My Mir

"Кожата е нещо много интимно и по отношение на интимността тя доминира над метафората на сърцето. Докато сърцето ни е готово да обича цялото човечество, нас ни обича само нашата кожа." – да, хърватката с български (по майчина линия) произход Дубравка Угрешич обича да жонглира с думите, а най-новия ù сборник с есета Епохата на кожата доказва за пореден път колко е важно да владееш умело Метафората... Напомняйки предишни нейни есеистични творения (като Американски речник, The Culture of Lies и Thank You for Not Reading) Епохата на кожата прави точните връзки (като между съвършеното Щастие и Глупостта в откъса по-долу), защото от години Кожата, в която живеем е облечена в Епохата на Глупостта, където хората...

ХОРАТА СА ГОЛЯМА НАПАСТ

Все едно дали човешката глупост е Божие дело, или не, тя не изчезва. Пътят от една човешка глупост до друга често отнема векове: досущ като светлината на угаснала звезда, глупостта никога не е пропуснала да стигне до края на своето предназначение. Във всеки случай мисията на глупостта е всемирна във висшия, напоителен като дъжд, неидеологизиран смисъл на тази дума: глупостта е небесна сила, която действа като тежест или като светлина, като вода и изобщо като космически елемент. Мирослав Кърлежа, "На ръба на разума"

Наскоро някой ме попита кои мигове в живота си спомням като изпълнени със съвършено щастие. Въпросът ме порази. Думата щастие не съществува в моя речник, а дали съм щастлива, не съм се замисляла от трийсетина години. Щастливите мигове са редки, промърморих, за да спечеля време. Човек трябва да доживее до определена възраст, та да може да си позволи подобна баналност: "щастливите мигове са редки". Представям си, че съм на тази възраст. Тя ми служи като алиби.

На вярващите им е по-лесно. Каквато и свинщина да извършат – от кражба на портфейл до убийство, – Бог ще опрости греховете им. Те отхвърлят тежкото бреме на греха и разтоварени продължават нататък. И ето ти напълно основателна причина за щастие! Не съм религиозна, принадлежа към пренебрежим процент хора в света. И все пак вярвам в недоказаното твърдение, че това е най-хубавият от всички възможни светове. И след като вече изтърсих тази баналност, спомням си и миговете на абсолютно щастие. При това не съм професионален ловец на щастие, нямам хоби с висок коефициент на щастие, не съм нито алпинистка, нито йодлерка. Аз съм мрачно, градско създание и щастливите ми мигове наистина са редки.

Беше в късните ми тийнейджърски години, може би бях на седемнайсет, летувахме на Черно море. Не бях лоша плувкиня, въпреки че в Черно море всеки може да бъде безстрашен. Там няма акули, макар силните течения да повличат плувците далеч навътре. Затова по черноморските плажове имаше спасителни постове и екипи (нещо като български Baywatch Live, но без Памела Андерсън), т.е. съществуваха по времето на комунизма, когато животът на комунистическите маси притежаваше някаква стойност. Какво е положението сега, не зная. Този ден бях с компания на усамотен плаж, където нямаше спасителни постове и екипи. И ето че, без да усетя как стана, се озовах навътре в морето с блестящото слънце високо над главата ми. Най-напред ме обзе трескава радост, после се успокоих, притихнах и се носих така известно време.

А след това през мене (да, може би това е точният израз) премина безкраен пасаж рибки. Удостоена с тази чест, плувах в течното сребро, бях "тяхна", бях голяма риба, те принадлежаха към милионния пасаж на малките. Не се уплаших, изпитвах наслада, в този час бях просто екземпляр от клас риби. Погледнах към брега, някъде в далечината се мержелееше силуетът на плувец. След малко разпознах лицето на един приятел, който ми се притичваше на помощ. Заедно се върнахме на брега. Морето ни изхвърли на два-три километра от мястото, от което бяхме тръгнали. И другият миг на щастие, който помня, беше "рибешки". Случи се преди петнайсетина години. Летувах на остров Ластово на Адриатическо море. Нямаше туристи, войната току-що беше завършила, плувах в някакво пусто заливче съвсем сама. В един момент от водата на десетина метра от мен изскочи делфин. Беше абсолютно величествена гледка – голямо хлъзгаво тяло, което пръскаше водни капчици, осветени от слънцето! Почувствах, че сърцето ми – от страх или от щастие – се бе свило на топчица колкото градинска ягода. Делфинът изчезна, а аз бързо заплувах към брега. Да, зная, трудно е да изпиташ уважение към човек, чиито мигове на абсолютно щастие са свързани с морската фауна. Нямам нищо против рибите, ала не питая специално отношение към тях. Срещаме се в обичайната констелация палач – жертва: те са в чинията, аз с чинията пред себе си и вилица в ръка. Ето защо миговете на съвършено щастие са по-скоро свързани с водата, с връщането към някакво първично състояние, което не си спомняме, нито можем да си спомним, но затова пък смътно го помнят нашите гени. Това първично състояние е било преди кой знае колко милиона години, когато всички заедно – и съществуващите, и още несъществуващите видове – сме живели в някакви безплатни минерални бани.

