My Mir

E.U.E.R.P.I. – Ghost Villages

Кой? – Мирян Колев, ембиънт агент от Трявна със страст към звукови site-specific колажи от различни места/пространства на човекообитаване... Затова и последния му E.U.E.R.P.I. проект Ghost Villages ни отвежда край Трявна в обезлюдени, изоставени селища, постепенно поглъщани от гората... там, където дълги години преди пандемията съществува социална изолация; там, където звучи Гласът на Тишината/Самотата... но за Ghost Villages саундтрака най-добре да разкаже самия Мирян Колев...

Какво? – Първо дойде идеята просто да изследвам и документирам тези села. По време на пандемията стана невъзможно да се пътува, а изпитвах нужда и затова реших просто да пътувам наоколо, около Трявна, където живея. С помощта на карти почнах да си набелязвам маршрути и така започнах да откривам и някои от тези села. Снимах ги, но след това реших, че трябва да ги документирам и звуково. Но не само да ги документирам, а да ги интерпретирам по някакъв начин. Отначало нямах идея какъв конкретен звук искам да запиша, но исках да е нещо, което пресъздава атмосферата на тези места.

Започнах да записвам целенасочено звуци през есента. Оказа се предизвикателно да се запишат конкретни звуци, защото тези места се оказаха наистина тихи. Обикновено може да се чуят птички и като цяло звука на гората, защото тези села бавно, но сигурно се превръщат в част от гората. Но аз исках да запиша и неща характерни за самите къщи. Оказа се, че това може да се случи най-добре при лошо време. Тракащи прозорци, когато има силен вятър, капчуци през продънените покриви след дъжд...

Как & Къде? – В района има над 100 села, а напълно изоставените, които съм обиколил са поне 10. Като цяло обезлюдяването е характерно за всички планински райони в България, но голяма част от тези села нямат инфраструктура, труднодостъпни са и до някои никога не е имало асфалтов път, да не говорим за течаща вода. Предполагам това са едни от причините за обезлюдяването. Звуците записвах с портативен рекордер. Обработвам всичко в Reaper като се стремя тези звуци да са основата, която пресъздава атмосферата на тези места, а след това добавям останалото, което в случая е китара. Но се стремя намесата да е достатъчно минималистична, за да има достатъчно пространство в композициите.

Защо? – Просто това е част от заобикалящата ме среда. Интересно е, че за нас хората това може да се нарече пандемия на изчезването, но за природата това е напълно естествен процес и част от нейния кръговрат. Определено си мисля, че има потенциал, който може да се доразвива, така че този проект няма да завърши с издаването на албума. Тези обезлюдяващи се места се увеличават, така че в бъдеще кой знае, може това да се превърне в нов музикален жанр.

"Пиша тези страници през март 2020 г., затворена вкъщи заради..." – да, всички знаем причината за "домашния арест" на Исабел Алиенде, защото и ние преживяхме същото... Всички знаем и че Алиенде е сред най-изкусните портретисти и изповедници на женската Душа, затова и новата ù книга На жените с обич е посветена на... "най-важната революция на двайсети век" – да, Исабел (като дъщеря и майка) говори за феминизма, за начините, по които да се определиш "като жена по свой начин, по свои правила, опипом, като слепец"...

За нетърпеливата любов, дълголетието и добрите вещици

"Ще бъдеш обект на много нападки и ще платиш висока цена за идеите си", предупреждаваше ме загрижено майка ми. С моя характер никога нямало да си намеря мъж, а да останеш стара мома, беше най-страшната участ; този етикет се лепваше горе-долу от двайсет и петата година нататък. Не биваше да се помайваме. Стараехме се да оплетем в мрежите си някое момче и набързо да се венчаем, преди някоя друга хитруша да се е уредила с добра партия. "Аз също ненавиждам мачизма, Исабел, но светът е такъв, какво да се прави, винаги е било така", убеждаваше ме Панчита. Аз четях съвестно и от книгите бях научила, че светът постоянно се променя и човечеството еволюира, но че промените не идват сами, а се постигат с много битки.

Аз съм нетърпелив човек; сега разбирам, че се стремях да инжектирам феминизъм на майка ми против волята ѝ, без да съобразявам, че тя е от друга епоха. Принадлежа към поколението на преход между нашите майки и нашите дъщери и внучки, което измисли и тласна напред най-важната революция на двайсети век. Би могло да се твърди, че Руската революция от 1917 г. е била най-значимата, но пък тази на феминизма е по-дълбока и по-трайна, засяга половината човечество, обхванала е и е докоснала милиони човешки същества и е най-голямата надежда, че цивилизацията, в която живеем, може да бъде заменена от друга, по-развита. Това привличаше и плашеше майка ми. Тя бе отгледана с друга от аксиомите на моя дядо Агустин: по-добре познато зло, отколкото непознато добро.

