My Mir
Размерът винаги има значение. Особено за една трагедия. В клиничния случай на тромпетиста Рамон-Мария – главният герой във втория роман Размерите на трагедията (откъс от него четете по-долу) на каталунския писател Ким Монзò – трагедията започва след дългоочаквана страстна нощ, в която Рамон-Мария стига до състояние на перманентна ерекция. Тази сексуална аномалия, обаче, се оказва симптом на смъртоносна болест, което спаружва живота на Рамон-Мария почти толкова, колкото ненавистта, която изпитва към него доведената му дъщеря Ана-Франсиска. Използвайки умело клишетата, абсурдите и цинизма на съвременния свят, майсторът на късия разказ Монзò, изгражда шарена фарсова картинка, в която трагично и комично, лирично и перверзно се преплитат почти като във филм на Алмодовар – може да се убедите при срещата наживо с Ким Монзò на 13 септември в Институт Сервантес.
Келнерът се усмихна; прокара плавно дясната си ръка по ръба на бележника, който държеше с лявата, и каза:
– За десерт имаме ябълков пай, лимонов мус, кокосов пай, шоколадова торта, пъпешов пай, еклери. От пресните плодове имаме...
– Аз май ще си взема пъпешов пай – каза с усмивка на уста Мария-Еухения.
Келнерът отбеляза поръчката в бележника и без да вдига глава, погледна към Рамон-Мария, който все още се двоумеше. Затрудняваше се да си избере; така беше всеки път, когато келнерът декламираше съдържанието на менюто, вместо то да е написано. Не се сети навреме да си поиска меню и за десертите – както бе постъпил с предястието и с основното ястие, а и с виното, – преди онзи да е започнал да ги изрежда едно по едно. Недоумяваше защо, стигнеше ли се до десерта, в заведенията твърде често не даваха менюто, а предпочитаха да го изговорят. Та и този келнер сега декламираше менюто скорострелно като човек, който си знае репликите наизуст, а Рамон-Мария, вместо да го слуша, разсъждаваше върху въпросната закономерност с десертите; затова не успя да ги запомни и се наложи да моли келнера отново да ги изрежда. Последният се усмихна, погледна така, сякаш и през ум не му минаваше, че клиентът може би капризничи с едничката цел да го будалка, и подхвана отново:
– Значи, имаме ябълков пай, кокосов пай, шоколадова торта, пъпешов пай, лимонов мус, круши с шоколадов сос, еклери...
– Круши с шоколадов сос ли? – прекъсна го жената, повдигайки вежди.
– Да.
– Преди малко пропуснахте да ги споменете.
– Желаете ли круши с шоколадов сос вместо пъпешов пай? Да сменя ли поръчката?
– Не. Да остане пъпешов пай.
Рамон-Мария усети горчивина в устата: леко оригване се надигна в гърлото му откъм жлъчката. Потърка очи. Пареха му. Келнерът стоеше и чакаше. Клиентът нареди: да бъдат еклери. Келнерът със задоволство отбеляза поръчката в бележника.
– Да, и още една бутилка шампанско, моля – добави Рамон-Мария на отдалечаващия се келнер, който забави крачка, обърна се и с леко кимване на глава потвърди, че е чул. Мария-Еухения се усмихна с известен укор в погледа.
– Поръчваш още една бутилка?! – прошепна тя, когато келнерът се беше вече отдалечил. – Ще се напием така.
За да измие жлъчния вкус в устата си, Рамон-Мария доизпи шампанското от чашата. Извади носна кърпа от задния джоб на панталона си, сложи я на челото, разкопча си ризата и започна да бърше потта си пред едно от огледалата. Не можеше да се каже, че е слаб, напротив: беше по-скоро пълен и имаше едни такива месести уши, които приличаха на кучешки и особено сега лъщяха от мазнина, а когато дъвчеше, помръдваха нагоре-надолу. Косата му беше толкова късо подстригана, че навикът, дето го имаше, да заравя постоянно пръсти в косата си и да я приглажда назад, беше безсмислен, дори безполезен. От доста време вече се чувстваше пиян. И нищо чудно, като се има предвид, че на всяка изпита от Мария-Еухения чаша съответстваха три негови. Жената тепърва започваше да се опиянява и да заглежда сътрапезника си с големи, искрящи очи, а той недоумяваше дали да дири в тях сянка на страст. Прехапа долната си устна и за първи път от началото на вечерта се осмели да си помисли, че страстта вероятно присъства.
Няколко седмици подред Рамон-Мария методично и бавно бе скъсявал дистанцията между себе си и Мария-Еухения, бе пускал едни намеци, тънки-тънки (както му се струваше), та чак някои от тях недоловими. И ето най-сетне бяха останали насаме, двамата, на вечеря. Тя седеше срещу него, от другата страна на масата, и чак не му се вярваше. Доста старания и умения щяха да са му нужни, за да доведе нещата до успешен край. Понякога го осеняваше мисълта, че помислите на Мария-Еухения са като неговите и затова се е съгласила да излязат. Често се случваше така. На моменти пък му се струваше, че в намеренията ù влизаше само вечеря и нищо повече, без продължение. И това често се случваше. Щеше ли да има достатъчно смелост? Глождеше го такова съмнение, но не защото имаше себе си за малодушен, а защото, откакто се бе споминала Роса-Маргарида преди година, флиртовете бяха станали такава рядкост в ежедневието му, че сякаш бе отвикнал, сякаш бе забравил как се правят такива неща. Затова сега не беше сигурен как трябва да подхожда в различните моменти от вечерта; затова не знаеше как да тълкува усмивките, които му отправяше събеседничката, нито как да надвива тягостното мълчание, което се настаняваше от време на време помежду им. Липсваше му практика.
Неведнъж си представи как пъха ръка под полата на Мария-Еухения, как гали бедрата ù – тези нейни фантастични бедра, които, поразкрачени, владееха фасадата на театъра в мащаб 5:1; поразкрачени, понеже входът на театъра минаваше точно отдолу им, по средата. При мисълта как тия бедра се трият под масата в неговите, лицето му поруменяваше. А това от години не бе му се случвало. Глътна наведнъж първата чаша от втората бутилка шампанско, само и само да потуши смущението. А Мария-Еухения се разсмя. Когато се смееше, в крайчеца на очите ù се оформяха тънки бръчици, които в тоя момент му изглеждаха особено приканващи.
