My Mir

"Ако изчезне положителното мислене няма да има смисъл от това, което правим" казват Ангел Петков, Стела Стойнова, Васил Василев, Любомир Грозданов, Елена Гамалова и Петър Гамалов – членовете на студиото за кинетична скулптура и интерактивни инсталации Kinetic, участвали на фестивали като Kineticа Art Fair в Лондон и DA Fest в София. И са напълно прави да преследват кинетичните си мечти с такава позитивна нагласа и непримиримост към статуквото, също като Галилео и неговото "И все пак Тя се върти". Една от тези мечти е участието на един най-старите фестивали за дизайн в света Tokyo Designers Week 2013 (26 октомври – 4 ноември 2013) с проекта Columnication – повече за това що е то колоникация и как може да си част от нея от Kinetic агента Ангел Петков...

Ти си...?

Един млад артист, който все по-често си задава сам на себе си този въпрос. Занимавам се с кинетична скулптура и интерактивни инсталации, откривайки невъобразимата сила на положителното мислене.

Кинетичната скулптура за теб е...?

Кинетичната и интерактивна скулптура е езикът, чрез който мога да визуализирам най-добре мислите си и да кажа това, което искам хората да чуят, видят и усетят. Сега тя гръмко нахълтва в арт пространствата като нещо ново отвън, но всъщност е плод на точно тези географски ширини. Паралелно с това съвсем скоро ще измести и традиционната реклама от застиналия винил и ще я изгради като нещо наистина въздействащо в ежедневието ни.

Ако Kinetic беше кинетична скулптура какво щеше да изобразява? Всеки един от вас коя от съставните ù части би олицетворявал?

Кинетичната скулптура е сложен организъм и всяка част е много важна за съвкупността на цялото, така че щеше да изобразява безкрайност, а всеки един от нас – креативен, градивен импулс, подпомагащ процеса по създаване на иновативното. Една неразделна част от тази кинетична скулптура би била Robotev.com, както и всички доброволци и хора от екипа на Kinetic, без които проекта Columnication не би стигнал до тук.

Columnication е... ?

COLUMN + COMUNICATION = Постоянно променяща се под въздействието на външния свят синтетична структура, показваща как ни възприема обект, който изглежда като жив, но всъщност наподобява живот. Също като много хора, влезли в сивия коловоз на влака, който не помръдва, ако не го създаваш и мислиш. Columnication е идеологическото огледало, израз на човешкото и нечовешкото у нас. Начин да дегустираш вкуса на супата, в която си, без да можеш да излезеш от нея все пак.

Кинетичните обекти дават на хората изживяване, което може да предложи само интерактивното изкуство – нещо, което въздейства, променя представите, предава специфично съобщение към сетивата ни. Скулптурата възприема поведението ни. Движейки се около нея я наблюдаваме, докато не бъдем въвлечени в хармония от сложни цветови импулси в звукова среда от природни звуци – спектакъл, в който главният герой сте самите вие.

Защо сензорите в Columnication реагират на човешкото движение като издават точно звуци от природата, а не други, например, урбанистични?

В забързаното си ежедневие имаме пренасищане от урбанистични звуци. Човек е така устроен, че се стреми да опростява нещата, които прави, но много често се получава обратното. Така се случва и когато се вглъби в собствената си проблематика и идеология за света, за съществуването си. Начинът е да му кажеш нещо изключително просто по достатъчно сложен начин, за да му обърне внимание.

Предишен ваш проект се нарича Art Is Not For People, за кого тогава е Columnication?

Columnication, за разлика от предишния ни проект Art Is Not For People, е насочен към хората, които не са се отдръпнали от изкуството, въпреки нестабилните времена, в които живеем. За отворените умове, които не робуват на това, което ги заобикаля и не стоят безучастни, а са креативни независимо в каква насока. За хората, които са част от процеса и прогреса. За хората, които успяват да запазят положителното си мислене и имат цели.

Как и защо зрителят/публиката се превръщат в част от проекта Columnication? Може ли тази кинетична инсталация да съществува и без тях?