Може би съм създала у вас впечатлението, че майка ми е била една от конвенционалните матрони, типични за нейната социална среда и поколение. Не беше такава. Панчита излизаше от обичайния калъп на дамите от нейната среда. Боеше се за мен, но не от прекомерно благочестие или старомодност, а защото много ме обичаше и изхождаше от личния си опит. Убедена съм, че неволно точно тя е посяла у мен семето на бунта. Разликата между двете ни е, че тя не бе имала възможността да живее така, както е искала – на село, заобиколена от животни, рисувайки и разхождайки се по хълмовете, – а се огъна пред желанията на своя съпруг, който понякога сменяше дипломатическите дестинации без дори да я попита, и ѝ наложи градски и обществен живот. Любовта им беше дълга, но конфликтна, между другото и заради неговата професия, чиито условности противоречаха на нейната чувствителност. Затова пък аз станах независима от най-ранна младост.

Панчита е родена двайсет години преди мен и не бе успяла да се издигне на вълната на феминизма. Разбираше понятието и според мен го искаше за себе си, поне на теория, но то изискваше прекалено голямо усилие. Смяташе го за опасна утопия, която накрая ще ме съсипе. Трябваше да минат почти четиресет години, за да си даде сметка, че феминизмът не само не ме съсипа, а ме закали и ми позволи да постигна всичко, което си поставих за цел. Чрез мен Панчита успя да осъществи някои от мечтите си. Много дъщери, също като мен, са получили възможността да живеят живота, който на нашите майки не им е било дадено да изживеят.

При един от нашите дълги разговори в зряла възраст, след много борби, редица несполуки и няколко успеха, споделих с Панчита, че наистина съм изтърпяла доста нападки, както тя ме бе предупредила, но че за всеки получен удар, съм успявала да нанеса два. Не бих могла да живея другояче, защото гневът ми от детството само се засили с времето; никога не съм приемала ограничената женска роля, предопределена ми от семейството, обществото, културата и религията. На петнайсет години се отдръпнах завинаги от Църквата, не от липса на вяра в Бог – това дойде по-късно, – а заради присъщия за всяка религиозна организация мачизъм. Не мога да бъда член на институция, която ме смята за човек втора ръка и чиито ръководители, винаги мъже, налагат свои правила със силата на догма и се радват на безнаказаност.

Определих се като жена по свой начин, по мои правила, опипом, като слепец. Нищо не ми беше ясно, защото се сдобих с модели за подражание едва по-късно, когато започнах работа като журналистка. Решенията ми не бяха рационални или съзнателни, водеше ме неудържим порив. "Цената, която съм платила за феминистки живот, е нищожна, мамо; бих я платила умножена по хиляда", уверявах я аз.

В даден момент стана вече невъзможно да крия идеите си от дядо и тогава дойде изненадата. Този горд със своя баски произход старец, старомоден и твърдоглав католик, чудесен човек и истински кавалер, от онези, които отместват столовете и отварят вратите на дамите, се възмущаваше от теориите на вироглавата си внучка, но поне беше готов да я изслуша, при условие че не повишава глас: една госпожица трябва да има добри обноски и да спазва приличие. Това беше повече, отколкото можех да очаквам, и повече от онова, което успях да постигна с чичо Рамон, който беше с едно поколение по-млад от дядо Агустин, но не проявяваше никакъв интерес към натрапчивите убеждения на едно девойче, а още по-малко към феминизма.

Светът на чичо Рамон беше съвършен; той беше кацнал на най-високата рейка на кокошарника, нямаше причина да оспорва правилата. Беше учил при йезуитите и нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от един хубав дебат. Да привежда и оборва аргументи, да убеждава, да излиза победител... ех, каква наслада! С мен спореше за всичко, от перипетиите на Йов, онзи от Библията, когото Бог и Сатаната подложили на изпитание (малодушен глупак според него, а според мен светец), до Наполеон (на когото той се възхищаваше, а на мен ми идваше в повече). Накрая винаги ме унижаваше, защото нямаше начин да го надвия в усвоената при йезуитите интелектуална фехтовка. Темата за мачизма го отегчаваше, така че за това не разговаряхме.

