънцето и Лятото... Todavía Viva, дет се вика, демек: Все още сме Живи!
Mount Kimbie – The Sunset Violent
Кой? – Доминик Мейкър, Кай Кампос, Андреа Баленси и Марк Пел или квартетът, който Love What Survives от пост-дъбстеп миналото на дуото Mount Kimbie.
Какво? – Sunset Квартет – да, в четвъртия си албум The Sunset Violent пост-дъбстеп дуото Mount Kimbie вече е равностранен квартет с репертоар от песни... но това далеч не е изненада, особено след като преди 2 години Дом и Кай експериментираха с формата на дуото си, издавайки хитро кръстения двоен|соло албум MK 3.5: Die Cuts | City Planning, разделен на две обособени, соло части като в Die Cuts Дом се заиграваше заклето с хип-хопа (досущ като честия му колаборатор Джеймс Блейк), докато в City Planning Кай завъртя техно ърбан инсталация...
Не е изненада, особено след третия албум Love What Survives, където именно Дом и Кай слепиха с вокалите на Андреа Баленси и дръм секцията на Марк Пел своеобразен пост-пънк-техно-краутрок квартет, първоначално пригоден за лайв тур акции, но превърнал се, за добро, в нов път към Mount Kimbie бъдещето...
И ако си бил на техен концерт, то си наясно, че The Sunset Violent е за колективното бенд удоволствие от претопяването на еготрипа в един споделен трип към Залеза (Watch The Sunset Violent, както пее Андреа в Dumb Guitar) – такъв обилно калифорнйско напоен (Dumb Guitar, Got Me, A Figure in the Surf и Yukka Tree миришат на слънцето в долината Юка, където са записани); такъв, посрещнат с добри приятели, с които се разбирате и без думи (Boxing и епично-финалното Empty and Silent с абонирания за комбо акции King Krule); такъв, който сплотява и чуваш колективни мисли в един глас (Shipwreck, Fishbrain и Dumb Guitar)... или както се пее: "We've Got Something Real, We've Got Something Unique"...
Кога? – "Just Wake Me Up in Summer" за не един и два изпепеляващи Залеза...
Защо? – защото е хубаво да гледаш Залеза на човечеството в добра компания... или както се казва: "Now We're Running Out of Films"...
"Понякога Посланикът трябва да стане Посланието" ще каже Рита Марли на своя любим Робърт Неста Марли и, наистина, биографичния филм Боб Марли: One Love, споделящ емблематични мигове от живота и философията на реге/дъб/растафари иконата Марли, сякаш идва точно навреме за (да се опита) да донесе One Love в този тотално разединен, изпълнен с омраза, насилие и хаос, Свят, в който живеем.
Да, неслучайно, историята тук започва с опита за убийство на Марли през декември 1976-а – разединената Ямайка прилича на всяка една страна по света днес – радикално полюсна, изпълнена с ненавист и хаос, на ръба на вавилонска война...
Неслучайно копродуцентът тук Зиги Марли (а и цялата фамилия Марли в задруга с продуцентската Plan B компания на Брад Пит) избира режисьора Рейналдо Маркъс Грийн, който доказа с Методът Уилямс, че идеално знае как да фокусира върху емблематични мигове от пъзела на един Живот, така че реалност и драматична фикция да живеят в перфектен баланс.
Неслучайно пък Грийн се спира отново (след Методът Уилямс) на оператора Робърт Елсуит и на композитора Крис Боуърс (с когото Грийн снима и дебюта си Monsters and Men, и сериала We Own This City) – Елсуит е от любимите оператори на Пол Томас Андерсън и прекрасно знае как да превърне реализма в магически, както композиторът Боуърс е наясно как да избира точните моменти от емблематични дискографии (Респект биографията за Арита Франклин и Щатите срещу Били Холидей го доказват), а и да добавя тактично с финес при идеята за запис на римейк на емблематични Марли песни...
Така, не без помощта на харизмата, вокалите и химията между Кингсли Бен-Адир и Лашана Линч, Боб и Рита Марли оживяват на екрана (е, с прекомерен ямайски диалект на моменти), а неусетно и без излишно задълбаване може да станеш и част от растафари "Аз и Аз" философията, и да разбереш защо филмовия саундтрак на Ърнест Голд от 1960-а е толкова важен за създаването на емблематичния Exodus албум, и натурално да си зададеш въпроса: "Как мога да донеса мир, като самият аз не съм в мир със себе си!?"...
Да, неслучайно, както значението на презимето Неста е за Пратеник/Посланик, така и историята тук ще завърши с архивни кадри от известния като One Love Peace Concert през април '78-а, когато Марли събира на сцената лидерите на двете враждуващи партии в Ямайка... все пак, строфата "'Cause every little thing is gonna be alright!" зависи и от теб самия... колкото и да не ти се вярва...
Боб Марли: One Love е в кината