Когато зрителят, приближавайки се да разгледа обектите, забележи, че случващото се пред него е в следствие на неговите действия, той разбира, че тази симбиоза зрител-творба е неразделна съвкупност от всяко едно изкуство. Без публика, погледнат в пространството отстрани, този проект би изглеждал просто като съвкупност от съвременни, футуристични, интериорни лампи.

В тази връзка каква точно помощ очаквате от хората за осъществяване на проекта?

Това, от което имаме нужда, е медийна и финансова подкрепа, за да може този проект да стане реалност. Подкрепяйки Columnication, вие ни предоставяте възможността да представим за първи път страната ни на един от най-старите и най-големи фестивали за дизайн в света – Tokyo Designers Week 2013. Ние, от своя страна, ще покажем, че чрез присъствието и поведението на зрителя, се поставя началото на една симбиоза от стимулиране на сетива и промяна на формата, светлината, звука и емоцията на интерактивния обект – огледало на комуникацията зрител-творба.

Подкрепата на хората е прилив на положителна енергия за нас – тя ни дава сили да се изправим пред едно ново, предизвикателно и същевременно устойчиво бъдеще на интерактивното кинетично изкуство в България и по света.

Ако искате да бъдете част от нещо различно, иновативно и красиво може да ни подкрепите на платформата ни в Indiegogo.com, както и на банковата сметка на Kinetic чрез Подкрепи ни PayPal бутона на нашия сайт.

Как се стигна до поканата ви за участие на Tokyo Designers Week 2013?

Tokyo Designers Week 2013, първоначално наречен Designer's Saturday през 1986, се провежда ежегодно всяка есен в продължение на 28 години в Токио, Япония. Това е международно изложение за дизайн, което събира на едно място архитектура, интериорен, продуктов и графичен дизайн от всички части на света.

През трите години (2010, 2011 и 2012) екипът на Kinetic постигна впечатляващи резултати, разгърна потенциал и доказа, че всяка креативна група, създадена с любов и приятелска атмосфера, носи радост и удовлетворение както на участниците в нея, така и на нейните приятели. За три години успяхме да осигурим всичко необходимо на студиото и направихме крачка напред, като разчупихме общоприетите граници и стереотипи.

В пазара на съвременно изкуство концепцията на даден проект ли е по-важна от това, което се представя като произведение на изкуството?

Концепцията и произведението на изкуството са неразделни части и двете са еднакво важни. Ако, което и да е от двете, не е достатъчно изведено се стига до просто добър урок за следващия проект. За да е добър един краен резултат трябва да е по-добър от това, което си започнал да правиш, защото извървявайки пътя по осъществяването, ти си се развивал и усъвършенствал, а с теб и проекта. Пазарът на изкуството също има характеристиката постоянно да се развива и променя.

В Kinetic бъдещето пише...?

Да разберем каква ще е реакцията на обществото след като покажем многомесечния си труд. Също така вярваме, че през есента на тази година ще сме участници в Tokyo Designers Week 2013.

Любим предмет/обект от ежедневието...?

Любими са ми всички предмети, които ми напомнят за любимите хора и най-вече за сина ми. И ме карат да си представям техните усмивки, което усмихва и мен, докато хвърча по ежедневните си задачки.

Може ли нещо да спре тока на Kinetic?

Kinetic Studio функционира на базата на положителна енергия, а не на ток. Ако изчезне положителното мислене няма да има смисъл от това, което правим. А това може да стане само ако хората спрат да вярват в себе си и спрат да визуализират целите в ума си.

Изложбата Columnication е на 12 и 13 април в галерия Suspacious

Има филми, които още с първите си кадри ти влизат подкожно без упойка. Филми, които говорят така клинично за живота и малките му тайни, че бъркат до мозъка на костите ти и оставят "белези" по тях. Филми като Ръжда и кости – последната екзистенц дилема на режисьора Жак Одиар (заснел фаворити като Сърцето ми спря да бие и Пророк), с които умее така тънко да те подхлъзва, че да съпреживяваш драмата на главните герои, която няма нищо общо с твоя личен хаос и проблеми. На пръв поглед.

