My Mir
Свят, в който всеки е поканен, но почти никой не отива – това е светът на малцинствата в България, а клишетата при обсъждането на техните проблеми са толкова много и грешни, колкото възможни хода има в една шахматна партия. Затова ви срещаме с режисьора Андрей Христозов, оставил конфликтите и войните да се водят само на шахматната дъска в своя филм Дебют, който ще бъде представен на Helsinki International Film Festival (19 – 29 септември) в програмата True Stories.
Какво?
Филмът разказва за живота на Румен Гачев, млад шахматист от малцинствата, израснал в нищета и социална изолация. Въпреки трудностите, които животът му поднася, той продължава да се бори за победа с помощта на необикновените си ангели-хранители.
Кой?
Режисурата, сценарият, камерата и музиката са мое дело, тонрежисьор на филма е Пламен Йорданов, а продуцентските функции бяха разделени между моя милост и Антон Георгиев, който организира и голяма част от снимките на филма.
Друг важен герой след Румен е Бойчо, който е негов ментор и приятел. Всеки ден двамата прекарват часове, играейки шах. Напук на всички са създали свой собствен остров на фантазиите и може би така се самосъхраняват. В мъглата на Разлог тези две същества събират учудени погледи и заедно печелят местните турнири по шах.
Радвам се, че почти успях да оставя героите на филма да водят историята без да вземам страна и без да налагам моето собствено мнение. Също така се радвам, че успяхме да балансираме тона на филма с разумно количество драма и хумор. Доволен съм и от музиката, която написах. Тя се получи най-добре, защото за разлика от снимките, на нея можех да отделя повече време. Друг е въпросът, че докато се получи, както трябва, направих неразумно дарение на Булгартабак и производителите на аналгин.
Кога & Къде?
Филмът е заснет в Разлог, Банско, Долно Драглище и София. Документален е, така че не избирахме местата, а просто следвахме пътят на героите си.
Снимките минаха през много перипетии и трудности. Повечето от тях бяха свързани с липсата ни на солиден опит. Колкото и странно да звучи, мисля, че това беше добре за нас, защото знаейки, че нямаме готови решения за постоянно възникващите проблеми, ние бяхме постоянно нащрек и не можехме да си позволим да изгубим фокус и работна дисциплина.
Защо?
Идеята, която стои зад филма е да разкаже една нетипична и емоционално наситена човешка история по възможно най-честен начин, без да се съобразява със стереотипи и клишета, наложени от заобикалящата ни културна и медийна среда.
Първоначалната ни мотивация бе чисто повърхностно любопитство. Но след като се запознах с Румен, останах изумен от уникалността на неговия характер и мироглед. Ако аз бях минал през нещата, през които е минал той и някои от заобикалящите го същества, едва ли щях да се запазя като пълноценен индивид. Истината е, че започнах работа по филма, заради личните ми симпатии към героите и защото исках тяхната дума да бъде чута.
Искам зрителите на филма да бъдат потопени в света на това особено момче и хората около него – свят, в който всеки е поканен, но почти никой не отива. Искам след като човек изгледа филма да има чувството, че не е сам, независимо колко странен и неразбран се чувства, а това се случва на всеки от нас.
На прага на Гражданската война в Испания, в разгара на Франко режима, изкуствоведът и експерт по испанска живопис Антъни Уайтлендс пристига в Мадрид, за да оцени картини от частната колекция на испански благородник. Накратко така звучи интригата в романа Със зъби и нокти (откъс от него четете по-долу) на испанския сатиричен естет Едуардо Мендоса, преди Антъни Уайтлендс да се окаже в окото на буря, завихряща непознато платно на Веласкес (чиято пазарна стойност може да е решаваща за политическата ситуация в Испания) с шеметни любовни приключения, тонове хумор и цяла орда (еверибоди олé) преследвачи – полицаи, дипломати, видни политици-безсрамници, мошеници и дори тайни агенти на Британските разузнавателни служби...
– Инглис?
Въпросът го стресна. Погълнат от съчиняването на писмото, той почти бе забравил за присъствието на други пътници в купето. От Кале нататък бе пътувал само в компанията на неразговорливия французин, на когото бе казал добър ден в началото на пътуването и довиждане накрая в Билбао. Останалото време французинът бе прекарал в дълбок сън, а когато той слезе, англичанинът бе последвал примера му. Новите спътници се бяха качили един по един на различни междинни гари. Освен Антъни сега в купето седяха, досущ като трупа пътуващи артисти, възрастен селски свещеник, грубовата млада селянка и мъжът, който го бе заговорил – човек с неопределена възраст и положение, с обръсната глава и широк републикански мустак. Отчето пътуваше със средно голям дървен куфар, селянката – с издута бохча, а третият – с два обемисти куфара от черна кожа.
