My Mir
Обединението около една идея, в сегашно българско време, звучи като гранде утопия и... може би, точно затова шест млади художника обединяват своите идеи в общата изложба Утопия. Всъщност днес, повече от всякога, утопиите са въпрос на лични, а не на колективни преживявания, определяни от илюзиите, с които живее всеки човек – от представите за политическа и социална идеология, през идеите за свобода и за консуматорство, до замяната на реалността с идеални виртуални проекции и възприемането на детството като утопичен спомен. Затова и ви срещаме с всеки един от участниците в изложбата и с част от тяхната лична идея за утопия или...
Анжела Терзиева
© Храм II, 97/130 см, маслени бои, платно
Какво?
Серия картини на тема Храмове, които изобразяват индустриални комплекси, представени като колаж в пейзажа. Простиращи се някъде след края на града, сякаш обгърнати в тайнственост, тези промишлени конструкции се извисяват като паметници на вечните утопии.
Защо?
Иска ми се това, с което се занимавам – изкуството – да се окаже възможната утопия.
Боряна Петрова
© Land of Free, 71/100см, дигитален принт
Какво?
Утопията в картичка, за да я видиш, пожелаеш, посетиш и придобиеш – като консуматив за ежедневието, който не изисква от притежателя си нищо повече от един човешки порив към свобода, равенство и многообразие.
Защо?
Защото всеки има нужда да онагледи илюзиите си, а днешния свят позволява това да се случи без усилия и пречки.
Елеонора Терзиева
© START A NEW CAREER, FIND LOVE, CONTROL YOUR MIND, BODY, AND HEART, видео
Какво?
Иронично представям днешната ситуация, в която човек осъществява своите идеални живот, ред и мечти във виртуалния свят, и се превръща в самодостатъчен.
Защо?
Защото в дистопичната ни съвременност имаме нужда да говорим за утопии.
Габриела Петрова
© Egg Bar 1, 100/130 см, маслени бои, платно
Какво?
Серията Egg Bar е опит за олицетворение на настъпилата подмяна на ценности. Картините са провокирани от мои лични преживявания, на които съм била както зрител, така и участник. Малко хора се интересуват от понятие като свобода, то е загубило своята тежест, защото е в състояние да бъде закупено, както всичко останало.
Защо?
Защото сме млади, имаме мнение и искаме да го изразим.
Ана Тодорова
© Untitled, 90/75 см, маслени бои, платно
Какво?
Три платна, отразяващи моите илюзии.
Защо?
Защото светът е нелицеприятно място без тях.
Виолета Танова
© Good Boy, 60/50см, пайети върху плат
Какво?
Лаконична, непринудена, забавна, а понякога и малко страшна игра на асоциации, с лъскави, пайетени апликации. Реалност или измислица, детството като утопичен спомен – място и период в безвремие, където не е от значение дали нещо се е случило или е плод на въображението, времето е спряло, а годините не са от значение. Или изграден спомен по разкази на очевидци, изкривена перспектива от ниска гледна точка и силна емоция от откриването на света.
Защо?
Защото тази изложба трябва да се види. Защото беше нужна една година, за да стане възможна и най-вече, защото изкуството не е самоцел за твореца, нужна е публиката, за да му даде живот.
Изложбата Утопия е в Glossary Depot (ул. Веслец 84) от 22 до 29 октомври
Както споделихме предния път, клишетата при обсъждането на проблемите на малцинствата у нас са толкова много и толкова грешни, колкото възможни хода има в една шахматна партия. Затова сега ще зуумнем още малко картинката като ви срещнем с режисьорите Нина Пехливанова и Петя Накова, които прекарват повече от година в шарения вихър на ромска махала, заедно с героите на техния филм Ром Кихот, който ще открие първото издание на фестивала за документално кино Sofia Biting Docs.
Какво?
Петя: История за черешова градина, абитуриентски бал, раждане на дете, бедност и надежда – всичко в ромската махала в Кюстендил. И както във всеки документален филм, възнамеряващ да наблюдава по-дълго време действителността, отначало историите бяха други. После събитията в живота на героите се промениха, смени се и главния герой, и ние се впуснахме в това, което живота ни предлага.
Кой?
Нина: Героите са Ром Кихот (нашата пътеводна звезда), човекът който води разказа, усмихва зрителите и им разкрива по достъпен за тях начин дълбините на ромската махала. Светла (нашата Мадона – бесарабска българка от Украйна), дошла в Кюстендил да работи, а срещнала любовта – Живко (жител на махалата). Двамата имат сламеноруси синове – Иван и Никола. Далила, която ни върна в 12-и клас и с която съпреживяхме абитуриентския бал отново. Емил, който е в осми клас и треперихме дали ще продължи в девети. Симпатичен, но с подчертано пренебрежително отношение към школото.
