My Mir
Литература
Литература (341)
Неделя, 27 Март 2022г. 18:18ч.
Първо лице единствено число | Харуки Мураками
Публикувана в
Литература
"Да обичаш някого е като да страдаш от психическо заболяване, което медицинската ти застраховка не покрива" – да, има такива фрази в творчеството на Харуки Мураками, в които е закодирана част от магията, превръщаща историите му в кинематографични класики. И ако филмът, получил заслужено Оскар 2022-а за чуждоезичен филм, Drive My Car се заиграва с мотиви и елементи от целия сборник Мъже без жени, а не само от едноименния разказ, то най-новата антология с разкази Първо лице единствено число на Харуки Мураками се заиграва с мотиви и елементи от... неговата лична биография. Неговата спекулативна такава, де – освен в разказа The Yakult Swallows Poetry Collection, в останалите седем от сборника тук, анонимни герои изливат спомените си в така характерното за Мураками (като запазена марка) първо лице единствено число, което размива границите между фикция и реалност (също запазена Мураками марка)... В две от историите пък – като в откъса от разказа Връз Каменно Възглаве по-долу – животът на героите е ключово замесен с литературата, и по-специално с поезията, като дори Мураками да твърди, че "По онова време нямах никакви планове да пиша романи", то в края на 2022 година ни очаква и ново издание на есеистичното му изследване Novelist as a Vocation...
Връз Каменно Възглаве
Искам да ви разкажа за една жена. Работата е там, че не знам почти нищо за нея. Дори името ѝ не мога да си спомня, нито пък лицето ѝ. И съм готов да се обзаложа, че и тя не ме помни.
Запознах се с нея като второкурсник в колежа, а тя трябва да е била на около двайсет и пет. И двамата работехме на половин ден на едно и също място по едно и също време. Изненадващо прекарахме една нощ заедно. И повече не се видяхме.
На деветнайсет изобщо не познавах собственото си сърце, още по-малко сърцата на околните. Въпреки това прекрасно знаех какво е щастие и какво е тъга. Все още не проумявах безбройните състояния между щастието и тъгата, не разбирах как са свързани помежду си. В резултат нерядко се чувствах разтревожен и безпомощен.
И въпреки това ми се иска да разкажа за онази жена.
За нея знам, че пишеше стихотворения танка и имаше издаден поетичен сборник. Всъщност книжлето приличаше повече на брошура, дори не беше истински самиздат – състоеше се от прошнуровани, принтирани листове и семпла корица. Някои от стихотворенията в сборника обаче незнайно защо се оказаха незабравими. Повечето бяха посветени на любовта между мъжа и жената или на темата за смъртта. Сякаш авторката искаше да покаже, че смъртта и любовта са понятия неразделни, неотделими едно от друго.
Така далечни ли сме
ти и аз?
Друг влак ли трябваше
на Юпитер да взема?
До каменно възглаве
ухо притиснал,
не чувам да шурти кръвта,
не чувам.
– Може да изкрещя името на друг мъж, когато стигна върха. Нали няма да се обидиш? – попита ме тя.
Бяхме голи под завивките.
– Ами, май няма – отвърнах. Не бях съвсем сигурен, но допусках, че няма да се засегна. Така де, просто едно име. Нищо нямаше да се промени заради едно име.
– Сигурно ще викам доста силно.
– Това може и да се окаже проблем – побързах да отбележа. Дървените стени на стария апартамент, в който живеех, бяха тънички като вафлите, които обичах като малък. Беше много късно през нощта и ако тя наистина изкрещи, съседите щяха да чуят всичко.
– Тогава ще захапя една кърпа – успокои ме жената.
Донесох най-чистата и най-плътна кърпа от банята и я оставих до възглавницата.
– Тази става ли?
Тя захапа кърпата като кобила, която пробва нов мундщук. Кимна – кърпата бе издържала изпитанието.
Озовахме се в леглото случайно. Не бях планирал да стане така, според мен и тя не беше. Работехме на онова място от две седмици, но понеже вършехме различни неща, почти не бяхме водили приличен разговор. В онази зима аз миех съдовете и помагах в кухнята на евтин италиански ресторант близо до гара Йоцуя, а тя работеше там като сервитьорка. Всички служители на половин ден бяха колежани, освен нея. Може би затова изглеждаше доста сдържана.
Тя реши да напусне в средата на декември и един ден, след работа, няколко души от заведението се канеха да ходят в близката идзакая. Поканиха и мен. Не беше точно парти за сбогуване, просто щяхме да пийнем наливна бира с някакво мезе и да си побъбрим. Научих, че преди да стане сервитьорка, жената е работила в малка агенция за недвижими имоти и в книжарница. Обясни ми, че никъде не се разбирала със собствениците или управителите. В ресторанта не била в лоши отношения с никого, но заплащането било твърде ниско, парите не ѝ стигали и затова трябвало да си потърси друга работа. Не ѝ се искало, но се налагало.
Някой я попита каква работа си търси.
– Все ми е едно – отговори тя и потърка носа си отстрани. (До носа имаше две малки бенки, истинско съзвездие.) – Където и да попадна, няма да е хубаво.
По онова време живеех в Асагая, а нейното жилище се намираше в Коганеи. Затова в Йоцуя се качихме заедно на високоскоростния влак по линията Чуо. Седнахме един до друг. Минаваше единайсет вечерта, беше мразовита нощ с бръснещ вятър. Неусетно беше настъпил сезонът за ръкавици и топъл шал. Когато влакът наближи Асагая, аз станах и се приготвих да слизам, а тя вдигна очи към мен и попита тихо:
– Имаш ли нещо против да пренощувам у вас?
– Добре... но защо?
– Много е далеч да се връщам чак до Коганеи.
– Предупреждавам те, че апартаментът е тесен и страшно разхвърлян – казах.
– Това изобщо не ме притеснява – отговори тя и се хвана за ръкава на палтото ми. Стигнахме в тясната ми и разхвърляна квартира и изпихме няколко бири. Без да бързаме, а след това, като че ли беше най-естествената следваща стъпка, тя се разсъблече пред мен – просто ей така. И се сгуши гола на постелката ми. И аз се съблякох и легнах до нея. Угасих лампите, но в стаята беше доста светло заради газовата печка. В леглото двамата смутено се топлехме един друг. Безмълвни за известно време. Толкова бързо се разсъблякохме, че ни беше трудно да намерим тема за разговор. Ала телата ни постепенно се сгряха и неловкостта буквално се изпари през кожата ни. Почувствахме се учудващо интимно.
И тогава тя каза:
– Може да изкрещя името на друг мъж, когато стигна върха. Нали няма да се обидиш?
– Обичаш ли го? – попитах я, след като приготвих кърпата.
– Да. Много – отговори. – Обичам го страшно много. Непрекъснато мисля за него, всяка минута. Само че той не ме обича толкова. Има си приятелка.
– Но се виждате?
