My Mir

Да, 7 е свещеното число за фестивала CineLibri тази година (2 – 31 октомври, пълната програма е тук) – седмо издание, седем категории, 24/7 кино във всякакви форми и размери... отново паралелно онлайн издание на платформата Neterra TV+, отново специални видеосрещи и гости, и CineLibri жури, но преди да се телепортираме в Седемте кръга на... фестивала, ето ги и нашите фаворити:..

+ Откриване – когато провеждаш седмото издание на CineLibri под мотото Божествена комедия, в чест на 700-годишнината от смъртта на Данте Алигиери и неговия магнум опус (завършен едва година преди кончината му и написан на тоскански диалект), няма как да не започнеш с история, заиграваща се (но не съвсем) със Седемте смъртни гряха и развила се именно в Тоскана... да, говорим за:..

Бенедета – 2, 3, 4, 5, 6, 7, 9, 10, 15, 22, 24, 25 и 26 октомври

Франция/Нидерландия, 2021, 127 мин

режисьор: Пол Верховен

с участието на: Виржини Ефира, Шарлот Рамплинг, Ламбер Уилсън, Клотилд Коро, Дафне Патакиа

Белгийката Виржини Ефира вече изигра ревностна католичка в предишния филм Тя на Верховен, така че някак обиграно влиза тук в кожата на монахинята Бенедета, разбунила страстите в тосканско абатство през 17 век (да, историята е описана прилежно от историографа Джудит К. Браун) със своите пламенни религиозни и еротични видения – да, сексуалното напрежение винаги е било бомба с часовников механизъм във филмите на Верховен, но страстите Бенедетови далеч не се изчерпват с първично проследяване на "най-ранния документ за лесбо връзка в западната история", ще видите...

+ Плеяда – да, в съзвездието на конкурсната CineLibri програма тази година блестят адаптациите на последната творба на Стефан Цвайг Шахматна новела и на едноименния роман на Филип Рот Измяна, но ние залагаме на:..

Три етажа – 3, 4, 8, 9, 10, 12, 13, 16, 17, 20, 28 и 29 октомври

Италия/Франция, 2020, 119 мин

режисьор: Нани Морети

с участието на: Рикардо Скамарчо, Маргерита Буй, Алба Роруочър, Нани Морети, Стефано Дионизи, Адриано Джанини

"Най-важното нещо е да говориш с някого. В противен случай, останал сам, човек няма представа на кой от трите етажа се намира." – казва Ешкол Нево в своя роман Три етажа, но в неговата екранна адаптация (първата такава за Нани Морети) се намираме в кооперация в Рим, а не в Тел Авив... Да, леко променени герои, имена и ситуации, но все същия остър и прецизен социален разрез на "етажната собственост", така че от отделните емоционални фрагменти да сглобиш голямата картинка, наречена... Живот.

Събитието – 5, 6, 7, 9, 10, 13, 14, 18, 23, 27 и 29 октомври

Франция, 2021, 100 мин

режисьор: Одри Диван

с участието на: Анамария Вартоломе, Луана Байрами, Сандрин Бонер, Луиз Шевилот, Анна Муглалис

Във времена когато законовото право на аборт се връща като обект на дискусия в някои страни (предимно католически), филмът на Одри Диван се превръща в добре аргументирана и емоционално защитена теза – историята на бременната студентка Ан през 60-те във Франция (разказана в мемоарната книга на Ани Ерно от 2000 година) е съживена с прецизни щрихи страст от играта на Анамария Вартоломе и режисурата на Одри Диван, всичко е облечено в ненатрапчивата музика на братята Галперин (натрупали опит с Нелюбов и сериала Сцени от един семеен живот), така че филмът невинно да поставя на масата социални и морални въпроси... и Златен лъв от Венеция.

Историята на жена ми – 7, 8, 12, 15, 17, 19, 25, 29 и 31 октомври

Германия/Унгария/Франция/Италия, 2021, 169 мин

режисьор: Илдико Енеди

с участието на: Леа Сейду, Луи Гарел, Гийс Набер, Жасмин Тринка, Луна Ведлер, Серджо Рубини

Когато морският капитан Якоб (Гийс Набер) приема импулсивния облог да се ожени за първата жена, която влезе в кафенето, в което седи, дори и не подозира, че французойката Лизи (Леа Сейду), с която ще се обвърже е по-опасна и непредвидима и от морска буря... Да, също като в предишния филм на Илдико Енеди (За тялото и душата) и тук сблъсъкът между външния и вътрешния свят на човека заформя Бурята, а Леа Сейду доказва защо неведнъж е била хипотенузата на не един и два любовни триъгълника...

Денят на флага – 8, 9, 11, 21, 22, 23, 25, 26, 30 и 31 октомври

САЩ, 2021, 107 мин

режисьор: Шон Пен

с участието на: Шон Пен, Дилън Пен, Хопър Пен, Катрин Уиник, Джош Бролин, Реджина Кинг, Джеймс Русо, Били Смит

Най-личният филм (дори сред режисьорските такива) на Шон Пен разказва Истинската история за фалшивия живот на баща ми (интимен роман-семеен портрет от журналистката Дженифър Вогъл) – най-личен не само защото Шон е в акция и с двете си деца, като Дилън Пен е в главния образ на Дъщерята Дженифър... най-личен, защото отношенията баща-деца не подлежат на подправяне (и саундтрак темата тук My Father's Daughter е изпълнявана от Еди Ведър и дъщеря му Оливия) дори и от умели фалшификатори като Джон Вогъл... А когато нещата са Лични винаги Чувствата вземат превес над Разума, нали...

Париж, 13-и район – 9, 12 и 18 октомври

Франция, 2021, 105 мин

режисьор: Жак Одиар

с участието на: Джени Бет, Ноеми Мерлан, Луси Джанг, Макита Самба

Музиката винаги е играла особено силна роля във филмите на Жак Одиар – френският продуцент Rone вече взе наградата за саундтрак от Кан (повтаряйки приза на Никълъс Жаар за Дийпан), а певицата Джени Бет (от бандата Savages) дори играе ключова роля в монохромната вакханалия, която Одиар създава по серия комикси на Ейдриън Томин... Да, Париж, 13-и район е стилна и стилизирана дисекция на истеричното ни съвремие, с всичките му екстри и липси, каквато само виртуоз като Одиар може да сътвори...