Веднъж, в Ливан, разказах на чичо Рамон за Шамила, моята съученичка от Пакистан, която живееше в интерната на колежа и плачеше, понеже през ваканциите трябваше да се връща при семейството си. Сред възпитаничките на това английско училище имаше протестантки, католички, маронитки, еврейки и няколко мюсюлманки като Шамила. Тя ми разказа, че след като майка ѝ починала, баща ѝ решил да я изпрати на пансион далече от родината, защото била единствена дъщеря и се боял "да не му се разхайти". Една погрешна стъпка на дъщерята щеше да нанесе петно върху семейната чест, а то се измиваше само с кръв. Девствеността на Шамила беше по-ценна от живота ѝ.

Когато се прибрала у дома, под надзора на бавачка, баща ѝ – краен традиционалист, се ужасил от западните привички, които дъщеря му била придобила в интерната. Почтената и целомъдрена девойка трябвало да ходи забулена, не бивало да поглежда никого в очите, нито да излиза където и да било сама, да слуша музика, да чете, камо ли да общува директно с представител на противоположния пол; тя била собственост на баща си. Шамила, която беше на четиринайсет години, дръзнала да се опълчи на решението да я омъжат за търговец, когото не била виждала никога и бил с трийсет години по-стар от нея. Пребили я и я държали под ключ през двата месеца ваканция. Продължили да я бият, докато не прекършили волята ѝ.

Моята приятелка се върна в колежа, за да си вземе дипломата и да си прибере нещата, отслабнала, с тъмни кръгове под очите и онемяла; беше като сянка на предишното момиче. Обърнах се към чичо Рамон, защото ми хрумна, че за да се спаси от съдбата си, Шамила трябва да избяга и да поиска убежище в чилийското консулство. "Дума да не става. Представи си какъв международен проблем ще възникне, ако ме обвинят, че измъквам малолетно момиче от опеката на собственото му семейство, това е равносилно на отвличане. Жал ми е за твоята приятелка, но не можеш да ѝ помогнеш. Бъди благодарна, че ти не си в нейното положение", отсече той и се опита да ме убеди да се захвана с по-неамбициозна кауза от промяната на господстващата от векове в Пакистан култура.

В интерес на истината, преждевременният и насилствен брак още се практикува в Йемен, Пакистан, Индия, Афганистан и някои африкански държави, но го има и в Европа, сред имигрантите, както и в Съединените щати при някои религиозни общности, с драматични физически и психологически последици за момичетата. Активистката Стефани Синклер е посветила голяма част от живота си да документира чрез своите снимки на невръстни девойки, омъжени насила за мъже, които могат да им бъдат бащи или дядовци, и такива, които раждат в пубертета, преди телата им да са подготвени за бременността и майчинството. 

На жените с обич (превод Катя Диманова, корица Стефан Касъров, 192 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Ако преди три години сте се срещнали с Моето поколение (документален филм, разказан от сър Майкъл Кейн), то сте наясно, че сър Морис Джоузеф Микълуайт (рожденото име на иконичния британски актьор Кейн) винаги има по някоя и друга интригуваща история за споделяне – преди три години излезе и третата му мемоарна книга Трябваше да взривим проклетите врати... и други житейски уроци (след What's It All About? и The Elephant to Hollywood), която не прави изключение... Дали ще е някоя звездна киноистория (все пак, освен Джак Никълсън, сър Майкъл Кейн е единственият друг жив актьор, който е бил Оскар-номиниран за роля във всяко едно от 5-те десетилетия, в които е бил активен, от 60-те до 2021-а) или просто ще е житейска ситуация с интрига и поука, Кейн винаги има какво да каже, защото идеално знае, че "колкото по-голяма известност придобивате, толкова повече поведението ви установява тона за всички околни."...

ДА БЪДЕШ БЛАГОПРИСТОЕН

Знам, че се държа зле, но го правя съвършено преднамерено. Всъщност точно това е ситуацията, в която е редно човек да се държи зле. "Тихият американец" (2002)

Да бъдеш порядъчно човешко същество, на моменти е трудно за всеки, но изглежда, има конкретни предизвикателства за онези, които стават звезди в своята сфера. В някои отношения да си благопристоен, става по-трудно, когато поведението ти вече е по-забележимо и от по-голяма важност. По-трудно е, защото влезеш ли в сапунения мехур на звездната слава, може да изгубиш досег с реалността и да станеш взискателен, егоистичен и капризен в ежедневното си поведение. А по-забележимо е, защото постоянно си в полезрението на всички. На всички ни е интересно да знаем какво представляват "в действителност" знаменитостите. Дали си изпуснал таблоида си, докато чакаш на опашка на летището? Отделил ли си време в деня си да се усмихнеш на момченце, да му дадеш автограф и да му заръчаш да слуша майка си? Във всички случаи някой, който стане свидетел на такава постъпка, ще я екстраполира върху цялата ти личност и ще я разправи на приятелите си. Нещо повече – колкото по-голяма известност придобивате, толкова повече поведението ви установява тона за всички околни.

