My Mir

След срещата с три силни и оригинални фемина-синт образи, сега е време да разберем как мъжката ръка пипа синт кийборди, осцилатори... и други 3 в 1 генератори на електросигнали.

Ben Frost vs Alessandro Cortini vs Not Waving

Кой? – Бен Фрост, австралийският нойз шаман; Алесандро Кортини или синт мастерът в Nine Inch Nails институцията; Алесио Наталиция или бриталианският синт двигател с вътрешно Not Waving горене.

Какво? – Синт Дисторшън на Света – да, и трите албума тук – The Centre Cannot Hold (на Бен Фрост), Avanti (на Алесандро Кортини) и Good Luck (на Not Waving) – използват синтезаторни трикове, за да изразят изкривяването и криворазбраността на Света около нас... Дотолкова, че ако подредиш заглавията на трите албума може и да намериш ПостАпокалиптичен път към... Нов Живот.

Достатъчно е дори само да погледнеш заглавията в The Centre Cannot Hold, за да разбереш (без да си на "ти" със силно-социалната ангажираност на Бен) отношението на австралийския нойз шаман към Света наоколо – импресията A Single Hellfire Missile Costs $100,000 и мускулните инжекции Threshold Of Faith, Trauma Theory, All That You Love Will Be Eviscerated и Entropy In Blue са достатъчно красноречиви, а drone нойз аргументите в тях в комбина с китарен дисторшън и ембиънт размисли в A Sharp Blow In Passing, Eurydice's Heel, Meg Ryan Eyez, Healthcare и Ionia не само казват (без думи) повече от всички думи за състоянието на Света, но и... намигат към идеята, че всичко на този свят е циклично... вълна след вълна... като аудио-визуалните вълни в лайв шоуто на Фрост.

Идеята за цикличност живее и в Avanti – проектът, който Алесандро Кортини представи миналата година на фестивала Berlin Atonal – идеята за израстването, от детските спомени (и логично със заглавия на родния за Алесандро италиански език) с преминаващите през всички цикли на живота Iniziare, Perdonare, Aspettare, Non Fare, Vincere и Perdere до синт кресчендото на финала на Finire... като безкрайно равна ЕКГ линия на Живота.

Кривите Синт линии на Живота вълнуват и Алесио Наталиция – да, той използва повече вокали от дебютния си Animals като в Where Are We, ювелирната комбина с Marie Davidson, но често гласовете при него играят като ритъм пулс в еклектичния му синт калейдоскоп.

Me Me Me, Children Are Our Phuture, Her Quality и Tool [I Dont Give A Shit] разиграват по този начин сцени от изкривения технопоп живот наоколо, достигащи до синт нойз откровенност в Walk Of Shame и Watch Yourself, а синт съвършенството в Teach Me и Roll Along With The Pain Of It All [I'll Text U] разкрива как да се справиш с... Хаоса наоколо.

Кога? – идеален саундтрак за справяне с предзимната депресия... или както се казва Roll Along With The Pain Of It All.

Защо? – защото когато The Centre Cannot Hold, даваш Avanti и си пожелаваш Good Luck... така е в Живота... Вълна след Вълна...

KiNK – Playground

Кой? – Страхил Велчев... или просто род(е)ният King KiNK.

Какво? – Страхил Бийт Плете, през Три Бийта Преплита – "Едва ли много диджеи ще пускат тракове от албума в сетовете си" казваше Страхил, когато си говорихме за дебютния Under Destruction, който, наистина, пое по модуларен синт път към аванюристичен чуден трип на подсъзнанието. Сега, обаче, няма да е така, защото Страхил се завръща в Началото на Играта – там, в клубния Playground на Нощта и моментите, които му носят няколко години поред титлата #1 Live Act в RA класацията... там, където семплирания ретрошик есид хаус и техно се превръщат в авторски, съвременни клубни оръжия за масово денс поразяване... Да, това е "денс" албума на KiNK, който всички очакваха от него, а той ги изненада с Under Destruction... Да, неведнъж сме казвали, че Страхил играе като малко дете (неслучайно невръстният Страхо ви гледа от корицата на албума) в еуфория от новите си играчки зад пулта...

И ако Играта в Playground започва с мост към Under Destruction в Soar, A Taste of Metal, Peter Plet Plete и завършва подобно с The Universe In Her Eyes, то Samodiva (с Рахел/Rachel Row, естествено), Perth, Yom Thorke, Suncatcher, Organ и Five са играчките за масово денс поразяване, които, в последните две години, се превръщат в епицентър на KiNK лайв акциите... точно толкова епични, колкото моментът, в който The Russian завъртя Big Wheel сцената на Melt! в лудешки танц преди две години.

