My Mir

Гръден кош, изграден от ролки магнетофонна лента, човешка фигура направена от сламки... – в скулптурите, инсталациите и видеоклиповете на Вито Валентинов човешките емоции се преплитат фино с кибер образи. Също като в музиката на бг бийт дуото 1000names. Неслучайно колаборациите помежду им винаги напипват идеалната симбиоза между звук и визия. Поредното доказателство се нарича A Minute A Day – специално лимитирано издание, миксиращо в едно неделимо цяло новото ЕР на 1000names и футуристичната смесена визуална реалност на Вито Валентинов, за която най-добре да разкаже самият той...

Ти си... ?

Приятно ми е, аз съм Вито. Скулптор съм, но не работя с мрамор и бронз, както и темите на творбите ми не са битки на кентаври или голи женски тела. Идеите ми са разнородни, но идват предимно от един източник – научната литература. Все пак, като краен резултат, моите проекти са фикции. Основно работя с материали, създадени от човека с индустриални и утилитарни цели. Стремя се да сменя тяхното излъчване и функция, ползвайки ги като градивни елементи за построяване на нов тип "материя" за моите скулптури. Също така, отскоро се занимавам и с късометражно кино.

Изглежда обичаш да смесваш в проектите си човешки емоции и технологични образи... кога и защо кибер културата навлезе в начина, по който възприемаш света?

В изкуството човек си служи с метафори, аналогии и алегории, за да разкаже нещо, което не би могло да събуди интерес, ако е показано буквално. Ако аз създавам "роботизирани" обекти, то го правя с мисълта да говоря за човека, а не за машините или технологиите. Не чета книги за роботи и космически кораби, аз чета книги за хора, за човешки взаимоотношения. И точно тези книги ме карат да гледам на човека като на нещо безкрайно сложно и многопластово.

Tape-D-Tron-1000 е...?

Tape – за касета, D – за dimensions, Tron – за да придаде привкуса на ретро техника (магнетофон, касетофон...), 1000 – от 1000names. Първоначално имах идея да направя клип за едно от парчетата от албума, в който историята се върти около аудиокасета, футуристичен уокмен, виртуални очила и промиване на мозъци ала Videodrome. Когато започнах да проектирам тези виртуални очила усетих, че те са много силен обект, както визуално, така и функционално – достатъчно значими да носят цялата история в себе си. Зарязах идеята за клип и реших да направя буклет, обхващащ целия албум, като всяко едно парче щеше да ме отведе визуално в различна атмосфера и стилистика. Самите очила Tape-D-Tron-1000 са една виртуална идея – тяхната цел е да превеждат аудиосигнала от магнитната лента в абстрактни oбрази, които се прожектират пред очите на използващия ги. Тази визия се смесва със стерео ефект от реалната гледка пред него, като през това време през слушалките се чува и музиката от касетата. В този процес околната среда е много важна – светлината, въздухът, хоризонтът и други фактори оказват влияние в това впечатляващо преживяване.

   The Tape-Lepatyc Trip – буклет за албума A Minute A Day на 1000names; фотография © Михаил Новаков, Ивайло Младенов

Снимаш и късометражни филми... голяма част от видеоклиповете на 1000names са твое дело. От тях или от теб дойде идеята за Tape-D-Tron-1000 и кое е най-важното, за да се получи идеална симбиоза между звук и визия?

Кубрик беше главният виновник да се разпали интереса ми да уча кино. Силният ефект, с който ме разтърсват сцени от неговите филми, се дължи именно на тази симбиоза: звук – картина. Едното не може да бъде разделено от другото, нито на екрана, нито в съзнанието ни, след като един път сме го преживели. Клиповете на 1000names ги правя без много да ги питам. Когато ме вдъхнови нещо ново от тях, сядам и се старая да го обвържа с моите визуални фантазии. Вдъхновението от музиката ме води в това пътешествие.

Какво значение има вида музика, която се слуша през Tape-D-Tron-1000 за генерирането на определена визия?

Не би трябвало да има, важното е да се подбере правилната околна среда.