ОСТАНИ ТРЕЗВОМИСЛЕЩ

Някои големи звезди напълно изгубват връзка с реалния свят. Франк Синатра например беше извънредно щедър член на тайния клуб на филантропите от Холивуд – кръг от големи звезди, които се грижеха за не така успели вече възрастни или изпаднали в затруднение актьори – и стана мой голям приятел. Но той се изживяваше като законодател и всичко ставаше по неговите условия. Така например Франк имаше 20-минутното правило. Не отиваше на вечеря по-далеч от двайсет минути път с кола от къщата му в Бевърли Хилс. Ако беше канен на вечеря, а бе останал вече двайсет минути в колата си, нареждаше на шофьора да обърне обратно. Имайте предвид, че при престоя му в Лондон този човек летеше за вечеря до Париж.

Постоянно държеше хора, които се суетяха около него. Помня как един от тях ми прошепна заговорнически:

– Франк е в чудесно настроение днес.

Отвърнах с нормално висок глас:

– Ами аз? Какво да кажем за моето настроение?

Онзи ме погледна, сякаш бях луд.

– Кого го е грижа как се чувстваш ти?

Познавам звезди, които изискваха частни самолети, наркотици, дизайнерски обзаведени каравани и какво ли още не.

Аз имах късмет. Винаги съм имал моето семейство, което да ме запази трезвомислещ. Нищо не може да се сравни с това майка ти да каже, че се е наситила на Ел Ей и иска да се върне в Лондон, за да си хване любимия сериал, или жена ти да подхвърли: "Чай ли ти се пие? Чудесно, ето го там чайника", та да ти напомни че с колкото и лаври да се кичиш професионално, у дома ти си си ти. Не си звезда, нито божество, а нищо чудно да не си и човекът, който е имал най-тежък ден.

Другите хора, които винаги са ме връщали обратно на земята, са таксиметровите шофьори. Всъщност си мисля, че Шакира тайно подкокоросва няколко такива, та да ми пречат да се възгордея прекалено. Онзи ден се качих в такси, за да ида на вечеря, и шофьорът, някъде към 50-годишен човек, погледна в огледалото и каза:

– Дядо ми много ви харесваше. Гледал беше всичките ви филми. – След кратка пауза добави. – Той е покойник.

– О – рекох, – а вие гледали ли сте някои?

– Май не съм.

За обратния път хванах друго такси. Видях, че шофьорът се е втренчил в мен в огледалото.

– Хей, аз ви познавам – каза.

Кимнах насърчително. Надявах се да сподели колко ме е харесал в Батман. Вместо това той попита:

– Вие не бяхте ли Майкъл Кейн?

Алек Гинес, големият британски телевизионен и филмов актьор, може би най-познат с ролята си на Оби-Уан Кеноби в оригиналните Междузвездни войни, но също така прочут с работата си с най-великия режисьор на своята епоха Дейвид Лийн във филми като Големите надежди, Оливър Туист и Мостът на река Куай, ми каза, че и той имал подобни преживявания с таксиметрови шофьори. Веднъж се качил в такси и шофьорът му казал "Познавам ви". Алекс отворил уста да потвърди, че действително е Алек Гинес, когато шофьорът го спрял: "Не, не ми казвайте, сам ще се сетя. Преди да сте слезли, името ще ми изскочи в ума". Когато Алек плащал, онзи изрекъл въодушевено: "Сетих се. Тели Савалас". Алек го осведомил, че не е така. "Ама бас ловя, че ви се ще да бяхте", казал шофьорът. Алек кимнал с тъжно-мъдрата си усмивка на Оби-Уан и се отдалечил в нощта.

