My Mir
70-те, ролкови кънки, фънк, соул, диско, афро прически... или още една Roller Bounce вечер в клуба.
Какво?
Буги нощи на колела или римейк на класическите кънки дискотеки от 70-те. Да, също като онези прочути Soul Skate партита на детройтската легенда Moodymann, но с родни герои. Симпатягите от Roller Bounce организрат за трети път своята ролкова буги фиеста, така че... грабвай "колелцата".
Кой?
Ти, ролковите кънки/ ролерите (задължително е само да са със силиконови, а НЕ с пластмасови колелца) и музиката на Ramsey Hercules – естествено, както повеляват традициите, ще се лее обилно афро фънк-соул-буги-диско...
Кога & Къде?
20 февруари – клуб Mixtape5 – 19:00 часа
Вход – свободен, само трябва да си носиш ролковите кънки/ ролери
Защо?
Защото светът на колела е шарена калейдоскопична въртележка за малки и големи... защото време е (както пеят любими Мадагаскар герои) за...Раттататаратата... Afro Circuuus!!!
Що е то бордърбийткрос – ски и сноуборд трикове от зори до денс партита по здрач... или първото издание на музикалния фестивал Horizon по белите писти у нас и по-точно – Банско от 23 до 29 март.
Какво?
Не знам дали българи ще залеят "Обединеното британско кралство" след 2014, но вече повече от 10 години почервенели от забава поданици на кралицата масивно и фестивално заливат Източна Европа. В последните 7-8 години най-яркият пример е Хърватска – всяко лято плажовете ù поемат британци на чартър талази и супер фестивали като Garden, Outlook, Dimensions, Hideout и тазгодишния пресен-пресен (с убийствен лайнъп) Unknown. Беше време бийт чартърите да стигнат и до родната земя – неслучайно куратор на Horizon Festival е Джак Робинсън (един от създателите на споменатите Outlook и Dimensions) в компанията на True Badness промоутъра Том Пшеджемирски а.к.а Tommy Gun, които на принципа на зимни фестове като Snowbombing (в далеч по-скъпарските австрийски Алпи от родния Пирин) събират с точната вакса ски и сноуборд забава с авангарда на електронната музикална сцена.
Jackmaster
Кой?
Списъкът с артисти е по-дълбок от снежната покривка в Банско – родната гордост ще защитават обичани бийт посланици като 1000names, KINK, Nick Nikolov, Liubo Ursiny, а разнообразието от гости ще е пребогато – от експлозивни бас вариации (Jackmaster, Dark Sky, Loefah, Phaeleh, Eliphino, Throwing Snow...) през хаус и техно коктейли (Mark E, Crazy P, Maribou State, Eric Duncan, Ossie, Dan Beaumont, Waifs & Strays, Darling Farah, Randomer...) до дръменбейс лавини (Icicle, Cheeba, Biome, Benton...).
1000names
Партито ще се вихри в рамките на една седмица като отделните дни са запазени за шоукейс на различни парти организации (Electric Minds, Trouble Vision, Apex, NON, Shapes, Flux...) и може да отбележиш на 25 март представянето на родните Elevate с KINK, 1000names, Liubo Ursiny и Nick Nikolov.
KINK
Кога?
Horizon седмица от 23 до 29 март
Пълен фестивален пас – 200 лева – достъп до всички партита от 23 до 29 март.
Екстра пас – 380 лева – Освен достъп до партита, този пас включва и карта за използване на лифтовете и пистите в курорта. Имайте предвид, че достъпът до част от съоръженията може да бъде ограничен.
3 дневен пас – 140 лева – Този пас е валиден от 25 до 27 март. Осигурява достъп до трите вечери с участието на хедлайнерите на фестивала. Не включва достъп до ски съоръжения.
3 дневен екстра пас – 260 лева – Този пас е валиден от 25 до 27 март. Осигурява достъп до трите вечери с участието на хедлайнерите на фестивала + достъп до ски съоръженията.
Къде?
Horizon фестивалът се пуска по пистите, околностите и хотелите на Банско с две launch партита:
1 март – Банско, в клубовете Banderitsa, Happy End, Jacuzzi Bar, Oxygen с 1000names, Diamondz, Tommy Gun, Tekniq и Vanks
9 март – София, клуб Culture Beat – в бийт компанията на Liubo Ursiny, Nick Nikolov и Valdy. Билети – 5 лева / 10 лева
Nick Nikolov
Защо?
Причината за чартър британците е ясна – евтина куул забава с богати природни и човешки ресурси. Целта за нас – сбор от артисти, които нито един български промоутър (еднолично) не би имал смелостта и най-вече възможността да събере в един афиш. Изводът – трябва да живеем и работим ЗАЕДНО за една обща цел (независимо каква) – само така ще уцелим точната вакса.
"Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов" – това казва Октав (алтер-его героят на Фредерик Бегбеде от 9,99 лв.), докато се преквалифицира от рекламист в ловец на модели в Русия в романа Помощ, простете... и хлътва самоубийствено по 14-годишната золотая девочка Лена Дойчева. Дали любовта трае три години, Октав едва ли знае, но ето я и неговата изповед пред отеца от православния храм Христос Спасител в Москва...
В годината, когато навърших четирийсет години, напълно откачих. Преди това, като всички останали, се правех на нормален. Истинската лудост се проявява, когато социалната комедия приключи. Това се случи след втория ми развод. Бяха ми останали още малко пари и напуснах страната. Бях обичал, щях да обичам отново, но се надявах да мина и без любов – това "нелепо чувство, придружено от непристойни движения", както казва Теофил Готие. Впрочем бях зарязал всички твърди дроги, не виждах защо любовта да бъде изключение. За първи път от раждането ми живеех сам и се надявах известно време да се възползвам от това. Вероятно приличах на моята лишена от структура епоха. Признавам, че е отвратително да се живее без гръбнак. Наистина не знам как се справят останалите безгръбначни. Израснах в разделено семейство, преди да разделя и моето. Нямах нито родина, нито корени, не бях привързан към каквото и да било, освен към едно забравено детство, чиито снимки звучаха фалшиво, и към един лаптоп с безжичен интернет, който ми създаваше илюзията, че съм свързан с останалия свят. Върховната свобода за мен бе амнезията; в днешно време тя е много разпространена болест. Пътувах без багаж и наемах обзаведени апартаменти. Мислите си, че е кофти да се живее сред мебели, които не сте избирали? Не съм съгласен. Истински кофти е да прекарвате часове в магазина, колебаейки се между различни видове столове. Не се интересувах и от коли. Мъжете, които постоянно сравняват обема на двигателите си и губят ужасяващо много време в изброяване на различни марки, са просто жалки. Четях джобни издания, като подчертавах някои изречения с химикалка, преди да захвърля и двете в кошчето (книгата и химикалката). Опитвах се да не пазя нищо другаде, освен в главата си. Имах чувството, че съм задръстен от предмети, но май и от мисли, които като че ли заемаха още повече място. Старите ми телевизори бяха струпани в кашони, в един склад с ламаринен покрив в покрайнините на Париж. Задрасквах изминалите дни в бележника си като някой затворник, който дълбае черти на стените на килията си. Тъй като вече не четях френски вестници, научавах новините със седмици закъснение. "Виж ти, Еди Баркли умрял!" По цели седмици не излизах никъде, свързвах се със света единствено чрез сайтове за лекарства или за секс. През 2005-а не ядох нищо. Вярвах, че съм се освободил от миналото както се зарязва жена: подличко, без да застанеш очи в очи с нея. Въобразявах си, че съм гражданин на света. Възприемах Европа като древна забележителност, която може да бъде разгледана без екскурзовод, само с помощта на джобен джипиес – черна кутия, от която се разнася строг женски глас: "След 500 метра завийте надясно". Пишех пощенски картички, които не изпращах. Трупах ги в кутия за обувки, заедно с онези, които ми връщаха с печат: "Лицето вече не живее на посочения адрес". Не ми се щеше да тъгувам, но човек не може да забравя по поръчка. Не знам защо ви разказвам всичко това. Всъщност бих искал да ви разкажа как разбрах, че тъгата е необходима.
Дори професията ми не беше сериозна: ловец на таланти – звучи патетично. Плащаха ми, за да открия най-красивото момиче на света, а в Русия имах огромен избор. Понякога изпитвах чувството, че съм паразит, контрабандист или сводник; лешояд, който се храни единствено със свежа плът; капитан Ахав, чийто бял кит се нарича Миряна, Люба или Варвара. Професионалното ми бъдеще зависеше от няколко мерки, от някоя обиколка на гърдите, тънка талия или палав профил. От пръв поглед можех да различа непокорното носле, сластната уста, изпъкналото чело, скритата в пашкул копринена буба. Търсех точното съотношение между раздалечеността на очите и дължината на шията, съвършеното противоречие между безсрамието на напъпилата гръд и невинността на крехката ключица. Красотата е математическо уравнение: например разстоянието от основата на носа до брадичката трябва да е същото като от горната част на челото до веждите. Съществуваха определени норми – като "златното число" (1,61803399), което представлява височината на Хеопсовата пирамида, разделена на половината от основата ù. Ако разделите височината си на разстоянието от земята до пъпа ви, трябва да получите въпросното число, което следва също да е равно на разстоянието от земята до пъпа ви, разделено на разстоянието от пъпа до върха на главата ви. Иначе не ставате за чукане.
