My Mir
Литература
Литература (341)
"Свалям една маска от стената и я държа в ръцете си. Само маска е, си повтарям, предмет, вещ, нищо чак толкова. Но защо тогава усещам това сърцебиене в гърдите си?" – да, народните обреди и тяхната ритуална същност са на фокус и в седемте разказа от втория сборник Пчелно семейство на словенската писателка Аня Мугерли, което ù донася и Европейската награда за литература през 2021 година. Да, в откъса от разказа Прошки по-долу става дума за маските, кожусите и чановете на кукерите, но всъщност говорим за ритуалната същност на Семейството... за безграничността на формите, които Семейството може да приеме и изпълни... за идеите, метафорите и символите, които Семейството може да въплъти... или както казва героят от разказа Прошки: "... тичам към нашата вече несъществуваща къща, за която, уви, съвсем не съм сигурен, че някога е съществувала." – повече за безграничното Семейство на литературата ще разкаже и самата Аня Мугерли докато гостува на Софийския международен литературен фестивал, а сега...
Из разказа Прошки
Чувам от улицата звънтеж от кравешки хлопки и преди да успея да се скрия между къщите, те ме застигат. Наметнали овчи кожуси с чанове около пояса, дрънчащи пронизително при подскоците им, с извити рога на главите и с шарени ленти, които като поли обгръщат краката им и неспирно се развяват на студения февруарски въздух. Как можах да забравя, че са Прошките? Почвам да се потя, куфарът в ръката ми натежава. Спирам на място с надеждата, че ще ме отминат, но изведнъж бивам въвлечен в дивашкия им танц. Огромни очи ме гледат иззад маската, а най-отвратителен е дългият червен език, който стърчи от процепа на устата и имам чувството, че иска да ме шибне като камшик. Когато вече не издържам, се емвам напред. С куфара пред себе си си проправям път като с щит. Стърча с тялото си сред тях, на бузата си усещам допира на козината и за миг тя ми се струва почти мека. Не се оставям на илюзорността. Побягвам с всичка сила, колкото ме държат краката, тичам както когато бях на седем години, тичам към нашата вече несъществуваща къща, за която, уви, съвсем не съм сигурен, че някога е съществувала.
В моето детство баща ми и аз бяхме като братя. Никога не го наричах "татко", а винаги по име – Саша. Мама се опитваше да ме откаже от това. Не разбирах защо. Бащата беше онзи, който издаваше заповеди и наказваше, така както го правеха бащите на моите приятели. Саша никога не ме наказваше, дори да бях направил някоя голяма беля. Три, дори четири пъти се нанасях в него, а беше по-голямо дете от мен. Заедно се криехме от мама в гаража или в сеновала на съседите, докато денят не превали във вечер и дотогава невероятно се забавлявахме. Ходехме из гората, от клонки на леска си правехме саби и си играехме на рицари. Късно вечер се промъкваше в моята стая, където му четях книги или завъртахме някоя игра, докато смехът не ни издадеше и в стаята не влезеше мама. Аз трябваше да лягам в леглото, а Саша с дяволита усмивка излизаше от стаята ми. През стената чувах движенията му в кухнята, където всяка вечер си постилаше на дивана. Че не спеше в една и съща стая с мама, като дете изобщо не ми се струваше странно. Запитах се за това доста по-късно, когато почнах да си давам сметка за по-различни нюанси, каквито животът ти донася. Удовлетворителен отговор обаче не получих никога. Дори да го бях попитал, Саша нямаше да може да ми отговори; от устата му от време на време излизаше по някое кратко изречение, но нищо по-цялостно. Никога не посмях да попитам и мама за това. Но знаех, че поне веднъж Саша е трябвало да преспи в стаята ù, за да се появя аз.
Къщата на моето детство е сякаш в нова премяна. Сега капаците на прозорците са зелени, балконът е украсен с цветя. Откакто родителите ми ги няма, в нея живее родственица на мама със своето семейство. Докато ù гостувам, любезно ми отстъпва крайната стаичка, в която майка ми обикновено шиеше. Сега в нея има тясно легло. Поставям куфара си на шкафа под прозореца. В този шкаф са пакетите, които Саша ми изпращаше: по един всяка година, откакто не живеех у дома. Прозорецът е точно над покрива на гаража – той си е същият, както го помня. Източната стена встрани от къщата е все така черна от огъня.
Някой чука на вратата на къщата и по звуците разбирам, че са кукери, събиращи дарове от къщите. Страхът ми е смешен. Чак сега забелязвам на стената малко огледалце, много приличащо на онова, което Саша слагаше пред себе си, когато се бръснеше. В него съглеждам лицето си. Смешен си, казвам си със симпатия. Подът се тресе от тежките стъпки. Звуците, достигащи до мен през затворената врата, като че ли са от някакъв друг свят. Погледът ми се отмества към шкафа под прозореца. Обзема ме страх като седемгодишен. Минава ми през ум да вдигна капака и да се промъкна вътре, в мрака, на безопасно място. Нещо дребно се изтърколва на пода, след това всичко утихва. През затворения прозорец чувам как гласовете се отдалечават. Преди да се скрият зад ъгъла, отвръщам поглед от прозореца и отново съзирам лицето си в огледалото. Смешен си, си казвам почти с отвращение. Когато най-сетне отварям вратата на своята стая, на пода откривам орехови ядки.
Саша беше селският шут. Най-вежливите, когато го срещнеха на улицата, му се усмихваха; най-злобните измисляха клевети по негов адрес. В нашето село имаше традиция момчета, които още не са участвали в ергенско парти, ако ги срещнат на улицата след вечерните камбани, да ги "изперат". Което означаваше, че грабват момчето и го бухват в коритото на селския мегдан. Не знам на кого му бе хрумнало да приложат същото и на Саша. Макар да не съм бил свидетел, от разказите са ми се врязали в съзнанието образи, които и сега виждам: нужни са били четирима, за да го грабнат, понеже Саша беше дангалак. Двама изливат върху него две корита леденостудена вода – било е през ноември – след което го хващат и потапят главата му в трето корито. Из селото се носели виковете на Саша. Мама му позволи тази нощ да спи в моята стая на дюшек, който сложихме на пода.
– Нищо не сме докосвали – казва ми родственицата, когато споменавам, че искам да разгледам гаража.