Историята се лее като песен (започва и завършва рамково с Bon Iver импресиите Wash и The Wolves), в която Ален (наричан от всички Али заради неговия кумир Мохамед Али) – пикова роля на неособено познатия Матиас Шьонертс – е себичен бивш шампион по бокс на Белгия и настоящ безработен, който трябва да се грижи за сина си Сам (русото ангелче Арман Вердюр), и двамата изоставени от зачезналата майка. Изходът от досадната за Али ситуация е да отидат в Южна Франция (да не кажем Ница и покрайнините ù) при неговата сестра Ана, която да му помогне в грижите за Сам и да му намери работа.

Речено-сторено – Али започва работа като гард в дискотека, където сбиване го среща с чаровната дресьорка на косатки в местния воден шоупарк Стефани (поредната брилянтна роля на Марион Котияр) – (не)случайна среща, която както в киното, така и в живота се оказва разковничето във всяка екзистенц драма. Защото докато Али я кара по познатата инерция (импулсивен фитнес секс, безотговорен към сина и сестра си, които приема за досадна даденост), то светът на Стефани тотално рухва като еднотонова косатка върху нея.

Инцидент я оставя без крака (толкова хиперреалистично изпипано до последната CGI вена), без мечти и най-важното без желание за живот, че когато и близките хора се отдалечават, Стефани се сеща само за един друг "инвалид", с когото да сподели драмата – първичният и прям Али, естествено, с ампутирани чувства и ценности. Човекът, който много добре знае какво е просто да съществуващ, а не да Живееш. На пръв поглед.

На втори поглед, обаче, само грубият Али може да ù даде смисъл за нов живот – той няма да я оплаква за това, че е "половин човек", а ще я заведе да плуват. Безцеремонно ще ù предлага оперативно чукане за десерт и натурална, животинска енергия от нелегалните боеве, в които се боксира за пари, за да изпита Стефани онази, дивата, първичната радост от това, че просто си жив.

На трети поглед двамата ще заформят логична симбиоза (напомняща леко за комбината в друг френски хит от изминалата година Недосегаемите), която ще разцъфне (на куул саундтрак фон) в римейк на старата екзистенц мъдрост – "Пътят към ада е постлан с добри намерения!"

На четвъртия поглед вече ще ти е ясно, че (също като в живота) тук невинни няма, има само виновни. Защото хората масово страдат от синдрома на непоемане на отговорност за своите действия. Защото искат да живеят в клишето, което казва, че за да намериш най-ценното, първо трябва да го загубиш или за да поправиш нещо, първо трябва да го счупиш.

А човек чупи доста неща (и костите си) в безбройните свободни (без правила) битки с живота, които понякога приличат на непосилно бъхтене срещу огледална (или пък ледена) стена, в която вижда собственото си отражение. Иначе костите зарастват, но пък белези винаги остават. Както старата любов ръжда не хваща. Или както се пее в една песен: "It feels like walking on rusty nails but the Pain is not mine..."

Гледайте Ръжда и кости на 17 март в Cinema City от 21:00 часа, на 21 март в Люмиер от 18:30 часа и в Дом на киното – на 23 март от 21:00 часа и на 28 март от 18:30 часа

Мракът винаги свети, когато става дума за Help Me Jones – синтпоп комбината, заформена (преди години на видеоарт уъркшоп в Естония) между продуцента, диджей и обсебен от прашни диско едити Константин Тимошенко и фронтменът-театрален режисьор/актьор и поетичен жонгльор Марий Росен. Първо бяха парчета като Rage of Mine и Skype Me Over, после Андрония Попова (от Nasekomix и Sentimental Swingers) влезе с чудни беквокали и уейв танцът стана за трима, а след това Мракът (за)свети, така все едно е Made In China – дебютният албум на триото, който ще бъде представен със специален фрий концерт на 17 март в Sofia Live Club. Затова, в тон с новото представление Очите на другите на Марий Росен с музика от Костя Тимошенко, решихме да проверим как изглежда един свят Made In China през очите и ушите на...

Защо точно Help Me Jones и кой е мистър Джоунс?

Аз съм мистър Джоунс!

С какъв ВРМ бият вашите сърца?

От 90 до 150 в зависимост от настроението.

