My Mir

"Това е историята на мъж, който би искал да работи, но вече не успява." – да, 20 години изминаха откакто копирайтърът Октав Паранго изгря на рекламния (и литературен) хоризонт в 9,99 лв, после еволюира в ловец на модели със съвест в Помощ, простете, за да затвори пълния сатиричен кръг и се завърне като Човекът, който плаче от смях... Да, в най-новия роман на Фредерик Бегбеде, неговото собствено алтерего Октав отново е зареден с обилни дози бодлива самоирония, черен екзистенц хумор и дори има вземане-даване с комикопопулизма, само за да осъзнае, че в днешния абсурден свят "всеки можеше да бъде Октав"... Повече, обаче, от лицево-мускулните авантюри на "Големия Лебовски от Париж" ви очакват в откъса по-долу...

1.

Това е историята на мъж, който би искал да работи, но вече не успява. Пие чаши бяло вино, които се точат безразсъдно на обяд и вцепеняват мозъка до вечерта, предизвиквайки апокалиптичен смях. Завеса от кичури коса крие дълбоките сенки около очите на Големия Лебовски от Париж. Останалата част от лицето му е силно брадясала. Обича да се сгромолясва на хотелски канапета, с извит от ужасно твърдите възглавници врат, без да очаква срещи. Навън вали, той кашля, но е безсмислено да се лекува, защото краят на света е след двадесет минути. Във Франция се надига протестно движение: облечени във флуоресцентни жилетки бунтари изразяват гнева си, който никой не успя да предвиди – нарастващ гняв срещу бедността и безразличието на управляващата класа. Всяка седмица в Париж се провеждат все по-бурни демонстрации – родени във Фейсбук, те изглеждат неконтролирани и неконтролируеми. В Осми район на Париж цари атмосфера на гражданска война. Слизайки по авеню "Шан-з-Елизе", Октав Паранго се озова пред магазините "Аберкромби & Фич". През първото десетилетие на нашия век тук се слушаше до дупка Джъстин Тимбърлейк, имаше слабо осветление и силен мускус, красиви момичета се поклащаха в триъгълни оранжеви бикини, готини момчета с лъщящи торсове помпаха гръдни мускули, всички обожаваха начина на живот на калифорнийските сърфисти, тълпа тийнейджъри чакаше зад метални заграждения на входа, пазен от чернокож културист в черен тийшърт и твърде впито сако. После един ден осветлението се включи, някой намали звука на Джъстин Тимбърлейк, който вече не можеше да продаде и една плоча, танцьорките и танцьорите в бански костюми се изпариха, внезапно заведението опустя и замлъкна, сърфът се бе превърнал в обикновен масов спорт и вече никой не се блъскаше на вратата. Вместо фейсконтрол, който да възпира клиентите на входа, би трябвало да наемат викач, който да кани минувачите по тротоара на "Шан-з-Елизе".

Животът на Октав се бе сгромолясал, без той да забележи.

През 90-те години парите течаха като река... Царуваше рекламата и той бе едно от нейните деца-чудо. Спомняше си за пищни снимки в Южна Африка, за нощи в Кан, които прерастваха в оргии, за семинари в луксозни хотели на остров Мавриций, за пристигането си на работа всеки ден в петнадесет часа заедно с неговия креативен директор. Мангизите от рекламата финансираха всички медии по времето, когато имаше по-малко платформи и повече рекламодатели. През 90-те години не само средствата за информация плащаха големи пари на служителите си, но и телевизията на водещите си, вестниците на пишещите, модата на манекените... Агенциите не знаеха вече какво да правят с парите си. И пресата гушеше яко. Рекламната благодат му спестяваше всякакви съмнения. И изведнъж се появи гадното изобретение на американската армия – интернет. Демократизацията на медиите накара хората да повярват, че всеки може да е водещ, рекламист, журналист или хуморист – достатъчно бе да имаш компютър, смартфон или уебкамера. Известността вече не бе само за малцина избраници, а отворено за всички съревнование. Срещу безплатна чанта и последната блогърка можеше от своята боксониера да дава мнение за новата колекция на "Шанел". Всеки се мислеше за звезда и понякога ставаше. През първото десетилетие на нашия век властта на медиите рухна и никой от шефовете не го предугади – бяха твърде заети да вечерят във "Фукет'с" с Морис Леви. Резултатът: повече нито стотинка, пълна мъка за всички рекламисти/хроникьори/развратници/мошеници от бляскавите десетилетия от края на ХХ век.