– Ами, той ми се обажда, когато желае тялото ми. Все едно си поръчва храна по телефона.
Не знаех как да отговоря, затова си замълчах. Тя плъзна връхчетата на пръстите си по гърба ми. Или пък написа нещо ръкописно.
– Казва, че лицето ми е невзрачно, но тялото ми е върхът.
Аз не намирах лицето ѝ за особено невзрачно, но не можех да я нарека и красавица. Сега, като се замисля, дори не помня какво беше лицето ѝ, не мога и да го опиша подробно.
– Но когато ти се обади, ти отиваш, така ли?
– Обичам го, какво да правя? – отговори тя, като че ли това бе най-нормалното нещо на света. – Каквото и да ми говори той, понякога просто изгарям от желание да ме люби мъж.
Замислих се над думите ѝ, но тогава ми беше трудно да си представя какво представлява желанието на една жена да я люби мъж. (И досега не го разбирам съвсем.)
– Да обичаш някого е като да страдаш от психическо заболяване, което медицинската ти застраховка не покрива – каза тя с равен глас, все едно четеше надпис на стената.
– Ясно – отвърнах, трогнат от думите ѝ.
– Така че, нямам против, ако и ти си мислиш за друга жена, а не за мен – каза тя. – Харесваш ли някоя?
– Да.
– Нямам нищо против да изречеш нейното име, докато свършваш. Изобщо не ме притеснява.
По онова време наистина харесвах едно момиче, но обстоятелствата не позволяваха да се обвържем по-сериозно, и когато настъпи кулминацията, не извиках нейното име. Мина ми през ум да го направя, но ми се стори глупаво по време на секс, затова еякулирах в онази жена, без да отроня и дума. Тя всеки момент щеше да изкрещи името на онзи мъж, затова побързах да натъпча кърпата в устата ѝ. Имаше силни и здрави зъби. Всеки зъболекар би се впечатлил. Дори не помня кое име извика. Помня само, че беше най-обикновено и разпространено име, а аз се изумих, че толкова невзрачно име е важно и скъпо за нея. Понякога едно непретенциозно име може да те разтърси от дън душа.
― ― ―
На следващата сутрин имах занятия рано сутринта и трябваше да предам голяма курсова работа за оценяване, но както можете да допуснете, не отидох. (Което доведе до сериозни проблеми впоследствие, но това е друга история.) Събудихме се късно сутринта, стоплихме си вода за нескафе и си препекохме филийки. В хладилника имах и няколко яйца, които сварих, за да закусим. Небето беше ясно и безоблачно, сутрешното слънце беше ослепително и мен ме обзе леност.
Докато хрупаше препечената си филийка, жената ме попита какво следвам. Литература, отговорих.
Попита ме дали искам да стана писател.
Отвърнах най-искрено, че не възнамерявам. По онова време нямах никакви планове да пиша романи. Изобщо не ми беше хрумвало (макар че много от състудентите ми бяха оповестили официално, че се канят да станат романисти). След това тя изгуби интерес към мен. Не че изобщо беше проявила някакъв, но все пак.
На дневна светлина забелязах, че зъбите ѝ са се отпечатали върху кърпата, и това леко ме озадачи. Явно здравата беше стискала. На дневна светлина жената ми изглеждаше неуместно. Трудно можех да повярвам, че това момиче – дребно, костеливо, с неособено хубав цвят на лицето – беше момичето от предната нощ, което страстно бе крещяло в обятията ми, обляно от сиянието на зимната луна.
– Аз пиша стихове танка – най-неочаквано изтърси тя.
– Танка ли?
– Нали знаеш какво е?
– Естествено. – Дори наивник като мен го знаеше. – Но за пръв път срещам човек, който пише такива стихове.
Тя се засмя радостно.
– На света има и такива хора, да знаеш.
– Да не членуваш в някакъв поетически клуб?
– Не, нищо подобно – отговори и леко сви рамене. – Танка човек пише сам. Разбираш ли? Не е като да играеш баскетбол.
– Каква танка по-конкретно?
– Искаш ли да чуеш няколко?
Кимнах.
– Наистина ли? Или го казваш само ей така?
– Наистина – уверих я.
Така си беше. Любопитен бях що за стихове пише момичето, което само преди няколко часа беше пъшкало от удоволствие в моите обятия, а беше крещяло името на друг.
Тя се поколеба.
– Май няма да мога да рецитирам тук. Смущавам се. Пък и още е рано сутрин. Обаче имам издаден нещо като сборник и ако наистина искаш да прочетеш мои стихове, ще ти го изпратя. Ще ми дадеш ли пълното си име и адреса?
Надрасках адреса си на цветно листче и ѝ го подадох. Тя го погледна, сгъна го на четири и го пъхна в джоба на палтото си. Светлозелената дреха беше виждала и по-добри времена. На заоблената яка имаше малка брошка с формата на момина сълза. Помня как лъщеше на слънцето, което струеше през южния прозорец. Почти нищо не разбирам от цветя, но по някаква причина момините сълзи ми харесват открай време.
– Благодаря, че ми позволи да пренощувам. Наистина не ми се пътуваше чак до Коганеи сама – каза тя, когато си тръгваше от апартамента ми. – Понякога така става с момичетата.
Още тогава и двамата бяхме съвсем наясно. Едва ли щяхме да се видим отново. Онази нощ на нея просто не ѝ се пътуваше с влака чак до Коганеи, нищо повече.
Първо лице единствено число (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 192 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците от 1 април
Петък, 04 Март 2022г. 22:22ч.
Географските ширини на копнежа | Шубанги Суаруп
Публикувана в
Литература
"Вълните, както собственото ти дишане, са винаги с теб." – да, в дебютния роман Географските ширини на копнежа на индийската писателка Шубанги Суаруп хората са в неразривна връзка с Природата. Връзка, която прилича на дишането – вдишваш и срещаш съпрузи, изучаващи и говорещи с дърветата, издишваш и получаваш геолог, работещ на ледник, за да предотврати бъдещи войни; вдишваш чудовище, което търси човешка компания и издишваш костенурка, която се превръща в лодка, а после в жена; вдишваш духът на един изпарил се океан и издишваш духовете на всичко живо и неживо на планетата... Да, в литературното "дишане" на Шубанги Суаруп свръхестествените фантазии, магията на сюрреализма и стилизираните "ненаучни истини" живеят до последен дъх – откъсът по-долу е достатъчно красноречив...
НЕУМОРНИЯТ ШУМ НА ВОДАТА е мълчанието на тропическия остров. Вълните, както собственото ти дишане, са винаги с теб. Вече две седмици пукотевицата и тътенът на облаците заглушават грохота им. Дъждовете барабанят по покрива, буксуват в улуците и се плискат по земята. Кипят, плющят, звънтят и се леят. Повтарят: "Слънцето е мъртво".
В звуците е заложено мълчанието на природните стихии. Спокойствието на мъглата и безмълвието на леда.
Новобрачните Гириджа Прасад и Чанда Деви са се примирили със съдбата си – двама непознати в една спалня, подгизнала от страст и залята от зараждащи се мечти. А в последно време Гириджа Прасад необуздано мечтае. Понеже дъждовете водят до фантазии – което е ненаучна истина.
Една нощ пороят внезапно спира и това го събужда. Ушите му са привикнали към тропическата какофония, както съпругата привиква към хъркащия си партньор. Събуждайки се от еротичен сън, той се чуди какво се е случило. Излязъл ли е някой от стаята?
Поглежда надолу от широкото си легло за двама към постелята на пода, където Чанда Деви спи, обърната към отворения прозорец вместо към него. Налят от възбуда, той съзерцава извивките на силуета ѝ в тъмното. Когато двамата се обвързваха за няколко живота, обикаляйки заедно седем пъти около свещения огън по време на сватбената церемония, тя вървеше след него смирено, твърдо убедена, че съдбата ги е събрала в ново въплъщение. Само че в това въплъщение той трябваше отново да намери място в сърцето ѝ. "Дотогава – съобщи му тя още първата нощ – ще си постилам на пода."
Тя е напълно будна, разстроена е от обвинителните вопли, долитащи от отвъдното. Появил се е духът на коза. Този дух е преминал през безбройни царства, за да се озове заблуден върху техния покрив. И сега е слязъл, потропвайки с неспокойните си копита, за да застане под отворения прозорец, изпълвайки стаята и нейната съвест с вина.
– Чуваш ли? – пита тя. Усеща погледа му по гърба си.
– Какво да чувам?
– Козата, която блее отвън.
Отчаяната му ерекция се изгубва. Сега вниманието му се насочва към Чанда Деви и към казаното от нея.
– В къщата ни не броди никаква коза! – отвръща ѝ той с раздразнение.
Тя се надига и сяда. Блеенето се засилва сякаш за да я накара да предаде на мечтателния си съпруг посланието: "Ти отне живота ми, но не можеш да отнемеш отвъдния ми живот, грешнико месояден!".
– Точно под прозореца е – казва му.
– Страхуваш ли се от нея?
– Не.
– Заплашва ли те с нещо?
– Не.
– Тогава сигурно може да опиташ да не ѝ обръщаш внимание и отново да заспиш.
Мислеше да ѝ каже "трябва" вместо "може", но няма смелост да бъде строг. Забелязал е, че жена му не реагира добре нито на увещания, нито на принуда. Всъщност не реагира добре на повечето неща. Ако не беше така привлекателна, той просто щеше да не ѝ обърне внимание и отново да заспи.
– Как можеш да спиш? – пита го тя. – Та ти насече невинното създание, смля месото му, изпържи го с лук и чесън и после го изяде. И остави измъчената му душа да витае из къщата ни!
Ако душите на всички различни животни, които бе изконсумирал, започнеха да го спохождат, домът му щеше да се превърне в нещо смесено между зоологическа градина и обор и нямаше да има място да помръдне, камо ли да спи. Но благодушният Гириджа Прасад не може да ѝ каже това. След два месеца семеен живот той се е примирил с плодовитото въображение на жена си – умишлен акт на надежда, приписващ поведението ѝ именно на нейното въображение, а не на някаква душевна болест. В името на неродените им деца и на десетилетията години, които ще трябва да преживеят заедно, той обявява:
– Ако това ще ти помогне да спиш, ще спра да ям месо.
Така, за голямо учудване на жена си и на самия себе си, месоядният Гириджа Прасад става вегетарианец. За да спечели няколко часа почивка, той се сбогува завинаги с бърканите яйца, с агнешкото бирияни и с бифтеците.
Още с първия светлик на зората тя става от леглото. Влиза в кухнята, за да приготви специална закуска. В движенията ѝ има нов живот, в мълчанието ѝ се таи усмивка. Сега, когато с касапницата е приключено, е време за вдигане на бялото знаме под формата на алу парата. Два часа по-късно тя му сервира картофените палачинки и го пита:
– Как са?
Колкото и да се бори със себе си, Гириджа Прасад се чувства объркан и то все по неудобни причини. Слънцето най-после е изгряло. Жена му, която за първи път му приготвя закуска, е дръзнала да сложи салфетка на скута му, докосвайки го мимоходом по рамото и разливайки топлия си дъх по кожата му. Той жадува за утешението на мазнината, примесена с месо, но не го намира в чинията си.
– Как са? – пита го тя отново.
– Кои? – пита той объркано.
– Паратите.
– Прекрасни са.
Тя се усмихва и му налива втора чаша чай.
Чанда Деви – ясновидката. Тя съчувства на призраците и цени лаконичната компания на дърветата. Усеща неизразената му жажда. Но знае, че за него е по-добре да се откаже от месото. Царството на месото е както ефимерно, така и несигурно, особено в сравнение с царството на растенията. Чанда Деви е видяла всичко – видяла е дори потоците от кръв, които един ден ще изтекат от собственото ѝ тяло. Това знание я прави упорита. Прави я взискателна съпруга.
Географските ширини на копнежа (превод Радосвета Гетова, корица Дамян Дамянов, 376 стр, цена 22 лева) е в книжарниците
Срещата по Географските ширини на копнежа е на 25 март | Yalta Art Room, 18:30
"В часовете по бъдеще по много интересен и впечатляващ с визуалните си илюстрации начин учениците учат, че в бъдещето всичко ще е прекрасно, тъй като – и това е разковничето – в бъдещето всички проблеми просто ще получават своето техническо решение." – да, немският философ, писател и споукънуърд активист Марк-Уве Клинг е намерил решението как да говори за проблемите на Днес-а чрез алгоритмите на Бъдещето, как да използва добрата стара ирония, за да сатиризира новите стари болести на съвременното общество... И така, добре дошли в Качестволандия (откъсът по-долу), романът-антиутопия (с продължението от 2020-а Качестволандия 2.0) на Марк-Уве Клинг... или иначе казано добре дошли в страната на суперсвободния свят и суперлативите, в която всичко се измерва в качествовреме... страната, в която качество и количество все още воюват... страната, в която живеят качествохора и "всяко момче взима като фамилно име професията на баща си, а всяко момиче професията на майка си"... страната, в която парламентът е "място, в което висшето общество може да се отърве от излишните си синове"... страната, която "премахна изучаването на история и го замени с изучаване на бъдещето"... Страната, която плашещо прилича на... твоето Утре...
Най-голямата коалиция
Мартин носи табелка с името си. На нея пише "Мартин, Съветник-в-Надзорния-съвет-на-президентскатафондация-към-кабинета-на-председателя". Обикновено използва само последната част от фамилията си, но по време на образователните турове из парламента предпочита да не се отказва от пълната, едва ли не звучаща като благороднически титли впечатляваща дължина на името си. Той е горд с успехите на баща си. Чувство, което за съжаление не среща взаимност. В действителност още от малък Мартин толкова много пъти беше чувал от баща си, че е глупав, че години наред вярваше в това, без изобщо да се усъмни. Чак когато стана на осемнайсет, в главата му се появи мисълта, че не е непременно задължително всичко, което баща му му беше разправял, да отговаря на истината. От този момент нататък почна да се взима за много умен. За негово нещастие и съжаление обаче той действително не беше най-хитроумният и сред многото укори, които справедливо биха могли да бъдат отправени към баща му, не беше и този, че беше излъгал сина си по отношение на умствените му възможности. Мартин направи най-доброто от ограничените си възможности: стана политик. Напълно естествен избор. В известен смисъл парламентът днес е това, което по-рано беше манастирът: място, в което висшето общество може да се отърве от излишните си синове. И така, Мартин стигна до качествопарламента, макар и само на последната банка. От осем години той се занимаваше главно с развеждането из сградата на парламента на избрани ученици, т.нар. качествотийнейджъри. Грижеше се обаче само за чисто момичешките групи и днес извади голям късмет. Ученичките бяха от академия за хостеси.
– Както вероятно знаете – тъкмо казва той на дванайсетте шестнайсетгодишни момичета, – в Качестволандия има две големи партии. КачествоАлианс и, разбира се, Партията на прогреса. По-рано партиите се казваха по друг начин, но всички си промениха имената, за да са в съзвучие с новата, прогресивна национална идентичност.
– При което – обажда се едно от момичетата – на практика веднага са били изхвърлени няколко смущаващи прилагателни като социален, християнски, зелен и демократичен.
Отново някаква многознайница, мисли си Мартин. Е, чудесно.
Той поглежда към момичето и очните му лещи за обогатена реалност веднага осветяват името ѝ: Татяна УчителкатаПоИстория. Аман от тези деца на учители по история. Колко мъдро от страна на правителството, дето още преди петнайсет години премахна изучаването на история и го замени с изучаване на бъдещето. В часовете по бъдеще по много интересен и впечатляващ с визуалните си илюстрации начин учениците учат, че в бъдещето всичко ще е прекрасно, тъй като – и това е разковничето – в бъдещето всички проблеми просто ще получават своето техническо решение.
По-назад две момичета си шушукат нещо за бележките си. Мартин си харесва едната от тях. Той я чува да шепне: "По индекс на телесната маса ще имам сто точки. Но господин учителят, Кретена, каза, че по сексапил отново няма да ми даде пълния брой точки, не го кефело как разпускам, чекиджия нещастен!".
С фокусиране на погледа и дълго намигане Мартин си отбелязва момичето за по-късно. В дясното си ухо чува "тън" – звукът за потвърждаване. Несъзнателно прекарва ръка през хубавата си, плътна, защитена от оплешивяване с помощта на гентехниката коса, покашля се и продължава:
– И, разбира се, съществува и опозиционна партия, чиито основатели никога не са хранили надеждата някога да влязат в правителството, тъй като партията все пак наистина се нарича Опозиционната партия.
– Вентил за изпускане на парламентарното недоволство – Татяна УчителкатаПоИстория повтаря думите, които често чува от майка си, когато майка ѝ е пияна. В главата си Мартин вече ѝ слага оценка от нула звезди.
– Тъй като уважаваната ни президентка е на смъртно легло – казва той, – скоро отново ще има избори. Точно след шейсет и четири дни, така изчислиха лекарите, тя ще си тръгне от нас. За да има плавен преход, ще направим изборите точно след шейсет и четири дни. Дааа. По принцип големите партии винаги искат едно и също, а именно най-доброто, затова предполагам, че двете големи партии скоро ще обявят, че след изборите възнамеряват да образуват голяма коалиция. Простете. Естествено, че Качестволандия не се управлява от голяма коалиция, а от най-голямата коалиция! Имате ли въпроси?
– Защо според вас – пита многознайницата – избирателната активност все повече намалява?
– Мисля – казва Мартин, – че сегашното правителство успешно се справи с проблема, като реши да не публикува повече процента на избирателната активност. В момента зад затворени врати се води бурен дебат за следващата логическа стъпка, а именно изборният резултат също да бъде запазен в тайна.
Момичетата се смеят по задължение, макар че Мартин не разказва никакви шеги.
– Прозрачни индивиди в непрозрачна система – казва Татяна. Мартин не ѝ обръща внимание.
– Хей, пич, а вие защо всъщност сте от Партията на прогреса? – пита хубавицата, която Мартин си беше набелязал.
– Ами – почва да обяснява Мартин, като всъщност за първи път си задава този въпрос – мисля, че, ъъъ, защото тя е най-голямата, ъъъ, най-голямата партия.
Мартин предпочита да реагира мило, вместо да опонира, но в действителност не прави нито едното, нито другото. Седи на една от задните банки и ръкопляска, когато партийните му лидери говорят, и вика "ууу", когато някой от опозицията вземе думата. И двете неща прави доволно усмихнат, без изобщо да се вслушва какво се говори.
Той отвежда момичетата към частта за посетители в заседателната зала. Там посочва към мъжа, който в момента е на ораторския пулт.
– Този там е от опозиционната партия.
– От години – провиква се ораторът – Качестволандия води война срещу терористите на онази империя, която нашите медии все още наричат само Количестволандия. По-точно Количестволандия 7. Не е ли контрапродуктивно, че на тукашните оръжейни фирми продължава да им се позволява да изнасят оръжие за врага? Трябва ли наистина нашите войници да бъдат разкъсвани от нашите собствени оръжия?
В залата се поражда несъгласие. Мартин също вика "ууу" и окуражава с жест момичетата да направят същото.
– Колега Песнопоец – намесва се парламентарният говорител, – налага се отново да ви предупредя да се придържате към новата идентичност на страната. "Война" не е политически коректната дума.
– Казва се операция за сигурност и защита на търговските пътища и вноса на суровини. Освен това вече не употребяваме думата "войници", а "качествопазители".
– Наричайте ги както си искате – казва представителят на опозицията на тръгване. – Нещата си остават такива, каквито са.
Заседанието се прекъсва от светещо на дисплея съобщение: "Парламентарният дебат се осъществява с помощта на "КачествоПартньори". "КачествоПартньори" – любов от пръв поглед".
Отпред излиза нов оратор. Висок мъж, як, бял, шейсет и седем годишен, набръчкано лице.
– Имате късмет – казва Мартин. – Днес ще говори лично новият министър на отбраната! Конрад Готвача. Вероятно го разпознахте.
Действително министърът на отбраната има завиден рейтинг за един политик. Преди да стане член на правителството, беше прочут готвач от кулинарно телевизионно шоу. Освен това притежава цяла империя от производители на хранителни продукти. На портрета му са изрисувани шоколадови блокчета, мюсли за закуска и вурстчета в буркани. Всяко дете ги знае.
– Драги Песнопоец – започва остро министърът, – с удоволствие бих добавил и моята рецепта.
– Знаете ли, че и бащата на Конрад Готвача също е бил успешен готвач? – съобщава Мартин малко забавни факти.
– Ах, така ли ... – промърморва Татяна.
– Винаги ще намерите косъм в супата! – провиква се в този миг министърът.
– Поне що се отнася до езиковите му изразни средства, този все още е дълбоко свързан с предишната си професия – обажда се хубавицата. Мартин се усмихва.
– Според социологическите проучвания – казва той – господин Готвача има голям шанс да стане новият президент. За съжаление той е от КачествоАлианса, но това не е чак толкова лошо, защото със сигурност се стреми към най-голямата коалиция.
– Дами и господа, бих искал да ви почерпя с истинско, неразредено вино! – казва Готвача. – В оръжейната промишленост все пак става дума за хиляди работни места. Бих попитал господин Песнопоеца дали би назначил на работа всичките тези хора, които ще останат без работа, ако бъдат реализирани неговите предложения? Ще понесете ли отговорността, когато се появи цяло поколение млади хора, чиято фамилия ще е Безработния?
Качестволандия (превод Жанина Драгостинова, корица Росен Дуков, 360 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
Понеделник, 21 Февруари 2022г. 21:07ч.
За изкуството и литературата | Марсел Пруст
Публикувана в
Литература
"В действителност обаче само този тип изречения и мисли ме пленяваха наистина. Тревожните усилия и недоволството, свързано с тях, бяха своеобразен израз на любов, любов, която не носи удоволствие, ала се корени дълбоко в душата ни." – да, тези думи са взети от магнум опуса По следите на изгубеното време на Марсел Пруст и ако чудесно синтезират натурата на творчеството на Пруст, то неслучайно Анна Ватева прави фина дисекция на монументалния му седемтомен роман като селектира всички пасажи, говорещи за есенцията на изкуството и творчеството, от него в настоящия сборник За изкуството и литературата. И няма как в тези страници (и в откъса по-долу) да не се корени особено важна същност, тъй като дори 100 години след смъртта на Пруст (да, този ноември ще ги отбележим) ние все още вървим по следите на Прустовото време...
ЗА ЛИТЕРАТУРАТА
Първите дни, също като мелодия, в която ще се влюбим до полуда, ала все още не долавяме, това, което щях толкова много да харесам в стила на Бергот, оставаше невидимо за мен. Не можех да се откъсна от романа, който четях, но мислех, че съм заинтригуван от сюжета му, също както в първите мигове на любовта всеки ден се отправяме към събиране или забава, където срещаме все същата жена, като си въобразяваме, че сме привлечени от развлеченията, които те ни предлагат. После забелязах необичайните, почти архаични изрази, които Бергот обичаше да използва от време на време, когато един невидим приток на хармония, една вътрешна прелюдия повдигаше стила му; в същите тези мигове той заговаряше за "суетния блян на живота", за "несекващия порой от красиви привидности", за "безплодното и сладостно терзание на любовта и на проникновението", за "вълнуващите релефни изображения, които придават благородство на внушителните, обаятелни фасади на катедралите", и обрисуваше съвсем нова за мен философия като си служеше с приказни образи, които сякаш пробуждаха песента на арфите, разнесла се в същия миг, придавайки възвишено звучене на съпровода им. Един от тези пасажи, третият или четвъртият, който отличих в книгите на Бергот, ми достави огромна наслада, несравнима с тази, която изпитах, четейки първия, почувствана в една област на съществото ми, която се намираше по-надълбоко, беше по-цялостна и по-просторна и сякаш изчистена от прегради и препятствия. Така беше, тъй като, разпознавайки същата склонност към необичайни изрази, същия музикален порив, същата идеалистична философия, които бяха породили, без да съзнавам, удоволствието ми и предишните пъти, този път нямах чувството, че се намирам пред точно определен откъс от книга на Бергот, чертаещ по повърхността на мисълта ми една чисто линейна фигура, а по-скоро пред "идеалния Берготов пасаж", присъщ на всичките му книги, откъс, който като че ли добиваше известна плътност и обем от всички подобни пасажи, вливащи се в него, и именно така сякаш уголемяваше душевността ми.
Бергот имаше още неколцина почитатели; беше любимият писател на една много начетена приятелка на майка ми; най-сетне, за да прочете последната му книга, доктор Булбон караше болните си да го чакат; така че именно от кабинета му и от един парк в съседство с Комбре литнаха някои от първите семенца на увлечението по Бергот – извънредно рядък навремето, а днес повсеместно разпространен вид, чийто типичен цвят вирее и в най-малкото селце в Европа и Америка. Също като мен, приятелката на майка ми и доктор Булбон обичаха най-много в книгите на Бергот мелодичния поток, остарелите изрази, някои други, съвсем прости и често срещани, които той поставяше на по-особени места, белег на своеобразен вкус, както и резкия тон, почти дрезгавото звучене на някои по-тъжни пасажи. Той сигурно усещаше, че тези елементи крият най-големите му прелести. Защото в следващите си книги, щом срещнеше някоя голяма истина или името на известна катедрала, той прекъсваше разказа си и, в една дълга молитва, повик, зов, отприщваше струите, които в първите му произведения оставаха вплетени в прозата, предизвиквайки само леко вълнение на повърхността, може би още по-сладостни и хармонични, бидейки забулени по този начин, без да е ясно кога точно се ражда и кога издъхва нежният им шепот. Тези белязани от удоволствието му пасажи бяха и нашите любими. За себе си мога да кажа, че ги знаех наизуст. Всеки път щом Бергот се връщаше към нишката на разказа, оставах разочарован. Защото когато говореше за нещо, чиято красота до този миг беше останала невидима за мен – боровите гори, градушката, "Парижката Света Богородица", "Аталия" или пък "Федра" – благодарение на неговите образи, тя изригваше и достигаше до мен.
И тъй като усещах, че вселената е препълнена с неща, които немощното ми възприятие нямаше да различи, ако той не ги доближеше до мен, исках да притежавам по едно негово мнение, по една негова метафора за всичко и особено за нещата, които щях да имам възможност да видя, а между тях най-вече френските исторически забележителности, както и някои морски пейзажи, защото настоятелността, с която ги цитираше в книгите си, показваше, че ги възприема като нещо наситено със смисъл и красота. За жалост, по почти всички въпроси неговото мнение ми беше неизвестно. Сигурен бях, че то не би имало нищо общо с моите, понеже идваше от един непознат, възвишен свят, до който се домогвах; и тъй като бях убеден, че мислите ми биха се сторили пълна нелепица на този съвършен ум, аз ги бях изтрил до такава степен, че когато ми се случеше да срещна в негова книга някоя, която вече ми бе минавала през ум, сърцето ми се издуваше, сякаш някой милостив Бог ми я беше върнал, обявявайки я за основателна и красива. Понякога се случваше негова страница да казва същото, което често пишех през нощта на майка ми и баба ми, когато не успявах да заспя, и затова приличаше на сборник епиграфи за писмата ми. По-късно, когато започнах да пиша книга, ми се случи дори да намеря аналог на някои изречения, чието качество не бе достатъчно добро, за да ме стимулира да я продължа, в изреченията на Бергот. Само в подобни мигове, когато ги четях в неговите творби, успявах истински да им се насладя; когато ги пишех, от опасениe дали ще отразя точно това, което различавах в мисълта си, от срах да не би копието да се окаже несъвършено, не ми оставаше време да се запитам дали съчинението ми е приятно. В действителност обаче само този тип изречения и мисли ме пленяваха наистина. Тревожните усилия и недоволството, свързано с тях, бяха своеобразен израз на любов, любов, която не носи удоволствие, ала се корени дълбоко в душата ни. Така че, щом попаднех ненадейно на подобни изречения в произведението на някой друг, което означаваше, че мога да подходя към тях без скрупули и прекомерна взискателност, както и без да се терзая, най-сетне се оставях с наслаждение на увлечението си по тях, подобно на готвач, който, в редките мигове, когато е освободен от задълженията си, най-сетне намира време да стане сладокусец. Веднъж, когато срещнах у Бергот шега, свързана със стара прислужница, наистина по-иронична благодарение на превъзходния и тържествен език на писателя, но еднаква по същество с онази, която обичах да правя пред баба, говорейки за Франсоаз, друг път, когато видях, че той не е сметнал за недостойно да включи в едно от огледалата на истината, каквито представляваха книгите му, забележка, сходна с тази, която бях направил по повод нашия приятел Льогранден (два израза, които бях напълно готов да пожертвам в името на Бергот, убеден, че те не представляват ни най-малък интерес за него), внезапно ми се стори, че незначителният ми живот не бе чак толкова откъснат от владенията на истината, колкото си бях мислил, и че дори имаше някои допирни точки с тях, и от доверие и радост заплаках върху страниците на писателя като в обятията на баща, при когото съм се завърнал.
Съдейки по книгите му, аз си представях Бергот като немощен и разочарован старец, който е изгубил едно или две деца и е останал безутешен. Затова четях, или по-точно пеех наум прозата му, може би по-dolce и по-lento, отколкото беше написана, като дори и най-простото изречение се обръщаше към мен с разнежена интонация. От всичко най-много обичах философията му и ѝ се бях отдал за вечни времена. Заради нея чаках с нетърпение да стигна възрастта, когато щях да вляза в прогимназията и да имам часове по Философия. Но не исках по време на занятие да правим каквото и да е друго, освен да живеем чрез мисълта на Бергот, и ако ми бяха казали, че метафизиците, на които щях да се посветя по-късно, нямаха нищо общо с нея, щях да изпитам отчаянието на влюбен, вречен на любовта си до последен дъх, комуто говорят за бъдещите му любими.
* * *
За изкуството и литературата (превод и селекция Анна Ватева, корица Иво Рафаилов, 312 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
"Том и Берта не знаеха, че под този знак щеше да премине голяма част от съвместния им живот или пък щяха да бъдат заедно, но със слабо присъствие и без определено тяхно си русло, или пък заедно, но обърнати с гръб един към друг." – да, има един знак, който тегне като здрачна сянка из целия роман Берта Исла на Хавиер Мариас и това е Знакът на шпионажа... с всичките му митове и клишета, но разбити на пух и прах – разпарчетосани и събрани в пъзел също като отношенията между Берта Исла и Томас Невинсън (загатнати в откъса по-долу). Пъзел със скрити автобиографични моменти (Берта следва философия и литература в университета Комплутенсе в Мадрид досущ като самия Мариас), в който животът на двама души е попаднал в паяжината на шпионажа и на франкисткия режим (от който е пострадало и семейството на Мариас); пъзел, в който нищо не изглежда такова каквото е и всичко е въпрос на паралелна версия и гледна точка – неслучайно след Берта Исла, миналата година се появи и романа Томас Невинсън, нали...
През последния, третия срок на прогимназията Берта и Том станаха съвсем открито гаджета, доколкото това бе възможно на тяхната възраст, а останалите негови кандидатки приеха положението с въздишка на примирение и се оттеглиха: щом Берта наистина проявяваше интерес, не бе никак странно, че Томас Невинсън е предпочел нея. В края на краищата цялата мъжка половина на училище "Естудио" поне от една-две години се извръщаше след нея, без да откъсва поглед – винаги когато се разминаваха с нея на огромното мраморно стълбище или на двора, през междучасията. Привличаше погледите на съучениците си, на по-големите и на по-малките, дори няколко десет-единайсетгодишни момченца, чиято първа любов, далечна и неочаквана – любов, която още не можеше да се нарече така, – бе именно Берта Исла, затова и никога не я забравиха, нито като млади, нито в зряла възраст, нито на стари години, макар и никога да не си бяха разменили нито дума и изобщо да не бяха съществували за нея. Дори момчета от други училища обикаляха наоколо, за да я видят на излизане и да я последват, докато учениците от "Естудио" със силно изразено чувство за собственост, се ежеха на натрапниците и я пазеха да не попадне в мрежата на някой чужд, не от нашите.
Нито Том, нито Берта, родени съответно през август и септември, бяха навършили петнайсет, когато се "свалиха" или "станаха гаджета", както се казваше тогава, започнаха да излизат заедно и споделиха чувствата си. Всъщност тя отдавна го беше сторила, само че си бе направила труда да прикрие това първично и сляпо влюбване – или поне да го сдържа, – колкото да не изглежда досадна или нахална, а добре възпитана, с онова възпитание от втората половина на шейсетте години на миналия век, та когато той се реши да направи първата стъпка, да няма усещането, че е бил избран и направляван, а да може сам да поеме инициативата.
Подобни ранни двойки са обречени да развият известно братско чувство, дори и само защото от самото начало – още от първите дни, които понякога така силно бележат насоката на бъдещето – знаят, че трябва да изчакат, преди любовта и страстите им да стигнат до края. В тяхната социална класа, поне по онова време и въпреки неминуемите сексуални потребности, още начеващи, но често пъти взривоопасни, се смяташе за неблагоразумно и неприлично да се прибързва, когато нещата са сериозни, а Томас и Берта веднага разбраха, че при тях е на сериозно, че не става въпрос за свалка, която ще приключи с края на годината, нито пък след две години, когато щяха да завършат училище и да го напуснат. У Том Невинсън имаше известна стеснителност, заедно с пълната липса на опит в тази област, а освен това и на него се случи същото като на немалко други момчета – да уважават твърде много девойката, която са избрали за любовта на живота си – днес, утре и завинаги, – и да внимават да не злоупотребят с нея, както не биха постъпили с други момичета. Те често прекаляват със закрилата и грижите си, защото виждат своя идеал, независимо че щом е здрава и права, и при нея плътта си иска своето и любопитството е налице; но те се страхуват да не я омърсят и я превръщат в почти недосегаема. На Берта ѝ се случи същото като на доста момичета – знаят, че може да ги опипват без пречки и им се ще да бъдат омърсени, но пък не искат да ги вземат за нетърпеливи, а още по-малко пък зажаднели за това. Затова не е никак чудно, че след толкова пазене и размяна на страстни погледи и предпазливи целувки, изключвайки определени части на тялото; след толкова благоприлични милувки, спиращи, щом се почувства, че благоприличието е на път да се срине, първият любовен опит се добива поотделно и със заместител, тоест с някой случаен трети.
И двамата загубиха девствеността си в първи курс на университета и нито единият, нито другият посмя да го сподели. Тази година прекараха доста време разделени – Том бе приет в Оксфорд, до голяма степен благодарение на връзките на баща си и на Уолтър Старки, освен заради собствените му езикови дарби, а Берта записа философия и литература в университета "Комплутенсе". Ваканциите в английския университет са дълги, малко повече от месец между Архангеловден и Деня на свети Иларий, още толкова между него и Света Троица и три пълни месеца между Света Троица и следващия Архангеловден (или началото на курса, както наричат там трите тъй наречени terms, триместри, така че Том се връщаше в Мадрид след осем или девет седмици престой и сериозно учене и времето му стигаше да възстанови мадридския си начин на живот или поне да не го изгуби окончателно от погледа си, да не скъса напълно с него и да не го замести, никога нищо да не забрави. Но през тези осем-девет седмици и на двамата им оставаше време да поставят другия в резервен режим, тоест в скоби. Същевременно обаче знаеха, че в скоби ще остане периодът на раздялата, след като отново се съберат и всичко се върне в обичайното си русло. Честата раздяла позволява именно това – никой от алтернативните етапи да не е точно истински, и двата да са някаква фантасмагория, всеки от тях да замъглява и отрича другия по време на царстването си, почти да го заличава, и в края на краищата нищо от станалото тогава да не бъде земно, действително, да не се смята за случило се, нито пък да има особено значение. Том и Берта не знаеха, че под този знак щеше да премине голяма част от съвместния им живот или пък щяха да бъдат заедно, но със слабо присъствие и без определено тяхно си русло, или пък заедно, но обърнати с гръб един към друг.
През 1969 г. две моди бродеха из Европа, главно сред младежите – политиката и сексът. Парижките безредици от май 1968 година и Пражката пролет, смазана от съветските танкове, разбуниха половината континент, макар и за кратко. Освен това в Испания на власт все още беше една диктатура, установена преди повече от три десетилетия. Работническите и студентските стачки принудиха франкисткия режим да обяви извънредно положение в цялата страна, което не означаваше нищо друго освен орязване на и без това немощните права, увеличаване на правомощията и на безнаказаността на полицията, та да може съвсем свободно да прави каквото си иска с когото си поиска. На 20 януари студентът по право Енрике Руано, арестуван три дни по-рано от страшната политическа полиция за разпространяване на позиви, умря, уж охраняван от същата тази полиция. Официалната версия, непрекъснато променяща се и пълна с противоречия, беше, че двайсет и една годишният младеж бил откаран за проверка в сграда на днешната улица "Принсипе де Вергара", там успял да се изплъзне от тримата охраняващи го полицаи, след което паднал или се хвърлил от прозореца на седмия етаж, където се намирали. Министърът на информацията Фрага и вестник АВС се изсилиха да го представят като самоубийство и да изкарат Руано слабоумен и неуравновесен, като публикуваха на първа страница в няколко последователни броя едно писмо до психиатъра му, на отделни части, манипулирани така, че да изглеждат като извадени от някакъв предполагаем изтерзан дневник. Почти никой обаче не повярва на тази версия и случаят бе определен като политическо убийство, тъй като студентът беше член на Фронта за национално освобождение (съкратено Фелипе), нелегална антифранкистка организация без особена тежест, каквито по принуда бяха почти всички (без особена тежест и нелегални). Всеобщата недоверчивост беше основателна, не само поради дълбоко вкоренения навик на всички правителства на диктатурата да лъжат – двайсет и седем години по-късно се доказа след ексхумацията на трупа във връзка със заплетеното наказателно дело срещу тримата полицаи, вече при демокрацията, че има счупена ключица, кост, почти без никакво съмнение пронизана от куршум. Навремето фалшифицирали аутопсията, не допуснали семейството да види тялото, забранили да се публикува некролог във вестниците, а бащата бил повикан лично от министъра на информацията Фрага и заплашван да не протестира и да си мълчи с горе-долу следните думи: "Не забравяйте, че имате и дъщеря, и за нея трябва да се погрижите", с намек за сестрата на Руано, Марго, която също се бъркала в политиката. Макар и след толкова години, не можа нищо да се докаже и тримата "политически" бяха оправдани по обвинението в убийство – фамилиите им бяха Колино, Галван и Симон; вероятно са изтезавали момчето през няколкото дена в ареста, включително и през последния, когато най-накрая го отвели в сградата на "Принсипе де Вергара", застреляли го и го хвърлили от високия етаж. Това беше версията на другарите му от 1969 г.
Студентското негодувание бе толкова голямо, че в протестите през следващите дни се включиха и младежи, които дотогава се бяха държали по-скоро настрана от политиката или просто предпочитаха да не рискуват и да не си създават проблеми, като например Берта Исла. Нейни приятелки от факултета я бяха убедили да отиде с тях на митинга, свикан един следобед на площад "Мануел Бесера", недалеч от арената за корида в квартал "Лас Вентас". Тия масови прояви траеха кратко, всичките бяха забранени. Въоръжената полиция, тъй наречените "сиви" заради цвета на униформите им, обикновено биваха предварително осведомени, разпръскваха събралите си, като ги блъскаха, а ако все пак успееше да се оформи компактна група и да се придвижи поне на няколко метра, скандирайки някакъв лозунг, а да не говорим ако почнеха да хвърлят камъни по витрини и банки, веднага ги подгонваха, тичешком или на коне, с дълги черни, гумени палки (палките на конните полицаи бяха по-дълги и по-гъвкави, почти като къси и дебели камшици) и сред тях редовно се намираше някой самонадеян или избухлив полицай, който вадеше пистолета, за да всее повече страх у другите или да прогони този в себе си.
