My Mir

"Има изречения, които разделят времето на две: преди и след това." – за финландката Селя Ахава времето може и условно да се раздели на Преди спечелването на Наградата за литература на Европейския съюз 2016 с романа Неща, които падат от небето и След това, но и на самата Ахава ù е по-забавно да го раздели на Преди да изчезне мъжът ми и След това да се превърне в... Жена... Романът-автофикция Преди да изчезне мъжът ми си играе с генезиса и на двата Свята (Мъжкия и Женския) до пълното им сливане (отвъд вечната борба за надмощие), а откъсът тук ни напомня, че между Преди и След това винаги стои едно съдбоносно Сега – онзи миг, в който един мъж ще изрече "Всъщност винаги съм искал да бъда жена."... Повече за това "Как да започнеш да си жена, когато си четиресетгодишен мъж" ще разкаже самата Селя Ахава през декември, а Сега...

Мъжът ми си поема дъх. Както се прави, когато човек се кани да изрече нещо, което ще промени всичко. Въздухът изпълва гръдния му кош, поспира за миг и после изригва. Тогава той казва:

– Всъщност винаги съм искал да бъда жена.

Така казва мъжът ми с четиресет години закъснение.

Има изречения, които разделят времето на две: преди и след това. Изречения, които не можеш да изтриеш, колкото и да се разкайваш, да отричаш или да си ги вземаш назад по-късно.

Ставам от мястото си, заобикалям масата и го прегръщам. Казвам му:

– Ти си смел човек.

Той притиска лице в корема ми и изрича:

– Бях ням, толкова много години бях ням. Но реших, че все пак ми остава някакъв живот. Има и възрастни жени.

Така казва той, мъжът ми.

Кухня. Маса. Чиния. Чаша.

Мъжът ми иска да бъде възрастна жена. Може би това не значи нищо. Може би няма нужда да значи каквото и да било. Все още не е стар, млад е още, и все още е мъж.

Ето че сега го е изрекъл и може би това е достатъчно. Хубаво е да се говори. Аз определено издържам на думи.

Връщам се в своя край на масата. Седим си така, с масата помежду ни, с това непонятно изречение помежду ни, докато мъжът ми не тръгва за работа. Мозъкът ми скърца, защото нещата, образите и имената се откъсват от местата си.

Мъж. Жена. Кухня. Маса.

Вечерта седя сама на дивана, чакам го да се прибере. В главата ми се оформят първите въпроси. Какво иска той? Иска ли нещо? Какво ще стане сега?

Как да започнеш да си жена, когато си четиресетгодишен мъж?

Как да започнеш да си жена, когато по брадичката ти е набола бодлива брада, ноздрите на носа ти се разширяват прекомерно, кожата на лицето ти е загрубяла от зимния въздух, а линията на косата ти е на погрешното място върху челото?

Спомням си как измръзнаха скулите на мъжа ми, когато се спусна с колелото по едно нанадолнище в кучешки студ. Спомням си как диханието му образуваше ледени нишки по шала му. Как слънчевият загар лятно време очертаваше бръчиците в ъгълчетата на очите му. Как побеляващият бретон покриваше челото му. Как веждите му се устремяваха една към друга, а кожата под очите му вече издаваше възрастта. Мъжът ми не се поглеждаше в огледалото. Само понякога, преди дълъг излет с колелото, можеше да поспре за миг там и да се втренчи в собствената си решителност, колкото време трябва, за да се намести шапка.

Ала сега на рафта в тоалетната се е намърдал крем за лице. И от него започва моето разтягане. Превръщам се в ластик. Всеки ден ме изправя пред малко по-голямо изпитание от предишния. Ще издържиш ли на това? А на това? И дотук ли ще се разтеглиш?

Не знам какво се случва. Никой от двама ни не го проумява. Какво става с хората по правило в такива ситуации?

По правило такива неща не се случват.

