My Mir

Какъв тон за песен ни дава 2013 за начало – къдрави Falty бийт импулси, големият бариерен Flume риф, синьо Nosaj затъмнение, катедрално техно за молитви, Tера Eskmo инкогнита, електроакустичен сън в зимна нощ и всичко в замяна на хипстър бичето y moi.

FaltyDL – Hardcourage

След албума You Stand Uncertain вече беше абсолютно сигурно, че нюйоркският бийтбой Дрю Лъстман открадна играта на британците в запазените им дисциплини като 2step, garage, broken beat и сега, с Hardcourage прави още една смела стъпка напред. Тук, само шепота на Ед Макфърлейн от Friendly Fires в She Sleeps напомня вокалните поп хитове като Gospel Of Opal, Brazil и Waited Patiently от предишния албум. Акцентът е върху накъдрените бийт плетки в (Straight & Arrow, Uncea, For Karme, Bells) така характерни за FaltyDL, а с трака Korben Dallas (помниш ли героят на Брус Уилис в Петият елемент) Дрю може и да те разхълца неистово на дансинга.

Flume – Flume

Дебютният албум на 21-годишния австралиец Харли Стретън излезе в края на миналата година (и ще хитне Европа чак през февруари), но няма как да го оставим да мине транзит покрай ушите ни – не че прави нещо уникално или коренно различно от своите "братя по оръжие" като Lapalux, Shlohmo или Ryan Hemsworth, просто го прави с наистина завидна лекота и вече със златен поп статус по продажби. Дали ще са вокални бисери като Left Alone с мощен като коралов риф Chet Faker глас, Sleepless с луупнатите секси напеви на Jezzabell Doran и On Top с вдигащия хип-хоп речитатив на T.Shirt или ще са фънки вокално семплирани инструментали като Stay Close, Change, More Than You Thought и особено Holdin On – сърфирането из всички най-интригуващи жанрове на електронната музика през 2012 е на ниво мастърклас.

Darkstar – News from Nowhere

След пробивния сингъл Aidy's Girl Is a Computer, бритбийт дуото Darkstar се превърна в трио при срещата на продуцентите Ейдън Уали и Джеймс Йънг със старата им дружка, певецът Джеймс Батъри, и тримата поеха по пътя на електроакустичното съвършенство. В дебютния North, обаче, силите им стигнаха само до репетиция за настоящия втори албум News from Nowhere, който да разкрие истински потенциала им. Парчета като Timeaway, Armonica, You Don't Need A Weatherman и особено Amplified Ease идеално бракосъчетават фин броукън бийт с психеделичен соул, така че да се отплеснеш в ефирен сън в зимна нощ с широко отворени очи.

Eskmo – Terra

В края на миналата и началото на новата година, Брендън Ангелидис запълва празнината след брилянтния дебютен албум Eskmo с две ЕР-та – Language и Terra, което сумарно е равно на цял, нов албум. Наистина, парчета като Buffalo, Push and Pull, We Are All Terrestrial и Giants от Terra звучат като естествено продължение на I Just Want, Soul Music и Oh in This World of Dread, Carry On от Language, така че да разгонят малко облаците на носталгията, надвиснали над очакването на наследниците на хитовите Cloudlight и We Got More. Та, We Want More, Брендън!

Nosaj Thing – Home

Вторият албум на Джейсън Чунг разкрива една красноречива тенденция за Ел Ей бийт сцената в последните 6-7 години, откакто избухна като феномен с появата на Flying Кръстника Lotus – използването все повече на вокали, което превръща характерните бийт пъзели в поп ориентирани песни. Eclipse/Blue с хипнотичния глас на певицата Казу Макино и Try с Toro y Moi мантра напевите си, наистина са двете най-интригуващи парчета в Home, но Snap и Glue също не предават без бой стария инструментален бийт фронт.

Pantha Du Prince & The Bell Laboratory – Elements of Light

Минимал техно меса за маримба, ксилофон и... 50 камбани – Хендрик Вебер и норвежкият квинтет The Bell Laboratory вече са наясно що е то катедрално техно, а композиции като Photon и Spectral Split стават както за нощни интимни молитви, така и за площадни литургии на големи празници. Няма значение за кого бият камбаните, важно е вътрешен/външен мир да има за всички!