Ежедневието ми беше простичко: спане до късно, замаяно ставане към два следобед, кастинги и фотосесии, раздаване на визитни картички вечер. Пример за подражание ми бе Доминик Галас, прочутият французин, който през 1987-а бе открил Клаудия Шифър в някаква дискотека в Дюселдорф. Бе излязъл в пенсия на 43 години и го срещнах на плажа в Сен Бартелеми – готин тип, по-скоро добре запазен за човек, който не е спал двайсет години. Професията ни на естетически вербовчици е трудна – колко пъти бях вярвал, че съм попаднал на рядката перла, на бъдещата звезда, на извивките на столетието, за да установя, приближавайки се, че създанието е повехнало, пъпчиво, тлъсто, че брадичката ù е скосена, прасците ù се подуват, косите ù падат, сутиенът ù е празен, а коленете ù се извиват навътре? Галас често повтаряше следната сентенция (на Оскар Уайлд, но наобратно): "Не се доверявай на първото си впечатление, то винаги е неправилно". Клаудия Шифър не приличала на нищо, когато я видял да подскача на някакъв немски дансинг. Била висока тевтонска талпа като хиляди други, с четвъртити като зъбите ù рамене. Но той видял в нея потенциала на новата Бардо. Подобно на Гиа, грузинския вербовчик, който откри Наталия Водянова в Нижни Новгород, или на арменеца Тигран, който контролира набирането в Москва, той притежаваше набито око, поглед за нещата и необходимите връзки. Човек не става току-така откривател на модели: трябва да се надушват добрите предложения, да се поддържат контакти и да се спазват определени правила, най-важните от които са следните шест:
1. Не злоупотребявай сексуално с момичетата (освен ако те не го желаят).
2. Никога не искай телефона на момиче, което вече има договор с Гиа или Тигран.
3. Винаги се движи с кола с шофьор и телохранители.
4. Никога не заговаряй момичета, които нощем носят слънчеви очила.
5. Не докосвай кокаин.
6. И най-вече, никога не се влюбвай.
Фотогеничността е истинска загадка. Някои фантастични на живо момичета на снимка не приличат на нищо. Тогава най-добре ги изчукай и никакъв договор. Най-страхотните момичета не улавят светлината, докато някаква случайна мацка с кръгъл нос и хлътнали очи може да се окаже доходоносна, ако притежава божия дар да бъде обичана от камерата. Въпрос на костна система и индивидуалност, на сенки по бузите, на волева брадичка, на меланхолия или първичност в излъчването. Затова никога не излизам без добрия стар полароид. Цифровите апарати изравняват неравностите, дигиталното омазнява косата. Корин Дей открива Кейт Мос за първата ù сесия в "The Face", попадайки на моментна снимка, заснета от Сара Дукас от лондонската агенция "Сторм", която срещнала Мос на летището в Ню Йорк. Тогава малката англичанка била на четиринайсет години и мечтаела да стане стюардеса. Сега тя печели 30 милиона лири годишно (а нейната агентка взема 10 % от всичко, понякога нощем я сънувам!). Не знам дали днес на Кейт Мос ù се случва да пътува с пътнически самолет.
В работата си трябваше да знам кое им го вдига на пичовете. Момичетата, които карат жените да пазаруват, са онези, които възбуждат съпрузите им. А мъжете в началото на XXI век се възбуждаха от непорочността. Всички искаха непорочност, вероятно защото се намираха за отвратителни. Мъжете вече биваха привличани единствено от детската физика, вследствие на което жените се правеха на розови момиченца. Никога не съм се доверявал на мъже, които се появяват на публични места с хлапачки – те или са измамници от Сен Тропе, или са прикрити хомосексуалисти. Фукат се с тях като автомобилисти зад волана на новото си спортно купе. Във времето, когато красивата жена се бе превърнала в трофей, някои събирания приличаха на конкурси за дакели – печелеше този, който доведеше най-свежото зверче. Мъжете сравняваха телата на придружителките си, цвета на очите им, аромата на косите им и дължината на поводите им.
– Виж младата ми годеница със светлосините очи.
– Ти пък само погледни моята порцеланова кукла с извитите мигли.
– Много е стара. Да не си си забравил очилата?
– Твоята е като баба ми, пардон, като дядо ми. По-добре забий малката ù сестра.
– А пък дъщеря ù на твоята сигурно е по-готина.
– (Смехове.) Добре, че тези патки не говорят френски!
– Бягай, целуни я по бузката, като избършеш с брадата си част от грима, ще блесне бебешкият ù тен.
– Млъквай, че се влюбвам.
– Мога да ти отстъпя всичко, но не и нея.
– Не искам б. у. („втора употреба" на руски жаргон).
Жените също постоянно се преценяваха една друга, като проститутки на тротоара.