Гледам крема за лице и си мисля "да, ще я понеса тази опаковка". Съзнанието ми разделя промените на ситни, единични части и ако ги разглеждам така, отделени едни от други, вярвам, че мога да понеса всяка една от тях.

крем за лице

обезкосмена мишница

магазин за дрехи

час за фризьор

презрамка на сутиен

Мъжът ми трепери като тийнейджърка и се затваря в спалнята, за да се гримира.

– Искаш ли да видиш? Сигурна ли си?

Кимвам, какво друго ми остава. Ето го моя мъж – с грим на лицето.

– Прекалено тъмни сенки по клепачите – казвам му. – Състаряват те.

– Да. Чудех се дали светлите нямаше да стоят по-добре – отвръща мъжът ми, впил поглед в собственото си отражение.

Този поглед е нов, той гледа себе си по по-различен начин отпреди.

После измива грима и отива да окастри живия плет.

Иде ми да избягам в чужд град. Искам да се събудя и да установя, че това не е истина. Искам да кажа: обличай се насаме, обличай се в градината, обличай се, докато не гледам, а дали не би бил съгласен да бъдеш женствен мъж, но да дадеш на жената в теб по-приглушен глас, веднъж седмично, скришом. Бъди си жена, ала трябва ли да се вижда?

Отиваме заедно в кабинета на психиатъра. Държим се за ръце. Неспособна съм да отговарям на въпросите, защото плача по време на цялото събеседване. Посещаваме и други кабинети. Плача във всичките. Искам да се справя с това. Толкова болезнено искам да се справя. Как се справя човек с подобно нещо?

Времето минава независимо от всичко, колкото и стъписващо да е това. Има дни, седмици, срещи, зъболекари. Движим се напред. Храним се, способни сме да се храним, способни сме да говорим и вървим. Разговаряме, вечер подир вечер мъжът ми говори, нови истории и спомени се надигат от дъното на душата му, а аз го слушам. Благодарна съм за тази нова близост помежду ни, макар изреченията, които той употребява, да въвеждат между нас неизвестността.

Спим – колкото и смайващо да е това. Все още сме способни да спим един до друг. Продължаваме да ходим хванати за ръце. Огъваме се под тежестта на непоносима горест. Като две руини сме, които ходят, разговарят, приготвят си храната, перат дрехите си. Способни сме да го правим. Способни сме почти на всичко, освен на това, да разкажем на хората какво се случва с нас.

Това се случва наистина. Това се случва наистина.

Времето ни влачи със себе си.

През нощта имаше момент, в който мракът почти ми помогна да забравя, кратък миг в съвършения мрак. Присламчих се опипом до познатото тяло. Увиснах в чернилката и изключих за всичко останало, положих колкото можах усилия.

Дишай,

докосвай,

мрак,

кожа.

Значи все пак си беше там.

Любовта си има свои пътища, свой глас и...

При все това.

Прекалено малко мрак.

Преди да изчезне мъжът ми (превод Росица Цветанова, 256 стр, цена 18 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия

Селя Ахава ще представи онлайн Преди да изчезне мъжът ми на Софийски международен литературен фестивал 2020 | 12 декември | 14:00, тук

"Най-важното нещо е да говориш с някого. В противен случай, останал сам, човек няма представа на кой от трите етажа се намира." – тези думи принадлежат на романа Три етажа на израелския писател Ешкол Нево... Трите "етажа" са трите основни фази според теорията на Фройд за личностното развитие, но всъщност са и три етажа от сграда в предградията на Тел Авив, където три семейства преживяват три катарзисни истории, разказани в три монологични форми – в откъса по-долу се намираме на Втория етаж, където Хани (майка с две деца, наричана от съседите си "вдовицата", защото съпругът ѝ постоянно пътува) пише писмо до приятелката си Нета, което се превръща в Изповед... не по-малко интимна и съдбоносна от съобщенията, които съдията от Третия етаж Девора оставя на телефонния секретар до покойния си съпруг... и не по-малко обръщаща Света с главата надолу от разказа на Арнон от Първия етаж, който подозира съседи в сексуално малтретиране на дъщеря му Офри... Да, има нишка, която свързва трите истории също като стълбището, което свързва трите етажа, но... имате шанса да я откриете и в компанията на самия Ешкол Нево (който гостува на Софийския международен литературен фестивал 2020), и във филмовата адаптация на Три етажа от режисьора Нани Морети през 2021-а...

