My Mir

О, да, срещнахме се с Тях 20 години по-късно в Т2 Трейнспотинг, разбрахме дори какво се случва с живота на Франко Бегби след Т2 в романа Ваещият с ножове, а сега е време да узнаем съдбата на Марк Рентън, Саймън Улавия и Даниъл Компира след фаталната българска следа на Т2 финала – новият роман на Ървин Уелш, миналогодишния Панталоните на мъртвеца (откъс от него ви очаква по-долу), не само хвърля светлина върху житието и битието на Трейнспотинг квартета след Т2 финала, не само разкрива Рентън като мениджър на диджеи (о, да, толкова е for real, че Ървин Уелш дори е записал есид хаус албум, който пуска при промо турнето на Панталоните на мъртвеца), не само подхлъзва емблематичната Единбург четворка в търговия с органи, но и... взима Живота на един от Героите... И така, I Chose Not to Choose Life: I Chose Something Else... или Чии са Панталоните на Мъртвеца – това е Въпросът...

Из Нежна е нощта

Юън Маккоркиндейл изучава отражението си в огледалото в банята. Повече му харесва онова, което вижда без очила, когато очертанията са щадящо размазани.

Петдесет години. Половин век. Къде отлетя цялото това време? Той слага отново очилата и съзерцава все по-заприличващата на череп глава, обрасла с ниско остригана сива четина. Сетне свежда очи към босите си крака, розовеещи върху подгретите черни плочи на пода. Той е свикнал да гледа крака – така, както другите гледат лица. Колко ли чифта е видял през живота си?

Хиляди. Може би дори стотици хиляди. Плоски, навехнати, изкълчени, счупени, изгорени, белязани, инфектирани. Но неговите са напълно в ред – запазили са се по-добре от останалото му тяло.

Преминава от банята обратно в спалнята и бързо се облича, гложден от лека завист към все още спящата си жена. Карлота е почти десет години по-млада от него и средната възраст ù приляга. Към трийсет и петте бе започнала да пълнее и Юън тайно се надяваше да заприлича на майка си – той обича по-пухкави жени. Но после стриктната диета и фитнесът сякаш я върнаха назад във времето. В някои отношения тя дори започна да изглежда по-добре, отколкото на младини. Мускулите ù заякнаха, а заниманията по йога ù придадоха гъвкавост, каквато не бе имала дори при първото им запознанство. Сега Юън с нова острота изпитва усещането, което бе очаквал напълно да изчезне с възрастта – че в тази връзка тя е далеч над неговата категория.

Той обаче е всеотдаен съпруг и баща, обичащ да угажда на половинката си и на техния син. Особено покрай Коледа. Социалната екстравагантност на Карлота му допада, особено на фона на собствения му аскетичен произход. Рожденият ден, съвпадащ с Коледа, в едно презвитерианско семейство е същинска рецепта за мизерно пренебрежение. Но насладата на Юън от празниците е съсредоточена предимно около Карлота и Рос. Сърдечността му има свойството да отслабва, ако в рецептата се намесят и други – а утре се очаква да посрещне на тържествен обяд цялото ù семейство. Майка ù Евита, сестра ù Луиза, нейният съпруг Джери и децата им щогоде се търпят. Виж, брат ù Саймън, въртящ съмнителна агенция за запознанства в Лондон, е друг въпрос.

За щастие, Рос и синът на Саймън, Бен, изглежда се разбират помежду си. Което е истински късмет, защото през последните два дни Саймън почти не се е мяркал. След като пристигна от Лондон с младежа, той безцеремонно го стовари на техните грижи и изчезна. Нищо чудно, че Бен е толкова тих и затворен.

Юън открива Рос на масата в кухнята, все още по пижама и халат, да играе някаква игра на своя айпад.

– Добро утро, сине.

– Добро утро, татко – промърморва наследникът му. Няма и помен от "Честит рожден ден". Очевидно умът му е зает от нещо друго.

– Къде е Бен?

– Още спи.

– Всичко наред ли е?

Синът му прави трудна за разгадаване физиономия и оставя играта настрана.

– Да... Като изключим това, че... – Тук Рос изведнъж изригва. – Аз никога няма да си намеря приятелка! Така и ще си умра девствен!

Юън смръщва лице. По дяволите, ето какво става, когато двама тийнейджъри делят обща стая. Бен е симпатяга, но е по-голям, а и все пак е син на Саймън.

– Бен ли ти е наговорил разни неща?

– Не, не той, а цялото училище! Всички имат гаджета, само не и аз.

– Чакай, има време. Още си едва на петнайсет.

Очите на Рос първо се разширяват от ужас, а после се свиват на тесни цепки. Изражението му кара Юън да се чувства дискомфортно. То сякаш казва: Можеш да си бог или пълен нещастник, в зависимост от това как отговориш на следващия въпрос.

– Ти на колко години беше, когато... – момчето се поколебава – за пръв път го направи с момиче?

По дяволите. Юън има чувството, че нещо тъпо и тежко го удря в стомаха.

– Не мисля, че това е въпрос, който следва да задаваш на баща си... – започва смутено той.

– На колко години?! – прекъсва го повелително Рос.

Гласът му звучи изтерзано, а и напоследък изглежда не на себе си. Естествено, нервните и мрачни настроения са също така типични за пубертета, както и акнето. Но същевременно Юън си дава сметка, че днешните младежи масово гледат порнография по интернет, свързват се по социалните мрежи и вършат всевъзможни извращения заедно. А после ги заснемат и публикуват унизителните и гротескни резултати онлайн. Той е очаквал, че ще трябва да се справя с психологичните проблеми на посткапиталистическия излишък, а ето че се сблъсква с все същия традиционен недостиг.

– Тогава бяха други времена, сине – прочиства гърло.