– Гърдите ми са по-големи от твоите!
– Да, но моите са истински!
Навсякъде претегляха телата като на пазарска сергия. Всички искаха да са неповторими, но в действителност всички желаеха да приличат на една и съща корица на списание. А чувствата по никакъв начин не влизаха в сметката. Хората мислеха, че се влюбват, а всъщност се подчиняваха на поредната кампания на Гес. Бяхме навлезли в епоха на сексуалното бездушие. Естествено, аз не познавах други времена, което прави всякакво сравнение трудно, но не вярвам човешките същества някога да са били толкова завистливи. Откакто егоцентризмът се бе превърнал във водеща идеология, хората напълно бяха луднали. Рекламните специалисти, които определяха световната мода, разполагаха с безпрецедентна в историята ударна сила. Годишните инвестиции за рекламно място биха премахнали десет пъти глада по света, но се считаше за по-наложително да се вадят нови и нови лица, за да могат луксозните марки да останат в top of mind на гладуващите. Философът от Карлсруе Петер Слотердийк бе нарекъл тази система "дезиризъм без граници". Ако групата "Конде Наст" им бе предложила, мисля, че огромното мнозинство млади дезиристи биха приели да си обявят нова война заради една публикация в следващия брой на "Вог".
Това бе епоха, в която единствената утопия беше физическа. Телевизионният сериал, който най‑добре обобщаваше първото десетилетие на XXI век, се наричаше "Клъцни/срежи". Двама пластични хирурзи от Маями обясняваха следното на своите клиенти: "Ако спрем да се борим за съвършенството, по-добре да умрем". Някои от диалозите в сериала ги знам наизуст. Момиче с писклив глас пее в началото: Make me beautiful. A perfect mind, a perfect face, a perfect life. Любимият ми епизод: третият, когато една дебелана се застрелва в устата, защото доктор Макнамара отказва да ù направи липосукция. Мозъкът на дебеланата опръсква снимките на топмодели, които е закачила в стаята си. Наистина много вълнуваща сцена, с хемоглобинови пръски върху гърдите на Ел Макферсън и панорама върху тлъстия труп, проснат на мокета като някой бял кит на Саут Бийч. Следва кадър на съвършено синьото небе на Флорида, символизиращо отсъствието на всякакво нещастие.
Човешкото око е естествено привлечено от правилните черти, гладката кожа и повърхността на устните. Правилният нос улеснява човешките взаимоотношения. Неслучайно наричат гърдите очи – те приковават погледите и насърчават към общуване. Логично е красивите да са по-добре платени от грозните, защото носят повече пари. Явно се налага да си инжектираме ботулинов токсин, за да получим повишение на заплатата, да добавяме по 50 грама във всяка гърда чрез периареоларен срез, за да се издигнем в предприятието, да преразпределяме мастната тъкан в бузите и да увеличаваме челюстта, за да се изкачим по социалната стълбица. Опитайте сами: ще видите, че повече ви се работи с млади и красиви същества, че се чувствате по-добре с хора, които нямат торбички под очите, че по-естествено се подчинявате на хармоничните, гладки, незасегнати от възрастта лица. Външността не просто прикрива истината, тя управлява.
Не знам дали имам сърце, но съм сигурен, че имам тяло, което бие. Не съм убеден, че заслужавам прошката на вашия Господ, но изповедта несъмнено ще ми помогне не по-зле от психоанализата, при това ще ми излезе по-евтино. Въпреки постоянното течение вашата огромна, претрупана с икони църква е най-луксозният диван. Открих го през нощта, през една леденостудена нощ, когато, подтикнат от гордостта на пиянството, реших да се опъна на приятелите ми и да се прибера пеша. "След 50 метра завийте наляво" – казваше ми моят механичен приятел, скрит в джоба на палтото ми. Ослепителната пълна луна бе нанизана върху вашата камбанария като курва на клиент. Спрях да се полюбувам на импровизираната гигантска целувчена торта край скованата в лед река. Сенките на крановете очертаваха квадрати по снега – крачех из някаква кръстословица. Дали луната не бе предизвикала прилив в мозъка ми? Не можех да откъсна поглед от вашия масивен събор, който ми напомняше купола на "Инвалидите", където погребали Наполеон, след като се отказал да завладява страната ви. Въпреки настоятелните молби на мис Джипиес, обиколих площада, докато не измръзнах напълно (нали си спомняте, че беше 39 градуса под нулата?). Когато най-накрая плахо се приближих до вашата свещена сграда, каква бе изненадата ми да ви видя да излизате, отче йерохпромандрит, загърнат в дълга, покрита със скреж мантия! Бяхте само помощник-поп, стажант-поп