Здравей, Нета,

Вероятно ще се изненадаш, когато получиш това писмо. Не сме се чували от доста време, а и кой пише писма днес? Но с имейл ще бъде твърде рисковано (след малко ще разбереш защо), а и истината е, че просто нямам друг близък, с когото да споделя това. Всъщност се опитах да се обадя на моята психоложка. Тази, при която ходех тогава, помниш ли? Имах добра химия с нея. Всичко се свежда до химията, дори при психолозите. Някога ходех в малкото мазе под къщата ѝ в Ар Адар, съкрушена, и си тръгвах все така съкрушена, но по-малко объркана. Тя не говореше с обичайните клишета: id и егото, и майка ти, и как те кара да се чувстваш това. Говореше ми просто, съвсем разбираемо и понякога ми разказваше нещо дребно за себе си. Ако пресрочехме времето, не го правеше на голям проблем и в края на сесията слагаше ръка на рамото ми (наистина ме докосваше!). И през всички тези години си казвах, че ако някога отново загубя равновесие, имам човек, на когото да се обадя.

Синът ѝ вдигна телефона.

Попитах дали мога да говоря с Михаела.

Настъпи тишина. Дълга.

И после той каза, че тя е починала. Преди две години.

– От какво? – попитах.

– Рак.

Не знаех какво да кажа. Затова казах само:

– Съжалявам. Съжалявам за загубата ви.

– Да.

– Майка ви беше много специална жена.

– Да.

Беше очевидно, че той знаеше, че съм пациент. Беше очевидно, че вече е свикнал с обаждания като моето, обаждания от пациенти, научил се е как да ги приема, но и че иска да приключи разговора възможно най-бързо.

Останах да стоя там с телефона в ръка дори след като затворихме, слушайки звуковите сигнали, които се чуват след прекъсване на разговор. Как бе могла да ми го причини, мислех си аз.

Цялата седмица преди това обаждане си представях как потъвам в мекия фотьойл срещу нея, виждах дебелия килим с цвят на вино в краката ни, спираловидния нагревател между нас, на който както обикновено работеше само една спирала. Във въображението си бях добавила още сиво в косата ѝ (все пак бяха минали петнайсет години), но ѝ оставих старомодния кафяв пуловер, прекалено големите за лицето ѝ очила и бонбоните "Вертерс ориджинал", които в началото на всяка сесия тя слагаше в малка чиния, казвайки, че въз основа на броя бонбони, които изям по време на нашия час, ще знае как наистина се чувствам.

Имах подготвено встъпително изречение. Нещо интелигентно. Вече си представях как ще протече разговорът ни, моментите, в които щяхме да мълчим, и момента, в който ще направи връзката между майка ми и тревогите ми за Лири, и момента, в който ще избухна в сълзи, и тя ще ми подаде леко ароматизирана кърпичка, и момента, в който ще погледне бегло часовника вляво зад мен, и момента, в който ще извадя чековата си книжка и ще я попитам дали таксата е същата както преди. Представях си ръката ѝ на рамото ми, задържаща се там за миг, преди да се сбогуваме, и забързаните ми крачки от вратата на мазето през цъфналата ѝ градина към паркинга, и бавния трафик около хълмовете до път №1, докато по радиото звучи песен, която обичам (да кажем, Нийл Йънг, нека да бъде "Навън през уикенда"), и аз отново съм достатъчно открита, за да позволя на музиката да влезе в мен, да потече из кръвта ми.

Сега няма градина и няма Нийл Йънг. Едно телефонно обаждане беше достатъчно, за да ме тласне надолу по стълбата, обратно в отправната точка:

Нещо се случи, Нета, и не мога да кажа на никого. Но трябва, просто трябва да го кажа на някого.