Отварям вратата и влизам в света на Саша. На стената една до друга висят маски, всяка различна. Работната маса стои до почернялата стена. На нея прилежно са подредени длета. В ъгъла на пода има купчина стружки, сякаш Саша току-що е бил тук.
Единственото време през годината, когато към Саша всички се отнасяха по друг начин, бяха Прошките. За участниците в ергенското парти той правеше маски, всяка година нови. Още от ноември почваха да се изреждат при него и да му изразяват желанията си. През декември, когато дните ставаха къси, се захващаше за работа. Почваше рано сутрин и привършваше късно вечер. Докато работеше, сякаш забравяше за мен. Под големите му длани една след друга се появяваха маските. Като ги погледнех, настръхвах.
Всяка поредна ми се струваше по-страшна от предишната. Много по-късно, когато пораснах, си помислих дали пък маските не бяха отражение на онова, което изпълваше въображението на Саша и което никога не успя да ми покаже. Като дете не припарвах до гаража – заобикалях го отдалеч. През тези три месеца Саша ми ставаше чужд и ако мама ми кажеше тогава да го наричам татко, а не Саша, най-вероятно щях да се съглася. За моя изненада участниците в ергенското парти започваха да се държат към него различно. И помен нямаше от "Саша – будалата наша". Вместо задявки, разговаряха с него нормално, потупваха го по рамото, наливаха му чаша и го канеха да седне при тях. Докато не влезеше мама и не изтръгнеше чашата от ръцете на Саша. Нещастници, не знаете ли какво може да му докара алкохолът?
Макар да не беше според правилата, понеже Саша бе женен за майка ми, го приеха сред ергенуващите. Никога няма да забравя деня, когато тези грозници нахлуха в училищния двор и ни подгониха. Крясъците отекваха в стените и ме оглушиха до такава степен, че онемях от ужас. Звънтенето ме следваше, сякаш кравешките чанове бяха окачени на мен самия и в мига, когато тъкмо щях да се втурна през вратата в училището, около кръста ме хванаха яки ръце. От гърлото ми се изтръгна вик и усетих как гласните ми струни вибрират. Пред очите ми ръцете се превърнаха в лапи. Във врата ми дишаше чудовище от друго измерение и усетих как ме повлича със себе си в някакво отдавнашно минало, откъдето няма връщане. Опитах да се отскубна, когато познах ръцете. Изгризаните нокти и малките ранички от горната страна на дланите винаги бих познал.
– Саша, пусни ме. Махни се оттук. Не искам да те виждам повече! – И хукнах, сякаш спасявах живота си.
Свалям една маска от стената и я държа в ръцете си. Само маска е, си повтарям, предмет, вещ, нищо чак толкова. Но защо тогава усещам това сърцебиене в гърдите си? Пространството около мен се стеснява и споменът ме стисва за гърлото. Затворя ли очи, виждам Саша с кожуха и с дървената маска на лицето. Езикът му гъвкаво се извива, докато скача на селския мегдан като луд. В особен транс се слива с останалите кукери и танцува дивашки танц. Когато и да го погледна, бих си помислил, че е един от тях, някой, който най-накрая е намерил своето място под слънцето, но ако внимателно се вгледам в процепите на неговата маска, мога да разпозная бяло-сините му очи. Не е само един сред тях – Саша е този, който не успява да продължи започнатия от останалите разказ, затова никой не го взима насериозно и който, докато обядва, си оцапва ризата, та се налага майка ми да го преоблича като дете. Саша е дете, пленено в тялото на възрастен мъж. Срамът от него ме опари като огън. Докато седях на баира над селото и следях как от мегдана, на който запалиха огъня на Прошките, в небето се издигаше тъмносив дим, се заклех, че никога през живота си няма да го нарека "татко".
Пчелно семейство (превод Людмил Димитров, корица Андреа Кожухарова и Капка Кънева, 168 стр, цена 18 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия
Срещата с Аня Мугерли и Пчелно семейство е на Софийския международен литературен фестивал | 9 декември, Мраморно фоайе, НДК, 19:00
Понеделник, 07 Ноември 2022г. 14:14ч.
Онова, за което не искам да мисля | Йенте Пòстюма
Публикувана в
Литература
"Брат ми наричаше себе си Едно, а мен беше кръстил Две, защото се беше родил четиридесет и пет минути преди мен в един горещ августовски ден. Гледаше на мен като на малка сестра; още по рождение бил по-едрият и тежкият от двама ни; бил окупирал почти цялото пространство в корема на майка ни." – да, вторият роман Онова, за което не искам да мисля на нидерландската писателка Йенте Пòстюма разказва историята и силната връзка между двуяйчни близнаци през призмата на дневниците на Едно, ала разкодирани от очите и потока на мисълта на Две... Онова, за което не иска да мисли Две, всъщност, е вплетено фино (запазена марка на целия роман, номиниран за наградата на Европейския съюз 2021) в откъса по-долу – самоубийствата и най-вече самоубийството на Едно – като ни връща към 12 юли 1993 година (ден без самоубийства в Ню Йорк), към Кулите-близнаци и други двойни метафори...
В националното проучване за нивото на щастие нашето село се класира малко над средното за страната. Или малко под средното, забравила съм. Във всеки случай пазя топли спомени от летата на село. Брат ми – не. До последно се ядосваше, когато заговорех за фонтана на площадчето, за децата, най-малките – голи-голенички, по-порасналите – пооблечени, и за блестящо розовия бански от две части, който леля ми беше донесла от Ню Йорк. През 1990-а – годината, в която с брат ми навършихме десет, годината на блестящо розовия бански – в Ню Йорк били извършени 2245 убийства. Самоубили се 596 души. В същата година няколко момчета добиха навика да приклещват брат ми, докато играе на фонтана, и да му смъкват банския, така че да се прибира вкъщи по голо дупе.
Ню Йорк познава и дни без самоубийства. Те не се празнуват шумно, не се обявяват предварително. 12 юли 1993 година е бил такъв един ден – ден без самоубийства в Ню Йорк. Научихме го следващия следобед от телетекста. Тъкмо се бяхме прибрали от полето зад супермаркета, където се извисяваше строителен кран. Според брат ми машината била висока поне петдесет метра. Какво ли е да се качиш най-горе?, почудих се аз. Зад мен забръмча мотор и когато се извърнах, видях работника от месарския отдел да отпрашва с мръсна газ. Врявата, която вдигат моторите, казва брат ми, не е необходимост, а чиста фукня. Когато отново обърнах лице към крана, брат ми вече се катереше по конструкцията. Сведох поглед към земята, към тревата под обувките си и не отместих очи, докато не ме заболя вратът и брат ми не тупна на крака до мен. Виждат се градът, каза, и реката, и всички завои, които прави тя, докато стигне града.