СЪЗДАЙ АТМОСФЕРА

Все още помня колко съсипващо нервите бе да бъда статист и да изпълнявам третостепенни роли, така че в ума ми се е запечатало как ме въодушевяваха срещите с моите идоли. Някои като Франк Синатра, Сидни Поатие и Грегъри Пек в крайна сметка ми станаха добри приятели. Други ме взеха под крилото си и ми позволяваха да се уча от тях по време на снимките: Ноел Кауърд, който изпълни смехотворно ролята на гангстерски бос в Италианската афера, беше забележително лишен от самомнителност и фасони майстор на комичния синхрон и много мило ме водеше на вечеря в "Савой" всяка сряда вечер, докато траеха снимките. Ноел бе с необещаващ произход, израснал бе южно от Темза и с много труд си бе култивирал имидж и бе пресъздал себе си: беше истинско вдъхновение за мен и не можех да повярвам на късмета си, че успях да го поопозная малко. Беше сърдечен и духовит, прекрасен събеседник за вечеря. Помня как една вечер отворихме темата за Ванеса Редгрейв, която беше в новините по повод на това, че оглавяваше протести срещу войната във Виетнам.

– Тя ще продължи седящата стачка – заяви Ноел. – Но пък е много високо момиче и сигурно ѝ идва добре да поседне.

После други знаменитости като София Лорен и Уилям Холдън разговаряха с мен, когато ми бе дадена малка роля във филма им от 1958 г. Ключът. Вивиан Лий, една от любимите ми актриси за всички времена, също размени няколко насърчителни думи с мен. Скоро щях да започна снимките на Побързай, залез, за който ми трябваше южняшки американски акцент, така че поех дълбоко дъх и грабнах момента да получа урок по актьорско майсторство от един от моите екранни идоли.

– Как постигнахте акцента си в Отнесени от вихъра? – попитах я.

– О, лесно е – усмихна се Вивиан.

Беше наистина мила към досаден млад актьор и избегна да демонстрира как този въпрос ѝ е задаван стотици пъти преди.

– Непрекъснато повтарях фразата "фоор-доор-форд".

Само че тя го произнасяше "фоъ-доъ-фоъд". Та ако ви се струва, че в този филм звуча като Скарлет О'Хара, ето коя е причината.

Спомням си дребни жестове на любезност, които значат много за нервен млад актьор. Когато се подготвях да партнирам на Лорънс Оливие в Детектив, имаше един типично английски въпрос, който ме притесняваше. Формално Лорънс Оливие беше лорд Оливие. Как трябваше да го наричам? Трябваше ли да се обръщам към единствения друг актьор на снимачната площадка с "лорд Оливие" или дори с по-средновековното "милорд"? Лари имаше фантазията и любезността да предугади моята загриженост и ми писа преди началото на снимките. "Сигурно се чудиш как да се обръщаш към мен, като се срещнем. От момента, в който се здрависаме, нататък завинаги си оставам Лари." Уф, падна ми една тревога от главата.

Разбира се, помня още други срещи с големи кинозвезди, след които бях отчаян, гневен или топка нерви.

Когато играех епизодични роли, Джон Милс накара да ме уволнят, защото съм бил прекалено висок. Появих се за първата си сцена с него, а той заяви, че не можел да играе с обърната нагоре глава. Поне настоя да получа пълния си хонорар, а по-късно станахме приятели и дори играхме заедно в Погрешният сандък няколко години по-късно. Очевидно Джон вече бе готов да обърне глава нагоре, след като звездата ми изгря по-нависоко.

Горе-долу по същото време с Оливър Рийд получихме малки двудневни роли във филм на Норман Уиздъм, озаглавен Порода булдог. Аз бях неупоменат в надписите моряк, а Оливър беше неупоменат в надписите млад денди. Извън диалога му с нас, Норман никога не говори с никого от двама ни, дори наредил на помощниците си да ни държат настрани от него. Ама че високомерен и противен човек, изобщо не беше забавен.

Елизабет Тейлър беше прелестна и голям професионалист, но тя бе звезда още от дете и поведението на антуража ѝ, когато снимахме X, Y и Зий през 1970 г., едва не ме докара до нервна криза. Всяка сутрин бяхме осведомявани за височайшите ѝ движения. "Тя току-що е излязла от хотела... Колата ѝ спря отпред... Тя е на грим... Тя е при фризьорите... Тя е на път за тук!"

