My Mir
Историята е колкото обективно, толкова и субективно нещо – например, Катрин Бигълоу ще остане в нея като първата жена, спечелила Оскар за режисура (за американските Ирак драми във Войната е опиат), както ще бъде запомнена като режисьор на (предимно, не че прави само такива) популистки политически филми. Осама Бин Ладен пък ще остане в историята колкото като световен Враг номер едно, толкова и като мит, и терорист легенда, с която нищо чудно наследниците ни (след дъъълги години) да плашат само децата.
Затова, може би неслучайно, след Войната е опиат Бигълоу погледна към живота и смъртта на Враг номер едно през очите на една крехка, но корава жена (също като самата Катрин), която целеустремено гази всички препятствия (сред тях е и пренебрежението в една "мъжка" като военната/режисьорската професия) по пътя си към заветната цел. Не, не е "Оскар Джихад 2013", въпреки петте номинации на филма.
Та, Враг номер едно е полудокументален филм колкото за издирването и екзекуцията на Осама, толкова и за личната история на "Кучката, която го откри", както сама се представя агент Мая (червената фурия Джесика Частейн хладнокръвно заслужила Златен глобус), която фанатично (като врагвете си) се впуска в "Джихада" на живота си.
Всъщност Мая е сборен образ от лицата и дейността на две действителни ЦРУ агентки, както полудокументални са и повечето персонажи във филма с изключение на споменаването на имена на централни фигури в ЦРУ и TV речите на Обама във връзка с прочутите скандални мъчения на пленници в затворите Абу Гариб, Гуантанамо...
Оттам нататък започва един живописен, но не толкова документален (заснет в Индия) преразказ на сагата по издирването на световен враг номер едно – то не са прелитания от един таен затвор в друг, корави разпити на Ал Кайда активисти с водни, светлинни, звукови и каквито се сетиш мъчения (смекчени във филма по думите на сценариста Марк Боъл); то не е ровене в купища документация, сателитно следене и документирани атентати...
В епичното и изтощително издирване на Осама, основна опора на Мая са нахъсаните (но не колкото нея) агенти Дан, Джесика, Джак и Лари, но истинската помощ идва от безименна чиновничка (естествено малките камъчета обръщат големия бял джип на историята), която подсказва два-три жокера за митичната самоличност на Абу Ахмед – най-довереният куриер и златен шорткът към Осама.
Така авантюрата, започнала като типична военна драма, с времето (някъде около втория филмов час) се превръща в тънка кримка ала Джон Гришъм (само, че без адвокатите), която се спасява от праволинейността и скуката чрез няколко комедийни моменти (абсурдни като самия живот или пък като Холивуд) – черна котка минаваща път на среща на високо ниво, замяната на едно Ламборгини за един телефонен номер, вбесената Мая, изброяваща с червен маркер на стъклото на шефа си пропилените дни до залавянето на Осама и секретна операция с безшумен стелт хеликоптер, който... се сгромолясва като слон в стъкларски магазин.
Накрая победители няма (въпреки възклицанието "Май ударихме джакпота"), защото Мая осъзнава, че след толкова непосилно бъхтене май се чувства като в началото на филма – там, в пустия черен екран на сподавените хрипове, отчаяните викове, плач и... едно бездънно "Чува ли ме някой!? О, Боже!".
Враг номер едно е в кината от 22 февруари
Явно режисьорът Том Хупър обича крайностите – след филм за заекващ крал рязко отвъртя на 180 °, за да направи епичен мюзикъл, в който героите пеят нонстоп директно на снимачната площадка, също като на концерт, сниман на живо. Естествено, знаете, става дума за поредната екранизация на Виктор Юго класиката Клетниците, този път базирана на едноименния мюзикъл (създаден от Ален Бубли и Клод-Мишел Шьонберг), който вече навъртя над 30 години бляскъв живот на сцените по света. Клетниците на Хупър пък вече навъртяха 3 Златни глобуса (ах, клетите те) и ще опитат своя втори кино тотошанс с комбинация от 8 номинации за Оскар 2013.
