My Mir

Nils Frahm – All Melody

Кой? – Нилс Фрам, виртуозът на 88-те клавиши на... Живота.

Какво? – Пианото като Вселена... на Емоциите – да, след две интензивни години (2015 и 2016), наситени с най-различни проекти, турнета и Piano Day инициативи, Нилс Фрам си даде заслужена почивка – дали заради изтощението, дали заради кончината на член от семейството, дали заради изграждането на чисто ново студио (Saal 3, увековечено на корицата на албума), което да приюти всички негови музикални изобретения (като хибридния дървен орган, например) – и всичко това си личи в начина (и различните периоди) на създаване на новия албум.

Заглавното All Melody и #2 продължиха оттам, където заглъхна предишния албум Spaces (при все, че и двете епични композиции вече си бяха перли в лайв соло акциите му)... Harm Hymn, Momentum, My Friend The Forest, Forever Changeless, Fundamental Values и Human Range шепнат загуба, меланхолия и търсене на нов път, намерен в... колаборацията – дали заради честите джемове с исландския си брат по нео-пиано орбита Олафур Арналдс, дали заради вокалните пъзели с трио комбината от детството в nonkeen, но Нилс, за пръв път, се заиграва с цял хор (камерният ансамбъл Shards в The Whole Universe Wants To Be Touched, Human Range и A Place), със звуци от тромпет (медитативните Human Range и Fundamental Values) и маримба (мистично-отговарящото на името си Sunson), за да може разширението на 88-клавишната Вселена на Фрам да блесне в пълната си прелест в Kaleidoscope.

Кога? – с All Melody всеки ден може да бъде Piano Day.

Защо? – както казахме, някаква магия витае във въздуха, когато Нилс Фрам положи пръсти върху 88-те клавиша на пианото на Живота, за да ни отнесе в астралната симфония на Вселената на Емоциите.

Nils Frahm Live © фотография MIR

tUnE-yArDs – I Can Feel You Creep Into My Private Life

Кой? – Мерил Гарбъс, кукловодът на карнавалния броукън поп в дуо комбина (вече официално) с басиста и ко-продуцент Нейт Бренър.

Какво? – коментарно броукън поп студио – ако искате да разберете всичко най-важно, което се върти в главата (като кошер с идеи) на Мерил Гарбъс, то трябва да чуете Now as Then, Colonizer и Home от четвъртия ù поред албум с концептуалното заглавие I can feel you creep into my private life...

И преди (албумът Nikki Nack за справка) Мерил е хвърляла иронични и хапливи социални коментари към всичко случващо се в света около нас, но сега, нейните "white woman's voice" и "white woman's comments" в Colonizer са повече от директни и язвителни към целокупните предразсъдъци, тресящи в момента съвременния ни свят. А Мерил идеално знае, че хората са като кукли, чиито конци са дърпани умело от кукловодите на предразсъдъците и това си личи ясно и в песни като Coast to Coast, Now as Then, Honesty, Free и Home...

И преди Мерил и Нейт са забърквали калейдоскоп амалгама от всевъзможни звуци, но сега, вдъхновени (като че ли) от българското фолклор полифонично пеене (и берберското свирене с език) в Colonizer и Hammer, и изобилието от синтезатори и МРС машини в Heart Attack, ABC 123, Look at Your Hands, Who Are You (с чудно сакс соло) и Free, те създават едни от най-авантюристичните, калейдоскопични и шлифовани tUnE-yArDs творения евър.

Кога? – когато усетиш, че в твоя Private Life липсва Honesty или е препълнен с Colonizer-и и няма място, което да наречеш Свой Home.

Защо? – защото Животът е безкрайна игра с Предразсъдъците... или както казва Мерил: "Killing It Down But You're Not Telling My Story, Man!"

WhoMadeWho – Through The Walls

Кой? – Томас Барфод, Йепе Кйелберг и Томас Хьофдинг... датското трио, което вярва в електро-поп-хедонизма.

Какво? – Поп синтез Through The Walls – неслучайно, преди миналогодишната WhoMadeWho визита, Йепе Кйелберг ни каза, че Surfing On A Stone е фаворита му от шестия албум Through The Walls – когато го чухме на живо се убедихме, че датското трио наистина не е вадило нещо подобно, така деликатно, така градиращо до синт епос (ала Вангелис) на финала.

