My Mir

Във времена, когато България изживява поредната си ксенофобска криза, фестивалът за кино от Близкия Изток и Северна Африка (15 януари – 2 февруари 2014), за шести път и втора поредна година под името MENAR (на арабски означава фар, пътеводна светлина) ще ни осветли по въпроса за света като глобален дом, в който всеки има запазено място, защото колкото се различаваме, толкова и си приличаме.

Какво?

Над 70 премиерни заглавия от Близкия Изток и Северна Африка, разделени в седем категории, от които сега ще ви представим...

Кой?

MENAR Документа – документалното кино на това фестивално издание се занимава с три основни теми:

Музиката, моя любов – красноречивите Джазът в Турция (или История на турския джаз в разкази и картинки), Рома Истанбул (искрено и лично със седем истории от пъстрия Рома Sound of Istanbul) и Уудсток в Тимбукту (или 3 дни с туарегите и културното им наследство по време на фестивал в пясъчните дюни на Тимбукту, Мали) доказват клишето за музиката като универсален език, който е толкова богат, колкото шарен е глобалния ни дом.

   Уудсток в Тимбукту © режисьор Дезире фон Трота; Германия, 2013

Война и Мир – конфликтите в Близкия Изток са абонирани за новинарските емисии, но едва миналата година най-сетне осъзнахме, че ни засягат и лично, защото живеем в един глобален дом – актуални въпроси като бежанската криза и истинските причини за войната в Сирия се разкриват в Когато слоновете излязат на война, страда тревата; Арабската пролет се разиграва наново в Нощ на площад Тахрир, а два от най-старите конфликти в Близкия Изток намират най-добрата гледна точка – хуманната. В 5 счупени камери стената на разделението между Израел и Палестина расте, както расте 5-годишния Джебраил, а в Моят Афганистан: Живот в забранената зона датският журналист Наджиб Хаджа раздава 30 камери на жители от забранената зона, за да заснемат ежедневието си.

   Моят Афганистан: Живот в забранената зона © режисьор Наджиб Хаджа; Дания-Aфганистан, 2012

Непосилната лекота на битието – начело с епичния Самсара (с дълго чакана премиера на голям екран), други три филма интимно и симпатично изследват взаимовръзките, които тайно и явно определят смисъла на битието ни – В прегръдките на майка ми е умилителната история на Хушам, който събира сираци (чиито родители са убити или похитени в Багдад), за да им осигури безрезервно подслон и грижи в малка къща под наем; Стъпка нагоре пък разкрива мечтата на боклукчията Шахрияр да пише разкази и поезия, както домашните му гълъби мечтаят да достигнат небето, а Казабланка, моя любов комично се заиграва с причините Мароко да бъде една от любимите снимачни площадки на Холивуд.

   Меси от Багдад © режисьор Сахим Омар Калифа; Ирак-Белгия, 2012

MENAR изКъсо – късометражното кино прелива от теми и пъстрота, също като страните, от които идва – като се започне с Момчетата Бузкаши (стар афганистански обичай и номинация за Оскар миналата година), мине се през ливанските Дамата с гроздовете (за гроздето и половото съзряване), Абу Рами (познаваме ли човека, с когото живеем), Грешката (дилемата: в Чистилището за 8 години или нов живот на Земята) и Панталонът (или чий е панталона на балкона); иранските Beyond the Deadend (за шик обувките на незнайния скитник), Mайчински (светлото бъдеще на сляпа майка и син-инвалид), Първата зимна вечер (душата или тялото топли Свещения Коран в студа), Пътуване (анимационният край на едно дълго приятелство) и Нарът е плодът на Рая (или килийно училище в забравено от Бога селце), та се стигне до интригуващи късометражки от Ирак като Меси от Багдад (финалът на Шампионската лига в Ирак) и Meхди (войната като мач на живот и смърт); от Кувейт – Моята розова стая (какво е да се събудиш като сирийски бежанец); от Оман – Пуканки (или да се завърнеш в първата си годишнина); от Йордания – Каис и Лейла (аниме любов по арабски), за да завърши със силна селекция от Северна Африка – Цветята на Тивилит (отвъд времето, зад съдбата на влюбена двойка), Дървената ръка (лудория за дървен стол, лепило и Амира), Боби (момче със своето куче в чекмедже), Сироко (или как разследваш собствената си смърт) и Чувството ми за благоприличие (кое оголва повече – голотата в една картина или арабско момиче без хиджаб/бурка).

   Дамата с гроздовете © режисьор Майк Маладжлян; Ливан, 2012

MENAR Contemporary – новата рубрика в MENAR киноменюто среща очи в очи със съвременното изкуство в Близкия Изток и Северна Африка – ако си гледал хитовия Микрофонът значи си наясно с ърбан културата в древна Александрия, а Скейтъри в Египет предлага задълбаване по темата с историята на първия, и все още единствен, магазин за скейтъри в Египет. Изкуство/Насилие пък отвежда в Палестина, където млади актриси се справят с военното положение и неравенството между половете, живеейки като Алиса в Страната на насилието и тъгата. Съвсем наблизо, в Ливан, десет артисти използват изкуството В очакване на утрешния ден като средство за преодоляване на разделенията и насърчаване свободата на мисълта, докато в Моето тяло!, хореографът Абу Лагра и неговата съпруга, танцьорката Навал Лагра, основават първата академия за модерни танци в Алжир с премиерното представление Nya, за което събират група от улични танцьори без каквито и да било квалификации.

