My Mir
Всеки нов изгрев ни приближава все повече и повече до изгряването на снежния Horizon 2013 фестивал в Банско от 23 до 29 март. Зимната бордърбийткрос конференция ще се вихри цяла седмица (пълната програма на феста е тук), а нашите парти фаворити са:
Бордърбийткрос рейв – главна сцена под звездите в планината (до хотел Изворите), която ще работи (само в понеделник, 25-и и сряда, 27-и март) след последния лифт в 17:00 часа до полунощ като връщането в Банско ще става по специално подготвената, осветена писта за нощно каране. Стягайте ските, бордовете, ваксата и триковете, за да ги пуснете в обръщение в бийт компанията на Jackmaster, KiNK, Loefah, Reggae Roast, Throwing Snow (в понеделник, 25 март) и Crazy P, Phaeleh, Wookie, Dark Sky, Maribou State (в сряда, 27 март).
Crazy P
Шоукейс – парти вечеринките на различни музикални промоутъри са много, но определено може да отбележиш представянията на родните Elevate (на 25 март в Track Bar с KINK, 1000names, Liubo Ursiny и Nick Nikolov) и True Badness (на 26 март с Cheeba, Planas, Diamondz и Tommy Gun). Не са за пропускане и партитата на Trouble Vision vs Tief (на 24 март с Jackmaster, Casino Times, Hesseltime, Mr Solid Gold, Robin); Shapes vs Trix (на 25 март с Mark E, Eliphino, Randomer, Guy Andrews, Max Chapman, Schumen); Vagabondz vs Carbon (на 26 март с Phaeleh, Icicle, Benton, Maison Sky...); Flux (на 27 март с Crazy P, Ben Pearce, Aartekt, Jacques Adda); Hyponik (на 28 март с Throwing Snow, Dark Sky, Darling Farah и Moniker), а на 29 март всичко ще завърши триумфално със специално парти и гост-изненади.
1000names фотография © Максимилиан Праматаров
Освен обявените за предварителна продажба билети за Horizon 2013, вече може да намерите и...
– уикенд пас – 39 лева (+ ползване на ски съоръжения – 120 лева)
– еднодневен пас – 39 лева (+ ползване на ски съоръжения – 80 лева)
Фестивалът Horizon 2013 се случва от 23 до 29 март в Банско
"Ще имаш предостатъчно време да скучаеш, Мая. Използвай го, за да опишеш монументалните щуротии, които извърши, та дано ги осмислиш" казва любимата баба Нини на 19-годишната Мая Видал, дяволитата героиня в романа Дневникът на Мая (откъс от него четете по-долу) от чилийското литературно съкровище, познато с името Исабел Алиенде. Всъщност, "мая" на хинди означава "магия, илюзия, сън" и именно този така характерен магически Алиенде реализъм (познат от класики като Къщата на духовете, Моята измислена страна, За любовта и сянката...) ще се лее на талази като морски прилив и отлив, приближаващ и отдалечаващ чаровната Мая до Острова на нейното съзряване, скритите семейни тайни и... Чилое либре!
Преди една седмица баба ме прегърна без сълзи в очите на летището в Сан Франциско и ми повтори няколко пъти, ако ми е мил поне малко животът, да не влизам във връзка с никой познат, докато не се уверим, че враговете ми са се отказали да ме търсят. Моята Нини е параноичка, подобно на всички жители на Независимата народна република Бъркли, които се смятат за преследвани от правителството и от извънземни, ала в моя случай тя не преувеличаваше – макар и крайно сериозни, всички предохранителни мерки бяха недостатъчни. Връчи ми тетрадка от сто листа, за да си водя дневник, както между осем и петнайсетгодишна възраст, преди съдбата ми да направи рязък завой. "Ще имаш предостатъчно време да скучаеш, Мая. Използвай го, за да опишеш монументалните щуротии, които извърши, та дано ги осмислиш", ми каза. Съществуват няколко мои дневници, захванати с широк скоч, които дядо ми грижливо пазеше в бюрото си, а сега моята Нини държи в кутия за обувки под леглото. Този дневник ще е девети поред. Нини смята, че въпросните записки ще са ми от полза, когато отида при психоаналитик, тъй като в тях се съдържа ключът към заплетения възел на моята личност; но ако ги прочете, ще види, че изобилстват с истории, способни да объркат и самия Фройд. По принцип баба ми не изпитва доверие към специалисти, които изискват да им се плаща на час, тъй като резултати, постигнати бързо, ù се струват съмнителни. Все пак тук се изключват психиатрите, тъй като един от тях я спаси от депресия и я измъкна от капана на магиите, когато я прихвана да контактува с покойници.