– Аз, да ви призная, не говоря английски – продължи той, след като англичанинът отговори, естествено, положително на първия му въпрос. – Аз не инглис. Аз еспанис. Вие инглис, аз еспанис. Спейн много различна от Англия. Диферент. Испания – слънце, бикове, китари, вино. Еверибоди олé. Англия – ни слънце, ни бикове, ни радост. Еверибоди капут.
Той замълча, за да даде време на англичанина да вникне в социологическата му теория, и добави:
– В Англия има крал. В Испания няма. Преди имаше. Алфонсо. Сега вече никакъв крал. Край. Република. Президент Нисето Алкала Самора. Избори. Първо начело беше Леру, сега е Асаня. Политически партии – с лопата да ги ринеш, но ни една свястна. Политици безсрамници. Мошеници. Еверибоди.
Англичанинът свали очилата си, избърса ги с кърпичката, която се подаваше от горното джобче на сакото му, и използва паузата, за да погледне през прозореца. По кафеникавите поля, ширнали се докъдето очите стигаха, не се виждаше нито едно дърво. В далечината зърна муле, възседнато по женски от селянин с наметало и широкопола шапка. Един господ знае откъде идва и накъде се е запътил, мина му през ума, преди да отвърне на своя събеседник със строго изражение, за да покаже, че не е предразположен към разговори.
– Осведомен съм за обратите в испанската политика – рече хладно той, – но понеже съм чужденец, не мисля, че е редно да се меся във вътрешните работи на страната ви, нито да изказвам мнения по въпроса.
– Тук никой не се бърка на никого, господине – отвърна словоохотливият му спътник, леко разочарован от отличния испански на англичанина, – има си хас! Казах го, за да ви осветля по въпроса. Дори да минава само транзит оттук, добре е човек да знае с кого ще си има работа, ако му се наложи. Да предположим, че по една или друга причина аз попадна в Англия и ми хрумне да наругая краля. Какво ще се случи? Ще ме тикнат в дранголника. Нормално. И тук е така, но наопаки. С което искам да кажа, че от известно време насам нещата са се променили.
"Не си личи", помисли си англичанинът. Но не го каза – единственото му желание бе да прекрати баналния диалог. Той умело плъзна поглед към свещеника, който следеше тирадата на републиканеца със снизхождение, примесено с неодобрение. Маневрата постигна желания резултат. Републиканецът посочи с пръст божия служител и заяви:
– Ето, дори тук сред нас има пример за това, което ви казвам. До съвсем скоро тия като него си разиграваха коня както им скимне. Днес живеят от подаяния, но вирнат ли глава, ще ги насметем. Нали така, отче?
Свещеникът скръсти ръце в скута си и го измери с поглед от главата до петите.
– Най-добре се смее този, който се смее последен – отвърна той безстрашно.
Англичанинът ги остави увлечени в настървена размяна на поговорки и пословици.
Бавно и еднообразно влакът продължаваше пътя си през безутешната равнина, а зад него в кристалночистия въздух на кастилската зима оставаше да се носи дебел стълб дим. Преди отново да се унесе в дрямка, англичанинът се заслуша в доводите на републиканеца:
– Слушай бе, отче, хората не палят черкви и манастири току-така. Не е подпалена ни една кръчма, болница или бикоборска арена. Щом народът в цяла Испания е тръгнал да пали черкви, което си е трудна работа, явно има защо.
Събуди се от силен тласък. Влакът беше спрял на важна гара. По перона забързано куцукаше железничар с пелерина, шал и фуражка. В ръката му с ръкавица се полюшваше загасен месингов фенер.
– Вента де Баньос! Смяна на влака за пътниците за Мадрид! Експресът – след двайсет минути!