Екипът започва с мен и Петя, а нашето другаруване е от първи курс режисура в НБУ. Открихме, че имаме различни качества и сходна ценностна система, а отборната работа ни се получава. За да не е феминистки филма привлякохме впоследствие предимно мъже – оператора Димитър Костов, тонрежисьора Георги Цветков, композитора Мартин Любенов. Обаче баланса излипсва. Добавихме Елица Узунова като монтажист, за да има равенство на половете.
Филмът е осъществен с подкрепата на НФЦ, а продуценти са Арс Диджитъл Студио в лицето на Иван Тонев и Благомир Алексиев.
Къде?
Петя: Филмът е заснет в ромския квартал Изток в Кюстендил. Мястото е интересно, защото в квартала има устроена част с асфалт и по-хубави къщи, и същинско гето. По средата е площада, където се случва обществения живот.
Нина: Петя посвети 2 години, в които правеше проучвания, за да напише биографичен роман за пастор, който е направил едно Голямо Добро за циганската махала в Кюстендил през 70-те... Нейните изследвания и контакти на терен станаха повод и основа да открием героите си и филма...
Как?
Нина: Филмът е низ от перипетии: раздяла с първоначалния главен герой по време на снимки, ежеседмично шофиране в трудни условия до Кюстендил и обратно, сблъсък на култури, градеж на доверие към много хора едновременно, пролет, лято, есен, зима, пролет...
Защо?
Петя: Идеята е да влезем в ежедневието на хора, които живеят на края на нашия град, а ние ги познаваме много едностранчиво. Категорично не сме съгласни с омразата на голяма част от българите към ромския етнос.
Нина: Една социална кампания преди години си го беше сложила за мото: "Първо сме хора, после сме различни". Филмът трябва да се гледа, защото почти никой не е живял в циганска махала. Ние поживяхме година и половина и сме се постарали да представим есенцията.
Премиерата на Ром Кихот е на 10 октомври от 19:00 часа в Дом на киното, като официално откриване на фестивала за документално кино Sofia Biting Docs, с допълнителни прожекции на 12, 14 и 17 октомври
Къде е пресечната точка между живописта, убийството по неволя, радиоактивността, Адолф Хитлер, унищожението на цял град с неутронна бомба и невинен (до доказване на противното) хлапак – подобно сечение на абсурда може да се случи само и единствено в романа Точния мерник (откъс от него четете по-долу) на гранде американо сатирика Кърт Вонегът, който във вихъра на неподражаемия си стил взима на мушка своя герой Рудолф Точния мерник Уолц и го заковава право в десетката на смъртта на невинността.
Към още неродените, към всички невинни прашинки от безликото небитие: Бъдете нащрек за признаци на живот!
Аз се заразих от живот. Прихванах го. Дотогава бях прашинка от безликото небитие и ето че най-неочаквано се отвори малка прозирка. Струйнаха светлина и звуци. Гласове започнаха да описват мен и моето обкръжение. Нито дума от онова, което казваха, не подлежеше на съмнение.
Рекоха, че съм момче на име Рудолф Уолц, значи бе така.
Рекоха, че годината е 1932, значи бе така. Рекоха, че се намирам в Мидланд Сити, щата Охайо, значи бе така.
Не млъкнаха. Година след година трупаха подробност след подробност. Та чак до ден днешен. И знаете ли какво казват сега? Казват, че годината е 1982 и аз съм навършил петдесет.
Дрън-дрън!
* * *
Баща ми се казваше Ото Уолц и когато през 1892 година се отворила неговата прозирка, разбрало се, че покрай другото е наследник на богатство, спечелено главно от производството на едно шарлатанско лекарство, известно като "Церът на свети Елмо". То представлявало лилаво оцветен чист спирт, ароматизиран с карамфил и корени от зарзапарила и смесен с опиум и кокаин.
Както казват майтапчиите, съвсем безвредно, ако не го спреш!
Баща ми също е кореняк от Мидланд Сити. Бил единствено дете и майка му решила, без всякакво основание, че е втори Леонардо да Винчи. Нямал още десет години, когато тя наредила да пригодят галерията на сградата за карети зад семейния дом за ателие и наела един пройдоха – мебелист от немски произход, който на младини бил учил живопис в Берлин, да преподава на татко уроци по рисуване след училище и в почивните дни.