Прибрах тетрадката в раницата си, колкото да не я обидя, но без никакво намерение да я използвам; истина е обаче, че тук времето се влачи, и като пише, човек запълва някак си часовете. Тази първа седмица изгнаничество ми се стори безкрайно дълга. Намирам се на малко, почти незабележимо на картата островче, върната обратно в Средновековието. Трудно ми е да пиша за живота си, понеже не знам до каква степен се основавам на спомени и доколко всичко е плод на моето въображение; неподправената истина често е отегчителна и затова несъзнателно я променям, понякога преувеличавам, ала съм си поставила за цел да поправя този свой недостатък и в бъдеще да сведа лъжите до минимум. И така днес, когато дори индианците яномами от поречието на Амазонка ползват компютри, аз пиша на ръка. Напредвам бавно и сякаш нижа думи на китайски – дори на мен ми е трудно да ги разчета, но предполагам, че с всяка страница писанието ми ще става по-ясно. Да пишеш е като да караш колело – не се забравя, дори няколко години да не си се упражнявал. Опитвам се да следвам хронологията на събитията, понеже някакъв ред е задължителен и реших, че така ще ми е най-лесно, ала губя нишката, оплитам се в отклонения, а после, няколко страници по-късно, се сещам за нещо важно, когато вече няма как да го вмъкна. Паметта ми се движи в кръг, спиралообразно и се мята като акробат.
Казвам се Мая Видал, на деветнайсет години съм, от женски пол, неомъжена и без годеник поради отсъствие на възможности, а не поради придирчивост; родена съм в Бъркли, Калифорния, и съм американска гражданка с временно местожителство на остров, запратен в южния край на географията. Нарекли ме Мая, защото моята Нини си пада по Индия, а на родителите ми не хрумнало друго име, въпреки че разполагали с девет месеца за размисъл. На хинди мая означава "магия, илюзия, сън". Абсолютно неподходящо за моя характер. Атила би ми отивало повече, защото, където стъпя, трева не никне. Родословието ми започва в Чили с баба, моята Нини, много преди да се родя, защото, ако тя не бе емигрирала, ако не се бе влюбила в моя Попо и не се бе установила в Калифорния, баща ми нямаше да срещне майка ми и аз нямаше да съм аз, а някаква доста по-различна чилийска девойка. Каква съм всъщност? Висока съм метър и осемдесет, тежа петдесет и осем килограма, когато тренирам активно футбол, и някой и друг килограм отгоре, когато се запусна; имам мускулести крака, непохватни ръце, синьо-сиви очи, в зависимост от часа на деня, и ми се струва, че съм руса, ала не мога да твърдя със сигурност, защото от няколко години не съм виждала естествения цвят на косата си. Не наследих екзотичната външност на баба – с нейната маслинена кожа и тъмни кръгове под очите, които ù придават изтерзан вид, нито пък на моя баща – снажен като тореадор и също толкова суетен; не приличам и на дядо си – моя великолепен Попо, защото, за съжаление, с него не съм свързана биологически, тъй като той е втори мъж на моята Нини.
Приличам на майка си – поне по ръст и по цвят. Не била принцеса на Лапония, както смятах като невръстна, а датска стюардеса, в която моят баща, пилот от гражданската авиация, се влюбил във въздуха. Бил прекалено млад да се задомява, ала си втълпил, че тя е жената на живота му, и я преследвал упорито, докато накрая тя отстъпила, понеже ù дошло до гуша. А може би защото била бременна. Важното е, че се оженили и след по-малко от седмица се разкаяли, но останали заедно, докато се родя. Няколко дни след моето раждане, докато съпругът ù изпълнявал полет, майка ми си стегнала куфара, увила ме в бебешко одеяло и с такси отишла на гости на свекъра и свекърва си. Моята Нини се подвизавала в Сан Франциско да протестира срещу войната в Залива, но моят Попо бил вкъщи и поел вързопа, който майка ми му подала без много обяснения, след което изтичала обратно до чакащото я такси. Внучката била толкова лека, че се побирала в дланта на дядото. Не след дълго датчанката изпратила по пощата документите за развод и заедно с тях – отказ от майчински права над дъщеря си. Майка ми се казва Марта Отер и аз се запознах с нея през едно лято като осемгодишна, когато баба и дядо ме заведоха в Дания.