Харесваше му мисълта, че всяка бръчица бе следа от нещо изживяно, мъдрост, спомен. Видът на зрялата жена пред него не го тласкаше към мечтания за гладката свежа кожа на някоя по-млада девойка, а напротив, подхранваше желанието му още повече. Във всяка гънка от тялото й се спотайваха (така му се виждаше на Рамон-Мария през стените на чашата) сто хиляди вкуса, сто хиляди следи от сто хиляди притежавани любови. В каква заблуда тънеха всички ония мъже, които с напредването на възрастта започваха да заглеждат все по-млади жени. Защото жената в зряла възраст, смяташе Рамон-Мария, беше като добре отлежал кашкавал. Гадничко се получи това сравнение с кашкавала. Захвана да пълни чашите и на двама им за пореден път (тази на Мария-Еухения беше празна) и да умува за подходяща тема за разговор.
Сметката беше платена и Рамон-Мария вече ставаше от масата, когато отдалече някакъв глас изкънтя като камбана, произнасяйки името му. Една сияеща физиономия от ъглова маса в дъното на салона бе вперила поглед в него и го поздравяваше. Беше Жил-Еудалд, който оживено ръкомахаше и се готвеше да тръгне към Рамон-Мария, като бършеше устни със салфетка. Той се обърна към Мария-Еухения; обясни ù, че ръкомахащият е негов познат (след като го каза, веднага осъзна колко очевидно бе това), но не знаеше дали да я покани да го придружи до масата, или да изчака онзи да се приближи до тях. Междувременно видя, че жената с Жил-Еудалд остана на мястото си, и това му даде повод да постъпи по същия начин. Извини се на Мария-Еухения и се упъти към познатия си. Срещнаха се по средата и се спряха между две маси (на едната седяха мъж и жена, които, сплели ръце, се гледаха безмълвно в очите; на другата – двама едри мъже, които дискутираха високо на тема недвижими имоти).
Рамон-Мария и Жил-Еудалд се здрависаха. Явно подразнени от близостта на Рамон-Мария и Жил-Еудалд до масата им, двамата с недвижимите имоти поотместиха столовете си. Жил-Еудалд хвана Рамон-Мария за лакътя и го поведе към своята маса в ъгъла, над която се спускаше от тавана медно котле с цветя. Рамон-Мария се здрависа с жената, а тя в отговор (очевидно здрависването не беше достатъчно) го придърпа надолу, така че да си разменят целувки. Получиха се целувки във въздуха на сантиметри от бузата.
– Понапълнял ли е? – зададе на Жил-Еудалд въпрос жената. – Или така ми се струва? Вижда ми се променен.
– Вие сте отслабнали, затова така ви се струва – послъга Рамон-Мария, който току-що бе разпознал жената пред себе си.
Тя разтегна устни в знак на благодарност. И отбеляза, че не са се виждали от сумати време. Наистина отдавна не се бяха виждали. Рамон-Мария изследваше с поглед Жил-Еудалд: очилата му бяха леко запотени, а на главата му (в момента го забелязваше) имаше повече коса отпреди. Винаги ли бе имал толкова коса? Или носеше перука? А може и да си бе присадил коса? Двамата поканиха Рамон-Мария да се присъедини към тях. Той обаче им посочи масата си и отклони поканата: чакат го, няма как. Жил-Еудалд и госпожата (Катерина: отведнъж се сети за името ù) току поглеждаха към Мария-Еухения, която вече беше на изхода и си обличаше палтото, обслужвана от гардеробиерката. Май не трябваше да я оставя сама, помисли си Рамон-Мария, редно беше да я вземе със себе си; а сега трябваше да е на изхода с нея и да даде бакшиш на гардеробиерката. Жил-Еудалд обаче искаше да узнае как вървят нещата при Рамон-Мария, как върви животът му. И жената от своя страна му зададе въпрос – дали често посещава този ресторант. Не дочака отговор, а побърза да разясни, че те двамата с Жил-Еудалд били сред честите посетители, като отбеляза веднага след това превъзходните качества на някои ястия. Жил-Еудалд се поинтересува от състоянието на Рамон-Мария и дали е успял да се съвземе; имаше предвид финансово. А в гърлото на Рамон-Мария се надигна поредният жлъчен пристъп и се наложи да отговори на познатия си само с едно "пхъ". Не, според Жил-Еудалд, Рамон-Мария съвсем нямаше вид на човек, съвзел се напълно след финансовия удар. Рамон-Мария реагира единствено с поклащане на глава, без да го вълнува как точно ще се изтълкува жестът му – като потвърждение или като отрицание.
Лицето на Жил-Еудалд доби трагичен израз (жената, на чието лице дотогава блуждаеше неутрална усмивка, последва приятеля си и скри усмивката); колко жалко, че се бе случило така, изрази съчувствие той към Рамон-Мария, лош късмет, непредвидим, непонятен; започна да го уверява, че през всичките години, прекарани на борсата, плачевна ситуация като онази не била се случвала. Сетне сложи ръка на рамото му и му напомни, че други са се оказали дори по-ощетени от него, както и това, че самият той, Жил-Еудалд, едва започвал да надига глава. Сетне обясни, че има друг адрес; извади портфейла си, измъкна отвътре визитна картичка от едно тесте и му я подаде. Рамон-Мария тутакси забеляза, че новият адрес на Жил-Еудалд беше по-тузарски от предишния. Пъхна визитката в джоба на сакото си. Катерина в това време посочи Мария-Еухения, която, горкичката, както изтърси тя, отдавна стояла и чакала приятеля си да приключи разговора; по-добре нека я повика да се присъедини към тях, посъветва го тя. Но Рамон-Мария се извини: време беше да си тръгват. Подаде ръка и на двамата, размени още една-две формални целувки с госпожата и се завърна при Мария-Еухения. Тя наистина стоеше на изхода и го чакаше на сладки приказки с гардеробиерката, която държеше в ръка палтото на Рамон-Мария.
Щом ги доближи, двете мигом млъкнаха. Гардеробиерката му подържа палтото; Мария-Еухения го хвана под ръка. Толкова накриво бе облякъл палтото си, че една от подплънките на раменете му се беше подгънала и разместила. Опита се да я намести с ръка, но безуспешно; избута я настрани с такъв замах, че без малко да изгуби равновесие и да се строполи на земята. Погледът на Мария-Еухения беше вперен в театралните афиши; гледаше себе си на снимките.