И за учителя, и за ученика това било сладка работа.
Учителят се казвал Огъст Гънтър и прозирката му трябва да се е отворила някъде около 1850 година в Германия.
От уроците печелел колкото от дърводелството, при това можел да се напива когато си поиска.
След като гласът на татко взел да мутира, Гънтър започнал да го води със себе си до Индианаполис, Синсинати, Луисвил, Кливланд и други градове с влак под претекст, че ще посещават галерии и ателиета на художници.
Двамата между другото успявали да се напият и станали любимци в най-луксозните публични домове из Средния запад.
Да не са били луди да признаят, че татко бил кръгла нула като художник.
* * *
Кой можел да разкрие измамата? Никой. В Мидланд Сити нямало друг, който да разбира достатъчно от изкуство, та да установи дали татко има или няма дарба. За жителите на града било все едно дали се занимава с рисуване, или изучава санскритски.
Мидланд Сити не бил нито Виена, нито Париж, нито дори Сейнт Луис или Детройт. Той бил нещо като Бюсайръс или Кокъмо.
* * *
Измамничеството на Гънтър било разкрито, но твърде късно. Арестували ги двамата с татко в Чикаго за нанесени значителни материални щети на един публичен дом. Установили, че татко има трипер и прочие. Но той вече бил станал закоравял осемнайсетгодишен гуляйджия.
Гънтър бил разобличен и уволнен, а името му – вписано в черния списък. Дядо и баба имали огромно влияние в града благодарение на "Церът на свети Елмо", та се погрижили да се разчуе, че Гънтър никога вече няма да получи дърводелска или каквато и да било друга работа в домовете на знатни хора.
Изпратили баща ми при роднини във Виена да се лекува и да се запише в световноизвестната Академия по изящни изкуства. Бил в открито море, в първокласна кабина на борда на "Лузитания", когато къщата на родителите му изгоряла до основи. Усъмнили се в Огъст Гънтър, но доказателство, че именно той е подпалил тази архитектурна прелест, не било намерено.
Родителите на баща ми се отказали да възстановяват къщата и се преселили недалеч от Шепърдстаун, където имали четири хиляди декара земя, оставяйки зад себе си оцелялата сграда за карети и зейналата маза.
Било 1910 – четири години преди избухването на Първата световна война.
И така, татко се явил в Академията по изящни изкуства с една папка рисунки, правени в Мидланд Сити. Аз самият съм разглеждал някои от творенията на неговата младост, които мама съзерцаваше с часове след смъртта му. Бил е добър в щриха и представянето на драперия за фон – умения, които и Огъст Гънтър несъмнено е владеел. Но всичко, нарисувано от татко, с малки изключения, в завършен вид изглеждаше, сякаш е направено от цимент – циментена жена с циментена рокля, разхождаща циментено куче, стадо циментени крави, циментен съд, пълен с циментени плодове, поставен пред прозорец с циментени пердета, и прочие.
Не е умеел да рисува вярно и лица. Показал пред комисията няколко портрета на майка си, ала и аз самият нямам представа как е изглеждала, тъй като нейната прозирка се затворила много преди да се отвори моята. Но зная със сигурност, че няма два нейни портрета, нарисувани от татко, които да си приличат поне малко.
Казали на баща ми да се яви отново в Академията след две седмици, за да му съобщят дали е приет.
В онези години той ходел дрипав – закърпени панталони, парче връв вместо колан и т.н., въпреки че получавал огромна издръжка от родителите си. Тогава Виена била столица на велика империя, улиците преливали от натруфени униформи и екзотични костюми, вино и музика в такова изобилие, че на татко всичко това му се сторило като маскарад. Ето защо решил той самият да се предреши като гладуващ художник. Колко забавно!
Трябва да е бил голям хубавец тогава, тъй като дори четвърт век по-късно, т.е. по времето, от което аз го помня, той бе най-привлекателният мъж в Мидланд Сити. Остана си слаб и с изправена стойка до самата си смърт. Беше висок метър и осемдесет, синеок, със златисторуса къдрава коса, която не оредя до деня, в който се затвори прозирката му и му бе позволено да престане да бъде Ото Уолц, като се превърне отново в една от многото прашинки от безликото небитие.
* * *
И така, явил се след две седмици при един професор, който му върнал папката и заявил, че работите му са абсурдни.
Имало още един дрипав младеж, чиято папка също била върната с насмешка.