Поставил съм си за цел винаги да третирам всички на снимачната площадка или на локация еднакво – звездите, неизвестните, снимачния екип, момчето, разнасящо чая. В първия ден се представям на всички като Майкъл. Не искам хората да си мислят, че се надувам, след като всички знаят кой съм. Нито пък искам да се тревожат: "По дяволите, как да го наричам? Господин Кейн? Сър Майкъл?" На всеки обявявам: "Здравей, казвам се Майкъл". Не желая да се разграничавам като някой с по-висок ранг. Предпочитам да се сприятеля с всички и да създам приятна, релаксирана атмосфера, та околните да се чувстват комфортно. Искам да изпитват чувството "Аз съм страхотен, всички сме страхотни". Желанието ми е целият екип да изпитва въодушевление от общото ни начинание. Така е редно и е най-доброто поведение. Знам, че държането ми на снимачната площадка ще подобри настроението и изпълнението на всеки.

Ако на снимачната площадка има млад неопитен актьор, който очевидно е притеснен, веднага отивам да работя с него и се държа като бавачка. Припомням си какво исках да чуя аз някога, когато си обърквах репликите и събарях мебели, и им го казвам, за да се отпуснат: разправям глупави анекдоти, разсейвам ги с моите насоки за актьорската игра, споделям как навремето съм си обърквал репликите, уверявам ги, че не е толкова страшно, ако им се случи – "Просто ще го направим пак". Понякога дори умишлено допускам грешки, та да не се чувстват, че те са единствените. Окуражаването на младите актьори не е просто алтруизъм от моя страна. Това е двупосочна улица и изгодата често е за мен. На вечерята по случай премиерата на Да образоваш Рита в Холивуд през 80-те години жена ми Шакира стана от мястото си, за да разговаря с приятелка, и в един момент до мен се настани млад човек.

– Извинявай, Майкъл – каза ми, – дали не би могъл да ми дадеш съвет?

Не помня какво му отговорих, но поговорихме около 10 минути, а после Шакира се върна. Той веднага скочи от стола и тръгна да се отдалечава.

– Как ти е името? – подвикнах след него.

– Том Круз – отвърна той и ми отправи своята усмивка, която вече е запазена марка. През същата година 21-годишният Том Круз проби с Аутсайдерите и Рискован бизнес, така че каквото и да му бях казал, не му е бил нужен съвет от мен.

Трябваше да взривим проклетите врати... и други житейски уроци (превод Надя Баева, корица Стефан Касъров, 264 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

"Времето, преди да се преродя като служителка в конбини, някак се губи в съзнанието ми, спомените ми не са ясни." – тези думи принадлежат на последния, актуален роман Жената конбини на Саяка Мурата... Също като главната героиня в него, Кейко, и Мурата е работела в такова конбини (подробно описание на тези емблематични за Япония денонощни магазини ви очаква най-долу), а откъсът по-долу ще ви запознае с Кейко именно от "времето, преди да се прероди в конбини"... времето, в което "малко странното дете" Кейко се превръща в "излекувана" своя версия с баркода на "нормалността" при възрастните, живеещи по униформените и подредени конбини стелажи на обществото... или по думите на Саяка Мурата: "Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията."...

Времето, преди да се преродя като служителка в конбини, някак се губи в съзнанието ми, спомените ми не са ясни. Родена съм в жилищен квартал в покрайнините на града, в съвсем нормално семейство, отгледало ме с подобаваща обич. Но въпреки това бях малко странно дете. Когато още ходех на детска градина например, веднъж в парка имаше мъртва птичка. Беше дребна, с красиви сини пера, вероятно нечий домашен любимец. Тя лежеше там с извита мека шия и затворени очи, а другите деца стояха край нея и плачеха. Докато едно от момиченцата отронваше: "Какво да правим?...", аз бързо поставих птичката върху дланта си и се затичах към пейката, където майка ми приказваше с останалите майки.

– Какво има, Кейко? О! Малко пиленце... Чудя се, откъде ли се е взело? Бедното... Да му изкопаем ли гробче? – попита мило майка ми и ме погали по главата, а аз в отговор казах:

– Хайде да го изядем.

– Какво?!

– Татко обича пилешки шишчета, нали? Хайде да си го изпържим за вечеря.

Тя ме погледна стреснато. Помислих, че не ме е чула добре, и повторих това, което бях казала, изговаряйки думите отчетливо. Майка ми се вцепени, а седящата до нея майка на някое от другите деца се взря в мен изумена – очите, ноздрите и устата ѝ в синхрон образуваха съвършено О. Изглеждаше толкова комично, че едва не избухнах в смях. После улових погледа ѝ, вторачен в малкото телце върху дланта ми, и осъзнах, че само една птичка сигурно нямаше да е достатъчна за вечеря.