с лош френски, когато ви срещнах на улица "Дарю", а аз бях дописник във Воаси. А сега сте глава на най-голямата черква в Москва! Не знаех, че може да се стигне от улица "Дарю" до Москва, без да се мине през квадратчето Константинопол! Вие не се бяхте променили, но аз – да: заради къдравата ми брада ви отне известно време да ме познаете. После избухнахте в смях и отидохме да се подслоним в преддверието, преди да се уговорим за тази изповед. Спомняте ли си гуляите ни на "Дарю", в руската бакалия, преди повече от десет години? Това ставаше през XX век, когато Църквата ви беше преследвана... Как се казваше хубавката сервитьорка, която пълнеше чашките ни с черешова водка... Олга? А, да, Олга, добра памет имате... Признайте, че малката доста ви привличаше! Една от първите блондинки в живота ми. Спомням си кръглите ù горещи гърди, като излезли от фурната кифлички. Можеше да изпита оргазъм само от зърната, без да се докосва долу, достатъчно бе да ги ощипеш силно и изпадаше в несвяст. Да, митрополите, имах малка история с нея, от която стените на таванското студио се тресяха... Целуваше се като ескимос, потърквайки нос в моя. Много ви обичаше. Трябваше да се ожените за нея, защото нали на православните свещеници им е позволено! А, все още сте ерген? Ха-ха, не е глупав попът! Извинете, шегувах се. Колко се радвам да ви видя отново, отче, след всички тези години! Нищо не е случайно – имахме среща. Нощта, когато се заклех да се видим отново, щях да умра от студ. Оттогава съм като всички останали – нося абсурдна кожена ушанка и водонепромокаем зелен анорак. Мразът е лек срещу дендизма.
Помощ, простете (превод Георги Ангелов, 184 стр, цена 12 лева, издателство Колибри) е в книжарниците
Филмът Идеалът по романа Помощ, простете и срещата с Фредерик Бегбеде откриват фестивала CineLibri 2016 – 5 октомври (Зала 1, НДК, 19:00), 13 октомври (Люмиер, 19:00), 15 октомври (Люмиер, 19:00) и във Варна – 7 октомври (ФКЦ, зала Европа, 20:15)
В не толкова далечното бъдеще... доларът е обвързан с китайския юан, корпорацията Щаатлинг–Уапачунг осигурява на своите клиенти "безкрайно удължаване на живота", а координаторът в отдел Следчовешки услуги Лени Абрамов (най-обикновен притеснен човек, висок метър и седемдесет и пет, 73 кила, с леко обезпокоителен индекс на телесната маса 23,9 и нисък рейтинг на персонален сексапил) е лудо влюбен в младата Юнис Парк... Добре дошли в света на Гари Щейнгарт – първият американски (роден в Санкт Петербург) писател, носител на наградата Удхаус през 2011 и неговата Супертъжна истинска любовна история (откъс от романа четете по-долу), която продължава традицията от Абсурдистан (хитовият бестселър на Щейнгарт) да жонглира с трагично и комично, така както стендъп комиците разиграват абсурдни вицове и ситуации.
Мили мой дневнико,
Днес взех важно решение: никога няма да умра.
Други ще мрат около мен. Ще бъдат сведени до нула. От личността им нищо няма да остане. Ключът на лампата ще е щракнал. Лъскави мраморни надгробни плочи ще бележат техния живот и целокупност с фалшиви общи приказки ("звездата ù грееше ярко", "вечно незабравимият", "любителят на джаза"), после я ще ги отнесе крайбрежно наводнение, я ще ги разкъса някой генно модифициран бъдещ пуяк.
Не ги слушайте, като ви разправят, че животът бил пътешествие. За да е пътешествие, едно пътешествие трябва да има крайна цел. Като взема шеста линия на метрото да се видя със социалната служителка – на това му викам пътешествие. Когато умолявам пилота на тая тресяща се над Атлантика бракма на "Юнайтед Континентъл Делтамерикан" да обърне и да поеме курс обратно към Рим и към измамните прегръдки на Юнис Парк – на това му викам пътешествие.
Ама чакай. Има и друго, нали? Имало и наследственост. Не сме умирали, понеже потомците ни живеели и след нас! Ритуалното предаване на ДНК, мамините масури, долната бърна на дядо, "децата са нашето бъдеще". Последното е цитат от "Най-великата обич" на поп дивата на 1980-те години Уитни Хюстън – деветото парче от едноименния ù първи албум.
Глупости на квадрат. Бъдещето принадлежи на децата само в най-тесния, най-преходния смисъл на думата. Тяхно е дотогава, докато не измрат и те. Следващата строфа от песента: "Предайте им знанията си и ги оставете те да водят" – призовава възрастния човек да се откаже от своето аз в името на бъдещите поколения. Като кажеш: "Живея за децата си", все едно признаваш, че скоро ще умреш и животът ти на практика вече е приключил. По-точно би било да се каже: "Умирам постепенно за децата си."