+ Лирата на Аполон – по струните на тази категория "ще свирят" класиката Доорс (ритуално празнуваща 30 години от излизане на екран, а черешката на тортата ще е видеосреща със самия Оливър Стоун и издаването на мемоарната му книга Chasing the Light), като не по-малко интересна ще е играта на Отражение (представен лично от режисьора Илкер Савашкурт), на Влюбеният Айфел (да, за Густав Айфел става дума и как се издига един от символите на Париж), на Ледник (или адаптация на аудиокнигата на Камила Лекберг и Александър Карим), но ние ще "преслушаме":..

В страната на последните неща – 5, 15, 18, 21, 23, 24 и 28 октомври

Доминиканска Република/Аржентина, 2020, 89 мин

режисьор: Алехандро Чомски

с участието на: Марго Да Силва, Кристофър Укерман, Хуан Фернандес, Еторе Д'Алесандро, Мария де Медейрос

Филмовата адаптация на литературни творби е сложен процес, но аржентинския режисьор Алехандро Чомски е наясно по въпроса, след като повече от 10 години събира пъзела на екранизирането на романа-антиутопия В страната на последните неща (издаден между прочутите Нюйоркска трилогия и Лунен дворец) на Пол Остър – да, днешните пандемични времена са идеалното време за монохромна притча, в която хората са лишени от "материалните неща", за да намерят Смисъла на Живота, нали... но повече по въпроса ще разкаже и самият Пол Остър в специална видеосреща на 5 октомври в Дом на киното.

Записите на Капоти – 6, 20 и 24 октомври

САЩ/Великобритания, 2019, 98 мин, документален

режисьор: Ебс Бърноу

Когато напуска този свят през август 1984-а, месец преди да навърши 60 години, Капоти оставя една незавършена книга, която пише почти две десетилетия и за която говори почти толкова дълго – Сбъднати молитви – именно пъзелът по създаването на тази творба е на фокус тук, съживен с архивни интервюта, аудиозаписи, анимация и един-два документални трика, които разкриват защо мнозина въздъхват с облекчение от факта, че Хладнокръвно си остава последния издаден роман на Труман Капоти.

Къде е Ане Франк? – 9, 10, 12, 13, 15, 17, 24, 29 и 31 октомври

Белгия/Люксембург/Франция/Нидерландия/Израел, 2021, 99 мин

режисьор: Ари Фолман

с гласовете на: Руби Стоукс, Емили Кери, Нел Барлоу, Себастиан Крофт...

Ако сте се чудили коя е Кити към която Ане Франк се обръща в прочутия си дневник, писан в изгнание, преди да бъде депортирана в концентрационен лагер... е, Кити живее в Амстердам и в дневника на Ане търси ключ, който ще я срещне отново с нейната приятелка – да, за анимацията няма невъзможни неща (Ари Фолман го е доказал с Валс с Башир и Конгресът), а Karen O и Бен Голдвасер (от MGMT) озвучават стъпките на Кити по пътя на историята, човешките права и бежанските кризи, за да е ясно че в машината на Времето миналото и бъдещето винаги са на дневник разстояние.

+ Седемте морета – вълните в тази категория всъщност срещат бреговете на седем страни със специални галавечери – френската Книжарница в Париж (романс от тандема Маргарет Мацантини и Серджо Кастелито), испанската Сантиментално (или комедия от грешки във флората и фауната на две двойки), Сну: Любовната история, която промени Португалия (или любов (между издателка и премиер) по време на постдиктатура), ирландската драма Кротко с конете (или бокс, аутизъм и други отворени аркади на Душата), както и датския реален хорър Даниел (за фотографа Даниел Рай, заловен от ИДИЛ през 2013-а и държан като заложник в продължение на 398 дни), но ние акостираме с:..

Аз съм твоят мъж – 4, 17 и 27 октомври

Германия, 2020, 105 мин

режисьор: Мария Шрaдер

с участието на: Марен Егерт, Дан Стивънс, Сандра Хюлер...

Дори леко да напомня романа Машини като мен на Иън Макюън, филмът на Мария Шрaдер (по разказ на Ема Браславски) поставя отношенията между хуманоидния робот Том (Дан Стивънс) и жената-учен Алма (Марен Егерт) във фокуса на чувствата на Жената (да, Алма се съгласява на този триседмичен експеримент, за да получи финансиране, но и... Щастие) – резултатът е актьорска награда за Марен Егерт, а Щастието е... коварна монета с две страни, нали...

Игрите на хората – 7, 18 и 30 октомври

Финландия, 2020, 117 мин

режисьор: Йени Тойвониеми

с участието на: Ийда-Мария Хайнонен, Паула Весала, Еми Парвиайнен, Самули Нийтимяки

Рожден ден, морска вила, група стари приятели, търсещи онова "както преди"-изживяване от младостта си... да, всички елементи за комедия на ситуациите и нравите са налице като особено ключова е ролята на онзи коварен израз "както преди" – уви, всичко във вселената тече и се променя, макар и игрите, и емоциите на хората да са стари колкото света.

+ Седмото небе – в тази категория не само може да отлетим до Аракис от сай-фай епоса на Дени Вилньов Дюн, да се срещнем с Богинята на съдбата (на награждавания със CineLibri приз Ферзан Йозпетек), да намерим Изгубени илюзии (рядка адаптация по Оноре дьо Балзак и неговия магнум опус Човешка комедия), но и да кажем, че Всичко мина добре (ново изследване на евтаназията от Франсоа Озон)... и все пак, избираме:..