фотография © Misha Mar
Англичанинът свали куфара си от мрежичката, сбогува се с останалите пътници и излезе в коридора. Краката му се огънаха, вцепенени от дългите часове неподвижност. Въпреки това той скочи на перона, където го посрещна леденият полъх на вятъра, от който дъхът му секна. Огледа се за железничаря. Напразно – изпълнил дълга си, човекът бе побързал да се прибере на топло. Часовникът на гарата беше спрял и показваше невъзможен час. На един прът висеше парцалив трибагреник. Англичанинът се замисли дали не е по-добре да потърси подслон в експреса, но вместо това тръгна напряко през гарата по посока на изхода. Спря пред някаква врата със замъглено от скрежта и саждите стъкло, на която пишеше "Бюфет". Печката вътре не излъчваше много топлина, затова пък правеше въздуха по-тежък. Англичанинът свали запотените си очила и ги избърса с вратовръзката си. В заведението имаше само един посетител, облакътен на тезгяха, който пиеше нещо белезникаво и пушеше пура. Младият келнер го гледаше втренчено с бутилка мастика в ръка. Англичанинът се обърна към келнера.
– Добър ден. Трябва да изпратя едно писмо. Разполагате ли с пощенски марки? Ако не разполагате, кажете ми, ако обичате, има ли на гарата спедиторска служба.
Келнерът го зяпна с отворена уста. После прошепна.
– Не знам какво да ви река.
Самотният клиент се намеси, без да вдига очи от чашата с мастика.
– Не се дръж като малоумен, мама му стара! С какво впечатление ще остане от нас господинът? – А после каза на англичанина: – Извинете го. Той не разбра и дума от това, което му казахте. Във фоайето на гарата има павилион за марки и пощенска кутия. Но преди това пийнете чашка мастика.
– Не, благодаря.
– Не ми отказвайте, аз черпя. Като ви гледам, имате нужда от нещо загряващо.
– Не предполагах, че е толкова студено. Като видях слънцето...
– Това не ви е Малага, господине. Това тук е Вента де Баньос, провинция Паленсия. Свие ли студът, трудно отстъпва. Личи, че не сте тукашен.
Келнерът сипа чаша мастика и англичанинът я обърна на един дъх. Както не бе слагал залък в уста, питието изгори трахеята и обжари стомаха му, но по цялото му тяло се разля приятна топлина.
– Англичанин съм – каза той, отговаряйки на въпроса на клиента, – но трябва да побързам, ако не искам да изпусна експреса за Мадрид. Имате ли нещо против да оставя куфара си тук, докато отскоча до павилиона – да не ми тежи?
Той сложи чашата върху тезгяха и излезе през страничната врата, която водеше към фоайето на гарата. Обиколи го няколко пъти, без да открие павилиона, докато служителят от магазията не му посочи едно затворено прозорче. Почука с кокалчетата на пръстите си; след малко прозорчето се отвори и оттам смаяно надникна плешив мъж. Когато англичанинът му обясни какво търси, той затвори очи и размърда устни като за молитва. После се наведе, а когато отново се изправи, постави на полицата пред прозорчето огромна книга. Запрелиства я съсредоточено, направи крачка назад и се върна с малък кантар. Англичанинът му подаде писмото и пощенският служител внимателно го претегли. Пак погледна в книгата и изчисли цената на марките. Англичанинът плати и хукна обратно към бюфета. Келнерът бе зареял поглед в тавана с мръсния парцал в ръка. На въпроса на англичанина какво му дължи, отговори, че другият клиент е платил питието му според уговорката. Куфарът си стоеше на пода. Англичанинът го вдигна, благодари и излезе тичешком. Експресът за Мадрид бавно потегляше сред облаци бяла пара и кълбета дим. С няколко скока той настигна последния вагон и скочи вътре.
фотография © Misha Mar
След като преброди няколко вагона, без да открие празно купе, реши да остане в коридора въпреки пронизващото течение. Беше се загрял от тичането, а облекчението, че е изпратил писмото, бе отплата за усилието. Вече нямаше връщане назад. "По дяволите всички жени!", каза си той.
Искаше да постои сам, за да се наслади на току-що извоюваната свобода и да се полюбува на пейзажа, ала не след дълго видя, че към него се клатушка мъжът, който го бе почерпил в бюфета. Поздрави го и онзи спря до него. Беше някъде около петдесетте, нисък и слаб, с набръчкано лице, торбички под очите и неспокоен поглед.
– Успяхте ли да пуснете писмото?
– Да. Като се върнах в бюфета, вас вече ви нямаше. Не можах да ви благодаря за любезния жест. Във втора класа ли пътувате?