А какви по-точно са децата ни? Свежи и пролетни в своята младост; непознаващи смъртта; мятат като Юнис Парк алабастрови нозе из високата трева – сърнета, сладки сърнета, грейнали в замечтаната си пъргавост, слели се в едно с привидно простото естество на заобикалящия ги свят. И после, след има-няма век, гледаш как бедна гледачка мексиканка им бърше лигите в някой приют в Аризона.
Сведени до нула. Даваш ли си сметка каква несравнима с нищо друго трагедия е всяка тиха смърт от старост на осемдесет и една? Няма ден, в който хора, индивиди – американци, ако така ти звучи по-тревожно – да не се свличат по очи на бойното поле и никога повече не се изправят. Престават да съществуват завинаги. При това говорим за сложни личности, чиито представи за световете, летящи в безкрайните вселени, биха шашнали аналоговите ни предци – овчари, прехранващи се със смокини. Всички тези хора са малки божества, носители на обич, дарители на нов живот, невъзпети гении, богове ковачи, които всяка сутрин стават в шест и петнайсет, включват кафе машината и нашепват безмълвни молитви да устискат до утрешния ден, до вдругиден, после до абитуриентския бал на Сара, а след това...
Сведени до нула.
Но не и аз, дневнико мой. Късметлия си ти. Макар да не го заслужаваш. От днес нататък ти предстои да научиш за най-великото приключение, преживяно някога от най-обикновен притеснен човек, висок метър и седемдесет и пет, 73 кила, с леко обезпокоителен индекс на телесната маса 23,9. А защо "от днес" ли? Защото вчера се запознах с Юнис Парк, а тя ще ми е вечната опора.
Хубаво ме огледай, дневнико мой. Какво виждат очите ти? Слаб мъж с лице, сиво като потънал крайцер, любопитни влажни очи, високо лъскаво чело, върху което дузина пещерни човеци биха могли да нарисуват нещо хубаво, сърповиден нос над малката сбръчкана уста, а отзад – все по-олисяващо теме, съвпадащо идеално с очертанията на великия щат Охайо, и тъмнокафява бенка, отбелязваща столицата му Кълъмбъс. Слаб. Слабостта във всяко отношение е моето проклятие. Едно никакво тяло в свят, който признава само невероятно изваяните фигури. Тяло на хронологична възраст трийсет и девет години, а вече натъпкано с "лош" холестерол, с увеличена секреция на АКТХ и с всичко друго, което обрича сърцето, разбива черния дроб и гръмва всички надежди. Дневнико мой, ако Юнис не ми беше дала подбуда да живея, преди седмица нямаше изобщо да ми обърнеш внимание. Допреди седмица просто не съществувах. Пак тогава, преди седмица, в ресторанта в Торино заприказвах един потенциален клиент – класически привлекателен индивид с висока нетна стойност. Той вдигна очи от зимното си болито мисто, впери поглед право покрай мен, сведе очи към свареното съвкупление на своите седем вида меса в седем зеленчукови соса, пак вдигна очи, пак впери поглед право покрай мен – явно, за да бъда забелязан дори бегло от някой член на висшето общество, трябва първо да прострелям с горяща стрела танцуващ лос, или държавен глава да ме срита в ташаците.
И въпреки всичко, дневнико мой, на твоя предан автор, на тази нищожна личност ù е писано да живее вечно. Техниката за тази цел е почти готова. И аз ще съм първият, който ще се възползва от нея – аз, координаторът (седми разряд) на дейността по установяването на контакти с привързаните към живота в отдел "Следчовешки услуги" на корпорацията "Щаатлинг–Уапачунг". Достатъчно е да съм изряден и да вярвам в себе си. Да избягвам трансмазнините и пиячката. Да поглъщам огромни количества зелен чай и алкализирана вода и да предам генома си на онези, на които трябва. Да възстановя своя загиващ черен дроб, да презаредя цялата си кръвоносна система с "интелигентна кръв" и да си намеря тихо и топло (но не горещо) местенце, където да прекарам лютите сезони и холокостите. А когато на Земята времето ù изтече, което е неминуемо, да замина за нова земя – още по-тучна, но с по-малко алергени; а когато след около 10 (на 32-ра степен) години от днешна дата, в разцвета на моя разум, вселената ни реши да се самопогълне, личността ми ще скочи през черната дупка и ще сърфира в измерение, пълно с невъобразими чудеса, където нещата, с които съм живял на Земя 1.0 – тортели лукезе, сладоледа с шамфъстък, първите "тави" на групата "Велвет Ъндърграунд" и загорялата от слънцето гладка кожа, опъната върху меката барокова архитектура на двайсет и нещо годишни бедра – ще ми се струват тъй смешни и инфантилни, колкото дървените кубчета, бебешките храни и играта "Саймън казва".