2.

Е, сега, ако публикувам горните редове в хърватски вестник, някой яростно ще ме обвини, че си представям щастието като комунизъм, защото говоря за "безплатни минерални бани" и апелирам за "равноправие 93 на всички създания на земното кълбо", и вместо да се обръщам към рибата като рибар или мореплавател, аз пропагандирам "братство и единство" между всички живи видове, споменавам не само хърватските делфини, но и рибите, които плуват в български води. А българските са като сръбските, нали? И веднага става ясно защо думата щастие е изчезнала от моя речник. Заради глупостта!

От години живея в царството на глупостта. С течение на времето тя стана прекалено тежка, издъхвам под тежестта ѝ, по никакъв начин не мога да я избегна. Някога опитвах със смях – помагаше. Сега глупостта просто пусна корени, завладя цялото пространство и изчерпа всичкия кислород. Преди четвърт столетие тя – поне в споменатата геополитическа зона – самоуверено грабна микрофона и се качи на сцената. И няма надежда в обозримо бъдеще да слезе. Крещи непрекъснато с тоя микрофон в ръка, иска да я слушам и да ѝ се възхищавам. През това четвърт столетие влезе откъм главния вход в детските градини, в началните и средните училища, в университетите. Междувременно възпита нови поколения свои питомци, които днес ловко заемат позиции в институции. Глупостта нахлу във вестниците, телевизията, във всички медии, дори в моята малка и толкова безинтересна област – литературата. Глупостта пише своите автобиографии, глупостта поощрява и награждава критиците, които ще я подкрепят. Глупостта отне и на мен, и на много други хора работното място и ни изгони на улицата. Едновремешните шофьори, електротехници, мошеници на дребно, убийци, водопроводчици, тираджии, едновремешните журналисти и журналистчета, професори и професорчета, психиатри, генерали, историци, тарикатчета и покерджии знаеха как да ни окрадат и да ни стъпят на вратовете. Глупостта царува и не ни позволява да дишаме. Ако някой се разбунтува, тя тозчас вдига врява и започва да крещи чрез хиляди и хиляди праведни уста. Шумът е непоносим.

Глупостта постоянно се вайка и оплаква, глупостта е досадна като зъбобол, глупостта е алчна, на глупостта винаги ѝ се струва, че заслужава повече. Глупостта се бие в гърдите със своето родолюбие и смята, че за доброволната обич към родината трябва да получи пълно финансово удовлетворение...

Епохата на кожата (превод Жела Георгиева, корица Иво Рафаилов, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

"Знанията, събрани отвъд долината, щяха да го подготвят да стане добър вожд, когато дойде денят да наследи баща си. Олемеели никога нямаше да стане красив като татко си, но можеше да бъде решителен вожд с визия за бъдещето." – тези думи може и да напомнят описание на българската политическа система, но когато става дума за реалност по-сюрреална и от най-голямата измислица значи иде реч за роман на Юнас Юнасон. Петия му роман, Сладко отмъщение АД (откъсът по-долу), продължава линията на сюрреалните хумор, сатира и забава от серията за Стогодишният старец, който... като този път в глобалните миш-маш авантюри са замесени безскрупулния националист Виктор Алдерхайм, бившата му жена Йени, бившия му син Кевин, масайско племе и техния шаман Оле Мбатиан Младия, покойната южноафриканска художничка Ирма Стърн и... основателят на дружеството Сладко отмъщение Хюго Хамлин... а сега е време да се запознаем с Оле Мбатиан Младия...