Как да признае, че на училищна възраст сексът е бил нещо недопустимо в родното му село, тъй като неминуемо би означавал да чукаш кръвен роднина. (Не че това бе спирало някои хора!) Че вече е бил двайсет и две годишен и студент в университета, когато е осъществил първия си истински полов акт? Че майката на Рос, Карлота – осемнайсетгодишна на фона на неговите двайсет и пет – е била едва втората му любовница?

– Бях на петнайсет – решава той да украси инцидента от гостуването на една приятелка на братовчедка си.

Тогава само е опипал циците ù, но толкова често е мастурбирал при спомена, че не е трудно да го превърне в епизод на главозамайващ и разюздан секс без задръжки.

– Помня го, сякаш беше вчера, защото стана по това време, малко след рождения ми ден. – Той разрошва косата на сина си, доволен, че е успял да вметне забележката. – Така че не се тревожи, тигре, времето е на твоя страна.

– Благодаря, татко – подсмръква Рос, леко поуспокоен. – И честит рожден ден, между другото.

Малко след като младежът се качва в стаята си, Юън чува входната врата да се отключва. Отива в антрето да провери и заварва промъкващия се Саймън.

Очите на шурея му блестят като на котарак, а черната коса, вече леко прошарена, стърчи над ъгловатите му скули. Значи пак е прекарал нощта навън, вместо в стаята, която са му заделили. Това е направо абсурдно – държи се като разгонен тийнейджър.

– А, вече си станал, Юън – смигва дяволито Саймън Дейвид Уилямсън и моментално обезоръжава домакина си, тиквайки в ръцете му поздравителна картичка и бутилка шампанско. – Честит петдесетак, приятелю! Къде е сестричката? Още ли мърка в леглото?

– Утре ще ù е доста натоварено, затова предполагам, че ще поспи до късно – заявява Юън, след което се връща в кухнята. Поставя бутилката върху мраморния плот и отваря картичката. Върху нея е изрисуван мъж с лукава физиономия, издокаран като диригент с палка и уловил подръка две млади, гърдести жени, всяка носеща цигулка. Надписът гласи: КОЛКОТО ПО-СТАРА Е ЦИГУЛКАТА, ТОЛКОВА ПО-ДОБЪР ЗВУК ВАДИ. ЗАТОВА СВИРИ, НЕ СЕ МАЙ. ЧЕСТИТ 50-И РОЖДЕН ДЕН!

Саймън стои отстрани, нетърпелив да види реакцията му. Юън се чувства изненадващо трогнат.

– Благодаря, Саймън – обръща се към своя шурей и гост. – Много мило, че някой се е сетил. Рожденият ми ден... обикновено се забравя покрай цялата коледна суматоха.

– Че ти си роден един ден преди онзи смахнат хипар на кръста. Как да го забрави човек?

– Оценявам го, наистина. Е, какво прави цяла нощ?

Саймън Уилямсън мръщи чело, четейки съобщението, току-що изскочило на екрана на телефона му.

– По-лесно ще е, ако питаш какво не съм направил.

Някои жени, особено по-зрелите, не приемат "не" за отговор. Но няма как, стари познанства, човек трябва да си поддържа контактите. – Той отваря шампанското, при което тапата удря в тавана. Сетне налива от пенливия еликсир в две високи чаши, които вади от остъкления бюфет.

– Ако някой ти налее шампанско в пластмасова чаша, да знаеш, че няма вкус. Впрочем ето една история, която навярно ще те заинтригува, чисто професионално. Миналия месец бях в Маями Бийч, в един от онези хотели, които стриктно се придържат към стъклото. Във Флорида поначало не е разрешено да правиш нищо, освен ако не съдържа потенциален риск за околните – пищови на кръста, пушене в заведенията, наркотици, от които те избива на канибализъм. Разбира се, аз съм на седмото небе. Тъкмо зяпам няколко мацки по бански, показващи форми край един басейн, когато става пиянска лудория и се чупи стъкло. Една от мацките стъпва боса отгоре и алената ù кръв руква във водата, за ужас на всички присъстващи. Аз веднага притичвам, сещайки се за теб, и се преструвам на доктор. Викам на персонала да ми донесе превързочни материали. Те начаса се появяват на сцената и аз бинтовам крачето на хубавицата. Сетне я съпровождам до стаята ù. Уверявам я, че няма да има нужда от шевове, но трябва да полегне за малко. – Тук той прекъсва историята, за да подаде пълната чаша на Юън и да вдигне наздравица. – Честит рожден ден!

Панталоните на мъртвеца (превод Деян Кючуков, 456 стр, цена 19 лева) е в книжарниците 

Откраднато евангелие от Ватикана, археологически загадки от древна Месопотамия и Иран, тероризъм, войната в Близкия изток и игрите в българския политически куклен театър... всички тези еклектични парчета пасват заедно в историческия пъзел с елементи на крими мистерия, наречен Балкански ритуал – два откъса от най-новия роман на Георги Тенев открехват ритуално завесата на реалния Живот, където фантазията понякога говори Истината... И ако Георги Тенев и друг път се е заигравал с не|случайни прилики и разлики с реални лица и събития, то в Балкански ритуал размерите на пъзела са подобаващо грандиозни за 50-годишния юбилей, който ще отбележи той през тази година...

5.