Изведнъж социалните мрежи позволиха рекламните обяви да се целят в реално време към всеки потребител индивидуално, в най-подходящия момент. Октав твърдеше, че ненавижда социалните мрежи, защото шпионират тайните ни, за да ги продадат на търговците. Истината е, че им бе бесен най-вече защото му отмъкнаха бачкането. Сега всеки можеше да бъде Октав. Ето ви пример: когато преди десет години групировката "Конде Наст" поиска Октав да води церемонията "Мъж на годината", списанието GQ бе наело музея "Орсе" и поканило триста известни личности на вечеря. Тази година отново го поканиха да води церемонията... прав на сцената на един предплатен ресторант. Бе обявил лауреатите, все едно че водеше седмицата на "Колбаси Морто" в някой супермаркет. Октав най-много се учудваше, че журналистите не бяха предусетили настъпването на бунта на пролетариата... при положение че бяха част от него. Упадъкът засягаше всички медийни сектори. Политиците дори вече нямаха нужда от нас, за да бъдат избрани! Можеха да се видят бивши министри да се предлагат по С81 за почти без пари, бивши телевизионни звезди да продават своя подкаст или да създават свой ютюб канал, който никой не гледа, и дори една безработна бивша мис синоптичка да проси пари в Инстаграм. Изпадането засягаше без изключение всички играчи от деветдесетте години. Не бяха толкова наперени както в "Джейн'с клуб" в Кан през 1992-а... където Октав шмъркаше на четири крака дебели линии бял прах от капака на тоалетната чиния с ръководителите на платения си канал и с изпълнителния директор на "Пюблисис", починал малко след това от същия рак като на Жан-Люк Дьоларю.

А днес във "Франс Пюблик" Паранго печели по-малко от лаик.

Човекът, който плаче от смях (превод Георги Ангелов, корица Стефан Касъров, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците 

"Основан е само най-общо върху шедьовъра на Сервантес, нали?... Ти също ми се струваш доста общо основан на самия себе си." – тези думи принадлежат на Кишот (откъсът по-долу), най-новият роман на Салман Рушди, и фриволно (но точно) описват както сюжета на тази сатира на съвременното общество, така и отношението на самия Рушди към него... Да, авантюрите на Кишот в дигиталния (реално/нереален) свят са основани най-общо на емблематичния образ на дон Кихот, както героите на тази "история в историята" са основани също най-общо на произхода на самия Салман Рушди – и Сам Дюшан, авторът на посредствени шпионски романи, и неговия персонаж, търговският пътник Исмаил Смайл, (измислил себе си като Кишот) са индийци в Америка, а възлюбената на Кишот дори носи името Салма Р. (екс-Боливуд звезда и настояща телевизионна прима) – да, ирония с висока резолюция основана най-общо както върху инициали, места и литературни случки, така и върху разпадащи се на мегапиксели вятърни мелници, защото "всичко може да се случи" в епохата на светодиодния свят, нали...

Решено беше. Той стана от леглото – по-рязко от обикновено, облечен с раираната си пижама, и плесна с ръце. Да! Точно това прозвище щеше да използва в писмата си. Щеше да бъде нейният находчив храбрец, нейният Кишот. Щеше да бъде за нея като Артур за Гуиневир, "и въобще... достоен рицар", както пише в пролога на "Кентърбърийски разкази" на Чосър.