За миг Рамон-Мария изпита смътно объркване: как се бяха озовали отново в театъра, пред входа, в този късен час, когато светлините вече бледнееха и решетките бяха спуснати; но се опомни: сети се, че с Мария-Еухения бяха решили за по-сигурно да посетят скъпия ресторант в близост до театъра – защото щеше да е късно след представлението; ресторантът беше и близо до театъра, и беше скъп (току-виж изборът очарова Мария-Еухения, си помисли Рамон-Мария в началото). А пък и беше от малкото ресторанти с работеща кухня по това време на вечерта. Рамон-Мария стоеше до Мария-Еухения, също вторачен в една нейна снимка, на която тя бе полугола – с кичур златисти пера, по една мидичка върху зърната на гърдите и с едно сърце от бронз на венериния хълм. Понечи да каже нещо (понеже си въобразяваше, че знае какво точно да каже), ала едва отворил уста, цялата му словоохотливост се изпари. Жлъчна киселина отново се качи в гърлото му. Мария-Еухения стоеше до него също безмълвна и тишината помежду им ставаше все по-непроницаема.
Дали не е момент за неприлично предложение, се чудеше Рамон-Мария. Ако е, кой следва да го направи – той ли? А защо той, а не тя? Ако той трябва да направи стъпката, докъде му бе позволено да стигне?
– Какво ще правим? – промълви той най-накрая.
Мария-Еухения го погледна. Стори му се, че долови сянка от противоречие върху лицето на жената – блясъкът в очите ù не съответстваше някак на устните, които издаваха безучастност. Не можеше да разбере дали е налучкал въпроса. Очите на жената го приканваха да зареже заобикалките и да мине направо към неприличното предложение. Ала устните ù... ако трябваше да съди по тях, тогава беше по-добре просто да ù предложи да я изпрати. И да види после накъде вървят нещата.
– Има ли някой у вас? – изпревари го обаче Мария-Еухения.
Тоя въпрос от упор го смути. Тръгнаха нататък. На директния въпрос Рамон-Мария отвърна, че е твърде вероятно доведената му дъщеря да си е у дома. Бе мечтал за този миг през цялото време, докато траеше вечерята (в предишните дни също, откакто се бяха уговорили за среща, та и преди това): бе мечтал за мига, в който, ако всичко вървеше гладко, двамата щяха да стигнат до въпроса "у вас или у нас". Не бе успял напълно да си обясни защо той, а не тя да прояви инициатива, но в предварителните му представи въпросът така или иначе неизменно излизаше от неговата уста. Ето че сега Мария-Еухения засегна темата и той се почувства неподготвен, а и (изведнъж усети) много пиян. Кафе. Ако можеше да изпие едно кафе, да се свести от опиянението... Стигнаха до някакъв бар, предложи да влязат. Тя прие. И си поръча бренди. За себе си той поиска да поръча кафе, но се въздържа. Не беше ли все пак едно питие по-добрият вариант от кафето? Вероятно му пречеше не опиянението, а фактът, че бе стигнал до един предел, след който сетивата му се притъпяваха. Все пак се спря на кафето.
Мария-Еухения пиеше своето бренди (Рамон-Мария недоумяваше защо го нарича бренди, а не коняк, каквото си беше) бавно и пестеливо. Докато той изгълта кафето си на две глътки. И понеже Мария-Еухения бе изпила едва половината от брендито (не, това "бренди" вместо "коняк" определено го дразнеше), той си поръча ром с кола, за да не седи, без да консумира. Келнерът заменяше един празен бидон от бира с пълен. След като приключи, обслужи Рамон-Мария и му сервира питието. Минути по-късно чашата на Мария-Еухения бе вече празна. Той пък беше преполовил своята. За да не стои, без да пие, тя си поръча второ бренди. И тъй нататък.
Докато изкачваше стълбите до апартамента на Мария-Еухения, Рамон-Мария се чувстваше като в калейдоскоп, съвсем пиян, както си беше: пред очите му се виеше една спирала от врати, които бяха лакирани и поради това изглеждаха като пластмасови. Накъдето и да обърнеше поглед, навред имаше безброй лъскави врати с малки, кръгли и зарешетени шпионки. Рамон-Мария отказа да ползва асансьора (по каква причина – нито тя, нито той помнеше) и това негово решение предизвика бурен смях у жената – смях, който би бил оправдан само ако се приемеше като жест за разчупване на леда. Иначе не. Мария-Еухения извади ключа от портмонето си, насочи го към ключалката, но сетне размисли, обърна се към Рамон-Мария и го целуна с такава страст, че без малко да му откъсне горната устна. Отблизо очите ù наподобяваха море от светлини, нощен океан с корабокрушение, със спасителни лодки, които превозваха хора с оранжеви спасителни жилетки... едно цяло, набъбнало от кървави жили, които всеки момент можеха да се пръснат. Зениците ù бяха толкова разширени и толкова трескаво се въртяха в очната орбита, че той едва успяваше да ги различава. Мария-Еухения се обърна към вратата, като този път успя да пъхне ключа в ключалката. Влязоха. Тя закачи палтото си на закачалката. Докато затваряше вратата, Рамон-Мария осъзна, че опиянението, в което се намираше, никак няма да улесни нещата.
Размерите на трагедията (превод Елица Попова, 208 стр, цена 12 лв, издателство Колибри) е в книжарниците
Среща-разговор с Ким Монзò и безплатна прожекция на филма Хиляда глупаци (адаптация на режисьора Вентура Понс по едноименната книга на Монзò) – на 13 септември от 18:00 часа в Институт Сервантес
Идването на този свят понякога е също толкова драматично, колкото отиването от него. Италианската актриса и писателка Маргарет Мацантини го знае толкова добре, колкото Джема, героинята от романа ù Да дойдеш на света (откъс от него четете по-долу), го изживява – войната в Босна я дарява със син, но ù отнема неговия баща. Звучи като всяка втора история за любов по време на война, но малките, пъстри детайли (които Мацантини владее така умело) са тези, които правят живота на всеки уникален и редят пъзела на личния Рай и Ад.
Пътуване на надеждата... остатъчни думи, между многото в края на деня. Прочетох ги в аптеката върху стъклен съд до касата, с процеп да пуснеш пари и снимката на едно дете, залепена със скоч, някое от онези, дето пристигат отдалече, за да им направят операция, наистина пътуване на надеждата. Въртя се в леглото, въздишам звучно. Поглеждам тялото на Джулиано, тежко, неподвижно. Спи в любимата си поза, по гръб, гол до кръста. От време на време леко похъркване се разнася от устата му, все едно кротък звяр разпъжда мушици.
Надежда, мисля си за тази дума, придобиваща очертания в тъмнината. Лицето ù е на малко объркана жена, от онези, влачещи поражението след себе си, но продължаващи да се бъхтят с достойнство. Може би моето, лице на поостаряло момиче, застинало във времето от преданост, от страх.
Излизам на терасата, виждам обичайното. Сградата отсреща, притворените жалузи. Табелата на бара не свети. Градът е затихнал, само останки от далечни шумове. Рим се е унесъл в сън. Спи неговият празник, грижите му. Спят предградията. И папата спи, червените му обувки са празни.