Из ГЛАВА 2

Оле Мбатиан Младия наследи името, имането, славата и таланта на баща си и дядо си. В други краища на света биха казали: роден е със сребърна лъжичка в устата.

И той като връстниците си беше обучен във военното изкуство. Затова не беше само лечител, но и многоуважаван масайски воин. Никой нямаше неговите познания за лечебните свойства на корените и билките и почти никой не можеше да се мери с него в хвърлянето на копие, дървен боздуган и нож.

В лечебницата се беше специализирал в лечението на майки на повече деца, отколкото семейството искаше. Нещастни жени предприемаха дълги няколкодневни пътувания от Мигори на запад до Май Мото на изток. За да успее да приеме всички, той имаше изискване жените вече да са родили поне пет деца, от които поне две момчета.

Макар и лечителят строго да пазеше рецептите си в тайна, вкусът на момордика се усещаше в отварата, която жените трябваше да пият при всяка овулация. Онези с много чувствителни вкусови рецептори долавяха и лек аромат на корен от индийски памук. Оле Мбатиан Младия беше по-богат от всички останали, включително от вожда Олемеели Пътешественика. Освен всичките си крави той имаше три колиби и две жени. При вожда беше обратното, две колиби и три жени. Оле все му се чудеше как успява да се справи.

Лечителят освен това никак не харесваше вожда. Бяха на една възраст и още от малки знаеха какви роли са им отредени за в бъдеще.

– Моят татко се разпорежда над твоя татко – дразнеше го Олемеели.

По този въпрос имаше право, макар на младия Оле никак да не му беше приятно да губи спор с него. Решението беше да цапардоса бъдещия вожд с дървения боздуган по устата, заради което Оле Мбатиан Стария нямаше друг избор, освен да набие сина си пред погледа на всички, докато в същото време му шепне окуражителни думи в ухото. По това време долината се управляваше от Какеня Красивия. Тайно от всички той осъзнаваше и се тормозеше, че прякорът към името му, макар и правдив, беше единственото му завидно качество. Още повече го мъчеше фактът, че синът му, който щеше да заеме мястото му, очевидно бе наследил всичките му слабости, но не и забележителната му красота. На всичкото отгоре момчето на лечителя му беше избил два зъба и това не го правеше по-красив.

На Какеня Красивия му беше безкрайно трудно да взема решения. От време на време оставяше това на жените, но за нещастие имаше четен брой съпруги. Всеки път когато не бяха на едно мнение по даден въпрос (почти винаги), той трябваше да каже тежката си дума, но не знаеше каква да бъде тя.

На вече напреднала възраст и с помощта на цялото си семейство Какеня все пак успя да вземе решение, с което да се гордее. Щеше да прати първородния си син да пътешества по-надалеч от който и да е преди него. Така той щеше да се върне вкъщи с впечатления от света отвъд долината. Знанията, събрани отвъд долината, щяха да го подготвят да стане добър вожд, когато дойде денят да наследи баща си. Олемеели никога нямаше да стане красив като татко си, но можеше да бъде решителен вожд с визия за бъдещето.

Такава беше идеята.

Само че нещата не стават винаги така, както човек си ги представя. По заповед на баща му първото и последно пътуване на Олемеели беше до Лоиенгалани. Не само защото беше по-далеч, отколкото човек може да си представи, но и защото се носеха слухове, че там на север са открили нови начини да филтрират морска вода. Нагорещен пясък и богати на витамин С билки в комбинация с корени от водни лилии бяха отдавна вече познати методи. Но в Лоиенгалани явно бяха измислили нещо по-просто и по-ефективно.

– Върви там, синко – каза Какеня Красивия. – Научи всичко ново, що срещнеш по пътя си. Върни се после и се приготви. Усещам, че не ми остава още дълго.

– Но, татко – опита Олемеели.

Не успя да каже повече. Рядко намираше правилните думи. Или правилните мисли.

Пътуването отне половин вечност. Или една цяла седмица. Когато пристигна, Олемеели откри, че в Лоиенгалани бяха напред в много отношения. Пречистването на вода беше само едно от тях. Бяха успели да инсталират нещо, наречено електричество, а кметът имаше машина за писане на писма вместо химикал или тебешир.