Напомни си, че живеем в епоха, когато всичко може да се случи, според твърдението на мнозина по телевизията и в чудати видеоклипове на хора, докато се реят в киберпространството, и този факт придаде нови технологични дълбини на неговата пристрастеност. Вече нямаше правила. В епохата, когато всичко може да се случи... ами можеше да се случи всичко. Стари приятели можеха да станат нови врагове, а заклети врагове можеха да станат най-добри приятели и дори любовници. Вече не беше възможно да се прогнозират времето, нито вероятността от избухване на война, нито резултатите от изборите. Жена можеше да се влюби в прасе или мъж да заживее със сова.

Възможно бе красавица да заспи и когато се пробуди след целувката, да говори на друг език и на този език да се окаже съвсем различна личност. Потоп можеше да разруши града ти. Торнадо да отнесе дома ти в далечни земи, а когато се приземи, къщата ти току-виж премазала някоя вещица. Възможно бе престъпници да стават царе, а царете да бъдат разобличени като престъпници. Мъж можеше да открие, че жената, с която живее, е извънбрачно дете на собствения му баща. Или цели народи да се хвърлят от някоя канара като гъмжило леминги. Възможно бе мъже с грозна коса да стават президенти. Или водата да се изчерпи. Или жена да роди бебе, което да се окаже прероден бог. Думите можеха да губят значенията си и да придобиват нови. Можеше да настъпи краят на света, както бе започнал да предрича най-малко един изтъкнат и предприемчив учен. Свършекът щеше да е обгърнат в зловоние. И една телевизионна звезда можеше като по чудо да откликне на любовта на един стар глупак и той да пожъне невероятен романтичен триумф, който да компенсира дългия му невзрачен живот и да го снабди най-сетне с величаво сияние.

Епохалното си решение Кишот взе в "Ред Рууф Ин" в град Галъп, щата Ню Мексико (нас. 21 678). Търговският пътник гледаше с желание и завист историческия хотел "Ел Ранчо" в Галъп, където в апогея на уестърните бяха отсядали филмови звезди като Джон Уейн, Хъмфри Богарт, Катрин Хепбърн и Мей Уест. Той не можеше да си позволи да плаща цените в "Ел Ранчо", затова отиде с колата до по-скромния "Ред Рууф", който идеално го устройваше. Беше привикнал да приема съдбата си, без да се оплаква. Сутринта, когато се събуди с ярката си нова самоличност, телевизорът работеше – беше забравил да го изключи, преди да заспи – и синоптикът от канал KOB-4 Стийв Стакър беше в ефир заедно със своя Парад от питомци, в който участваха прочутите кучета метеоролози Радар, Рез, Скийки и Тъфи. Следователно беше петък и новокръстеният господин Кишот (той не смяташе, че е спечелил или заслужава почетното "дон"), въодушевен от своята прясно-прясно придобита решимост поради отворилия се пред него поръсен с цветя път към любовта, преливаше от вълнение, макар да беше изморен, след като цяла седмица беше посещавал местни лекари в Албъкърки и на други места. Предния ден беше прекарал в Християнския здравен център "Рихобът Маккинли", "Уестърн Ню Мексико Медикъл Груп" и Индианския здравен център "Галъп", където лекуваха значителното местно индианско население на града от племената навахо, хопи и зуни. Продажбите му бяха чудесни въпреки озадачените гримаси и смутения смях, с които бяха посрещали веселите му намеци, че скоро ще замине на почивка в Ню Йорк (нас. 8 550 405 души) с новата си приятелка, много известна дама, царица на телевизионно предаване, което не е за изпускане. Не погледнаха с добро око и на остроумната забележка, която беше изръсил в индианския здравен център: "Всъщност и аз съм индианец! Обаче индийски, с точка, не с перо! Затова ми е много приятно, че съм тук, на индианска земя".