– Пътувам където си поискам. Аз съм полицай. Не ме гледайте така – затова никой не ви открадна куфара. В Испания човек не бива да е толкова доверчив. В Мадрид ли слизате, или продължавате?
– Не, оставам в Мадрид.
– А по какъв повод идвате, може ли да попитам? Неофициално, разбира се. Не ми отговаряйте, ако не желаете.
– Нямам нищо против. Аз съм изкуствовед, по-точно специалист по испанска живопис. Не купувам, нито продавам. Пиша статии, изнасям лекции и сътруднича на някои галерии. При всяка възможност, със или без повод, пътувам до Мадрид. Музеят "Прадо" е моят втори дом. А може би трябва да кажа дори първи. Никъде другаде не съм се чувствал по-щастлив.
– Гледай ти, професията ви изглежда хубава. Никога не би ми хрумнало – заяви полицаят. – А дава ли ви достатъчно хляб, ако смея да попитам?
– Не е много доходоносна – съгласи се англичанинът, – но пък разполагам и с малка рента.
– Има хора късметлии – измърмори като на себе си полицаят. После добави: – А след като толкова често идвате в Испания и говорите така добре нашия език, сигурно имате много приятели тук.
– Чак приятели – не. Никога не съм оставал задълго в Мадрид, а и ние англичаните, както знаете, сме сдържан народ.
– Тогава, значи, ви дотягам с въпросите си. Не се засягайте – професионална деформация. Наблюдавам хората и се опитвам да отгатна с какво се занимават, какво е общественото им положение, а ако успея – и какви са намеренията им. Работата ми е да предвардвам, а не да потушавам. Аз съм от държавните служби за сигурност, а времената са размирни. Нямам предвид вас, разбира се, интересът към даден човек не означава, че го подозирам. И най-големият простак може да се окаже анархист, таен агент на чужда сила, търговец на женска плът. Как да ги отличиш от почтените хора? Никой не носи табела с надпис какъв е. Но всеки си има някаква тайна. Ето вие например, за какво се бяхте разбързали толкова да пуснете онова писмо, след като преспокойно можехте да го изпратите от Мадрид след няколко часа? Не ми отговаряйте, убеден съм, че обяснението е съвсем просто. Беше само един пример. Ето в това се състои моята работа – да разкривам истинското лице зад маската.
– Тук е студено – рече англичанинът след кратко мълчание, – а аз не съм достатъчно добре облечен. Ако ми позволите, ще си потърся купе с малко отопление.
– Вървете, вървете, няма да ви задържам повече. Аз ще ида във вагон-ресторанта да пийна нещо и да побъбря с персонала. Често пътувам по тази линия и познавам всички. Келнерите са изключително ценен източник на информация, особено в страна, където всички разговарят на висок глас. Желая ви лек път и приятен престой в Мадрид. По всяка вероятност няма да се видим повече, но ето визитната ми картичка – за всеки случай. Подполковник Гумерсиндо Маранон, на вашите услуги. Ако имате нужда от нещо, запитайте за мен в Главната дирекция по сигурността.
– Антъни Уайтлендс – каза англичанинът, прибирайки визитката в джоба на сакото си, – също на вашите услуги.
Въпреки умората от дългото пътуване Антъни Уайтлендс спи леко и неведнъж се буди от далечни трясъци, подобни на пушечни изстрели. Настанил се е в скромен, но удобен хотел, който познава от предишни пътувания. Фоайето е тясно и не много уютно, служителят на рецепцията не блести с добри обноски, но отоплението си го бива, стаята е просторна и с висок таван, има достатъчно голям гардероб, удобно легло с чисти чаршафи, чамова маса, стол и идеална за работа лампа. Правоъгълният прозорец с дървени капаци гледа към спокойния и уединен площад "Анхел", а над отсрещните покриви наднича кубето на църквата "Сан Себастиан".
фотография © Misha Mar
С една дума, не особено приятна обстановка. Заради студа гълчавата в мадридската нощ е заменена от зловещия вой на безмилостния вятър, който напира откъм планината и завихря сухите листа и хартии, разпилени по черната, блеснала от скрежа земя. Фасадите на зданията са облепени с мръсни и изпокъсани предизборни плакати и пасквили с всякаква насоченост, но призоваващи до един към стачка, безредие и противопоставяне. Антъни е напълно наясно с положението, тъкмо тази тревожна обстановка е причина за идването му в Мадрид, но погледната отблизо, действителността буди в него смесица от безпокойство и неувереност. Ту съжалява, че е приел поръчката, ту се разкайва, че е пуснал писмото, слагащо край на връзката му с Катрин, връзка, изпълнена с тревоги, но от друга страна, единствен живец в сивото му ежедневие.
Той се облича бавно, със свито сърце, като от време на време надзърта в огледалото върху вратата на гардероба, за да провери какво впечатление оставя фигурата му. Гледката не е окуражаваща. Костюмът му е измачкан от пътуването, следите от сажди личат въпреки усърдното четкане. Това облекло и бледото уморено лице далеч не са подходящи за среща с хората, които се готви да посети, и едва ли ще създадат у тях благоприятна представа за него, както му се иска.
Той излиза от хотела и след няколко метра вече е на площад "Санта Ана". Небето се е прояснило, вятърът е измел облаците и синевата е добила бистрата прозрачност на мразовитите зимни утрини. Баровете и кръчмите посрещат първите си клиенти. Антъни се присъединява към тях и влиза в едно заведение, което ухае на кафе и топъл хляб. Докато чака келнерът да го обслужи, прелиства вестника. Заглавията с едри букви и много удивителни оставят в него доста неприятно впечатление. Резултатът от сблъсъците между представители на враждуващите партии в редица испански градове е печален: не един и двама убити и цял куп ранени. Няколко бранша стачкуват. Кметът на някакво село в провинция Кастельон изгонил енорийския свещеник и вдигнал в черквата шумна веселба. В Бетансос отрязали главата и краката на една Христова статуя. Клиентите на заведението обсъждат събитията с високопарни жестове и дълбокомъдрени изказвания, смучейки свирепо цигарите си.
Със зъби и нокти (превод Катя Диманова, 432 стр, цена 16 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците
Има периоди, в които анимационното кино води по точки на игралното кино. И ако тази година Варна ще мине без фестивала за българско кино Златна роза, то няма да остане без 9-то издание на Световния фестивал на анимационния филм.
Какво?
Около 100 анимационни филма от всички кътчета на света (пълната програма на феста е тук), шарени истории от всякакви породи и размери в изживяващия Ренесанс (през последните 2 години) Световен фестивал на анимационния филм, който възниква през 1979 във Варна, прекъсва по време на Прехода и възкръсва като феникс през 2011.
Портали © 3D, България 2013, режисьор Симеон Сокеров
Кой?
Международно жури от петима заклети аниматори като чеха Иржи Барта, шотландеца Джонатан Мъри, естонеца Прийт Пярн и българите Цветомира Николова и Теодор Ушев ще имат трудната задача да изберат победители от близо 50 филма в категориите:
Пълнометражни филми – драматични, епични и контрастни, историите тук се движат между бразилската сай-фай авантюра, рисувана върху хартия Рио 2096, епоса в манга стилистиката Берсерк: Арката на златния век 2 - Битката за Долдри, френската 3D аниме комедия Одобрен за осиновяване, руската 3D вариация на приказката Снежната кралица и испанския стоп моушън хорър Апостолът.
Заплетена история © анимация с пясък, САЩ 2013, режисьор Кори Паркс
Късометражни филми – разнообразието от техники и сюжети тук е безгранично като въображението – от изящната пясъчна анимация Заплетена история, през анимациите с кукли (Боулс, Седем минути във варшавското гето, Пуста земя, Блус за Бети) и смесващите куп техники (Лабиринтът, Октомври 1961, Кики от Монпарнас, Йоналуре: Миг след миг, Ние) до 2D/3D импресиите (българските Портали, Кръвта, Джунгла под прозореца в компанията на Неопитомен, Очакване, Бао, В подножието на Великата китайска стена, Белуга, Безсмъртен, Вятър, Любовни игри, Може да се срещнем, а може би няма, Храна за червеите) и стоптрик техниката в австрийския Инвазия.
Златната рибка © рисунка върху хартия/ 2D, България 2012, режисьор Ирина Арменкова
Студентски филми – студентското анимационно кино се ползва с особено внимание от организаторите на фестивала като продукцията на повечето европейски академии за кино (с техния департамент по анимация) ще бъдат представени от: българските (Златната рибка, Кубикулум, Хабитат, Незавършената картина, Кръпка, Помниш ли синьото слънце? и Огледалце на стената), френските (Брат и сестра, Последен дъх, Заплетено дете, Рапсодия за една яхния), британските (Уморен от плуване, Къщата без врати, Копнеж), немските (Ехо, Черно-бялата шапчица, В рамка), чешките (Чужденец, Душа), унгарските (Транзит, Зависим, Огнище)...