Олемеели всъщност искаше само да се прибере бързо вкъщи, но думите на баща му ехтяха в ушите му. Затова реши да разгледа това-онова, дължеше го на татко си. За нещастие, подходи толкова нескопосано към електричеството, че го удари ток и загуби съзнание за няколко часа.

Когато се събуди, му отне известно време, преди да дойде ред на пишещата машина. И това не мина по-успешно, левият му палец се заклещи между буквите д и р, а Олемеели толкова се изплаши, че дръпна ръката си с все сила и пръстът му се разкъса на две места.

Реши, че му стига толкова. Нареди на носачите си да приготвят багажа за изморителното пътуване към дома. Вече знаеше какво ще докладва на татко Какеня. Достатъчно неприятно беше, че електричеството може да те ухапе само защото си пъхнал копие в някаква дупка в стената. Но пишещата машина си беше направо опасна за живота.

Предсказанията на Какеня Красивия рядко се сбъдваха. Но че му оставаха малко дни от земния живот, се оказа вярно. Частично беззъбият му уплашен син го наследи. Новият вожд Олемеели въведе три закона още на първия ден след траурната церемония на баща си.

Първо: нещото, наречено електричество, никога няма да се въвежда в долината, управлявана от Олемеели.

Второ: машини за писане няма да се прекарват през границата.

И трето: селото ще инвестира в съвсем нова пречиствателна система за вода.

И така вече четири десетилетия Олемеели управляваше единствената долина в Масай Мара, където нямаше електричество, пишещи машини и по-късно компютри. Беше долината, в която не живееше нито един от шестте милиарда притежатели на мобилен телефон в света.

Вождът наричаше себе си Олемеели Пътешественика. Беше точно толкова необичан, колкото баща си. Зад гърба му хората започнаха да му измислят неособено любезни прякори. На Оле Мбатиан Младия любимият му беше "вожд беззъб".

Необичаният вожд и признатият трудолюбив лечител действително бяха на една възраст. Това не означаваше, че бяха на едно мнение. Тъй като обаче бяха двамата най-видни души в селото, нямаше как да се карат, както когато бяха малки. Оле Мбатиан се примири, че най-изостаналият от всички ще се разпорежда. Олемеели от своя страна пък се правеше, че не чува, когато лечителят отбелязваше кой от двамата има повече зъби...

Сладко отмъщение АД (превод Радослав Папазов, корица Стефан Касъров, 400 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

"Да разкажа по моя си простичък начин как животът, съзиданието и сънят са неделими и че е невъзможно да ги разделиш с ясно очертани граници, както не можеш да разделиш въздуха от водата." – тези думи на кипърския писател, поет и драматург Панос Йоанидис (напуснал света това лято) от предговора на най-новата му антология Разкази насън прекрасно обобщават фабулата на дузината истории, събрани в нея... "Тук ще разкажа един от тези сънища, обичайно дълъг, с начало, продължение и сюжет в съновиденията и с драматичен край, който обаче е в реалността." – продължава Йоанидис в разказа Маслината (откъсът по-долу) само за да намигне, че връзката между пациент с парализирани крака, маслинова костилка и медицинска сестра може да бъде (неслучайно) също толкова алегорично ясна като границите между Живота, Смъртта и... СънуЛюбовта...

Из разказа МАСЛИНАТА

Парализиран съм от кръста надолу. Краката ми са мъртви, виждам ги изпънати пред мен, но не ги чувствам. Заемат място, но не участват в жалкия живот, който водя в болничното легло, към което съм прикован от месеци. Единственото, което постигат тези крака като безполезна проекция на торса ми, в каквато се превърнаха след катастрофата, е да ме изпълват с безсилен гняв срещу инвалидността, на която ме обрекоха, и със завист към всички онези, които свободно си ги ползват и им се радват, и особено към мъжете за щастието, което им дават любовта и членът им, изпъкнал сред живите им крайници. А аз се боя, че в моя случай дори след някакво лечение е най-вероятно да съм осъден на абсолютно бездействие или на танталови мъки заради половинчатата му функция.