Една секунда – 10, 11, 14, 16, 18, 25, 28 и 30 октомври

Китай/Хонг Конг, 2020, 104 мин

режисьор: Имоу Джан

с участието на: Ян Ли, И Джан, Юнлон Лиу, Уей Фан, Шаучуан Ли

История за кражба на филмова ролка – неистово желана и от беглец (но горд баща на дъщеря, снимана в кинохроника), и от сръчно бездомно момиче... история с различни мотиви, но с една цел – поклон към Киното (дори и да е по литературната творба на Гелинг Ян), защото китайския класик Имоу Джан идеално знае, че една секунда Кинолента може да променя Живота... и да промени Животи...

Фантазии – 14, 21, 22, 23 и 30 октомври

Франция, 2021, 102 мин

режисьори: Давид Фоенкинос и Стефан Фоенкинос

с участието на: Рамзи Бедиа, Моника Белучи, Карол Буке, Никола Бедо, Карин Виар, Жан-Пол Рув, Сюзан Клеман, Алис Тальони

Новото творение на тандема от писателя (и член на журито на CineLibri 2018) Давид Фоенкинос и брат му Стефан Фоенкинос броди с черен хумор из лабиринтите на Желанието... и по-специално на Ероса – шест двойки, шест легла, шест "отклонения" от нормите на сексуалните фантазии и... много хумор – и как иначе, след като Сабрина/Моника Белучи и Мари/Карол Буке са двойка, обсебена от Смъртта и възбуждаща се от погребения...

+ Седемте чудеса на Седмото изкуство – да, тук събираме няколко категории от CineLibri 2021 под един покрив – и специалните прожекции на миналогодишния носител на Голямата награда Берлин Александерплац (все пак режисьорът Бурхан Курбани е член на тазгодишното жури), и отбелязването на 100-годишнината от рождението на Станислав Лем с прожекциите на Соларис на Тарковски и на двата полски късометражни филма Маската и Стаята по разкази на Лем... и българските премиери на Малката маркиза (опит за биография на автора на исторически романи Фани Попова-Мутафова), на Урок по кино (документална среща с Жан-Жак Ано), на Оксиморон на вечността (да, философска късометражка на Жаклин Вагенщайн), и късометражната програма Седемте джуджета... да, филмите и събитията са много, но, в крайна сметка, най-голямото чудо на Изкуството се крие в това как самия Ти го изживяваш, затова завършваме с:..

Моята година със Селинджър – 8, 12, 21, 28 и 31 октомври

Канада/Ирландия, 2020, 101 мин

режисьор: Филип Фалардо

с участието на: Маргарет Куоли, Сигърни Уийвър, Дъглас Буут, Лени Паркър, Шона Кърслейк, Тим Пост, Брайън О'Бърн

Да работиш в литературна агенция, която се грижи за интересите на Селинджър и да не си чел Спасителят в ръжта – хумористичен факт (който несъмнено би забавлявал самия Селинджър), но именно това се случва на младата Джоана/Маргарет Куоли, когато започва да се грижи за фен кореспонденцията на Селинджър в агенция Harold Ober в Ню Йорк през 90-те, преди да се срещне със самия Дж. Д, преди да сключи първия си договор за книга, преди самата тя да издаде мемоарната си My Salinger Year... да, малък филм за големите Мечти...

Фестивалът CineLibri 2021 е от 2 октомври до 31 октомври в салоните на НДК, Люмиер, Дом на киното, Одеон, Cine Grand Park Center, Сити Марк Арт Център, Френски институт, културен център G8, Евросинема, кино Влайкова и CasaLibri

Да, през септември 2021-а отбелязваме 100-годишнината от рождението на знаковия футурист Станислав Лем... но според Лем-оброенето 2021-а маркира и 60 години от изстрелването от печат на мисията до Соларис... Да, култовият роман на Лем, за тези 60 години, бе обект на хиляди анализи и изследвания, превърна се и в нарицателно, и в метафора, разгърна се в стотици филмови, театрални и музикални адаптации и версии, преживя цензура и съкращения... Затова, сега, 60 години по-късно, ви очаква пълнокръвна, нецензурирана среща с Океана, с доктор Крис Келвин и...

Из САРТОРИУС

Коридорът беше пуст. Най-напред вървеше направо, а после свиваше надясно. За първи път бях на Станцията, но в рамките на подготвителната тренировка бях живял на Земята, в Института, в едно нейно точно копие. Знаех накъде води стълбата с алуминиеви стъпала. В библиотеката не светеше. Пипнешком намерих ключа. Открих в картотеката първия том от годишника на Соларис заедно с анекса, натиснах клавиша, светна червена лампичка.

Проверих в регистъра – книгата беше у Гибарян заедно с още една, онзи "Малък апокриф". Угасих лампите и се върнах долу. Въпреки подочутите по-рано стъпки се боях да вляза в кабината му. Ами ако тя се беше върнала там? Задържах се пред вратата, накрая обаче стиснах зъби, превъзмогнах страха си и влязох.

В светлата стая нямаше никого. Започнах да преглеждам разхвърляните на пода под прозореца книги, но в един момент отидох до гардероба и затворих вратата му. Не можех да гледам празното място между комбинезоните. Анекса го нямаше под прозореца. Методично премествах том след том, докато открих търсената книга в последната купчина между леглото и гардероба.

Надявах се нещо в нея да ме насочи в търсенето, и действително, именният показалец беше отбелязан с разделител и с червен молив беше подчертано име, което не ми говореше нищо: Андре Бертон. Срещаше се на две страници. Най-напред погледнах първата и разбрах, че Бертон е бил резервен пилот на кораба на Шанахан. Следващото споменаване се намираше на повече от сто страници по-нататък. Непосредствено след кацането експедицията действала възможно най-предпазливо, когато обаче след шестнайсет дни се оказало, че плазменият океан не проявява никакви признаци на агресивност, а се отдръпва пред всеки приближаван до повърхността му предмет и по всякакъв начин избягва непосредствения контакт с уредите и хората, Шанахан и заместникът му Тимолис отменили част от наложените ограничения, тъй като те затруднявали и забавяли работата.

Тогава експедицията била разбита на малки групи от по двама или трима, които извършвали понякога полети от няколкостотин мили над океана; използваните до това време защитни лъчемети, обграждащи терена на проучванията, вече били разположени в Базата. Първите четири дни след промяната в методиката отминали без инциденти, ако не се броят случващите се от време на време повреди в кислородните апарати на скафандрите, понеже изходните им вентили се оказали чувствителни към корозиращото въздействие на отровната атмосфера. Във връзка с това се налагало почти всеки ден да бъдат заменяни с нови.

На петия или на двайсет и първия ден, ако се брои от кацането, двама от изследователите, Каручи и Фехнер (радиолог и физик), извършвали проучвателен полет над океана в малък двуместен аеромобил, който не лети, а се плъзга върху въздушна възглавница.

Когато след шест чàса те не се върнали, Тимолис, командващ Базата в отсъствието на Шанахан, обявил тревога и наредил да се включат в издирването всички, които са на разположение.

По фатално стечение на обстоятелствата този ден радиовръзката се била разпаднала около час след потеглянето на проучвателните групи; причината била в едно огромно петно на червеното слънце, изпращащо в горните слоеве на атмосферата мощно изригване на елементарни частици. Активен бил само обхватът на ултракъсите вълни, а уредите осигурявали връзка на разстояние до двайсет и няколко мили. Като капак преди залез-слънце мъглата се сгъстила и се наложило да прекратят издирването. Спасителните екипажи вече се връщали в Базата, когато един от тях открил аеромобила на едва 80 мили от брега. Двигателят работел и неповредената машина се носела над вълните. В прозрачната кабина имало само един човек – почти изпадналия в несвяст Каручи.

Аеромобилът бил закаран в Базата, а Каручи поставен под лекарски грижи; още същата вечер дошъл в съзнание. Нищо не могъл да каже за съдбата на Фехнер. Помнел само, че вече възнамерявали да се връщат, когато той започнал да се задушава. Вентилът на апарата му заяждал и при всяко вдишване в скафандъра попадало и малко количество отровни газове.

Наложило се Фехнер да разкопчае коланите и да стане, за да му помогне. Това било последното нещо, което Каручи си спомнял. Според специалистите събитията са се развили така: поправяйки апарата на Каручи, Фехнер е отворил покрива на кабината, най-вероятно заради тесния, нисък купол, който ограничавал движенията му. Логично предположение, понеже кабината на тези машини не е херметизирана и защитава единствено от атмосферните влияния и вятъра. При тези манипулации се е повредил кислородният му апарат, а замаяният Фехнер се е изкачил горе, излязъл е през отвора на купола върху машината и е паднал в океана.

Това е историята на първата жертва на океана. Безрезултатно търсили тялото, което в скафандъра би трябвало да се носи над вълните. А може би се е носело – над възможностите на експедицията било да претърсят хиляди квадратни мили от полюшващата се пустош, покрита с парцалива мъгла. До здрач – връщам се към предишните събития, – се прибрали всички спасителни екипи с изключение на големия товарен хеликоптер, с който бил излетял Бертон.

Той се появил над Базата почти един час след свечеряване, когато всички сериозно се тревожели за него. Бил в състояние на нервен шок; измъкнал се от машината със собствени сили, след което хукнал да бяга; опитвали се да го спрат, а той крещял и ридаел; подобно поведение у мъж със седемнайсет години опит в космическото плаване, най-често в екстремни условия, било направо смайващо.

Лекарите предположили, че Бертон също се е отровил. Два дни по-късно, привидно възвърнал психическото си равновесие, той отказвал да напусне вътрешните помещения на кораба майка, както и да се приближава до прозореца с изглед към океана; заявил, че държи да представи доклад за полета си. Настоявал, твърдейки, че става въпрос за извънредно важна информация. След като се запознал с доклада му, съветът на експедицията го оценил като продукт на отровен от атмосферните газове ум и като такъв той бил изпратен не в историята на експедицията, а в историята на болестта на Бертон, което означавало край на въпросния епизод.

Толкова научих от анекса. Досещах се, че черешката на тортата е, естествено, самият доклад на Бертон – онова, което е довело един пилот на далечно космическо плаване до нервен срив. Захванах се за втори път да размествам книгите, но така и не открих "Малкият апокриф". Чувствах се все по-уморен, затова отложих за следващия ден по-нататъшните търсения и напуснах кабината. Когато отминавах алуминиевата стълба, забелязах върху стъпалата петна от падаща от горе светлина. Значи Сарториус все още работеше, по това време! Рекох си, че няма да е зле да го посетя.

На горния етаж беше малко по-топло. В широкия, нисък коридор се носеше лек полъх. Хартиените лентички пред вентилационните отвори подскачаха неуморно. Вратата на главната лаборатория представляваше дебела плоча от грапаво стъкло в метална рамка. От вътрешната страна стъклото беше закрито с нещо тъмно, светлина идваше единствено от тесните прозорци под тавана. Натиснах преградата. Както очаквах, вратата не поддаде. Вътре беше тихо, само от време на време се разнасяше тихо писукане, като че ли от газов пламък. Почуках – никакъв отговор.

– Сарториус! – извиках. – Доктор Сарториус! Аз съм Келвин, новодошлият, отворете, моля ви! – Леко шумолене, все едно някой ходеше по смачкани хартии, и пак тишина. – Аз съм Келвин! Нали сте чували за мен! Долетях от "Прометей" преди няколко часа! – виках, доближил уста до мястото, където плочата опираше до металната каса. – Доктор Сарториус! Тук няма други, сам съм! Отворете!

Мълчание. После – лек шум. Няколко подрънквания, отчетливи, все едно някой подреждаше метални инструменти върху метален поднос. А после се вкамених. Дочух шум от ситни стъпки, все едно ходеше дете: пъргаво, забързано топуркане на малки крачета. Освен... освен ако някой не го имитираше, потупвайки извънредно сръчно с пръсти по празна кутия с добър резонанс.

– Доктор Сарториус! – изкрещях. – Ще отворите ли, или не?!

Никакъв отговор. Само пак онова детско туп-туп и в същото време няколко бързи, едва чути, но енергични стъпки, сякаш въпросният човек ходеше на пръсти. Но ако ходеше, как би могъл едновременно с това да имитира с пръсти детска походка? "Какво ме засяга мен това?", помислих си и без да потискам повече напиращия в мен гняв, изревах:

– Доктор Сарториус! Не съм летял цели шестнайсет месеца, за да ме спирате с комедиите си!!! Ще броя до десет. После ще взривя вратата!!!

Съмнявах се, че ще ми се удаде. Изстрелът на газовия пистолет не е особено силен, но твърдо бях решил да изпълня заплахата си – по един или друг начин, та дори да се наложеше да търся експлозиви, каквито със сигурност не липсваха в склада. Бях решил да не му се хващам на въдицата, не можех да продължа да участвам в тази щура игра с белязани карти, които ситуацията ми пъхаше в ръцете...

Соларис (превод Лина Василева, корица Люба Халева, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците от 17 септември 

Филмът Соларис на Андрей Тарковски е в програмата на фестивала CineLibri 2021 | 16 октомври, Евросинема | 17 октомври, Влайкова | 25 октомври и 29 октомври, Културен център G8

Да, 2021-а бе обявена за Годината на Лем – годината, в която отброяваме 100 години от рождението на емблематичния футурист Станислав Лем... годината, в която съвремието ни все повече придобива формите и измеренията на утопичните Светове, описани в творбите на знаковия полски фантаст и философ... И ако дори рождената дата на Станислав Лем буди дискусия (променена, заради суеверие, от 13 на 12 септември), то какво остава за паралелните версии на Света, който обитаваме – на ръба между старото и новото хилядолетие (първото издание на Свят на ръба излиза през 2000 година, а второто през 2007-а, година след смъртта на Лем през март 2006-а) в 16 разговора с полския критик и журналист Томаш Фиалковски, Станислав Лем дискутира миналото, настоящето и бъдещето на века, в който е минал целият негов живот... от детството до мига, в който "адът е вече компютризиран" в откъса по-долу...

Из РАЗГОВОР № 6

ЗА ПРИСЪСТВИЕТО НА ЗЛО В ИСТОРИЯТА, ЗА ГЛУПОСТТА И ПРИВАТИЗАЦИЯТА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО

Кое от събитията през миналия век определяте като най-чиста еманация на злото?

Цялата световна политика на ХХ век, както вече съм писал, беше смесица от егоцентризъм, наивитет, зла воля и безброй ужасни грешки. Не е случайно, че убийствата, извършени от болшевизма и хитлеризма, започнаха да проникват в западноевропейското и американското съзнание едва половин век след извършването им! Ужасяващо е докъде стигат опитите да бъдат игнорирани тези трагични събития. Разбира се, можем да се позоваваме на пуническите войни, кръстоносните походи, инквизицията и дявол знае още на какво, обяснявайки, че всяка епоха съдържа огромен брой ампули, пълни със зло, което се разлива при различни обстоятелства, личности и формации. Ние обаче говорим за века, в който е минал целият мой живот, тъй че аз го виждам волю-неволю отблизо и неговите събития ме вълнуват повече, отколкото френската революция или Пролетта на народите например. Тъкмо прочетох биографията на Шопенхауер, който наричал участниците в събитията от 1848 година с френската дума la canaille...

Истината е, че от най-стари времена злото е равномерно разпределено из цялата човешка история, само че съвременните технологии, които обикновено са изобретявани и откривани без лоши намерения от различни извънредно надарени люде, биват използвани много едностранчиво – за масовизиране на възможностите за неговото проявление и разпространение.

Историците продължават да спорят по въпроса дали хитлеристките или сталинистките престъпления са били по-големи. Неотдавна спорът се възроди по повод на "Черната книга на комунизма".

На мен това ми прилича на спора какво предпочиташ – да ти отрежат лявата или дясната ръка. Злото не е нито измеримо, нито изброимо! Нали не можем да кажем, че щом тук са убити десет хиляди, а там четиристотин хиляди души, то там е четиресет пъти по-зле – това би било нонсенс! Аз виждам разликите между съветските и хитлеристките престъпления главно в нещо друго. За извършените хитлеристки престъпления няколко души все пак бяха щастливо обесени, а процесите на денацификация действително доведоха до възникването на държава, всеки гражданин на която днес трепери при самата мисъл, че може да бъде изпратен на някакъв фронт и да загуби парченце от ухото си. Затова пък всички опити да се обясни на руснаците какви са ги надробили, отскачат като от охранителен щит.

Непрекъснато чуваме: какво са вашите двайсет и три хиляди избити офицери в Катин и на други места в Русия или пък цялата полска източна стена с Корпуса за охрана на границата, загинал под лавината на съветските танкове, в сравнение със загубите, които ние понесохме! Надцакванията от този род смятам за ужасен и категорично нeдопустим грях срещу елементарното чувство за морал. Не всичко може да се прости и забрави: разбира се, принудени сме да приемем много неща, насилието обаче си остава насилие.

Неотдавна при мен пак дойде един телевизионен екип с молба да разкажа за Краков, с адресат германците впрочем. Отвърнах така, както винаги отговарям: "Аз съм от Лвов и ще си остана от Лвов до смъртта си. Това никога няма да се промени, хората и народите не са гардероб, който да се мести от един в друг ъгъл". На мен най-много ми тежат престъпленията, които не само че не са наказани и изкупени, но и изобщо не са споменати. Неотдавнашното изявление на руското Министерство на външните работи смятам за опозоряване на паметта на войниците от нашия КОГ.

Като говорим за присъствието на злото в най-новата история, бързо преминаваме към основния въпрос за злото: "unde malum", откъде идва то...