Казвал се Адолф Хитлер и бил австриец по произход. Идвал от Линц.
Татко така се ядосал на професора, че си отмъстил незабавно. Помолил да види някои от работите на Хитлер в присъствието на професора. Избрал наслуки една от рисунките, произнесъл се, че е блестяща, и я закупил от Хитлер, като платил в брой повече, отколкото професорът вероятно печелел за месец.
Само час преди това Хитлер продал балтона си, въпреки че настъпвала зима, за да си купи нещо за ядене. Възможно е да допуснем следователно, че ако не е бил баща ми, Хитлер е можел да умре от пневмония или недояждане още през 1910 година.
Татко и Хитлер другарували известно време, както става в такива случаи – утешавали се и се развличали взаимно, присмивали се на учебното заведение по изкуствата, което ги било отритнало, и прочие. Зная, че неколкократно са правели дълги разходки насаме. Научих за тези техни приятни преживявания от мама. В навечерието на Втората световна война бях достатъчно голям, за да се интересувам от миналото на баща си, но тогава той вече мълчеше като риба на тема дружбата си с Хитлер.
Помислете си само – баща ми е можел да удуши най-страшното чудовище на века или поне да го остави да умре от глад и студ. А той станал пръв приятел с него.
Ето това е главното, което имам против живота – човек твърде лесно прави най-ужасни грешки, докато е жив.
* * *
Акварелът, който татко купил от Хитлер, по общо мнение е най-доброто, създадено от това чудовище като художник. Дълги години картината висеше над леглото в спалнята на родителите ми в Мидланд Сити, щата Охайо. Беше озаглавена: "Църквата на миноритите във Виена".
Татко се радвал на такава популярност във Виена, където минавал за американски милионер, предрешен като дрипав гений, че прекарал там близо четири години във веселие и гуляи. Когато през август 1914 избухнала Първата световна война, той си въобразил, че маскарадът ще се превърне в костюмиран пикник, тоест че всичко само ще се премести сред природата. Бил толкова щастлив, наивен и влюбен в себе си, че помолил влиятелни приятели да го зачислят в Унгарския лейбгвардейски полк, чиято офицерска униформа включвала кожа от леопард.
Той обожаваше тази леопардова кожа. Един ден го повикал американският посланик в Австро-Унгарската империя Хенри Клус – кливландец и познат на татковите родители. Тогава татко бил на двайсет и две години. Клус го предупредил, че ако се запише в чуждестранна армия, ще загуби американското си поданство; добавил също, че след като направил справка и установил, че татко не бил художник, за какъвто се представял, и че пилеел пари като пияница моряк, писал на родителите му, за да ги уведоми, че синът им се е откъснал изцяло от действителността и е време да се завърне у дома и да се заеме с честен труд.
– А ако откажа? – попитал татко.
– Вашите родители са решили да ви спрат издръжката – отвърнал Клус.
И така татко се завърнал у дома.
* * *
Не вярвам, че той би останал да живее в Мидланд Сити, ако не била оцеляла една от реликвите от детството му – чудноватата сграда за карети с форма на шестоъгълник. Изградена от камък, с конусовиден покрив от аспидни плочки и с гол скелет от солидни дъбови греди отвътре, тя представлявала късче от Европа тук, в Югозападен Охайо. Прадядо ми Уолц я подарил на съпругата си, която страдала по родния си Хамбург. В една от любимите ù немски народни приказки имало илюстрация на същата такава сграда и по нея било построено, камък по камък, точно копие.
Сградата за карети все още съществува.
Веднъж я показах на един специалист по история на изкуството от Охайския университет в Атина, щата Охайо. Той ми обясни, че оригиналът вероятно е представлявал средновековен хамбар, построен върху развалините на римска наблюдателница от времето на Юлий Цезар. А Цезар е убит преди две хиляди години.
Представяте ли си!
* * *
Не смятам, че баща ми е бил лишен от всякакъв талант. Подобно на приятеля си Хитлер, той е имал усет към романтичната архитектура. Затова се заел да преобрази сградата за карети в ателие, достойно за новия Леонардо да Винчи, какъвто любящата му майка все още вярвала, че е.
Хлопала ù е дъската на татковата майка, както казваше собствената ми майка.
* * *
Понякога си мисля, че щях да имам съвсем различна душевност, ако бях израснал в обикновена малка американска къща, а не в нашия огромен дом.