Кога? – в Playground-а на Нощта, когато може да срещнеш Samodiva и The Russian с A Taste of Metal в устата и неусетно да се озовеш в Perth по изгрев слънце и да играеш Suncatcher на плажа.

Защо? – защото, който Бийт Plet Plete печели... Samodiva с The Universe In Her Eyes.

KiNK Live © фотография MIR

Неслучайно гост на втория концерт бе Emika – дискусията за мястото и правата на жените в Музиката малко позакъсня, но ето че, вълна след вълна, бийтфемина естетиката е в апогея си, а сега, 3 в 1 се срещаме с трима артисти, които дават на електронната музика това, от което винаги има нужда – силни и оригинални фемина-синт образи.

Kaitlyn Aurelia Smith vs Colleen vs Fever Ray

Кой? – Кейтлин Аурелия Смит, Синт ангел от Градът на Ангелите; Сесил Шот или френският Captain Of Синт адаптацията на Colleen; Карин Дрейер Андерсон, шведската The Knife Сестра и Синт Майка на Fever Ray.

Какво? – No Man Is Big Enough For My Synth – да, говорим за синтезатори – Buchla модулации, Roland и Rhodes вариации, джобни синт модификации и всевъзможни MIDI кийборд асоциации, но... говорим за "звуците, музиката, която идва от дъното на тялото, дори не на душата", както го описа най-добре Емика... говорим не само за синт спектъра на женската Душа... говорим за синт призмата на Утробата – това, което винаги ще отличава Жените от Мъжете... защото и трите албума тук – The Kid (на Kaitlyn Aurelia Smith), A Flame My Love, A Frequency (на Colleen) и Plunge (на Fever Ray) – се раждат именно там...

"This Country Makes It Hard To Fuck" ехти гласът на Карин в This Country и разказва мястото в Света на Жената днес... маркира правата, очертава сексуално насилие (и други вечно актуални фемина проблеми днес), но... всъщност всяко от 11-те парчета (дори инструменталното и заглавно Plunge) във втория Fever Ray албум разкрива отделна фемина история, за да се получи... нещо като колективен портрет. Нещо, което напомня унифицираните, безполови карнавално-шамански кожи-костюми, в които Карин обличаше лайв бенда си преди 8 години (о, да убедихме се с очите си колко са впечатляващи наживо) – разликата е, че сега всичко е оголено (езотеричните и метафорични костюми падат) и има подчертано фемина образ, заради което очакваме с нетърпение сценографията на Fever Ray турнето през 2018.

И така оголеното тяло танцува по ръба на последния The Knife албум (Wanna Sip, A Part of Us, IDK About You, An Itch и емблематичното This Country) и дори залита в Silent Shout спомени (Plunge, Falling и To The Moon and Back звучат така сякаш Peder Mannerfelt е искал да избяга от работата си по Fever Ray дебюта и да я замени с ко-продуциране на The Knife теми), докато търси синт утробата на дебютния Fever Ray – Mustn't Hurry, Red Trails и Mama's Hand убеждават, че Paula Temple е помогнала на Карин да открие своята пораснала Fever Ray синт версия и най-вече образа на Синт Майка за пример и разкош.

А когато Кейтлин Аурелия Смит среща Buchla, Бащата на всички модуларни синтезатори, едва ли е вярвала, че един ден ще изпее "I Feel Everything At The Same Time" – емблематичният припев от An Intention не само чудесно обобщава епичната хармония от контрастни синт генерирани усещания за Света наоколо в новия ù албум The Kid, но и се превръща в чудна метафора за Душата на жената като кошер от емоции.

В този кошер Кейтлин Аурелия е Кралицата-Майка, а нейните синт-пчели-работнички (в това число и берлинския оркестър Stargaze – да, Смит надгражда миналогодишния шедьовър EARS с флейта, тромпет, чело...) не просто жужат и звукомедничат, ами с I Am A Thought, An Intention, In the World, To Follow And Lead, I Am Curious I Care и I Will Make Room For You изграждат основите на душевната пита на Жената, която не просто се пита Who I Am & Why I Am Where I Am, а знае, че ще даде всичко To Feel Your Best, защото е убедена, че е In The World But Not Of The World.

Да, за един възможен, по-добър Another World говори и Сесил Шот в A Flame My Love, A Frequency – наистина, минималистичните синт епоси като November, Separating, Winter Dawn и заглавното A Flame My Love, A Frequency директно, искрено и минорно възкресяват апокалиптичната атмосфера след терор атаките в Париж през ноември 2015, но, всъщност... из целия албум на Сесил става дума за адаптация...