Всъщност, всеки попадал на WhoMadeWho концерт, идеално знае каква важна роля играят китарните рифове в лайв акциите на датското трио, но сега Барфод, Кйелберг и Хьофдинг обръщат плочата и фокусът пада върху синт линиите – Surfing On A Stone, епичното I Don't Know и интимните Crystal, Goodbye To All I Know, Belong и Keep On изграждат опорните точки в Through The Walls Живота, който все повече заприличва на соло акциите на Барфод (дори заглавното Through The Walls е не толкова успешен дует с любимата му певица Nina K), а като добавим артуърка на сирийския артист Ейхам Джабр, клиповете, снимани в Индия и социалните послания (If This is Your Love, Don't Wanna Know Your Hate), то се получава чуден синтез Through The Walls на най-доброто в поп музиката, в момента.

Кога? – идеално за соаре консумиране с приятели, с които никога не възниква въпроса If This is Your Love, Don't Wanna Know Your Hate.

Защо? – както се пее в Surfing On A Stone:"It Might Be Time To Go Home", а с WhoMadeWho може да се почувстваш като у Дома си.

"Провалите най-добрият учител са" ще каже вездесъщият Йода в новото продължение на интергалактик сагата Междузвездни войни и, наистина, корпорацията Лукасфилм сякаш е отчела неуспехите в предишни серии, извадила си е поуки и сега превръща дефектите в ефекти, за да може Последните джедаи не само да са Едно със Силата, но и да я Владеят до... Съвършенство... Нещо, което не се беше случвало от 1983-а година насам, затова без да разваляме интригата и кефа само ще открехнем няколко филм(ови) цитата, защото Думите (и жестовете) са по-важни от всичко в Междузвездни войни: Последните джедаи...

И какво имаме сега... "мъртви герои без лидер" – неслучайно, началните надписи на Последните джедаи преплитат иконичния буквен шпалир на Междузвездни войни с far, far away щампата от Rogue One – колкото поклон пред силната спойка (каквото си беше Rogue One, дори режисьорът Гарет Едуардс е почетен с камео поява тук) в митологията и хронологията на Междузвездни войни, толкова и намек, че темата за саможертвата (от Rogue One) в името на Надеждата отново ще е налице...

От първата спейс битка, през акциите на новите герои тук като Роуз (Кели Мари Тран) и вицеадмирал Холдо (Лора Дърн е във вихъра на Сезона на Перуките... и мимикрията след агент Даян амплоато в Туин Пийкс) и така до... самия финал. И ако в Rogue One се заиграха с метафори като "Надеждата е Сляпа", то и в Последните джедаи не търсете героизма (а питайте BB-8) в най-очебийните и набиващи се на пръв поглед места... също като в Живота, нали!?

"Провалите най-добрият учител са" – да, Йода винаги е бил прав и ако тази реплика е семплирана (познайте откъде), то Лукасфилм (и Дисни) най-сетне усетиха, че няма нужда да копипействат теми, мотиви и дори цели сцени (както направиха в Силата се пробужда), за да владеят Силата (на боксофиса)...

Няма нужда да търсят заместник|копие на Дарт Вейдър (самоиронията "момче с маска" е достатъчна, за да свали Кайло Рен Δ-шлема) или на други култ герои (въпреки че Люк/Марк Хамил все повече заприличва на Оби-Уан, а Поу/Оскар Айзък се доближава до образа на Хан Соло)...

Няма нужда да играят със Силата прекалено насериозно (въпреки че самоиронията на корем тук може да бъде възприета от някои като Джедайхулство или прекалено много хумор ала Карибски пирати)... както и разбраха, че новото поколение джедаи не може да прилича на старото (въпреки, че е обречено да повтаря същите грешки) – все пак, и в Живота всяко поколение се обръща срещу предишното, нали... а в Последните джедаи, повече от всякога, абсурдното ни съвремие се оглежда като в Огледало...

"Остави миналото да умре, убий го ако се налага..." – на пръв поглед, решението на Лукасфилм/Дисни да поверят Междузвездни войни митологията в ръцете (като сценарий и режисура) на Райън Джонсън (чийто досег с фентъзи жанра е Looper и камео поява в Rogue One – неслучайно връща реверанса тук на Гарет Едуардс) намирисва именно на рисково скъсване с миналото, но това, което Джонсън прави с Последните джедаи е съхранение, шлифоване и обогатяване на... миналото.