Брат и сестра © 2D, Франция 2012, режисьор Мари Виелеви
Детски филми – за (не)пораснали деца и техните деца ще има богато разнообразие от истории от Русия, Щатите, Канада, Франция, Швейцария, Германия, Холандия... Малките фенове ще могат да се потопят и в тайните на анимацията на специализирани уъркшопи, докато родителите им могат да се радват на аниме образци от Световна панорама на анимационното кино през изминалата година.
Боулс © анимация с кукли, Словения/Германия 2013, режисьор Стела Кадез
Кога & Къде?
От 11 до 15 септември 2013 във Фестивален център – Варна
Билети – 6/4 лева
Абонаментни карти – за 1 ден – 15 лева; за 3 дни – 36 лева; за 5 дни – 50 лева
Защо?
Защото в света на анимацията всичко е възможно. Като в света на сънищата. А всички ние сънуваме, нали?...
Храна за червеите © 3D, Естония 2013, режисьор Прит Тендер
Срещите ни с късото българско кино продължават с режисьора Антония Милчева и нейната Линда – деликатна случка с куче, майка и дъщеря или една от онези прости истории, които се оказват значими.
Какво?
Сценарият е написан по стихотворение. Казва се Линда, авторката е Кристин Димитрова. Професор Георги Дюлгеров ми предложи да го прочета. Не бях писала сценарий по чужд текст, но се оказа, че по този начин вече имам готова драматургична основа и мога да се отприщя в измислянето на другото. Оказа се много "вкусна" работа.
Кой?
Исках героините да са възрастна майка и дъщеря ù, които да са си разменили ролите. Търсих конфликта между тях, погребението трябваше да е повод да се разкаже за отношенията им.
Снимах с приятели. Оператор е Веселин Христов – сработихме се чудесно. С Катя Лозанова се познаваме от деца, тя е художник костюми и декор. Музиката написа Мира Искърова – възхищавам се на усета ù да хваща вярната посока в измислянето на филмова музика. Всички останали помагаха на добра воля и от все сърце. Получи се чуден екип. Мисля, че и двете актриси се забавляваха. Благодарността ми към всички е огромна.
Къде?
Снимахме нехронологично – първо бяха външните снимки, в двора, защото намирането на точния апартамент се оказа много сложна задача. Бяхме на косъм да направим компромис, когато Катя откри подходящия апартамент, а собственикът (Георги Грозев) дори се зарадва, че искаме да снимаме у тях. Щом видях мястото, вече нямах никакво колебание.
Кога & Как?
Най-голямото ми главоболие беше намирането на актриса за ролята на дъщерята. Първоначално много исках да снимам Светлана Янчева. Видях се с нея, говорихме. Постепенно се оказа, че в нейната заетост няма пролука за мен. Това доста забави снимките, запролети се, изгубих възможността да снимам през зимата, което беше важен драматургичен елемент. Слава Богу, сетих се за Албена Георгиева. Прекрасна актриса, с голяма фотогеничност, за съжаление неизползвана достатъчно в киното досега.
Между нея и Добринка Станкова се получи добър контрапункт. Самата Добринка беше единствения възможен вариант за роля на майката и за моя радост тя хареса сценария и с ентусиазъм работи по образа си. Измисли си много детайли, които използвах във филма. Затова мисля, че филмът спечели от тези промени и не бе опропастен, напротив, стана такъв, какъвто е трябвало да бъде.
Това, което сега беше основно различно в сравнение с предишните ми филмчета, е екипът и вследствие на него, много по-стабилната подготовка.
Защо?
Занимавах се с изграждане на разказ, който да не се движи само от фабулата, от обективно случващото се, а от това да гледаме две жени, които се опитват да погребат кученце, но всъщност се случва нещо друго.
Мисля, че се получи премерен и деликатен филм, който би заинтригувал почитателите на прости истории, които се оказват значими.
Линда е част от програмата Made in БГ в рамките на фестивала Късо съединение и може да го гледате на 1 и 4 август (в Дом на киното), и на 3 и 8 август (в Евро Синема)