Той вече нямаше постоянен дом. Пътят беше неговият дом, автомобилът беше дневната му, багажникът му беше гардероб, а мотелите "Ред Рууфс Ин", "Мотел 6", "Дейс Ин" и други места за настаняване му подсигуряваха легло и телевизия. Той предпочиташе места с поне няколко платени канала, но ако нямаше, се задоволяваше и с обичайната телевизия. В онази конкретна сутрин обаче нашият човек нямаше време за местния синоптик и за неговите осиновени животинки. Искаше да поговори с приятелите си за любов и за търсенето на любов, което се канеше да предприеме. Всъщност вече почти не му бяха останали приятели. Имаше един богат братовчед, работодател и закрилник, д-р Р. К. Смайл, и съпругата му Хепи, но и с двамата не прекарваше никакво време за разлика от служителите на рецепцията в някои мотели, които често посещаваше. Имаше няколко човека, пръснати из цялата страна и по земното кълбо, които може би все още питаеха към него чувства, подобни на приятелство. И най-вече имаше една жена в Ню Йорк (тя определяше себе си като "жената батут"), която може би отново щеше да му се усмихне, ако той извади късмет и тя приеме извиненията му. (Той съзнаваше или си въобразяваше, че съзнава, необходимостта да поднесе извинения, но помнеше само отчасти защо и на моменти смяташе, че може би увредената му памет е обърнала всичко наопаки и че всъщност тя трябва да се извини на него.) Той обаче нямаше своя обществена прослойка, нямаше кохорта, нямаше своя банда, нямаше истински приятели, защото отдавна беше изоставил светската суета. На страницата си във фейсбук се беше сприятелил или беше избран за приятел от малка и все по-оредяваща група търговски пътници като самия него, самотници, самохвалковци, ексхибиционисти и сластолюбиви жени, които се държаха толкова еротично, колкото позволяваха донякъде пуританските правила на социалните медии. Когато Кишот въодушевено сподели намерението си във фейсбук, всичките му приятели в кавички тутакси прозряха истинската му същност – вятърничав план на границата на лудостта – и се опитаха за негово собствено добро да го убедят да не преследва и тормози госпожица Салма Р. В отговор на неговата публикация се появиха намръщени емоджита и битмоджита, които му размахваха укорително пръст, имаше и гифове на самата Салма Р., присвила очи, изплезила език и въртяща показалец до дясното си слепоочие, които вкупом образуваха универсално разпознаваеми жестове, целящи да покажат на някого, че е "тралала". Той обаче не се разубеди.

Като цяло такива истории не завършват добре.

*

В младостта си – която беше достатъчно далече в миналото, та спомените му за нея да бъдат ясни – той беше скиталец по душа, не просто търговски пътник, какъвто стана впоследствие, беше пътешествал надлъж и нашир просто за да види каквото успее – от нос Хорн и Огнената земя – края на Земята, където светът губи цветовете си, а хората и нещата съществуват само в черно и бяло, до източните пустини на Иран, от град Бам и неговите пълчища от хлебарки до дивия граничен град Захедан в приключилата вече епоха на шаха, от Залива на акулите в Австралия, където беше плувал сантиментално сред делфините, до мащабната миграция на антилопите гну в непонятните простори на долината в Серенгети. Беше празнувал Холи с говорещите бходжпури потомци на индийски наемни работници на остров Мавриций, беше отбелязвал и Курбан байрам с тъкачи на шалове във високопланинското село Ару близо до ледника Колахои в Кашмир. В началото на средната му възраст споменатото Вътрешно събитие промени всичко. Когато се опомни след събитието, той беше изгубил изцяло личните си амбиции и любопитството си, големите градове го потискаха и Кишот копнееше само за анонимност и самота.

