My Mir
Литература
Литература (341)
"Незначителното, приятелю, стои в основата на съществуването. То е с нас навсякъде и винаги." казва един от героите в Празникът на незначителността, най-новия роман на Милан Кундера – 14 години след Незнанието чешкият титан на литературата се завръща към философския хумор на абсурда и иронията, към фрагментарните и детайлни моменти, които рисуват картината на непосилната лекота на битието, белязано от незначителността, която Кундера описва като "ключът към мъдростта, ключът към доброто настроение"...
За първи път обсебен от тайнството на пъпа, когато вижда майка си за последен път
На път за къщи Ален наблюдаваше младите момичета, които до едно показваха голия си пъп между твърде ниския колан на панталона и твърде късата тениска. Сякаш способността им да съблазняват вече не бе съсредоточена в бедрата, нито в задните части, нито в гърдите, а в тази малка кръгла дупчица, разположена по средата на тялото.
Повтарям се, нали? Започвам тази глава с думите, употребени в началото на романа? Знам това. Но дори ако вече съм споменавал за страстта на Ален към загадката на пъпа, не искам да крия, че тази загадка все още го занимава, също както вие понякога предъвквате все едни и същи проблеми (със сигурност по-незначителни от този, който е обсебил Ален). Та, значи, докато вървеше по улиците, той често мислеше за пъпа, без да се смущава от това, че се повтаря, и дори с някакво странно упорство; защото пъпът пробуждаше в паметта му далечен спомен – спомена за последната среща с майка му.
Тогава беше на десет години. Бяха двамата с баща му на почивка в наета вила с градина и басейн. Тя идваше за първи път у тях след няколкогодишно отсъствие. С бившия ѝ съпруг се бяха затворили във вилата. Напрегнатата атмосфера се усещаше на километър наоколо. Колко време бе останала? Може би не повече от час или два, през които Ален се опитваше да се забавлява сам в басейна. Тъкмо излизаше от водата, когато тя дойде да се сбогува с него. Беше сама. Какво ли са си казали? Ален не помни. Но си спомня как тя седи на един градински стол, а той, по бански, още мокър, стои прав пред нея. Забравил е какво са си казали, но този момент се е запечатал в паметта му, конкретен, ясно откроен момент: седнала на стола си, тя се е втренчила в пъпа на сина си. И досега усеща този отправен към корема си поглед. Трудно разбираем поглед, в който сякаш се чете необяснима смесица от съчувствие и презрение; устните на майка му се разтягат в усмивка (усмивка на съчувствие и презрение), после, без да става от стола си, тя се навежда към него, целува го (наистина ли го е целунала? Вероятно, но не е сигурен) и си тръгва. Оттогава не я е виждал.
Една жена излиза от колата си
Една малка кола се движи по платното покрай реката. Студеният сутрешен въздух придава още по-сиротен вид на безцветния пейзаж, някъде между края на предградието и полето, там, където къщите са по-редки и където няма да срещнете пешеходец. Колата спира край пътя; отвътре излиза млада, доста хубава жена. Странно – бутнала е вратата с толкова небрежен жест, че тя сигурно не се е затворила напълно. Какво означава това нехайство, толкова необичайно в нашето крадливо време? Нима е толкова разсеяна?
Не, не изглежда разсеяна, напротив, лицето ѝ изразява решителност. Тази жена знае какво иска. Тази жена е олицетворение на волята. Тя върви стотина метра по пътя към един мост над реката, доста висок тесен мост, забранен за пешеходци. Тръгва по моста и се отправя към другия бряг. На няколко пъти се оглежда, не като жена, която е очаквана от някого, а за да се убеди, че никой не я чака. Спира насред моста. На пръв поглед бихте казали, че се колебае, но не, това не е колебание, нито внезапна нерешителност, напротив, това е моментът, в който тя още повече се съсредоточава, а волята ѝ става още по-упорита. Волята ѝ? По-точно би било – омразата ѝ. Да, спирането, което приличаше на колебание, е всъщност зов, отправен към омразата ѝ – да остане с нея, да я подкрепя, да не я напуска нито за миг.
Жената прекрачва перилото и се хвърля в празното. В края на падането си грубо се удря в твърдата повърхност на водата, студът я парализира, но след няколко дълги секунди тя вдига лице и тъй като е добра плувкиня, всичките ѝ рефлекси започват да се бунтуват срещу волята ѝ да умре. Отново потапя глава, опитва се да погълне вода, да блокира дишането си. В този момент чува вик. Вик, който идва от другия бряг. Някой я е видял. Тя разбира, че няма да е лесно да умре и че най-големият ѝ враг няма да е неуправляемият ѝ рефлекс на добра плувкиня, а някой, когото не е предвидила. Ще бъде принудена да се бори. Да се бори за спасението на смъртта си.
Тя убива
Жената гледа в посока на вика. Някой се е хвърлил в реката. Тя размишлява: кой ще бъде по-бърз, тя, решена да остане под водата, да вдиша вода, да се удави, или този, който се приближава? Само че полуудавена, омаломощена, с нахлула в дробовете вода, няма ли да бъде по-лесна плячка за спасителя си? Той ще я издърпа на брега, ще я просне на земята, ще изкара водата от дробовете ѝ, ще ѝ направи изкуствено дишане, ще извика пожарната, полицията, тя ще бъде спасена и завинаги ще стане за смях.
– Стойте! Стойте! – вика мъжът.
Всичко се е променило: вместо да се гмурне под водата, тя вдига глава и дълбоко поема дъх, за да събере сили. Той е вече срещу нея. Младеж, юноша, който иска да се прослави, да види снимката си във вестниците. Не спира да повтаря:
– Стойте! Стойте!
Вече протяга ръка към нея, а тя, вместо да я избегне, я хваща, стиска я и го дърпа към дъното на реката. Той още веднъж извиква: "Стойте!", сякаш това е единствената дума, която е способен да произнесе. Но вече няма да я произнася. Тя го е хванала за рамото, бута го към дъното, след това се просва върху гърба му, за да може главата му да остане под водата. Той се върти, бори се, вече е погълнал вода, опитва се да удари жената, но тя е все така легнала върху него, той не може да вдигне глава, за да си поеме дъх, и след няколко дълги, много дълги секунди спира да мърда. Тя го държи така известно време, може дори да се каже, че уморена и трепереща, си почива отгоре му, после, уверена, че човекът под нея няма повече да помръдне, го пуска и се обръща към брега, от който е дошла, за да не запази в себе си и сянка от случилото си.
Но как така? Забравила ли е решението си? Защо не се дави, след като този, който се е опитал да ѝ открадне смъртта, вече не е между живите? Защо, най-после свободна, вече не иска да умре?
Неочаквано възвърнатият ѝ живот е като удар, пречупил решителността ѝ; вече няма сили да съсредоточи енергията си върху смъртта си; цялата трепери; внезапно лишена от всякаква воля, от всякаква сила, жената механично плува към мястото, където е оставила колата си.
Тя се връща вкъщи
Постепенно усеща, че водата става по-плитка, стъпва на дъното, изправя се; изгубва обувките си в тинята и няма сили да ги търси; излиза боса от водата и се изкачва към пътя. Преоткритият свят показва негостоприемното си лице и в този миг я обхваща тревога – няма го ключът от колата! Полата ѝ е без джобове. Тръгнал ли е към смъртта, човек не го е грижа какво оставя по пътя си. Когато е излязла от колата, бъдещето не е съществувало. Нямала е какво да крие. Докато сега изведнъж всичко трябва да крие. Да не оставя никаква следа. Безпокойството ѝ се усилва: къде може да е ключът? Как ще се прибера вкъщи?
Ето я до колата, дърпа вратата, която за нейна изненада се отваря. Ключът я чака, забравен на арматурното табло. Тя сяда зад волана и поставя голите си мокри крака на педалите. Продължава да трепери. Трепери и от студ. Блузата ѝ, полата ѝ са наквасени със солената речна вода, която се стича от тях. Жената завърта ключа и потегля.
Този, който е искал да ѝ наложи да живее, е мъртъв, удавен. А този, когото е искала да убие в корема си, е жив. Мисълта за самоубийство е зачеркната завинаги. Няма да има повторение. Младежът е мъртъв, зародишът е жив и тя ще направи всичко необходимо никой да не узнае какво се е случило. Тя трепери и волята ѝ се пробужда; мисли само за непосредственото си бъдеще – как да излезе от колата, без да я забележат? Как да се промъкне незабелязано с мократа си рокля покрай портиерката?
