My Mir

След като се изгубихме 3 в 1 в Бермудския триъгълник на нео-соула по мъжки, сега се обръщаме към женското Начало и Бъдещето на онези Гласове, сякаш създадени за соул музиката – забравяме клишета като Глас-кадифе-коприна-сатен- и просто слушаме...

Ibeyi vs Sudan Archives vs Kelela

Кой? – Лиза-Кейнде и Наоми Диаз или нео-фемина-кахон близначките Ibeyi; Келела Мицанекристос или просто Kelela-гласът на нео-аренби живота; Sudan Archives или момичето от Охайо, което намери решението на уравнението цигулка + глас + бийт = нео-соул.

Какво? – No Man Is Big Enough For My Voice – да, не е за вярване, че в края на 2017-а все още говорим за равноправие на половете в музикалната (и не само) индустрия; не е за вярване, че 17 години Бьорк крие (спекулира със) сексуално посегателство от Ларс фон Триер; не е за вярване, че вече говорим за man free фестивали (в Швеция подготвят два такива за 2018-а)... Да, и трите албума тук – Ash на Ibeyi, Take Me Apart на Kelela и едноименният дебют на Sudan Archives – рисуват нео-фемина портрета на силната и независима жена, както в музиката, така и в живота... и в трите албума няма да откриеш кадаиф романтиката, така характерна за соул и аренби музиката...

Всъщност, причината да съберем 3 в 1 тези албуми не се крие в нео-фемина-соул картинката (най-силно изразена при Ibeyi), която рисуват те – по-важно е да разберем дали и защо Sudan Archives ще се превърне в Ibeyi и Kelela, дебютирали като нея силно и оригинално като стил преди години, но поели днес към поп естетиката и модерни, актуални теми (обречени на публично-лицемерно дискутиране) като нео-фемина-Образа и Бъдещето на Жената днес...

Ако в близките години сте били на Ibeyi концерт, то сте наясно, че близначките Лиза-Кейнде и Наоми Диаз постоянно търсят нови музикални хоризонти и културни препратки, така че семплираните заигравки с бг фолклора и не щеш-неволите на мома Драгана (част от ренесанса на интереса към Мистерията на българските гласове) в откриващото I Carried This for Years може и да, а може и да не дойдат като изненада. Не е изненада и, че за разлика от дебютния Ibeyi, вторият албум на близначките е пълен с гост-музиканти (такъв е естествения път на глобалния успех и натрупаното публично внимание) – като се започне от Камаси Уошингтън (в емблематичното тук Deathless) и Chilly Gonzales (в When Will I Learn), мине се през Мишел Ндгочело (в Transmission/Michaelion), та се стигне до хаванската връзка с Mala Rodriguez в Me Voy...

Не е изненада и, че повечето от песните са вече на английски (разширяване на ареала, нали), Но е изненада, че всички са бродирани с болките и раните на Жената днес – от красноречивите No Man Is Big Enough for My Arms (семплиращо прословута реч на Мишел Обама) и Deathless, през I Wanna Be Like You, Waves и Ash до напомнящите първия албум Valé, Transmission/Michaelion и Away Away – всичко тук рисува (като обложката на албума) нео-фемина-портрет... а свещите, които Лиза-Кейнде и Наоми Диаз палят в края на всеки свой концерт в памет на сестра им Янира вече ще горят в трибют за Жената днес...

Нео-фемина-Глас на жената дава и дългоочаквания дебютен албум на Kelela – да, няма тотал хитове като Rewind, но има достатъчно бийт теми за размисъл във Frontline, Take Me Apart, Enough, Truth or Dare, Blue Light, Turn to Dust и LMK; да, отборът ко-продуценти е почти същия Fade to Mind и Night Slugs кръг от микстейпа Cut 4 Me, като този път парада води Jam City в компанията на Kingdom, Bok Bok, Kwes...

... Но дори новото саунд дизайн Arca попълнение и лирика приносът на Роми хх Крофт не могат да разсеят усещането (като от Ibeyi албума) за поп шлифоване в името на масовото задоволяване – да, и Ibeyi, и Kelela дават Глас на усещанията на Жената днес от не едно и две поколения, но... доколко лично и интимно е колективното...

В този смисъл, нео-фемина играта на Sudan Archives печели със същия свеж баланс от дебютите на Ibeyi и Kelela – женската Душа диша, живее и говори (само трябва Някой да я чуе) за света наоколо през оригинални поглед и Глас – с иновативната комбина цигулка + глас + бийт емблематичното Come Meh Way, както и Paid, Time, Queen Kunta, Oatmeal, Goldencity, Wake Up и актуалното Water поглеждат към вселената на Жената, която знае коя е и каква иска да бъде (и на каква цена) в свят, където публично се лицемерничи с полово равноправие, а в дълбочината на същината нищо не се променя...