Затворен ден и нощ в стая №6 на клиниката, през отворения прозорец до болничното ми легло с часове съзерцавам градината, а по-нататък оживеното убийствено шосе. Правя това, когато времето е лошо, вали дъжд или духа силно, или пък въздухът е наситен с праха, довеян от Сахара. Но пък когато времето е хубаво, настоятелно моля санитарката, която съм си харесал – русата дребничка Фанѝ, да ме изведе от задушната ми затворническа килия. Аз съм влюбен във Фанѝ – тайно и нямо. Нейното присъствие, а и отсъствието ѝ мъчително възбуждат фантазията ми, а съблазнително оформеният ѝ задник, който се поклаща сладострастно, като ходи, и кръглите ѝ твърди гърдички, които понякога изскачат изпод бялата ѝ престилка, когато се навежда напред, за да ме измие с гъбата или да ме привърже към инвалидната количка, често предизвикват у мен болезнена и безполезна ерекция и полюция, когато съм увиснал в междинното пространство между полубудното състояние и продължителните, мъчителни сънища... Тук ще разкажа един от тези сънища, обичайно дълъг, с начало, продължение и сюжет в съновиденията и с драматичен край, който обаче е в реалността.

От няколко месеца насам настоявам само Фанѝ да ме извежда с количката в градината. Често го прави с готовност и настроение, но друг път си намира оправдания да ми откаже. И щом се отдалечим от сградата, обикновено ме закарва до една алея с бухнали розови храсти или до едно езерце, оживявано от бъбриви жаби и микроскопични червени рибки. Тя непрестанно ми говори: гласът ѝ дава такива сили на ръцете ми, че лесно успявам да правя завои със заяждащите колела на инвалидната количка. При днешната ни разходка младата санитарка извади от джоба на бялата си престилка сандвич и маслинен хляб. Тя виновно си призна, че ги е откраднала от кухнята на клиниката, за да си направим скришом пикник в градинката.

Подаде ми сандвича, но ѝ отказах. Поисках да изям целия хляб. "И няма да ти дам дори да го опиташ!" Тя сбърчи нослето си и се засмя. Набързо излапах маслинения хляб – толкова беше вкусен! Току-що опеченото тесто, сусамът, хрупкавият лук, но най-вече леко опърлените маслини от Волос с извадени костилки направо ме хвърлиха във възторг. Ядох така лакомо, че накрая насмалко да си счупя зъба с една маслинена костилка, която фурнаджийката бе пропуснала да извади. Изплюх я в шепа и я разгледах да не би по нея да има кръв от венците ми. Но не – беше чиста.

– Хвърли я за късмет във Фонтана ди Треви и си пожелай нещо! – предложи ми Фанѝ със смях, като ми показа езерцето пред нас.

– Ще направя нещо по-добро: ще я посадя – отвърнах ѝ.

Помолих я да ме закара до алеята с дивите рози. В основата на най-големия храст видях прясно изкопана пръст, откъдето старият градинар сутринта беше изскубнал някакви плевели, без да знае, че го шпионирам от прозореца. Помолих Фанѝ да ме доближи възможно най-много до влажната пръст и както момичето ме държеше закрилнически за кръста, за да не се изхлузя от количката, аз се наведох и изкопах с нокти дълбока дупка в калта. Извадих костилката от джоба си и я пуснах вътре. После я покрих с мръсните си пръсти и заравних мястото. Без да я моля, Фанѝ донесе една лейка, напълни я с вода от езерцето и я изля отгоре.

– Мислиш ли, че ще поникне? Не ми се вярва – добави момичето.

– Ще поникне, ще порасне и ще даде плодове – отвърнах аз.

Като се върнахме в болничната стая, заговорнически се разбрахме, че каквото току-що сме направили, ще е нашата обща тайна, и че всеки път, когато слизаме в градината, ще окопаваме малката леха, която бях оформил с пръстите си. Така и направихме! И в сънищата си аз редовно окопавах лехичката, а Фанѝ носеше вода и шепи тор, която крадеше от количката на градинаря. Това често се случваше в неспокойните ми сънища през дългите месеци, докато чаках с болезнено нетърпение и напрежение да поникне маслинената костилка, сякаш това имаше нещо общо с лечението на мъртвите ми крака...