Освен това беше развил силен страх от летене. Помнеше един свой сън, в който първо падаше, после се давеше, затова беше убеден, че полетите със самолет са най-нелепата фантазия и измама, които хората, под чийто контрол се намира светът, се опитват да втълпят на невинните мъже и жени като него. Ако някой самолет изпълнеше полета си и пътниците му достигнеха благополучно местоназначението си, това според него се дължеше просто на късмет. Нищо не доказваше. Той не искаше да загине, като падне от небето във вода (като в съня си) или на сушата (което щеше да бъде още по-неудобно), затова реши, че ако боговете на доброто здраве му помогнат да оцелее някак, никога повече няма да се качи в някой от онези чудовищно тежки съсъди, които обещават да го издигнат на девет хиляди метра или да се движат над земята. Кишот наистина се възстанови, макар да провлачваше крак, а след това пътува само по суша. Понякога обмисляше дали да не предприеме морско пътешествие покрай американския бряг до Бразилия или до Аржентина, или през Атлантическия океан до Европа, но така и не го организира, а в последно време неблагонадеждното му здраве и крехката му банкова сметка сигурно нямаше да издържат напрежението от такова пътуване. Затова той стана изцяло сухопътно създание и такъв щеше да си остане.

В стара раница, старателно увити с тънка мека хартия и найлон с въздушни балончета, той носеше различни средноголеми предмети, които беше събирал по време на странстванията си: редимейд излъскан китайски камък, чиито линии приличаха на пейзаж от гористи хълмове, забулени в мъгла, подобна на Буда глава от Гандхара, вдигната дървена камбоджанска ръка със символа на мира в средата на дланта, два звездовидни кристала – един голям и един малък, викториански медальон, в който той беше пъхнал снимка на родителите си, три други снимки, изобразяващи сцена от детство в далечен тропически град, месингово ножче за пури от епохата на крал Едуард с формата на острозъб дракон, индийски кибрит "Чита Бранд" с изображение на търсещ плячка гепард, миниатюрен папуняк от мрамор и китайско ветрило. Кишот благоговееше пред тези тринайсет предмета. Когато се прибереше вечер в стаята си, двайсетина минути ги подреждаше старателно. Трябваше да бъдат разположени по точно определен начин един спрямо друг – чувстваше се у дома едва след като остане доволен от подредбата. Знаеше, че докато тези свещени предмети не бъдат поставени на точните места, животът му ще бъде лишен от равновесие и самият той може да стане жертва на паника, инерция и накрая дори смърт. Тези предмети бяха самият живот. Докато бяха с него, пътят не го плашеше, а беше неговото специално място. Провървя му, че въпросното Вътрешно събитие не го превърна в пълен идиот като онзи препъващ се тип с увреден мозък, когото видя веднъж и който беше способен да върши само най-простички неща, например да събира нападали листа в парка. Кишот работеше като търговски пътник от много години и продаваше лекарства, въпреки че беше преминал пенсионната възраст и въпреки своята вече нестабилна, непредсказуемо капризна, все по-непостоянна и инатливо маниакална умствена нагласа, но работата си дължеше на благоволението на гореспоменатия свой заможен братовчед д-р Р. К. Смайл, лекар и успял предприемач, който, след като гледа по телевизията "Смъртта на търговския пътник" от Артър Милър, не желаеше да уволни своя роднина, защото се опасяваше, че така ще ускори кончината на стария клетник.

Фармацевтичният бизнес на д-р Смайл, неизменно доходоносен, неотдавна го беше направил милиардер, защото лабораториите му в Джорджия бяха усъвършенствали впръскването под езика на болкоуспокояващия фентанилов спрей. Впръскването на силен опиоид под езика носеше по-бързо облекчение на болните от рак в терминален стадий, които страдаха от така наречената от медицинските специалисти "пробивна болка". Пробивната болка е нетърпима. Новият спрей я правеше поносима поне за един час. Мигновеният успех на лекарството, патентовано под търговското название "Ин Смайл", даде на д-р Р. К. Смайл възможността да си позволи лукса да поддържа възрастния си роднина без оглед на неговата продуктивност в работата. Странно, но се оказа, че пропадането на Кишот към лудостта – която съгласно една от дефинициите е неспособността да отличаваш "какво е така" от "какво не е така" – за известно време не повлия материално на неговата способност да изпълнява служебните си задължения. Всъщност състоянието му се оказа предимство, което му позволяваше с безусловна искреност да представя убедително съмнителните качества на много от продуктите на компанията, защото с цялото си сърце вярваше в рекламираната им ефикасност и в превъзходството им над всички техни конкуренти, въпреки че рекламните кампании бяха безспорно тенденциозни, продуктите нерядко не бяха по-добри от много сходни на тях от други марки, а в някои случаи дори бяха категорично под пазарното ниво. Поради своята неувереност в това къде се намира границата между истината и лъжата и благодарение на личното си обаяние и приятни обноски Кишот вдъхваше доверие и се доказа като идеалния търговец за стоката на братовчед си.