Стана толкова лошо, че вчера потърсих църква с изповедалня. Отидох с колата до Американската колония. Помниш ли как Номи – когато работеше за Обществото за защитата на природата и винаги използваше думата "магично" – ни заведе на обиколка там и в крайна сметка се озовахме в църквата на чуждестранните работници? Така че аз обикалях там около два часа тази седмица, но не открих дори следа от нея. Накрая попитах един мъж (точно твоят тип, с румени бузи и широки рамене), който караше велосипед, и той каза, че наистина там е имало църква, но била срината преди година и сега на нейно място има офис сграда, ето я, точно пред нас.

– Мислех, че църквите трябва да са вечни – казах аз. Той кимна, без да разбере какво казвам, и продължи да върти педалите (младите момчета дори вече не ни виждат, забелязала ли си? Чакай, може би теб те виждат!) и изведнъж цялата енергия се изцеди от тялото ми.

Това не е Хани, която познавам. Чувам те как си мислиш това, може би дори го казваш на глас в своя хол в Мидълтаун.

И може би затова ти пиша. Защото ти помниш моята добра версия. Дори само написването на името ти в горната част на страницата бе достатъчно, за да се почувствам малко по-чиста.

Имам много приятелки тук, не искам да си мислиш, че нямам (популярна съм! За първи път в живота си!), но не вярвам на никоя. Срещнах повечето от тях (истината е, че срещнах всички, но "всички" звучи жалко) покрай децата.

Това е начинът, по който си създаваш връзки в предградията. Кратък разговор, докато вземаш децата от предучилищната група, води до срещи за игри, които, ако не завършат с катастрофа, водят до други срещи за игра, и докато децата си играят, ти разговаряш с другите майки; първо за децата, колко прекрасни са те, въпреки че определено могат да те изтощят, а после клюкарствате за учителката на вашите съкровища – не мислите ли, че е малко прекалено да си взема два почивни дни през седмицата? Мога да разбера един ден, но два? И е много хубаво, че им чете от вестника всяка сутрин, но не съм сигурна, че децата на тази възраст трябва да знаят разликата между ракета Касам и ракета Град. Между другото, в ресторанта в парка в неделя имат специално предложение – децата ядат безплатно – и наистина си струва парите, ако поръчате например пица, а чухте ли, че новият басейн ще отвори това лято? Кметът иска да спечели няколко точки преди изборите, а с този ход не може да сбърка, и да, доктор Каспи е най-добрият педиатър в района, заслужава си да изтърпите безкрайното чакане и намръщената му рецепционистка заради онзи момент, когато ще разгледате снимките от семейното пътуване до Шварцвалд и ще осъзнаете колко са пораснали децата...

Отначало чаках момента, когато нещо истинско ще изплува от цялото това тривиално бърборене. Ние просто се проверяваме, мислех си, опитваме водата. След минутка някоя от нас ще се откаже да представя живота си като съвършен и след това ще започне истинският разговор.

С времето осъзнах, че това няма да се случи. Всичко щеше да си остане така, както си беше. Полет до никъде.

Но това зависи и от теб! Чувам как казваш от другата страна на Тихия океан (или е Атлантическият? Никога не помня кой от тях ни разделя). В крайна сметка, Хани, можеш да насочиш разговора към неща, които те вълнуват повече!

Само че аз опитвах в началото. Хвърлях стръвта. Но никоя от тях не захапа. Казвах неща като:

"Понякога наистина изпитвам силното желание да стана и да зарежа всичко". Или: "Не съм чела книга от раждането на децата и се чувствам глупава заради това". Или: "Дъщеря ми все още има въображаеми приятели и се страхувам, че ще свърши като майка ми".

Те реагираха със смущаващо мълчание. И отклоняваха погледи.