Ex libris Josephi Simonii Assemani

Codex vetustissimus in quarto

Lectiones evangelicas Ecclesiae Slavo-Graecae

Това беше началото на първия лист, изписан красиво на ръка с издължен почерк. Професорът разлисти още. Редовете на втората и третата страница едва се очертаваха, съвсем дребни и накъсани, мастилото беше избеляло. Следващите два-три листа бяха все така неясни, открояваха се само местата, където нечия ръка бе повторила с мастило индексите. От латински Мандаджиев не разбираше, нито имаше представа какви са тези сигнатури с римски цифри. С пръстите си усети началото на следващата част в този здраво подвързан том. Когато прехвърли страницата, разбра, че това досега е било описание, а тук следва същинската книга. Знаците бяха много по-едри, изписани като с четка. Всъщност беше писано с перо. Познанията на Мандаджиев му стигаха колкото да разпознае, че това е глаголица. Текстът бе в две колони, разделени от орнамент или на места от празно поле. Никога не бе докосвал нещо подобно. Портиерът вече беше излязъл, затваряйки деликатно вратата, така че професорът изрече думите на себе си: "Това сигурно е на хиляда години...". Мандаджиев се взираше в книгата. По средата на листа, в началото на всеки нов абзац редовете бяха украсени със сложно изрисувани заглавни букви. На отсрещната страница – пак така. Неразбираеми бяха за Мандаджиев, едната му приличаше на завързана луличка, другата – на сгънати ножици или старовремски очила. Бяха все кръгли или с елипсовидна форма, пресечени тук-там от вертикални линийки като насекоми. Колко стара беше книгата, той не можеше да определи, но ръцете му затрепериха. За миг се ужаси, че може да изпусне този ръкопис с неясна засега стойност, с непонятно съдържание върху древна хартия. Нямаше как да знае, че не е хартия, а тънки, полирани от изглаждане и стъргане листове козя кожа.

Прелисти страниците нататък, после обърна книгата откъм задната корица. В края на глаголическия ръкопис отново имаше лист като началните, с букви, които можеха по-лесно да се разчетат. Ръката с маниерен издължен почерк беше написала: Gloria tibi, Deus, gloria tibi: iterumque dicam: gloria tibi, Deus superlaudatus et superexaltatus in secula.

Дебелият том миришеше някак особено, восъчно, с нотки на студ. Във въздуха сякаш се появи странна лютива жилка, като стрит прах от сушена билка или чай, макар че книгата нямаше нито прашинка по себе си. Беше някак хладна на пипане.

Минали бяха седмици, а Мандаджиев съвсем ясно си припомни този момент, все едно е бил вчера. Какво да каже за миговете на объркване, за стъписването си в празния кабинет с ръкописа в ръце?

– Разкажете, обяснете – подканваше го депутатът, председател на специалната анкетна комисия.

– Какво искате да чуете, господин Войнов? – отвърна глухо професорът. – Вие имате готов отговор на всички въпроси. Говорите за нарушения и престъпления. Какво да ви обяснявам в такъв случай и какъв смисъл има?

Не го беше страх от този нагъл и хитър, потомствено необразован и груб човек. Селянин, мислеше си Мандаджиев. Беше му студено и горещо едновременно. Изпитваше нетърпение и го гнетеше неизвестността – какво ще каже Генов за всичко това? Днес министър-председателят се връщаше в столицата и щеше да завари цялата бъркотия. Може би в очите на Мандаджиев размерите на скандала бяха по-големи от реалните, но с интуицията си на разумен и просветен търтей той усещаше, че е засмукан от някакъв водовъртеж, по-голям от него. Готвеше се капан, в който професорът, изглежда, беше само примамката, стръвта, а ударът се целеше по-високо. Като лично протеже на министър-председателя Мандаджиев беше добър обект за нападение – за да се насочи атаката към Генов. Министър-председателят се връщаше тази сутрин от посещение в Москва, преди това е бил на евро-азиатската среща в Сеул. Отсъства осемнайсет дни от страната и надали дистанционно се бе занимавал точно с историите около анкетната комисия и министъра на културата. В държавата и света имаше и по-важни неща. Тези мисли си превърташе Мандаджиев в ума. Потта лепнеше по ризата му, беше му зле.

На Генов той дължеше всичко в тази нова и възходяща част от живота си. Гено Генов го беше поканил, той му осигуряваше гърба. И силовите методи на управление в министерството също бяха въведени от лидера и неговото обкръжение, такъв им беше стилът на новите хора. Самият професор никога не би намерил смелост, нито средства да се наложи така агресивно над опонентите си. Не го беше правил досега дори в чисто научните спорове, които се отнасят само до представите за истината, идеите, а не до някакви материални облаги. Но Гено му каза: "Професоре, стягай се!", и тази фраза стана сакрална формула в отношенията между двамата. С нея като с попътен вятър музикологът и хоров диригент Мандаджиев попадна на поста заместник-министър на културата. Същата фраза чу и след последните избори, когато триумфално влезе в министерството, този път като титуляр на поста.

Не, не беше страх това, което чувстваше Мандаджиев. Беше вкус на разочарование в устата, в душата сякаш. Заради провала и изтърваното доверие. Едва сега той разбра, че истински е започнал да държи на мнението, което Генов имаше за него. Макар и по-млад от своя министър, премиерът играеше в живота на Мандаджиев все по-важна роля. В политиката той преживя втора младост и второ съзряване. Сега обаче шансът си отиваше. Щяха ли въобще да имат предишната близост с лидера? Тревогата му беше дори за разговорите на малко име и дружеското непринудено отношение – "Гено" и "професоре". Ето какво искаха да уязвят противниците на Генов. Ето защо така бързаха със свикването на заседанието тези хиени начело с Войнов. Нетърпеливи бяха да започнат изслушванията, преди министър-председателят да се е върнал. Мандаджиев щракаше комбинации наум, стискаше зъби и все повече усещаше в корема си едновременно болка и глад. Не парене както при гастрита, а болка.