Сега живея в Чили, родината на моята баба Нидия Видал, където океанът поглъща хапка след хапка от сушата и южноамериканският континент се рони на острови. За да сме съвсем точни, намирам се в Чилое, в района на езерата, между 41-ви и 43-ти паралел южна ширина, в архипелаг с приблизителна площ от девет квадратни километра и около двеста хиляди жители – всички по-ниски от мен. На мапудунгун – езика на тукашните туземци, Чилое означава "земя на кауилес" – вресливи черноглави чайки, въпреки че повече би му подхождало да се казва земя на дървета и картофи. Освен Исла Гранде, където се намират най-населените градове, има множество малки острови, включително необитаеми. Някои са групирани по три и по четири и са разположени толкова близо един до друг, че при отлив се сливат по суша, ала аз нямах късмет да се озова на подобно място – живея на четирийсет и пет минути път с моторница при спокойно море от най-близкото село.
Пътуването ми от Северна Калифорния до Чилое започна в достолепния жълт фолксваген на баба ми, който от 1999 година насам е претърпял седемнайсет катастрофи, но се движи стремително като ферари. Тръгнах насред зима в един от онези ветровити и дъждовни дни, когато заливът на Сан Франциско става безцветен и пейзажът изглежда като нарисуван с перо в бяло, черно и сиво. Баба ми шофираше в своя неподражаем стил, давейки колата, вкопчена във волана като в спасителен пояс, вперила поглед в мен повече, отколкото в пътя, погълната да ме наставлява. Все още не ми е обяснила къде точно ме изпраща – Чили, каза единствено това, когато начерта план, с който да ме изведе оттук. В колата ми разкри подробностите и ми подаде евтин туристически наръчник.
– Чилое? Какво е това място? – попитах.
– Тук е цялата необходима информация – каза, като посочи книгата.
– Изглежда страшно далеч...
– Колкото по-далеч отидеш, толкова по-добре. В Чилое имам приятел – Мануел Ариас, той е единственият човек на този свят освен Майк О'Кели, когото бих се осмелила да помоля да те скрие за една-две години.
– Една-две години! Ти не си с всичкия си, Нини!
– Слушай, момиченце, има моменти, когато човек губи контрол над собствения си живот, нещата просто те връхлитат. Ти си точно в такъв момент – съобщи с нос, залепен за предното стъкло, опитвайки да се ориентира, докато се лутахме като слепци сред плетеницата от магистрали.
Пристигнахме запъхтени на летището и се сбогувахме без сантименталности; последният ми спомен от нея е как се отдалечава с давещ се фолксваген в дъжда.
Пътувах няколко часа до Далас, приклещена между прозореца и някаква дебелана, миришеща на печени фъстъци, а после още десет часа в друг самолет до Сантяго, неспособна да поспя и гладна, потънала в спомени, мисли или зачетена в книгата за Чилое, която възхваляваше природните хубости, дървените църкви и селския живот. Изтръпнах. Слънцето изгряваше на 2 януари 2009 година в едно оранжево небе, над лилавите върхове на непоклатимите, вечни и неизбродими Анди, когато гласът на пилота оповести, че започваме да се снижаваме. Не след дълго изникнаха зелена долина, редици от дървета, засети плата и в далечината се очерта Сантяго, родното място на баба ми и баща ми, където се пази тайнствен къс от историята на моето семейство.