Така че след няколко такива мълчания преставаш да опитваш. И се задоволяваш с бърборенето. След няколко години, когато нова майка, която не знае кодовете, се премества в квартала и двете заедно чакате децата ви да излязат от тренировката по джудо, тя изведнъж казва: "Винаги се чувствам тъжна и не знам как да го променя, страхувам се, че съпругът ми ще ме напусне, ако продължавам така", ти реагираш със същото мълчание, защото се боиш, че след цялата тази тишина толкова години, ако сега си отвориш устата, оттам ще изригне лава и ще изпепели всичко.

(Помниш ли онази нощ в Гватемала, когато ни заведоха да видим вулкана, който не е бил активен в продължение на двеста години, и изведнъж той започна да бълва лава? Знаеш ли, мисля, че това е бил единственият път през всичките ни години приятелство, когато съм те виждала уплашена. Наистина уплашена.)

Три етажа (превод Паулина Мичева, 272 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

Ешкол Нево е гост на фестивала CineLibri 2021 | 16 октомври, 19:00 | кино Люмиер 

Филмовата адаптация на Три етажа е в програмата на CineLibri 2021 

Да, мракобсебените истории винаги са вълнували философа Боян Манчев – и в поредицата философски книги, и в театралните хибриди на колектива Метеор... След последната ни среща с Тъмният танц, сега е време за Зима: Вещици, комети – първа (в две части) книга от новата поредица Фантастичен часослов (от четири книги-"сезони") – по-долу ви очакват Вещици на времето, които въвличат двете части Есен: Вещици, Вестители и Зима: Вещици, Комети в кръговрата на Фантастичен часослов (остават книгите Пролет и Лято)... Да, Зима: Вещици, Комети е вдъхновена от живописта на Балдунг Грин, фрагментарна е и се чете като поема (или като дневник на "повече от видимото"), а в навечерието на Вси Светии, тематично на 30 октомври, ще добие формата на пърформанс за "Времена на свят, обърнат с главата надолу"...

Из Вещици на времето

31 октомври – 1 ноември 2014

Кои са те? Тези зли, немигащи, желани, огнени

жени? Те са вещици.

Жълти облаци се кълбят около тях, пълзят,

издигат се, димят като поток от лава.

Вещиците ни желаят.

Вещиците на Балдунг Грин ни посещават нощем,

но и денем, рано сутрин, често пъти неочаквано,

но винаги ритмично. Те са чудеса, които дишат

плът и яздят дим, напоени с роса върбови клони

и ръждиви кули есенни листа. Сокът на вещиците

е горчив и се вгорчава с всеки час на есента,

набъбва като черно виме на козел, дои смъдящата мъгла на утрото.

Вещици мои, вещици безразлични, зли красавици, туловища от мрачна радост,

тук завийте в ъгъла на времето, тук огъвайте все

повече и повече пространството, натягайте.

Не, не ставайте разумни, не бъдете раболепни пред изкуството на мага.

Също като вас, и аз съм страдаща, терзаеща душа, също като вас, сияйна плът

и мрак, нищо общо със човека.

* * *

Вещици на времето, Weather Witches, те димят

през нас, те димят като оста на времето. Вижте

ги как размятат черните си гриви във небето, как

яздят огнедишащите котки, как кълбят материята на нощта, плътта на облака,

тези тежки ефирни тела, тези неовладяеми, неоползотворими, неустоими субстанции.

23 ноември 20**

Те властват над бурята, вулкана, облака. Те са

нямата закана на атома, те дробят ядрото като ускорител, ядрена параферналия.

Всеки миг в тръбата им е съзвездие от време, разбиване на галактики.

Яйцето на козела, черното яйце на котката, на вещерското дете,

ето, каймакът на черните галактики го пресича.

Вещерската гостба дими като вулкан, дими на мандрагора и здрачът я облизва

с изгладнял език, а мишките звънят като мъниста

по колбите на алхимическата злост.

* * *

Умората, която се надига през вашите вечно

млади тела, вещици, е по-стара от битието.

По-стара от архаиката на световното въртене.