В този момент Ален усети силен удар в рамото.
– Внимавай, идиот такъв!
Ален се обърна и видя на тротоара до него младо момиче, което го задминаваше с бърза и енергична крачка.
– Извинете – извика той след нея (със слабия си глас)
– Тъпанар! – отвърна тя (със силен глас), без да се обръща.
Празникът на незначителността (превод Росица Ташева, 108 стр, цена 16 лева) е в книжарниците
Страните от Балканския полуостров често споделят съдбата на сиамските близнаци – разделени изкуствено чрез операции (понякога военни, понякога "по-хуманни"), също като сиамските близначки Сребра и Злата от романа Резервен живот (спечелил Европейска награда за литература 2013) на македонската писателка Лидия Димковска. Разделени като Македония и Югославия, Злата (скритият разказвач на историята) и Сребра вървят от средата на 80-те години на миналия век до наши дни по следите на процесите, превърнали ни в това, което сме днес, а тяхната съдба обяснява (донякъде) и всичко случващо се напоследък в Македония.
Цялото лято със Сребра и Верчето останахме на село. Баба ни събираше памучетата, с които всяка сутрин и вечер почиствахме лицата си. "За всеки случай", казваше и ги събираше в една пластмасова торбичка, която стоеше до гюма в стаичката, по-точно нишата, пред зазидания прозорец. Памучетата, които миришеха на лосион против акне, на тоалетно мляко с краставичен крем и пудра "Ревлон", цял куп памучета, защото аз, Сребра и Верчето, докато бяхме на село, чистехме лицата си по-често и винаги отново пъпчасваха от акнето, тъй като никога нямахме достатъчно топла вода в кофичката от кисело мляко, закачена на тенджерката върху печката с дърва, за да се измием. От време на време отивахме до града и преспивахме при леля Милка, а през ден се разхождахме из града и редовно ходехме при вуйчо на кафе, защото вуйна ни, каквато и да беше, умееше да гледа на кафе, разбираше от хороскопи, задгробен живот, магии за хващане на момчета и ред други "нюейджовски" работи. Можеше с часове да тълкува натални карти, а в стаята нямаше къде да се седне – навсякъде върху канапето разхвърляни дрехи и чорапи, на масата лепкави петна от мед и засъхнало мляко, вратичките на шкафчетата увиснали от пантите, дупки от изгаряния по килима, завесите потънали в прах и изядени от молци, а истински "рай" за критичното око беше тоалетната, където нуждата се вършеше не върху тоалетна чиния или поне на клекало, а в една голяма празна кутия от боя или лак без дъно, поставена върху клозетната дупка.
Нито вуйчо, нито вуйна се притесняваха от това и си живееха ден за ден, а всички ние, роднините, ожалвахме нашия университетски образован вуйчо, изкарал и курс по чужд език, единственият син на баба и дядо, заради когото дядо продал кравата след раждането му и три дни и три нощи черпел селяните в селската кръчма, този наш толкова обичан вуйчо, който, за голямо съжаление, не си намери жена като за него, а взе най-голямата мързелана в града, най-лошата снаха на света. Но когато вуйна предсказваше на мен и Сребра, че в утайката на кафето и на двете се вижда нож, хирургически нож, и че скоро ще разделят главите ни и след това всичко ще бъде както трябва, в тези моменти я обичахме и някак си бяхме убедени, че това трябва да се случи, след всички изминали години на общо нещастие.
– Ето, държави се разделиха, и хора ще се разделят – каза вуйна и тогава за пръв път почувствахме нещо като обич към нея, защото в думите ѝ имаше истина.
Как можаха да се отделят цели две републики от Югославия, което преди беше равно на научна фантастика, и как да не могат да се разделят две глави с хирургически нож? Как да не могат да се разделят нашите две глави?
Македония се отдели от онова, което остана от Югославия. Тази неделя, 8 септември, бях много сърдита на себе си, на Сребра и на майка ни. Събота вечерта, когато съблякох широките си бермуди с дълбоки джобове, за да облека пижамата, забравих иконката в джоба. Това не се бе случвало никога преди, очевидно вече автоматично я вадех от джоба или от нейната специална малка калъфка и я поставях в друг джоб или под възглавницата преди сън. Но едва-що се съблякох, и Сребра ме повлече към вратата на стаята, за да чуе нещо, което говореха по телевизията. Вратата беше вече затворена и рязко я задържах, за да не я отвори, защото ме беше срам от баща ни да ме види по долно бельо. Сребра ме примъкна към вратата, за да може да чуе по-добре, и тогава казаха по телевизора, че утре ще бъде референдумът за независимостта на Македония и че всеки трябва да отиде и да гласува с ДА.
– Това днес го повтарят вече сто пъти – промърморих аз, а и Сребра също го знаеше много добре, но искаше да го чуе отново и когато съобщението завърши, се отдръпнахме от вратата, облякохме пижамите си и легнахме.
Едва-що се бяхме завили, влезе майка ни, не запали лампата, а на светлината, която идваше през отворената врата от трапезарията, взе нещо от фотьойла и излезе. На другия ден установих, че ги няма бермудите ми и иконката също. Мама ги беше изпрала, както и късите панталони на Сребра. Беше изпрала на ръка моите бермуди заедно с иконката и я извадила едва когато напипала нещо твърдо между пръстите си. Света Злата Мъгленска беше изпрана, съвсем мокра, потъмняла от водата. Съхнеше на ламаринения перваз на балкона, а на въжето висяха моите вече изсъхнали бермуди и късите панталони на Сребра. Колко бях ядосана и наранена! Бършех иконката, която вече беше външно суха, но все още напоена с вода.
Облякохме се и отидохме със Сребра в училището да гласуваме. Хората идваха по двама-трима, че и на по-големи групи. Майка ни и баща ни казаха, че ще гласуват следобед, та затова ние отидохме след закуската. Никъде не ходехме заедно с тях, освен ако беше неизбежно. Тази неделя на обяд ни покани леля Иванка. С нетърпение очаквахме да видим Верчето и Ленчето. Леля ни минаваше за най-добрата домакиня в цялата фамилия. Живееше много бедно, заради характера на свако Мирко, най-големият скъперник на света, но правеше чудеса и от малкото, което имаше. При нея хапвахме най-хубавите пирожки, най-вкусните мекици, най-сладките чаени сладки, при нея се режеше вкусен черен хляб и се купуваха марули, които баща ни наричаше "трева" и не искаше да замезва с тях, та затова леля ни винаги правеше за него салата от домати с лук, тя умееше да прави най-хубавата мусака и най-вкусната кокошка с ориз. На този обяд ни посрещна и с реване, специалитет, който обикновено правеше за Великден.
– И днес е празник – каза, – за първи път и ние ще си имаме държава.
– Е, какво – обади се свако, – и досега си имахме държава, и то голяма, хубава.
– Абе ще я търсим ние Югославия, запомнете ми думите – добави майка ни, а татко, както обикновено, я сряза:
– Айде, айде, ти все много знаеш.
– Моля ви, не говорете за политика – обади се Верчето, защото имаше непоносимост към политиката, поне заради онова, което се случи на най-добрата ѝ приятелка, Звездана, когато умря Тито.
Звездана току-що бе пристигнала от Швеция, където живееше с родителите си, и не знаеше добре кой е Тито. И когато някакви техни съседи гледали по телевизията погребението на Тито, тя казала на глас: "И какво като е умрял, има и други", и тогава съседката излязла, забавила се известно време, а когато се върнала, с нея влезли и двама милиционери и казали на Звездана: "На теб ли ти е все едно, че е умрял Тито?", и докато Звездана разбере какво става, хванали я под мишниците и с кола комби я откарали в милиционерския участък, там я държали до вечерта, когато за стотен път се извинила за казаното. Излязла разплакана, с подпухнали очи, а навън я очаквали родителите ѝ, след това в дома им баща ѝ я набил здравата, а майка ѝ седнала до леглото и цяла нощ ѝ разказвала за Тито, кога се е родил и всичко, което е направил, и така ѝ набила в главата онова, което трябвало да направи още в Малмьо, в Швеция, докато Тито бил жив, а не сега в Скопие, един ден след смъртта му. След това набързо продали жилището в Скопие, върнали се в Швеция и никога повече не дошли обратно в родината си.