Знам много малко за миналото на баба, тя го споменава рядко, сякаш животът ù е започнал, когато се е запознала с моя Попо. През 1974 година в Чили починал първият ù мъж, Фелипе Видал, няколко месеца след като военният преврат свалил от власт социалистическото правителство на Салвадор Алиенде и установил диктатура в страната. След като овдовяла, тя решила, че не желае да живее в репресивен режим, и емигрирала в Канада със сина си Андрес – моя баща. Той не може да допълни нищо съществено към този разказ, защото помни много малко от своето детство, но все още обожава баща си, от когото са се запазили единствено три снимки. "Никога вече няма да се върнем тук, нали?", подхвърлил Андрес в самолета, който ги отвеждал в Канада. Не било въпрос, а обвинение. Бил на девет години, изведнъж пораснал през последните месеци и искал обяснение, понеже долавял, че майка му се опитва да го предпази с помощта на полуистини и лъжи. Посрещнал хладнокръвно новината за внезапния инфаркт на баща си и вестта, че той е погребан, без синът да види тялото и да се прости. Малко след това се озовал в самолет на път за Канада. "Разбира се, че ще се върнем, Андрес", уверила го майка му, ала той не ù повярвал.
В Торонто ги посрещнали доброволци от Комисариата за бежанци, които им предоставили подходящи дрехи и ги настанили в мебелиран апартамент със застлани легла и зареден хладилник. През първите три дни, докато имали храна, майка и син не си показали носа навън, разтреперани от самота, ала на четвъртия ден се появила една социална работничка, която говорела добре испански, и им съобщила какви са привилегиите и правата на всеки канадски гражданин. Като начало изкарали интензивен курс по английски и детето било записано в съответното училище. Нидия си намерила работа като шофьор, за да си спести унижението да получава милостиня от държавата, без да работи. То било най-неподходящата професия за моята Нини, защото, ако днес тя шофира умопомрачително, по онова време се подвизавала още по-трагично на волана.
Кратката канадска есен отстъпила пред полярна зима, прекрасна за Андрес – сега му викали Анди, – който открил щастието да кара кънки на лед и ски, но непоносима за Нидия, която непрекъснато мръзнела и не успявала да превъзмогне скръбта по загубените съпруг и родина. Настроението ù не се повдигнало с настъпването на една неубедителна пролет, нито с цветята, които като мираж поникнали за една нощ там, където преди имало твърд сняг. Чувствала се без корени и държала куфара си готов, очаквайки да се завърне при първа възможност в Чили – веднага щом падне диктатурата, но не предполагала, че тя ще се задържи шестнайсет години на власт.
Две години живяла Нидия Видал в Торонто, броейки дните и часовете, и ето че един ден се запознала с Пол Дитсън ІІ, моя Попо, преподавател от Калифорнийския университет в Бъркли, който пристигнал в Канада да изнесе лекции за някаква изплъзваща се планета, чието съществуване той се опитвал да докаже посредством поетични изчисления и подскоци на въображението. Моят Попо бил един от малцината афроамерикански астрономи в една професия, където решително преобладават белокожи, ползвал се със славата на светило в своята област и бил автор на няколко книги. Като млад живял една година край езерото Туркана в Кения и изучавал древните мегалити в района; създал теория, основана на археологически открития, че тези базалтови колони представляват астрономически обсерватории и били използвани триста години преди новата ера във връзка с лунния календар Боран, който все още се употребява от етиопските и кенийските пастири. В Африка се научил да наблюдава небето без предразсъдъци и така заподозрял за съществуването на невидимата планета, която впоследствие напразно търсил из небето с помощта на най-мощни телескопи.
Университетът в Торонто го настанил в апартамент за гостуващи академици и му наел кола чрез една агенция; така на Нидия Видал се паднала задачата да му осигури транспорт по време на престоя. Като разбрал, че е чилийка, Попо ù разказал как посетил обсерваторията "Ла Силя" в Чили, как в Южното полукълбо се наблюдават непознати на север съзвездия – като галактиките Малък Магеланов облак и Голям Магеланов облак, и че на места нощите са толкова ясни и климатът толкова сух, че съществуват идеални условия за изследване на небосвода. Така било открито, че галактиките се групират във фигури, наподобяващи паяжини.