* * *

Котките безмълвно шляейки се между опадали

дюли и жълти листа, събират полковете на

мъглата.

Дъждът ни покри с пелените си, зави ни и ни

отви като кърмачета на тъмната земя.

Но мъглата ни пови с пелени от жълти листа

и ранна шума, с топли керемиди и оранжеви

плодове.

Ето, зародиши на желанието, ние набъбваме в

есенния инкубатор, тлеещи въглени на все по-

неистовия живот, бебета на алхимията.

31 октомври 20**

Ние, вещици на щастието, ние сатурналии на

подземните удоволствия

ние сме комините на алхимията

как кожата ни се превръща в ципи,

а ципите в нокти

* * *

Котката е дракон, облак, Сатана. Разстила се

като въртоп от сажди, центрофугата на хаоса.

Замята покривалото си и настава нощ. Скимти

като проклятието на материята, и посява черна

жътва под звезди от черно биле.

* * *

Сатаната приближава на шейна,

Змей на зимата, въстанал от пухените подземия,

разкрачен над ледената бездна, немите океани от

кристал, гърбове на ледени чудовища и тишина.

Плъзгачът скърца по гърбовете на жестоките

сестри на бездната.

24 ноември

Вещици, познавате декември

Кой е любимият ви сезон вещици

Има ли в маслинената кръв на боровете

достатъчно черно биле и лед

Има ли в булото на мъглата достатъчно тайна и

съзаклятие

Заскрежените клони достатъчно сухи ли са за да

кълнат, за да проклинат и да мъстят?

Както замръзналите въглища,

отдавна угасналата печка, бумтящата преизподня топли земята,

сгрява чугуна, обвива с огнен език дървата, мъсти като сърце на зимата и вика

ятото на своя побратим, гарвана

1 декември

Дойде вашият месец, вещици

Утрото изпръхва

Коминът е студен, влизайте в него, палете

Вилнейте

Нека пукат дървата и да бумти печката на света

Да светят боровете като коледна украса

И вятърът на декември да облизва с огнен език

небето

Кометата на зимата пресича тъмната загадка на

облака

Лудостта на земята е по-голяма от тази на

Небето

26 октомври 20**

Потъваме в подземието на зимата.

Но колкото повече потъваш под повърхността,

толкова повече нараства възможността

да достигнеш другата страна, да излезеш в друг

свят.

Обърнати знаци на времената

Звезди-гъби

Времена на свят, обърнат с главата надолу.

26 декември 20**

Знаем повече от видимото.

Вещи, ние виждаме,

гледаме, бдим.

Зима: Вещици, комети (цена 13 лева, 10 лева на премиерата) е в Български книжици 

Премиерата на книгата в специална сценична форма от актьорите Леонид Йовчев, Грета Гичева и Катрин Методиева под режисурата на Ани Васева е в две сесии на 30 октомври в кино Влайкова | 18:30 и 19:00

"Ирис" – крайморски хотел в Япония... като цветето ирис... или като името на богинята на дъгата в гръцката митология – да, в романа Хотел "Ирис" (откъсът по-долу) на Йоко Огава има много цветове и нюанси... почти като тези в дъгата... Като във всяка дъга на човешката душа има и дъжд, има и слънце; има и среща между 17-годишната Мари (от семейния хотел Ирис) и енигматичен преводач от руски; има го и уединения остров Ф и морския бриз, който навява у героите и лятна меланхолия, и сексуални фетиши, и страстни дилеми, и страх, и щастие, и... усещане за "смисъл на думи, които иначе биха били напълно непонятни"...

Из Втора глава

– Ти дойде! – бяха първите думи на мъжа.

– Да – отговорих му аз.

Струваше ми се, че смущението му беше по-силно от радостта. Свеждаше очи към краката си, избягваше да отвръща на погледите ми. Без някакъв смисъл мачкаше края на вратовръзката си, търсейки припряно следващата дума, която не си бе подготвил предварително. Известно време стояхме там и слушахме акордеониста. Момчето беше облечено също както миналата седмица и бе застанало на същото място. Не можех да преценя дали и мелодията беше същата, но що се отнася до дрезгавите звуци, при тях не долових промяна.