– Да потърся ли още? – попитах аз, обръщайки очи към две-три врабчета, които подскачаха редом току до нас.

– Кейко! – кресна пронизително майка ми с глас, изпълнен с укор, най-сетне дошла на себе си. – Хайде да изкопаем гроб за птичето и да го погребем. Виж, всички плачат. Отишло си е наше приятелче и на нас ни е мъчно. Бедното малко създание!

– Но защо? Така и така вече е мъртво...

При този въпрос майка ми онемя, не знаеше какво да каже. А аз бях толкова запленена от представата как моите родители и по-малката ми сестра щастливо се събират около масата за вечеря и похапват от птичката. Хем татко е почитател на пилешките шишчета, хем на мен и на сестра ми пържено пиле ни е любимото ястие. В парка имаше много птички, тъй че трябваше само да хванем още няколко и да ги занесем у дома. Така и не можех да разбера защо да погребваме птицата, вместо да я изядем.

– Но виж колко е сладко малкото птиче – търпеливо нареждаше майка ми. – Хайде ей там да му изкопаем гроб и тогава всеки ще може да положи цветя върху него.

В крайна сметка това и направихме, ала аз все така продължавах нищо да не разбирам. Всички вкупом плачеха и подсмърчаха за бедната мъртва птица, обикаляха наоколо и убиваха цветя, като скубеха стъблата им, възклицавайки: "Какви прекрасни цветя! Птичето непременно ще остане доволно". Изглеждаха толкова странно, та си помислих, че са полудели. Погребахме птицата в една дупка от другата страна на оградата, на която имаше табела с надпис ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, след което натрупахме отгоре множество трупове на цветя. Някой донесе пръчица от сладолед от кошчето за боклук, за да обозначим местоположението на гроба.

– Ето виж, Кейко, толкова е тъжно!

Бедната малка птичка – продължаваше тихо да мълви майка ми, упорито стараейки се да ме убеди. Но аз изобщо не мислех, че това е тъжно. Имаше и други подобни случки. Скоро след като започнах училище, се завихри една суматоха, при която две от момчетата се сбиха в часа по физическо. Наоколо се разнесоха призиви: "Извикайте учител!" и "Някой да ги разтърве!". "Щом така трябва...", помислих си аз, отворих металния шкаф с инструменти, който беше наблизо, взех една лопата и хукнах към непокорните момчета. Ударих силно едното по главата. Всички се разпищяха, докато то падаше на земята, притиснало здраво удареното място. Като видях, че не се движи, се обърнах към другото момче и вдигнах лопатата, решена да озаптя и него. "Кейко чан, недей! Моля те, недей!", развикаха се момичетата със сълзи на очи. Дотичаха няколко учители и онемели от разигралата се пред очите им покъртителна сцена, поискаха да обясня поведението си.

– Всички повтаряха, че трябва да ги спрем, и затова аз ги спрях възможно най-бързо. Обърканите учители ми казаха смутено, че насилието не е позволено.

– Но всички настояваха да спрат да се бият. И аз реших, че по този начин Ямазаки кун и Аоки кун ще престанат. – Така им обяснявах търпеливо, без изобщо да разбирам защо са толкова гневни.

Проведе се учителско събрание, на което извикаха майка ми. Като я гледах как се кланя на учителите и непрестанно се извинява със странно сериозно лице, най-накрая проумях, че може би не е трябвало да правя това, което направих, но все още не ми беше ясно защо.

Същото бе и когато учителката ни изпадна в истерия и взе да крещи и да удря яростно по бюрото си с дневника, а всички се разплакаха. Тя не се успокои дори след като започнаха да я увещават с трагични изражения: "Съжаляваме, госпожице!", "Госпожице, моля ви, спрете!". И тогава, за да я накарам да млъкне, аз се втурнах към нея и рязко смъкнах полата и гащите ѝ. Младата учителка беше шокирана и заплака, но поне престана да крещи.

Учителката от съседната стая дойде запъхтяна и ме попита какво се е случило. Обясних ѝ, че веднъж във филм по телевизията съм видяла как една жена се успокои, след като свалиха дрехите ѝ. Както би могло да се очаква, отново бе свикано учителско събрание.

– Учудвам се, че не можеш да разбереш, Кейко... – повтаряше безпомощно майка ми, докато ме прегръщаше по пътя за вкъщи на връщане от училище, където я бяха извикали.