Кишот (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 472 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

Предвид стотиците клишета и нонсенс цитати за Свободата, които ще чуете (и видите) през тези празнични дни, нека погледнем по-философски към Нея, Свободата – така както го прави философът Боян Манчев в своята актуална книга Свобода въпреки всичко, том I | Свръхкритика и модална онтология – детайлен (по-долу ви очакват два откъса) и свръхкритически поглед през/чрез емблематичната Критика на чистия разум на Имануел Кант, в който понятията за Свобода не само се заиграват със съждения като "Възможността на свободата предполага необходимостта на борбата.", но и намират пресечни точки с така наречената звездопис на визуалния артист Биниа Верли в творбата ù Sternenschrift...

Необходимостта е зло, но няма необходимост да се живее под властта на необходимостта.

Най-големият плод на самодостатъчността е свободата.

                                                                                                                    Епикур

Увод

ФИЛОСОФИЯ И СВОБОДА

Тази книга поставя проблема за свободата като практически философски проблем. Е ли свободата условие на самото съществуване или тя е, напротив, единствено негов утопичен хоризонт? Ако свободата е условие на съществуването, то как можем изобщо да я познаем? Как това условие би могло да се отличи от фоновия шум на съществуването? Тоест, е ли тя битие – но ако е битие, как се изпитва битието? Как се изпитва свободата? А ако свободата е обратното на необходимото условие на съществуването – необходимостта, ако тя следователно е само утопичен хоризонт, как изобщо е възможно нейното въобразяване? Можем ли изобщо да я въобразим? Възможно ли е устремяването към този хоризонт? Възможно ли е то да има практически последствия? А възможно ли е едно устремяване, едно движение да няма практически последствия върху изходната си ситуация?

Какво е свободата? Какво е свободата в практически, тоест екзистенциален смисъл? Какво е свободата във философски смисъл? Има ли свободата друг смисъл освен философски? Има ли свободата друга форма на съществуване освен екзистенциална? С други думи, категория на съществуването или категория на битието е тя? Необходимо ли е една философия на субекта или една онтология да започне с понятието за свобода? Могат ли те да не започнат с това понятие като хоризонт, тоест като условие? Възможно ли е да се заличи противопоставеността между въпроса, отнесен до битието, и този, отнесен до съществуването, под формата на една онтология на съществуването – онтология, чиято възможност е необходимостта на порядъка на свободата? Ако обаче това е необходимо условие, то свободата необходимост ли е? Ако е необходимост, то е ли това свобода? Свободата свободен избор ли е или съдба?

-----------------

Първа глава, Заключение

Свръхкритическата задача

Нека след този световъртежен преход през архитектоничната втора природа на Кантовата република на Разума, в която, оказа се, протичат динамични процеси, раздвижващи почвата под краката подобно на облачните масиви и фигурите на съзвездията, насечени от орфееви комети; където сякаш неподозирана инобитийна другост превръща сградата в подвижно устройство, в автоматична конструкция, или втори организъм; нека сега, замаяни от тази органична архитектоника или фантастично мироздание, успокоим дъх и се опитаме да обобщим видяното през пътя, пресичащ бездните към хоризонта на един непознат и главозамайващ свят.

Обобщението ми ще се структурира около три свръхкритически предложения:

(Т:) Основната задача на Кантовата философия е не да разкрие условията на познанието (докса, която историята на философията е автоматизирала до безсъдържателност), а да осигури възможността за свободна каузалност. Не друго, а именно опитът за "отцепване" на републиката на свободата от механичното царство на необходимостта – царството на детерминизма – е истинската Коперникова революция на Кант.