Красиво ли беше? попитах.
Беше най-вече далече, отвърна той.
Същата вечер, преди да заспим, той подхвърли: И днес беше ден без самоубийства.
Между 2000 и 2015 година броят на убийствата в Ню Йорк спаднал осезаемо. За сметка на това броят на самоубийствата се покачил. Сред най-популярните начини да си отнемеш живота в Ню Йорк станали обесването, задушаването и хвърлянето от голяма височина. Делът на онези, които се размазвали на паважа, се понижил. Въпреки това и до днес скачащите от висок етаж в Ню Йорк са повече откъдето и да било другаде в Съединените щати. Осем пъти повече, ако трябва да сме точни.
Може би Ню Йорк дължи този рекорд на Уол Стрийт, където във времена на рецесия мениджъри на хедж фондове се хвърлят поголовно от прозорците. Според Центъра за контрол и превенция на заболяванията служителите на Уол Стрийт са изложени на четиридесет процента по-висок риск да посегнат на живота си. По природа бизнесмените на Уол Стрийт са изключително амбициозни хора, перфекционисти, които се отъждествяват с работата си и непрекъснато се сравняват с колегите си.
Брат ми наричаше себе си Едно, а мен беше кръстил Две, защото се беше родил четиридесет и пет минути преди мен в един горещ августовски ден. Гледаше на мен като на малка сестра; още по рождение бил по-едрият и тежкият от двама ни; бил окупирал почти цялото пространство в корема на майка ни. Разправяха, че аз съм лежала зад него, а левият ми крак бил сгънат към лявото рамо. Затова не съм се появила веднага. Всъщност ни очаквали месец по-късно, но брат ми тръгнал да се ражда, та се наложило да изляза и аз.
Дълго време, дори след като научих за еднояйчните и двуяйчните близнаци, гледах на факта, че с брат ми не си приличаме, като на недъг в резултат от ранното ни раждане. Мислех си, че деветият месец служи за заличаване на разликите.
Брат ми беше по-подвижен, говореше по-високо, палеше се повече. Мяташе каквото докопа, блъскаше врати и риташе мебели. След подобен изблик се затваряше в стаята си и когато слезеше пак долу, се държеше така, сякаш не се беше случило нищо особено. Нашите просто го наблюдаваха и от време на време възстановяваха повредите. На мен те отделяха повече внимание. Аз настоявах да ме утешават, когато съм тъжна, и докато ме утешават, да не надничат към вестника или телевизора. По онова време още давах израз на всяко свое чувство, без да знам, че не се прави така. Когато говореха за мен, ме наричаха драматичната актриса. Брат ми беше своенравният. За всичко беше по-осведомен от мен. Така и не го чух да възкликва: Сериозно?!, докато му разказвах нещо. Или пък: Боже, нямах представа! Най-често отвръщаше: Знам. А ако не знаеше, просто си мълчеше.
Северната кула беше кръстена Световен търговски център 1, а южната – Световен търговски център 2. Северната беше висока 417 метра, докато южната беше два метра по-ниска. Световният търговски център 1 имаше антена на покрива. Довършен бил през 1972-ра, година преди втория, който пък си нямаше антена. За кратко първият бил най-високата сграда в света, докато през 1973 година в Чикаго не се възвисила 442-метровата Сиърс Тауър. Кофти за Световния търговски център 1. Ала кое е по-неприятното: да си държал първенството за кратко или никога да не си се докосвал до този рекорд, защото съседната сграда те е засенчила от самото начало?
Онова, за което не искам да мисля (превод Мария Енчева, корица Капка Кънева, 272 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия
Срещата с Йенте Пòстюма е на 12 декември | 18:30, Мраморно фоайе, НДК в рамките на Софийски международен литературен фестивал 2024
"От седмия ми рожден ден нататък аз и тялото ми се разделихме. Отдалечаването стана постепенно. Наложи се да го направя, за да запазя здравия си разум и да не ме засяга оценката на моята външност, която ми даваше журито." – да, тези думи на Елизабет Верн, героинята в третия роман Флорида (откъсът по-долу) на Оливие Бурдо, бързо въвличат в есенцията на интригата тук – конкурсите за Мини Мис в един токсичен свят, който поставя на пиедестал опаковката пред съдържанието... Красива дъщеря, властна майка и безволев баща градят тук Триъгълника на Самоунищожението, в който има място за игра с болните амбиции и стремежи, и за сатира на "вечната красота"... повече за идеалните пропорции в литературата, киното и В очакване на Боджангълс (прекрасният дебютен роман на Бурдо) ще разкаже самият Оливие на 19 октомври във Френския културен институт, а сега е време за...
През годините често променях външния си вид, но никога малкото си име и фамилията си. Все са си същите. Те са единственото постоянно нещо у мен. Двете думи "Елизабет Верн" са връзката между тази, която съм днес, и онази, която бях като малка. От седмия ми рожден ден нататък аз и тялото ми се разделихме. Отдалечаването стана постепенно. Наложи се да го направя, за да запазя здравия си разум и да не ме засяга оценката на моята външност, която ми даваше журито.
Когато след победата се прибрахме вкъщи, процесът на разделяне още не беше започнал. Настъпи еуфория. С майка ми танцувахме и лудувахме в хола, скачахме навсякъде. Тя ме обсипваше с целувки, комплименти и нежни погледи. Без съмнение бях най-красивата. Когато баща ми се прибра, изглеждаше облекчен, че съм победила. Поздрави ме и остана доволен, че в дома му цари радост. Напоследък съпругата му рядко беше в добро настроение. От дълго време родителите ми не се разбираха. Щом дъщеря му е спечелила конкурса за Мини Мис и жена му е щастлива, всичко е наред.
Жалко би било да спрем по средата на пътя. Титлата на принцеса се поддържа и защитава. Преди да си тръгнем от грозния замък, майка ми събра всички възможни проспекти и формуляри за записване. Конкурси за Мини Мис се организират навсякъде и по всяко време. Но аз вече не бях коя да е и Кралицата майка подбра състезание, отговарящо на моето ниво. Трябва да знаете, че идеята за участие ми допадна, след като роклята, усмивките и няколкото пируета ме превърнаха от обикновено момиче в кралица на красотата. Защо да не опитам отново? Защо да не се възползвам от външността си? След училище с майка ми хуквахме по магазините за тоалет, в който пак да блесна. Приятно ми беше. Погледът на майка ми към мен се промени, а и аз вече гледах на себе си другояче. Животът ни вече не беше същият.
Дотогава не бях печелила нищо. Истината е, че не се бях опитвала да спечеля каквото и да било. Учех си уроците и толкова. Бях добра, послушна, сериозна ученичка. Бях любознателна и ми харесваше да ходя на училище. Имах си приятелки, учителката ме хвалеше, всичко беше наред. Не се питах какъв е животът ми, но титлата ми на принцеса промени нещата. Хората започнаха да ме одумват, взех че се прочух и това ми донесе някои предимства. Но и неудобства. Заради завистта и промяната в поведението на околните нищо не беше както преди. На излизане от училище някои майки ме изпиваха с очи, други ме убиваха с поглед. Една от тях дори си позволи да наговори на майка ми всичко лошо, което мислеше за статута ми на принцеса. Каква глупачка съм, защо ли участвам в тези конкурси?, рекох си аз тогава. Тя ти завижда, отсече майка ми, смутена от мрачното бъдеще, което ми предричаше тази жена. Често се сещам за нея.
Когато си на площадката за излитане, не бива да се оглеждаш наоколо, опасно е. Трябва да гледаш само напред. Три седмици след моята победа се задаваше по-тежко състезание. В три кръга, с три различни тоалета. През въпросните три седмици живяхме като насън. Майка ми се отнасяше с мен като с равна, търсеше мнението ми, питаше ме какво искам. Разглеждахме списанията, за да изучим позите на манекените и аз им подражавах. Научих се да ходя като тях и се упражнявах да се усмихвам. Налагаше се всичко, което правех естествено, да го правя другояче. Да го правя по-добре. В петък вечерта след училище репетирахме до късно. За първи път си лягах след полунощ. Помня, че отидох в леглото страшно уморена, но доволна. С времето умората се превърна в празнина, а удоволствието в далечен спомен.
Конкурсът се провеждаше в едно затънтено градче, чието име забравих. Помня само, че пътувахме три или четири часа. Огромният замък беше неприветлив като предишния. Същите бели подови плочи, същото натрапчиво осветление, същите жълти стени. Поразиха ме афишите на безбройните Мини Мис, залепени на височината на детския ни ръст. Излизаше, че няма да се състезаваме единствено помежду си, а и с някогашните шампионки. Те ни отправяха предизвикателни погледи. Опитай се да бъдеш красива като мен, ако можеш, говореха гримираните им очи. Атмосферата не беше приветлива като предишната. Предстояха квалификациите за следващия конкурс. При подобен залог никой не се забавляваше, особено родителите, които повтаряха на своите мини шампионки колко е важно да се справят, като не забравяха да им припомнят цената на костюмите, дължината на подиума и часовете репетиции.
Известно е, че можеш да станеш принцеса още на тригодишна възраст. Случвало се е в старите монархии на Стария континент, случва се и днес в окръга Маями Дейд във Флорида. Научих го в онзи ден и право да ви кажа ми хареса. Конкурсът започва с малките. Той е строго организиран, защото дребосъците трудно се съсредоточават. Очарователно е да гледаш как дефилират манекени по-ниски от метър, понякога с памперси. Те се препъват, плачат, усмихват, крещят, избухват в смях, правят каквото им хрумне. Нямат никакво професионално отношение. Някои родители са против конкурса на малчуганите. Участничките в следващата категория са по-достойни и по-сериозни, защото са на пет и са големи и послушни. Научили са си хореографията и се стараят. Никога няма да забравя Мишел под номер три. Тя обичаше сладоледа, мексиканската кухня, кънтри музиката и желаеше, разбира се, един ден да стане Мис Америка. Дали заради мексиканската кухня, сладоледа и трудно достижимата цел, или защото забеляза, че баща ù я снима с камера, а майка ù си гризе ноктите, но Мишел се наака на подиума. Гащичките и поличката ù покафеняха, но кънтри музиката продължаваше да дъни. От изумление никой не се сети да я спре, спектакълът продължи и Мишел се оказа принудена да размахва ръце и крака. Цялата изчервена, с изцапана рокличка, тя пристъпваше в такт, вторачила се в своите родители и в членовете на журито. Край, провал. Всички деца се кикотеха, някои възрастни, също. Членовете на журито гледаха объркани, а песента не свършваше. Мишел бе подготвила дълъг танц и се опитваше да си го припомни: крачка напред, ръка на кръста и поклон, докато стъпваше в изпражненията си. И аз се кикотех като останалите. Майка ми каза, че подобно нещо може да се случи, че не е страшно, че Мишел се е смутила. Председателят на журито взе микрофона и известно време говореше каквото му хрумне, докато бащата на Мишел почистваше подиума. Избраха я за втора подгласничка, за да не я обезкуражат и да стане Мис Америка, ако успее да контролира стреса и сфинктерите си.
Идва ред на моята категория, а сцената е още мокра и мирише на белина. Но ще направя каквото трябва. Конкуренцията е голяма. Когато малките са на три години, родителите решават вместо тях. Но при седемгодишните решенията се взимат съвместно, като в копродукция. Децата понякога са властни, във всеки случай стават такива, семейството се превръща в съсредоточен екип, конкурсът не е шега работа. Момичето до мен е с изкуствени мигли и настойчиво моли баща си да провери копчетата на костюма ù, защото едно от тях едва се държи. Мамо, бързо вдявай иглата, остават само две минути. Малката се ядосва, защото майка ù се бави. Това момиче ме плаши. То печели. Аз съм втора.
Флорида (превод Албена Шарбанова, корица Капка Кънева, 248 стр, цена 24 лева) е в книжарниците
Срещата с Оливие Бурдо, Флорида и В очакване на Боджангълс е на 19 октомври | 18:00, Френски културен институт
Да, миналия септември (а и цялата 2021-а) мина под галактическия знак на 100-годишнината от рождението на Станислав Лем и след като го отбелязахме с антиутопията Дневник, намерен във вана, книгата с интервюта Свят на ръба и новото издание на емблематичния Соларис, сега идва време за прочутите Звездни дневници – цикълът сатирични разкази, в който знаковият космолог Ийон Тихи, откривател на "осемдесет хиляди и три свята", описва интергалактическите си пътешествия из (почти) всички кътчета на безкрайната Вселена на хумора, сатирата, (само)иронията и въображението... В откъса от Звездни дневници по-долу придружаваме Ийон Тихи до Амавропия, планета от съзвездието Циклоп, като преди това срещаме и прогонтите, които "унищожили планетата си чрез грабителско минно дело и експорт на всевъзможни минерали. С тези занимания така разровили и прекопали вътрешността на планетата, че я съсипали напълно, докато от нея останала само голяма дупка, която един ден се срутила под краката им." – звучи познато, нали...
ДВАНАДЕСЕТО ПЪТЕШЕСТВИЕ
В никое друго свое пътешествие май не съм бил изложен на толкова стресиращи изпитания, както по време на експедицията си до Амавропия, планета от съзвездието Циклоп. Преживяното там дължа на професор Тарантога. Този високообразовен астрозоолог е не само велик изследовател – както е известно, през свободното си време той се занимава с изобретателство. Изобретил е, между другото, течния препарат за премахване на неприятни спомени, банкнотите с хоризонтална осмица, означаваща безкрайно голяма сума пари, трите начина за оцветяване на мъглата в приятни за окото багри, както и специалния прах, с който облаците може да се посипват и после да се пресоват, благодарение на което придобиват трайни, солидни форми. Негово дело е също апаратурата за използване на хабящата се обикновено енергия на децата, защото, както се знае, те не могат да стоят мирни дори за миг. Въпросното устройство представлява система от стърчащи на различни места в жилището ръчки, панели и лостове, които децата бутат, дърпат и мърдат по време на игрите си, като по този начин, без да си дават сметка, изпомпват вода, перат, белят картофи, произвеждат електрически ток и пр. С грижа за най-малките, оставяни понякога от родителите си сами вкъщи, професорът беше измислил също незапалващите се кибритени клечки, които вече масово се произвеждат на Земята. Един ден професорът ми показа най-новото си изобретение. В първия момент реших, че виждам желязно кюмбе и Тарантога ми разкри, че действително такъв предмет му е послужил като изходен продукт.
– Това е, драги ми Ийоне, реализираната извечна човешка мечта – поясни, – а именно: ускорител, или пък, ако предпочиташ, забавител на времето. Той дава възможност за произволно удължаване на живота. Ако не греша в сметките, вътре в него една минута трае около два месеца. Искаш ли да го пробваш...?
С моята слабост към техническите новости приех ентусиазирано поканата и се напъхах в апарата. Едва бях приседнал и професорът затръшна вратичката. Засърбя ме носът, щото замахът, с който беше затворена печката, вдигна във въздуха неизстъргани остатъци от сажди, така че при вдишването им кихнах. В същия момент професорът бе включил захранването. Като следствие от забавянето на времето това мое кихане трая пет денонощия и когато Тарантога отвори вратичката на апарата, бях почти издъхнал от изтощение. Той най-напред се изненада и разтревожи, но като разбра за станалото, се усмихна добродушно и рече:
– А всъщност според моя часовник са изминали едва четири секунди. Е, какво ще кажеш за това изобретение, Ийоне?
– Ами, струва ми се, честно казано, че не е идеално, но заслужава да му се обърне внимание – казах, след като успях да си поема дъх.
Достопочтеният професор се попритесни, ала после великодушно ми подари апарата, пояснявайки, че той може да служи еднакво ефективно и за забавяне, и за ускоряване на хода на времето. Понеже се чувствах малко уморен, отказах за момента по-нататъшните изследвания, благодарих му от все сърце и закарах машината у дома. Признавам, не ми беше съвсем ясно какво ще правя с нея, затова я качих на тавана над ракетния хангар, където остана, кажи-речи, половин година.
Когато подготвял осмия том на своята прочута "Астрозоология", професорът се запознал в детайли с материалите относно съществата, населяващи Амавропия. Тогава му хрумнало, че те биха били идеален обект за изпробване на разтегача (съответно – забързвача) на времето. Запознах се с този проект и така се запалих по него, че за три седмици натоварих ракетата с храна и гориво, след което незабавно стартирах, вземайки на борда апарата и малко познатите ми карти на тази околност на Галактиката. Тази припряност беше разбираема, тъй като пътуването до Амавропия трае около тридесет години. Друг път ще напиша с какво се занимавах през това време.
Ще спомена само едно от по-съществените събития – срещата ми с племето на междузвездните бродници, наричани прогонти, в околностите на галактическото ядро (в скоби ще добавя, че то е сред малкото така силно запрашени места в целия Космос). Тези нещастници изобщо не притежават родина. Затова пък, меко казано, са същества с богата фантазия, тъй като почти всеки от тях ми представи различна история на племето си. После чувах от разни хора, че те просто са унищожили планетата си чрез грабителско минно дело и експорт на всевъзможни минерали. С тези занимания така разровили и прекопали вътрешността на планетата, че я съсипали напълно, докато от нея останала само голяма дупка, която един ден се срутила под краката им. Действително има и такива, които твърдят, че веднъж след яка разпивка прогонтите просто са се загубили и не са могли да се върнат вкъщи.
Не се знае какво всъщност е станало, но във всеки случай никой не посреща радушно тези звездни скитници; ако се случи да попаднат на някоя планета, не след дълго се оказва, че нещо липсва: ту е изчезнала част от въздуха, ту внезапно е пресъхнала някоя река, ту броят на островите не излиза. Говори се, че на Арденурия бил откраднат цял континент, за късмет необработван, понеже бил покрит с ледове. Случва се да ги наемат за чистене и регулиране на луни, ала рядко някой им поверява тези отговорни дейности. А дечурлигата им замерват кометите с камъни, возят се на прогнилите метеорити, с една дума – създават безброй проблеми. По моя преценка такива условия на съществуване не бяха приемливи и затова прекъснах за кратко пътуването си, позавъртях се тук и там, и то доста успешно, защото успях да получа изгодно една съвсем прилична луна.