Точно така: няма никога да умра, каро диарио. Никога, никога, никога, никога. А ти, ако се съмняваш в думите ми, върви по дяволите.
Вчера беше последният ми ден в Рим. Станах към единайсет, пих едно кафе макиато в бара, който предлага и фантастични медени кифлички, докато антиамерикански настроеното десетгодишно хлапе на съседите ми скандираше от прозореца: "Не щем глобализация! Спрете я веднага!"; с увит врат в топлата памучна хавлиена кърпа на чувството за вина, че не върша в последните минути някаква спешна работа, докато апаратът ми жужи с контакти, данни, снимки, предвиждания, карти, доходи, звуци, бяс. Поредният ден на скитане в ранното лято по улиците, на които поверявах съдбата си, в прегръдката им, в топлите им като фурна вечни обятия.
Стигнах там, където всеки път стигам. До най-красивата сграда в цяла Европа. Пантеонът. Ротондата с идеални пропорции, вдигнала високо тежестта на купола, който виси във въздуха с ледена математическа точност; окулусът, през който се процеждат римските дъждовни и прежурящи слънчеви порои; преобладаващите все пак хладина и сянка. Нищо не би могло да омаловажи Пантеона! Нито крещящите шарки на религиозното му преобразяване (официално се води църква). Нито надутите, охарчили се до последното евро американци, надяващи се да намерят дебела сянка под портика. Нито съвременните италианци, които се бият и разправят отвън, където момчетата гледат да го вкарат на момичетата, мотопедите бръмчат тихо под косматите им нозе и състоящи се от няколко поколения фамилии пращят от пъпчива жизненост. Не, намирам се в най-славния сътворен от човешка ръка надгробен паметник на човешкия род. И когато надживея земята и напусна привичното ù лоно, ще взема със себе си спомена за тази сграда. Ще го закодирам с нули и единици и ще го излъча в целия космос. Вижте творението на примитивния човек! Забележете първите му копнежи за безсмъртие, дисциплината и всеотдайността му.
Вчера – последният ми ден в Рим. Изпих си макиатото. И вероятно в очакване на любов си купих скъп дезодорант. После ударих тричасов леко онанистичен следобеден сън в своя безотговорно озарен и задушаван от слънцето апартамент. След което на партито на приятелката ми Фабриция се запознах с Юнис.
Чакай, чакай. Не беше точно така. Нещо обърках хронологията. Излъгах те, дневнико мой. Не съм стигнал още до пета страница и започнах с лъжите. Преди купона у Фабриция се случи нещо ужасно. Толкова ужасно, че чак не ми се описва, тъй като ми се ще да си положителен дневник.
Ходих до американското посолство.
Изобщо нямах подобно намерение. Но един приятел, Санди, разправя, че ако си прекарал над 250 дни в чужбина, а не си се записал в официалната програма за завръщане на американските граждани "Добре си се завърнал, приятелю", още на летище "Кенеди" може да те гепят за противодържавна дейност и да те тикнат в някой "охраняван проверочен пункт" някъде в северните райони на щата Ню Йорк.
А пък Санди знае всичко – той е моден стилист, – така че реших да се възползвам от ярко формулирания му силно подкладен от кофеина съвет и се запътих към Виа Венето, където зад наскоро издълбания ров с вода блаженства кремавият дворец на нацията ни. Но и това май няма да е за дълго. Санди разправя, че поради липса на средства Държавният департамент се принудил тия дни да продаде целия огромен комплекс на норвежката държавна нефтена компания "СтатойлХидро", та когато се добрах до Виа Венето, вече придаваха на дърветата и храстите му източена агностична форма по вкуса на новите им притежатели. Бронираните закрити камиони на преносвачите бяха обградили в кръг комплекса, а отвътре се носеше шумът на масивно унищожаване на документация.
Зад перилата, очертаващи опашката пред визовия отдел, беше почти безлюдно. Броят на желаещите да емигрират в САЩ бе спаднал до неколцина изключително тъжни и бедстващи албанци, а самотната им бройка бе допълнително обезкуражена от плаката с изображението на наперена видра със сомбреро на главата, която се мъчи да се покатери в претъпкана гребна черупка, с наслов "Местата в лодката свършиха, амиго".