Опитът за отцепване неизбежно води до разцепване на два порядъка – порядък на необходимостта и порядък на свободата, несводими един към друг. Оттам и дихотомичната, всъщност двуядрена архитектоника на цялата философия на Кант: разцепването на разсъдък и разум, на феномен и ноумен, на знание (за законите) и воля / желание (за свобода: тоест, според превъзмогващия синтез: за (съз)даване на закон на свободата). Законът, моралната максима, е висша изява на свободата; да си припомним, без дълга свободата е празна и несъстоятелна. Задачата на дълга е да даде тяло на свободата, да я въплъти.

Свобода въпреки всичко | Свръхкритика и модална онтология (534 стр, художествено оформление Боян Манчев/Биниа Верли/strx, цена 25 лева) е в Български книжици 

Представянето на Свобода въпреки всичко ще се случи на:

17 март | Първо студио на БНР Пловдив, 19:30

2 юни | 18:00, Гьоте Институт

Лекцията Изкуството и неговата сянка: Танцът на мрака и революцията на тялото на Боян Манчев е на 21 април | Първо студио на БНР Пловдив, 18:00 

E.U.E.R.P.I. – Ghost Villages

Кой? – Мирян Колев, ембиънт агент от Трявна със страст към звукови site-specific колажи от различни места/пространства на човекообитаване... Затова и последния му E.U.E.R.P.I. проект Ghost Villages ни отвежда край Трявна в обезлюдени, изоставени селища, постепенно поглъщани от гората... там, където дълги години преди пандемията съществува социална изолация; там, където звучи Гласът на Тишината/Самотата... но за Ghost Villages саундтрака най-добре да разкаже самия Мирян Колев...

Какво? – Първо дойде идеята просто да изследвам и документирам тези села. По време на пандемията стана невъзможно да се пътува, а изпитвах нужда и затова реших просто да пътувам наоколо, около Трявна, където живея. С помощта на карти почнах да си набелязвам маршрути и така започнах да откривам и някои от тези села. Снимах ги, но след това реших, че трябва да ги документирам и звуково. Но не само да ги документирам, а да ги интерпретирам по някакъв начин. Отначало нямах идея какъв конкретен звук искам да запиша, но исках да е нещо, което пресъздава атмосферата на тези места.

Започнах да записвам целенасочено звуци през есента. Оказа се предизвикателно да се запишат конкретни звуци, защото тези места се оказаха наистина тихи. Обикновено може да се чуят птички и като цяло звука на гората, защото тези села бавно, но сигурно се превръщат в част от гората. Но аз исках да запиша и неща характерни за самите къщи. Оказа се, че това може да се случи най-добре при лошо време. Тракащи прозорци, когато има силен вятър, капчуци през продънените покриви след дъжд...

Как & Къде? – В района има над 100 села, а напълно изоставените, които съм обиколил са поне 10. Като цяло обезлюдяването е характерно за всички планински райони в България, но голяма част от тези села нямат инфраструктура, труднодостъпни са и до някои никога не е имало асфалтов път, да не говорим за течаща вода. Предполагам това са едни от причините за обезлюдяването. Звуците записвах с портативен рекордер. Обработвам всичко в Reaper като се стремя тези звуци да са основата, която пресъздава атмосферата на тези места, а след това добавям останалото, което в случая е китара. Но се стремя намесата да е достатъчно минималистична, за да има достатъчно пространство в композициите.

Защо? – Просто това е част от заобикалящата ме среда. Интересно е, че за нас хората това може да се нарече пандемия на изчезването, но за природата това е напълно естествен процес и част от нейния кръговрат. Определено си мисля, че има потенциал, който може да се доразвива, така че този проект няма да завърши с издаването на албума. Тези обезлюдяващи се места се увеличават, така че в бъдеще кой знае, може това да се превърне в нов музикален жанр.