Изглежда, пак бях извършила нещо лошо, но продължавах да не схващам какъв беше проблемът. Родителите ми бяха объркани, не знаеха какво да ме правят, ала все така неизменно ме обичаха. Целта ми не беше да ги огорчавам или да постъпвам по такъв начин, че непрекъснато да се извиняват за нещата, които бях сторила, затова реших, че когато съм извън дома, най-добре е да си държа устата затворена. Вече нямаше да върша нищо по собствено желание, щях само да повтарям онова, което правеха другите, или просто да следвам наставленията. Тогава възрастните, изглежда, се успокоиха, виждайки, че не изричам нито дума повече от необходимото и не действам по своя инициатива.

С постъпването ми в гимназията моето прекалено мълчание се превърна в проблем сам по себе си. Според мен обаче да си държа устата затворена беше най-разумният подход за справяне с живота. Дори когато учителите пишеха в характеристиката ми, че трябва да имам приятели и да играя по-често навън, аз упорито отказвах да кажа нещо повече от абсолютно необходимото. Сестра ми, която е с две години по-малка, за разлика от мен беше нормално дете. Въпреки това тя никога не ме отбягваше, даже напротив – истински ме обожаваше. На нея постоянно ѝ се караха за глупави, дребни неща и всеки път, когато се случваше, отивах при майка ми и я питах защо е толкова ядосана. Като правило това слагаше край на нравоученията и сестра ми винаги ми благодареше, убедена, че я защитавам. Пък и аз не си падах особено по сладкиши и играчки, често ги давах на нея и тя все се навърташе около мен.

Родителите ми ме обичаха и обграждаха с нежни грижи, именно затова и се тревожеха. Спомням си, че ги чух да обсъждат: "Какво да предприемем, за да се оправи?", и се зачудих какво пък в мен толкова се нуждае от корекция. Веднъж с колата на баща ми дори отидохме в град, доста отдалечен от нашия, на посещение при психотерапевт. Той веднага си помисли, че има проблем у дома, ала всъщност проблем нямаше. Баща ми, банков чиновник, беше сериозен човек със спокоен нрав, майка ми бе по-скоро нерешителна, но мила и грижовна, и двамата силно привързани към мен и сестра ми. "На този етап просто я обсипвайте с много любов и внимателно наблюдавайте как ще се развият нещата", гласеше препоръката на психотерапевта (една от онези препоръки, които нито помагаха, нито вредяха) и родителите ми продължиха да ме отглеждат с любящи грижи. В училище нямах приятели, ала не ме и преследваха или заплашваха, така че успях някак си да премина през основните и средните класове, без да кажа нито една излишна дума.

Не се промених и след гимназията, когато постъпих в университета. Свободното си време прекарвах предимно сама и с никого не водех разговори на лични теми. Никога повече не създадох проблеми, каквито бях причинявала в началното училище, но родителите ми не преставаха да се безпокоят, че няма да оцелея в бъдещия самостоятелен живот. И така, с убеждението, че трябва да бъда "излекувана", аз пораснах и навлязох в света на възрастните.

.....................

Конбини е японското съответствие на convenience store (англ. – букв. "удобен магазин"; квартален магазин, бакалия, минимаркет); съкратено от японското му наименование konbiniensu sutoa. На български подобен магазин би могло да бъде описан като "денонощен квартален минимаркет". Конбини са изключително популярни в Япония, елемент от пейзажа на всяко населено място заради усъвършенствания модел на "магазин за стоки от първа необходимост, достъпен 24/7", и са се превърнали в част от културата на Япония, от ежедневието на всеки японец. На територията на Япония конбини наброяват повече от 50 000. В конбини изключително стриктно и неотклонно се спазва наложеният модел на работа – любезно и отзивчиво отношение към клиентите, бързина на обслужване, униформа на служителите, селекция и подредба на стоките, чистота. Моделът стартира през 1977 г., когато веригата Seven-Eleven Japan (и досега най-разпространена в Япония с близо 21 000 магазина) навлиза на японския пазар от САЩ. Конбини представлява магазин за търговия на дребно (около 100–130 кв. м), често в жилищна зона, който предлага кафе, безалкохолни и алкохолни напитки, цигари, студени и топли закуски, сандвичи, пакетирани храни, основни ястия, канцеларски и санитарни стоки, козметика, хранителни добавки, селекция от бельо, чорапи, чорапогащници, списания, книги, комикси, батерии, както и услуги като факс, безжичен интернет, тоалетна и др.

Жената конбини (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 160 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците