My Mir

Животът винаги е бил най-добрия сценарист – кой друг би могъл да измисли по-добре историята на Венсан Винел от сиропиталището в България, през свиренето на пиана по парижките гари до финала в шоуто The Voice: Най-хубавият глас на Франция. Да, това е истинската история на едно полусляпо дете, осиновено от Дом за деца, лишени от родителска грижа в България, но което има "абсолютен слух, което означава, че ми е достатъчно да чуя една нота или поредица от акорди, за да ги възпроизведа незабавно" както споделя Венсан в своята автобиография Да излезеш от сянката (откъс от книгата ви очаква по-долу), написана след финала на The Voice през 2017. Излизането от сянката, обаче, не винаги означава да блеснеш с първо място (в сферата, която си избрал), но пък неуморното следване на мечтите винаги разкрива най-важните уроци в живота или като казва Венсан Винел: "Това, че куцате или че не сте горди със стореното досега, не означава, че е прекалено късно. Никога не е прекалено късно!"

Музиката винаги ми е била в кръвта. Тя тече във вените ми от самото ми раждане – знаех да пея, преди да се науча да говоря... Бил съм на осемнайсет месеца, когато родителите ми са ме видели за пръв път в едно сиропиталище в България, на две години, когато са ме осиновили и съм напуснал родната си страна. Много малък съм бил, за да си спомням днес как се е случило всичко това, но майка ми го е разказвала толкова пъти, че все едно съм го изживял – всеки етап от осиновяването ми е запечатан в паметта ми. По онова време баща ми бил преподавател по пластични изкуства, майка ми била учителка. Отчаяно искали да имат дете и като други двойки в същото положение решили да си осиновят едно. Но във Франция формалностите са сложни и продължителни. Нищо не гарантирало, че дори и с добрите си досиета двамата биха имали щастието да видят мечтата си сбъдната. Затова си опитали късмета в чужбина. Събрали цялата необходима административна бумащина, попълнили молба за осиновяване, написали мотивационно писмо и изпратили всичко това в не знам колко екземпляра в няколко страни. Получили положителен отговор от България.

Сиропиталището (наречено Дом за деца, лишени от родителска грижа) било в едно забутано селце и като всички заведения от този вид единствените грижи, полагани за децата, целели да се запази животът им. Освен оскъдната храна от хляб, мляко и супа нямало нищо друго, нито играчки, нито някакви занимания, нищо, стимулиращо развитието им.

На това тъжно място се озовали родителите ми един прекрасен ден. Донесли дрехи, както ги били посъветвали с писмо. "Ако имате намерение да го разхождате, първо трябва да го облечете..."

Сестрата пристигнала с малко тъмнокосо човече в ръце. Това съм бил аз! Майка ми се изненадала при вида на осемнайсетмесечното бебе, повито в пелени като по времето на баба ѝ. Заговорила ми нежно, но аз дори не съм я погледнал. Не съм направил никакво движение, изглеждал съм инертен, някак отсъстващ. Тя ме преоблякла, опитала се да ме накара да се усмихна или поне да реагирам по някакъв начин, но аз съм продължавал да гледам в празното, безразличен към думите, към насърченията. Времето било хубаво и родителите ми предпочели да излезем от сиропиталището. В края на разходката сме седнали на терасата на едно кафене. Макар да не говорела български, майка ми отново се опитала да изтръгне от мен някаква реакция, шепнейки ми мили думи, но отново без успех. И после от високоговорителите внезапно се разнесла музика, и това е едно от малкото неща, които си спомням – разнесе се българска народна музика... Точно в този момент, разказват ми, погледът ми се избистрил, обърнал съм глава към музиката и съм започнал да пея. Точно от този момент държането ми към баща ми и майка ми се променило, вече не съм бил в паралелен свят, бил съм до тях, съвсем присъстващ.

Като сме се върнали в дома, родителите ми изчакали да се наспя и ме извели в градината. За да ме забавлява, майка ми изпяла песничката за малките корабчета. "Мамо, корабчетата, дето вървят по вода, имат ли крака? Ами да, момчето ми, как биха вървели без крака!"

След разходката съм се върнал в креватчето ми с решетки, а родителите ми се върнали във Франция. Преди да тръгнат, дали на персонала на дома един фотоапарат за еднократна употреба, за да получават редовно снимки и да виждат как се развивам.

Така и не разбрали дали апаратът бил откраднат, или изгубен, но шест месеца не получили нито снимки, нито вести. Шест месеца трябвали, за да се изпълнят всички формалности и администрацията най-после да даде съгласието си за осиновяването. Изпълнени с надежда, родителите ми отново тръгнали за България. Въпреки продължителната раздяла, щом майка ми се приближила до мен, аз съм се хвърлил в прегръдките ѝ. Очевидно съм я разпознал. Като видяла сърдечната ни среща, перачката на заведението казала на родителите ми:

– Не го вземайте този. Освен че е недъгав, през цялото време реве, няма да ви е лесно! Не ви съветвам...

* * *

Впоследствие разбрах, че в този вид сиропиталища царяла struggle for life, борба за живот или по-скоро за оцеляване. Всички тези изоставени деца се надпреварвали кой ще реве по-силно, за да му обърнат внимание, да получи храна, да се поинтересуват от него, така че да, ревял съм. Не съм имал избор и не само аз съм се дерял, за да получа залък хляб, биберон с мляко или жест на обич. Но аз може би съм пищял най-пронизително и това никак не се харесвало на онази дама... Баща ми и майка ми пренебрегнали съвета на перачката и решили да ме вземат. Това им прави чест, защото малко кандидат-осиновители биха спрели избора си на дете с увредено зрение, при това ревливо... Много биха били обезкуражени и биха последвали съвета на перачката, предупредила родителите ми. Други биха попитали, все едно че избират кученце: Нямате ли по-беличко? По-мъничко? По-пълничко? Не и те. Предоволни, баща ми и майка ми си тръгнали с бебето Венсан в ръце!

Не знам дали съм усетил, че преминавам през вратата на дома, за да не се върна никога вече, дали съм бил щастлив да тръгна с тези мама и татко осиновители, но едва пристигнали във Франция, съм им благодарил по мой начин, изпявайки песничката за корабчето. Майка ми не повярвала на ушите си! Думите не били на езика, който бях слушал, откакто се бях родил, но това нямало никакво значение. Слуховата ми памет била регистрирала песента, звучността на думите, произнесени шест месеца по-рано, се била запечатала в мозъка ми. Макар и да не съм разбирал какво означават, аз вярно съм възпроизвел мелодията, изпята от майка ми. Е, не било Фреди Меркюри, по-скоро бебешко бъблене, но било моят начин да изразя радостта си, че съм трампил един емоционален ад за кътче от рая.

Така започна чудното ми приключение с моите родители, така започна и близката ми връзка с моята майка.

* * *

Ако днес в тази книга говоря за осиновяването си, то е, за да знаят хората откъде идвам и кой съм. Но вкъщи, без да е забранена тема, го споменаваме много рядко, само когато вдигаме чаши за годишнината от пристигането ми в семейството, че и тогава невинаги. Това, което разказвам, не е обикновена история, но тъй като и аз не съм обикновен човек, тя ми пасва като ръкавица и аз си я харесвам!

* * *

Колкото и назад в спомените си да се връщам, знам, че винаги съм искал да бъда певец. Още на четири години, когато чуех някоя песен, се забавлявах да ѝ придавам полифоничен характер – слушах я и започвах да пея втори глас или в канон. В колата, за да ми минава по-бързо времето, на родителите ми им хрумна да ми сложат слушалки на ушите, та да слушам песента и да ѝ пригласям. Тъй като пеех с цяло гърло, баща ми и майка ми чуваха само втория глас – това за тях не означаваше нищо, тъй като не чуваха първия глас, не разбираха нищо от моите импровизации, но не ми пречеха. Започнех ли веднъж, трудно беше да ме спрат! Аз лично намирах това упражнение за особено забавно...

* * *

Много хора мислят, че имам истинска музикална дарба. Не аз мога да отсъдя. Обаче, колкото и лесно да се започне нещо в живота, трябва да се работи, иначе лесното престава да е такова и човек не напредва. От друга страна, знам, че имам абсолютен слух, което означава, че ми е достатъчно да чуя една нота или поредица от акорди, за да ги възпроизведа незабавно. Избликва ми отвътре, не ми е необходимо да работя с часове, не правя никакво усилие, случва се незабавно. Чуя ли музикална фраза или песен, на секундата повтарям чутото, като го изсвирвам на пианото или го изпявам и по принцип без нито една фалшива нота. Е, разбира се, ако ми излязат с нещо четиринайсетметрово и супербързо, и аз не съм застрахован от някоя дребна грешка, но наистина никога не се издънвам. Във всеки случай залагам на принципа, че никой не пее абсолютно вярно. Ако вземем някой истински pitch, тоест онази машинка, малкия акордьор, който дава тоналността на съвършената нота, ще забележим, че никой не я изпява точно, винаги малко по-високо или по-ниско. От научна гледна точка абсолютната точност не е дадена на човешкото същество. Затова предпочитам намерението и изпълнението пред вокалната точност.

Тъй като имам проблем със зрението, когато съм на пианото, виждам само ръцете си, тоест нямам партитура и правя всичко по слух.

   Да излезеш от сянката (превод Росица Ташева, 120 стр, цена 12 лева) е в книжарниците

Срещата с Венсан Винел е в рамките на литературния фестивал Варна Лит | 1 юни, концертна зала на Радио Варна - 17:00

"За да разкажеш добре една история, трябва да знаеш кои точно бутони да натиснеш" казваше писателя Пол Бенджамин (алтер-его на Пол Остър), чувайки "коледния разказ" на Оги Рен | Харви Кайтел във филмовата класика Дим, а Пол Остър (сценарист именно на Дим) е доказал многократно, че идеално знае как става това... Всъщност, най-новият роман на Остър, миналогодишния 4 3 2 1 (откъс от книгата ви очаква по-долу) се "заиграва" с тайната страст на Оги Рен – всеки ден, в продължение на години, в точно определен час, Оги излиза пред магазина си за тютюн, поставя статив с фотоапарат и снима отсрещния ъгъл... и събира прилежно снимките в обемни фотоалбуми – снимките може и да изглеждат като един и същ образ, но не са (стига да се вгледаш). И именно тази чудна метафора за живота (и вечното му движение и кръговрат) използва брилянтно Остър като разказва житието на момчето Арчибалд Исак Фъргюсън (единственото дете на Роуз и Станли Фъргюсън) в четири различни (паралелни и възможни) версии – всяка една прилича на предишната, но не съвсем... всяка повтаря срещи с герои, ситуации и обстоятелства, но не съвсем... Всяка може да е самата истина (като истината за твоето истинско Аз), докато не започне обратното броене: 4 3 2...

ФЪРГЮСЪН СЕ ЧУВСТВАШЕ МНОГО ДОБРЕ в лагера. Винаги се беше чувствал много добре там в компанията на старите си нюйоркски приятели – половин дузина градски момчета, които също като него идваха в лагера всяка година. Беше му приятно да слуша вечните им саркастични забележки, както и светкавично изстрелваните им находчиви подмятания, които често му напомняха за начина, по който си говореха американските войници във филмите за Втората световна война – онези весели и духовити закачки, натрапчивия подтик да не приемаш нищо на сериозно, да превръщаш всяка ситуация в повод за поредната шега или насмешка. Разбира се, имаше нещо възхитително в това да се опълчиш на живота с остроумие и непочтителност, но понякога ставаше и досадно и когато Фъргюсън се наситеше на словесните еквилибристики на съквартирантите си, започваше да усеща липсата на Хауард, неговия близък приятел от последните две години, най-близкия му приятел, когото някога е имал, и тъй като Хауард беше много далеч, чак в мандрата на леля си и чичо си във Върмонт, където прекарваше всичките си лета, Фъргюсън започна да му пише през онзи един час, който им се полагаше след обяда – безброй кратки и дълги писма, в които споделяше всичко, което му минаваше през ума, защото Хауард беше единственият човек в света, пред когото можеше да си излее душата, единственият, с когото не се боеше да споделя или да му поверява тайните си, единственият безупречен приятел, с когото можеше да си говори за всичко – от критики към другите до коментари за прочетени книги, до разсъждения как да потискаш пръдня на обществено място и мисли за Бога.

Това бяха общо шестнайсет писма и Хауард ги държеше в дървена кутия, пазеше ги и след като порасна и започна живота си на зрял човек, защото тринайсетгодишният Фъргюсън, неговият приятел с равни зъби и лъчезарна физиономия, основателят на отдавна закрития, но незабравим "Калдъръмен кръстоносец", момчето, което си беше счупило крака на шест, беше получило голяма прорезна рана на стъпалото си на три и едва не се беше удавило на пет, което беше устояло на опустошителните набези на Бандата на деветимата и на Бандата на четиримата, което беше целувало Глория Долан, и Сузи Краус, и Пеги Голдстийн, което с нетърпение очакваше да прекрачи в царството на еротичното блаженство, което си мислеше и смяташе за съвсем естествено, че има дълги години живот пред себе си, не доживя края на лятото. Затова Хауард Смол беше запазил тези шестнайсет писма – защото те бяха последните следи от присъствието на Фъргюсън на тази земя.

"Вече не вярвам в Бог – беше му писал в едно от тях. – Или поне не и в юдейския или в християнския Бог, въобще в никаква религия. Библията казва, че Бог е създал човека по свой образ и подобие. Но Библията е писана от хора, нали така? Което означава, че човек е създал Бог по свой образ и подобие. Което означава също така, че Бог не бди над нас и със сигурност пет пари не дава какво мислят, правят или чувстват хората. Защото, ако изобщо го беше еня, нямаше да сътвори свят, в който има толкова много ужасни неща. Мъжете нямаше да ходят на война и да се убиват един друг, нямаше да има и концлагери. Нямаше да лъжат, да мамят и да крадат. Не казвам, че Бог не е сътворил света (и никой човек не го е направил!), но щом си е свършил работата, той е изчезнал сред атомите и молекулите на Вселената и ни е оставил да се оправяме сами."

"Радвам се, че Кенеди спечели номинацията – пишеше в друго писмо. – Харесвам го повече от другите кандидати и освен това съм сигурен, че през есента ще пребори Никсън. Не знам защо съм толкова сигурен, но ми е трудно да си представя, че американците ще предпочетат човек, на когото викат Хитреца Дик, да им стане президент."

"В моята барака има още шест момчета – пишеше в друго писмо, – три от тях са достатъчно големи и вече "го правят". Правят чекии нощем в леглото и разправят на останалите какъв кеф е. Преди два дни организираха нещо, което нарекоха "групова чекия", и ни накараха да гледаме, така че най-накрая видях какво представлява онова нещо и колко надалеч изхвърча. Не е точно млечнобяло, по-скоро кремавобяло, прилича на майонеза или на тоник за коса. После един от тримата царе на чекиите, един здравеняк на име Анди, извъртя страхотен номер, с който сащиса не само мен, но и всички останали. Наведе се ниско и взе да си го смуче! Нямах представа, че подобно нещо изобщо е възможно. Искам да кажа, как може да си толкова гъвкав, че да прегънеш тялото си в подобна поза? Вчера сутринта се опитах да го направя в банята, но устата ми изобщо не успя да доближи оная ми работа. Както и да е. И без това не бих искал да ми излезе име на минетчия, нали така? Въпреки това, да го видиш, беше адски странно."

"Откакто съм тук, изчетох три книги – пишеше в последното си писмо с дата девети август – и според мен всичките бяха страхотни. Две от тях ми ги беше изпратила моята леля Милдред – малко томче от Франц Кафка, озаглавено "Метаморфозата", и една по-дебела книга от Дж. Д. Селинджър, озаглавена "Спасителят в ръжта". Третата ми я даде моят братовчед, съпругът на Франси, Гари – "Кандид" от Волтер. Книгата на Кафка е най-необичайната и най-трудната за четене, но на мен ми хареса. Както се събужда сутринта, един човек открива, че се е превърнал в огромно насекомо! Прилича на научна фантастика или история на ужасите, но не е. Става дума за човешката душа. "Спасителят в ръжта" е за един гимназист, който се шляе из Ню Йорк. Нищо особено не се случва, но начинът, по който Холдън (това е главният герой) говори, е много приятен и естествен и просто не може да не го харесаш и да не поискаш да ти стане приятел. "Кандид" е стара книга от осемнайсети век, но е ужасно смешна и налудничава, смял съм се с глас на почти всяка страница. Гари каза, че е политическа сатира. Аз казвам просто, че е страхотна! Трябва да я прочетеш, както и другите. Сега, след като съм ги изчел, единственото нещо, което ми прави впечатление, е колко различни са трите книги. Всяка написана по свой начин и всяка много добра, което означава, че има много начини да напишеш добра книга. Миналата година господин Демпси непрекъснато ни повтаряше, че има правилен и неправилен начин – спомняш ли си? Може би при математиката и точните науки е така, но не и с книгите. Пишеш си ги по свой начин и ако той се окаже добър, тогава и книгата става добра. Най-интересното е, че аз не мога да реша коя от трите харесвам най-много. Ще речеш, че би трябвало да знам, но не знам. И трите ги заобичах. Което, предполагам, означава, че всеки добър начин на писане е правилният начин. Като си мисля за тях, се чувствам щастлив. А все още не съм прочел стотици други, дори хиляди. Има толкова много неща, които да очаквам с нетърпение!"

Последният ден от живота на Фъргюсън, 10 август 1960 година, започна с кратко преваляване призори, но когато прозвуча лагерната тръба в седем и половина, облаците вече се бяха отправили на изток и небето се беше прояснило. Фъргюсън и шестимата му съквартиранти тръгнаха към трапезарията заедно с отговорника им Бил Кауфман, който през юни беше завършил втората си година в Бруклинския колеж, но само за онези трийсет или четиресет минути, през които закусваха овесена каша и бъркани яйца, облаците се бяха върнали обратно и когато момчетата тръгнаха към бараката си, за да я почистят и подготвят за проверка, отново заваля, но толкова слаб и незначителен дъждец, че изобщо нямаше нужда от мушамено пончо или чадър. Тениските им се нашариха с тъмни петна от капките, но това беше всичко – по-лекичко от всяко леко наквасване, толкова малко вода, че дори не успя да ги измокри. Но когато се заеха със сутрешния ритуал по оправяне на леглата и измитане на пода, небето отново притъмня и не след дълго заваля сериозно, вече големите капки биеха по покрива на бараката все по-силно. За миг-два се дочу нещо като съпровод от фалшиво звучащ синкопиран ритъм, поне така му се стори на Фъргюсън, но после дъждът се усили още повече и този ефект изчезна. Вече не кънтеше музика в дъжда. Беше се превърнал в плътна пелена от нечленоразделни звуци, в неясен тътен като от ударни инструменти. Бил им обясни, че от юг се придвижва нова въздушна маса, която заедно със студения фронт, който едновременно с нея се носи от север, може да донесе продължителен и проливен дъжд. Настанете се удобно, момчета, така ги посъветва. Чака ни голяма буря и вероятно ще останем в бараката почти през целия ден.

Тъмното небе притъмня още повече и вътре в бараката вече нищо не се виждаше. Бил светна лампата, но дори и тя не разсея мрака, защото седемдесет и пет ватовата крушка беше окачена твърде високо върху подпокривните греди, за да осветява цялото помещение. Фъргюсън седеше на леглото си и прелистваше стар брой на списанието "Мад", което момчетата си прехвърляха от ръка на ръка, четеше с помощта на фенерчето си и се чудеше дали някога в живота си е виждал по-тъмна сутрин от тази. Дъждът чукаше по покрива, биеше с такава сила по застъпващите се летви, като че ли течните капки се бяха превърнали в камъни, като че ли милиони камъни се сипеха отгоре, и тогава, някъде в далечината, Фъргюсън долови глух басов тътен, сгъстен, стаен шум, който му заприлича на недоизкашляно ръмжене – гръмотевица, вероятно на много мили далеч от тях, може би някъде в планината, ала на Фъргюсън това му се стори много странно, тъй като от опит знаеше, че при електрическите бури гръмотевицата и светкавицата винаги вървят ръка за ръка с дъжда, докато в този случай вече валеше силно, същински порой, а гръмотевицата беше все още далеч, което накара Фъргюсън да реши, че по всяка вероятност две бури бушуват едновременно, не само една буря и студен фронт, както твърдеше Бил, а две отделни стихии, едната точно над тях, а другата приближава от север, и ако първата не се източи, преди да пристигне втората, тогава двете ще се сблъскат, ще се слеят и това ще произведе нещо адски мощно, така си каза Фъргюсън, някаква внушителна виелица, бурята на всички бури...

   4 3 2 1 (превод Иглика Василева, 784 стр; цена с меки корици: 30 лева, цена с твърди корици: 39 лева) е в книжарниците

Стефан, Магда и Емилия... класически любовен триъгълник или... класически офис триъгълник – "Бюрото на Стефан е средното. Вляво седи жена му Магда. Вдясно – колежката им Емилия." – Васил Панайотов обича да жонглира с думи, както обича да играе с клиширани социални образи, ситуации и персонажи. Другата (два откъса от романа ви очакват по-долу) е Другата му книга, издадена след Убиец (с която взе участие в лите-реалити формата Ръкописът) и предлага Друга версия на Любовта – "Можеш да скриеш една омраза, но не можеш да скриеш една любов." – да, семейството на Стефан, Магда и дъщеря им Ава е подложено на любовен стрес тест, в който те (и Емилия) ще изпитат силата на Изборите, Последствията, Обичта и... Сънищата...