   The Tape-Lepatyc Trip – буклет за албума A Minute A Day на 1000names; фотография © Михаил Новаков, Ивайло Младенов

В Гатака (любима сай-фай класика) една от идеите, на които се набляга е, че за човешкия дух и воля няма ген. Има ли ген за човешкото въображение?

Въображението се дължи на сложна смесица от вътрешни и външни причини, където сетивата, паметта, околните дразнители и вътрешните интерпретации са фактори. Да кажеш, че има ген за въображение е колкото грешно, толкова и възможно вероятно. Фактът, че хора със силно въображение са често живо развълнувани от малки причини и така при тях настъпват бурни процеси на интерпретация, докато при други по-трудно се възбужда подобно състояние, за мен, загатва генетична предопределеност.

Три обекта, които би изпратил с капсула в Космоса...?

Бих изпратил материал от нашата планета, който е много красив поради сложната си молекулна структура. Обект, който е имал достатъчно дълго време, за да се формира като такъв, което би дало ценна информация за историята и за произхода на нашата планета. Бих пратил и най-новото и комплексно изобретение на човека, което да отрази на какъв етап от развитие и в каква посока е тръгнала нашата техно-мисъл. Бих изпратил и една скулптура, не картина, а скулптура – като символ на нашата свободна, неконвенционална мисъл и фантазия. Нещо, което ни представя като чувстващи, любопитни и безкрайно необятни същества.

Човешки гръден кош, изграден от ролки магнетофонна лента (Critical Mass), фигура Nuclear Man направена от сламки... човек играе ли си на Господ, който създава машини по свой образ и подобие? Човекът ли е най-прецизната машина?

Не съм сигурен, кой кого е "изобретил": Бог – Човека или Човекът – Бог. Но със сигурност не споделям антропоцентристките възгледи, че ние сме най-висшето творение. Човекът е едно от разклоненията в еволюционното дърво, което не расте само от долу на горе, а във всички посоки. Ако ние, например, сме развили силна памет, то други живи форми имат много по-изострено от нас зрение и това не е случайно. Ако ние сме се изправили и сме освободили два крайника, за да си служим с тях, то други ползват четирите си, за да бягат много бързо и това е от жизнено значение, там, където те се борят за оцеляване. Моят интерес към човека идва, защото аз съм такъв и ми е най-близко да го усетя и разбера. Ние никога няма да проумеем какво сме и какви сме, но това не намалява любопитството ни.

   Absolut Teleportation – проект за Absolut Blank Bulgaria; фотография © Вито Валентинов

Изградих човек от 10 000 коктейлни сламки за проекта Absolut Blank, защото идеята ми беше да направя фигура в капсула по време на телепортация. Исках да представя тялото като безкрайно пространство от еднородна информация – сламките се асоциират с атомите ни. Материалът ми се стори подходящ, защото с него се създават плътни обеми, но и съдържащи в себе си огромно количество празнота. Това също е аналогично на зависимостта маса – празно пространство, от която сме изградени.

Кой е най-големият мит в отношението човек – машина?

Че машините са враг на човека. Те просто имат ужасно голяма сила и ако попаднат в неправилните ръце се превръщат в оръжие. Аз не съм технократ, не вярвам праволинейно в прогреса. След век като миналия – две световни войни, атомни бомби, Чернобил, ГМО, мащабите на фармакологичната индустрия и т.н... – хората са скептични относно технологичния напредък. Със сигурност сме изправени пред нов етап от нашето съществуване, където нещата, които сме създали да ни служат, далеч не са безобидни. Франсис Фукуяма ни приканва да не изпадаме в крайности и отчаяние, а да се опитваме да гледаме глобално, морално и философски на новите въпроси в това пост-човешко бъдеще, в което вече живеем.

   Critical Mass – визуализация за албума на Parallel Concept; фотография © Васил Германов

А най-големият мит в съвременното изкуство?

Самото съвременно изкуство е машина за създаване и рециклиране на митологии.

Визуални артисти, които уважаваш и при които откриваш сходен на твоя мироглед?