Започнахте като дуо, но трайно и неусетно към вас се присъедини и Рони... Защо?

Защото добре работим заедно и се обичаме. С Рони сме свързани от много години. Работили сме в различни проекти и сме развили нещо като шесто чувство един към друг.

Това отрази ли се на начина, по който създавате и записвате песни?

Не, но се отрази на концертните ни изпълнения. Освен това тя участва активно и в студийната работа. А и ние станахме по-опитни. Много песни направихме. Много концерти. Излезе миниалбума Мракът свети... И ето, че дойде ред и на албума.

фотография © Мария Арангелова и Владо Зенкевич

Мракът свети ли в една страна Made In China и защо избрахте това заглавие за дебютния албум?

Мракът свети навсякъде. А заглавието Made In China изразява същността. Песента е една от любимите ни. Има си дълга история. Първо Марий написа текст, който с Неда Цветкова направиха на песен за техния проект Унмани, а с Help Me Jones песента имаше свое второ рождение.

С какво ще запомните създаването на албума?

Мина се през много препятствия. Пътят беше дълъг и още не е свършил. Свърза ни с Ангелина Кънчева, която инвестира много в нас. Запознахме се с много интересни хора. С всеки от тях имаме поне по една интригуваща история, но коя по напред да ви разкажем. При всички случаи беше силно и дълго преживяване.

А заснимането на клипа за Made In China?

О да, голямо веселие падна. И тримата бяхме мустакати булки. Чакаме с нетърпение да видим готовия клип. Негови автори са Борис Кънчев и Биляна Кирилова. И както те казват: "Клипът е за Човека като китайско божество на сврУхконсумацията."

За кой концерт става дума в документалния филм Help Me Jones: One Concert in Sofia и защо той беше толкова специален за вас?

Беше просто пореден концерт, който стана специален, защото Мария Арангелова и Владо Зенкевич избраха да го заснемат. Беше чудесен процес и на всички ни беше приятно. Те двамата ни направиха и прекрасна фотосесия. Благодарим им.

Коя е най-важната част в лайв изпълненията на Help Me Jones и какво да очакваме от концерта ви на 17 март – все пак винаги криете по някоя костюмна или сценографска изненада в ръкава?

Този път нищо не крием. Ще се качат при нас чудесни гост музиканти. Ще имаме интерактивна мултимедия благодарение на Runabout project. Ще имаме три премиери. На албум. На клип. На документален филм. Програмата е пълна и няма нужда от други екстри : ) Но, да, винаги сме искали всеки концерт да е различен. Така е интересно и за нас, и за публиката ни.

Работата като режисьор и актьор по различни театрални пиеси, изкушава ли Марий да използва елементи и теми от тях в песните на Help Me Jones или да режисира визуалното представяне на групата?

Марий няма проблем с това. Все още вижда разделно : ) Е, неизбежно е различните неща, които прави да си влияят взаимно.

Каква идея ви се въртеше в главата, докато записвахте микса? Някоя скрита история в него?

Няма нищо скрито. Това е любимия ни звук. Миксът дават представа за нашето чувство за музика. Включили сме и няколко неща от наши проекти.

Да крещиш или да шепнеш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Ту да крещиш, ту да шепнеш. Еднообразието убива.

Ако можеше да изпратите песен в Космоса, то тя ще е...?

Песента се казва Много важно лайно съм изял. Но засега я пеем само на живо.

Кое убива повече – тютюнопушенето или простотията?

Простотията.

В дневника на Help Me Jones за следващите няколко месеца пише...?

Концерти, фестивали, нови песни, записи, клипове. Амин!

Парти девиз за финал?

Добре ни е така!