Всичко в този топъл като за началото на април 2009 г. ден щеше да е нормално, каквото е през всеки един ден досега още от предния април. Тогава Стефан, стиснал заповедта си за назначаване, почукал на вратата на отдела, после влязъл, без да дочака отговор, усмихнал се на Магда и дори не видял Емилия, скрита зад 30-те инча на монитора си. И атмосферата на общо офисно спокойствие щеше да е нормална, и пасиансът на Емилия, и служебната симулация на Магда, та даже и спането на Стефан, ако освен да спи, Стефан и не сънува. И именно този негов сън отличава нормата от ненормалността. Съвсем доскоро тежестта от обяда го е повличала в тресавището на дрямката още щом се отпусне в стола си, а час по-късно той се е измъквал оттам смазан, подпухнал и без ясен спомен какво точно е правил досега. Настройвал е сетивата си за света така, сякаш излиза от упойка, без да разбира защо това му отнема толкова много време, след като е бил упоен преди миг. Спал е безпаметно. А понеже сънят е отражение на действителността с магични средства, може да се каже, че Стефан и живял по същия начин. Допреди това, което се случи и заради което си струва да се разкаже тая история, да го събуди или обратно – да го накара да спи и да я сънува.

Стефан сънува Емилия.

Сънят му е толкова реалистичен и така наситен с дребни детайли, че той вижда в нея черти, които никога преди не е виждал. Емилия е мургава, издължена и слаба. Ако трябва да я оприличи на животно, Стефан би казал мамба. От онези черните, на които дори устата им е каквато е ставала неговата, когато като дете е дъвчел асфалт. Прекалено задълбочена, за да ù пука за прически и гримове, тя просто подрязва с ножичка за нокти бретона си, когато почнат да не ù се виждат очите. Да не ù се виждат очите често е за предпочитане, защото Емилия гледа през тях само с безразличие и присмехулна ирония. Когато срещне тези очи, човек почва неволно да се пита къде е сбъркал в живота си или поне къде е сбъркал днес в дрехите си. След което си приглажда перчема и проверява дали е затворен ципът на панталоните му. Ако всичко с тях е наред и ако още му е останало някакво самочувствие, се извръща настрани. Ако не, бърза да се отдалечи.

Стефан иска да направи обратното. Да се приближи. В неговите очи нейните се променят и двете им обичайни състояния, безразличие и ирония, се превръщат само в едно – любов. Стефан е влюбен. Това прави ли съня еротичен? Той би казал, че не. Дори би показал, ако някой не вярва. Докато сънува Емилия, Стефан не усеща възбуда. Съответно тя външно по нищо не му личи. Усеща спокойствие, принадлежност и пълнота. Представата му за телесен контакт с Емилия, ако стриктно се придържаме към думата, е повърхностен. Той се ограничава до повърхността. Засега. Стефан не бърза. Все още не иска да навлиза, да завладява, да задълбава. Вместо да я хване за задника, предпочита да я държи за ръка. Но не с алчността на страхуващите се да не им избягат жените мъже.

Не. Той не я държи, за да я задържи. Нито за да я направлява. Държи я, защото вече възприема нейната ръка като естествено продължение на своята. Като естествено продължение на себе си. Дланта на Емилия е гротескно голяма за жена. Пръстите ù са по-дълги от пръстите на Стефан и завършват с нокти, които, дори и изрязани плътно, приличат на гигантски бадеми.

В тази длан не липсва нито грацията, нито деликатността на жената, но размерът ù си остава мъжки. Подравнени по върховете, дланите на Емилия и Стефан плътно се припокриват чак до възглавничките в основата. Това анатомично съответствие само усилва усещането на Стефан, че когато държи нейната ръка, сякаш сам е стиснал своята.

------------------

Дните минават, а ситуацията си остава същата. Но тя няма дълго да продължи. Можеш да скриеш една омраза, но не можеш да скриеш една любов. А ако все пак успееш, то точно любов едва ли е имало. Любовта иска да се покаже, да се похвали, да се заяви и дори когато това носи последствия, тя пак го прави, защото любовта не се интересува от последствията, любовта се интересува само от обекта на нейната любов. Без да изпада в противоречие, което би хвърлило сянка на съмнение върху чувствата му, Стефан се интересува от последствията, без това да обезценява любовта му. Тя е единствена и Стефан знае, че ще направи всичко на тоя свят само за да запази Емилия в своя. Но ако може да го направи така, че да не наранява съвсем Магда? Е, не може! Той ще я нарани. Лошо. А от това, че ще е без умисъл, няма по-малко да я боли.

Интересното е, че дори на този етап все още никой не слага в сметките Ава. Ава наистина е едно парче месо, но е парче с потенциал, т.е. животът е пред нея, всичко ù предстои, с всеки нов ден учи нови неща, възприятията ù се отварят, забелязва, разбира, а каквото не разбира – пита, за да го разбере. Няма да мине много, преди да попита защо тати не живее вече с тях. От отговора на майка ù зависи дали ще има още въпроси и какви ще бъдат те. От майка ù зависи дали и детето също ще го заболи. Или болката му ще бъде отложена за една по-осъзната възраст, когато бащата не се възприема само като доставчик на сигурност, а като модел на поведение, нещо повече – модел на мъж. Казвайки, че на този етап никой не слага в сметките Ава, всъщност трябва да се разбира само Стефан. Магда засега е в неведение, блаженството от което се разваля само от едно подозрение, при това подозрение за увлечение, не за любов, а що се отнася до Емилия... щом дори бащата на детето не го вмества в приоритетите си, нима може да се очаква от мащехата, която за последно е контактувала с деца, когато самата тя е била такава. Но инстинктът властва над всичко и както удоволствието от секса подмамва мъжа да иска да прави секс въобще, като предпоставка за това да се възпроизведе, така любовта пък е предпоставка той да се кротне и да пожелае да отглежда деца, търпейки несгодите от това.

Прачовекът не е отглеждал деца, смята Стефан, само ги е правел, след което е отивал да прави други другаде. Затова прачовекът не се е влюбвал. Не е имал нужда от любов, т.е. от промяна на химичния състав в мозъка, за да вземе решение в ущърб на себе си, в полза на някой друг. Но оттогава много неща са еволюирали, може би не толкова в биологията на човека, колкото в социалната му среда, и днес саможертвата вече е норма. Но за да не възприема отглеждането на деца като саможертва, каквото по същество то е, еволюцията е развила едно безподобно чувство на физическа зависимост на един човек от друг, в името на което са се практикували и продължават всички форми на самоубийство и самонараняване. Ако няма любов, дори сексът няма особен смисъл, какво остава за това да сменяш пелени и да бършеш лайна. Любовта е причина мъжът да пожелае деца, но тя е и причина да пренебрегне тези, които вече има, пред тези, които му предстоят. Тук природата сама се поставя в парадокс, защото, ако възпроизводството е целта на всичко, изоставянето на непораснали деца заради създаването на други, в по-суров свят обрича на смърт едните, а другите поставя в потенциална опасност някой ден да ги сполети същото. Въобще заради любовта всички страдат, включително влюбените, но само те са упоени от нея и не усещат ударите ù. Но един здрав секс и един здрав сън променят перспективата и когато на сутринта те се пробудят от преживяното, само синините ще им напомнят за него. А от сутрешната реалност няма да им се вярва, че някога е било.

   Другата (248 стр, цена 13, 90 лева) е в книжарниците

Срещата с Васил Панайотов и представянето на Другата е на 19 април в Dada Cultural bar – 18:30

Изкуството да показваш и говориш за Изкуство е нож с две остриета, но фестивалът за документално кино Master of Art, посветен на филми за всички видове изкуство, е наясно с този факт и смело, вече за трета година поред, ще раздава награди за Най-добър филм в следните добре познати категории, от които и вие може да изберете своя фаворит от 12 до 30 април в София, Варна и Пловдив...

Какво?

Калейдоскоп от 77 (пълнометражни и късометражни) документални филма, разделени в категориите:..

Master of... Музика и Танц – да, говорим (и гледаме) Деветата симфония на Бетховен по танц и ноти, документални портрет-изследвания на Мария и Калас, на Мстислав Ростропович в Несломимият лък, на Виктор Чучков в Писма от бъдещето, на филмовия композитор Шавие Кугат в Секс, маракаси и чихуахуа... ще се водим от Импулс: Движещата сила на фламенкото или по Движение в три действия – Берлинската Щатсопера... ще попаднем на Jam Session и в "Наводнение" в Театро Ла Фениче или пък в Лигата на екзотичните танцьорки... ще опознаем Човешкият глас...

Да танцуваш Бетховен – 12, 17 и 26 април

Швейцария/Испания, 2016, 79 мин, документален

режисьор: Аранча Агире

Може би всички знаем как звучи Деветата симфония на Бетховен, но как ще бъде изтанцувана е въпрос, чийто отговор ни предлагат трупата на Морис Бежар, Токийският балет и Израелската филхармония под диригентството на Зубин Мета (направил паметни не един и два Новогодишни концерти във Виена), а хармонията и симбиозата между музика и танц тук е толкова добра, че неслучайно именно Да танцуваш Бетховен открива тазгодишното Master of Art издание.

Aquagranda в Театро Ла Фениче – 14, 21, 22, 23 и 24 април

Италия, 2017, 77 мин, документален

режисьор: Джовани Пелегрини

На 50-ата годишнина от прииждането на 196-сантиметровия прилив, който залива и опустошава Венеция през 1966-а, Театро Ла Фениче поставя новата опера Aquagranda – история за Апокалипсис, за страхове, надежди и... вечното Възкръсване за нов Живот... вечно актуална история, която режисьорът Микиелето, композиторът Пероко и трупата на Ла Фениче (легендарната сграда на операта, три пъти възкръсвала от пожари и наводнения – през 1792, 1836 и 1996) разказват брилянтно с помощта на съвременна опера, чудни архивни кадри, интервюта с очевидци и Aquagranda/Наводнение от... Музика.

Master of... Литература – да, за изкуството на подреждане на Думите ще става дума и за...

Антоан дьо Сент-Екзюпери, последният романтик – 12, 13, 15, 18, 20, 24, 26 и 28 април

Франция, 2016, 54 мин, документален

режисьор: Мари Брюне-Дьобен

Всички знаем, че "най-важното е невидимо за очите", но филмът на Мари Брюне-Дьобен, все пак, ще се опита да погледне в Душата на автора на Малкият принц... да погледне отвъд живота на авиатора, писателя, авантюриста, идеалиста и хуманиста... и да види... истинският Антоан дьо Сент-Екзюпери.

По следите на Роберт ван Хюлик – 14 и 27 април

Холандия/Белгия, 2016, 87 мин, документален

режисьор: Роб Ромбоут

Може би познавате поредицата Китайски загадки за заплетените криминални случаи, разплетени брилянтно от съдия Тий... но със сигурност, животът на техния създател Роберт ван Хюлик е не по-малка загадка от случаите на съдия Тий... "Съдия Тий, това съм аз..." ще каже Ван Хюлик в едно от редките си интервюта, но в живота на холандския дипломат, учен-китаист и писател факти и фикция се преплитат както във филма на Роб Ромбоут се оплитат минало, настояще, фрагменти от дневниците на Ван Хюлик, архивни кадри, стилизирани сцени със свидетели... за да се превърне всичко в |не|решена Китайска загадка.