Харесвам артисти, които създават силни визуални изображения, образи, които имат огромно въздействие върху съзнанието. Аз се стремя към подобни внушения. Мейбридж, Айзенщайн, Бейкън, Хичкок, Кубрик, Бунюел, Тони Краг, Деймиън Хърст, Крис Кънингам, Дийтер Рамс и много други съвременни артисти от различни области.

Кое, във визуалната реалност, която ни заобикаля би искал да промениш?

Балконите. Ако повече хора спрат да превръщат балконите си в склад за отпадъци, а ги използват по предназначение, то градовете биха били много по-красиви.

Сега ти предстои...?

Самостоятелна изложба в галерия Васка Емануилова. Съвсем скоро ще стартирам моя блог Mechanical Man. Със съпругата ми подготвяме лейбъл Coma Cluster Community, чрез който ще колаборираме с определен тип артисти. Също така работя и по един филмов проект.

   Absolut Teleportation – проект за Absolut Blank Bulgaria; фотография © Вито Валентинов

Гол, черен екран, учестено дишане, стъпки отекващи в здрача на миналото и неговите призраци и... самият Джак Керуак шептящ своя Път – не може и да мечтаеш за по-брилянтен начален кадър на първата евър екранизация (55 години след оригиналното публикуване!) на култовия Керуак роман По пътя. Всяко време си има своите герои, своите истории и начините да бъдат разказани, но защо след толкова много години призраците на следвоенното бийт поколение като Сал Парадайз/Джак Керуак, Дийн Мориарти/Нийл Касиди и Карло Маркс/Алън Гинзбърг продължават да вълнуват? Може би, защото някои (вместо да бъдат консуматори, които искат всичко наведнъж) просто искат да "горят, горят, горят", да избухват като фойерверки в нощта, от лудо желание за живот. Собствен живот, без чужди рекламирани правила. Може би...

Животът "по пътя" за Жан-Луи "Джак" Керуак (да, той има канадско-френски корени, затова и ще чуеш във филма Сал да говори на места на канадски френски) стига до крайната си спирка през октомври 69-а, но още приживе Джак се опитва да филмира своя роман (дори предлага на Марлон Брандо ролята на Дийн) – уви, безуспешно. Животът "по пътя" за Франсис Форд Копола пък започва през 1979, когато купува правата за филмиране на романа и оттогава започва ходенето по мъките – истинска епична одисея, повече от 30 години в търсене на подходящ режисьор (след като самият Копола се отказва, пробва Джоуел Шумахер, Гюс Ван Сант...), в търсене на точните актьори (то не били варианти като Итън Хоук и Брад Пит, Били Кръдъп и Колин Фарел) и... търсене на отговори на най-важния въпрос – "Защо?".

Защо точно сега? Едва ли бразилският мастер на роуд муувито (и не само) Валтер Салес (заснел превъзходно Мотоциклетните дневници на младия Че Гевара) е искал да прави коментар на днешна Америка и на съвременния свят, защото те са коренно различни от следвоенна Америка и епохата на бийт поколението. Или не съвсем... Години след терористичните атаки на 11 септември и глобалната икономическа рецесия, съвременният свят се намира в почти същата ситуация на дезинформация, страх, двойно по-голяма консуматорска пропаганда и опит за тотален контрол, и ограничаване на личната свобода с всякакви мерки за сигурност и стабилност. Хората пък не вярват в нищо и са изправени, също като Сал и Дийн, пред безкрайната като пустиня безпътица и безсмислие на днешния свят (с вечно прогнозирания му апокалиптичен край), докато всеки отчаяно търси своя път към дома на вътрешния си мир. Тогава (като зарежем социалните, политически и икономически отклонения) филмът на Салес не е ли просто винтидж трибют за млади хора от всяко едно поколение и епоха, които просто търсят (къде успешно, къде не) себе си и своето място във вечния цикъл на живота.

В тази връзка, Сам Райли (след Joy Йън Къртис Division в Контрол явно му върви на биографични герои с поетична душа, вътрешни борби и близки срещи с наркотици) и Гарет Хедлънд (в ролята на живота си след сравнително малките му изяви в Троя и Трон:Наследството), та двамата, изглеждат перфектен избор за образите на Сал и Дийн – и Сам, и Гарет са млади, талантливи актьори, които се опитват да пробият (също като Сал/Керуак) по пътя към целта, която гонят.