Татко наредил да изхвърлят от сградата за карети всички превозни средства, теглени с конска сила – шейна, талига, бричка, файтон, един двуместен екипаж и какво ли не още. После съборили десетте конски ясли и склада зад тях. Така той си доставил удоволствието да разполага с помещение, пред чиито размери и височина на тавана отстъпвали дори църквите и обществените сгради в Мидланд Сити по онова време. Дали е можело да се играе баскетбол в него? Баскетболното игрище е с дължина двайсет и осем метра и ширина петнайсет метра. А домът на моето детство бе двайсет и два метра. Значи не! Не му достигаха шест метра, за да става за баскетболно игрище.
* * *
Сградата за карети имала две огромни двойни порти, които били достатъчно големи да мине през тях карета с конски впряг. Едната била обърната на север, другата – на юг. Татко наредил на работниците да свалят северната, а старият му духовен наставник Огъст Гънтър направил от нея две маси – една дълга за хранене и друга по-малка, на която татко да слага боите и четките си, ножчетата, въглените и други.
Остъклили пространството, заемано от двойната порта, и се получил най-големият и до ден днешен прозорец в целия град, щедро пропускащ балсама за всички велики художници – светлината от север.
Пред този прозорец стоял стативът на татко.
* * *
Да, той пак се събрал с опозорилия се Огъст Гънтър, който тогава трябва да е бил около петдесет и пет годишен. Старият Гънтър имал само едно дете – момиче на име Грейс, така че татко му бил като син. Едва ли можем да си представим по-подходящ син за Гънтър.
По това време мама била малко момиченце и живеела в съседната богаташка къща. Изпитвала панически страх от Гънтър. Веднъж ми каза, че всички възпитани момиченца бягали от него. Чак до смъртта си мама трепваше като ударена с камшик, щом се споменеше името на Огъст Гънтър. За нея той бе таласъм, караконджо.
Що се отнася до южната двойна порта, татко наредил на работниците да я залостят, да ù окачат катинар, а процепите наоколо и в средата да запушат добре, за да не духа. После Огъст Гънтър изрязал врата в едно от крилата. Това бил главният вход към ателието на татко, което по-късно щеше да бъде домът на моето детство.
Шестоъгълната галерия, или вторият етаж околовръст на цялото огромно помещение, била преградена така, че да служи за спални, бани и малка библиотека.
Под самия конусовиден аспиден покрив имаше таванско помещение. Тъй като не му трябвало за нищо, татко не направил там никакви подобрения.
Всичко това било крайно непрактично – но мисля, че точно такава е била целта.
Татко дотолкова се въодушевил от размерите на приземния етаж, чийто под бил настлан с обли камъчета, споени с пясък, че замислил да изнесе и кухнята горе в галерията. Това би значело обаче слугите, както и миризмите, и шумовете от готвенето да са в непосредствена близост до спалните. А липсвал сутерен, където да обзаведат кухнята.
С голямо неудоволствие той отделил едно ъгълче от приземния етаж под галерията за кухня и го оградил със стари дъски. Сбутано и задушно, но аз щях да го обожавам. Щях да се чувствам там на сигурно и уютно място.
* * *
Много хора намираха, че в нашата къща има нещо призрачно. И наистина, по времето, когато съм се родил, злото вече се било настанило в таванското помещение, където се съхраняваше колекция от над триста старинни и съвременни огнестрелни оръжия. Татко ги купил по време на шестмесечното им сватбено пътешествие с мама в Европа през 1922 година. Не можел да им се нагледа, но те носели смърт. Все едно да пуснеш в къщата си усойници и пепелянки.
Точния мерник (превод Петрушка Томова, 208 стр, цена 12 лeва, издателство Колибри) е в книжарниците
Фестивалът за скандинавско и прибалтийско кино Северно сияние (пълната програма е тук) намира своя дом у нас за пети път – от 26 септември до 6 октомври в нашия кино хостел ще отседнат 10 авантюристи от Дания, Норвегия, Финландия, Швеция и Литва.
Път на Север – 26 септември
Финландия, 2012, 110 мин
режисьор: Мика Каурисмаки
в ролите: Веса-Мати Лоири, Самули Еделман, Петер Францен
Необятната финландска тайга, крадена кола... и блудният баща Лео, изоставил сина си Тимо преди 35 години, в опит да намерят пътя един към друг, докато профучават с черен хумор на макс по магистралата на миналото, настоящето и бъдещето.