Верчето напразно очакваше своята приятелка всяка лятна ваканция, поне десет години. Вечерта, когато съобщиха, че референдумът е успешен, и показаха Киро Глигоров как поздравява събралите се на площада за независимостта на суверенна Македония, ние не бяхме там, защото беше неделя вечер, време за къпане, и бяхме включили бойлера, аз и Сребра изпитахме радост в душата си, смесена с особена гордост, а Сребра само повтаряше:
– Знаех си аз, знаех си!
Резервен живот (превод Божидар Манов, 528 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
Срещата с Лидия Димковска на Пролетния базар на книгата в НДК е на 19 май от 19:00 часа
Може ли обединението на една страна да означава разпадане за едно семейство – отговорът идва с дебютния роман Във времена на гаснещата светлина на Ойген Руге, който с много финес, хумор и малко автобиографични елементи рисува битие картината на едно немско семейство в разпад – Вилхелм и Шарлоте се завръщат от емиграция в Мексико, за да градят светлото соц бъдеще на ГДР, а техният син се прибира от СССР, прясно освободен от сталински лагер и женен за рускиня, докато години по-късно плодът на тази немско-руска любов така и не успява да вирее в условията на зрелия социализъм, в чийто предимства са убедени неговите баба и дядо...
1952
За Нова година бяха отишли няколко дни на Тихоокеанското крайбрежие. Камионче за кафе ги превози от малкото летище до Пуерто Анхел. Един познат им беше препоръчал мястото: романтично село, живописен залив със скали и рибарски лодки.
Действително заливът беше живописен. С изключение на бетонираната рампа за разтоварване на кафе.
Самото място: двайсет или двайсет и пет къщурки, задрямала пощенска станция и барачка, където продаваха алкохолни напитки.
Единственият обект, който би могъл да се наеме, беше една малка, но все пак покрита с керемиди колиба (която хазяйката от испански произход наричаше "бунгало"). Вътре, под падаща от тавана мрежа против комари (която хазяйката наричаше "павилион"), стоеше желязно легло. Отстрани две нощни шкафчета. На няколко тук-там забити в гредите пирона висяха закачалки.
Пред "бунгалото" имаше покрита тераса с два клатушкащи се шезлонга и една маса.
– Ах, колко хубаво – рече Шарлоте.
Тя игнорира прилепите, които висяха с главите надолу от края на тавана, което на практика означаваше насред стаята, защото, както беше обичайно тук, между стената и тавана зееше процеп, широк една педя. Не обърна внимание и на голямата петниста свиня, която тичаше из градината и риеше земята около преграждението, което хазяйката наричаше баня.
– Ах, колко хубаво – каза тя. – Тук ще можем да си починем.
Вилхелм кимна и изтощено се отпусна върху шезлонга. Панталонът му се вдигна нагоре и показа малко от тънките му бледи прасци. И бездруго си беше хърбав, през последните седмици отслабна с още пет килограма. Кокалестите му крайници приличаха на шезлонга, в който беше седнал.
– Ще си направим няколко хубави разходки из околността – обеща Шарлоте.
Но после се разбра, че няма такова нещо като "околност".
Веднъж отидоха – с камиончето за кафе – до близката Похутла и посетиха магазина за китайски колониални стоки. Вилхелм се движеше вдървено и отсъстващо в препълнения магазин, спря се само пред една голяма, полирана охлювена мида.
– Двайсет и пет песо – рече китаецът.
Поносимо.
– Нали искаше такава – каза Шарлоте.
Вилхелм сви рамене.
– Купуваме я – каза Шарлоте.
Плати, без да се пазари за цената.
Друг път отидоха пеш до Масунте. Плажовете, повече или по-малко, бяха еднакви, с тази разлика, че плажът на Масунте беше обсипан с тъмни петна. Скоро откриха причината, а именно видяха как рибарите измъкват от корубата ѝ жива водна костенурка.
Не ходиха повече в Масунте. Освен това повече не хапнаха супа от костенурки.
Най-сетне дойде Нова година. Мъжете от селото по цял ден с крясъци бяха товарили кафе. Сега им се изплати надницата. Към три часа вече всички бяха пияни, а към шест се бяха тръшнали в безсъзнание. В селото настана тишина. Нищо не се помръдваше, никой не се виждаше. Както всяка вечер Шарлоте и Вилхелм си стъкнаха малък огън от дървата, които слугата, наричан мосо, им събираше срещу няколко песо.
Рано се стъмняваше, вечерите бяха дълги.
Вилхелм пушеше.
Огънят пукаше.
Шарлоте се преструваше, че се интересува от прилепите, които прелитаха безшумно като падащи звезди на сиянието на огъня.
В дванайсет часа пиха шампанско от водни чаши и всеки изяде своите гроздови зърна: тукашен обичай, при смяната на годините да се ядат по дванайсет гроздови зърна. Дванайсет желания – по едно за всеки месец.
Вилхелм налапа всичките зърна наведнъж.
Шарлоте си пожела на първо място Вернер да е жив. За това си желание тя използва цели три зърна. Курт беше жив, от него междувременно беше получила писмо. Поради причини, които не посочваше в писмото, той се бил озовал някъде в Урал и вече се бил оженил там. Само от Вернер – нищо. Въпреки усилията на Дрецки. Въпреки молбата за издирване чрез Червения кръст. Въпреки заявленията, които беше подала в съветското консулство – от завеждането на първото вече бяха минали шест години:
– Запазете спокойствие, гражданко. Всичко си върви по реда.
– Другарю, аз съм член на комунистическата партия и единственото, за което моля, е да разбера жив ли е синът ми.
– Че сте член на комунистическата партия, не означава, че разполагате с особени права.
Свиня. Да те разстрелят трябва. На това място тя сдъвка зърно грозде.
Тогава по-добре Еверт и Радован: за всеки по едно зърно.
Едно зърно наказанието да се превърне в тиф. В лечим тиф. Още едно, за да може тифусната епидемия да се разпростре и върху Инге, жената на Еверт, която напоследък стана главен редактор.
Изведнъж останаха само три зърна. Сега се изискваше добро разпределение.
Десетото: здраве за всички приятели – кои бяха те?
Единайсетото: за всички безследно изчезнали. Както всяка година.
И дванайсетото зърно... просто го сдъвка. Без нищо да си пожелае. Изведнъж зърната свършиха.
Всъщност си беше напълно безсмислено. Вече пет пъти си беше пожелавала през настъпващата година да се прибере в Германия. Полза никаква, все още си седяха тук.
Стояха тук – докато оттатък, в новата държава, се раздаваха постовете.
Два дни по-късно отлетяха обратно за Мексико Сити. В сряда беше редакционната планьорка, както винаги. Вилхелм беше смъкнат от ръководството на групата, но запазваше досегашните си функции в Демократише Пост: занимаваше се със счетоводството, управляваше касата, помагаше при връзването на страниците и при разпределянето на падналия до няколкостотин бройки тираж.
Но и Шарлоте се чувстваше длъжна да участва. Редакционната планьорка беше веднъж седмично и не беше съвсем ясно дали едновременно не изпълнява ролята и на партийно събрание. Колкото по-малка оставаше групата, толкова повече всичко се смесваше: партийна клетка, редакционен комитет, управление на финансите.
Седем бяха останали. Трима от тях бяха "ръководството". Това означава: двама – откакто Вилхелм беше смъкнат.
Шарлоте с мъка издържаше заседанието, седеше свита в края на масата и почти не беше в състояние да погледне Радован в очите. Инге Еверт говореше глупости, не знаеше дори ширината на наборното поле, бъркаше колонка и сигнатура, но Шарлоте потискаше всеки порив да се намеси или да направи каквото и да е предложение, а пък в статията, която ѝ бяха дали за четене като коректор, съзнателно пропускаше печатните грешки, за да могат другарите в Берлин също да разберат до какво ниско ниво е паднало списанието, откакто я махнаха като главен редактор.
Заради "нарушаване на партийната дисциплина". Така че Шарлоте не виждаше друг път, освен от своя страна да изпрати доклад до Дрецки. Нейното "нарушаване на партийната дисциплина" се състоеше главно в това, че на Осми март, Деня на жената, пусна хвалебствен текст за Закона за равноправието на мъжа и жената в ГДР, въпреки че предложението беше отхвърлено с мнозинство като "неинтересно". Това беше същинският скандал.