Телефонът звъни рано сутринта. Стряскам се от звука, препъвам се по коридора, може би викам, за да изглеждам будна.
– Кой е?
В слушалката има шум, като вятър, промъкващ се между клоните.
– Може ли да говоря с Джема?
Италианският е добър, но думите са прекалено отчетливи.
– Аз съм.
– Джема? Ти ли си, Джема?
– Да.
– Джема...
Повтаря името, а после се засмива. Разпознавам този дрезгав, накъсан смях... връхлита ме отведнъж.
– Гойко...
Прави пауза.
– Да, твоят Гойко.
Като застинала експлозия. Дълга празнина, изпълваща се с отломки.
– Моят Гойко... – заеквам.
– Да, точно той.
Неговият мирис, лицето му, нашите години.
– От месеци опитвам да те открия чрез посолството...
Мислех си за Гойко без повод преди няколко дни на улицата, минаваше едно момче и май приличаше на него.
Говорим малко: „Как си? Какво правиш? Живях няколко години в Париж и сега съм си отново вкъщи...".
– Организират изложба, за да припомнят за обсадата... има фотографии и на Диего.
Студенината от пода пропълзява по краката, спира се на корема.
фотография © Misha Mar
– Удава се възможност.
Пак се засмива, както се смееше, не съвсем жизнерадостно, а по-скоро да вдъхне бодрост на онази лека, неизменна тъга.
– Ела.
– Добре, ще си помисля.
– Не трябва да мислиш, трябва да дойдеш.
– Защо?
– Защото животът си отива и ние с него. Помниш ли?
То е ясно, че помня.
– И ни се кикоти като беззъба дърта курва, очакваща последния си клиент...
Стиховете на Гойко... животът като безкрайна балада. Спомням си как попипва носа си, мачка го като восък, докато ги казва, записва ги върху кибритени кутийки, по ръцете си. Гойко е жив, винаги е живял. Внезапно си задавам въпроса как съм могла да се откажа от него през всичкото това време. Защо в живота се случва да се откажем от добрите хора заради другите, които не ни интересуват, не правят нищо добро за нас, само се пречкат в краката ни, покваряват ни с техните лъжи, приучват ни да бъдем зайци?
– Добре, ще дойда.
Лепкавата кал на живота се вдига на прах и се понася около мен.
Гойко ликува, крещи от радост.
Имаше прах, когато напуснах Сараево, вдигаше се от ниското, разпръсквана от студения вятър, завихряше се по пътищата, заличаваше подир себе си. Покриваше минаретата, къщите, мъртвите по пазара, погребани под зеленчуците и кинкалерията, затрупани с дървените отломки на хвръкналите сергии.
Питам Гойко защо ми се обажда чак сега, защо чак сега се е затъжил за мен.
– От години тъгувам за теб.
Гласът му се задавя във въздишка. Чува се сякаш поривът на вятъра... или са километрите разстояние.
Внезапно се изплашвам, че връзката ще се разпадне и отново ще настъпи мълчанието, продължило години, сега това ми се струва непоносимо.
Бързо го питам за телефонния му номер. Мобилен, записвам го на къс хартия с прекъсващата химикалка. Би трябвало да взема друга, но се боя да оставя телефона. Шумът е все по-силен. Виждам телефонен кабел, който се скъсва и пада, искрейки... колко съм ги виждала из този изолиран град, увиснали в нищото. Сграбчвам миналото, натискайки върху листа, опасявам се да не го изгубя още веднъж.
– Ще ти се обадя, за да ти кажа кога кацам.
Влизам в стаята на Пиетро, ровя из химикалките му, повтарям върху белите следи от цифрите. Пиетро спи, дългите крака се подават извън чаршафа. Мисля онова, за което се сещам винаги, когато го виждам изтегнат: леглото му вече е много късо и трябва да бъде сменено. Вдигам китарата, захвърлена на пода до пантофите. Ще се ядоса, трябва да го придумам да дойде с мен.
Вземам душ и отивам в кухнята при Джулиано. Той е направил кафе.
– Кой се обади?
Не отговарям веднага, очите ми са като лакирани, не помръдват. Под душа усетих кожата си твърда, както едно време, когато се къпех набързо и излизах от къщи с мокра коса.
Казвам му за Гойко и че бих искала да замина.
– Така изведнъж?
Но не изглежда учуден.
– Каза ли на Пиетро?
– Спи.
– Може би трябва да го събудиш.
Нощес брадата му е набола, косите покриват в безпорядък лицето, олисялата част отгоре на главата се вижда повече. През деня е винаги спретнат, градско, казармено, архивно същество. Това безредие е само за мен и все още ми се струва най-хубавата ни страна, ароматна и тайнствена... онази от първите ни дни, когато правехме любов, а после сядахме голи и разрошени да се гледаме. Ние сме мъж и жена, преди шестнайсет години ми помогна на едно военно летище. Когато му припомням, че ми е спасил живота, клати глава, изчервява се, отрича и казва: „Не е вярно, ти и Пиетро спасихте моя".
Лаком е. Възползва се от случая, от изумените ми очи, изяжда още едно парче кекс.
– А после се оплакваш от килата...
– Ти се жалваш, аз съм си добре и така.
Вярно е, той се приема и такъв, затова е толкова приветлив. Надига се, докосва леко едното ми рамо.
– Добре ще е да отидеш.
Прочел е колебание в погледа ми... внезапно в мен се надига страх. Прекалено стремглаво съм се втурнала назад, към онази пламенна младост. Може би само я оплаквам. Студено ми е на врата, трябва да се върна в банята и да си оправя косата със сешоара. Отново съм аз, едно победено момиче на крачка от старостта.
– Трябва да се организирам, да отида в редакцията, не... не знам.
– Знаеш, знаеш.
Щял да ми се обади от офиса, като влезе в нета, ще се опита да намери нискотарифни билети. Смее се: „Не вярвам да се е извила опашка за заминаване в Сараево".
Отивам при Пиетро, отварям капаците на прозореца. С рязък жест покрива главата си с чаршафа. Стоя редом до мумия.
Тази година се издължи, прости се с детските си кости, за да се превърне в голяма поклащаща се чапла, още не контролира добре движенията си. Започна да гледа право в земята като златотърсач, да излиза от къщи, без да каже довиждане, да яде изправен пред хладилника. В училище го скъсаха на изпита, глупостта му е обезкуражаваща, не положи и най-малко усилие, последните месеци, вместо да залегне над уроците, се криеше зад своето предизвикващо смях безочие. Обръщам се раздразнено при звука от сепнатото му гласище, търсещо ме само за да претендира и да ме упреква. Къде изчезна онова жално детско гласче, съпровождало ме толкова години? Така добре го разбирах, изглеждаше настроено по моя глас.