Адаптиране към различните честоти на чувствата и емоциите... също като адаптирането към нови, променящи се светове... също като адаптирането към нови изразни средства (всеки нов Colleen албум, дори предишният Captain Of None, е записван с различни инструменти – актуалният е с два мини-синтезатора)... А в Another World, The Stars Vs Creatures, One Warm Spark и Summer Night (Bat Song) способността на женската Душа да се адаптира, но и да променя/да моделира по свой вкус неблагоприятната среда на Живот достига семпло съвършенство... до момента, в който "The Stars Will Have The Last Word / And Outshine Us"...

Кога? – в November дните и нощите, когато усещаш, че си In The World But Not Of The World и искаш да отлетиш To The Moon and Back.

Защо? – "It's Not Hard To Love Me" както казва Карин и наистина, никак не е трудно да обичаш Fever Ray, Kaitlyn Aurelia Smith и Colleen, и тяхната Музика, която идва от дъното на Тялото, дори не на Душата...

3 в 1 събираме трима неподражаеми артисти, които дават на Музиката театрален мизансцен, на който да се вихри Кабарето на Битието...

King Krule vs Ben Clementine vs Högni

Кой? – Арчи Маршъл, пънк-гласът на spoken word поезията; Бенджамин Клемънтайн, декаденс-гласът на номад поезията; Хьогни Егилсон или гласът зад не един и два GusGus и Hjaltalín хита, бликащ като поезия, родена от лава, застиваща върху исландски лед.

Какво? – Кабаре Да Да – да, гласовете и на тримата – Арчи, Бен и Хьогни – са толкова контрастни, колкото различни един от друг са и техните нови албуми, но достатъчно е да чуеш дори първите песни от The OOZ (на King Krule), I Tell a Fly (на Бенджамин Клемънтайн) и от соловия дебют Two Trains на Högni, за да осъзнаеш, че все пак те споделят нещо общо – и трите албума сякаш са родени на сцената на кабаре, като онова Cabaret Voltaire, родило Dada движението, защото също като в Dada естетиката и трите албума забъркват толкова контрастни и еклектични елементи в едно, че се получава нещо... което няма еквивалент и трудно влиза в измислените досега жанр-рамки...

Арчи Маршъл опита да смеси поезия, музика, рисунки и видео в предишния си проект A New Place 2 Drown, но сякаш именно в света на The OOZ това вече се получава натурално и перфектно – Dum Surfer, Slush Puppy, Logos, Lonely Blue, Cadet Limbo, Czech One, Half Man Half Shark и La Lune рисуват лабиринта на съвременния свят, с трипхоп-блус-пънк-боса нова щрихи, в който се лутаме като лабораторни мишки, които в края на работния ден се забиват в The OOZ кабарето, за да забравят докъде са стигнали и... утре да започне всичко отначало.

Не по-малко метафорична и символистична е картинката и при Бенджамин Клемънтайн – пътят по който достигна до Mercury Prize наградения си дебют At Least for Now и номадския (все още) живот, който води му помагат да усети контрастите по света и бездните, делящи хората, така че да ги превърне в театър на сетивата, в който неподражаем глас, пиано, клавесин, хор и барабани разказват нео-ноар-оперета за Света и... личното спасение – Farewell Sonata, God Save the Jungle, Better Sorry Than a Safe, Phantom of Aleppoville, Jupiter, One Awkward Fish и By the Ports of Europe водят отвъд земните кръгове на Ада... поне докато си в Ave Dreamer кабарето на Бен.

В кабарето на Хьогни Егилсон (неслучайно в актива му, освен всичко, се броят и няколко саундтрака за театрални представления) картинката е малко по-различна, но отново става дума за лично спасение – когато единствените два локомотива, набраздявали някога исландската земя, Minør и Pionér (откъдето идва и заглавието на албума) са спрени от движение (изпълнили задачата си по пренасяне на материалите за строежа на пристанището в Рейкявик), тогава Хьогни не е бил дори роден, но... затова метафорите са ни подръка. Все пак, всеки някога се е чувствал "спрян от движение", потънал в забвение след като е изпълнил мисията си, нали...

А Хьогни изпълни перфектно мисията си и в GusGus, и в Hjaltalín, и сега дойде момент за най-личното, най-интимното, най-скъпоценното... време за себе си. За личното кабаре на емоциите... шарено и амбивалентно, колкото Живота... Време за раздяла с миналото (Break-up и Parallel), за сбогуване със страховете (Crash и Shed Your Skin), време за хорова полифония на Мечтите с Komdu með, Andaðu, Óveðursský и Enn næða orð, които да поставят релсите за нов Живот.

Кога? – в есенните следобеди на непримиримост към статуквото, за да се събудим в зимата на нашето доволство.

Защо? – защото Кабарето на Живота кара Битието на Поезията да звучи непосилно леко... или както казват исландците: Andaðu/Диша се!