Като вещ редактор (не без помощта на Кари Фишър, както признава самият Райън), той съхранява фундаменталното, изчиства дефектите, засилва интригите...

Достатъчно е да видите подхода му към емблематичния Скайуокър образ (някои, дори самият Марк Хамил, може и да го намразят за това) в търсене на Баланса в Силата – неслучайно в историята влиза и нов, двойнствен герой DJ (Бенисио дел Торо с жестове ала Самоанеца от Страх и омраза в Лас Вегас), който да подчертае, че Междузвездната Игра "добрите/лошите-черно/бяло" не е никак проста (и праволинейна) нито за Последните джедаи, нито в Живота...

Достатъчно е да видите виртуозната работа в сцените с казиното Канто Байт (Монте Карло-то в близката, далечна галактика), за да усетите, че Лукасфилм/Дисни не са сгрешили като са подали ръка на Райън Джонсън... А в миналото на всяка история винаги се крие една протегната ръка... Като тази, която Рей/Дейзи Ридли протяга към Кайло Рен/Адам Драйвър... или обратното, която Кайло протяга към Рей...

"Побеждаваме не като Убиваме това, което Мразим, а като Спасяваме онова, което Обичаме" – идеално мото си е за Абсурда на нашето съвремие, в което има толкова Омраза и Гняв, че сякаш живеем в паралелна галактика на Междузвездни войни...

Да, и в Живота, и при Последните джедаи всичко е въпрос на Оцеляване... Но не, онова, физическото (въпреки че филмът заприличва на една безкрайна евакуация и атака на бутона escape) – също като в мигриращия свят наоколо, нали...

Понякога става дума за Саможертва в името на нещо по-Голямо от Галактиката... Понякога става дума за Любов (интересен любовен триъгълник може да се заформи в Епизод IX през декември 2019 между Рей – Фин/Джон Бойега – Роуз или направо квадрат с Поу)...

Понякога става дума просто за Обич (питайте принцеса Лея и Поу, и BB-8, и R2-D2, и C-3PO) или Приятелство (дори да е по неволя като между Чубака и кайра-тяло-тюлен-лице-подобните му нови дружки)...

Понякога става дума за вечната борба между Доброто и Злото и срещата им на бойното поле на Живота, където се раждат Peace и Purpose...

"Нито дума от това, което каза, не беше вярна" – да, Люк Скайуокър/Марк Хамил ще го каже на два пъти сякаш, за да натърти, че добрият стар хумор от Междузвездни войни-класиките се е завърнал, но и някак да напомни, че живеем в ерата на дезинформацията, на пост-истината, на пост-Джедаите... в която всичко се представя за такова, каквото не е и нищо не изглежда такова каквото е...

Време на лични интерпретации на Истината, което наричаме Живот... Време, в което да търсиш Баланса в Силата е като да намериш своето място в Галактиката... питайте Рей по въпроса след декември 2019...

"Никой не си Отива Завинаги" – да, време е за голямото сбогуване с "нашата принцеса" (както Лукасфилм мило ще я нарекат във финалните надписи) Лея|Кари Фишър (помнете 27 декември, Мир на Душата ù) – дали в нейна памет, дали в почит към 40-годишния юбилей от появата на Междузвездни войни (с Нова надежда през 1977), но златните букви в Star Wars логото, за първи път, са обагрени в черно и кърваво...

Едно е сигурно – Райън Джонсън успява да предаде този деликатен момент с много изящество... Дали ще е интимно-прошепнато (между Лея и Холдо), дали ще е шеговито (Лея – Поу предаването на лидерството при битката за Крейт) или ще е епично-сърцераздирателно (със срещата между Люк и Лея – "Никой не си Отива Завинаги"), но историята на Последните джедаи никога няма да звучи като "мъртви герои без лидер" – напротив, атмосферата във финала е толкова пропита с Peace и Purpose, точно колкото съвременният Свят има нужда от Тях...

А дотогава "И нека Силата бъде с Вас" винаги ще звучи от душата на Лея... Завинаги...

Междузвездни войни: Последните джедаи са в близката галактика в 3D, IMAX 3D и 4DX кината