Напоследък го съжалявам. Когато спи и лицето му е отпуснато, си представям, че сигурно и на него му липсва онова нежно тяло, разкъсано за няколко месеца от звяра на пубертета, навярно още го търси в съня си. Затова не иска да се събуди.
Навеждам се и издърпвам чаршафа от лицето му, докосвам косите му, станали четинести, избутва ме.
Сега скъсването на изпита му тежи. Сега, когато е лято и излиза с ракетата си за тенис и маратонките номер 43, и се връща ядосан на приятелите си, пухтейки, че не желае повече да ги види, защото следващата година няма да са вече заедно в клас, и според него предателите са те.
– Трябва да говорим.
Сяда в леглото отведнъж, гол до кръста.
– Гладен съм.
Затова му говоря в кухнята, докато маже "Нутела" върху бисквитите. Приготвя си малки хапчици, които поглъща една подир друга.
Устата му е омазана, разхвърлял е трохи по масата, отворил е бисквитите зле, пакетът е разкъсан от горе до долу.
Мълча си, не мога да го наставлявам непрестанно. Присъствам безмълвно на пиршеството на сина си, после му казвам за пътуването.
Клати глава.
– И дума да не става, мамче, ще ходиш сама.
– Ще видиш, че Сараево е много красив град.
Засмива се, размахва ръце с дланите към мен, гледа ме със симпатичната си тарикатска физиономия.
– Ама какви ги говориш, мамо! Какъв е този патос, Югославия е отврат, всички го знаят.
Втвърдявам тона, напервам се.
– Вече не се казва Югославия.
Мята в пастта си още едно парче, от него потича шоколадов крем. Събира го с пръст, облизва го.
– Все тая.
– Не е същото.
Понижавам глас, почти го удрям на молба.
– Само седмица, Пиетро, аз и ти... ще се забавляваме.
Поглежда ме, сега погледът му е по-истински.
– И как ще се забавляваме? Какви ги говориш, мамче...
– Ще ходим на плажа, морето там е великолепно.
– Тогава да отидем в Сардиния.
Опитвам се да не рухна, а това идиотче ми говори за Сардиния. Става от масата, позабърсва се. Обръща се с гръб, виждам мъха по тила му.
– Наистина ли не те интересува къде е умрял баща ти?
Пуска чашата в мивката.
– О, я ме остави...
Умолявам го с несигурен, тихичък гласец. Неговият, от детските му години.
– Пиетро... Пиетро.
– Какво искаш?
Изправям се, неволно бутвам кутията с мляко.
– Как така какво искам? Става дума за баща ти!
Повдига рамене, гледа в земята.
– Тази история ми е омръзнала.
Тази история е неговата история, нашата история, но той не ще и да я чуе. Като малък беше по-любопитен, имаше повече кураж да задава въпроси. Гледаше този баща момче... снимката на Диего върху хладилника, поддържана от магнит, пожълтяла от кухненските изпарения. Притискаше се в мен, стоеше наблизо. С годините вече престана да пита. Светът му се сви до неговите нужди, до егоистичните постъпки. Не желае да си усложнява живота, да се напряга да мисли. За него бащата е Джулиано, той го водеше на училище и при педиатъра. Той го зашлеви на морето, когато скочи от високото, без отдолу да е достатъчно дълбоко.
Измивам си зъбите, нахлузвам сакото, връщам се в стаята му. Още по слипове, свири си на китарата, притворил очи, перцето проскърцва по струните.
Пътуване на надеждата. Отново си спомням тези думи, попаднали случайно пред очите ми. Мисля си за Пиетро. Надеждата принадлежи на децата. Ние, възрастните, вече сме се надявали и почти винаги сме били губещите.
– Приготви си ръчен багаж, нищо друго.
Не отговаря, само подсвирва.
Вече сме в колата, въздухът над Рим е още синкавосин. Пиетро е седнал отзад, сложил е очила "Рей Бан", косите му лъщят от гел.
„Не може да обидиш майка си по този начин", каза му снощи Джулиано. Пиетро се обади на приятеля си Давид, за да му съобщи, че няма да отиде на курса по ветроходство, трябва да замине с мен. Приятелчето сигурно го попита кога се връща. Пиетро свали телефончето от устата и ме попита кога се връщаме.
Погледнах Джулиано. „Скоро", отговорих. „Скоро", повтори Пиетро на приятеля си.
– Връщай се скоро – казва ми Джулиано, докато се целуваме на аерогарата. После прегръща Пиетро, слага ръка на врата му и го притегля към себе си. Пиетро се оставя, навежда глава, потърква я в тази на Джулиано. Стоят няколко секунди така.
– Опичай си акъла.
– Да, татко.
Поставям чантата си на лентата и преминаваме от другата страна. Вървим покрай блестящите реклами на "Ланком" и очилата "Прада", колелцата на малкото куфарче се плъзгат в дирята на стъпките ми. Спирам. Връщам се малко назад. Джулиано не си е отишъл, още е там. Гледа ъгъла, зад който сме изчезнали. Краката разкрачени, ръцете в джобовете, като шофьор на такси, очакващ клиент, анонимна фигура в човешката върволица, все едно изгубил самоличността си след нашето тръгване. Лицето му е променено, безлично, мускулите сякаш са се предали. За миг преценявам с каква самота го натоварвам. Вижда ме, живва отведнъж, маха с ръце, накланя се в устрем напред, смее се. Прави ми знак да побързам. Целува ме много пъти отдалече, мърдайки устни в празното.
На борда сме. Китарата на Пиетро заема цяло отделение за ръчен багаж над главите ни. Стюардесата си трае, икономичната класа е почти празна. В бизнес класата обаче няма свободно място. Бизнесмени с маркови вратовръзки, различни от невзрачните, синтетични от едно време. Новите богаташи на Източна Европа, затлъстели на гърба на своите народи. Четат финансовите вестници, сервират им топла храна и пият шампанско.
Идват нашите пластмасови таблички, студени, стегнати. Две резенчета варено-пушена шунка, стерилизирана салата, сладкиш в целофан. Пиетро унищожава, подавам и моята табличка. Вика стюардесата, пита за още хляб на не лош английски. Наистина съм учудена. Усмихва й се. Тази сутрин е прекрасен, очите му блестят като две малки моренца.
Летим над Адриатика. Дъвче и гледа синевата отдолу, аз пък наблюдавам него, очертанията на профила му се разтварят в светлината, проникваща през илюминатора.