Вегас – 26, 29, 30 септември и 5 октомври
Норвегия, 2009, 118 мин
режисьор: Гунар Викене
в ролите: Йорген Хаусберг Нилсен, Синдре Квалвег Якобсен, Каролине Стемре
Томас, Мариане и Терйе – трима тийнейджъри от разбити семейства, които няма къде да отидат, а мечтаят да намерят своя дом... различен от социалния дом, в който са изпратени. Все пак никой не избира семейството си, но всеки има свободата да избере приятелите си.
Портокалово момиче – 27, 28 септември и 4, 6 октомври
Норвегия, 2009, 84 мин
режисьор: Ева Дар
в ролите: Микел Брат Силсет, Харалд Розенстрьом, Ани Дар Нигаард
Георг живее с майка си в Осло и един ден получава писмо от миналото – в него баща му (починал внезапно от рак, когато Георг е бил само на шест) го запознава с Портокаловото момиче и с най-важните неща в живота, които си струва да бъдат изживяни.
Пещернякът от Севера – 27, 30 септември и 3, 4 октомври
Норвегия, 2010, 80 мин, документален
режисьор: Фридтьоф Кяеренг
Какво ще направиш, ако в продължение на 30 години живееш (сред виелици и елени) в пещери из високите ледени планини на Норвегия, а последната воля на умиращата ти майка е да наследиш апартамента ù в града, но само при условие, че заживееш като нормален човек?!
Дон Жуан – 28, 29, 30 септември и 4 октомври
Дания, 2010, 105 мин
режисьор: Каспер Холтен
в ролите: Кристофър Малтман, Микаил Петренко, Елизабет Футрал
Хуан е утвърден художник и прочут женкар, за когото съблазняването не е просто форма на изкуство, а форма на живот. Когато се забърква в арт проект, който му осигурява нови сексуални приключения, обаче, едва ли е очаквал, че ще достигне до границите на реалността и... убийството.
Изгубен в Африка – 28 септември и 2, 6 октомври
Дания, 2010, 93 мин
режисьор: Вибеке Муасия
в ролите: Кони Нилсен, Ларс Никлсен, Симон Ларсен
12-годишният Симон, осиновен в Дания, пътува с майка си към родната Кения, за да открие корените си, но... се губи в Кибера, най-голямото гето на Източна Африка. Майка му обявявя награда, за този, който го намери, което превръща Симон в желан трофей насред една от най-бедните страни в света.
Рапърът Ристо и готината Венла – 29 септември и 5 октомври
Финландия, 2012, 72 мин
режисьор: Мари Рантасила
в ролите: Лаури Каро, Оливия Аинали, Ула Тапанинен
Двама самотни родители, три готини хлапета и ваканционен лагер на един остров – звучи като безкрайно синьо лято с главни герои приятелството, самотата и толерантността, нали?
В тялото на Аврора – 30 септември и 1, 3, 6 октомври
Литва, 2012, 115 мин
режисьор: Кристина Буозите
в ролите: Юрга Ютаите, Мариус Ямполскис, Брис Фурние
Всеки иска да влезе в главата на другия, нали, но възможно ли е да се живее в два свята едновременно? – с помощта на невронен трансфер, ученият Лукас тръгва на пътешествие в съзнанието на непозната жена в кома, с кодовото име Аврора. И докато Лукас изпитва непознати досега преживявания и емоции, все повече потъва в Марианската падина на човешкото съзнание и желания.
Лесни пари – 2 и 3 октомври
Швеция, 2010, 124 мин
режисьор: Даниел Еспиноса
в ролите: Йоел Кинаман, Матиас Варела, Драгомир Мршич
Шведски филм ноар с балкански привкус, който оплита в едно сръбската мафия, полицията и двойствения живот на пласьора на наркотици Йохан.
Посланикът – 3, 4 и 5 октомври
Дания, 2011, 93 мин, документален
режисьор: Мадс Брюгер
Датчанинът Мадс Брюгер е разследващ журналист от висша класа и носител на наградата за документално кино от фестивала Сънданс за дебюта си Червеният параклис с автентични случки от Северна Корея. Този път, пременен в бял костюм като колонизатор от ново поколение, той се представя за либерийски консул в Централноафриканската република и като собственик на кибритена фабрика с амбиции в нелегалния трафик на диаманти. Същинската мисия – да разнищи разпределението на власт и капитал в страната, което се извършва с помощта на корумпирани европейски дипломати. Резултатът – част от изобличените дипломати се опитват да спрат прожекцията на филма.
Фестивалът Северно сияние е в салоните на Дом на киното, Евро Синема и Червената къща от 26 септември до 6 октомври