Малък ремонт и благодарение на връзките ми тя биде повишена до ранг на планета. Наистина липсваше ѝ въздух, затова организирах акция за дарения, околните жители дадоха своята лепта и само да бяхте видели с каква радост миличките прогонти стъпиха с маршова стъпка на собствена планета! Благодарностите им край нямаха. Сърдечно се сбогувах с тях и поех по пътя си.
До Амавропия не беше далече, някакви си шест квинтилиона километра; изминах този последен отрязък от трасето, открих съответната планета сред множеството (еднакви досущ макови зрънца) и започнах да се спускам към повърхността ѝ. По едно време, след като включих спирачките, установих с ужас, че те не реагират и че падам на планетата като камък. Надникнах през люка – спирачките изобщо ги нямаше. Възмутен, изрекох благословия по адрес на неблагодарните прогонти, но нямах време за пространни размишления, тъй като вече пресичах атмосферата и ракетата започна да свети в рубинено – след миг щях жив да изгоря. За късмет в последния момент си припомних за разтегача на времето, включих го и нагласих въздействието му на толкова бавен ход, че падането ми на планетата да трае три седмици. По този начин избягнах опасността, а след кацането се огледах наоколо. Ракетата беше кацнала насред просторна поляна сред бледосиня гора. Над дърветата с пипаловидни стволове се носеха изумрудени създания, ротиращи с висока скорост. Като ме видяха, в лилавите храсти се скриха много същества, удивително приличащи на хора, само че с лъскава сапфирена кожа. Знаех туй-онуй за тях от Тарантога, а от джобния наръчник на галактическия пътешественик извлякох шепа допълнителна информация. Планетата населяваха същества от подобен на човека вид – наричани микроцефалианци, които се намираха на безкрайно ниско стъпало от развитието си. Опитите за контакт с тях не бяха дали резултат. Очевидно наръчникът казваше истината. Микроцефалианците ходеха на четири крака, като току приклякаха, пощеха се много сръчно, а когато аз се приближавах до тях, се блещеха в мен със смарагдовите си очи, издавайки безсмислени гърлени звуци. Освен с неразумността си те се отличаваха с добродушен и сговорчив характер.
Два дни разглеждах синята гора и обширните степи около нея, а след като се върнах в ракетата, се отдадох на почивка. Вече в леглото си спомних за ускорителя и реших да го пусна в действие за няколко часа, за да проверя на сутринта дали ще има някакъв ефект. Затова не без усилие го изнесох от ракетата, поставих го под дърветата, включих ускорителя на времето и се върнах в леглото, за да заспя с чувството за добре изпълнен дълг. Събуди ме рязко разтърсване. Отворих очи и съзрях лицата на приведени над мен микроцефалианци, които, вече на два крака, разговаряха гръмоголасно и с огромен интерес мърдаха ръцете ми, а когато се опитах да им се противопоставя, едва не ги изтръгнаха от ставите.
Най-едрият от тях, един лилав великан, отвори насила устата ми и след като напъха в нея пръстите си, започна да ми брои зъбите. Въпреки моята отчаяна съпротива ме извлякоха на поляната и ме привързаха към опашката на ракетата. От тази позиция виждах как микроцефалианците изнасят от ракетата каквото им попадне, а вещите с по-големи габарити, които не минаваха през отвора на люка, първо натрошаваха с камъни. Изведнъж върху ракетата и суетящите се наоколо микроцефалианци се изсипа каменна градушка, един камък ме перна по главата. Както бях вързан, не успявах да погледна в посоката, от която долитаха камъните. Чувах единствено звуците от битката. Най-накрая микроцефалианците, които ме бяха завързали, се впуснаха в бяг. Дотичаха други, освободиха ме и в знак на най-висока почит ме занесоха на раменете си навътре в гората. Процесията спря под едно голямо дърво. На клоните му, закрепена с лиани, висеше нещо като къщичка с малък прозорец. През този прозорец ме напъхаха вътре, а насъбралото се под дървото множество падна на колене с молитвени възгласи. Върволици микроцефалианци се изредиха да ми поднасят дарове – цветя и плодове. През следващите няколко дни се превърнах в обект на всеобщ култ; жреците предсказваха бъдещето по изражението на лицето ми, а когато то им изглеждаше зловещо, ме окадяваха с дим, докато почти се задушавах. За късмет по време на жертвоприношенията с изгаряне на тела жрецът залюляваше параклиса, в който седях, благодарение на което можех от време на време да си поема дъх. На четвъртия ден моите поклонници бяха нападнати от отряд въоръжени с боздугани микроцефалианци под командването на великана, който беше броил зъбите ми. По време на битката бях предаван от ръка на ръка, като ставах ту обект на обожание, ту на низвергване. Битката завърши с победа на нападателите под командването на великана Глистолет. Взех участие в триумфалното му завръщане в лагера, привързан към висок стълб в ръцете на роднините на вожда. Това стана традиция и оттогава аз се превърнах в нещо като флаг, носен на всички военни походи. Беше натоварващо, но и свързано с привилегии. След като се понаучих на микроцефалианския диалект, започнах да обяснявам на Глистолет, че той и неговите поданици дължат извънредно ускорения си напредък на мен. Не усвояваше бързо чутото, ала имах усещането, че нещо започва да му просветва, тогава обаче, за жалост, той беше отровен от племенника си Одлопенз. Последният обедини враждуващите дотогава горски и равнинни микроцефалианци и се ожени за Мастозимаза, жрицата на горските. Виждайки ме по време на сватбеното пиршество (аз бях дегустатор – Одлопенз беше въвел тази длъжност), Мастозимаза нададе радостен вик: "Ама че беличка кожичка имаш!". Това ме изпълни с лоши предчувствия, които скоро се оправдаха. Мастозимоза удуши съпруга си в съня му и сключи морганатичен брак с мен. Аз на свой ред се опитах да обясня и на нея заслугите си към микроцефалианците, но тя ме разбра погрешно, защото още след първите мои думи възкликна: "Значи съм ти омръзнала!", и се наложи дълго да я успокоявам. При следващия дворцов преврат Мастозимаза беше убита, а аз се спасих чрез бягство през прозореца. От връзката ми с нея остана единствено бяло-лилавият цвят на държавните знамена. След бягството си открих в гората поляната с ускорителя и поисках да го изключа, но ми хрумна, че по-разумно би било да изчакам, докато микроцефалианците създадат по-демократична цивилизация.