По силата на една от онези случайности, дето ги описват в романите, той завършил посещението си в Чили в същия ден на 1974 г., в който тя напуснала страната и се отправила със сина си за Канада. Хрумва ми, че може би по едно и също време са чакали своя полет на летището, без да се познават, но според тях това е невъзможно, защото той би забелязал толкова красива жена, а и тя би го видяла, тъй като по онова време в Чили всеки чернокож привличал вниманието, особено строен и добре сложен като моя Попо. На Нидия ù била достатъчна една сутрин на волана, за да разбере, че пътникът отзад притежава рядко съчетание на блестящ ум с въображение на мечтател, но е напълно лишен от здрав разум, с какъвто тя била природно надарена. Моята Нини така и не успя да ми обясни кое точно я навело на подобен извод насред натоварения трафик, но е факт, че преценката ù била безпогрешна. Астрономът блуждаел така, както планетата, дето търсел в небесата; можел да пресметне за миг колко време е необходимо на космически кораб, движещ се със скорост 28 286 км в час, за да стигне до Луната, но бил напълно безпомощен пред електрическа кафеварка. Тя от години не била изпитвала онзи неописуем трепет на любовта и този мъж, толкова различен от всички, които била познала през своя трийсет и шест годишен живот, я заинтригувал и привлякъл.
Моят Попо бил доста стреснат от дръзкото ù шофиране, но същевременно изпитвал любопитство към тази жена, скрита под възголяма униформа и шапка като на мечкар. Той не бил от мъжете, които лесно се поддават на емоционални изблици, и ако изобщо му минала през ум мисълта да я прелъсти, мигом я отхвърлил като затруднителна. Моята Нини обаче, която нямала какво да губи, решила да щурмува без заобикалки астронома още преди да са приключили лекциите му. Харесвала неговия набиващ се на очи абаносов цвят и жадувала да го види целия, предчувствала, че имат много общо: той – астрономията, а тя – астрологията, които според нея били горе-долу едно и също. Казала си, че ако и двамата са дошли отдалеч, за да срещнат и кръстосат съдбите си в тази точка на планетата, това е, защото така са разпоредили звездите.
Дневникът на Мая (превод Маня Костова, 392 стр, цена 18 лева, издателство Колибри) е в книжарниците
Традициите повеляват в началото на март да никнат кинококичета и филмови минзухари, а тази "реколта" да се нарича София Филм Фест. Ето, че кинопролетта разцъфтява за 17-та година поред от 7 до 24 март.
Какво?
Над 200 заглавия от игралното, документалното и късометражно кино по света и у нас, разделени в няколко секции:
Международен конкурс – наградата за дебютен или втори филм ще бъде оспорвана – като се започне от българските Цветът на хамелеона (режисьорски дебют на оператора Емил Христов със сатирична утопия ала сагата "Държавна Досие сигурност") и Джулай (или Кецове за една нощ/морнинг), мине се през немския Oh Boy (за каръка като нувел ваг съдба), аржентинския Последният Елвис (или хроника на една предизвестена идея фикс), молдовския Панихида (за корените на живота и смъртта), латвийския Мона (за вечната жена вамп) и Празен дом (гастербайтер драми ала Киргизстан), та се стигне до румънския Месец в Тайланд (една Нова година и нови обети), американския Дай плячката! (графити love story), еквадорския Порцеланов кон (или война между баща и синове), британския Чест (или ловци на "любовни глави" в Лондон) и израелския Шаркия (с въпроса кое е по-важно – да бъдеш герой на деня или да запазиш семейния дом).
Цветът на хамелеона
Балкански конкурс – тук освен българския Цветът на хамелеона за награди и аплаузи ще се надпреварват: гръцката драма за меда на човешките взимоотношения L, румънските комедии Всички мои роднини (за семейството – интимно и с отвличане) и За охлювите и хората (или как се спасява завод със сперма донори); турските драми по ръба на толеранса и мечтите Зад хълма, Чистилище и Кръговрат, босненския Кривина (а след войната накъде?), сръбските Кръгове (или срещи с неочакван край във времена на вечни конфликти), Практичен пътеводител на Белград със сълзи и песни (разширяване на еврозоната с 4 любовни истории) и Смърт на човек от Балканите (самоубийство в Белград през уебкамерата на балканския манталитет).
Киното днес – мастер примерите на съвременното кино са много – от прясно наградената със Златна мечка 2013 хроника на малцинственото съвремие Епизод от живота на събирача на старо желязо на Денис Танович и Оскар 2013 претендентите Кон-Тики (епичното плаване със сал на Тур Хейердал през Тихия океан) и Кралски афери (или "има нещо гнило в Дания" и след Хамлет) през Царството на пълнолунието (едно синьо лято ала мастера на абсурдния хумор Уес Андерсън), В бялата пустош (Ничия земя на Танович, ама в хижа на Полярния кръг), Пиета (Ким Ки-Дук размисли по дилемата парите или живота) до Снежанка (гореща корида с джуджета тореадори Ел Братя Грим) и Ангелският дял (брит хумор с най-доброто малцово уиски в света), но истинския бисер тук е Ръжда и кости – пренебрегваният шедьовър на Жак Одиар, в който си дават любовна среща косатки, инвалидни колички, секс, тайбокс, бедност, Кан и... едно чаровно хлапе.