Стюардесата се връща с хляба, Пиетро благодари, плътният му глас изглежда по-скоро красив. Майките на неговите приятели ми казват, че е много възпитан, правят ми комплименти. Голям лицемер е този синковец, само с мен се държи зле.
Отхапва от сладкиша, маслено правоъгълниче, покрито с глазура. Не му харесва, предлага ми го.
– Искаш ли?
Струва му се естествено аз да дояждам неговите остатъци.
– Не, благодаря.
Държи това омаслено нещо, разтапящо се в ръката му.
– Не го искам.
– Тогава го остави.
Взема празните таблички от храната, изядена от него, и ги слага пред мен. Вдига своята масичка, опъва колене напред. Слага си слушалките и потъва в седалката. Хвърля ми едно око.
– Изглеждаш ми вдетинена.
Вярно, малко съм изкукала. Докато се качвахме, редувах моменти на прояснение и динамизъм, присъщи на опитна пътешественичка, с мигове на пълна апатия. Струваше ми се, че съм изгубила бордните карти, че няма да открия изхода. Пиетро обаче гледаше наоколо с острия поглед на рис, изучаващ света. Въобще не му пукаше, че може да съм забутала някъде бордните карти. Остави ме да се потя сама и да ровя в чантата.
„Ами да се връщаме вкъщи", каза малко преди да открия онези две парчета хартия и да отговоря: „Върви".
При проверките се правеше на кретен, досадно му беше, че един от служителите пъхна пръсти в китарата. Обясних му, че си върши работата. За стотен път чух: „Пълно е с досадници". После, докато крачехме към подвижния ръкав, каза, че това са простотии и че е повече от лесно да минеш през контролите, въоръжен до зъби. Като читател на комикси ме съсипа с догадките си за всички възможни скривалища на ножове и вилици, задигнати от закусвалните на самообслужване. Попитах го взел ли си е книга за четене. Отговори, че от момента, в който са го скъсали, е зарязал книгите за ваканцията. „Почивам си", каза.
Качвайки се вътре, установи, че самолетът е стар, компаниите от Източна Европа купуват изхвърлените машини на другите превозвачи. Самолети, които падат. „Ще свършим в Ютюб", предвиди. Помислих си: „Защо ли го взех? Ще ме подлуди".
Да дойдеш на света (превод Иво Йонков, 536 стр, цена 16 лв, издателство Колибри) е в книжарниците от 3 септември
Някой гледал ли е филмовата класика с титаните Мерил Стрийп и Джеръми Айрънс Момичето на френския лейтенант? Създадена по едноименния роман (откъс от скорошното му издание на български може да прочетете тук) на английския писател Джон Фаулз, драма историята оплита изкусно две епохи (Викторианска Англия на табутата и съвремието ни) и две двойки (Сара/Чарлз и Ана/Майк) в паралелна вселена на емоциите, така, че накрая да се съгласиш: "ква ти еволюция... хората и сърцата им не се променят, различни са само обстоятелствата."
Втора глава
През 1851 година в Англия е имало около 8 155 000 жени над десетгодишна възраст срещу 7 600 000 мъже. Тези цифри ясно показват, че макар викторианските девойки да са били предопределени за съпруги и майки, мъжете трудно биха стигнали за всички.
Е. Ройстън Пайк, "Документи за живота на хората през златния викториански век"
Ще разпъна сребристи платна, ще отплавам
към изтока ален,
ще разпъна сребристи платна, ще отплавам
към изтока ален
и любима навярно по мен
ще ридае със вопъл сломен
и любима навярно по мен ще ридае със вопъл
печален...
Народна песен от Западна Англия, "На разходка със Силвия бях"
– Скъпа Тина, вече отдадохме почит на Нептун. Той ще ни прости, ако сега му обърнем гръб.
– Не е особено кавалерско от твоя страна.
– Поясни какво искаш да кажеш, ако обичаш?
– Предполагах, че може би ще се възползваш от тази възможност да ме подържиш по-дълго под ръка, без това да изглежда непристойно.
– Откога станахме толкова предпазливи?
– Тук не е Лондон.
– А Северният полюс, ако не греша.
– Бих искала да отидем до края.
Младият мъж хвърли крадешком отчаян поглед назад към сушата, сякаш я виждаше за последен път, после се обърна и двойката продължи напред по вълнолома.
– Искам освен това да чуя какво си говорихте с татко миналия четвъртък.
– Леля ти успя вече да изкопчи от мен най-големи подробности за тази приятна вечер.
Девойката спря и го погледна в очите.
– Виж какво, Чарлз, можеш да се правиш на много тайнствен с когото си искаш, но нямаш право да бъдеш потаен пред мен.
– Нали трябва да се подготвя за свещеното тайнство на брака, миличка?
– А недодяланите шеги запази за клуба си. – Тя се нацупи и го поведе нататък. – Получих писмо.
– Аха. Така и предполагах. От майка ти ли?
– Знам, че нещо се е случило в разговора ви на чаша портвайн.
Направиха още няколко крачки, преди той да отговори. За миг Чарлз сякаш се подвоуми дали да не стане сериозен, но после се отказа.
– Признавам, че дълбокоуважаваният ти баща и аз имахме малък философски спор.
– Постъпил си доста дръзко.
– Смятах, че постъпвам съвсем честно.
– И каква беше темата на разговора ви?
– Баща ти застъпи становището, че Дарвин трябвало да бъде затворен в зоологическата градина. При маймуните. Опитах се да му обясня някои от научните аргументи в подкрепа на Дарвин. Уви, безуспешно. Et voilà tout.
– Как си могъл... нима не знаеш разбиранията на татко!
– Държах се извънредно почтително.
– Което ще рече, че си бил извънредно непоносим.
– Е, той не се въздържа и заяви, че не би допуснал дъщеря му да се омъжи за човек, който се смята за внук на маймуна. След като поразмисли обаче, ще се сети, че в моя случай става дума за титулувана маймуна.
Без да спира, тя го погледна, после вървешком извърна глава и сведе очи: характерен жест, когато искаше да покаже, че е разтревожена – в случая от най-голямата пречка, която според нея съществуваше за годежа им. Баща ù беше много богат, но дядо ù се бе занимавал с манифактура, а дядото на Чарлз беше потомствен аристократ. Той се засмя и притисна през ръкавицата ръката ù, леко увиснала на левия му лакът.
– Вече сме се разбрали по този въпрос, мила. Съвсем редно е да се боиш от баща си. Но аз не се женя за него. Освен това забравяш, че се занимавам с наука. Написал съм монография, следователно съм учен. А ако продължаваш да се усмихваш така, ще посвещавам цялото си време на вкаменелостите и няма да отделям нито миг за теб.