Етгар Керет: По действителен случай – 16, 21, 23, 25 и 27 април

Холандия, 2017, 67 мин, документален

режисьори: Стефан Каас и Рутгер Лем

Ако сте се срещнали с Етгар Керет по време на гостуванията му у нас (или сте чели безумно-калейдоскопичните му разкази), то навярно сте наясно, че Керет не просто взима случки от живота, не просто ги превръща в абсурдна сюрреалност, а неговите творения са просмукани от... самия Живот... и разкриват как наистина Живеем. Тема, която е обект на изследване и в другия документален филм в Master of Art програмата, посветен на израелската литература, а именно Израел: Истории от модерните дни... Тема, обаче, която тук е разплетена с анимации по разказите му, със стендъп комедия и задкулисни интервюта, така че да се стигне до действителния случай на историята по действителен случай.

Master of... Изобразително изкуство и фотография – да, гледаме документални портрети на Микеланджело, на Салвадор Дали, на Мориц Даниел Опенхайм, на Бартоломе Естебан Мурильо, на Кокошка, на Карлос Саура, на Станислав Памукчиев...

Микеланджело – любов и смърт – 14, 15, 17, 19, 20, 22, 25, 27 и 30 април

Великобритания, 2017, 80 мин, документален

режисьор: Дейвид Бикърстаф

Статуите на Давид и Пиета в папската базилика Св. Петър, стенописите в Сикстинската капела... неизброими са шедьоврите, които ренесансовият титан е оставил за поколенията и филмът на Дейвид Бикърстаф се опитва да сглоби цялостната картинка с щампата Микеланджело – от кариерите на Карара, откъдето е взимал мрамор, през малкото тосканско селце Пиетрасанта (където и до днес се извайват скулптури – вижте Ръцете на душата, другият поглед по темата в програмата) до новите технологии за идентифициране на творби – всичко що е докоснато от Микеланджело през 89-годишния му живот намира място тук... и продължава да Живее.

Тайният живот на Порт Лигат. Къщата на Салвадор Дали – 14, 20, 22, 23, 24 и 27 април

Испания, 2017, 60 мин, документален

режисьор: Давид Пужол

Мястото, където човек живее разкрива много за живота му, нали... Е, къщата, построена от Салвадор Дали в Порт Лигат, Каталуня – единствените постоянни дом и студио, които някога е имал – наистина хвърля светлина върху връзките му с пейзажа на Кадакес, Порт Лигат и Кап де Креус (оживели в картините му), върху сложните отношения с баща му и сестра му Ана Мария (негов пръв модел)... и въобще отваряйки вратите на къщата-студио в Порт Лигат може и да разтворите портите към... Салвадор Дали.

Карлос Саура – фотограф. Създаването на една книга – 18, 21, 25 и 30 април

Германия, 2017, 52 мин, документален

режисьори: Йорг Адолф и Гереон Вецел

След 60 години, 40 филма и множество филмови награди Карлос Саура понякога, може би, все още се пита какъв иска да стане – мотоциклетен състезател, фламенко танцьор или фотограф... фотографията, обаче, бележи подсъзнателно целия му живот, а издателите Герхард Щайдл и Ханс Майнке решават да публикуват почти неизвестното ранно фотографско творчество на Карлос Саура под формата на книга, представяща Испания през 50-те – впечатляващи монохромни пейзажи, села, култура и... хората от онова време, встрани от пропагандата на Франко.

Master of... Изкуство за деца – да, важно е да се започва от рано, защото изкуството, като всяко дете, се възпитава, отглежда, расте и обича... А тук (в селектираната за първа година категория) срещаме обичани теми като милото и родно списание Дъга или Животът като анимация, като истории за музика и неразделно приятелство в Rocknrollers и в Децата на Вавилон...

Животът като анимация – 14, 15 и 21 април

САЩ/ Франция, 2016, 91 мин, документален

режисьор: Роджър Рос Уилямс

Оуен Съскинд потъва в бездната на аутизма когато е на 3 години, но изплува благодарение на класическите Дисни филми като диалозите в емблематичните анимационни истории се превръщат в неговия начин за общуване със света и семейството си – не само че необикновената история на Оуен е брилянтно разказана (оригиналното преплитане на приказни Дисни сцени с аутизъм реалността донесе номинация за Оскар през 2017), но филмът на Роджър Рос Уилямс най-вече намигва, че аутизмът не е проклятие (като от приказките) и доказва (за пореден път), че киното е... терапия за Душата.

Master of... Архитектура и дизайн – да, ще видим как работят дизайнери като Константин Грчич и архитекти като Бярке Ингелс и Рем Колхаас... да, ще опознаем историите за създаването на Лувъра в Абу Даби, на Червената къща в Тел Авив, на Бамбуковото училище на Бали... и ще се научим как да гледаме на Скицата като изкуство или на изкуството като начин за социален възход (Матера – от срама на Италия до Европейска столица на културата), или пък на дизайна като начин за Щастлив филм – да, ако не сте гледали авантюрата на Стефан Загмайстер при предишното гостуване на филма, то сега му е времето, защото за Щастието няма... удобно време и място...

Лувърът в Абу Даби – последният шедьовър на Жан Нувел – 13 и 22 април

Франция, 2018, 52 мин, документален

режисьор: Патрик Ладусет

През последните години арабският свят усилено инвестира в Изкуство и черешката на тортата на усилията е... построяването на Лувър в Абу Даби и то не от кого да е, а от Жан Нувел – процес сложен, процес многопластов, процес мултикултурен и... всичко това се разкрива красноречиво във филма на Патрик Ладусет.

Рем Колхаас – 17 и 21 април

Холандия, 2016, 75 мин, документален

режисьор: Томас Колхаас

Архитектурата често се възприема просто като интериор и екстериор, но за Рем Колхаас всяка сграда е живо същество, което може да разказва истории... и този "семеен" филм (режисьорът Томас е син на архитекта Рем) показва защо това е така...