Още в самото начало на схватката Берта побягна пред полицаите заедно с много свои колеги и непознати. Всеки тичаше накъдето види с надеждата, че преследвачите няма да погнат точно него, а ще решат да налагат други с палките. Тя за пръв път участваше в такива протести, нямаше представа кое е по-добре – да се шмугне в метрото или да влезе в някой бар, като се смеси с клиентите, или пък да остане на улицата, където винаги оставаше възможността да бяга, а не да се окаже притисната някъде. Знаеше, разбира се, че да те задържат на политически митинг, означава в най-добрия случай една нощ и няколко шамара в Главна дирекция "Обществена безопасност", а в най-лошия – съдебен процес и от няколко месеца до една-две години затвор, в зависимост от това доколко проклет щеше да се окаже подставеният съдия, – както и незабавна вътрешна проверка в Университета. Знаеше също и че макар да е момиче и още малка – студентка първи курс, – няма да се отърве от предвиденото наказание.
Скоро изгуби от поглед приятелките си, изпадна в паника, притисната в нощта, зле осветена от мътните фенери, защура се насам-натам, всичкият януарски студ се изпари за секунда, почувства дебнещата я опасност, инстинктивно се опита да се откъсне от тълпата и тичешком се насочи към площада по една съседна улица, не много широка; почти не се виждаха демонстранти, повечето бяха избрали други пътища или пък предпочитаха да не се разпръсват прекалено, за да могат бързо да се прегрупират и опитат отново, макар и напразно, изплашени и яростни, екзалтирани, с ускорен пулс, забравили всякакви планове. Тя вървеше, водена сякаш от дявола, ужасена, без вече да вижда никого, нито отляво, нито отдясно, с крайчеца на окото, докато понесена от мисълта никога да не спира или поне докато не се почувства на сигурно място, докато градът остане зад гърба ѝ или стигне до дома си, и тогава ѝ хрумна да погледне назад, без да забавя ход – може би дочу нещо странно, цвилене или отчетливо чаткане на копита, тропот, познат ѝ от летните ваканции, от село, от полето, от детството, – и видя зад гърба си, почти надвесено над нея огромното лице на един от "сивите", на кон, с вече вдигната палка, замахнал да я стовари върху тила или върху задника ѝ, или странично върху ребрата, със сигурност щеше да я събори на земята, вероятно да я остави в безсъзнание или зашеметена, неспособна да реагира, нито да бяга, изложена на още и още удари, ако полицаят се окажеше свиреп, или влачена, окована в белезници и вкарана в някой фургон, а животът ѝ щеше да се обърка и да провали бъдещето си буквално за няколко минути безразсъдство и лош късмет.
Видя муцуната на черния кон и ѝ се стори, че вижда и лицето на сивия мъж, въпреки че каската закриваше челото, а каишката, вдигната леко нагоре и подплатена – брадичката му. Берта не се спъна, не се парализира от страх, а се затича още по-бързо, с последни сили, отчаяно, както постъпва обреченият, дори да знае, че няма смисъл; но какво ли могат да направят краката на едно момиче пред копитата на бързия жребец, и все пак те ускоряват крачка, като животно, неподозиращо, че не може да избяга. И тогава от една странична улица се протегна нечия ръка и рязко я издърпа, тя загуби равновесие и падна по лице, но ръката успя да я измъкне изпод копитата на коня и ездача, да я спаси от надвисналата палка. Конникът продължи още няколко метра напред, по инерция – не е лесно при галоп да спреш на място, – навярно щеше да се откаже и да продължи след другите размирници, за да ги сплаши, в околните улици те бяха стотици. Ръката я дръпна грубо нагоре, изправи я на крака и Берта видя пред себе си красив младеж, който нямаше вид на студент, нито на участник в протести – бунтарите не ходеха с вратовръзка и шапка, за разлика от този млад мъж, облечен дори с елегантно палто, дълго, морскосиньо, с вдигната яка. Изглеждаше старомоден, с бомбе с твърде тясна периферия, сякаш наследено от някой друг.
– Да се махаме оттук, мойто момиче, давай, да не се бавим. – И отново я дръпна, искаше да я извлече оттам, да я отведе, да я спаси.
Но преди още да успеят да се скрият в уличката, отново се появи конният полицай, побързал бе да се върне за жертвата си. Обърнал бе коня си и се носеше в галоп, сякаш вбесен, че му се изплъзва плячката, която почти му беше паднала в ръцете. Сега му се налагаше да избира между двамата, Берта или младежа, осмелил се да я скрие, а може би щеше да успее да залови и двамата, стига да действаше бързо и точно с палката, особено ако още полицаи му се притечаха на помощ; но наоколо нямаше други, повечето се бяха втурнали, настървени, към площада, стоварваха удари наляво и надясно, без да се церемонят, да не би някой началник да ги види и после те да го отнесат. Момчето с шапката стисна ръката на Берта, но не изглеждаше стреснат, по-скоро се изпъчи предизвикателно, хладнокръвно, презирайки опасността или поне без да показва уплаха. Полицаят все още размахваше палката, но жестът не беше заплашителен, палката висеше на китката на ръката, с която придържаше юздите, сякаш полюляваше рибарска въдица или стрък папур. И той беше съвсем млад, със сини очи и гъсти тъмни вежди, това изпъкваше веднага изпод нахлупената каска, приятни черти, напомнящи за село, за юг, навярно за Андалусия. Берта и старомодният младеж го гледаха, без да помръднат, не посмяха да побягнат по улицата, не знаеха дали не е задънена и въобще накъде води. А може би мигновено почувстваха, че няма защо да бягат от този конник.
– Нямаше да те бия, мойто момиче, за какъв ме вземаш? – обърна се полицаят към Берта; и двамата бяха употребили един и същ израз, такова обръщение не се чуваше често в Мадрид по онова време, особено между млади хора. – Исках само да те накарам да избягаш от оная лудница. Много си малка да се забъркваш в такива глупости. Хайде, изчезвай. А ти – обърна се той към старомодния – повече да не си ми се мярнал пред очите, че може доста да си изпатиш: кютек и на топло в ареста. Тоя път ти се размина. Хайде, да те няма. Бездруго си загубих времето с вас.
Младежът с добре пристегнатата си вратовръзка и дългото до средата на прасеца палто остана невъзмутим пред плашещата гледка. Стоеше изправен, с хладен, напрегнат поглед, втренчен в очите на конника, сякаш можеше да прочете в тях намеренията му и бе сигурен, че ако му се нахвърли, ще успее да го свали на земята. Противно на думите си обаче, полицаят не си тръгна веднага, сякаш очакваше първи да го направят помилваните или може би не искаше да откъсне поглед от момичето, докато то не изчезне от взора му и очите му престанат да я виждат, колкото и да се напрягат. Никой от двамата не отвърна нищо и по-късно Берта Исла съжали, че не е благодарила на полицая. Но в ония дни просто не бе възможно от нечия уста да се отронят думи на благодарност към някого от сивите, към един франкистки полицай, дори и да ги заслужаваше. Бяха почти всеобщи врагове, мразеха ги, а те гонеха и биеха с палките, арестуваха и съсипваха не един току-що наченат живот.
Берта Исла (превод Людмила Илиева-Сивкова, корица Стефан Касъров, 520 стр, цена 26 лева) е в книжарниците