Юго приказката за търсене на по-добрата версия на човека е всеизвестна (като Хамлетовата дилема) на малки и големи – след 19 години (излежаване на несправедлива присъда за кражба на къшей хляб и опити за бягство от затвора) и убийствен каторжен труд, Жан Валжан (Хю Джакман) най-сетне стои на прага на свободата и на новия си живот. Само дето мрачното минало на бивш каторжник дрънчи като окови на краката му и никой не му дава дори и право на втори шанс. Освен един прозорлив епископ, който приютява Валжан в люта буря и на цената на два свещника му показва пътя към вътрешния мир и свободата – все пак човек е осъден доживот да носи бремето на своите постъпки и никой, дори Бог, не може да опрости греховете му, ако той самият не осъзнае разликата между добро и зло.
Мигът на просветление е дошъл за Жан Валжан и ето, че след няколко години нашият герой е собственик на шивашка фабрика и кмет на проспериращо градче, посветил се на борбата с неправдата и хорското добруването. Само, че нито новото име (мосю Мадлен), нито новата мисия в живота успяват да го избавят от призраците на каторгата в лицето (и песента) на бившия надзирател и настоящ инспектор Жавер (Ръсел Кроу). Инцидент във фабриката на Валжан и на улицата сблъсква отново двамата заклети противници в спор за (не)праволинейната човешка природа.
И докато Жавер е зациклил на лайтмотив припева, че човек извършил някога нещо лошо никога не се променя, то Валжан с все сили опитва да докаже обратното – в случая да даде шанс за живот на бившата работничка в неговата фабрика Фантин (Ан Хатауей), която е принудена (от хорската жестокост, грубост и лицемерие) да продаде първо косите, после зъбите и накрая тялото си, за да осигури различно бъдеще за своята изоставена дъщеря Козет.
Борбата (и надпяването) между Валжан и Жавер е безмилостно жестока – в нея са замесени и оркестър ярки типажи като алчната, крадлива и дребнава двойка Тенардие (Хелена Бонъм Картър и Саша Барон Коен в неотразим дует), порасналата при тях като Пепеляшка, чаровна Козет (Аманда Сейфрид) и нейният любим, идеалистичният революционер Мариус Понмерси (Еди Редмейн), сирачето на Париж и барикадите Гаврош, канонада от сърцераздирателни песни и пушечни залпове от житейски обрати, за да се стигне накрая до...
Мда, финалът е известен на всички и идва след два часа и половина пищна костюмна драма, изпята на живо (по либрето от Хърбърт Крецмер) повече в класическите традиции на оперетата и мюзикъла, отколкото в поп мегамикс стилистиката на Мулен Руж на Баз Лурман.
Освен безспорния факт, че всички актьори, замесени в интерпретацията на Хупър могат спокойно да изнесат страхотен "Немили-недраги Live" концерт по темата, другите гранде предимства на Клетниците са опияняващите цветове и визия (олé за оператора Дани Коен, заснел и другия Хупър хит Речта на краля) – така, сниманата предимно в киностудиа продукция не само изглежда живо импресионистична и експресионистична, но на места и крайно натурална, въпреки бутафорната природа на мюзикъла и оперетата.
Остава само един въпрос – "Кому е нужна поредната интерпретация на Клетниците и тяхната до болка позната немила-недрага история?". Явно на всички ни, защото светът не се е променил много от 19 век насам и ежедневно се сблъскваме със същите типажи, само техните болки, грешки, драми и дилеми се наричат вече с други имена. Защото все още са много малко и хората, получили просветление като Жан Валжан... И най-вече, защото клетници е имало, има и ще има винаги, докато никой не им дава втори шанс за (песен) нов живот...
Клетниците са в кината от 1 февруари
"Това, което може да стане между един мъж и една жена... значи... нищо, ама нищо в цялото царство земно не може да се сравни с него..." пророкува Пилето, един от главните герои в камерната пиеса Царството земно на Тенеси Уилямс в интерпретацията на режисьора Елена Панайотова. И Пилето е напълно прав – с малката разлика, че Тенеси Уилямс пише тази своя не съвсем популярна пиеса (в сравнение с Трамвай Желание, Котка върху горещ ламаринен покрив или Стъклената менажерия) няколко години след смъртта на своя най-обичан любовник Франк Мерло и Тенеси може би има предвид него, както прехвърля свои биографични черти върху другия герой от пиесата Лот (агонизиращ южняк прекарал детството си в семейна къща в Мисисипи), сякаш осъзнал, че веднъж загубил любовта на живота си не ти остава нищо друго в царството земно. Освен смъртта. А на 25 февруари 2013 се навършват именно 30 години от смъртта на Тенеси Уилямс.