Всъщност, никога не сме харесвали делението мъже-жени в която и да е сфера, а фактът, че кариерите на Ibeyi, Kelela и Sudan Archives тръгват след подадена мъжка ръка – Лиза-Кейнде и Наоми Диаз са откритие на Ричард Ръсел, мениджърът на XL Recordings, с когото записват и за актуалния му проект Everything Is Recorded; Келела пък дължи доста на гост-вокалите за тракове на Teengirl Fantasy и мъжките Fade to Mind/Night Slugs крюта, а Sudan Archives стартира не без микс помощта на Matthewdavid – това не само, че не е аргумент в полза на различните права на половете, ами напротив, само подчертава идеята, че обединението и единението е в основата на еволюцията на половете... без предразсъдъци, без злоупотреба с права и идентичност, без страх от нарушаване на личното, интимното... или както пее Melanie De Biasio – Your Freedom is the End Of Me...

Кога? – когато искаш да видиш Света през очите на Жената днес...

Защо? – защото The Measure of Any Society is How It Treats Its Women and Girls не трябва да е просто част от речта на Мишел Обама, семплирана в No Man Is Big Enough for My Arms!

В Брекзит времената разделни нашата рубрика 3 в 1 събира три от лицата на съвременната брит електронна сцена, които... се обръщат с любов към UK саунда от средата на 90-те – златната ера на брит електронната музика, която грабеше с шепи чужди влияния и звуци и ги превръщаше в свой връх из поп чартовете.

Four Tet vs Bicep vs Guy Andrews

Кой? – Киерън Хебдън, математическия гений на груува в UK техното; Матю Макбрайър и Анди Фъргюсън или Белфаст дуото, което казва Feel My Bicep на UK хауса и техното; Гай Андрюс, който кара UK техното да звучи като пост-рок и обратното.

Какво? – Техното е Наше – да, и трите албума тук, New Energy на Four Tet, едноименния дебют на Bicep и Tåke на Гай Андрюс, тръгват от различни гари на UK техното, но пътуват към една и съща дестинация – средата на 90-те години на миналия век, когато брит електронната музика вземаше интернационално хаус, техно, електро и транс, миксираше ги с местно отгледани брекбийт, геридж, джънгъл, трипхоп и... се раждаха и нови термини като IDM, а брит електронни банди и продуценти се качваха на върха на поп класациите.

Всъщност, Киерън Хебдън винаги е гледал носталгично с едно око назад и албуми като Beautiful Rewind го доказват – само дето тракове като Two Thousand And Seventeen (добро заглавие-играчка с времево-пространствения континуум и индийските корени на Киерън, онагледени в Morning/Evening), Lush, Scientists и емблематичните LA Trance (с брилянтното синт интро от Кейтлин Аурелия Смит) и You Are Loved не гледат към джънгъл Beautiful Rewind миналото, а към класически албуми на FSOL, Orbital и AFX...

Дори най-силно напомнящите UK техно вибрации тук, SW9 9SL, Memories и Planet, звучат така сякаш са родени през 1995-96-а, например... Златно време, но с New Energy, инжектирана от Four Tet, който стана на 40 и трябва да ретроспектира живота си, нали...

Мат Макбрайър и Анди Фъргюсън от своя страна, въпреки че издават музика от 2010-а насам, демонстрират завидни познания за прогресив хауса и транса, рулирали през 90-те – и в блога си Feel My Bicep (еволюирал в лейбъл и клубна серия ивенти), и в дебютния си албум, чийто тракове Orca, Glue, Kites, Spring, Rain, Opal, Vale и емблематичната Aura сякаш клонират най-доброто от UK прогресив саунда от 90-те за нов, по-добър живот.

Нов, по-добър живот за UK техното иска да осигури и Гай Андрюс – направи го в дебюта си Our Spaces, прави и го във втория Tåke – да, заглавието е норвежката дума за "мъгла", вдъхновен е от фиордите край Берген и е записан в компанията на немската певица с турски корени Алев Ленц.

Ала бийтовете и китарните рифове (ала Mogwai) в The Clearing, Trails, Fjell, Feelings, It Cannot Surface и There Was Nothing You Could Have Done са типично брит техно с носталгична деведесетарска нотка – идеалната анти-пропаганда срещу Брекзит в полза на богатството на Музиката.

Кога? – в есенните Two Thousand And Seventeen нощи, когато You Are Loved и опиянен от този LA Trance тръгваш с непукизъм под Rain, облян в Aura-та на Любовта (към 90-те... и не само) и поемаш по неизвестните Trails на Нощта и Бъдещето.

Защо? – в Брекзит времената разделни ни трябва New Energy за рестарт и The Clearing на Мъглата от предразсъдъци, страхове, разделения и илюзии, която тегне над нас.

Рубриката ни 3 в 1 този път се гмурва дълбоко в Бермудския триъгълник на нео-соула, където Гласът е Компас, а Душата – Кораб.