Мъжът срещу него, квадратен и добре закусил, добре облечен и нахален, го фиксираше. Войнов имаше ловен билет, убиваше дивеч, без да му мигне окото, и познаваше радостта от това занимание. Тук тръпката беше още по-голяма, макар че животното нямаше да бъде изяждано. Войнов обичаше този вид саморазправи. За първи път бе усетил гъдела на публичния садизъм по време на предизборните дебати, когато сгащваше опонента си неподготвен, налучкваше слабото му място и натискаше ли, натискаше. После се отдаваше на тази страст чрез парламентарния контрол. В своя вихър обаче попадаше по време на митинги и събрания, на импровизираните трибуни по площадите с микрофон в ръка. Там се обличаше по-скромно, с кожено яке и обикновен пластмасов часовник на ръката. Сваляше златния ролекс, обувките "Салваторе Ферагамо" и се превръщаше в народен човек. Но в парламента, особено в Комисията по култура и образование, той не можеше да издържи на изкушението, явяваше се в целия си блясък. А и новите килими на залите си заслужаваха костюмирането. Войнов обичаше да се движи по този безшумен тепих, да усеща сянката си, проектирана от светлината на големите полилеи върху стените, облечени в люспи славонски дъб. След последния ремонт и с новото обзавеждане парламентът със сигурност беше по-красивата сграда в сравнение с Президентството. Въпреки своите високи етажи и арките Президентството и Министерският съвет си оставаха тромави, силов и многозначителен комплекс, цитадела на властта. Носеха белега на сталинския строеж, на сталинската философия и естетика, родени зад каменни чела. Съвсем различна от това беше къщата на Народното събрание. Тя излъчваше ефирен, павилионен дух, беше скромна и затова по-естествена, едва надигаща се над жълтите павета. Беше изложена на вибрациите на града и на метрото под земята, орнаментите по ръба на покрива бяха почти детински игриви, медта по ръбовете на козирката смешно проблясваше и по нея стържеха с нокти кацащите гълъби. Беше красива сграда, носталгична и изчистена. Беше истински романтичен неоренесанс, какъвто само умът на архитект славянин може да пренесе от Рим в Белград и после в София.

– Какво ви кара да ни смятате за толкова наивни, господин Мандаджиев? – наклони глава Войнов и направи гримаса на примирение и снизхождение едновременно.

Все едно си имаше работа с някой преписвач в училище или с дребен мошеник, който твърдоглаво отрича очевидни доказателства. Чак да го съжалиш колко е безсилен. Въпросът на Войнов прозвуча общо, но и с известен подтекст, а това винаги му харесваше. Обичаше да задава такива въпроси, за тях обикновено нямаше подходящи отговори и хората отсреща започваха да се чувстват все по-неудобно.

– Какво ви кара да мислите, че тази история звучи приемливо? Една безценна книга, подхвърлена някак случайно и попаднала пак така случайно у вас? Не, не звучи добре, министър Мандаджиев. И дори да повярваме на първата част от приказката, по-нататък вече не мога да приема обясненията на вашите експерти, които тук с две странички общи фрази ни замазват очите. Нещо не е наред с логиката. Хайде да минем по детайлите, както ни ги пише и НАДС, а вие да обясните.

Той не успя да подреди добре мислите си в онзи ден, след неприятното прекъсване на обяда и появата на портиера със странната пратка. Мандаджиев разбираше, че нещо му се изплъзва, но нямаше опит с такива ситуации. Трябваше да позвъни, трябваше бързо да избере с кого да се свърже, да потърси мнение. Не беше минал и половин час, и в кабинета се появиха експертите – директорката на Народната библиотека и завеждащата старобългарския архив. Разстоянието между Академията на улица "Шипка" и библиотеката е точно двеста и седемдесет метра и двете жени почти долетяха, носени сякаш от предчувствие.

Професор Коцева, директорката, държеше книгата с вдървени ръце, на които беше нахлузила бели платнени ръкавици. Спогледаха се с другата госпожа, после пак наведоха глави над ръкописа. Министърът нетърпеливо замълча, чакаше ги. Но те все така бавно и протяжно прелистваха страниците напред-назад. Чуваше се дишането им, почти пъшкане. Все едно вършеха тежка физическа работа. Мандаджиев забеляза, когато лицето на професорката от старобългарския архив, доктор Михалкова, отчетливо побледня. Уплаши се дали жената няма сега и да припадне. Тя вдигна глава и го погледна:

– Изглежда, че е оригиналът.

– На кое оригиналът? – сопна се Мандаджиев.

Не можеше да се ориентира, а двете го зяпаха, все едно не говореха за невнятна книга, а за нещо ясно като телефонния указател.

– И аз така мисля – прошепна директорката на библиотеката.

– Сигурна съм. – Другата жена сложи длан пред устните си, сякаш се въздържаше да не ревне.

– Е, какво сега? Не разбирам.

Мандаджиев се опита да гледа строго, дори свирепо. Не му обърнаха внимание, бяха като вцепенени от книгата. Проф. дфн Михалкова седна на стола. Приличаше на гимназистка, преживяваща тежко любовна раздяла.

– Все още не мога да повярвам – каза.

– Какво, за кое? – Мандаджиев искаше да внесе поне някакъв ред.

– Това евангелие е откраднато – въздъхна Михалкова.

Замаян, леко потен както винаги, с пулсиращи слепоочия, Мандаджиев продължаваше да не разбира. Затова попита наивно:

– Как така откраднато? Нали е тук?

– Откраднато е от Ватикана – отговориха почти в един глас двете професорки. – Изчезнало е преди четиресет години...

-------------------------------------------------

12.

Течеше 559-ият ден от мандата на второто правителство на министър-председателя Генов. Той добре познаваше този парламент, включително хората, включително сградата. Беше прекарал почти четири години като народен представител. Всичко тук му бе ясно, вече преживяно и беше успяло да му стане скучно. Досадата, с която се отнасяше към Народното събрание, намираше добър отзвук сред обикновените хора навън. Никой не обичаше народните представители. Те бяха станали нетърпими заради несменяемите привилегии, каканиженето от трибуната, празните обещания за промени, заради парламентарните бюфети, колите, които задръстваха все по-големи площи от идеалния център, също и заради безплатните медицински грижи без чакане в болници – и всичко това в комбинация с очевидната неграмотност на голяма част от избраниците.