Несъмнено в биологичен смисъл ние сме доста чудовищни творения на еволюцията. Прекрачвайки вегетарианската гpаница, нашите прародители са станали месоядни – ловци и дори канибали. Благодарение на присъдената ни от еволюцията прекалена свобода на действията ние сме способни на всичко, що е зло. Още по-лошо – често злото ни привлича повече от доброто, понякога то дори получава религиозна санкция, както при асасините. Ацтеките на свой ред са вярвали, че небесният свод ще рухне, ако престанат да изтръгват сърцата от гърдите на младежи с помощта на нож от обсидиан. После тяхната империя се разпада, а небесният свод не рухва. Съзидателната сила, разрушителната сила, а дори и убеждаващата сила на злото са несравнимо по-големи от тези на доброто. Нали Евангелията не призовават към изтръгване на крака, а въпреки това инквизицията е съществувала и се е случвало да изваждат тленните останки на някои папи от гроба им и да ги хвърлят в Тибър.

Подобно на мравките, термитите или осите хората са в по-голяма степен социални единици, отколкото си го представят. Индивидът може да има независими убеждения, но това е рядкост; всичко върви по-скоро в посока на унифицирането, особено сега, в епохата на масмедиите. Аз спрях да гледам телевизия, западна също – не става за гледане, белязана е от толкова генерален и толкова жесток упадък, а полска не гледам от 1990 година, когато започнаха скандалите в Сейма и Сената. Чрез каналите на най-новите технологии хората се напомпват с най-отвратителни глупотевини. Порнографията се използва по-скоро като наркотик или замайващо-приспивателно средство, затова пък мутрите и кръвта май имат по-страшно въздействие. Не съм привърженик на конспиративните теории и не твърдя, че в Холивуд или дявол знае къде другаде съществуват тайни групи, които съзнателно въздействат по този начин на медиите. Не – произвежда се това, което е продаваемо, като същевременно по този начин се създават нови потребности; действа своеобразен порочен кръг, circulus witiosus. В последно време са модерни геномиката, роботиката, изкуствените кучета, изкуствените котки...

Такъв извод обаче поставя песимистична оценка на човешката природа – от това би следвало, че масовата култура разголва докрай нейното истинско лице.

Много песимистична. Но този извод има стара традиция. Достатъчно е да прочетеш някой от истинските философи – какво са мислели те за човека... Дори няма нужда да се върви в посока на произведенията на оня страхотен мизантроп – Шопенхауер.

На вас обаче ви се е случвало да вървите в тази посока.

Повече ме интересуваше неговата биография; освен това става дума за много красива немска проза. Веднъж написах в някаква немска антология за Шопенхауер, че буди съчувствие този вопъл на една неоценена и тотално игнорирана в продължение на четиресет години, а същевременно толкова независима и нестандартна индивидуалност. Той се противопоставя на духа на времето. По онова време философите са се стараели да открият в хората по-скоро божествен, прометеевски елемент, който в тях впрочем също присъства, ала с прометеевския огън след това се подпалват къщи и градове. Така изглеждат нещата, за жалост.

Имаме все по-лесен достъп до вкусването на злото, до наплюскването и оливането с него – достъп, постоянно ускоряван и облекчаван технологично. Технологиите се използват преди всичко за лоши цели! Новите оперативни техники, например операцията на сърцето, която би могла да се извърши от робот през прорези между ребрата, са за малобройните богаташи. За огромното мнозинство от хора подобни манипулации и дори информацията за тях са недостъпни! Чета, че пак се засилва разпространяването на пандемията на вируса HIV, най-вече в Африка. Годишно там умират около два милиона души – мъже, жени и деца. Наистина, общият брой на жертвите е по-малък от предвидения от един мой познат епидемиолог, който смяташе, че през 2000 година те ще бъдат 100 милиона, а имаме "само" трийсет и пет, но това не означава, че са малко... Ако ги изчислим като народи – това е като да е умряла цяла Полша!

Ужасно е не понеже на мен ми се иска да е така. Телевизията пак ме питаше за интернет – повторих, че това е преди всичко поле за разпространяване на всевъзможни гадни действия. Първо, хулигани или маниаци се опитват да проникват в отделните мейл-адреси, пълнейки ги с различни нонсенси. Второ, появиха се съвсем нови видове вируси, които пристигат с някаква радостна информация: когато отвориш този файл, ще видиш нещо интересно. След което от файла изскача вирус, който унищожава всичко на диска. И това се върши напълно самоцелно.

В моите разговори със Станислав Береш има няколко места, запълнени с точки – по онова време вече позволяваха да се означава по този начин намесата на цензурата. На едно от тези места се позовавах на случай с напълно безпричинно причиняване на зло по време на функционирането на военното положение в Полша – на примера с ликвидирането на стойностното издание "Писменост". Тогава аз, Шимборска, Блонски и Йежи Квятковски отидохме при Кристин Домброва, тогавашния областен секретар на партията, той кимаше в съгласие с нас, ала това не помогна и ни отнеха "Писменост", а първият брой в нова редакция беше просто антология на порнографски текстове. И макар че аз обикновено съм напълно безразличен към порнографията, тогава ме обзе бяс. В онзи телефонен разговор с телевизията ме попитаха защо съм казал, че адът е вече компютризиран. Най-напред обясних, че щом започнеш да обясняваш вица, той престава да бъде виц. А по-дълбокият смисъл на този виц беше такъв, че щом всичко се движи напред, то и катранът в бъчвите трябва да бъде заместен с нещо – защо това да не бъдат компютрите?

Споменахте прометейството – не е ли вярно, че през миналия век, характеризиращ се с развой на съвременните технологии, категорично преобладават прометеевската нагласа и радостта от съзиданието, както и убеждението, че от изобретенията и научните открития ще последват само добри неща? Добрата страна на технологичния прогрес присъства и във вашето творчество.

Когато ми дават две панички и в едната има гнили гъсеници, а в другата вкусна на вид яхния от леща, няма съмнение, че ще предпочета лещата пред гъсениците. Това беше въпрос на избор – защо би трябвало да се занимавам с това, което се харесва например на Селин?