Киното утре – пътят за достигане на мастърклас степен в голямото кино за много режисьори минава през малки и симпатични филми като Вместо нея, Kolka Cool, Мъртвецът и щастието, Твърдоглавецът, Хичкок, Хищници и Измислената история на Греъм Чапман от Монти Пайтън.
Документално кино – конкурсът в тази категория събира разнородни чешит филми от няколко сфери на нашия живот: Артистът искрено и лично – Антон Корбин изцяло (зад кадър с фотографа и режисьор на Depeche Mode, U2 клипове и филма Контрол за Joy Division) и Ai Weiwei: Never sorry (китайският визуален артист и прочутите му политически акции и инсталации със слънчогледови семки). Историята, това съм аз – Лична вселена (дървото на живота на едно чешко семейство за последните 40 години), Обир:Кой открадна американската мечта? (или истината за световната финансова криза) и Поток на мисълта (или метрото като микросистема). Живот като на кино – дали ще е живописен кастинг (Машина за заличаване на всичко) или труднодостъпни филмови локации (Където летят кондори), историите на принципа "филм във филма" винаги са гъделичкали любопитството. Шарен свят, шарени хора – киното нямаше да бъде същото без чешит герои с пъстри фикс идеи като в Хубаво място, хубави хора (футболен клуб и публичен дом в неочаквана травестит комбинация), Пънкарски синдром (финската банда Pertti Kurikan Nimipäivät, чийто членове боледуват от синдрома на Даун и тяхната единствена диагноза – пънкът), Лунархия! (или какво е да живееш на Земята с поглед, вперен само към Луната) и Комик-кон епизод IV: Надежда за феновете (комикс изложение само за маниаци).
Късометражно кино – традиционният конкурс и тази година включва както игрални (Без заглавие, Дебют, Драсканица, Линда, Парафиненият принц, Скок, Слънце по време на дъжд), така и анимационни (Последна есен, Пианистът, Сиринга, Сътворение) упражнения по стил в късата форма. Да не забравяме и екстремното предизвикателство Sofia Short Challenge 5, в което за 14 дни или 336 часа трябва да бъде завършен и предаден филм или видеоклип по зададена тема.
20 години Рок Филм Фест – В случай, че някой е забравил, че първоначално София Филм Фест тръгва като музикален филм фест, идва и специална панорама с класики на музикалния филм като: Pink Floyd: Стената, Queen в Будапеща'86, Ленард Коен: Bird On a Wire, Neil Young Journeys, Дневник на Уудсток, 200 мотела, Последният концерт на Cream, All My Loving.
Кой?
Гала откриването на феста идва на 7 март с документалния "протест" на Любомир Младенов Витоша (или българският синдром на нонсенс продажбата на всичко родно и ценно за жълти стотинки), а гала закриването на 17 март се пада за премиерата на Любов (или евтаназията като любов... към кинонагради) – поредната абсурд драма на Михаел Ханеке, прясно спечелила Оскар за чуждоезичен филм и куп други призове. Между тези две събития ще се случи раздаването на традиционната Награда на София като носители този път ще бъдат петима души – актьорът Ицхак Финци (представен с минипанорама от класиката Преброяване на дивите зайци и късометражките Вера и Духове в старите къщи на София), режисьорът Коста-Гаврас (със спешъл прожекция на последния му филм Капитал), холандският режисьор и продуцент Йос Стелинг (и премиера на най-новия му филм Момичето и смъртта) и италианските кинобратя режисьори Паоло и Виторио Тавиани, като освен панорама с техни класики (Баща-Господар, Алонзанфан, Добро утро, Вавилон, Чифликът на чучулигите...) Паоло и съпругата му Лина Нери Тавиани ще представят лично Цезар трябва да умре, носител на Златна мечка от Берлинале 2012.
Кога & Къде?
