My Mir

"Това е просто конклав, а не война" ще каже кардинал Лорънс (Ралф или Рейф Файнс, избери си), но в днешно време Всичко е въпрос на Война... Дори (или най-вече те) Изборите, които правим... Именно затова, в адаптацията на романа Конклав от Робърт Харис, режисьорът Едуард Бергер превръща ритуала/конклава по избиране на нов папа в символ (също толкова ритуален като дима, отбелязващ избора на нов папа) на тлеещите "пожари"/"войни" по Света днес.

Да, едва ли има по-точно време и място за Конклав-а на Едуард Бергер от днешното, раздирано от хаос, контрасти и противоречия, време, в което повечето страни по света са изправени пред президентски и/ли парламентарни избори (да не споменаваме българския клиничен случай), а Бергер не се и опитва да прикрива (дори ги провокира) мигновените (и първосигнални) сравнения с папските такива – от реплики като "Да изберем по-малкото зло" и "Опасен е този, който желае Властта" до борбата между консерватизъм и либерализъм, купуването на гласове и компроматната война – да, колегията от кардинали (така наречената курия) може и да се изолира от Света навън (за да не повлияят външни обстоятелства на Избора им), но Светът и светското не може да бъде изолирано от тях...

Всъщност, желанието на Бергер да пресъздаде прецизно, до най-малкия детайл, всеки ритуален миг от свикването и провеждането на конклав (изборът на папа никога не е бил толкова епично трилър-напрегнат в киното, дори и в сатиричната сага Младият и Новият папа на Сорентино) не отнема нито от свещенотайнството на Църквата, нито води към профанизирането ѝ, нито споменаването на грешките в папската власт през вековете не намига към злепоставяне и заклеймяване на Църквата...

Напротив, целта е в намекването, че Църквата е изправена пред Избори, които всички ние правим в ежедневието си, дори несъзнателно, с действията си – всички ние сме обект на расови борби и предразсъдъци, на социални сблъсъци за надмощие и равноправие между половете (Изабела Роселини като сестра Агнес чудесно ги разгръща), на фанатизъм и терористични атаки...

Този събирателен образ се превръща в чудесен символ в лицето, фигурата и действията по сътворението на конклава на кардинал Лорънс (Ралф Файнс е готов отново за големи кинонагради) – скептик по отношение на дълга и мисията си в живота (точно като повечето хора по света днес), изповедник на моралните канони и на опрощението, който поставя Съмнението над Убедеността (в своеобразното му разследване на игрите за папския трон).., точно тази убеденост в собствената правота, която не търпи мнението и изборите на Другите, от която поголовно страда съвременното ни общество.

А иначе, не може да се оспори правилността на Изборите, които е направил режисьорът Едуард Бергер, опирайки се на същия екип, с който създаде Оскар-наградената адаптация На Западния фронт нищо ново – брилянтно-симетричната кинематография на Стефан Фонтен е прецизна до най-малкия детайл в изповядването на драмата тук; ювелирното (така наречено prepared) пиано на Фолкер Hauschka Бертелман (на когото Бергер залага още от сериала Патрик Мелроуз насам) отново свещенодейства като намира хем ефирни, невинни, хем тежко крими-заплетени нотки.

Размахът пък в претворяването на Сикстинската капела и Ватикана (истинска гордост за студиото Чинечита, а и за всеки творчески отдел на филма въобще) придобива формата на празнична меса до най-малкия детайл, докато Бергер отново разгръща опорните точки на историята с умело подбрани поддържащи образи (Серджо Кастелито като консервативния кардинал Тедеско, Стенли Тучи като либералния кардинал Белини, Джон Литгоу като компроматния кардинал Трамбле...), а изборът за адаптиране на романа Конклав от Робърт Харис е перфектно точния фокус, който като увеличително стъкло, да изобрази тлеещите "пожари"/"войни" по Света днес, предопределени от Изборите, които сме направили.

И ако перифразираме кардиналът на Кабул, Бенитес: Светът/Животът е всичко онова, което тепърва правим...

Конклав е свикан в кината

Kelly Lee Owens – Dreamstate

Кой? – Кели Лий Оуенс, уелската синт самодива на технопопа.

Какво? – DreamPOPstate – "See It... Grow... See It... Grow..." мантроподобно шептеше Кели Лий в епичния 8 финал на дебютния си албум и оттогава, за тези 7 години, картинката за Оуенс наистина неимоверно се разрасна, придоби формата на 4 пъстри албума, дишащи на ръба между синт експерименти (в LP.8) и поп еуфория (в Inner Song) и живеещи в дрийм зоната на клубните ритуали...

Именно там се намира и Кели Лий в четвъртия си албум Dreamstate – поп еуфорията от Inner Song албума е завладяла зоната на клубните ритуали със Sunshine (Джеймс Ghost Culture Грийнууд неизменно е тук от дебютния ѝ албум насам, този път в компанията на Джордж Даниъл от бандата The 1975, чийто лейбъл dh2 издава Dreamstate)...

... като навсякъде грее прогресив-брекбийт-хауса от заглавното Dreamstate, през красноречивите Higher и Rise (в комбина с експертите Bicep), еволюиращи в Ballad (In the end) колаборацията ѝ с Том The Chemical Brothers Роуландс, така че Кели Лий емблематично да заяви "Wanting Pure Euphoria" в хитовото Love You Got – радвай се на това, което имаш в дрийм зоната на клубните ритуали, защото (колкото и да предпочитаме синт експериментите на Кели Лий) всичко е въпрос на Trust & Desire...