Някои бяха с отворени криминални досиета или поне под сериозно подозрение за извършени престъпления, дори такива от най-банален тип. На този фон сервилното внимание на журналистите в кулоарите беше чисто лицемерие. По задължение медиите отделяха време и внимание на този мравуняк, пускаха камерите и насочваха обективите, за да изслушват мнението на депутати със съмнителна компетентност; по телевизионните и радиоканали се повтаряха кухи фрази и очевидни неистини, обяснения за вече сключени сделки в ущърб на държавния интерес или в ущърб на природата; въртяха се постоянни скандали за намеси в работата на съда, за предизвестения избор на държавни служители и надзорници в разнообразните агенции. Всичко това наливаше вода в общото народно убеждение, че парламентът е лъжа, неефективен и пълен с измама. И Генов не си правеше труда да го отрече, напротив, взимаше от това убеждение повод, черпеше сила.

В парламента средната възраст се смени на трийсет и пет години и три месеца. Повечето народни представители нямаха никакъв зрял спомен за годините преди 1989-а. Оказваха се питомци на оскъдното и свиващо се образование в края на века, не съвсем добре пишещи на български, не много добре говорещи, без желание да преодолеят диалектите си. Неясна им беше представата за света преди падането на Берлинската стена. Не знаеха нищо за забраната да живееш свободно и да пътуваш когато поискаш – тези привилегии бързо бяха приели за даденост, като въздуха и светлината. Въпросът за свободата в чист вид не съществуваше, не беше идеал, а въпрос на пари. Никой вече нямаше цвят, не изповядваше идеология. Възгледите и стратегиите се ориентираха не спрямо проблема за свободата, а спрямо проблема за парите. Така беше, открито или премълчавано. И тук влизаше Генов. Публиката приемаше конвенцията безусловно и му отреждаше място на върха, позицията на лидер. Генов мълчаливо излъчваше посланието си: не търсете от мен повече от това, което виждате. Ако търсите тайна в мен, ще бъдете разочаровани. Няма тайна, най-много да се открият умора, огорчение и тъга. Тегобата на властта е голяма. Аз съм просто мениджърът на това организирано нещо, което за удобство се нарича държава, макар да не го държи никой. Живеете в една социална обстановка, боядисана в един или друг цвят, отгоре с етикет "демокрация", власт на народа. Да, народ обаче в чистия смисъл на думата няма, има нехомогенна смес от интереси, а самото понятие за народ е досадно за широката общественост. От идеята за народ се гнусят всички. Народът е синоним на глупак, страдалец и така нататък.

И тъй, казваше им мълчаливо Генов – и те приемаха думите му за обективно верни, дори за правилни, – не е за завиждане моята позиция, ролята на организатора и стабилизатора. Извън нея, извън тази по принуда поета функция, признаваше им Генов, аз съм един обикновен никой. Зад рейтингите и зад цялото вълнуващо напрежение на политиката и изборите се крият само сухи скучни цифри. Има много по-добри начини човек да преживее съдбата си, да остане в покой, да оцелее самостоятелно. Затова вие използвайте възможността, докато аз и други като мен осигуряваме интригата... И наистина министър-председателят умееше да дава на публиката зрелище, когато е необходимо. Гено Генов беше природно интелигентен, а и определен ген течеше в жилите му – беше син на функционер от средния ешелон на Вътрешното министерство. Съдбата му предложи личностен тренинг още в невръстните години. Майка му почина, когато беше на десет, а бабите и бащата поеха грижите. Израсна обграден с равни части внимание, грижа, дисциплина и в крайна сметка самота. Бе пробивно, мълчаливо дете, но лесно завързваше приятелства. На народа си сега беше приятел, това бе сигурно, или поне така мислеше. И хората го усещаха, не че им беше близък другар непременно, но сам вярваше в образа си. Ето такъв беше балансът.

– Министерските становища по случая можеше да ги поискате от моя кабинет – спокойно обясни Генов.

Все едно имаше работа с деца, които са се разпалили, спорят и се гневят, но играта си е игра и беше време да се захванат с нещо друго.

– Министър Мандаджиев действаше по мое указание – подчерта сухо Генов, – докато аз се върна в страната. Вече съм тук и ще поема лично темата.

Отсреща го гледаха множество чифтове очи, а в тези на председателя на комисията припламваше гняв, но засега безсилен.

– Това е нещо ново. – Войнов се облегна назад в стола си, платът на скъпия поръчков костюм изскърца, притиснат в тапицерията.

Депутатът Войнов не знаеше как да продължи. Чувстваше се измамен, това беше някакъв номер очевидно. Той хвърли поглед на министър Мандаджиев, който бледнееше в стола си все още неподвижен и останал почти без дъх. Не можеше да се разбере дали самият Мандаджиев е наясно какво прави в момента Генов, импровизира или пък всичко това е добре планирано. Някой е водил Войнов за носа.

Невероятно, но така излизаше. Депутатът изпита горчив вкус в хранопровода си и посегна инстинктивно към бутилката с вода, сервирана до чашата от боросиликатно стъкло – новият сервиз от осемстотин части наскоро бе купен за Народното събрание.

Чашата тракна върху чинийката, ръката на Войнов трепереше. Сипа си, пи вода, огледа своите, които гледаха него. После пак се обърна към Генов, но някак като че искаше да заговори на Мандаджиев, което бездруго беше по-лесно:

– Досега министърът на културата не ни е информирал, че премиерът е разглеждал тази... работа. Това ще се запише в протокола.

– И правилно не ви е информирал. – Генов направи физиономия на досада. – Така е и трябвало. Беше част от указанията ми.