Jordan Rakei vs Jabu vs Moses Sumney

Кой? – Джордън Ракай, новозеландец по рождение, нео-соул гражданин на света по призвание; Моузис Съмни, черният Гана ангел на соула от Ел Ей; Jabu или Бристол соул триото на Алекс Рендъл, Джасмин Бът и Амос Чайлдс – географско-музикално погледнато, три посоки на света и на фючър соула, очертаващи Бермудски бийт триъгълник, където Душата ти ще се загуби... с кеф.

Какво? – Гласовете Ви Чувам – да, на пръв поглед/слушане албумите Wallflower (на Rakei), Aromanticism (на Sumney) и Sleep Heavy (на Jabu) се движат по различна нео-соул траектория, но ако се вслушате/вгледате по-внимателно ще усетите как всичко се събира в една точка – Гласът.

Онзи Глас, който води за ръка бийт и инструментариум в една обща посока и цел... Онзи Глас, който е последен пристан за всичко най-лично, интимно, съкровено и далеч от колективните илюзии, лъжи и драми – неслучайно и трите албума са интровертни, развенчаващи Любовта като мит и злоупотребата с емоджита, тази душевна анестезия на нашето време... Онзи Глас, който е компас за Душата в Океана на Хаоса...

Сякаш затова след еклектиката на дебютния Cloak, Джордън се лишава от гост-музиканти като Ричард Спейвън (чийто соло албум също е бисер, та свети) и Remi, ограничава колаборациите до заглавното Wallflower (с Kaya Thomas-Dyke), фокусира се жанрово ала Джейми Уун и излива света си в Goodbyes, Nerve, Sorceress, Chemical Coincidence и May, а това е свят, който ще поискаш да бъде и твой Hiding Place.

Именно нещо такова прави и Моузис Съмни в дебюта си Aromanticism, далеч от сравнения с Принс и Ник Хаким, например, далеч от емоджитата, имитиращи емоции и чувства (оттук и заглавието, нали) – Don't Bother Calling, Plastic, Stoicism, Make Out in My Car и емблематичните Doomed, Indulge Me и Lonely World са истински, неподправени, понякога епични, понякога интимни... също като Гласът, който ги изпява.

Всичко казано дотук се събира перфектно в здрач-соул триото на вокалистите Алекс Рендъл и Джасмин Бът (да, хармонията не е дуетна, а в едно прекрасно ин и ян цяло) и бийт ноар усета на продуцента Амос Чайлдс – Let Me Know, Fool If, On, Wounds, Which Way, Give и брилянтното Get To You следват Кораба на Душата като делфини (с винилов пук и шепот), за да откриеш Бермудския триъгълник между Джейми Уун, Massive Attack и техния роден бристолски колектив Young Echo, където да се изгубиш... с кеф.

Jabu ®

Кога? – когато разцъфне Wallflower и замирише на Aromanticism, та Душата ти да полегне и да Sleep Heavy... или иначе казано, в онези есенни следобеди когато търсиш с поглед брега на Другия, но за да стигнеш до него първо трябва да опознаеш добре себе си.

Защо? – защото Гласът е компасът, който ще те води през Океана на Хаоса до бреговете на Другия.

Mount Kimbie – Love What Survives

Кой? – Доминик Мейкър и Кай Кампос, бритстеп дуото, което изкласи пост-дъбстеп училището и завърши с отличие.

Какво? – (п)есента на Mount Kimbie зрелостта – когато заявихме, че с втория албум Cold Spring Fault Less Youth идва лятото на тяхната бийт зрялост, можехме само да предполагаме, че Mount Kimbie ще продължат точно оттам, където спряха – откриващото Four Years And One Day не само маркира периода, разделящ втория от третия им актуален албум, но и задава тона за всичко, което ни очаква. Да, в Love What Survives няма тотално епичен хит като Made To Stray, няма я и минимъл дъбстеп естетиката от дебюта им Crooks & Lovers (Love What Survives, все пак...), но има изобилие от песни (да, песни), които да припяваш на техен концерт.

Всъщност, Love What Survives напомня точно енергията на техен лайв – екстатична смяна на контрастни настроения и усещания (силните колаборации Marilyn с Micachu, Blue Train Lines с по-добрия King Krule и закриващото How We Got By с Джеймс Блейк), умела и постепенна градация на съспенса (SP12 Beat, Audition и чудесните "дуети" с беквокала на щат Андреа Баленси в You Look Certain (I'm Not So Sure) и T.A.M.E.D, напомнящо добрите Деймън Олбърн дни) до достигане на пика на хедонизма в Delta... Направо, Made To Love What Survives...

Кога? – в следобедите на (п)есенно доволство, когато припева на Дом Мейкър в T.A.M.E.D: "Think About Me Every Day" няма да ти излезе от главата... Forever...

Защо? – защото Δ Delta може и да е четвъртата буква от пост-дъбстеп Азбуката.