В калъфа на акордеона нямаше почти никакви пари. Голямата стрелка на цветния часовник се придвижи до цифрата 5, направена от салвия.

– Какво ще кажеш, да повървим малко? – предложи преводачът и извади монета от джоба си. По иззвънтяването ѝ се уверихме, че тя е паднала в калъфа, след което тръгнахме.

Крайбрежната улица вече бе потопена в атмосферата на лятото. Всички ресторанти и кафенета наоколо бяха разтворили терасите си, количките за сладолед бяха подредени една до друга, по плажа бе започнало изграждането на душ кабини. Морето бе изпълнено с яхти, та чак очите да те заболят от ослепително ярката светлина, която се отразяваше в платната им.

Ала блясъкът на лятото не достигаше до мъжа. Той бе навлечен в костюм в тъмен нюанс, с вратовръзка с банален десен. Материята на очевидно дълго носените му дрехи се бе протрила, но добрата му стойка бе гордо съхранена.

Тръгнахме в посока, обратна на пристана за туристическите корабчета. Без да имаме ясна представа накъде сме се отправили, просто вървяхме по простиращия се пред нас път.

– Днес хотелът пълен ли е?

– О, не. Има само три резервации. Жалко, че точно в неделя пълният прилив е скрил крепостните стени...

– Да, наистина.

– Откога живеете на остров Ф.?

– Вече ще станат повече от двайсет години.

– И винаги ли сте живели сам?

– Да.

Разговорът вървеше на пресекулки, не успяваше да се развие в някаква определена посока. Мълчаливите паузи траеха много по-дълго. Именно във времето на мълчание ясно усещах до себе си тялото на преводача. Дали ще заобиколи някоя улична лампа, ще изтупа някое кончè, кацнало на гърдите му, или ще наведе глава, за да се изкашля, с крайчеца на окото си плътно следях всяко, дори и незначително помръдване на тялото му.

Предполагам, се дължеше на това, че нямах спомен да съм вървяла редом с някого. Баща ми бе починал рано, а майка ми винаги вървеше пред мен. Не бях имала нито приятели, нито гадже, с което да си приказвам и да се шляя из града. Затова и толкова се стеснявах, чувствайки топлината на тялото на човека до мен.

– Мислех си, че няма да дойдеш.

Бяхме вървели сякаш безкрайно и чак когато стигнахме до носа, седнахме на една пейка.

– Защо?

– Защото за едно седемнайсетгодишно момиче не би било особено забавно да прекара неделята със старец като мен.

– Ако съм у дома, ще ме ангажират с хотелските задължения. А освен това, как да откажа на човек, който се е почувствал толкова щастлив само от едно мое помахване на раздяла...

Истината бе, че не исках да си представям застиналата пред цветния часовник самотна фигура на преводача. Ако не бях откликнала на писмото, несъмнено щях да седя на рецепцията в очакване часовникът да прехвърли два часà и вероятно непрекъснато щях да мисля за мъжа. Не исках силуетът на този, който ме очакваше, да се припокрие със силуета на мъжа, останал сам на стълбищната площадка, изложен на любопитните погледи на гостите на хотела.

– Каква е онази Мари, която се появява в руския роман? – попитах аз.

– Тя е една изтънчена, интелигентна и красива жена. Умела е в ездата и плетенето на дантели. Имаше една фраза, която гласеше, че... прелестна е като венчелистче, окъпано в утринна роса...

– Така като гледам, сходството ни се изчерпва само с името...

– Мари е и влюбена. В учителя си по езда. И това е най-възвишената и изумителна любов, която може да съществува на този свят.

– Приликата ѝ с мен все повече и повече намалява.

– В мига, когато те зърнах в хотел "Ирис", веднага се сетих за онази Мари. Образът ѝ, който рисувах в съзнанието си, докато превеждах, много ми напомняше за теб. Затова бях и силно удивен, като научих, че се казваш Мари. Макар и да съществуват толкова други имена...