Master of... Театър и кино – да, често гледаме документални портрети за хора, изживяващи живота си на сцената и този път се срещаме с безсмъртни герои като Чарли Чаплин, Иван Андонов, Лоис Уебър, Мичал Бат-Адам (първата и единствена жена режисьор в Израел), Еди Вич... но и ще влезем зад кулисите на представления като Синята птица на Мариус Куркински, на адаптации по Ана Каренина или по следите на съученик на Енио Мориконе и Серджо Леоне (в Името ми е Никой)...

Каренина и Аз – 13 април

Норвегия/Италия/Русия, 2017, 84 мин, документален

режисьор: Томазо Мотола

Всички идеално знаем колко много филмови адаптации е изживяла безсмъртната Ана Каренина на Толстой, но норвежката актриса Гьорилд Маусет пробва да се превърне наистина в... Нея – впуска се в ролята на Ана на руски език, който никога не е говорила и то в родината на автора, помагат ù Лиъм Нийсън (като гласа на Лев Толстой) и истинските причини, поради които е написан романа.

Чаплин на остров Бали – 16, 21, 22 и 24 април

Франция/Белгия/Сингапур, 2017, 52 мин, документален

режисьор: Рафаел Мийе

Знаете ли, че... Модерни времена – първия филм, в който Чаплин не просто говори, а пее – идва именно след неговото бягство на Бали. Заедно с брат си Сидни, Чарли намира сили и вдъхновение (и спокойствие след представянето на Светлините на града в Европа), за да преодолее страховете си от навлизащото звуково кино и... всичко оттам насетне в творчеството на Чаплин може и да се нарече пост-Бали ера.

Поне за миг да полетя – 22 април

България, 2017, 60 мин, документален

режисьор: Галина Кралева

Изминаха 7 години от кончината на Иван Андонов, но едва ли и още толкова биха стигнали, за се сумира и осмисли сложния му артистичен образ, изтъкан тук от емблематични сцени от игралните му филми като режисьор, авангардната му анимация, въздействащата живопис, преплетени с редки интервюта, театрални спектакли, актьорски превъплъщения, свидетелства на колеги и приятели...

Master of... Панорама: Америка за България – по традиция селекцията с подкрепата на фондацията Америка за България е повече от калейдоскопична – темите са шарени като живота (от Гласове в гримьорната на Чочо, през Тайният свят на Лего до Музика в ефира – история на класическата музика по телевизията), но ние ще наблегнем на:..

Satiesfictions – 21, 22, 24 и 27 април

Германия, 2014, 55 мин, документален

режисьори: Ане-Катрин Пайц и Юлиан Табаков

Винаги въоръжен с бомбе, остроумия и маниерничене, той е не само един от най-духовитите образи в историята на френската музика – Ерик Сати е композитор-баща на абстрактната музика и изобретател на Musique d'ameublement, но и дизайнер, създател на църква, пионер на пиара, автор, пътешественик... може да продължаваме до безкрай и пак да не опишем Космоса от думи и звуци, наречен Ерик Сати.

Master of... Кулинарно изкуство – да, за първа година Master of Art програмата включва кулинарна категория, но "менюто" е пребогато – Вкусът на Китай, Риба тон, фарофа и спагети, Мосю Майонеза (лудо анимационно приключение, което намира и пресечни точки между Холокоста и... майонезата), абсурдно-хумористичното Слава на свинската мас, среща с Готвачът в Двореца (за Вкусът на Полша) и за десерт – Разговори в бара с Чарлс Шуман, но основното в кулинарията (и не само) е да има:..

Душа – 28 април

Испания, 2017, 75 мин, документален

режисьори: Хосе Антонио Бланко и Анхел Пара

Трите звезди Мишлен са върха във висшата кухня към който се стреми всеки шеф на престижен ресторант, но пътя към тях е различен – толкова различен, колкото и подходите и кулинарните трикове на японските шеф-мастери 39-годишният Енеко Ача, носител на авангарда и 91-годишния Джиро Оно, владетел на традицията.

Master of... Съвременно и протестно изкуство – да, говорим (и гледаме) истории, които се опитват да уловят Духа на Времето, в което живеем, а филми като Лица Места, Бил Виола: Пътят към катедралата Сейнт Пол, Проектът Wayward, Антонио Сеги, големият театър на света, Октомврийската революция и Руския авангард (да се чете Шагал, Кандински, Малевич...) правят именно това.

Лица Места – 21 и 24 април

Франция, 2017, 89 мин, документален

режисьори: Аньес Варда и Джей Ар

JR, неуморният мултидисциплинарен визионер – то не бяха диверсионни акции в Пирамидата на Лувъра, то не бях портрети на потъналия в забрава Елис Айлънд (с куп награди, сред които и от миналогодишния Master of Art) – явно обича контрастите, а когато 33-годишната му хиперактивна персона среща 88-годишния символ на Новата вълна в киното Аньес Варда, то неминуемо се стига до лов на образи и истории като в наградения в Кан 2017 Лица Места. Един фотокамион, двама визионери (на различен етап от Живота), дузина селища и хиляди човешки истории, уловени в едроформатното око на камерата по пътя – да, това е Пъзелът на Живота, Голямата Картина с Малките Детайли... или просто Лица Места Живот...

Кога & Къде?

12 – 30 април в София, в салоните на Дом на киното, Люмиер, Одеон, Културен център G8, Евро Синема и Cine Grand

12 – 30 април във Варна, Фестивален и конгресен център и Contemporary space

12 – 22 април в Пловдив, Lucky Дом на киното

Защо?

Защото документалното кино не само разкрива какво е Изкуството да Живеем... То Е самия Живот...

Лица Места, Франция, 2017, 89 мин © режисьори Аньес Варда и Джей Ар