– Не възнамерявам да те ревнувам от вкаменелостите. – Тя дяволито замълча. – Стъпваш по тях вече поне от една минута, а дори не си ги удостоил с вниманието си.
Той бързо погледна надолу и рязко приклекна. На места вълноломът беше застлан с плочи, по които имаше отпечатъци от вкаменелости.
– Погледни това! Certhidium portlandium. Този камък сигурно е оолитов варовик от Портланд.
– В чиито каменоломни ще те осъдя да работиш во веки веков... ако моментално не се изправиш. – Той се подчини с усмивка. – Е, видя ли колко съм добра, че те доведох тук?
Погледни!
Тя го заведе до ръба на насипа, където по стълбичка от недоодялани плоски камъни, зазидани в стената, се слизаше към по-тясна площадка.
– Това са същите стъпала, по които Джейн Остин кара Луиза Мъсгроув да падне в романа "Убеждение".
– Колко романтично.
– Тогавашните мъже са обичали романтиката.
– А днешните обичат науката, нали? Е, какво, ще слезем ли по фаталните стъпала?
– На връщане.
Те поеха отново. Едва тогава той съгледа фигурата в края на вълнолома или по-точно осъзна нейния пол.
– Боже мой! Помислих, че е някой рибар. Та това е жена!
Ернестина се взря, но нейните сиви, нейните прелестни сиви очи бяха късогледи и тя различи само някакъв тъмен силует.
– Млада ли е?
– Много е далече, за да се разбере.
– Сещам се коя е. Сигурно е клетата Трагедия.
– Каква Трагедия?
– Така я наричат. Едно от прозвищата ѝ.
– А какви са другите?
– Рибарите са ù дали много обидно прозвище.
– Мила ми Тина, недей да...
– Наричат я... Момичето на френския лейтенант.
– Така ли? И дотолкова ли е отритната от обществото, та трябва да прекарва дните си чак там?
– Тя е... малко побъркана. Хайде, да се връщаме. Не искам да се приближавам до нея.
Спряха. Той се загледа в черната фигура.
– Любопитен съм. Какъв е този френски лейтенант?
– Мъжът, с когото, както говорят...
– В когото се е влюбила ли?
– По-лошо.
– Значи я е прелъстил и изоставил? Има ли дете?
– Не, мисля, че няма дете. Всичко това са клюки.
– Но какво прави там?
– Казват, че го чакала да се върне.
– Ами... няма ли близки?
– Тя е нещо като прислужница при старата мисис Поултни. Никога не я виждаме, когато ходим на гости, но там живее. Моля те, да се връщаме. Все едно че не съм я видяла.
Той се усмихна.
– Ако се нахвърли върху теб, аз ще те защитя и ще видиш какъв кавалер си имаш.
Те се приближиха към фигурата до дулото. Жената бе свалила бонето си и го държеше в ръка. Косата ù, пригладена силно назад, бе скрита в яката на причудливо на вид черно палто, което приличаше повече на редингот, отколкото на дамска дреха в някоя от модните линии на последните четирийсет години.
Личеше, че и тя не признава кринолина, но очевидно от неведение, а не защото се придържа към най-новия лондонски вкус. Чарлз каза нещо на висок глас, за да я предупреди, че вече не е сама, но тя не се обърна. Двамата продължиха още няколко крачки, докато можаха да видят лицето ù в профил и погледа, прицелен в най-далечната точка на хоризонта.
Нов, по-силен пристъп на вятъра накара Чарлз да прегърне Ернестина през кръста, а жената още по-здраво се вкопчи в дулото. Без сам да знае защо, а може би колкото за да покаже на Ернестина, че дяволът не е толкова черен, щом вятърът поутихна, той пристъпи напред.
– Любезна госпожо, не можем да ви гледаме как стоите тук, без да се тревожим за безопасността ви. Ако духне по...
Тя се обърна и погледна към него или, както се стори на Чарлз, през него. След тази първа среща в паметта му остана не толкова нейното лице, колкото всичко онова, което не бе очаквал да открие в него, защото в тяхната епоха се гледаше най-благосклонно на жени със смирено, покорно и свенливо изражение. Чарлз веднага се почувства като навлязъл в чужда територия: сякаш вълноломът принадлежеше на това лице, а не на вековния град Лайм. Лице, което не беше хубаво като лицето на Ернестина. Лице, което в никакъв случай не отговаряше на представите за красота или вкуса на което и да е време. Но лице незабравимо, трагично лице. Тъгата бликаше от него чиста, естествена и неудържима, както водата от планински извор. По него нямаше нищо изкуствено, нищо лицемерно, нищо истерично, никаква маска и най-вече – никакви белези на лудост.
Лудостта беше в пустото море, в пустия хоризонт, в липсата на причина за такава тъга; сякаш в самия извор нямаше нищо необичайно, освен че блика от пустиня.
По-късно Чарлз си представяше отново и отново този поглед като копие: в мислите си той не само го виждаше, но усещаше въздействието му. Спомняше си, как в онзи кратък миг се почувства несправедливо като враг: пронизан и заслужено унизен.
Жената не отвърна. Задържа поглед върху него две-три секунди, после пак впери очи на юг. Ернестина дръпна Чарлз за ръкава и той се обърна, като вдигна рамене и ù се усмихна.
Когато наближиха сушата, каза:
– Не трябваше да ми разказваш тези мрачни неща. Това е лошото на провинциалния живот. Всеки познава всекиго и няма нищо тайнствено. Нищо романтично.
Тогава тя го подкачи – нали бил учен, нали не обичал романите...
Момичето на френския лейтенант (цена 16 лв, 512 стр, издателство Сиела) е в книжарниците
За киното ваканция няма и ето, че се задава новото издание на добре познат фест за независимо кино – Късо съединение 2012. От 9 до 29 август в Дом на киното, Евросинема, + това, Dada Cultural Bar, Американски център и Институт Сервантес (пълната програма може да видите тук) те очакват разнообразни късо и пълнометражни гъдели за окото от света и у нас.
Български късометражки – 9, 10, 11, 12, 13, 16, 17 и 21 август
България, 2012, 83 мин
Режисьори: Катя Тричкова, Пламена Христова, Цветелина Стоянова-Цвъ, Филип Андреев, Георги Мерджанов, Пламен Николов, Явор Гигов, Георги Кръстев, Андрей Андонов, Благослав Николов
Явно продукцията в късото бг кино толкова е скочила в последните години, че на това издание ще има две отделни селекции с такива филми. Стилово разнообразието е голямо – от социална документалистика (Резерват Северозапад) през ърбан романтика (Busking, Оранжево, почти кафяво, Ловецът и спирачката) до екзистенц етюди (Do You, Limbus, Краен срок, Котката на Шрьодингер).