– Баща ми ме е кръстил така.

– Чудесно име. Отива ти.

Преводачът прекръстоса крака и, присвил очи, се загледа в морето. А аз се почувствах щастлива, все едно бях получила комплимент от баща си. Туристите, които идваха чак до носа, бяха малко и освен пейката, на която седяхме ние, всички останали бяха празни. Хълмът бе покрит с полски цветя, чиито стебла нежно се поклащаха при всяко съвсем леко подухване на вятъра. Оградената с парапет пешеходна пътека се виеше от подножието към върха, като отвсякъде се откриваше гледка към морето.

Крайбрежната алея, по която бяхме дошли, продължаваше от лявата ни страна. Останките от крепостните стени все така бяха погълнати от морето. В далечината се виждаха мъглявите очертания на остров Ф.

– Аз никога не съм чела какъвто и да било руски роман.

– Когато завърша превода, ти ще си първата, на която ще го покажа.

– Сигурно ще бъде прекалено труден за мен.

– Няма такова нещо. Историята сама ще те води, не е нужно да търсиш някакъв дълбок смисъл.

– Ако отида в библиотеката, мога ли да намеря книги, преведени от вас?

– Не, за съжаление... Ако трябва да съм честен, аз не съм преводач, на който издателствата възлагат превеждането на книги, с други думи, не съм истински преводач.

В моите очи дефиницията за преводач не представляваше някакъв проблем, но мъжът поклати глава, сякаш се извиняваше.

– В обсега на дейността ми попадат основно туристически пътеводители, търговски брошури, рубрики от списания. Също така реклами за лекарства, ръководства за употреба на електрически уреди, бизнес кореспонденция, рецепти от руската кухня – занимавам се все с такива, разнообразни неща, нямащи нищо общо с изкуството. Не че някой ми е поръчал да преведа романа, правя го единствено за собствено удоволствие.

– Струва ми се, че това е удивителна работа – по такъв начин вие придавате смисъл на думи, които иначе биха били напълно непонятни.

– Никой досега не ми е казвал подобно нещо.

Неловкостта помежду ни малко по малко започна да се разпръсва. Докато му задавах въпроси, си позволявах от време на време да се вгледам в профила му. Той вече почти не мачкаше вратовръзката си. Стеснителността обаче изобщо не го напускаше. Макар и да бе свързано с благоприличието и дискретността му, това чувство го бе подчинило, пускайки дълбоки корени у него. Първо си помислих, че е заради инцидента в хотела, но тази история отдавна вече бе приключила. Дали казваше нещо, или насочваше поглед, съществото му сякаш се изпълваше със страх, че ако направи някаква погрешна стъпка, момичето пред него ще се разтроши на парчета. Беше ми странно от какво би могъл да се страхува човек на такава възраст.

Той отмахна една тревичка, паднала върху пейката, леко прибра кръстосаните си крака, за да не пречи на една бяла зелева пеперуда, насочила се към цветето до стъпалата му. Ръцете му бяха изпъстрени с петна, възелът на здраво пристегнатата вратовръзка бе наполовина потънал в бръчките на врата. Чертите на лицето му не блестяха с нещо особено, но ушите му бяха забележителни. Едно че имаха формата на остров Ф., ами и представляваха онази част от тялото му, която за пръв път прикова погледа ми.

– Нямате ли семейство? – попитах аз.

– Нямам – отвърна преводачът.

Той, така или иначе, не изглеждаше като човек, който има семейно огнище. Трудно ми бе да си представя атмосферата в дома, където е израснал, отношенията с родителите му, как ли изглежда къщата, намираща се на остров Ф.

Струваше ми се, че независимо от хода на времето, изведнъж се бе появил от някое отдалечено място направо на стълбищната площадка в хотел "Ирис".

Хотел "Ирис" (превод Маргарита Укегава, 176 стр, цена 18 лева) е в книжарниците