От 7 до 17 март в зала 1 на НДК, Люмиер, Дом на киното, Евро синема, Червената къща, Гьоте институт и Cinema City с допълнителна програма до 24 март
Защо?
.... защото обичаш киното, нали!?
Ръжда и кости
Добре дошли в Гатлин – малко провинциално градче и паралелна вселена за чародейци и техните магии, мистерии, древни проклятия... и приказен декор за вечната любов между Итън Уейт и Лена Дюшан – главните герои на трилогията Хроники на чародейците на писателското дуо Маргарет Стоъл и Ками Гарсия. След като в Прелестни създания (книга първа) Итън открива любовната магия с младата, секси вещерка Лена, а във втората книга Прелестен мрак любовта им е разкъсвана между Светлината и Мрака, сега се възцарява Прелестен хаос (откъс от третата книга четете по-долу), за да могат Итън и Лена да открият истински важните неща в Световния ред.
Преди
Захар и сол
Странно е как в Гатлин доброто винаги е тясно преплетено със злото. Понякога е трудно да ги различиш. Но и в двата случая в крайна сметка смесваш захарта със солта и целувките с ритниците, както би казала Ама.
Не знам дали навсякъде е така. Познавам единствено Гатлин. И съм сигурен, че докато сядам обратно на мястото си в църквата заедно със Сестрите, единствените новини, които минават или някога ще минат от уста на уста сред енориашите, са, че кафенето "Пойна птица" е спряло да предлага на клиентите супата си с хамбургер, че сезонът на прасковения пай е застрашен от провал и че някакви хулигани са откраднали люлката, вързана на стария дъб, близо до парка на Генерала. Половината от присъстващите шумолят по покритите с дебел килим пътеки, обути с обувки, които майка ми твърдеше, че са били на мода преди петдесет години. Коленете се притискат едно до друго и имам чувството, че цяло море от крака сдържа дъха си. Поне аз сдържам моя...
Прелестни създания © фотография Форум Филм България
Сякаш това лято изобщо не го бе имало и ние бяхме в безопасност между тези стени. Сякаш нищо освен изгарящото, ярко слънце, чиито лъчи се процеждат през цветните стъкла, не може да проникне тук вътре. Нито Ейбрахам Рейвънуд, нито Хънтинг и неговата кървава глутница. Нито Сарафина, майката на Лена, нито дори самият дявол. Никой не може да премине през защитата на отявлената гостоприемност на разпоредителите, които ни подават програмите. А дори някой да се промъкне, свещеникът ще продължи да се моли, хорът все така ще пее, защото нищо по-малко от истинския Апокалипсис не може да възпре хората от Гатлин да ходят на църква и да се бъркат в чуждите работи.
Но отвъд тези стени това лято бе променило всичко – и в света на чародейците, и в нашия свят, макар хората от Гатлин още да не го осъзнаваха. Лена се бе Призовала едновременно и за Светлина, и за Мрак, и бе разделила на две Седемнайсетата луна. Битката между демоните и чародейците бе приключила със смърт и от двете страни. В Общия ред бе зейнала гигантска цепнатина с размера на Големия каньон. Това, което Лена бе направила, за света на чародейците бе равносилно на строшаването на скрижалите с десетте Божи заповеди в нашия свят. Какво ли щяха да си помислят хората от Гатлин, ако научеха за случилото се. Надявах се това никога да не стане. Преди този град ме караше да изпитвам клаустрофобия и го мразех. Сега ми създаваше по-скоро усещането за нещо очаквано, познато, нещо, което един ден щеше да ми липсва. И този ден наближаваше. Бях наясно с това повече от всеки друг.
Прелестни създания © фотография Форум Филм България
Захар и сол, целувки и ритници. Момичето, което обичах, се бе върнало при мен и бе взривило света ни. Ето това бе станало това лято.
Бяхме свидетели на последната супа с хамбургер, на края на прасковения пай и на въжените люлки. Но наблюдавахме и началото на нещо.
Началото на Края на дните.
19.09
Ветрове от ада
Вятърът беснееше из стаята ми с такава сила, че събори всичко от бюрото ми. Книги и листове, дори раницата ми се носеха във въздуха, виеха се като в торнадо. Кутиите от обувки, които бяха подпрени на стените, паднаха на пода, и от тях излетяха комикси и дори колекцията ми от капачки, които събирах от първи клас. Сграбчих Ама, защото тя бе така слабичка, че се боях да не хвръкне и тя заедно с всичко останало.