Понякога технологичният процес също допринася за надмощието над злото. Геномната технология например помогнала да заловят в Германия изнасилвача на едно момиченце; за целта осемнайсет хиляди мъже трябвало да оближат стъкълцето или памучето. Да, ама германците също както почти всички други европейски държави премахнаха от наказателния си кодекс смъртното наказание. Аз лично съм ентусиазиран привърженик на смъртното наказание в случаите, когато освобождаването или бягството на престъпника са довели до верига от по-сетнешни убийства и изнасилвания. Като писател разполагам с достатъчно въображение и умения да се въплъщавам в различни, дори в ужасяващи персонажи, за да опиша в първо лице живота на психопата, занимаващ се предимно с издирване и убиване на непълнолетни жертви, а после с укриване на техните трупове и избягване на справедливостта – защо обаче би трябвало да върша това, след като за мен тази тема е отблъскваща? Вие също бихте могли да вземете чук и вървейки по улицата, да разбивате стъклата на автомобилите – не го правите обаче, макар да не е казано, че веднага ще ви заловят. Съществува вътрешна необходимост за стопиране на този вид възможности – не всичко, което можеш да направиш, се прави. Изобщо не мисля, че дори да няма Бог, всичко е позволено. Не всичко е позволено, никога.

Съдът в град Ополе излязъл с решение, че господин Ратайчак, обвинен в т. нар. "освиенцимско престъпление", не е много виновен, защото не е особено вредно да отричаш убиването на хикс милиона души в лагерите за унищожение. Този факт би породил у мен желание, ако бях с двайсет години по-млад, незабавно да емигрирам. Това е своеобразно замърсяване на средата с духовна нищета, скудоумие и подлост, които не мога да приема. Аз самият впрочем никога не съм бил в музея в Освиенцим, нямах нужда от това, но съм изпитал войната на собствен гръб.

Свят на ръба (превод Лина Василева, корица Люба Халева, 256 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

Официалното представяне на Свят на ръба + късометражните филми (по разкази на Лем) Стаята и Маската е в рамките на фестивала CineLibri | 14 октомври | Полски институт, 19:00

"Десният мозък и левият мозък правят отделни сметки, които после се обединяват като двете половини на разрязана диня. Не е просто, докато не го усвоиш." – тези думи сякаш прекрасно описват как съществуват двата паралелни (следвайки историята си през една глава) Свята в романа Страна на чудесата за непукисти и краят на света (актуалното българско преиздание чудесно съвпада с 30-годишнината от излизането на английския превод на романа през септември 1991-а) на Харуки Мураками ... Не е просто, но когато го усвоиш влизаш в Страна на чудесата за непукисти, където герой, обсебен от стари американски филми и криптирането на киберданни чрез съзнанието си, влиза в акция с енигматичен учен (търсещ Абсолютната Тишина) в дебрите на токийската канализация... От Другата страна (именно там ни отвежда откъсът по-долу) е Краят на света – утопично място (въпрос на подсъзнание, нали), наречено Града, където нашият анонимен герой ще научи как се става Тълкувател на мечти с помощта на черепи от еднорози...

Из "Библиотеката"

В центъра на Града, точно на север от Стария мост, има площад с формата на полукръг. Вторият полукръг, или долната половина на кръга, е разположен на юг, от другата страна на реката. Тези две половини се наричат така: Северния и Южния площад. Макар че са части от едно цяло, площадите се различават като небето и земята, такова впечатление оставят. Над Северния площад тегне духът на тайнственост, той е похлупен от тишината на квартала наоколо, докато на Южния сякаш му липсва всякакъв дух. Какво би трябвало да чувства човек тук? Всичко е обгърнато със смътното усещане за загуба. В сравнение с квартала северно от Моста тук има сравнително по-малко къщи. Цветните лехи и плочникът не се поддържат добре.

Насред Северния площад се издига голяма Часовникова кула, пронизала небето. По-точно би трябвало да кажем не часовникова кула, а сграда с такава форма. Часовникът отдавна е изгубил първоначалното си предназначение да отмерва времето. Представлява квадратна каменна кула, която в горния си край се стеснява, със страни, обърнати като компас към четирите посоки на света. Всяка от страните е увенчана с циферблат със стрелки, застинали на единайсет без двайсет и пет. Малките сводове отдолу водят към вътрешността, която очевидно е куха. Представяш си как се изкачваш вътре по стълба, но в основата няма вход. Кулата се издига толкова нависоко над площада, че трябва да се прехвърлиш по Стария мост на юг, за да видиш часовника.

От Северния площад на ветрило тръгват няколко обръча сгради от камък и тухла. Никоя от постройките не се отличава с нищо, по никоя няма украса или надпис. Всички врати са здраво залостени, не се вижда някой да влиза и да излиза. Това тук дали не е поща за мъртви писма? А това – управата на рудник, който не наема миньори? Това – крематориум без трупове, които да гори? От екливата тишина постройките създават усещането за запустение. Но обърна ли се по тези улици, и чувствам зад фасадите непознати хора – затаили дъх, те продължават да вършат неща, за които няма да разбера никога.

На една от улиците в квартала се намира Библиотеката. Тя не само че не се откроява като библиотека, но и се помещава в най-обикновена каменна сграда. Никъде не е обявено, че това тук е библиотека. Със стари каменни стени, избелели до тъжен оттенък, с тясна стряха над прозорците с метални решетки и тежка дървена врата, тук можеше да има и хранилище за зърно. Ако не бях помолил Стража на Портата да ми обясни доста подробно как да стигна, за нищо на света не бих се досетил, че това тук е библиотека.

– Веднага щом се установиш, отиди в Библиотеката – казва ми Стражът на Портата в първия ми ден в града. – Там има едно момиче, само се грижи за всичко. Предай му, че Градът ти е възложил да отидеш да разчиташ стари мечти. Момичето ще ти покаже останалото.

– Стари мечти ли? – повтарям аз. – Какво означава "стари мечти"? Стражът на Портата спира за малко да дялка кръглото колче, оставя ножа и събира с длан дървените стърготини по масата.

– Старите мечти са... стари мечти. Отиди в Библиотеката. Ще се изумиш колко много стари мечти ще намериш там. Вземи колкото искаш и ги разчети хубаво.

Стражът на Портата оглежда заострения връх на готовото колче, одобрява го и го слага на рафта отзад. Там са наредени може би двайсет от същите кръгли колчета.

– Задавай каквито искаш въпроси, но помни, че може и да не отговоря – заявява Стражът на Портата и кръстосва длани зад тила си. – Има неща, които не мога да кажа. Но отсега нататък трябва да ходиш всеки ден в Библиотеката и да разчиташ мечти. Това ще ти бъде работата. Отивай в шест вечерта. Стой до десет-единайсет. Момичето ще ти готви вечеря. През останалото време прави каквото искаш. Разбра ли?

– Разбрах – уверявам го аз. – Докога трябва да върша тази работа?

– Докога ли? Не мога да кажа – отговаря Стражът. – Докато му дойде времето.

После избира от купчината друго парче дърво и отново започва да дялка.

– Градът е беден. Няма място за безделници, които се шляят. Всеки си има място, всеки си има работа. Твоята е да разчиташ мечти в Библиотеката. Не си дошъл тук, за да заживееш щастливо за вечни времена, нали?

– Работата не ми тежи. По-добре да работя, отколкото да бездействам – казвам аз.

– Браво на теб – кима рязко Стражът, както оглежда върха на ножчето. – И така, колкото по-скоро започнеш работа, толкова по-добре. Оттук нататък си Тълкувателят на мечти. Вече нямаш име. Точно както аз съм Стражът на Портата. Разбра ли?

– Разбрах – казвам аз.

– Точно както има само един Страж на Портата в Града, така има и само един Тълкувател на мечти. Само един човек отговаря на изискванията за Тълкувател на мечти. Сега ще го направя.

Стражът на Портата вади от един шкаф малък бял поднос, слага го на масата и налива в него дървено масло. Драсва клечка кибрит и пали маслото. После се пресята към рафта с ножовете, взима тъпо заоблено острие и нагрява десет минути върха му. Духва пламъка и оставя ножа да поизстине.

– С това ще те бележа – казва Стражът. – Няма да боли. Не се бой.

Разтваря широко с пръсти дясното ми око и забива ножа в очната ябълка. Но както е казал, не боли, а аз не се боя. Ножът потъва меко и тихо в очната ми ябълка, сякаш се потапя в пихтия. Стражът на Портата прави същото и с лявото ми око.

– Щом престанеш да си Тълкувател на мечти, белезите ще изчезнат – обяснява той и прибира подноса и ножа. – Тези белези показват, че си Тълкувател на мечти. Но докато ги носиш, се пази от светлина. Чуй ме, очите ти не могат да виждат светлината на деня. Погледнат ли светлината на слънцето, ще съжаляваш горчиво. Затова излизай само вечер или в мрачни дни. Когато е ясно, затъмнявай стаята и стой на сигурно вътре.

След това Стражът на Портата ми подарява чифт тъмни очила. Трябвало да ги нося през цялото време освен когато спя.

Така загубих светлината на деня.

Една вечер няколко дни по-късно тръгвам към Библиотеката. Докато бутам тежката дървена врата и я отварям, тя издава стържещ звук. Откривам пред себе си дълъг прав коридор. Въздухът е прашен и спарен, не е проветрявано от години. Дъските по пода са изтъркани там, където навремето са стъпвали по тях, мазилката по стените е пожълтяла до цвета на електрическите крушки.

От двете страни на коридора има врати, бравите им са с пласт бял прах отгоре. Единствената незаключена врата е в дъното и зад крехкото матово стъкло свети лампа. Чукам на тази врата, но отговор няма. Хващам потъмнялата месингова ръкохватка и я завъртам, след което вратата се отваря навътре. В помещението няма жива душа. Просторно празно помещение, нещо като чакалня на железопътна гара, но по-голяма и обзаведена изключително оскъдно, без нито един прозорец, без украшения. Вътре има най-обикновена маса с три стола, желязна печка на въглища и почти нищо друго, ако не броим стенния часовник в ъгъла. На печката е оставена очукана черна емайлирана тенджера, над която се вие пара. Зад гишето има друга врата с матово стъкло, зад нея свети лампа. Чудя се дали да почукам, но решавам да изчакам да се появи някой.

По гишето са разпилени кламери. Гребвам шепа от тях, после сядам на масата.

Не знам колко време е минало, когато през вратата зад гишето излиза Библиотекарката. Носи връзка различни вестници. Щом ме вижда, от изненада страните ѝ поруменяват.

– Извинявайте – казва ми. – Не знаех, че сте тук. Можехте да почукате. Бях отзад в хранилището.

Такава бъркотия! Гледам я и не казвам нищо. Лицето ѝ ми се струва едва ли не спомен. Какво в нея ме трогва? Усещам как някакъв дълбок пласт в съзнанието ми се издига към повърхността. Какво ли означава това? Тайната е заровена в далечен мрак.

– Както виждате, тук не идва никой. Никой освен Тълкувателя на мечти.

Кимвам леко, но не свалям очи от лицето ѝ. От очите ѝ, от устните, от високото ѝ чело и черната коса, завързана отзад на тила. Колкото повече се взирам, сякаш разчитам нещо, толкова повече цялостното впечатление отстъпва назад. Объркан, затварям очи.

– Извинявайте, но може би сте сбъркали сградата. Сградите тук си приличат много – казва жената и оставя връзката вестници при кламерите. – Само Тълкувателят на мечти може да идва тук и да тълкува стари мечти. За всички останали е забранено.

– Тук съм да тълкувам мечти – обяснявам, – както ми е възложил Градът.

– Прощавайте, но бихте ли си махнали очилата?

Свалям тъмните очила и се обръщам с лице към жената, а тя се вглежда в двете бледи безцветни зеници, с които е белязан Тълкувателят на мечти. Имам чувството, че вижда в самата ми същност.

Страна на чудесата за непукисти и краят на света (превод Емилия Л. Масларова, корица Стефан Касъров, 440 стр, цена 20 лeва) е в книжарниците