Тя добави, че по отношение на въпроса за мира Еверт демонстрира "пораженческо поведение", а пък Радован по отношение на особено деликатния еврейски въпрос за политическата работа в Мексико (Демократише Пост продължава да има много читатели от еврейското гражданство) върви срещу линията, която Дрецки, когато още беше в Мексико, бе обосновал.
Това не беше честно, тя го знаеше. Но беше ли честно да я обвиняват в "нарушение на партийната дисциплина"?
– Можеш ли до края на февруари да дадеш нещо за културната страница?
Гласът на Радован.
– Една и половина стандартна страница, с регионално звучене.
Шарлоте кимна и надраска нещо в календара си. Това означаваше ли, че вече ѝ нямат достатъчно доверие за политическата част?
Вечерта се къпеше – вече почти навик в деня на редакционната планьорка.
В четвъртък и петък даваше частни уроци, единия ден английски, на другия френски език, всеки по три часа (за двата дни печелеше повече отколкото Вилхелм за една седмица в Демократише Пост).
В останалото време, преди Вилхелм да се прибере вкъщи, се люшкаше в хамака в градината на покрива, караше домашната помощница да ѝ носи ядки и сок от манго и с увлечение четеше книги за предколумбовата история: заради статията за културната страница, така звучеше обяснението, което всъщност никой не ѝ искаше.
В края на седмицата Вилхелм, както винаги, четеше Нойес Дойчланд, който, както обикновено, пристигаше в пакет и с четиринайсетдневно закъснение от Германия. Тъй като не знаеше нито испански, нито английски, НД беше единственото му четиво. Изчиташе всеки ред и с изключение на два пъти по половин час, когато излизаше на разходка с кучето, беше зает до късна вечер.
Шарлоте се грижеше за домакинството: уточняваше с Глория, домашната помощница, менюто за следващата седмица, преглеждаше сметките и поливаше цветята. От доста време отглеждаше на терасата на покрива цветето кралица на нощта. Беше го купила преди години, раздирана от вътрешното противоречие и надеждата, че никога няма да го види как цъфти.
Във времена на гаснещата светлина (превод Жанина Драгостинова, 400 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
Магическият реализъм и любовта имат много пресечни точки и една от тях се нарича Исабел Алиенде – в последната си книга Любов (палава тройка откъси от нея ви очаква по-долу) чилийската писателка събира и преплита (с типичния си хумор и самоирония) страстни, романтични сцени от всички свои романи досега с моментите на еротика и чувственост в собствения ѝ свят ("животът ми беше отворена книга, която всеки можеше да разгледа", казва Алиенде), така че пред очите да изплува пъстра, калейдоскопична картина на онази, Вечната... Любов.
Един флейтист и други забежки
Военният преврат от 1973 г. в Чили сложи край на една дълга демократична традиция и през 1975 г. емигрирах със семейството ми, защото не можехме и не искахме да живеем под диктатурата на генерал Пиночет. Апогеят на сексуалната революция ни изненада във Венецуела, открита и гореща страна, много различна от моята. Там чувствеността се изразява без увъртания и евфемизми. Плажовете бъкаха от мустакати мачовци с миниатюрни бански, ушити с такава кройка, че да подчертават съдържанието им. Най-красивите жени на света, които печелеха всички международни конкурси за красота, се разхождаха предизвикателно в ритъма на дискретната музика на бедрата си. Там най-сетне станах свободна, започнах да обръщам внимание на тялото си и открих, че съм притежаващо чувственост същество. Бях на трийсет и три години.
Не е необходимо да се спирам на подробностите от това освобождение, защото няма нищо кой знае какво за разказване. Само ще кажа, че научих нещо, което щеше да ми влезе в работа впоследствие и да ми послужи и за литературните ми творби – сексът без емоционална връзка, колкото и акробатичен да е, ми е скучен, трябват ми настроение, хумор, разговор, симпатия, нещо споделено извън чаршафите. Веднъж прочетох някъде, че разликата между еротиката и порнографията е, че при първата се използва кокоше перо, а при втората – кокошката, но за мен разликата е, че порнографията е механично съвкупяване, докато при еротиката има чувства, има и история.
Доказан факт е, че в изгнание повечето двойки се разпадат, защото вече не разполагат с онова скеле на семейството и обществото, което ги е поддържало в тяхната страна. Така стана и с мен и Мигел. Той работеше в една отдалечена провинция на Венецуела, а аз останах в Каракас с децата. Скоро пътищата ни започнаха да се разделят. Няколко години по-късно на пътя ми се изпречи един аржентински флейтист, който, бягайки от друга диктатура, беше тръгнал за Испания, и аз зарязах всичко и го последвах както плъховете от Хамелин. За един месец в Мадрид изживях бурна любов, каквато се среща само в романите, но която приключи с потоци от сълзи, когато проумях, че извън леглото сме несъвместими, както майка ми бе предсказала с картите си таро. Прибрах се при мъжа ми и децата ми, решена да забравя трубадура, да поправя грешките си, да работя, да спестявам, да сменя циганските си поли със сериозни дрехи и да направя щастлив Мигел, който ме посрещна с открито сърце. Почти го постигнах. В следващите девет години и двамата се помъчихме да спасим нашата връзка, но тя беше пукнато стъкло, много трудно за поправяне.
В първата половина на 80-те не можеше да се види филм, освен тези на "Уолт Дисни", в който да не се появяват съвкупяващи се същества. Дори в научнопопулярните документални филми имаше комари или пингвини, които го правеха. Моралът се беше променил дотолкова, че отидох с майка ми да гледам японски филм, Империята на чувствата, в който една двойка умира от секс, а на мама ѝ се стори поетично. Пастрокът ми даваше на внуците си да четат Хиляда и една нощ, защото беше трогателно наивно четиво в сравнение със списанията, които се продаваха по будките. Трябваше да уча много, за да отговарям на въпросите на децата – "Мамо, какво е зоофилия?" – и да се преструвам, че намирам за естествено, когато малчуганите надуваха презервативи и ги окачваха като балони на празненствата за рождените си дни.
Като оправях спалнята на сина ми Николас, вече юноша, намерих книга с кафява подвързия и без да съм специалист, отгатнах съдържанието ѝ още преди да съм я разтворила. Беше един от наръчниците по полови въпроси, които в училище се разменят за постери на футболисти. Като видях илюстрациите с дибидюс голи любовници, разтриващи се взаимно с мус от сьомга, разбрах колко съм изостанала. Да готвя толкова години, без да познавам многобройните приложения на сьомгата! Къде в облаците съм витала през това време? На тавана на спалнята си нямах дори огледало или трапец. Мигел и аз решихме да се осъвременим, но след няколко много опасни кълчотения, както разбрахме по-късно от рентгеновите снимки на гръбначните ни стълбове, в крайна сметка на сутринта се мазахме с крем за масаж на ставите вместо с мус по G точката.
Когато дъщеря ми Паула завърши училище и започна да следва психология със специализация в областта на човешката сексуалност, я предупредих, че постъпва неразумно, защото влечението ѝ към тази област няма да бъде добре разбрано – не бяхме в Швеция, а в Латинска Америка, но тя настоя. Паула имаше гадже сицилианец и двамата възнамеряваха да се оженят и да имат половин дузина деца, щом тя се научи да готви спагети. Физически дъщеря ми можеше да излъже всекиго, приличаше на богородиците на Мурильо – нежна, миловидна, с дълга коса и томителен поглед, и никой не би могъл да допусне, че е специалистка по оргазми. По онова време ми се случи да пътувам до Холандия и Паула ми поръча някои учебни материали, които ѝ трябвали за следването. Наложи се да отида със списък в ръка в един магазин в Амстердам, където се сдобих с точно определени видеофилми и книги, с някакви банани от розова гума, задействани с батерии, и с презервативи с главата на Мики Маус. Не това обаче беше най-срамното. По-лошото бе, когато на митницата в Каракас ми отвориха багажа и трябваше да обяснявам, че нищо от тия неща не беше за мен, а за дъщеря ми. Паула мъкнеше навсякъде куфар с еротични играчки и както ѝ бях предрекла, младият сицилианец изгуби търпение и заяви, че няма намерение повече да понася годеницата му да ходи и да мери пенисите на мъже, които дори не са членове на семейството. Изправена пред избора дали да се омъжи, или да се дипломира, Паула предпочете второто и годеникът се изгуби от хоризонта. Докато траеха спецкурсовете по сексология на дъщеря ми, вкъщи изгледахме филми с всички възможни комбинации – жена с куче, мъж, парализиран от кръста надолу, с дебелана, китайка с футболен отбор и т.н. Идваха да пият чай транссексуални, педерасти, некрофили, онанисти и докато богородицата на Мурильо черпеше с пастички, аз научавах как хирурзите превръщат жена в мъж посредством парче черво.
Хумор и Ерос
"Единственият начин да накарат нас, жените, да чуем нещо, е да ни го прошепнат на
ухото. Ерогенната точка G е в ушите и който я търси по-надолу, губи не само своето,
а и нашето време." (От Афродита)
Изкушението да разкажа една любовна среща с насмешлив тон е почти неустоимо, защото хуморът е гаранция срещу сантименталността и кича, които винаги дебнат в тези сцени. Пък и мисля, че няма по-добър афродизиак от смеха. Чувствеността без хумор леко ме дразни, нямам търпение да правя тържествени встъпления, нито да описвам любовници, които се вземат много на сериозно. Една моя приятелка, жена със завидна принципност, майка и баба, заряза преуспяващия си съпруг и шестмесечния си внук, когото боготвореше, за да се помъкне след някакъв водопроводчик, който ѝ се беше изпречил на пътя. Никой не проумя защо избяга тя, защото на пръв поглед мъжът беше доста невзрачен. Няколко години по-късно се срещнахме и едва я познах. Носеше рокля на цветя и дълга коса, лицето ѝ не беше гримирано, изглеждаше с двайсет години по-млада и много доволна. Седнахме да си поприказваме и така научих, че мъжът е водопроводчик денем и комик в кабаре нощем. "Знае хиляди вицове, пее нецензурни песни, танцува степ, има забавни приятели и не можеш да си представиш какви щуротии правим насаме", довери ми тя с палаво намигване. Разбрах. Аз също бих оставила всичко, дори внуците, за такъв любовник.
Много от онова, което пиша, е стъпило с единия крак в действителността. Компенсирам недостигащата ми доза въображение с упорито старание да наблюдавам и слушам, така никога няма да ми липсва материал. На този свят има предостатъчно истории и всички те са безплатни, мога да използвам която си искам, без да се притеснявам, че ще се озоря с разходи. Трите избрани за тази глава епизода се случиха с хора, които познавах, само промених леко персонажите и обстоятелствата, та да не вземе някой от тях да се разсърди. Първият, в който се разказва авантюрата на една млада любителка на оперната музика с прочут тенор, се случи, както съм обяснявала, с една моя братовчедка, единствено преместих фактите в друг град и друго време. Епизодът с Коломба е вдъхновен от случая с една чилийска журналистка, чийто мъж, университетски преподавател, съблазнил една ученичка на пустия паркинг на някакво футболно игрище. И той като мен имаше раздрънкан ситроен от шейсетте години, който не ставал за акробатични упражнения на любовници, и докато правели секс зад някакви храсти, като сакото му им служело за възглавница, им задигнали колата и останалата част от дрехите. Наложило се да се върнат пеш, той – гол като пушка, а тя – загърната как да е със сакото. Моделът за Ортанс, героинята на третата сцена, е една налята и мастита дама, полуфранцузойка, полунемкиня, която ми се падаше роднина и почина преди няколко години. Никой не би заподозрял, че под педантичността и сдържаността на тази госпожа се крие палав дух, способен да измисля пиперливи шегички и лудории. Как го разбрах ли? Довери ми го, превивайки се от смях, мъжът ѝ, старец на осемдесет и кусур години...
Изневяра
Първият ми репортаж в женското списание, за което работех, предизвика скандал. Работата започна така – на една вечеря в дома на известен политик някой ме поздрави за хумористичните статии, които бях публикувала наскоро, и ме попита дали не мисля да напиша нещо сериозно. Отговорих му първото, което ми дойде на ума – да, бих искала да интервюирам жена, която изневерява на мъжа си. На масата се възцари ледено мълчание и разговорът тутакси премина на друга тема, но когато сервираха кафето, домакинята – високопоставена правителствена чиновничка, трийсет и осем годишна, слаба, с тоалет от "Шанел", ме отведе настрани и ми каза, че ако ѝ се закълна да запазя в тайна самоличността ѝ, приема да я интервюирам. На другия ден се появих в офиса ѝ с магнетофон и тя ми разказа, че имала няколко любовници, защото разполагала със свободно време следобед, защото ѝ се отразявало добре на духа, на самочувствието и на кожата и защото това, мъжете, са голяма работа. С други думи – същите доводи на толкова неверни съпрузи, включително на нейния. Тази госпожа държала дискретна гарсониера, която деляла с две разкрепостени като нея приятелки, и ми предложи най-учтиво и аз да я използвам, но на мен така и не ми се отвори случай да го сторя. Заключението на репортажа ми, след като направих едно просто математическо изчисление, беше, че жените са толкова неверни, колкото и мъжете, защото ако не беше така, с кого го правят те, господата? Не е възможно да го правят само помежду си или всички с една и съща шепа доброволки.
В тогавашно Чили мъжете изискваха нещо, което не бяха готови сами да предложат – приятелките им да са целомъдрени, а съпругите им верни. И още го искат, но сега никой не им обръща внимание. Когато бях млада, почти всички двойки на моята възраст бяха в криза и повечето най-накрая се разведоха. В Чили нямаше развод чак до 2004 г., бяхме последната страна в света, която го получи, което облекчаваше нещата, защото хората се разделяха и събираха без бюрократични формалности. Най-очебийният пример, който зная, е майка ми, която живя шейсет и пет години с пастрока ми, без да могат да се оженят – скандален конкубинат според Католическата църква, и чак накрая, когато той овдовя, тези двама деветдесетгодишни хора успяха да узаконят връзката си. Днес над половината чилийски деца се раждат от неженени родители. Да се ожениш, е скъпо, а да се разведеш, е сложно.
В онова католическо, консервативно и моралистко общество през 60-те години никой не ми прости непринудения тон на репортажа ми за тази изневеряваща жена, въпреки че, както вече казах, това беше доста разпространена практика, включително сред моите приятели. Ако интервюираната беше със съпруг в инвалидна количка и обичаше друг мъж, положително щеше да се зарадва на всеобща симпатия, но да го прави за удоволствие и без угризения, беше неприемливо. В списанието се получиха стотици възмутени писма, дори официален протест на архиепископа на Сантяго. Изплашена, главната редакторка ми нареди да напиша статия за някоя вярна жена, за да успокоя обществения ропот, но не намерих нито една, която да каже нещо интересно по въпроса.
Това бяха объркани за моето поколение времена. Четяхме Докладът Кинзи, Камасутра и книгите на американските и европейските феминистки, но живеехме в атмосфера на преструвки, трудно беше да се избяга от лицемерния и фалшив морал, който ни затискаше. В живота ми имаше елементи на шизофрения – вкъщи се държах като гейша, но пред хората позирах като отвързана феминистка. От една страна, чаках мъжа си с маслинката за мартинито му между зъбите, а от друга – използвах и най-малката възможност, предоставена ми от журналистическата ми работа, за да се опълчвам срещу pacateria chilensis. Например веднъж се появих по телевизията предрешена като вариететна танцьорка, почти гола, с щраусови пера на задника и залепен на пъпа стъклен изумруд. Мигел го възприе като шега, но родителите му не ми говориха четири месеца. За нещастие, един видеозапис на тази програма е оцелял и от време на време се появява насам-натам с риск да го видят внуците ми. Тези лудории ми създадоха лоша репутация и породиха клюки, хората разправяха, че съм "лишена от всякакви предразсъдъци" – тежко оскърбление в едно гордо с предразсъдъците си общество, но всъщност аз все още си бях вярна съпруга и животът ми беше отворена книга, която всеки можеше да разгледа.
Любов (превод Десислава Антова, Екатерина Делева, Катя Диманова, Маня Костова, Венцeслав Николов, Людмила Петракиева, Самуел Франсез; 280 стр, цена 15 лева) е в книжарниците
Да наложиш мир и хармония на човечеството не е лесна работа – дори за чуждогалактическа форма на интелигентност, която изолира затънтеното градче Милвил от проблемния свят наоколо със сферична, невидима бариера в романа Всичко живо е трева (два откъса от него ви очакват по-долу) на гранд мастер фантаста Клифърд Саймък. Тази година се навършват 50 години от издаването на емблематичния (и за Саймък, и за света) роман и 40 години от неговото публикуване на български, но мирът и хармонията изглеждат все така далеч от човечеството – и то не заради галактически бариери, а заради границите в самите нас...
Предишния ден следобед при мен в кантората дойде Ед Адлър да ми вземе телефона. Изглеждаше смутен.
– Извинявай, Брад – каза той. – Не ми е приятно да го правя, но няма как. Имам заповед от Том Престън.
Ед ми е приятел. Сближихме се още в училище и оттогава сме добри приятели. Том Престън също беше от нашата гимназия, но нито аз, нито някой друг дружеше с него. Беше противно хлапе и като порасна, си остана противен човек.
"Както става в живота", помислих си. Мерзавците се подреждат най-добре. Том Престън стана началник на телефонната централа. Ед Адлър работеше при него като техник – монтираше телефони и отстраняваше повреди, а аз бях агент по застраховките и по продажбата на недвижими имоти. Сега се отказвах от тази работа. Не че ми се искаше, а просто трябваше, защото бях затънал в дългове за телефона и за наема.
Том Престън преуспяваше, аз бях един неуспял бизнесмен, а Ед Адлър печелеше едва колкото за прехраната на семейството си. "Но какво ли става с другите? – попитах се. – Останалите от нашата училищна компания – как ли вървят техните работи?"
Не можех да си отговоря, защото не знаех. Всички се бяха разпръснали. В градче като нашия Милвил човек няма за какво да се захване. И аз самият едва ли щях да бъда тук, ако не беше мама. Когато татко почина, напуснах училище и останах вкъщи да ѝ помагам в работата около парника. После и тя отиде при татко, но аз вече така бях свикнал с Милвил, че не можех да го напусна.
– Ед – попитах аз, – пише ли ти някое от момчетата?
– Не – каза Ед, – нямам дори представа къде са.
– Помниш ли кльощавия Остин? И Марти Хол, и Алф... Как му беше презимето?
– Питърсън – подсказа ми Ед.
– Да, точно така. Странно, че съм могъл да го забравя. Толкова весели дни прекарахме заедно.
Ед измъкна жицата и се изправи, като държеше телефона провесен за кабела.
– Какво смяташ да правиш сега? – попита той.
– Затварям кантората – отговорих. – Въпросът не е само в телефона. Аз и с наема съм го закъсал. Дан Уилъби от банката е много обезпокоен.
– Защо не продължиш работата вкъщи...
– Ед – прекъснах го, – аз нямам никаква работа. Пък и никога не съм имал. От самото начало не ми потръгна и загубих вложените пари.
Станах, сложих си шапката и излязох. Улицата беше почти празна. Само две-три коли, спрени до тротоара, едно куче, което душеше електрическия стълб, и старият Грант Пияндето. Той подпираше стената на кръчмата "Веселата бърлога" в очакване някой да мине и да го почерпи чашка.
Бях съвсем вкиснат. Колкото и дребна работа да бе отнемането на телефона, за мен това означаваше краят. Окончателно ми стана ясно, че съм неудачник. Човек може с месеци да се самозалъгва, че всичко е наред и че в края на краищата ще се оправи, но винаги се случва нещо, което не можеш да избегнеш.
Изключването на телефона ми от Ед Адлър беше за мен именно онова нещо, което не можех да избегна.
Стоях на тротоара, гледах към улицата и чувствах омраза към града – не към хората, които живееха в него, а към самия град, към тази нищо и никаква точица на географската карта.
Това безкрайно прашно, нахално и самодоволно градче сякаш ми се надсмиваше и аз разбрах колко съм сгрешил, като не го напуснах навремето, когато имах възможност да го сторя. Бях се опитал да живея в Милвил заради обичта си към него. Какъв глупак съм бил! Много добре ми беше известно това, което знаеха и моите приятели – онези, които бяха заминали, – но си бях затворил очите пред фактите: в Милвил няма нищо, заради което да си заслужава да остане човек. Милвил е стар град и той умира, както умира всичко старо. Новите, удобни и бързи пътища, които откарваха купувачите към по-богатите магазини, задушаваха Милвил; той умираше с упадъка на земеделието в околността, умираше заедно с малките, изоставени стопанства, пръснати по склоновете на хълмовете, които вече не бяха в състояние да изхранват цяло семейство. Макар и беден, Милвил беше запазил достойнството си и дори някакъв старомоден чар, но той умираше въпреки всичко, въпреки нежния аромат на лавандула и безупречните си маниери.
Завих по улицата, далеч от прашния търговски квартал, към малката рекичка, която течеше покрай източната част на града. Открих старата пътека, лъкатушеща под дърветата, и тръгнах по нея; в лятното затишие се чуваше как водата тихо ромоли между речните камъчета и обраслите с трева брегове. И както си вървях, в мен нахлуха спомени от миналите, полузабравени години. Ето там, точно пред мен, беше вирът, където ходехме да плуваме, а по-надолу в плитчините обичах да ловя дребна риба с мрежа.
Зад завоя на реката бе полянката, където ходехме на излети. Колко пъти бяхме палили там огън, за да изпечем кренвиршите и сладките корени, които събирахме, а после седяхме тихо и наблюдавахме как вечерта се промъква между дърветата и се спуска над ливадите. Сетне изгряваше луната и цялата местност се превръщаше във вълшебно царство от сплетени в едно тъмни сенки и лунна светлина. Тогава разговаряхме шепнешком и ни се искаше времето да тече по-бавно, за да можем да задържим това вълшебство по-дълго. Но колкото и силно да го желаехме, всичко бе напразно – времето не можеше да забави ход или да спре.
Обикновено бяхме ние двамата с Нанси и Ед Адлър с Присила Гордън, а понякога идваше и Алф Питърсън, но доколкото си спомням, рядко водеше два пъти едно и също момиче.
Спрях на пътеката и се опитах да възкреся в паметта си сиянието на луната и блещукането на гаснещия огън, нежните гласове на момичетата и допира на крехкото моминско тяло, обгръщащата ни омая на младостта, трепета, вълнението и чувството на благодарност. Търсех омагьосаната тъмнина и слънчевото щастие или поне техните сенки... не ги открих, нищо не намерих, само съзнавах, че всичко това е било някога и вече го няма.
Стоях така – непреуспял човек с избледнели спомени. Мисля, че именно тогава за първи път погледнах истината в очите. Какво щях да правя занапред?
Може би трябваше да продължа да се занимавам с оранжерията – неосъществима и малко глупава идея, защото след смъртта на татко тази работа започна постепенно да запада. Докато той бе жив, печелехме добре от нея, но тогава работехме и тримата, пък и татко беше от онези хора, на които се удава да отглеждат растения. Те никнеха и цъфтяха под неговите грижи и той знаеше точно какво им трябва, за да бъдат винаги зелени и да дават плод. А на мен ми липсва това качество. В най-добрия случай моите растения са хилави и слаби и вечно страдат от някакви болести и паразити.
Изведнъж, както стоях там, реката, пътеката и дърветата се отдръпнаха в миналото, станаха някак враждебни. Сякаш бях неканен гостенин, навлязъл в област от време и пространство, където нямам място. И беше още по-страшно, отколкото ако за пръв път идвах тук, защото в някакво далечно, смразено кътче на душата си чувствах, че на това място съм оставил частица от самия себе си.
Тръгнах обратно по пътечката, а зад гърба си усещах страх и ужас и бях готов да хукна презглава. Обаче не го направих. Даже вървях по-бавно от обикновено, защото твърдо бях решил да удържа победа над самия себе си – каква да е, малка, незначителна, като тази да си наложа да вървя бавно, когато страшно ми се иска да бягам, но все пак победа.
Когато се намерих отново на улицата, далеч от гъстите сенки на дърветата, топлата слънчева светлина върна всичко на мястото му. Може би не, но поне както си беше по-рано. Улицата бе същата. Само че до тротоара имаше още няколко коли, кучето бе изчезнало, а Грант Пияндето си бе сменил мястото. Вместо да подпира стената на "Веселата бърлога", той се бе прехвърлил на стената на моята кантора.
Или по-точно това, което беше моя кантора. Защото сега знаех, че няма смисъл да чакам повече. Можех да вляза веднага, да разчистя чекмеджетата, да заключа вратата и да занеса ключа в банката. Даниъл Уилъби щеше да се държи много студено с мен, но никак не ме бе грижа за него. Вярно, дължах му за наема, който не бях в състояние да платя, и той сигурно щеше да се ядоса, ала освен мен в града имаше още много хора, които му дължаха пари, без изгледи да му ги върнат някога. Каквото си търсеше, това и намираше, а сега целият свят му е крив. По-добре да съм такъв, какъвто съм, отколкото като него – щом изляза на улицата, да чувствам презрението и омразата на хората.
При други обстоятелства охотно бих се спрял да поговоря с Пияндето. Въпреки че е първият нехранимайко в града, той ми е приятел. Винаги е готов да тръгне с теб за риба, знае всички места, където тя най-добре кълве, а да го слуша човек, е далеч по-интересно, отколкото би могло да се предположи. Но сега не ми се говореше с никого.
– Ей, Брад – каза Пияндето, като наближи. – Случайно да имаш долар?
Дълго време бе минало, откак Пияндето не се беше опитвал да ме дои, затова се изненадах. Защото, колкото и да беше пропаднал, той беше благородна душа и много деликатен. Никога не искаше пари от хора, които нямат. Пияндето притежаваше чудната дарба да надушва безпогрешно момента, в който можеше да си изпроси пари.
Бръкнах в джоба си и напипах няколко банкноти и малко дребни пари. Извадих и му подадох един долар.
– Благодаря ти, Брад – каза той. – Цял ден капка не съм слагал в уста.
Пъхна долара в джоба на кърпената си жилетка, увиснала като на закачалка, и бързо закуцука нагоре към кръчмата.
---------------------------------------
Когато завих от малката уличка на нашето градче и излязох на главното шосе, зад мен се появи един камион. Беше от онези грамадни камиони с ремарке и се движеше с пълна скорост. На това място шосето пресичаше единия край на града и затова позволената скорост беше четирийсет и пет мили в час, но едва ли можеше да се очаква толкова рано сутрин някой да обръща внимание на пътните знаци.
Впрочем аз веднага забравих за камиона. На около миля нагоре по пътя, при мотела на Джони, трябваше да взема Алф Питърсън, който щеше да ме чака там с рибарските си такъми. Освен това имах да мисля за ред други неща – най-вече за телефона и за това с кого в края на краищата бях разговарял. Чувах три различни гласа – нещо много странно, – но въпреки всичко ми се стори, че гласът е един, който се променя по най-необикновен начин, за да станат три. И ако можех да доловя основния глас, щях да позная на кого е. Трябваше да мисля и за Джералд Шъруд. Той седи в кабинета си, двете стени на който са изцяло покрити с рафтове книги, и ми разказва за плановете, които съвсем неволно възниквали в съзнанието му.
Също и за Грант Пияндето, който ме молеше да им попреча да хвърлят бомбата. А и за хиляда и петстотинте долара също трябваше да помисля.
Къщата на Шъруд беше досами пътя, кацнала на върха на един хълм, и в сипващата се зора огромните черни сенки на старите дъбове, които растяха около нея, правеха очертанията ѝ неясни. Загледан в хълма, аз забравих и за телефона, и за Джералд Шъруд в неговия кабинет, отрупан с книги, където главата му гъмжеше от планове, и вместо това си представих Нанси и нашата среща толкова години след гимназията. Спомних си дните, когато вървяхме, хванати ръка за ръка, изпълнени с онази гордост и щастие, които идват в живота на човека само веднъж, когато светът е млад и първата любов е нежна и прекрасна.
След двайсетина мили четирите платна на широкото пусто шосе се сливаха в две. На пътя нямаше нищо друго освен моята кола и камиона, който бързо ме настигаше. По отражението на фаровете му в огледалото разбрах, че след малко ще ме задмине.
Аз не карах бързо, за камиона имаше достатъчно място да мине, пътят пред мен се простираше съвсем пуст и... изведнъж се блъснах в нещо.
Като че ли връхлетях върху здрава, еластична преграда. Без удар, без трясък. Колата забави ход, сякаш бях натиснал спирачките. Пред мен пътят беше чист и за момент си помислих, че нещо не е в ред – или моторът е отказал, или спирачките са блокирали. Отпуснах педала за газта и колата спря, след това започна да се плъзга назад, все по-бързо и по-бързо, сякаш наистина се бях врязал в някаква гумена стена, която сега ме изтласкваше обратно. Угасих мотора, защото усетих миризмата на скърцащите по платното гуми, но в същия момент, в който го изключих, колата така рязко излетя назад, че забих нос в кормилото.
Зад мене клаксонът на камиона диво изрева, гумите му изсвириха и шофьорът рязко зави, за да ме избегне. Прелитайки покрай мен, камионът изфуча и през свистенето му се чу как гумите се впиват в асфалта и огромната маса гневно прогърмява, като че се сърди, задето ù отварям работа. Задмина ме, а аз спрях до банкета на пътя.
Тогава и камионът връхлетя върху онова, в което се бях блъснал. Чух го как се удари. Звукът напомняше лек плясък. За момент ми се стори, че каквото и да е препятствието, той ще си пробие път през него, защото беше огромен, караше с голяма скорост и в първите една-две секунди не пролича да забавя ход. След това скоростта му намаля и аз видях как колелата му забуксуваха и разтърсиха огромната машина, как упорито се мъчеха да си пробият път напред, но не можеха да преодолеят преградата. Все пак камионът проникна с около сто фута по-навътре от моята кола. Там той спря и започна да се плъзга назад – отначало гладко, гумите скърцаха по платното, след това занесе встрани. Ремаркето се завъртя напряко на пътя и се понесе право към мен.
През цялото време аз най-спокойно си седях в колата и не само че не бях поразен, но дори не се учудих. Всичко се разви с такава бързина, че просто нямах време за това. Вярно, беше се случило нещо необикновено, но ми се струваше, че ей сега ще го проумея и тогава всичко отново ще се оправи.
И тъй, седях си аз в колата, погълнат от това, което ставаше с камиона. Когато обаче той се хлъзна назад и полетя към мен, рязко натиснах дръжката, блъснах с рамо вратата и се изтърколих от седалката. Ударих се в асфалта, скочих на крака и побягнах.
Зад мен гумите изпищяха и се разнесе оглушителен трясък на метал. Щом го чух, аз се проснах в тревата отстрани на пътя и погледнах назад. Ремаркето бе ударило колата ми, беше я избутало в канавката и в този момент бавно, почти величествено се сгромолясваше върху нея.
– Ей, ти! – извиках аз. Нямаше смисъл да крещя и много добре знаех това. Но думите сами излетяха от устата ми.
Кабината на камиона остана на пътя, но беше легнала на едната си страна и срещуположното колело стърчеше във въздуха. Шофьорът се измъкна навън.
Беше тихо, ведро утро. На запад по още тъмния небосвод проблясваха мълнии. Във въздуха ухаеше онази свежест, която човек може да долови само в ранна лятна утрин, преди слънцето да изгрее и преди жегата да те притисне. Вдясно, там, където остана градчето, уличните лампи още светеха. Те висяха неподвижни и ярки, несмущавани от никакъв вятър. Помислих си, че в такава чудна лятна сутрин нищо лошо не може да се случи. На пътя нямаше никакви коли. Бяхме само двамата – шофьорът и аз, и камионът, който беше затиснал колата ми в канавката. Шофьорът се запъти към мен. Приближи се с отпуснати ръце, спря и ме загледа озадачен.
– Какво става тук, дявол да го вземе? – попита той. – На какво налетяхме?
– Не знам – отговорих аз.
– Съжалявам, че стана така с колата ви – продължи той. – Ще съобщя на фирмата. Тя ще се погрижи за нея.
Стоеше пред мен, като че ли беше пуснал корени в земята и никога вече нямаше да се помръдне.
– Ама че работа, да налетиш на едно нищо! – заяви той. – Та там нищо няма!
Видях как в него бавно започна да се надига гняв.
– По дяволите! – каза шофьорът. – Ей сега ще разбера каква е тази работа.
Обърна се рязко и се запъти с широка крачка нагоре към това, в което се бяхме блъснали. Тръгнах след него. Чух го как грухти като разярен глиган.
Той вървеше по средата на пътя и се удари в невидимата преграда, но междувременно така се беше разярил, че нищо не беше в състояние да го спре, и тъй като упорито си пробиваше път напред, проникна много по-навътре, отколкото очаквах. Ала в края на краищата стената го спря и тялото му за момент остана неподвижно, опряло нелепо в нищото. Само краката се плъзгаха като добре смазани бутала – човекът се мъчеше да се придвижи напред. В безмълвието на утринта се чуваше дращенето на обувките му по асфалта. После преградата му даде да разбере. Изхвърли го назад, като че ли внезапна вихрушка връхлетя върху него, събори го и го затъркаля по пътя. Той спря едва когато се намери заврян под кабината на камиона.
Притичах, издърпах го за краката и му помогнах да се изправи. Ожулените от асфалта места по тялото му кървяха, дрехите му бяха изпокъсани и изцапани. Гневът му вече беше преминал, той просто бе изплашен. Гледаше към пътя, сякаш е видял призрак, и все още трепереше.
– Но там няма нищо – каза той.
– Вашият камион е насред пътя, а ще дойдат и други коли. Май ще трябва да поставим някакви знаменца или светлини.
Това като че го изтръгна от вцепенението му.
– Знаменца – каза той, качи се в кабината и извади няколко.
Вървях с него, докато ги поставяше. Той забоде последното знаменце, клекна до него, извади носна кърпа и започна да си бърше лицето.
– Къде има наблизо телефон? – попита той. – Ще трябва да повикаме помощ.
– Трябва да се намери начин да се махне преградата от пътя – казах аз. – Скоро движението ще се засили и ще стане страшно задръстване.
Той отново започна да бърше лицето си, цялото покрито с прах и грес. И малко кръв.
– Та къде може да има телефон? – повтори той въпроса си.
– Ами навсякъде – отговорих аз. – Просто идете в коя да е къща и ще ви услужат.
Как си седим, мислех си аз, и си говорим за това нещо, като че ли е най-обикновено задръстване на движението или дърво, препречило пътя.
– Чуйте, как се казва това място? Нали трябва да кажа откъде се обаждам.
– Милвил – отговорих му аз.
– Вие оттук ли сте?
Кимнах утвърдително.
Той стана и пъхна носната си кърпа обратно в джоба.
– Добре. Ще отида да потърся телефон.
Изглежда, очакваше, че ще му предложа да отида с него, но аз си имах друга работа. Трябваше да заобиколя преградата и да стигна до мотела на Джони да обясня на Алф защо съм се забавил.
Стоях и гледах как той се отдалечава тежко-тежко.
После се обърнах и тръгнах нагоре по пътя към невидимото нещо, което спираше коли. Стигнах го и то ме спря, но не рязко или грубо, а нежно, сякаш въпреки решимостта си да не ме пропусне, си оставаше учтиво и внимателно. Протегнах ръка, но не докоснах нищо. Опитах нагоре-надолу, за да докосна някаква повърхност, но напразно – ръката ми не срещна нищо, абсолютно нищо, само лекия натиск на тази неизвестна сила, която отблъскваше всичко назад.
Огледах пътя – все още нямаше никакво движение, но аз знаех, че това не ще е за дълго. Помислих, че няма да е зле да сложа някакви предупредителни знаци и от другата страна на преградата. Това нямаше да ми отнеме повече от няколко минути, след като успея да я заобиколя, на път за мотела на Джони.
Върнах се при камиона, намерих две знаменца, излязох от пътя и се заизкачвах по хълма с намерение да направя голям завой и да заобиколя преградата. Но и след този голям завой пак се натъкнах на нея. Отстъпих настрани и отново продължих нагоре, следвайки протежението ѝ. Задачата се оказа едва ли не непосилна. Нямаше да е трудно, ако това бе една обикновена стена, но преградата беше невидима и аз непрекъснато се блъсках в нея. Така проследявах накъде отива – блъсках се, отдръпвах се, продължавах нагоре, сетне пак се блъсках.
Всеки момент очаквах препятствието да свърши или поне да изтънее. На няколко пъти се опитвах да си пробия път през него, но то беше все така плътно и неподатливо. Една ужасна мисъл ми мина през ума и колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-упорито ме преследваше тя. Сигурно тогава именно съм захвърлил и знаменцата.
Долу се чу скърцане на буксуващи гуми и аз се обърнах да видя какво става. Една кола, която идваше от срещуположната страна, се блъсна в преградата и при плъзгането си назад препречи другата половина на пътя. Зад нея идваше друга кола, тя се опита да намали ход, но не можа да спре – или спирачките ѝ не бяха в ред, или скоростта беше прекалено голяма. Докато ги наблюдавах, шофьорът рязко завъртя кормилото, излезе на банкета и профуча покрай препречилата пътя кола. След това се удари в преградата, но тъй като вече беше загубил скорост, не можа да проникне много навътре. Преградата бавно изтласка колата му назад, тя се плъзна, блъсна се в другата кола и спря.
Шофьорът на първата кола слезе, заобиколи я и се запъти към втората. Видях го да вдига глава и разбрах, че ме е забелязал. Размаха ръце и извика нещо, но аз бях далеч и не го чух.
От моята страна шосето беше все още пусто, ако не се смятаха смачканата ми кола и ремаркето на камиона върху нея. "Странно – казах си, – че никой не идва."
На върха на хълма имаше една къща, но, кой знае защо, не можех да се сетя чия е. А трябваше да са ми известни стопаните ѝ, защото целия си живот, освен годината в колежа, съм прекарал в Милвил и познавам всички. Нещо ставаше с мен и за момент съвсем се обърках. Всичко ми изглеждаше непознато, стоях стъписан и се мъчех да разбера къде съм.
На изток вече се развиделяваше и след около половин час слънцето щеше да се покаже. На запад се чернееше огромен тъмен облак, остри светкавици го прорязваха с копията си и вещаеха буря.
Стоях, вперил поглед към градчето. Постепенно главата ми се проясни и разбрах къде се намирам. Къщата на върха на хълма бе на Бил Донован. Бил беше градският боклукчия.
Тръгнах към къщата и за миг се запитах от коя ли страна на преградата е останала тя. „"Нищо чудно – казах си – да е точно по средата."
Дойдох до оградата, прескочих я, прекосих мръсния двор и стигнах до паянтовата задна стълба. Изкачих се предпазливо до площадката и се огледах за звънец. Но звънец нямаше. Вдигнах ръка и заудрях с юмрук по вратата, след това зачаках.
Чух как вътре се разшаваха, вратата се отвори и Бил ме зяпна в недоумение. Тромав като мечка, с щръкнала рунтава коса, той ме гледаше враждебно изпод смръщените вежди. Беше нахлузил панталони направо върху пижамата си, но не успял да вдигне ципа и отвътре се подаваше част от яркочервената му пижама. Стоеше бос върху студения кухненски под, затова бе подвил пръсти.
– Какво има, Брад? – попита той.
– Не знам – казах аз, – нещо става долу на пътя.
– Катастрофа ли?
– Не, не е катастрофа. Нали ти казвам, че не знам. Нещо е препречило пътя. Не го виждаш, но си е там. Изведнъж връхлиташ върху него и то не ти дава да мръднеш нито крачка напред. Също като стена, само че не можеш да го хванеш, нито да го опипаш.
– Я влез – каза той, – едно кафе добре ще ти дойде. Ей сега ще сложа джезвето. И без това е време за закуска. Жената тъкмо става.
Отиде до мивката. Взе една чаша от полицата, пусна водата и зачака.
– Трябва да се източи, та да стане по-студена – обясни той.
Напълни чашата и ми я подаде.
– Искаш ли?
– Не, благодаря – отговорих аз.
Тогава той изпи водата на големи шумни глътки.
В този момент някъде в къщата изпищя жена. Докато съм жив, ще помня този писък.
Всичко живо е трева (превод Жечка Георгиева, Радка Лафчиева; 328 стр, цена 18 лева) е в книжарниците