Звездни дневници (превод Лина Василева, Силвия Борисова, корица Люба Халева, 528 стр, цена 28 лева) е в книжарниците
Срещата с новото издание на Звездни дневници е на 27 октомври | 18:30, Полски институт в София
"... толкова сме изолирани от света, че скоро няма да знаем кои сме, дори не се сетихме да си кажем имената, а и за какво, за какво биха ни послужили имената..." – да, в алегоричния шедьовър Слепота на Нобеловия лауреат за литература Жозе Сарамаго героите нямат имена, страната, поразена от епидемия от внезапно ослепяване също остава неназована, но пост-пандемичният свят днес е наясно (да се надяваме), че анонимността е най-малкия проблем на едно Човечество, което мисли и желае само физическо оцеляване... Да, вирусът на внезапната "Слепота" няма родина, може да се случи навсякъде и да порази всеки като изпита границите на Човешкото, затова на 16 ноември тази година из целия свят ще се отбележат 100 години от рождението на Жозе Сарамаго – у нас, издателство Колибри и фестивалът Cinelibri ще маркират грандиозната годишнина на 14 октомври с ново издание на Слепота (откъсът по-долу, със специална илюстрация от Теодор Ушев), тематичен танцов пърформанс на португалската трупа Евора и прожекция на едноименната филмова адаптация от 2008-а... А сега да се потопим в "морето от мляко" на "сияйната белота"...
Трябва да отворя очи, помисли жената на лекаря.
През затворените клепачи, когато на няколко пъти се събуди през нощта, тя долавяше светлината на лампите, които едвам осветяваха помещението, но сега сякаш усещаше нещо различно, някакво бляскаво присъствие, можеше да се дължи на зазоряването, а можеше вече да се задава морето от мляко и да потапя очите ѝ. Каза си, че ще преброи до десет и после ще отвори очи, два пъти си го каза, два пъти преброи и два пъти не ги отвори. Чуваше дълбокото дишане на мъжа си в леглото до нея, нечие хъркане, Как ли е кракът на оня, се запита, но знаеше, че в момента не става дума за истинско съчувствие, искаше ѝ се да си измисли друга грижа, искаше ѝ се да не трябва да отваря очи. Веднага след това сами се отвориха, просто така, не защото беше решила. През прозорците, които започваха от средата на стената и свършваха на педя от тавана, влизаше мътната синкава светлина на зазоряването. Не съм сляпа, промърмори и веднага след това се надигна в леглото, момичето с тъмните очила, което заемаше леглото срещу нея, можеше да я е чуло.
Спеше. В леглото до момичето, леглото, което опираше в стената, спеше и детето, Направила е като мен, помисли жената на лекаря, дала му е най-защитеното място, бихме били доста слаби прегради, само един камък на пътя, без друга надежда освен тази, че врагът ще се препъне в нас, какъв ти враг, тук никой няма да ни нападне, можеше да сме крали и убивали навън, пак нямаше да ни задържат, крадецът на колата никога не е бил по-сигурен за свободата си, толкова сме изолирани от света, че скоро няма да знаем кои сме, дори не се сетихме да си кажем имената, а и за какво, за какво биха ни послужили имената, никое куче не разпознава другите кучета по името, нито пък им се представя с името, което са му дали, разпознават се по миризмата, ние тук сме като друга порода кучета, разпознаваме се по лая, по говоренето, останалото, чертите на лицето, цвета на очите, на кожата, на косата, няма никакво значение, сякаш не съществува, аз още виждам, но докога ли.
Светлината се промени малко, не можеше нощта да се връща отново, значи небето се беше покрило с облаци. От леглото на крадеца се чу стон, Ако раната му се е инфектирала, помисли жената на лекаря, нямаме с какво да се погрижим за него, никакви средства, и най-малкият инцидент при тия условия може да се превърне в трагедия, вероятно тъкмо на това се надяват, да свършим тук един подир друг, няма човек, няма проблем. Жената на лекаря стана от леглото, надвеси се над мъжа си, канеше се да го събуди, но не посмя да го изтръгне от съня му, за да установи, че още е сляп. Боса, стъпка по стъпка отиде до леглото на крадеца. Беше с отворени очи, втренчен.
Как сте, прошепна жената на лекаря. Крадецът обърна глава по посока на гласа и каза, Зле, кракът много ме боли, тя се канеше да му каже, Нека погледна, но млъкна навреме, каква непредпазливост, но той самият беше забравил, че там са само слепци, действаше, без да мисли, както би направил преди няколко часа, навън, ако някой лекар му кажеше, Нека погледна, вдигна одеялото. Дори в сумрака, който имаше някакво зрение, можеше да установи, че дюшекът е пропит от кръв, а черната дупка на раната е с подути краища. Превръзката беше паднала. Жената на лекаря бавно свали одеялото, после с бърз лек жест прекара ръка през челото на мъжа. Кожата му беше суха и гореше.
Светлината отново се промени, облаците се махнаха. Жената на лекаря се върна при своето легло, но не легна повече. Гледаше мъжа си, който мърмореше насън, силуетите на останалите под сивите одеяла, мръсните стени, празните легла в очакване и кротко си пожела също да е сляпа, да премине през видимата обвивка на нещата и да попадне вътре, в светлата необратима слепота.
Внезапно отвън, навярно от атриума, който разделяше двете предни крила на сградата, се чуха гневни гласове, Вън, вън, Махайте се, изчезвайте, Не може да останете тук, Трябва да изпълните заповедите. Врявата се усили, стихна, някаква врата се затвори с трясък, сега се чуваха само някакво тревожно хлипане и разпознаваемият звук от нечие препъване. В стаята всички бяха будни. Обръщаха глави към входа, нямаше нужда да са зрящи, за да знаят, че при тях ще влязат слепци. Жената на лекаря стана, по собствена воля щеше да помогне на новопристигналите, да им каже някои мили думи, да ги заведе до леглата, да ги уведоми, Запомнете, това е номер седем от лявата страна, това е номер четири от дясната, не бъркайте, да, тук сме шестима, дойдохме вчера, да, ние бяхме първите, имената, какво значение имат имената, един, мисля, че е ограбил, друг е бил ограбен, има едно загадъчно момиче с тъмни очила, което си слага капки в очите, за да се лекува от конюнктивит, как знам ли, че очилата ѝ са тъмни, след като съм сляпа, така ли, ами моят съпруг е очен лекар и тя е била в кабинета му, да, и той е тук, имал е контакт с всичките, да, наистина, има и едно момченце, което е кривогледо.