– Какво става? – чух Линк да крещи някъде зад мен, но не го виждах.
Ейбрахам стоеше в средата на стаята, гласът му се извисяваше над беснеещата черна вихрушка.
– Вие донесохте разрушение в моя дом, сега аз ще доведа хаоса във вашия.
Вятърът се виеше около него, без да докосва дори опашката на фрака му.
– Редът е нарушен. Вратата е отворена. Издигнете се, изкачете се, унищожете! – гласът му се извиси. – "Ratio fracta est! Ianua aperta est! Sugite, ascendite, exscindite!"
Виещият се въздух потъмня и започна да приема форма. Мъгливи черни фигури се появяваха от спиралата, сякаш се изкачваха по торнадото и се опитваха да се прехвърлят през ръба и да влязат в нашия свят. Което бе доста притеснително, като се имаше предвид, че всичко това се случваше в средата на спалнята ми.
Знаех какви бяха тези създания. Бях ги виждал и преди, но се надявах никога да не ми се случи отново.
Бесове – демоните, които обитаваха подземния свят, лишени от душа и форма, изригваха от вятъра и се извиваха в мрака край мен.
Фигурите се носеха по синия ми таван и растяха, докато в един миг ми се стори, че ще изсмучат целия въздух от стаята. Сенчестите създания се движеха като гъста, пенеща се мъгла. Спомних си онази, която почти ни бе нападнала край клуб "Изгнание" – ужасяващия писък, когато мъглата се отдръпна назад и разтвори челюстите си. Сенките се превръщаха в зверове пред очите ни и знаех, че скоро щяхме да чуем и онзи писък.
Ама се опита да се освободи от хватката ми, но не я пуснах. Ако я оставех, щеше да нападне Ейбрахам с голи ръце.
– Мислиш си, че можеш да идваш в дома ми и да пуснеш цялото зло на света през една тънка пукнатина в небето?!
– Твоят дом? На мен ми се струва по-скоро като дома на Водача. А Водачът е точният човек, който ще покаже на приятелите ми пътя към този свят чрез този малък процеп в небето, да...
Ама затвори очи и започна да нашепва:
– Лельо Дилайла, чичо Абнър, прабабо Сула...
Прелестни създания © фотография Форум Филм България
Опитваше се да призове Великите, предците ù от отвъдния свят, които вече няколко пъти я бяха спасявали от Бесовете. Те бяха доста сериозна сила, с която неприятелите им определено трябваше да се съобразяват.
Ейбрахам се разсмя и гласът му се извиси над съскащия вятър.
– Не е необходимо да призоваваш духовете си, стара жено. Тъкмо си тръгваме. – Чух раздирането на въздуха, преди да се дематериализира. – Но не се тревожи. Ще се видим скоро. По-скоро, отколкото би искала.
После разкъса небето и пристъпи в невидимото пространство, което отваряше. И изчезна.
Преди някой от нас да проговори, Бесовете се изстреляха навън през отворения прозорец, черна плътна мъгла, носеща се над спящите къщи по нашата улица. В края ù линията от демони се разпръсна в различни посоки – като пръстени на мрачна ръка, обвиваща града в юмрука си.
В стаята ми бе странно тихо. Линк се опитваше да си проправи път сред разпилените по пода книги, комикси и хартии, но личеше, че едва се държи на краката си.
– Човече, реших, че ще ни замъкнат в ада или откъдето там са дошли. Може би майка ми е права и това е краят на света. – Почеса се по главата. – Имаме голям късмет, че сме живи и че те си тръгнаха!
Ама отиде до прозореца. Пръстите ù бяха вкопчени в амулета на шията ù.
– Не са си отишли и ние не сме късметлии. Само глупак може да си го помисли.
Скакалците си жужаха под прозореца, хаотична симфония на разрушението, която се бе превърнала в основния мотив в саундтрака на живота ни. На лицето на Ама се четяха страх и тъга, и нещо, което никога досега не бях виждал.
Неразгадаемата, непроницаема Ама. Взираща се навън в нощта.
Прелестен хаос (416 стр, цена 14 лева, издателство Кръгозор) е в книжарниците
Филмът Прелестни създания е в кината