Резултатът – винтидж трип трибют, джазово задъхан като Керуак прозата (ритъмът и саундтракът на филма са брилянтно уцелени с любимия на Керуак бибоп джаз) – Чарли Паркър, Дизи Гилеспи, Slim Gaillard, Son House, Ела Фицджералд, Дина Вашингтон, Били Холидей... Пътуването е в търсене на изгубеното време (неслучайно героите във филма четат именно първия том на едноименния опус на Марсел Пруст) и се движи дословно по пътя на оригиналния роман. С малките разлики, че в книгата Сал среща Дийн след развода с първата си съпруга – не след смъртта на баща си, а втората жена на Дийн е чернокосата Камий – не руса дива като Кирстен Дънст.

Иначе, историята е позната (може би) на всички – картата на Америка (че и на Мексико) се превръща в пъзел от живи пощенски картички, напоени с духа, търсенията, терзанията, прозренията, друсанията, оргиите, грешките, възходите, паденията на Сал, Дийн, Мерилу (Кристен Стюърт между Into The Wild и The Twillight), Карло (Том Стъридж) и добрия стар Бул Лий/Уилям Бъроуз (Виго Мортенсен), така че накрая Сал/Керуак да сглоби този пъзел (ръкописът на По пътя буквално е слепен лист по лист, непрекъсващо руло хартия), докато поуките не изгреят на хоризонта, а нощта на младостта не отстъпи място на ослепяващия ден на старостта.

Проблемът – всички сме го гледали този филм. Под една или друга форма. По пътя присъства в купища, безброй други филми и истории, вдъхновени от този роман или изглеждащи/звучащи по този начин. Затова е и култова книга. Затова е и трудно, когато някой реши да визуализира представите на милиони хора за Сал, Дийн и Пътя. Затова и досега нямаше такава екранизация. Затова има и филми, които по-добре пресъздават съзряването, пътуването към себе си в лабиринта от психеделични нарко експерименти, намирането на призвание и нещото, в което да вярваш... затова може и нито една картина от този филм да не остане в съзнанието ти. Освен... началният кадър – Джак Керуак шептящ своя Път, на ръба "тъкмо преди благословената непрогледна нощ да обгърне земята, да почерни реките, да забули върховете и закъта най-далечния бряг, и никой, ама никой не ще знае какво друго те очаква освен безнадеждните дрипи на старостта".

Та си мисля, какво ли щеше да каже Джак Керуак, ако бе доживял да види една от мечтите си (филмирането на По пътя) на екрана? Може би "Всичко е мъртво" или пък това – "Мисля за Америка, мисля си дори за старата Америка, Домът, който така и не намерих, мисля си за Филма, който така и не гледах". Може би...

Гледайте По пътя в кината от 30 ноември

Кой е най-добрият приятел на кучето? Със сигурност не е Човекът. Всъщност кучетата (създадени по образ и подобие на скулптурата The Young Family на Патриция Пичинини) в представлението Терапевтът се "държат" по-човешки от самите хора. Или пък хората се държат като кучета. Както звучеше закона на лейди Мърфи "You are animal, animal not so deep inside... We are animals, animals, one unbroken chain"...

   доктор Мърт и неговата асистентка Диана © фотография Атанас Кънчев

Историята в пиесата на Елена Алексиева се върти като куче, което гони опашката си в кабинета на специалиста по кучешки/човешки проблеми доктор Мърт (да не кажем доктор Смърт) – минимал тех ноар менажерия (изпипана до детайл от сценографа Венелин Шурелов), в която доктор Мърт (Владимир Пенев) и неговата асистентка Диана (Илиана Коджабашева) вещо разплитат ясни и неясни заблуди, комплекси за малоценност, фикс идеи и обсесивни мании на няколко собственици на кучета. Да, Човекът е егоцентрично животно и никой не идва при Мърт заради услугите му на кучешки психотерапевт (за кучетата и психопатите е друга история), а за да реши собствените си проблеми. Така докторът и неговата асистентка (с "униформи" като от представление на Явор Гърдев) се сдобиват с шарена глутница от човешки "питомци".