Историята – женственият Лот (Дарин Ангелов) и шоугърлата Мъртъл (Нона Йотова) са прясно бракувала се в телевизионно студио двойка, които пристигат (с емоционален багаж и табелката just married) в разпадащото се имение край река (може би) Мисисипи на Лот. Там, в здрача на кухнята и в мрака на семейните тайни, ги чака Пилето (Иван Юруков) – полубрат (от друга майка, но от същия баща) на Лот, груб селски ерген, който се грижи за имението само в компанията на природните стихии и на календар с гола мацка.
В така заформилото се шарено и разнородно трио, наивната Мъртъл се оказва в ролята на невинно глуповатата жертва, оплела се фатално в паяжината на борбата за надмощие между два отровни паяка – Лот (агонизиращ от туберкулоза травестит, обсебен от финеса на майка си и от сантименти към семейното имение) и Пилето – самобитен циник, по-големият брат, който не може да превъзмогне факта, че е бил изместен от "сестричката"(както той нарича Лот) и му се е наложило вечно да живее като прислуга в собствения му дом.
Едничката мисъл, която крепи Пилето цял живот е, че някога, след смъртта на Лот, той ще остане (както го пише в документ, който държи неизменно до сърцето си) единствен наследник и господар на къщата, но пък предсмъртното желание на Лот е именно да отнеме (в памет на изтънчената си, покойна майка) тази последна радост на Пилето, като доведе своя съпруга, която (предвид брака) да бъде сама законен наследник на имение за 500 000 долара.
И ето, че на фона на прииждащата за потоп река (нещо като метафора за края на света) двамата братя разиграват тайни, живот, любов и смърт в морална пинг-понг игра (в която Мъртъл е топката) в търсене на най-ценното в цялото Царство земно.
Пиесата – режисьорът Елена Панайотова хитро (без декори, с минимал сценография и на "комиксов принцип", като с балончета, с които актьорите споделят своите емоции и действия като бележки под текст) оставя героите (като зрителите) в това камерно морално кабаре сами да стигнат до изводите. Именно защото пиесата като цяло е базирана не толкова на екшъна, колкото на образите, характерите в нея.
А те са изиграни отлично (дори с неадекватни на места костюми) от актьорите – и Иван Юруков като недодялания селски ерген Пилето с каруцарски възклицания и леки психични отклонения, и Нона Йотова като увяхнала Мерилин Монро, известната също като "малката с големия... характер" бивша кралица на красотата Мъртъл, и Дарин Ангелов като изтънчено плюещия кръв финяга Лот, който малко преди да полегне в леглото и воалите на любимата си майка ще изпише (с червило на огледалото в спалнята) трите ключови думи в цялото Царство земно и... Небесно – Живот, Любов, Смърт...
Точно както ги е осъзнал Тенеси Уилямс и е накарал своя герой Пилето да възкликне (досущ Лео Ди Каприо от Титаник преди потъването) – "Аз съм Цар!"... В царството земно...
Гледайте Царството земно в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 часа на 8 и 21 април
"Мисли позитивно, гледай позитивно на нещата"... мало и голямо взе да ръси на кило подобни житейски мантри и в същото време да върши точно обратното – все пак, по-лесно е да хвърляш празни приказки в центрофугата на живота, отколкото да ги случиш и да понесеш отговорност за действията си. Затова пък, в Наръчник на оптимиста, режисьорът Дейвид О'Ръсел и компания (с едноименната книга в ръка) решават да докажат нагледно, че е абсолютно възможно мачът "позитивизъм vs негативизъм" да бъде спечелен от човека. Стига да имаш в своя отбор "играчи" като свеж хумор, тънка ирония и... вярата, естествено, че една простичка екзистенц комедия може да бъде толкова важна и номинирана за осем награди Оскар 2013. Не че това е най-важното.