– Става все по-интересно, господин Генов – изпъшка председателят.

– Не сме тук, за да ни бъде интересно, господин народен представител. Не ни е работата да предлагаме на някого забавления. По случая има сериозно ангажиране на НАДС и то е свързано с определени нива на секретност. Не знам доколко сте запознат със Закона за защита на класифицираната информация.

– Запознат съм достатъчно... – Войнов се намести в стола си. – За каква точно информация става въпрос? Депутатите от комисията, както и всички народни представители имат разрешен достъп.

– Господин Войнов, случаят се отнася до националната сигурност и като такъв е докладван пред НАДС. Агенцията си знае процедурите, а и вие, надявам се, ги знаете. Аз не мога тук да правя рапорт пред вас. Не е прилично точно вие да ме карате да нарушавам закона.

Двамата се гледаха. Премиерът задържа равния си, спокоен поглед, почти се усмихна, после си оправи маншета. Печелеше битката на нерви, това можеше да се усети от хората в залата. Войнов също бе хищник, знаеше да хапе и да нанася удари, наясно беше, че Генов прекалява, като му изземва изслушването и почти се подиграва с комисията. Премиерът имаше право както всеки друг да присъства, но не бе поканен изрично да участва, дори не беше поискал думата. Депутатът би могъл да настоява той да се отстрани, дори да напусне, формално все пак действаше някакъв правилник, но Войнов също така усещаше, че министър-председателят само това чака – председателстващият да си изпусне нервите. И тогава Генов ще може съвсем основателно да произведе някой от любимите си показни жестове, да дръпне своя министър за ръкава и да го изведе оттук, както обиден родител измъква детето си от скучна среща в училище, където не търсят решения на проблемите, а само искат на някого да се карат. Защото учителите са си учители, а родителят има истинските права, които са едновременно права и грижи, и така нататък... В тази игра на родител и настойник Гено Генов държеше без конкуренция първенството, отдавна бе иззел функцията на публичен баща, а на останалите даваше роли на натрапници. Хората искаха топла ръка. А засега, уви, това е ръката на този гад, мислеше си Войнов и отвътре му напираше ожесточение, което нямаше къде да излее.

Балкански ритуал (520 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Срещата с Георги Тенев и премиерата на Балкански ритуал е на 27 февруари – Casa Libri, 19:00

"И макар че много хора, които вече са били някъде другаде, му казваха, че там е същото като тук, той не можеше да спре да пита къде се отива, когато просто се върви нататък, не само до следващото село, но и по-нататък и по-нататък." – да, това е силата, която движи младия странстващ въжеиграч Тил Уленшпигел, героят в историческия роман на Даниел Келман Тил (откъс от него ви очаква по-долу), който ще избяга от родното село, когато Църквата изгаря на кладата като вещер баща му... Ще бяга по Въжето, за да види какво има по-нататък и по-нататък... Ще избяга, за да обиколи една разкъсвана от религиозни войни и конфликти Страна... Една страна, ходеща по въжето на Трийсетгодишната война... Една страна от XVII век, но приличаща на всяка, разединена страна от ХХI век... защото всички, изправени пред Апокалипсис, страни си приличат, нали!?...

Беше опънал въжето на височината на коленете, от липата до старата ела. За целта трябваше да поодялка малко дървото, при елата беше лесно, при липата обаче ножът все се изплъзваше, но в края на краищата се получи добре. Той проверява възлите, събува бавно дървените си обуща, качва се на въжето, пада.

Сега отново се качва, разперва ръце и прави една стъпка. Разперва ръце, но не може да се задържи и пада. Отново се качва, опитва се, пак пада.

Отново се опитва и пада.

Не може да се върви по въже. Това е очевидно. Човешките ходила не са направени за това. Защо изобщо да пробва?

Но продължава да пробва. Всеки път почва от липата, всеки път пада веднага. Минават часове. Следобед успява да направи една крачка, една-единствена, до стъмване следваща не му се удава. Но все пак за миг въжето го беше задържало, а пък той бе стоял отгоре му като на твърда земя.

На следващия ден вали като из ведро. Той стои вкъщи и помага на майка си. "Опъни кърпата, не се отнасяй, за бога!" Дъждът барабани по покрива като удари с хиляди малки пръстчета.

На следващия ден пак вали. Мразовито е и въжето е студено и влажно, не може да се направи нито една стъпка.

На следващия ден пак дъжд. Той се качва и пада, качва се и пак пада, всеки път. Известно време лежи на земята, разперил ръце, косата му представлява мокро тъмно петно.

Следващият ден е неделя, затова чак следобед може да иде до въжето, църковната служба продължава цялата сутрин. Вечерта успява да направи три стъпки и ако въжето не беше мокро, щяха да са четири.

Постепенно схваща как може да се прави. Коленете му разбират, раменете почват да стоят по друг начин. Трябва да следваш полюляването, коленете и раменете да се отпуснат и да омекнат, да си винаги една крачка преди падането. Тежестта иска да те задържи в плен, но ти вече си отишъл напред. Танцът по въжето: изплъзване от клопката.

Следващият ден е по-топъл. Гарги грачат, бръмбари бръмчат, пчели жужат, а слънцето разкъсва облаците. Дъхът му се рее на малки облачета из въздуха.

Светлината на утрото носи гласове, чува у тях баща си да крещи на един ратай. Той си затананиква, песента за оная с косата, която се казва Смърт, овластена от великия бог, песента има мелодия, която е подходяща за вървене по въже, но пък вероятно е бил прекалено шумен, защото внезапно до него застава Агнета, майка му, и го пита защо не работи.

– Ей сега идвам.

– Трябва да се донесе вода – казва тя, – да се изчисти печката.

Той разперва ръце, качва се на въжето и се опитва да не гледа към заобления ѝ корем. Наистина ли вътре в нея има дете, което рита и се свива, и ги слуша?

Мисълта го смущава. Когато бог иска да създаде човек, защо го прави вътре в друг човек? Има нещо отвратително в това, че всички същества се появяват на скрито място: глистите в тестото, мухите в лайната, червеите в кафявата земя. Много рядко само, беше обяснил баща му, децата израстват от корените на мандрагората, а още по-рядко кърмачета се пръкват от развалени яйца.

– Да пратя ли Сеп? – пита тя. – Искаш ли да пратя Сеп?

Момчето пада от въжето, затваря очи, разтваря ръце, пак се качва. Когато отново поглежда, майка му си е тръгнала.

Надява се, че заплахата няма да бъде изпълнена, но след известно време Сеп наистина идва. Наблюдава за кратко, после се качва на въжето и го блъсва надолу: съвсем не лекичко, а така силно, че момчето пльосва в цял ръст на земята. От яд то нарича Сеп гаден волски задник, който спи със собствената си сестра.

Това не се оказва много умно. Защото, първо, изобщо не знае дали Сеп, който като всички ратаи беше дошъл отнякъде и щеше да си тръгне нанякъде, има сестра, и второ, здравенякът само това и чака. Още преди момчето да се изправи, Сеп сяда върху тила му.

Не може да диша. Камъчетата прерязват лицето му. Той се гъне, но това не помага, тъй като Сеп е двойно по-възрастен, три пъти по-тежък и пет пъти по-силен. Затова се стяга, за да не изразходва много въздух. В устата си усеща вкус на кръв. Вдишва мръсотия, задушава се, плюе. Ушите му бучат и пищят, а земята сякаш се надига, спада надолу и пак се надига.

Изведнъж тежестта изчезва. Обръщат го по гръб, пръст в устата, очите залепнали, в главата пронизваща болка. Ратаят го влачи до воденицата: по чакъл и пръст, по трева, по още пръст, по остри камъчета, покрай дървета, покрай смеещо се момиче, покрай плевника, покрай кошарата с кози. После го издърпва нагоре, отваря вратата и го блъска навътре.

– Хайде, няма време – казва Агнета. – Печката не се чисти самичка.

Ако се тръгне от воденицата в посока към селото, се минава през гората.

Там, където дърветата се разреждат и където се прeсича землището на селото – поляни, ливади и ниви, една трета от които пустеят, две трети се обработват и са оградени с дървени огради, – вече се вижда върхът на църковната камбанария. Там винаги някой се въргаля в мръсотията и кове по оградите, които непрекъснато се катурват встрани, затова трябва да се поддържат, иначе говедата ще излязат или пък горските животни ще навредят на зърното.

Повечето ниви са на Петер Щегер. Повечето животни също, лесно се разпознават, имат знак от жигосване по врата.

Първо се минава покрай къщата на Хана Крел. Хана седи на прага, че какво друго да прави, и плете дрехи, така си изкарва хляба. След това се минава през тясната пролука между двора на Щегер и ковачницата на Лудвиг Щелинг, нагоре по дървеното стълбище, което предотвратява потъването в рядката кал, вдясно остава оборът на Джеймс Крьон, и се излиза на главната улица, която е и единствената улица: тук живее млекарят Анселм Мелкер с жена и деца, до него деверът му Лудвиг Колер и след това Мария Лозерин, чийто мъж умря предната година, тъй като някой го беше проклел; дъщерята е на седемнайсет и много хубава, ще се омъжи за най-големия син на Петер Щегер. На отсрещната страна живее Мартин Холц, който пече хляба заедно с жена си и дъщерите, а до него са по-малките къщи на семействата Там, Хенрих и Хайнерлинг, от чиито прозорци често долитат кавги; Хайнерлинг не са добри хора, нямат достойнство. Всички освен ковача и пекаря имат малко земя наоколо, всеки притежава няколко кози, но само Петер Щегер, който е богат, има крави.

После се озоваваш на селския площад с църквата, старата селска липа и кладенеца. До църквата е къщата на пастора, до къщата на пастора е къщата, в която живее местният бирник, Паул Щегер, племенникът на Петер Щегер, който два пъти в годината обикаля нивите и всеки трети месец носи данъците на земевладелеца.

В задната страна на селския площад има ограда. Като се отвори стоборът и се тръгне през широкото поле, което също е собственост на Щегер, човек отново се озовава в гората, ако не се бои от Студената и продължава напред, и не се заблуди в храстите, за шест часа стига до имението на Мартин Ройтер. Ако не го ухапе кучето и продължи да върви, за три часа е в следващото село, което не е много по-голямо.

Там обаче момчето никога не е ходило. Всъщност досега то не е ходило никъде. И макар че много хора, които вече са били някъде другаде, му казваха, че там е същото като тук, той не можеше да спре да пита къде се отива, когато просто се върви нататък, не само до следващото село, но и по-нататък и по-нататък.

Тил (превод Жанина Драгостинова, 368 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Да, запознахме се с игралното кино от Sofia MENAR Film Festival (пълната програма е тук), а сега е време за MENAR среща с документалното и късометражно кино от Близкия Изток, Централна Азия и Северна Африка, разделено в следните добре познати категории:..

Какво?

MENAR Документа – свидетелствата за това как живеем ще ни отведат към:..

Йога: архитектура на спокойствието – 16, 28 януари

Бразилия/Индия/САЩ/Китай, 2017, 87 мин, документален

режисьор: Ейтор Далия

Ако сте пропуснали Biting Docs разказа на фотографа Майкъл О'Нийл за Духа на йогините и веруюто, че "Пътят беше река, а целта беше да си във водата.", то киноцелта е ясна...