01. Help Me Jones – Kill Them All

02. Yazoo – Situation

03. Azul Y Negro – El Misterio De La Piramide (Alkalino Re-Edit)

04. Osinski Ensemble – Safari (KMTR Re-Edit)

05. Comateens – Pictures On A String

06. One Two Three – Runaway

07. Telex – Radio-Radio (Forgotten Disco Star's Psycho Dub)

08. Kraftwerk – Metropolis

09. Orlando Riva Sound – Indian Reservation

10. Paul Young – Love Will Tear Us Apart

11. Kristian Anttila – Vykort Från Ingestans (Help Me Jones "New Romantic" Remix)

"Ако наистина вярваш, всичко е възможно" – с любимата мантра на Холивуд като боен/рекламен девиз мегастудиото Дисни бавно, методично и неумолимо екранизира (почти) всички класически приказки, превръщайки ги в калейдоскопичен, мултишарен, хиперразвлекателен парк за малки и големи. Такава е съдбата и на Оз: Великият и могъщият – предисторията за това как магьосникът всъщност попада в Оз преди някое и друго торнадо да му доведе на гости Дороти и Тото, преминали класически над дъгата през 1939 в Магьосникът от Оз.

Затова, логично, авантюрата във Великият и могъщият започва с поклон пред класиката от 1939 – черно-бяла естетика, леко кабаретни моменти и... едно торнадо, естествено, което спасява главата на цирковия илюзионист Оскар З. Дигс (неубедителен на места, но компенсиращ с хашлашки чар Джеймс Франко) – омагьосващ повече жените (с музикални кутийки), околкото публиката си с трикове – като го отвежда в паралелната страна на мечтите му (кръстена с неговото име, видиш ли) Оз, където всички го чакат като Спасител-месия, готови да го къпят в злато и почести.

Забравете за Оз от '39-та година, Оз през ХХI век е страна на дигиталните чудеса, къпеща се в пищен хиперпикселколор на нереално красиви гледки (дело на оператора Питър Деминг, снимал като на магия както плоски саги като Писък и Остин Пауърс, така и Изгубената магистрала и Мълхоланд Драйв на Дейвид Линч!!!), където властва вещерско трио сестри – чаровната и по детски невинна вещица от Запада Теодора (Мила Кунис като истиски черен лебед), фаталната и отровна вещица от Изтока Еванора (Рейчъл Уайз с изумруден блясък) и чистата като сълза вещица от Юга Глинда (Мишел Уилямс слепнала с ролята на Мерилин Монро така, че на места и е трудно да бъде чааак толкова мила, невинна и руса).

Оскар, жаден за злато и слава, хладнокръвно се опитва да пробута старите си Канзас песни (музикални кутйки и прочее плоски магични трикове) на нов Оз глас, но бързо-бързо разбира, че дори в страната на мечтите му, той пак не може да покрие очакванията на другите. Естествено, има и такива, които безрезервно вярват и са неотменно до него, също като прочутите (Плашилото, Тенекиения човек и Страхливия лъв, които се появяват тук епизодично) спътници на Дороти – златотъканата вещица Глинда, умилително-синеокото Порцеланово момиче, проходило отново заради Оскар и разбира се, спасения от "магьосника" и верен до гроб, комедийно-чаровния Финли Летящата маймуна.

И все пак, "ако наистина вярваш, всичко е възможно". Като например, възможно е да погледнеш на Оз предисторията като на политическа сатира (особено актуална за милата родна картинка) – всички се уповават на мътно предсказание и чакат Спасител, който се оказва не този, за когото се представя, но пък всички го приемат (на принципа "да изберем по-малкото зло") поради липса на по-добър кандидат.

Възможно е и на режисьора Сам Рейми да му е писнало от комикс сагата Спайдърмен и чрез една паралелна вселена (напомняща смътно стария Рейми филм От любов към играта) да иска да се върне съвсем в детсвото – там, където е открил, че киното (неслучайно Оскар оправя положението в Оз с кинематографични изобретения в един от зрелищните моменти във филма) е най-голямата магия в живота.

Най-достоверно, обаче, го казва милата вещица от Юга Глинда – "Ти не си Магьосникът, когото всички очакват, не си на-добрият, но може би си точно този, от когото има нужда Оз".

Та, в едно време, в което опаковката е по-важна от съдържанието, едно главозамайващо (до последния перфектен пиксел) пиршество за очите е по-важно от някоя дълбока история със заплетен сюжет и гранде истини за малки и големи. Каквато средата, такъв и Магьосникът. Пък бил той и от една нереално красива и мечтана паралелна вселена като Оз.

Оз: Великият и могъщият е в кината