   "питомците" на доктор Мърт © фотография Атанас Кънчев

Млада двойка (Цветан Алексиев и Александра Василева) си взимат джак ръсел териер като гала репетиция преди да отгледат собствено дете, но забравят (като всички родители), че фалшивото щастие и проектирането на собствените комплекси, страхове и фикс идеи върху него могат да доведат до... евтаназия на четириногото им дете.

   Константин, "моята съпруга" и любимият джак ръсел териер © фотография Атанас Кънчев

Госпожица Фани (Жорета Николова, всеотдайна в тежката роля на опитно зайче/куче в демон експериментите на Мърт) е неомъжена, не съвсем млада жена на ръба на нервна криза, която стяга сексуалността си в строг костюм и прическа, а привързаността ù към булдога Бруно би била любима тема на добрия стар доктор Фройд.

   Госпожица Фани и Бруно © фотография Атанас Кънчев

Любовната история между хора и кучета се допълва от драмата на самотен, смачкан от живота, възрастен господин (Марин Янев), който не може да преодолее смъртта на своята кучка Сара (нейният мирис е като ухание на любима жена) и вкопчено живее в спомена за нея. Всъщност това, което обединява шарената глутница "питомци" на доктор Мърт е Самотата... и отчаяните опити да бъде победена със заместители на Щастието.

   В търсене на Сара © фотография Атанас Кънчев

И така, вечният въпрос за самотата в бездната на терапевт кабинета Живот (или Мърт) се вихри между два бутона Вход и Изход, на фона на песни ала Лана Дел Рей (аман), караоке хор "Дивото зове" с диригент доктор Мърт (не знам дали този сезон в Народния театър е на Шекспир, но със сигурност е на караокето) и анималистична садо-мазо терапия с ненацелен черен хумор.

   You are animal not so deep inside © фотография Атанас Кънчев

И ако накрая не виете като самотно куче срещу пълната театрална луна, то значи режисьорът (набрал популярност след спектакъла Куклен дом, номиниран за Икар) Крис Шарков и актьорите са си свършили терапевт работата. Но ако виете...

   В кабинета на доктор Мърт © фотография Атанас Кънчев

Гледайте Терапевтът в Народен театър Иван Вазов на Камерна сцена от 19:00 часа на 13 октомври

Може ли във филм за седем психопата да вирее (и да триумфира) мир, любов и разбирателство? Всичко е възможно, особено когато насреща е тоталният убиец на митове и клишета, ирландският театрален драматург/сценарист/режисьор Мартин Макдона. Иначе казано, средностатистическите кинопсихопати не са изглеждали по-забавно и по-поучително от златната Тарантино ера насам. Неслучайно Седемте психопата започва с класически ала Тарантино диалог, но да караме по ред на номерата...

Психопат номер Макдона

Мартин Макдона е златен айриш текстарикат, който обича черния хумор, нравоучителното насилие и гаргарата с поп клишетата на полова, расова, физическа, културна, национална, политическа и каквато се сетиш дискриминационна основа. Достатъчно е да гледаш поставяните у нас по негов текст пиеси, като Ръкомахане в Спокан (в Бродуей версията участват именно Кристофър Уокън и Сам Рокуел), Пухеният, Лейтенантът от Инишмор, за да си наясно, че насилието и обидните думи в тях никога не са просто куул вулгарност и реалност на нашия закърнял свят. В Седемте психопата (вторият му филм след В Брюж, с който Мартин и Колин Фарел спечелиха куп похвали и награди) отново са налице любимите му толеранс клишета – за общоприетото насилие и невинните му жертви, за черни и бели (поляци), за мъже-алкохолици (симпатична самоирония с ирландските гени) и жени-кучки/курви... но най-вече на мушка попадат "многопластовите" клишета на киното. Затова се заиграва с кино принципи като снимане на "филм във филма", психопати "по действителен случай" и търсене на техните истории по обява, и реплики като "във филмите е позволено да убиваш жени, но не и животни"... Може би, неслучайно, Макдона твърди, че в следващия му филм главен герой ще бъде силна, уверена и пълноценна жена..., което малко намирисва на дух Тарантино и Убий...