Между кадрите / In Passing – 9, 15, 17, 19 и 21 август
САЩ-Ирландия-Холандия, 2011, 75 мин
Режисьори: Хайди Елис Бийвър, Кристофър Майкъл Биър, Дийн Кавана, Рузбех Рашиди, Рой Резаали, Питър Риналди, Кейт Шулц
Какво остава между кадрите на един филм? Може би суровата истина за живота, такъв несъвършен, монотонен, но и крайно лиричен... или поне такъв, какъвто го виждат концепт режисьорът Джеси Ричардс и неговите ремодернисти, вдъхновени да изразят тук живота изцяло по правилата на филмовия манифест на ремодернизма, създаден именно от Ричардс.
Скандинавско късо съединение – 10, 13, 15 и 23 август
Норвегия-Швеция-Дания, 87 мин
Режисьори: Хане Ларсен, Магне Петерсен, Ерик Розенлунд
Скандинавската програма е своеобразна минипанорама на шведския режисьор Ерик Розенлунд (с цели 4 негови филма), който поставя почти винаги своите герои в процес на адаптация. Към тях са добавени и 3 норвежки късометражки (Неподвижни птици, Ела, Боклукът), които си играят по темата как нещо прозаично и монотонно в ежедневието ни може да изглежда необикновенно и дори магично.
Сексът в случки / Scenes of a Sexual Nature – 10, 12, 18, 20, 23 и 27 август
Великобритания, 2008, 91 мин
Режисьор: Ед Блум
Лондон, но без Олимпийски игри. 7 (хомо и хетеро) двойки, 7 истори в един ден и един парк. Флиртове, семейни дилеми, закъснели любови, свеж хумор и диалози... абе, заглавието е достатъчно красноречиво, както Юън Макгрегър е достатъчно убедителен в ролята на... гей.
За 42 секунди / 42 One Dream Rush – 11, 13, 14, 17, 19 и 20 август
САЩ, 2009, 45мин
Режисьори: Дейвид Линч, Хармъни Корийн, Абел Ферара, Майк Фигис, Джеймс Франко, Азия Ардженто, Сергей Бодров, Микеле Чивета, Лари Кларк, Гаспар Ное, Таданобу Асано, Карлос Рейгадас, Ринко Кикучи, Шон Ленън
42 режисьори (кой от кой по-култов) снимат сънищата си в 42 секунди – едва ли има нужда от повече обяснения когато става дума за сънища, в които всичко е възможно.
Звездно късо съединение – 11, 13, 14, 17, 19 и 20 август
САЩ, 2010, 14 мин
Режисьор: Солве Съндсбо
Натали Портман, Хавиер Бардем, Майкъл Дъглас, Джеймс Франко, Венсан Касел, Тилда Суинтън, Мат Деймън, Робърт Дювал и кой ли още не в стилни едноминутни етюди в черно-бяло... гъдел за окото и подхранване на киноего митологията – олé!
Срещу забравата / Contre L'Oubli – 12, 14, 16, 18, 23 и 29 август
Франция, 1991, 110 мин
Режисьори: Жан-Люк Годар, Коста-Гаврас, Шантал Акерман, Ален Рене, Бертран Таверние, Джейн Бъркин, Патрис Льоконт, Мишел Пиколи, Доминик Данте, Клер Дени, Раймон Депардон, Мишел Девил
Amnesty International използват 50-ия си рожден ден, за да изпратят 30 писма до различни политически лидери по света, които да обърнат внимание на проблемите в страни като Етиопия, Сирия, Израел, Перу, Индия, Либия, Судан и Малави, а режисьори като Жан-Люк Годар, Коста-Гаврас и Патрис Льоконт визуализират посланията с помощта на големи актьори като Катрин Деньов, Еманюел Беар, Изабел Юпер, Шарлот Генсбур, Джейн Бъркин, Мишел Пиколи, Филип Ноаре и Карол Буке.
В страната на баските – 13 и 23 август, Институт Сервантес – 19:00 часа, вход свободен
Испания, 72 мин
Режисьори: Анхел Алдарондо, Изабел Ергера, Мигел Анхел Хименес, Борха Кобеага, Коте Камачо, Енрике Гарсия, Рубен Саласар, Асиер Алтуна, Алаитс Аренсана, Мария Ибаретхе
Испанската програма е събрала 8 филма с типични иберо темперамент и страсти – основни герои са любовта и приятелството (Амар, Хорошо, До тоалетна при гаджето, Откъснатата маргаритка) и екзистенц метафори за цвят (Стадото, Голямото надбягване, Exhibition 19).
Истерия / Rage – 14, 16, 19, 22 и 23 август
Великобритания-САЩ, 2009, 98 мин
Режисьор: Сали Потър
Нюйоркски моден блогър, задкулисни интервюта със звездите от модната сцена и убийствени монолози от Джуди Денч, Стив Бушеми, Джон Легуизамо, Даян Уийст, Еди Изард, Боб Балабан, Лили Коул и Джуд Лоу в ролята на... екстравагантен травестит.
Хептамерон / 7 seX 7 – 15, 18, 21 и 22 август
Хърватия, 2011, 87 мин
Режисьор: Ирена Скорич
Как изглежда класиката на Бокачо Декамерон през очите на хърватката Ирена Скорич? Като Хептамерон или 7 еротични новели, в които за секса, живота и киното няма скрита камера. Има само работеща камера.
Завладяването на Дивия запад / How the West Was Won – 22 август, Американски център – 18:00 часа
САЩ, 1962, 164 мин
Режисьори: Джон Форд, Хенри Хатауей, Джордж Маршъл
Тази година организаторите на Късо съединение се обръщат и към вечната класика в киното – епичната сага за построяването на железницата в Щатите ще ни върне във времето когато в Холивуд царуваха Джон Уейн, Грегъри Пек, Спенсър Трейси и Хенри Фонда.
Фул хаус по О'Хенри / O'Henry's Full House – 20 август, Американски център – 18:00 часа
САЩ, 1952, 117 мин
Режисьори: Хауърд Хоукс, Хенри Кинг, Жан Негулеско, Хенри Хатауей, Хенри Костър
5 разказа от големия О'Хенри (Даровете на влъхвите, Последният лист, Вождът на червенокожите, Фантето и хоралът, Тръбният зов), изиграни от Мерилин Монро и компания, обединени от кратки интродукции на друг американски литературен титан – Джон Стайнбек. Ммм... мирише на класика абсолют.