Да си жена е грях – 18, 20 януари

Турция, 2018, 60 мин, документален

режисьор: Юмран Сафтер

Всяка турска жена е чувала за нея – Тя е Незихе Мухидин, създател на първата Партия на жените в Република Турция, борец срещу многоженството и За равноправието на жените като това свободно да гласуват и да бъдат избирани, автор на над 300 литературни творби... и в смъртта си остава сама...

Истината остана в морето – 22, 29 януари

Йордания/Канада, 2017, 56 мин, документален

режисьор: Рифат Аудех

Freedom Flotilla е конвой от невъоръжени цивилни кораби, с активисти от различни държави, който всяка година се опитва да пробие блокадата на Израел в Газа и да достави хуманитарни помощи на бедстващите хора в региона. През 2010-а израелски войници атакуват кораба Mavi Marmara, убиват 10 активисти и арестуват още стотици, а йорданецът Рифат Аудех заснема от натура цялата тази история на ужаса в морето.

Окото на Истанбул – 23 януари

Турция, 2015, 61 мин, документален

режисьори: Бинур Караевли, Фатих Каймак

Уви, "Окото на Истанбул" се затвори – 89-годишния фотограф Ара Гюлер, документирал историята на Истанбул в над 1 милион фотографии, почина миналата година, но Духа му ще живее вечно... като самия мегаполис...

Керван MENAR – с кинобилет около света ще ни разходят:..

На път през Сахара – 17, 23 януари

Великобритания, 2017, 71 мин, документален

режисьор: Майкъл Уоръл

Майкъл и Самюел не искат да срещат други европейци по пътя си и вместо на чартър ваканция в испанския Коста дел Сол се озовават на отсрещния африкански бряг и поемат по крайбрежието през Мароко, Западна Сахара и Мавритания, чак до Дакар, за да се превърне всичко в трип, който никога няма да забравят...

Мароко отвисоко – 20, 22, 26 януари и 2 февруари

Франция, 2017, 79 мин, документален

режисьори: Ян Артюс-Бертран, Мишел Питио

Брилянтна въздушна фотография (запазена Бертран марка), преплетена с деликатни, но силни послания – всичко това е налице в концептуалните Отвисоко серии на тандема Ян Артюс-Бертран и Мишел Питио като този път на фокус е Мароко – от заснежените върхове на Атласките планини, през хилядите светлини на площад Джема ел Фна в Маракеш и внушителния силует на джамията Хасан II в Казабланка, до синия пейзаж на Шефшауен и пясъчните дюни на Мерзуга...

Сама в Иран – 20, 22 януари

Иран, 2017, 60 мин, документален

режисьори: Андре Ларшон, Шамим Берке

Шведката Кристина Палтен обича самотните бягания на дълги разстояния – тя държи рекорда за най-много пробягани километри (322!) за 48 часа, но този път изминава пеша 1840 км от Техеран до границата на Иран с Туркменистан, сама със своята синя количка, натоварена със световните предразсъдъци и към Иран, и към нея самата...

Път към свободата – 25, 27, 31 януари

Великобритания, 2018, 60 мин, документален

режисьор: Оли Хънтър Смарт

Оли Хънтър Смарт тръгва от снежните райони на Хималаите, преминава през убийствената жега в централната част на Индия и стига до безкрайните дъждове на юг – 7 месеца, 4500 км, Индия от край до край, без туристически клишета... само Смарт-културен трип...

MENAR по ноти – да, този път филмите с музикална тематика не са в изобилие, но за компенсация идва...

Хинду блус – 29, 30, 31 януари

Пакистан, 2018, 76 мин, документален

режисьор: Джауад Шариф

Плаване по поречието на река Инд се превръща в "карта" на музикалните инструменти и традиции в Пакистан, по регионите през които преминават Джауад Шариф и неговата Хинду-блус-лодка...

Диван сарай – да, миналата година, за първи път, фестивалът имаше съпътстваща литературна програма, която тази година ще продължи традицията със срещи с Омагьосаните острови, новата книга на пътешественика Симеон Идакиев (представена преди прожекцията на Мароко отвисоко на 20 януари); и с Пътека през огън и лед, книгата на Петър Ванев (представена преди прожекцията на Път към свободата на 27 януари);

MENAR изКъсо – по традиция късометражната селекция ще тече в Чешкия център, разделена в две части:..

Програма 1 – 17 и 24 януари, 18:30 – селекция изключително от ново късо кино, с калейдоскопични теми като "мъжкия" монопол в иранските Мъка (току-що излезлия от затвора Надер в сграда, обитавана само от жени) и Биволът (далавери с единствения бивол за разплод по границата между Иран и Ирак); или отвличането като метод за намиране на работа в турския Интервю за работа, или като привличането на противоположности в общ живот в Абдест (Бахит и Бахия живеят под един покрив и се опитват да преодоляват различията на съдбите си) и в ливанския Отплата (или изчезнал съпруг се завръща в живота на самотна жена)...

Биволът | Иран, 2018, 15 мин © режисьор Фатеме Туси

Програма 2 – 18 и 25 януари, 18:30 – отново 5 къси филма, отново шарен живот в иранския Коминочистачът (иранска анимация за преквалификация), в пакистанския Измама (или да срещнеш измамник с измамения от него), във френския Пустота (или къде се пресичат пътищата на работник и проститутка на средна възраст), в копродукциите Разрив (или откриването на Световното първенство по футбол като бомбардировка) и във Всички ние (има ли наистина война между християни и мюсюлмани)...

Кога & Къде?

15 – 31 януари | София, в салоните на Дом на киното, Евро Синема, Културен център G8, Чешки център, DADA Cultural Bar и Кино Култура

Защо?

За да направим по-кратък дългия път към един по-МИР-ен свят без Предразсъдъци, без Омраза, без Войни...

Да си жена е грях | Турция, 2018, 60 мин © режисьор Юмран Сафтер