Психопат номер Марти

Марти (Колин Фарел) е нещо като алтер-его на Макдона. Сценарист, изтерзан от досадните, клиширани психопати в киното, той търси седем свежи образи за своя нов сценарий, но стига само да бутилката вино на обяд и махмурлука на сутринта. Изглежда нормално, мисли нормално и единствените му проблеми май са липсата на сценарий, алкохола (направо през носа му излизат всички реални алкохолни подвизи на Колин, ирландец като Мартин, евала за самоиронията) и това, че докато търси мир, любов и разбирателство псува приятелката си и обижда най-добрия си приятел, който се опитва да му помогне в търсене на...

Психопат номер Вале Каро

Досущ като своя герой (от Зеленият път) Дивия Бил, тук просто Били, (Сам Рокуел) разиграва страхотен "филм във филма" – истинска екшън вакханалия, която само Джери Брукхаймър може да продуцира. В нея Били е роден убиец, който хладнокръвно чисти средни и висши членове на мафията, играе си на Боби де Ниро пред огледалото, води си дневник като всеки самоуважаващ се психопат в киното..., а всъщност обича животните, похапването и най-много от всичко иска да помогне на най-добрия си приятел за сценария и проблемите му с алкохола. И най-вече иска някой да му подаде... дружески лапа.

Психопат номер Далай Ханс

Единствена опора на Били в бизнеса по "отвличане и връщане" на кучета срещу смирено приемане на награда, Ханс (брилянтният глас и осанка на Кристофър Уокън) е въплъщение на будисткото спокойствие и вътрешен мир, който крие елегантно миналото си под шалче и се тревожи само за любимата си болна жена. Основен последовател на Махатма Ганди принципа „ око за око ще ослепи целия свят" (или поне ще остави само един едноок самотник), Ханс е този, който знае как един филм за седем психопата може да завърши като демонстрация за мир, любов и разбирателство. Защото всички мечтаем, нали?

Психопат номер Чарли Рурк

Чарли (Уди Харелсън) е класически гангстер-психопат – в негово присъствие всички треперят, защото той, без да му мигне окото, може да им тегли куршума (е, когато не му засече пистолета), но пък сърце и сълзи му се разтапят, когато държи в ръце своето малко съкровище – чаровното куче порода ши-цу (с истинско име) Бони. Общо взето, май добре се е получило, че Уди Харелсън е заменил Мики Рурк (Макдона му благодари с надгробен камък с името Рурк при престрелката в гробищата) в ролята на психо гангстера Чарли, защото Уди наистина може да слее комедийно и драматично в едно тяло.

Психопат номер Закария Уейтс

Появил се по обявата на Били за психопати и техните истории, убиецът на серийни убийци Зак (точно като за образ и подобие на Том Уейтс) е възрастен господин, обсебен от красиви, бели, невинни зайци и с глас, бездънен като неговото тъмно минало, все още зове неугасналата си голяма, тъмнокожа любов. Дори е готов да остави номера на телефона си с любовно обяснение във финалните надписи.

Психопат номер Тич Гуан Дук

В търсене на психопат алтернатива, Марти стига до образа на виетнамски монах-будист (Лон Нгуйен), който пристига в Америка, за да отмъсти за избитото си семейство, но както Ханс (и Макдона) идеално знаят – няма смисъл от поредния филм за отмъщение, димящи дула и цинични психопати. Така всичко завършва с култовото ритуално самоизгаряне на будисткия монах Тич Гуан Дук от юни, 63-а в знак на мирен протест срещу геноцида. Образ, който Rage Against The Machine използват за корица на своя дебютен албум, а Мартин Макдона използва като образ на яростта си към киномашината и нейните клишета.

P.S. Драги сценаристи, ако не сте разбрали, след известно време куул психопатите (кой от кой по-зъл и вземащ се насериозно) стават леееко досадни. Too Bad, както казва психопат Далай Ханс.

Гледайте Седемте психопата от 23 ноември в кината