* * *

Веднъж, когато бях буден и силно развълнуван, се престраших да разкажа на Фанѝ както първия си сън – как сме посадили маслинената костилка, – така и другите, които последваха и в които тя беше моя съучастница и помощница във всичките ни нощни разходки из градината. Тя се трогна от разказа ми и от този ден всеки път, когато слизахме в градината, не пропускаше да ме заведе до лехата с розовия храст, за да го напои и да хвърли тор на мястото, което ѝ показах, и с нетърпение да чака с мен да стане чудото...

– Но и аз самата – призна ми тя, – когато слизам в градината с други пациенти, не пропускам да мина край онова място и да проверя дали не се е случило онова, което смятам за съвсем невероятно и за пълна лудост.

* * *

С времето моето отчаяние, породено от трагичната ми немощ, постепенно престана да предизвиква у мен внезапни изблици на гняв и омраза към всички нормални хора наоколо; всичко се разнесе, успокои се в някаква фаталистична примиреност, която често преминаваше във флирт с желанието за самоубийство.

Освен майка ми и сестра ми, които напразно се опитваха да събудят у мен надеждата за подобрение, като дори говореха за пълно оздравяване в някакъв рехабилитационен център в Германия, и баща ми, който ме уверяваше, че скоро ще събере огромната сума, необходима за лечението в чужбина, единственият човек, с когото общувах и обсъждах тези възможности, беше Фанѝ. Тя с готовност и нежност разговаряше всеки ден с мен, даваше ми по детински наивни съвети и се мъчеше да ме извлече от мрака на отчаянието; беше пример за професионализъм при изпълнението на лекарските указания и накрая – моята тайна и отчаяна любов. Единствено тя на света бе узнала тайната ми за маслинената костилка и за надеждите ми да видя как ще поникне от дупката, в която я зарових. Фанѝ и "маслината" се превърнаха в тайната ми връзка с живота, бяха скришната ми, едничката ми радост. Да, радост, понеже ме държеше към живота по нейния си простичък, ням и скромен начин.

И очакваното чудо стана! Една сутрин Фанѝ се втурна развълнувана в стая №6, набързо ме завърза за количката и без да ми дава обяснения, ме закара в градината до розовия храст.

– Виж! – извика развълнувано и ми показа мястото, където преди седмици бяхме изкопали дупката. Там бе поникнала малка, зелена, леко изкаляна издънка.

– Маслината ми! – прошепнах трогнат.

– Маслината ни! – добави Фанѝ и ме целуна по бузата.

Прегърнах я през тънкия кръст с дясната си ръка, а с лявата наведох надолу главата ѝ и ненаситно я зацелувах в устата. За първи път след катастрофата се почувствах жив...

Разкази насън (превод Иван Б. Генов, корица Стефан Касъров, 176 стр, цена 15 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

След срещата със Звуци и други истории сега е време за литературен флирт между редовете на Красавица и други истории – том II от антологията с разкази на Владимир Набоков, събиращ както последните му къси истории на руски (първа и втора глава от недовършен роман: Ultima Thule и Solus Rex), така и написаните на английски, майсторските Сестрите Вейн и Знаци и символи (откъсът по-долу)... Да, в прозата на Набоков са закодирани множество знаци и символи, и неслучайно тук ще стане дума за "референциална мания" – "В тези изключително редки случаи пациентът си въобразява, че всичко, което се случва около него, прикрито препраща към неговата личност и живота му."...

Разкази, том II

Из "Знаци и символи"

За четвърта поредна година бяха изправени пред въпроса какво да подарят за рождения ден на млад мъж с безвъзвратно помътен разсъдък. Той не желаеше нищо. За него изработените от човешка ръка предмети бяха или гнезда на злото, чието безспирно зловредно жужене само той можеше да долови, или пошло удобство, което нямаше място във въображаемия му свят. След като отхвърлиха няколко неща, които можеха да го засегнат или да го уплашат (всякакви механични джунджурии например бяха забранени), родителите му се спряха на радваща окото безопасна дреболия: кошничка с десет вида плодови желирани бонбони в десет малки бурканчета.