Не помръдна, само каза на мъжа си, Идват. Лекарят стана от леглото, жената му помогна да обуе панталона си, нямаше значение, никой не можеше да го види, в този момент слепите започнаха да влизат, бяха петима, трима мъже и две жени. Лекарят каза на висок глас, Спокойно, не бързайте, тук сме шестима, вие колко сте, има място за всички. Те не знаеха колко са, със сигурност се бяха докоснали или сблъскали в даден момент, докато ги изтикваха от лявото крило към това, но не знаеха колко са. И не носеха багаж. Когато се бяха събудили слепи в стаята си и бяха започнали да се оплакват заради това, останалите веднага ги бяха изхвърлили, без да размислят, дори не им бяха оставили време да се сбогуват с някой роднина или приятел, намиращ се там.
Жената на лекаря каза, Най-добре е да се номерирате и всеки да каже кой е.
Спрели, слепите се колебаеха, но все някой трябваше да започне, двама от мъжете заговориха едновременно, случва се, и двамата млъкнаха, та третият започна, Едно, направи пауза, сякаш се канеше да каже името си, но каза само, Аз съм полицай, а жената на лекаря си помисли, Не каза как се казва, навярно и той знае, че тук това няма значение. Вече друг мъж се представяше, Две, и последва примера на първия, Аз съм шофьор на такси. Третият мъж каза, Три, помощник-фармацевт съм. После една жена, Четири, аз съм камериерка в хотел, и последната, Пет, секретарка в офис съм. Това е жена ми, моята жена, извика първият ослепял, къде си, кажи ми къде си, Тук, тук съм, казваше тя през сълзи, докато вървеше разтреперана по пътеката. Очите ѝ бяха изцъклени, а с ръцете си се бореше срещу морето от мляко, което нахлуваше през погледа ѝ. По-уверен, той тръгна към нея, Къде си, къде си, сега мърмореше сякаш се молеше. Едната ръка откри другата, в следващия момент вече бяха прегърнати, представляваха едно тяло, целувките търсеха целувки, понякога се губеха във въздуха, тъй като не знаеха къде са лицата им, очите, устните. Жената на лекаря се вкопчи в мъжа си, хлипайки, сякаш също го беше срещнала сега, но тя казваше, Какво нещастие ни се случи, това е фатално. Тогава се чу гласът на кривогледото момченце, което питаше, И моята майка ли е тук. Седнало на леглото му, момичето с тъмните очила промърмори, Ще дойде, не се безпокой, ще трябва да дойде.
Тук истинският дом на всеки е мястото, където спи, затова не бива да се учудваме, че първата работа на новодошлите беше да си изберат легло, така както бяха направили в другата стая, когато още имаха очи и виждаха. В случая с жената на първия ослепял нямаше никакво съмнение, нейното естествено място беше до мъжа ѝ, на легло седемнайсет, оставяйки легло номер осемнайсет като едно празно пространство, да я отделя от момичето с тъмните очила. Също така не е изненадващо, че всички се опитваха да са близо един до друг, доколкото е възможно, имаха много общи неща, някои вече са известни, но други точно сега ще да се разкрият, например помощник-фармацевтът продаде капките за очи на момичето с тъмните очила, в таксито на шофьора се беше возил първият ослепял, за да отиде на лекар, този, който се обяви за полицай, беше заварил слепия крадец да плаче като дете, което се е загубило, камериерката беше първият човек, влязъл в стаята, когато момичето с тъмните очила беше започнало да крещи. Ала сигурно е, че не всички съвпадения ще станат явни и известни било от липсата на повод, било защото дори не биха могли да си представят, че могат да съществуват, било заради елементарното чувство на такт и дискретност. Камериерката от хотела дори не би могла да си представи, че тук се намира жената, която беше видяла гола, за помощник-фармацевта се знае, че е обслужил и други клиенти с тъмни очила, които са си купили капки за очи, на полицая никой не би издал неблагоразумно, че при тях се намира човек, откраднал автомобил, шофьорът би се заклел, че в последните дни не е возил нито един слепец в таксито си. Естествено, първият ослепял вече каза на жена си тихичко, че един от интернираните е мръсникът, откраднал колата му, Представи си какво съвпадение, но тъй като междувременно беше узнал, че нещастникът е зле заради раната на крака, прояви благоволението да добави, Стига му това наказание. А тя заради огромната тъга, че е сляпа, и заради огромната радост, че отново е намерила съпруга си, радостта и тъгата могат да вървят заедно, не са като водата и олиото, дори не се сети какво беше казала преди два дни, че би дала една година от живота си, за да ослепее гадината, честна дума. И ако все пак сянката на гнева продължаваше да смущава духа ѝ, със сигурност се разнесе, когато раненият простена жаловито, Докторе, моля ви, помогнете ми.
Като позволи на жена си да го заведе дотам, лекарят внимателно опипа краищата на раната, нищо повече не можеше да направи, дори нямаше нужда да я измие, инфекцията можеше да се дължи както на дълбоко проникналото при ритника токче на обувка, която е била в контакт с улиците и с пода на помещенията, така и на патогенните микроорганизми, които най-вероятно вирееха в застоялата вода, излязла от старите и повредени тръби на водопровода. Момичето с тъмните очила, което беше станало, когато чу стона, дойде бавно, броейки леглата. Наведе се напред и протегна ръка, която докосна лицето на жената на лекаря, после, достигайки, и тя не разбра как, до ръката на ранения, която гореше, каза със съжаление, Моля за извинение, вината беше изцяло моя, нямаше нужда да постъпвам така, Оставете, отвърна мъжът, случва се в живота, аз също не биваше да правя каквото направих...
Слепота (превод Вера Киркова-Жекова, корица Иво Рафаилов, 328 стр, цена 25 лева, твърди корици) е в книжарниците
Филмът Слепота е в програмата на Cinelibri 2022
14 октомври | Кино Люмиер, 19:00
15 октомври | Евросинема, 16:00
25 октомври | Културен център G8, 18:00