   Скейтъри в Египет © режисьор Брет Уайс Сондърс; Eгипет-САЩ, 2012

Керван сарай – ако обичаш да пътуваш около света с кинобилет, MENAR трипът този път ще те отведе до: Краят на пътя (6000 километра маршрут X 1 автомобил втора употреба за 100 британски лири Х стенд-ъп комиците Алексис Дабъс и Сай Томас), докато преди това си минал през Couchsurfing: Легло за теб на всяка крачка (21 държави на 6 континента за 7 месеца for free), за да финишираш С Трабант из Африка – или два трабанта с двутактови двигатели в един афролуд трип от Либия до нос Добра Надежда.

   С Трабант из Африка © режисьори Дан Прибан, Дана Златохлавкова; Чехия, 2011

Кога & Къде?

15 януари – 2 февруари 2014 в салоните на Дом на киното, Одеон, Евро Синема, Черената къща, Dada Cultural Bar

Защо?

Няма нищо по-хубаво от Кино без граници за един -ен свят без Война.

   Цветята на Тивилит © режисьор Уасим Корби; Tунис-Мавритания, 2012

Бяла, празна бюлетина като всенароден протестен вот – Нобеловият лауреат за литература Жозе Сарамаго отдавна е дал идея за ефикасна борба срещу политическата система и мнимата демократичност на съвременния свят в романа (откъс от него четете по-долу) Проглеждане. В своеобразното продължение на друг негов шедьовър Слепота, португалският майстор на алегорията и антиутопията Сарамаго превръща (някога поразеното от слепота и изпълнено единствено с желание за физическо оцеляване) население на една съвсем анонимна (като България) страна в свит юмрук, който при поредните избори изпраща (с над седемдесет процента празни бюлетини) в нокдаун политическия произвол и безчовечност... Та, време е и ние да прогледнем, а не да си играем на #оставка, нали, или...

Лошо време за гласуване, оплака се председателят на комисията в избирателна секция номер четиринайсет, след като рязко затвори подгизналия чадър и съблече шлифера, който не му беше послужил много по време на задъхания четирийсетметров тръс от мястото, където беше оставил колата, до вратата, откъдето току-що влезе със сърце, на път да изхвръкне от гърдите му. Надявам се, че не съм последен, каза на секретаря, очакващ го малко по-навътре, където едрите капки, които вятърът блъскаше в мокрия под, не можеха да го достигнат. Още не е дошъл заместникът ви, но се движим по разписание, успокои го секретарят, При положение че вали така, ще бъде същинско геройство, ако сме в пълен състав, каза председателят, докато минаваха в помещението, където щеше да се проведе гласуването. Поздрави първо колегите от комисията, които щяха да броят гласовете, след това представителите на партиите и съответните им заместници. Постара се да се обърне към всички с едни и същи думи в опит да не допусне по никакъв признак да проличи по изражението на лицето му или по тона на гласа му какви са неговите собствени политически и идеологически пристрастия. Един председател, дори и на най-обикновена избирателна секция като тази, във всяка ситуация трябва да се ръководи от най-строг дух на безпристрастност, или с други думи, трябва да спазва благоприличие.

Не само влагата, която правеше още по-тежка атмосферата, сама по себе си достатъчно тягостна в помещение, чиито два тесни прозореца гледат към сенчест дори и в слънчеви дни двор, но и безпокойството, ако си позволим да употребим един местен израз, можеше да се разреже с нож. За предпочитане щеше да е изборите да се отложат, каза представителят на партията в център, п. в ц., от вчера вали, без да спира, навсякъде има свлачища и наводнения, процентът на негласувалите този път ще скочи главоломно. Представителят на партията вдясно, п. вд., кимна с глава в знак на съгласие, но предпочете неговият принос към разговора да приеме формата на предпазлив коментар, Очевидно е, че не подценявам риска, но все пак смятам, че светлият граждански дух, който нашите съграждани са проявявали толкова много пъти при други обстоятелства, ще оправдае цялото наше доверие, те имат съзнание, о, да, ясно съзнание за същественото значение на тези местни избори за бъдещето на столицата. След като казаха това, единият и другият, представителят на п. в ц. и представителят на п. вд., с леко скептичен, леко ироничен вид се обърнаха към представителя на партията вляво, п. вл., любопитни да узнаят мнение от какъв характер ще съумее да изрази той. В същия момент, пръскайки вода навсякъде, в помещението влетя заместникът на председателя и както се очакваше, като се има предвид, че целият състав на секционната комисия вече беше налице, бе посрещнат повече от радушно, сърдечно. Не успяхме да разберем гледната точка на представителя на п. вл., но ако съдим по някои преждеизразени мнения, може да се предположи, че нямаше да пропусне да се изкаже в духа на красноречивия исторически оптимизъм с някое изречение от рода на, Гласоподавателите от моята партия са хора, които не се плашат така лесно, не са хора, които ще си останат вкъщи заради някакви си две-три капки вода, падащи от облаците. В действителност не бяха някакви си две-три капки, а ведра, делви, реки като нил и яндзъ, водопади като игуасу, но вярата, благословена да е вовеки веков, не само разчиства планини от пътя на онези, които се ползват от силата ù, но е способна и да се хвърли в най-бурните води и да се измъкне от тях суха.

   фотография © Misha Mar

Комисията беше сформирана, всеки един беше на мястото, което му се полагаше, председателят подписа обявлението и поръча на секретаря да отиде да го окачи, както беше записано в закона, на вратата на сградата, но натовареният прояви елементарен разум, като обърна внимание, че листът няма да се задържи на стената дори и минута, мастилото му за миг ще се размие, а в следващия вятърът ще го отвее. Тогава го окачете отвътре така, че дъждът да не го мокри, в закона не пише нищо конкретно относно тази подробност, същественото е обявлението да бъде окачено, и то на видно място. Попита комисията дали е съгласна, всички одобриха с условието, за което настоя представителят на п. вд., решението да бъде вписано в протокола, за да се избегнат възражения. Когато секретарят се върна от влажната си мисия, председателят го попита как е времето, а той сви рамене и отговори, Все такова, никакво, Има ли избиратели навън, Ни помен от такива. Председателят стана и покани членовете на комисията и представителите на партиите да го съпроводят за проверката на тъмната стаичка, където установиха, че не се съдържат елементи, накърняващи непорочността на политическия избор, който щеше да се проведе там през деня. След като приключиха с тази формалност, се върнаха по местата си, за да прегледат избирателните списъци, за които също установиха, че не съдържат нередности, пропуски и подозрителни особености. Беше дошъл същественият момент, в който председателят отваря и показва урната пред избирателите, за да могат да се уверят, че същата е празна, та да може утре, ако се наложи, да бъдат надеждни свидетели, че никаква престъпна ръка не е поставила в нея тайно през нощта фалшивите гласове, които биха подправили свободната и върховна политическа воля на гражданите, че няма тук да се повтори за сетен път историческата измама с живописното име шмекерлък, а тя, да не забравяме, може да се извърши както преди, така и по време, или след вота според случая и способностите на извършителите и съучастниците. Урната беше празна, чиста, непокътната, но в помещението нямаше нито един избирател, нито дори един-единствен за цвят, пред когото да бъде показана. Навярно някой такъв се лута някъде в борба с пороя, понасяйки камшичните удари на вятъра, притискайки към сърцето си документа, удостоверяващ качеството му на гражданин с право на глас, но както стоят нещата на небето, доста ще се забави, докато пристигне тук, ако не реши направо да се прибере у дома и да остави съдбата на града в ръцете на онези, които черен автомобил ще остави пред вратата и ще вземе от вратата после, след като седящият на задната седалка изпълни гражданския си дълг.

След като приключат дейностите по проверка на различните материали, законът в тази страна диктува да гласуват незабавно председателят, членовете на комисията и представителите на партиите, както и съответните заместници, стига, разбира се, да са вписани в изборната секция, от чиято комисия са част, какъвто беше настоящият случай. Въпреки че имаше достатъчно време, не бяха необходими повече от четири минути, за да бъдат пуснати в урната първите единайсет гласа. И голямото чакане, понеже друг изход нямаше, започна. Не беше минал и половин час, когато, обезпокоен, председателят предложи на един от членовете да отиде да надзърне дали не идва някой, може да са се появили избиратели, но да са се натъкнали на затръшнатата от вятъра врата и веднага да са си тръгнали възмутени, ако изборите са били отложени, поне да бяха имали тактичността да предупредят населението по радиото и по телевизията, които все още служат за предаването на подобен род съобщения. Секретарят каза, Знаем, че затръшната от вятъра врата вдига шум до небесата, а тук не сме чули нищо. Членът на комисията се поколеба, да отида или да не отида, но председателят настоя, Хайде, направете ми тази услуга и внимавайте да не се измокрите. Вратата стоеше отворена, не помръдваше от подпората си. Членът на комисията подаде глава навън, един миг бе достатъчен, за да я завърти на едната и на другата страна, и веднага да я прибере течаща, сякаш я е слагал под душа. Искаше да се представи като добър член на комисията, да се хареса на своя председател и тъй като за първи път сега му възлагаха задача, искаше да бъде оценен заради бързината и ефективността на услугите, които трябваше да извърши, с времето и опита, кой знае, някога щеше да дойде денят, в който той самият да председателства избирателна комисия, и по-високи полети от този се наблюдават в небето на провидението и вече никой не се учудва. Когато се върна в помещението, председателят някак печално, някак закачливо възкликна, Човече, не трябваше да се измокряте така, Няма значение, господин председател, каза членът на комисията, докато бършеше брадичка в ръкава на сакото, Успяхте ли да видите някого, Докъдето ми стигнаха очите, никого, улицата прилича на водна пустиня. Председателят стана, направи няколко колебливи крачки пред комисията, отиде до тъмната стаичка, погледна вътре и се върна. Представителят на п. в ц. взе думата, за да припомни прогнозата си, че процентът на негласувалите ще скочи главоломно, председателят на п. вд. отново дръпна помирителната струна, избирателите имали на разположение целия ден, за да гласуват, сигурно изчаквали пороят да се поуспокои.

Представителят на п. вл. предпочете да замълчи, мислеше си как щеше да се изложи, ако му се беше изплъзнало от устата онова, което се готвеше да каже, когато заместникът на председателя влезе в помещението, Някакви си две-три капки вода не са достатъчни, за да изплашат гласоподавателите от моята партия. Секретарят, към когото всички погледнаха с очакване, предпочете да направи практично предложение, Смятам, че не би било лоша идея да се обадим в министерството, за да се осведомим за това, как протича изборният ден тук и в останалата част от страната, да разберем дали спадът в гражданския устрем е всеобщ, или сме единствените, които гласоподавателите не са дошли да осветят със своите гласове. Възмутен, представителят на п. вд. стана, Настоявам да бъде вписан в протокола моят най-категоричен протест в качеството ми на представител на партията вдясно срещу неуважителните квалификации и срещу неприемливия подигравателен тон, с който господин секретарят току-що говори за избирателите, върховните хранители на демокрацията, хората, без които всяка тирания измежду срещаните по света, а те са толкова много, вече щеше да е взела връх в родината, дала ни живот. Секретарят сви рамене и попита, Да впиша ли молбата на господин представителя на п. вд., господин председател, Мисля, че случаят не е чак за вписване, всички сме напрегнати, объркани, смутени, а знаем, че в подобно състояние на духа лесно се изричат неща, които в действителност не мислим, уверен съм, че господин секретарят не е искал да обиди никого, той самият е избирател, съзнаващ своите отговорности, и доказателство за това е фактът, че също като всички ни тук се е изправил срещу безпощадното време, за да дойде до мястото, където го зове дългът, същевременно обаче това искрено признание не ме възпира да изискам господин секретарят да се придържа към стриктното изпълнение на възложените му задачи, като се въздържа от каквито и да е коментари, които могат да подразнят личната и политическата чувствителност на присъстващите. Представителят на п. вд. направи безизразен жест, който председателят предпочете да приеме за знак на съгласие, и сблъсъкът беше пресечен, за което силно допринесе представителят на п. в ц., който припомни предложението на секретаря, Всъщност, добави, тук сме като корабокрушенци насред океана без свещ, нито компас, без мачта, нито гребла и без газьол в резервоара, Напълно сте прав, каза председателят, ще се обадя в министерството. На една отдалечена маса имаше телефон и той тръгна натам, като взе листа с указанията, който му беше връчен няколко дни по-рано и където фигурираха, заедно с други полезни напътствия, телефонните номера на министерството на вътрешните работи.

Разговорът беше кратък, На телефона е председателят на комисията в избирателна секция номер четиринайсет, силно съм обезпокоен, нещо откровено странно се случва при нас, до този момент не се е появил, за да гласува, нито един избирател, отворили сме преди повече от час, а жив човек няма, да, господине, разбира се, пороят не спира, дъжд, вятър, наводнения, да, господине, ще продължим търпеливо и решително, разбира се, за това сме дошли, няма нужда да ни се припомня. От този момент нататък председателят не допринесе за диалога с повече от няколко кимвания с глава, всички в знак на съгласие, няколко приглушени възклицания и три-четири наченки на реплики, които не можа да довърши. Когато постави обратно слушалката, погледна колегите от комисията, но всъщност не ги виждаше, сякаш срещу му се простираше пейзаж от празни помещения, непокътнати избирателни списъци, председатели и секретари, които чакаха, представители на партии, които се гледаха недоверчиво един друг и пресмятаха кой може да спечели и кой може да изгуби от положението, а в далечината някакъв измокрен и услужлив член на комисията се връща от входа и съобщава, че никой не се задава. Какво отговориха от министерството, попита представителят на п. в ц., Не знаят какво да мислят, нормално е лошото време да задържа много хора по домовете им, но в целия град да се случва на практика същото като при нас, за този факт не намират обяснение, Защо казвате на практика, попита представителят на п. вд., В някои избирателни секции, малко на брой, разбира се, са се появили избиратели, но притокът е оскъден, както никога не е било, А в останалата част от страната, попита представителят на п. вл., не само в столицата вали, Именно това е смущаващото, на места вали също като при нас, но въпреки това хората гласуват, както е логично, по-многобройни са в областите, където времето е хубаво, и като заговорихме за това, казват, че метеорологичните служби очакват времето да се подобри към обед, Но може да се случи и да се влоши, да не забравяме приказката от трън, та на глог, предупреди вторият член на комисията, който досега все още нищо не беше казал. Настъпи тишина.

Тогава секретарят пъхна ръка в един от външните джобове на сакото си, извади оттам мобилен телефон и набра някакъв номер. Докато чакаше от другата страна да вдигнат, каза, Нещо подобно се случва като в приказката за планината и за мохамед, щом не можем да питаме избирателите, които не познаваме, защо не идват да гласуват, да отправим въпроса към семействата си, които познаваме, здравей, привет, аз съм, да, там ли си още, защо още не си дошла да гласуваш, това, че вали, на мен ми е известно, крачолите на панталоните ми още не са изсъхнали, да, вярно, извинявай, забравих, че ми беше казала, че ще дойдеш следобед, разбира се, обаждам ти се, защото тук при нас положението е сложно, няма да повярваш, ако ти кажа, че досега никой не се е появил да даде гласа си, няма да повярваш, е, добре, тогава чакам те тук, целувам те. Затвори телефона и направи ироничния коментар, Поне един глас е гарантиран, жена ми ще дойде следобед.

Председателят и останалите членове на комисията се спогледаха, повече от очевидно беше, че трябва да последват примера, но никой от тях не искаше да бъде пръв, защото означаваше да признаят, че по бързина на ума и съобразителност този, който оглавява избирателната секция, е секретарят. Членът на комисията, който беше отишъл до вратата да види дали вали, без затруднение разбра, че много хляб и много сол има да изяде, преди да стигне до висотата на такъв секретар, какъвто имаше сред тях сега, способен с най-голямата непринуденост на света да измъкне един изборен глас от мобилен телефон, също както един фокусник би извадил заек от цилиндър. След като видя как председателят се оттегля в един от ъглите, за да говори по мобилния си с домашните, и как и други, използвайки собствените си апарати, дискретно, шепнешком правеха същото, членът на комисията от вратата оцени честността на колегите, които не използваха стационарния телефон, поставен там по принцип за служебни нужди, и така благородно спестяваха пари на държавата. Единственият сред присъстващите, който, тъй като нямаше мобилен телефон, трябваше да се примири с това, да изчака новини от другите, беше представителят на п. вл., като впрочем следва да добавим, че тъй като живееше сам в столицата, а семейството му беше в провинцията, горкият мъж нямаше на кого да се обади. Един след друг разговорите приключиха, най-много продължи разговорът на председателя, очевидно настояваше човекът, с когото говори, да дойде веднага, да видим как ще свърши всичко това, както и да е, той трябваше да се обади пръв, щом като секретарят бе решил да го изпревари, нека добре да се възползва от положението, вече видяхме, че секретарят принадлежи към кастата на оправните, но поне да уважаваше йерархията, както я уважаваме ние, и просто да беше споделил идеята със своя висшестоящ. Председателят изпусна въздишката, която му беше заседнала в гърдите, пъхна телефона в джоба си и попита, Е, и, разбрахте ли нещо.

   Проглеждане (превод Илияна Чалъкова, 336 стр, цена 16 лева, издателство Колибри) е в книжарниците

Международният Панаир на книгата е в НДК от 10 до 15 декември

Във времена, когато мнозина едва закърпват двата края на ежедневието си, режисьорът Милена Симеонова доказва в своя филм Кръпка, че суровата реалност, фантазията и изкуството не само че не се изключват взаимно, ами и вървят шев за шев заедно. Кръпка получи наградата за най-добър български филм от Световния фестивал на анимационния филм 2013, участва наскоро и на фестивала за късометражно кино Filmini, и ако не сте се засичали все още, значи е време за среща с...

Какво?

Историята е за творчеството и за това как то променя ежедневието на хората и тях самите. Вдъхнових се от една снимка на шивачи в бедно шивашко ателие от началото на миналия век в Ню Йорк.

Кой?

В голямата си част филма е изпълнен от мен. Работих по сценария с художествения ми ръководител професор Анри Кулев. Братовчед ми Слав Симеонов се занимава с музика и ми помогна със звука, а сестра ми Славена (която ми е колежка) работи с мен по някои от кадрите.

Къде?

Защо избрах черно-бяло, миналото, романтиката, Ню Йорк? Имам слабост към черно-бялата фотография и към хората от миналото – тези, които не влизат в Историята. Затова ми се прииска хората от тази снимка да си имат свой филм, в който те да са героите.

Кога & Как?

Радвам се, че преминах през всички етапи от създаването на анимационен филм от Дисни тип – с детайлните декори, реалистичните типажи, работата с класическа музика и танц. По построяването на кадрите с изрезките от списания срещнах доста предизвикателства, но съм щастлива, че съм се справила успешно с тях, макар и да не съм сигурна, че ще ми се прииска някога да ги повторя.

Защо?

Идеята е, че творчеството променя. Не само теб, но и хората около теб, и фантазията не винаги е бягство от реалността, а може да я промени. Провокира ме желанието да си обясня взаимоотношенията между изкуството и реалността, ежедневния живот. Иска ми се да не се възприемат като коренни противоположности, защото те са вплетени и се подсилват едно друго. Всяко от тях съществува, заради другото, така смятам аз. Бих искала да има повече творчество в ежедневието, повече създаване, отколкото ползване.

Избрана селекция от Световния фестивал на анимационния филм 2013 е на 12 декември в клуб NeuBerlin (ул. Султан тепе 18) от 19:00 часа

Кръпка е на фестивала на българското документално и анимационно кино Златен Ритон в Пловдив (16 - 22 декември 2013)

В интерес на иронията (високо ценена) в литературния свят на Мишел Уелбек (по рождение Мишел Тома), с неговия типичен хроничен сарказъм и цинизъм, дебютният (полубиографичен) роман По-широко поле за борбата (откъс четете по-долу) наистина му осигурява по-широко поле за последвалите хитови книги Елементарните частици, Платформата, Възможност за остров и Карта и територия. Съдбата и борбата на неговия анонимен герой тук, обаче, е коренно различна – в условията на безмилостно тотална икономическа и сексуална надпревара, един почти анонимен, непривлекателен IT специалист е обречен на самота, сексуална депресия и... "усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа"...

В петък вечерта бях поканен на купон у един колега от службата. Бяхме поне трийсет души, все средни кадри на възраст от двайсет и пет до четирийсет години. По едно време някаква патка започна да се съблича. Свали си тениската, след това сутиена, после и полата, като през цялото време правеше невероятни физиономии. Няколко секунди се повъртя по пликчета, след което започна да се облича, понеже не виждаше какво друго може да прави. Впрочем тя не спи с никого – затова поведението ù е толкова абсурдно.

След четвъртата чаша водка доста ми прилоша и се наложи да се излегна на купчина възглавнички зад канапето. Малко след това две момичета се настаниха на въпросното канапе. И двете въобще не бяха хубави – всъщност това са дежурните дропли. Ходят да се хранят заедно и четат книги за развитието на говора при детето или нещо от този род.

Двете веднага почнаха да коментират новините на деня, как едно момиче от службата дошло на работа със страшно "миниатюрен" минижуп – направо ù се виждал задникът. Мнението им по въпроса ли? Ами било чудесно. Силуетите им, странно уголемени, се очертаваха като театър на сенките върху стената над мен. Гласовете им сякаш идваха свише, малко като Светия Дух. Всъщност изобщо не бях добре – това беше ясно.

Цели петнайсет минути ръсиха тъпотии. Имала право да се облича, както си искала, това въобще не било от желание да съблазнява пичовете, искала просто да си се чувства добре, да се харесва на себе си и прочее. Последни злокобни останки от провала на феминизма. По едно време дори произнесох тези думи на глас: "Последни злокобни останки от провала на феминизма". Но двете не ме чуха.

Аз също бях забелязал въпросното момиче. Как да не го видиш. Че дори и шефът се беше надървил.

Заспал съм преди края на разговора, но ме споходи мъчителен сън. Двете дропли се държаха под ръка в коридора, който се простира от единия до другия край на службата, маршируваха с високо вдигнат крак и пееха гръмогласно:

Голо дупе аз размятвам

не за да те свалям, не!

Ако съм с космати кълки,

то си правя кеф поне...

   фотография © Misha Mar

Момичето с минижупа стоеше в рамката на отворена врата, но този път беше с дълга черна рокля, тайнствена и строга. Гледаше ги с усмивка. На раменете ù беше кацнал огромен папагал, който всъщност бе шефът. От време на време тя го галеше по перата на корема небрежно и същевременно умело.

Когато се събудих, установих, че съм повърнал върху мокета. Купонът беше към края си. Скрих повърнята под купчина възглавнички и станах, за да се опитам да се прибера у дома. Тогава забелязах, че съм си изгубил ключовете за колата.

По-следващият ден беше неделя. Върнах се в квартала, но пак не можах да си намеря колата. Всъщност не помнех къде съм паркирал – всичките улици ми се струваха еднакво подходящи за тази цел. Улица "Марсел Самба", "Марсел Дасо"... много Марселовци. Правоъгълни блокове, в които живеят хората. Силно усещане за идентичност. Но къде ли беше колата ми?

Както си ходех из тези Марселовци, постепенно заради колите и нещата от този свят ме обзе някакво чувство на умора. Откакто бях купил моето "Пежо 104", си бях имал само неприятности: множество непонятни ремонти, няколко ожулвания... Разбира се, шофьорите насреща разиграват спокойствие, вадят формуляр за констативен протокол по взаимно съгласие, казват: "Окей, разбрахме се"; всъщност обаче в очите им се чете омраза – много е неприятно.

Пък и ако се замислим, ходех на работа с метрото. Вече не пътувах никъде през уикендите поради липса на подходяща дестинация. За отпуските най-често се насочвах към груповите екскурзии, понякога към ваканционни клубове. "За какво ми е тази кола?" – повтарях си нетърпеливо, свивайки по улица "Емил Ландрен".

И ето че едва когато излязох на авеню "Фердинан Бюисон", ми хрумна да подам сигнал за кражба. В наши дни се крадат много коли, най-вече в близките предградия. Случката щеше да бъде лесно допустима и възприета както от застрахователната компания, така и от моите колеги. Защото как да призная, че съм си изгубил колата? Би било непредпазливо – веднага щяха да ме вземат за шегобиец и дори за ненормален или за палячо. С тия работи шега не бива – именно в такива ситуации другите си създават мнение за теб, завързват се и се развързват приятелства. Познавам живота, имам представа. Да признаеш, че си изгубил колата си, означава на практика да се отлъчиш от обществото. Така че я по-добре да я обявя за открадната.

По-късно вечерта самотата ми стана болезнено осезаема. По кухненската маса се въргаляха листове, леко изцапани с риба тон по каталонски на фирмата "Сопике". Върху тях бях нахвърлял бележки за анималистично повествование. Анималистичното повествование е литературен жанр като всички останали, може би по-висш от други. Така или иначе, аз пиша анималистични повествования. Въпросното беше озаглавено "Диалозите на кравата и кобилката". Би могло да бъде определено като етическо разсъждение. Бях се вдъхновил за него при кратка служебна командировка в областта Леон в Бретан. Ето един характерен откъс от съчинението:

"Да разгледаме най-напред бретонската крава: през цялата година тя мисли само за хрупане, лъсналата ù муцуна се свежда и издига с впечатляваща равномерност и никаква трепетна боязън не смущава трогателния поглед на светлокафявите ù очи. И това е тъй благонравно, и това е сякаш свидетелство за дълбока екзистенциална цялост, за завидна в много отношения тъждественост между нейното битие-в-света и нейното битие-за-себе си. Уви, в случая философът се лъже и неговите изводи, макар и основаващи се на правилна, дълбока интуиция, ще бъдат обезсилени, ако той предварително не се е застраховал и не е потърсил услугите на естествоизпитателя. Защото природата на бретонската крава е двойствена. В определени периоди от годината (опиращи се тъкмо на безотказно функциониращата генетична предопределеност) в нейното битие настъпва причудлива революция. Мученето ù се засилва, става продължително, хармоничната му структура се променя и понякога стъписващо заприличва на някои стенания, които убягват на човеците. Движенията ù стават по-бързи, по-нервни и понякога тя пристъпва в тръс. Дори муцуната ù, която дотогава с лъсналата си равномерност е изглеждала създадена само да отразява абсолютната перманентност на една скалоподобна мъдрост, сега се свива и гърчи под болезненото въздействие на наистина силно желание.

Разковничето на загадката е твърде просто: както казват говедовъдите на циничния си жаргон, бретонската крава иска само (проявявайки така – за което трябва да ù бъдем благодарни – едничкото желание в своя живот) "да бъде натъпкана". И тя бива натъпкана, малко или много, директно; спринцовката за изкуствено осеменяване действително може, макар и с цената на някои емоционални усложнения, да замени пениса на бика при това действие. И в двата случая кравата се успокоява и се връща към първоначалното си състояние на вглъбена медитация, с тази разлика, че след няколко месеца ще роди прекрасно малко теленце. А това, между другото, е чиста печалба за говедовъда."

Естествено, говедовъдът символизира Бог. Воден от ирационална симпатия към кобилката, той още в следващата глава ù обещава вечна наслада с множество жребци, а кравата, съгрешила поради възгордяване, постепенно ще бъде осъдена на тъжните наслади на изкуственото осеменяване. С печалното си мучене говедото не съумява да отмени присъдата на Великия архитект. Сформираната в знак на солидарност делегация от овце също не успява в това отношение. Както виждаме, в това кратко повествование Бог не е всемилостив.

Трудността идва оттам, че не е достатъчно да се живее по правилата. Действително успявате (понякога на косъм, ама много на косъм, но все пак успявате) да живеете по правилата. Подавате данъчните си декларации навреме. Плащате си сметките на точната дата. Никога не излизате без документ за самоличност (и без калъфчето с банковата карта!...).

Само дето нямате приятели.

Правилата са сложни, многопластови. В извънработно време трябва да се правят покупки, да се теглят пари от банкоматите (пред които тъй често се налага да чакате на опашка). А не бива да се забравят и всевъзможните плащания в полза на органите, от които зависят различни аспекти на вашия живот. На всичкото отгоре може да се разболеете, а това води до нови разходи и формалности.

Остава ви обаче свободно време. Какво да правите? Как да го оползотворите? Като се поставите в услуга на ближния? Само че ближният изобщо не ви интересува. Да слушате дискове? Някога това е било решение, но съгласете се, че с годините музиката все по-слабо ви вълнува.

Майсторенето вкъщи, разгледано в най-широк смисъл, може да бъде някакъв изход от положението. Ала нищо не може да попречи на все по-честото настъпване на онези мигове, в които абсолютната ви самота, усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването ви се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа, се съчетават, за да ви докарат до състояние на реално страдание. Само че дори и тогава все още не ви се умира.

Имали сте някакъв живот. Имало е моменти, в които сте имали живот. Разбира се, не ги помните добре, но някои снимки са свидетелство за тях. Това вероятно се е случило през юношеството или някъде там. Как само ви се е живеело тогава! Животът ви е изглеждал изпълнен с безподобни възможности. Можели сте да станете естраден певец, да отидете във Венецуела.

По-изненадващото е, че сте имали и детство. Наблюдавайте сега седемгодишно дете, което играе с фигурки на войници на килима в хола. Моля да го наблюдавате внимателно. След развода вече няма баща. Рядко вижда майка си, която заема важна длъжност в козметична фирма. И все пак то играе с войничетата и явно живо се интересува от заложените в тях представи за света и войната. Е, липсва му обич, но пък я как се интересува от света!

И вие сте се интересували от света. Преди много години – моля, спомнете си. Сферата на правилата вече не е била достатъчна; не сте можели да живеете повече в сферата на правилата и сте навлезли в полето на борбата. Моля ви да се върнете точно към този момент. Било е отдавна, нали? Спомнете си – водата е била студена.

   фотография © Misha Mar

Сега сте далече от брега – о, да, колко далече сте от брега! Дълго сте вярвали в съществуването на друг бряг, но вече не вярвате. Обаче продължавате да плувате и с всяко движение се доближавате до удавянето. Задушавате се, белите ви дробове сякаш горят. Водата ви се струва все по-студена и най-вече все по-горчива. А и не сте толкова млад. Ей сегичка ще умрете. Няма нищо. Тук съм. Няма да ви изоставя. Продължавайте да четете.

Спомнете си пак как сте навлезли в полето на борбата.

Следващите страници представляват роман; в смисъл – поредица от случки, чийто герой съм аз. Изборът да пиша автобиографично съчинение всъщност не е избор – просто нямам друг изход. Ако не опиша какво съм видял, ще страдам – може би дори малко повече. Само малко – наблягам на това. Писането никак не облекчава. То очертава, отграничава. Внася елемент на свързаност, представа за реализъм. Все тъй се губим в кървава мъгла, но съществуват и някои ориентири. Хаосът вече е само на метри. Всъщност – слаб успех.

Какъв контраст с абсолютното, чудотворно удоволствие от четенето! Цял живот четене би ме удовлетворил напълно – знаех си го още на седем години. Текстурата на света е болезнена, неадекватна и дори, струва ми се, непроменима. Наистина вярвам, че цял живот четене би ми допаднал повече.

Но не ми е бил даден такъв живот.

Скоро навърших трийсет години. След хаотично начало завърших успешно висшето си образование. Днес съм среден кадър. Анализатор програмист във фирма за компютърни услуги, заплатата ми е 2,5 пъти колкото минималната – това осигурява добра покупателна способност. Мога да се надявам на значителен растеж в йерархията на фирмата, освен ако не реша, както правят мнозина, да постъпя при някой клиент. Изобщо имам основание да бъда доволен от социалния си статус. В сексуално отношение обаче успехът не е толкова блестящ. Имал съм отношения с жени, но ограничени във времето. Не притежавам красота и личен чар, често изпадам в депресивни състояния, съвсем не отговарям на основните изисквания на жените. Ето защо у жените, разтваряли за мен органите си, винаги съм усещал известна резервираност – за тях всъщност съм бил само все пак нещо. А всеки би се съгласил, че това не дава идеални изгледи за продължителна връзка.

Откакто се разделихме с Вероник преди две години, не съм имал връзка с жена; крехките ми и несъстоятелни опити за нещо подобно завършваха с предвидим неуспех. Две години – това си изглежда доста дълъг период. В действителност, когато човек работи, минават много бързо. Кой не би го потвърдил – много бързо минават.

Възможно е, симпатични ми читатели-приятели, самите вие да сте жени. Не се притеснявайте, случват се такива работи. Впрочем това с нищо не променя нещата, които искам да ви кажа. Целя максимален обхват.

Нямам намерение да ви очаровам с изтънчени психологически оценки. Нито пък амбицията да си спечеля аплодисменти чрез финес или хумор. Има автори, които впрягат таланта си за деликатни описания на различни душевни състояния, черти на характера и прочее. Аз не съм от тях. Всичкото това трупане на реалистични подробности, предназначени да описват ясно охарактеризирани герои, винаги ми се е струвало, извинявам се за израза, пълна тъпня. Даниел бил приятел с Ерве, но донякъде не одобрявал Жерар. Фантазиите на Пол намерили въплъщение във Виржини, пътуването на братовчедка ми до Венеция... всичко това може да отнеме часове. По-добре да наблюдаваме омари, които са се накачулили един връз друг в аквариум (за целта е достатъчно да отидем в някой рибен ресторант). Не обичам много да общувам с хората.

Напротив – за постигането на тази иначе философска цел, която съм си поставил, трябва да окастрям. Да опростявам. Да премахвам една по една цяла купчина подробности. Ще ми помага само ходът на събитията. Светът се уеднаквява пред очите ни, средствата за масова комуникация напредват, интериорът на апартаментите се обогатява с нови уреди. Човешките взаимоотношения постепенно стават невъзможни, а това намалява количеството случки, от които е изграден всеки живот. И постепенно лицето на смъртта се появява в цялото си великолепие. Третото хилядолетие изглежда многообещаващо.

   По-широко поле за борбата (превод Красимир Кавалджиев, 128 стр, цена 10 лева, издателство Колибри) е в книжарниците