Когато той се роди, те бяха женени отдавна; оттогава бяха изминали двайсет години и двамата вече бяха остарели. Тя набързо сресваше как да е повяхналата си сива коса. Носеше евтини черни рокли. За разлика от жените на своята възраст (като госпожа Сол, съседката на етажа, чието лице беше цялото в розово и бледомораво от грим и чиято шапка можеше да мине за наръч полски цветя), тя поднасяше гола бяла кожа на изобличителната светлина на пролетните дни. Съпругът ѝ, който в родината им беше доста успешен предприемач, сега изцяло зависеше от брат си Исак, истински американец от почти четиресет години. Рядко го виждаха и го наричаха "Принца".

Онзи петък всичко вървеше наопаки. Влакът на метрото остана без живителния си ток между две станции и в продължение на четвърт час човек можеше да чуе единствено тупкането на сърцето си и шумоленето на вестници. След това се наложи да чакат дълго и автобуса, който трябваше да вземат, и когато той най-сетне се появи, беше пълен с крещящи ученици. Докато вървяха по кафявата алея към санаториума, се изля проливен дъжд. Там отново трябваше да чакат и накрая вместо тяхното момче (горкото му лице обезобразено от акне, недобре обръснато, навъсено и смутено) да влезе неохотно в стаята, влачейки крака както обикновено, се появи една сестра, която познаваха и не харесваха, и ведро ги уведоми, че той отново е направил опит да посегне на живота си. Бил добре, но посещението можело да го разстрои. Недостигът на персонал в заведението беше ужасяващ, нещата постоянно се губеха или попадаха не където трябва и затова те решиха да не оставят подаръка на рецепцията, а да го донесат при следващото си идване.

Тя изчака съпругът ѝ да отвори чадъра и след това го хвана под ръка. Той току се прокашляше гръмко, както правеше винаги, когато беше притеснен. Стигнаха до автобусната спирка от другата страна на улицата и той затвори чадъра. На около метър от тях, под поклащащо се капещо дърво, полумъртво голишарче безпомощно потрепваше в една локва.

През дългото пътуване до станцията на метрото двамата не обелиха и дума; всеки път като погледнеше захабените му ръце (изпъкнали вени, кафеникави петънца по кожата), потрепващи, сключени върху дръжката на чадъра, в гърдите ѝ се надигаше ридание. В опит да закачи вниманието си за нещо друго, тя плъзна поглед настрани и с леко сепване на жал и почуда видя, че един от пътниците, момиче с тъмна коса и мръсни, лакирани в червено пръсти на краката, плаче в обятията на по-възрастна жена. На кого ѝ приличаше тази жена? Приличаше на Ребека Борисовна, чиято дъщеря се беше омъжила за един от Соловейчиковите в Минск преди години.

Предишния път, според лекаря, избраният от него начин бил шедьовър на изобретателността; щял да успее, ако не бил един завистлив пациент, който решил, че се учи да лети, и го спрял. А всъщност той беше искал да пробие дупка в своя свят и да се измъкне от него.

На стройната система на халюцинациите му беше посветена обширна статия в научно месечно списание, но много преди това тя и съпругът ѝ я бяха разгадали. Херман Бринк я беше нарекъл "референциална мания". В тези изключително редки случаи пациентът си въобразява, че всичко, което се случва около него, прикрито препраща към неговата личност и живота му. Той изключва от заговора реално съществуващите хора, защото смята себе си за много по-умен от околните. Проявленията на същината обаче го следват навсякъде. Облаците в облещеното небе си предават невероятно подробни сведения за него чрез тромави знаци.

Привечер злокобно ръкомахащи дървета обсъждат най-съкровените му мисли на жестомимичен език. Камъчета, петна, слънчеви зайчета образуват шарки, представляващи по някакъв ужасен начин съобщения, които той трябва да прихване. Всичко е закодирано и на всичко той е основната тема. Някои от шпионите са безпристрастни наблюдатели, например стъклените повърхности и застиналите локви; други, като палтата по витрините на магазините, са предубедени свидетели, жадуващи за линч; трети пък (течаща вода, бури) са истеричави до умопомрачение, имат изкривено мнение за него и тълкуват действията му чудовищно превратно. Той винаги трябва да бъде нащрек и да посвети всяка минута и частичка от живота си на разкодирането на пулсациите на нещата. Самият въздух, който издишва, се индексира и архивира. Уви, насоченият към него интерес не се ограничава до непосредствената му среда – де да беше така! С разстоянието пороищата на необузданите сплетни заклокочват все по-буйно разбунени. Очертанията на кръвните му телца, увеличени милион пъти, прелитат над необятни равнини; още по-нататък величествени планини с непоносима якост и височина обобщават във вид на гранит и шепнещи ели върховната истина за съществуването му.

2

Когато излязоха от грохота и спарения въздух на метрото, мътилката на гаснещия ден вече се разтваряше в светлината на уличните лампи. Тя искаше да купи риба за вечеря, затова му връчи кошницата с желираните бонбони и го прати да се прибира. Той се качи на третия етаж и чак тогава се сети, че ѝ беше дал ключовете си.

Седна мълчаливо на стъпалата и също така мълчаливо се надигна, когато тя се появи след десетина минути, изкачваше тежко стъпалата и с изнурена усмивка осъдително поклащаше глава, как можеше да е толкова завеяна. Влязоха в двустайния апартамент и той веднага се насочи към огледалото. Разтегли крайчетата на устата с палци и с ужасяваща, подобна на маска гримаса извади новите си страшно неудобни протези, съсичайки свързващите го с тях дълги глиги от лиги. Докато тя слагаше масата, той се зачете в руския си вестник. Изгълта белезникавата храна, за която не бяха нужни зъби, без да оставя вестника. Тя познаваше настроенията му и също мълчеше.

След като той си легна, тя остана във всекидневната с тестето мазни карти и старите албуми. От другата страна на тясното дворче, в което дъждът барабанеше по очуканите кофи за смет в мрака, приветливо грееха прозорци и в един от тях се виждаше мъж с черни панталони и вдигнати ръце, голи до лактите, проснат по гръб в неоправено легло. Тя смъкна щората и се вгледа в снимките. Като бебе той изглеждаше по-учуден от повечето бебета. От гънка в албума изпадна прислужницата германка, която имаха в Лайпциг, и нейният бузест годеник. Минск, революцията, Лайпциг, Берлин, Лайпциг, размазана наклонена фасада. На четири годинки в парка: раздразнителен, срамежлив, със сбръчкано чело, отклонил поглед от игривата катеричка, както правеше с непознатите. Леля Роза, превзета, кокалеста, нетърпяща възражения старица, която беше живяла в трепетен свят на лоши новини, разорения, влакови катастрофи, ракови образувания, докато немците не я отведоха заедно с хората, за които толкова се беше тревожила. На шест годинки – тогава той рисуваше прекрасни птици с човешки ръце и крака и страдаше от безсъние като възрастен. Братовчед му, сега прочут шахматист. Отново той, някъде на осем, вече почти не го разбираха, страхуваше се от тапетите в коридора, страхуваше се от една картина, репродукция в книга, на която беше нарисуван идиличен пейзаж със скалист хълм и провесено от клона на голо дърво колело от каруца. На десет: годината, в която напуснаха Европа. Срамът, съжалението, унизителните лишения, грозните, злобни, недоразвити деца в специалното училище. И след това дойде онзи момент от живота му, съвпаднал с дълго възстановяване след прекарана пневмония, когато дребните му фобии, които родителите му упорито смятаха за странности на изумително надарено дете, изкристализираха в плътна плетеница от логично навързани измислици, окончателно затръшнали вратите пред нормалния разум.

Тя го прие – както и другото, което последва, – тъй като все пак да живееш наистина означава да приемаш загубата на радост след радост, а в нейния случай даже не бяха и радости, а просто възможности за подобрение. Замисли се за несекващите болезнени удари, които по една или друга причина тя и съпругът ѝ трябваше да понесат; за невидимите великани, които измъчваха момчето ѝ по невъобразим начин; за несметното количество нежност в света; за съдбата на тази нежност, която или бива стъпкана, или отива напразно, или се превръща в лудост; за изоставените деца, приспиващи се сами с хленч в непометени ъгли; за красивите тревички, които не могат да се скрият от жътваря и безпомощно гледат как сянката на маймунски прегърбената му снага оставя след себе си смачкани цветя в спускащия се чудовищен мрак.

Красавица и други истории (превод Владимир Молев, Мария Хаджиева; корица Стефан Касъров, 424 стр, цена 24 лева) е в книжарниците