След като му размахах паспорта си, по-възрастен от мен мъж ми изкрещя нещо неразбираемо иззад преградата от плексиглас в импровизирана будка за охраната. Най-сетне отнякъде се появи задължителната за такива места компетентна филипинка и ми даде знак да мина по препълнения с вещи коридор до някакво подобие на занемарена класна стая в обществена гимназия, разкрасена в цветната тоналност на кампанията "Добре си се завърнал, приятелю". Тук мексиканската видра от кампанията "Местата свършиха, амиго" бе американизирана (сомбрерото бе заменено с триъгълна червено-бяло-синя кърпа, овързана на косматата гушка) и бе яхнала някакъв глуповат на вид кон, и двамата устремени към буйно изгряващо – предполагам, азиатско – слънце. Половин дузина мои сънародници седяха зад нащърбени бюра и мърмореха нещо в апаратите си. Върху празен стол имаше слушалка с вид на умрял плужек и надпис: ПЪХНЕТЕ СЛУШАЛКАТА В УХОТО СИ, СЛОЖЕТЕ АПАРАТА СИ ВЪРХУ БЮРОТО И ИЗКЛЮЧЕТЕ ВСИЧКИ НАСТРОЙКИ ЗА СИГУРНОСТ. Изпълних разпореждането. В ухото ми задрънча електронна версия на "Розовите къщи" на Джон Кугър Меленкамп ("Ама и тая Америка си я бива, бейби!"), на екрана на апарата ми се довлече едрозърнесто изображение на храбрата видра с буквите УВА на гърба, които се разгънаха в трептящ надпис "Управление за възстановяване на американщината".
Видрата се изправи на задните си крачета и най-старателно се отупа от праха.
– Здрасти, приятел! – рече с достоен за обожание електронен глас на карнавален викач. – Казвам се Джефри Отър и бас ловя, че ще се сприятелим!
Обзе ме чувство за несрета и самота.
– Здрасти – отвърнах. – Здравей, Джефри.
– Здравей и ти! – каза видрата. – Желая да ти задам няколко дружески въпроса единствено със статистическа цел. В случай че не желаеш да отговориш на някой въпрос, достатъчно е да кажеш: "Не желая да отговоря на този въпрос." И не забравяй: моята цел е да съм ти полезен! Добре. Започваме с най-простото. Кажи ми името си и номера на социалната си осигуровка.
Огледах се. Всички около мен шепнеха припряно разни неща на своите видри.
– Леонард или Лени Абрамов – измънках и съобщих номера на социалната си осигуровка.
– Здравей, Леонард или Лени Абрамов, 205-32-8714. От името на Управлението за възстановяване на американщината имам удоволствието да те посрещна с "добре дошъл" при завръщането ти в новите Съединени американски щати. Пистааа! Вече нищо не може да ни спре! – и щеше да ми пукне тъпанчето с откъс от диско хита на Мъкфадън и Уайтхед "Нищо не може ни спря". – Кажи ми сега, Лени. По каква причина напусна нашата страна? По работа или на почивка?
– Работа – рекох.
– И в какво се състои работата ти, Леонард или Лени Абрамов?
– Ами... Безкрайно удължаване на живота.
– Каза "Нетрайно утежняване на живота". Правилно ли чух?
– Безкрайно удължаване на живота – рекох.
– На скала от хиляда и шестстотин каква кредитоспособност имаш, Леонард или Лени?
– Хиляда петстотин и двайсет.
– Браво на теб. Явно знаеш как да броиш и центовете, а? Значи имаш пари по банковата си сметка и работиш по "нетрайно утежняване на живота". Сега няма как да не те попитам: а член ли си на Двупартийната партия? И ако си, би ли желал да стриймваме до апарата ти новия ни седмичен бюлетин "Нищо не може ни спря!"? В него ще намериш всякакви полезни съвети как да се реаклиматизираш към живота в нашите Съединени щати и как най-ефективно да вложиш парите си.
– Не съм член на Двупартийната, но да, с най-голямо удоволствие бих получавал новия ви стрийм – казах със сговорчив тон.
– Чудесно! Вече си включен в списъка ни. Кажи ми, Леонард или Лени, докато беше в чужбина, имаше ли възможността да се срещнеш със симпатични чужди граждани?
– Да – отвърнах.
– И с какви по-точно?
– Само от Италия.
– Каза "Сомалия".
– Само от Италия – повторих.
– Каза "Сомалия" – настоя на своето видрата. – Нали знаеш колко самотни се чувстват американците в чужбина? Най-редовно им се случва! Затова аз все си седя в родната рекичка. За какво ми е да ходя другаде? Само за статистиката, позволи ми да те попитам: имал ли си интимни физически връзки с не-американци по време на престоя си?
Вперих поглед във видрата, а ръцете ми под бюрото се разтрепериха. Този въпрос на всички ли го задават? Нямах ни най-малкото намерение да попадам в "охраняван проверочен пункт" някъде на север единствено задето бях се пуснал на Фабриция, воден от желанието да скрия в нея чувството си на самота и непълноценност.
Супертъжна истинска любовна история (превод Венцислав К. Венков, стр. 344, цена 18 лева, издателство Колибри) е в книжарниците