Кога? – в Dreamstate зоната на Реалността, където винаги живее "Something Bigger Than Me"...

Защо? – защото Love You Got е добра философия за Живота, особено в днешните смутни времена на необходимо-неизлечим ескейпизъм, нали...

Nubya Garcia                           vs                          Ezra Collective

Кой? – Нубая Гарсия, британската кралица на тенор саксофона среща "братята" си по неоджаз орбита Феми и Ти Джей Колиосо, Джо Армън-Джоунс, Джеймс Молисън и Айфи Огунйоби или Ezra Collective, първият джаз бенд, удостоен с Mercury Prize.

Какво? – НеоДжаз Одисея – да, най-очевидната звукова нишка, свързваща орбитите на Нубая Гарсия и Ezra Collective във Вселената на британската неоджаз сцена не е използването на тенор саксофона, а се крие... във фигурата (и пръстите) на Джо Армън-Джоунс (въпреки, че Феми Колиосо, един от братята-съоснователи на Ezra Collective, бие барабаните заедно с Моузис Бойд още в дебютния Nubya's 5ive албум на Гарсия)...

А именно в третия албум и за Нубая Гарсия (с Odyssey), и за Ezra Collective (с Dance, No One's Watching) ключова роля играят електрическото пиано и синтезаторите на Джо Армън-Джоунс – и двата албума приличат на разговори с близки приятели, с които си довършвате изреченията, докато коментирате хем различни, хем общи, споделени теми...

Да, на пръв поглед, и Нубая Гарсия, и Ezra Collective не изневеряват на неоджаз естетиката и формулата, донесла им Mercury Prize-номинация за предишните им албуми (Ezra Collective дори станаха първата джаз формация, спечелила такава награда миналата година с албума Where I'm Meant to Be) – и в двата албума ключови щрихи към неоджаз Вселената добавят гост-музиканти – при Нубая Гарсия са емблематичните Есперанца Сполдинг и Джорджия Ан Мълдроу (в епичните Dawn и We Walk In Gold), при Ezra Collective със силни акции влизат Язмин Лейси, Оливия Дийн, M.anifest и Moonchild Sanelly (в God Gave Me Feet for Dancing, No One's Watching Me и Streets Is Calling);

И двата албума използват ювелирно струнни аранжименти (да не забравяме, че първите инструменти за Нубая Гарсия са цигулката и виолата), но по-важното е, че и в двата албума клавишите под пръстите на Джо Армън-Джоунс говорят с другите инструменти на различни теми като владеят и джаз, и соул, и афробийт, и дъб, и реге, и фънк, и кумбия, и хип-хоп акцентите – да, идеята за многообразие не изключва тази за заедност и разбирателство (чуйте Odyssey, Set It Free, Water's Path, In Other Words, Living, Our Element (Act 3), Hear My Cry, Ajala, Shaking Body, Expensive, Why I Smile и Have Patience) като именно там се крие и причината Ezra Collective да бъдат първата джаз формация, която ще напълни Уембли, а защо не и самата Нубая Гарсия да им бъде специален гост в такъв паметен концерт...

Всъщност, и двата албума завършват епично със знаковите композиции Triumphance и Everybody – еманация на начина, по който са записани двата албума; еманация на идеята за заедност и многообразие; еманация на целия спектър от емоции...

Кога? – когато осъзнаеш, че "The Journey is Yours"...

Защо? – защото "Dance Is Life"...

Jamie xx – In Waves

Кой? – Джейми Смит или вундер-бийт мастера на The xx.

Какво? – "The Great Let Go" – да, така ще възкликне хореографката Уна Дохърти (с която Джейми забърка най-авангардния си сингъл досега idontknow) и ще изреди емоционално всичко най-важно и идеално обобщаващо втория Jamie xx албум In Waves в слагащото финалната поанта Falling Together...

И ако idontknow не намира място в делукс изданието на албума (затова пък там "играят" вселенските хитове It's So Good, Let's Do It Again, Kill Dem и фоновите интерлюдии F U с Ерика Баду и Do Something), то In Waves прилича на гигантска фонотека във формата на диско топка, от която Джейми да вади всичко нужно за бийт-игрите му на дансинга – има хитро семплиране (в почти всички тракове, но особено висш е пилотажа в Breather, Still Summer, The Feeling I Get from You и емблематичните All You Children и Every Single Weekend, които разкриват, че Тhe Avalanches са били перфектни учители за Джейми); има In-Комбина хитове като Baddy on the Floor (с Honey Dijon), Life (с Robyn) и Waited All Night, което показва защо Джейми продуцира соло албумите и на Роми, и на Оливър, ама The xx триумвирата винаги ще бъде друг "филм"...

В крайна сметка картинката от спектралния бийт анализ в дебютния In Colour сега е още по-мултишарена (въпреки монохромната оптическа илюзия на корицата) и делукс-емоционална (ювелирното Dafodil с триумвирата от Kelsey Lu, John Glacier и Panda Bear идеално се грижи за Джейми хх бъдещето), а когато преди точно 15 години си нахлул с гръм, трясък и брилянтен The xx дебют, то сега спокойно може просто да кажеш: "All You Children, Get Around / We Will Dance Together"...

Кога? – когато настроението ти е на приливи и отливи и имаш нужда от The Great Let Go за отскок...

Защо? – защото Животът се движи... In Waves...