Toro Y Moi – Anything in Return

Чаз Бъндик се оказа особено продуктивен агент – по един нов албум (и то винаги в началото - януари-февруари) на година, откакто извади пробивния дебют Causers of This. Хубавото тук е, че Чаз се връща именно към разчупения, фънки звук на Causers of This с парчета като Say That, Harm in Change, Саке и Never Matter, а само за баланс идват интимни моменти като So Many Details, Cola, Grown Up Calls и Rose Quartz, с каквито името Toro Y Moi стана синоним на чилуейв и бални хипстър мелодии на годината.

Що е то саутърн? Жанров виджей микс между спагети уестърн и blaxploitation (ранноседемдесетарска нискобюджетна лента с чернокож главен герой) или иначе казано Джанго без окови от щата Тарантино – поредната кинофантазия на заклет киноманиак, работил (някъде в началото на 80-те) във видеотека, където предозирал с филми, докато чертаел ноар кроежи за ново микстейп кино.

Тарантино никога не е прикривал спагети уестърн страстите си като основно вдъхновение, но едва в седмия си филм (въпреки изпипания стилистичен поклон и препратки към жанра в Убий Бил), за пръв път, прави своя същински уестърн (или саутърн) – творение, което (може) да го приближи до мастерите в жанра като Серджо Леоне и Серджо Корбучи (заснел оригиналния Джанго през далечната '66-а). Само, че в своя саутърн Тарантино запазва единствено името на героя, кървавочервения шрифт на оригиналните Джанго надписи и култови уестърн клише картини (заслужена Оскар номинация за оператора Робърт Ричардсън) – оттам нататък се завихря запазен Тарантино микстейп от южняшки Гадни копилета (темата нацизъм-евреи във варианта бели господари-черни роби), blaxploitation кич и хумор (римейк на мита за Зигфрид и Брумхилда, шегички с Александър Дюма, Херкулес, думата "чернилка" и Ку Клукс Клан), не съвсем реално документирани Мандинго боеве (гладиаторски битки между роби), маниерни диалози, нацелен (на места) саундтрак и... реки от кръв, естествено, бликаща бутафорно на фонтани.

Историята, може би, е позната на всички – две години преди Гражданската война в Щатите, жигосаният с белезите на робското минало Джанго (убедителен Джейми Фокс) е освободен от оковите по щастливо стечение на неволята на софистицирания бивш зъболекар и настоящ безскрупулен ловец на глави доктор Кинг Шулц (заслужен Златен глобус и потенциален Оскар за Кристоф Валц).

Шулц е по следите на поредните престъпници, за чиято глава е обявена награда (братята Бритъл), но проблемът е, че не знае как изглеждат, докато Джанго (и тялото му) не само добре помни лицата им, но и техния тормоз в плантацията Карукан. Сделката е следната – Джанго ги разпознава, Шулц ги убива и двамата прибират наградата, а нашият чернокож герой получава свободата си завинаги. Речено-сторено и лека-полека Джанго и Шулц заформят дрийм тийм (обезоръжаващо слово и точен мерник) за ликвидация на издирвани престъпници.

Комбината прераства в приятелски съюз, когато Шулц разбира, че Джанго иска не толкова свобода за себе си, колкото свобода за своята съпруга, робинята (говореща немски) Брумхилда фон Шафт (само на Тарантино може да му хрумне да забърка blaxploitation класика като Шафт с легендата за Брумхилда и Зигфрид) и къде от über alles носталгия, къде окрилен от Вагнеровия размах (и епичната му интерпретация на мита за Брумхилда и Зигфрид в Пръстенът на Нибелунгите) Шулц се зарича да събере, dead or alive, двамата влюбени.

Брумхилда фон Шафт, или просто Хилди (невинно чаровна Кери Уошингтън), се оказва собственост на едрия робовладелец Келвин Кенди (Леонардо ди Каприо като 100% злодей), чието имение Кендиленд се ползва с печална слава сред робите и буди страхопочитание из целите Южни Щати. Кенди, обаче, има една слабост – Мандинго боевете (или гладиаторски битки между роби), които организира и наблюдава с гордостта и алчността на човека, който притежава най-добрите бойци.

Именно това решават да използват Джанго и Шулц, като под претекст, че търсят добър Мандинго боец, те се срещат с Кенди и му отправят предложение, на което няма как да откаже, също както Франко Неро (оригиналният Джанго от '66-а, тук, в ролята на фен на Мандинго боевете) не може да се откаже от ироничната гаргара (Неро кара Джейми Фокс да спелува името на героя си) с настоящия Джанго. Циркът (и на Тарантино, и на Джанго и Шулц) се получава и нашите двама герои, в компанията на Кенди, се запътват към заветните Кендиленд и Хилди.