Пат Солитано (Брадли Купър в пиковата си роля досега) е учител на средна възраст, който за един миг (и един студен душ време) губи почти всичко в живота си – жена си Ники (отдала се на горещи ласки под душа с друг мъж), работата си (афектираният Пат пребива мъжът под душа, по ирония на съдбата, негов колега от училището) и здравето си (изневярата отприщва спящото у Пат досега психично разтройство). Така намираме нашият герой след 8-месечна терапия в психиатрична клиника, от която той излиза въоръжен само с бойния девиз Excelsior (от латински да се чете като "само нагоре), за да изгради наново живота си.
В неговия случай, това означава да заживее в къщата на родителите си Долорес и Пат старши (Джаки Уийвър и Робърт Де Ниро в симпатичен семеен тандем), където всред идилията на семейните портрети, неделните мачове на Филаделфия Ийгълс, кросовете (с чувал за боклук на гърба си) и четенето на Сбогом на оръжията (любимият на кинаджиите Хемингуей), той да каже сбогом на обсесивната си привързаност към жена си Ники и да намери своя вътрешен мир и хармония. Хубаво, но Пат не желае да напуска жена си (не сваля венчалната халка), дори напротив – иска да докаже на Ники, че е станал по-добра версия на себе си, направо нов човек, който винаги гледа от светлата страна на нещата и така да преодолее ограничителната заповед, която (според него) им пречи отново да се съберат. На пътя му стоят още две препятствия – мнението на околните (близки, познати, полиция...), че събирането с Ники е поредната налудничава идея на един неизлекувал се лунатик и... сватбената му песен (а именно My Cherie Amour на Стиви Уондър, озвучила сцената на изневярата), която при всяко ново слушане изстрелва (като куршум в главата) наново невротичен пристъп у Пат.
В битката за своето по-добро Аз, Пат намира логични съюзници като психотерапевта доктор Пател и младата femme fatale вдовица, бореща психична сексуална зависимост, Тифани Максуел (Дженифър Лоурънс или най-младата актриса номинирана вече два пъти за Оскар), която, не щеш ли, е и сестра на Вероника, най-добрата приятелка на Ники. Пат и Тифани сключват (след много комични моменти) сделка – тя ще предаде на Ники обяснителното в любов и нов живот писмо на Пат, а той, от своя страна, ще ù помогне да участва в мечтания конкурс за танцови двойки.
И ето ти чаровна екзистенц комедия налице – Пат и Тифани започват взаимно да борят неврозите си на фона на (дори по-големите) маниакални обсесии на околните като нездравословните суеверия, Филаделфия Ийгълс манията и букмейкър залаганията на бащата на Пат или моментните пристъпи на Рони (мъжът на Вероника), уж презадоволеният и щастлив приятел на Пат, който се задушава от "идилия" и тайничко избухва (с Металика и Мегадет) в гаража.
Комедия за нещата от живота, която става още по-пиперлива и забавна, когато се намеси и абсурден облог – бащата на Пат залага всичките си спестявания (и мечтата за собствен чийзкейк ресторант) срещу победа на любимия Филаделфия Ийгълс над Далас Каубойс и оценка 5.0, получена от Пат и Тифани на танцовия конкурс за двойки, естествено, провеждащ се в деня на мача.
И Наръчник на оптимиста печели по точки мача "позитивизъм vs негативизъм" – заради добре напипаните комедийни, иронични и абсурдни моменти в живота на съвременните хора. Заради непринудените игра и диалози на актьорите (неслучайно целият актьорски състав е номиниран тази година за Оскар), и заради това, че поставя (без гранде крилати фрази и драми) въпроса кое е нормално в нашия побъркан свят. И най-вече заради това, че добре разчита знаците (Тифани Максуел има солидна теория по въпроса) и в киното, и в живота – малките детайли, малките истории (дори да са на места захаросани) са също толкова важни, колкото големите, историческите събития.
Или както казва Пат докато спори с Хемингуей – "Светът е достатъчно жесток и такъв, какъвто е... Нека краят на историята да е добър?". Excelsior!
Наръчник на оптимиста е в кината от 25 януари