Там, обаче, ги очаква последното препятствие – по-проклетият и "по-бял" от господаря си (най-мразеният в робската йерархия), чернокожият, верен до гроб, иконом Стивън (зловещ Самюел Джексън), който бързо-бързо разплита диверсията на Джанго и Шулц за спасяването на Хилди.

Привидното закупуване на боеца Джо Ескимоса или както го наричат Черният Херкулес (другият филм, освен Джанго, вдъхновил Тарантино заглавието, е Hercules Unchained, ако не ти стига препратката със скулптурата на борещия се Херкулес зад гърба на Кенди по време на вечерята) завършва с фиаско и прословутата реч за робската психика (разбунила расистки спорове и духове) на Келвин Кенди.

В ситуацията, обаче, скандал няма, просто Тарантино като опитен провокатор много добре знае, че всичко забранено е сладко – също както след забраната за пушене, във филмите отново започнаха да палят цигара от цигара, така и след избирането на Обама за президент зачестиха (на миналите Оскари бяха Южнячки, а сега Джанго и Линкълн) филмите, които разглеждат сегрегацията, расовата дискриминация или направо робството.

Проблемът на Тарантино (ако въобще си има проблеми, човека) е, че докато маха оковите на своя Джанго, слага такива на себе си – робуването на собствените клишета някои наричат запазена марка, но когато оригиналният ти стил е именно хиперболизирано убиване на клишета в тотален жанров мегамикс, то всяко маниерно преиграване по темата граничи просто... с кич.

Да, Тарантино винаги е умеел да създава култови персонажи – от чернокожи уестърн Супермени, през ерудирани ловци на глави и проклети (на принципа "господарят дава, пъдарят не дава") икономи до перверзни злодеи.

Да, Тарантино се снима неизменно във всеки свой филм, където диалозите винаги са резки и остроумни, колкото насилието е хореографирано и стилизирано до хипербола (бутафорни фонтани от кръв и куршуми, свистящи като падащи от небето бомби), въпреки, че тук Куентин сам преиграва с фойерверките.

Преиграва и с музиката (също запазена за Тарантино култ територия) – и ако оригиналната Джанго песен на Луис Бакалов влиза тук перфектно по поръчка, толкова идеално, колкото римите на отвъдния Тупак (почти) могат да озвучат експлозията на куршуми в тялото при престрелка, то използването на Бетовен композицията За Елиза (като точка на пречупване с реминисценция на роб, разкъсван от кучета) е просто маниерно преиграване.

Дори това, обаче, не е по-лошо от бутафорния финал на историята и абсурдната дресура на коня на Джанго – най-кичозният евър край на Тарантино филм, което хвърля кич сянка върху цялата лента, но и вече спечели на Куентин Златен глобус за оригинален сценарий (остава да видим дали ще го дублира с такъв Оскар), което не му се беше случвало от Криминале насам.

Джанго без окови или Тарантино с окови (но с награди) – никой не е съвършен, както се казва в една стара, ама лачена филмова класика. А и все пак въпреки, че Бетовен посвещава композицията си на Елиза, любовта му така и си остава несподелена.

Джанго без окови е в кината от 18 януари

Имало едно време приказка за едно момче, един бенгалски тигър и... края на света. Поне такъв, какъвто го познавало момчето, наречено Пи. Животът на Пи, новият филм на Анг Лий (вписан в златните Оскар архиви с филми като Планината Броукбек, Тигър и Дракон, Разум и чувства) по едноименния роман на Ян Мартел наистина започва като боливудска (със звездите на Боливуд Ирфан Кан, Табу) приказка – пищно, гъделичкащо с кич и хумор, цветоопияняващо чак око да ти зайде, за да се превърне в екзистенц притча, дълбока колкото Марианската падина в Тихия океан.

Историята – Писин ("piscine" на френски означава "басейн", но няма да издаваме целия комедиен карамбол с името на нашия главен герой) Молитор Пател или накратко Пи (дебютантът Сураж Шарма) е буден към мистериите на живота тийн, който е достатъчно широкоскроен, за да изповядва индуизъм, християнство и ислям едновременно (брилянтна метафора за толерантност в нашия нонстоп воюващ на религиозна основа свят) и за да приема с философско дзен спокойствие безкрайните жлъчни шеги със странното му име. Пи живее във френскоговорящия район Пондичери в Индия и първите уроци за безмилостната захапка на живота получава не толкова в училище, колкото в притежаваната от родителите му зоологическа градина, където среща бенгалския тигър (и по-късно близнак по неволя) Ричард Паркър. Драмата на Пи започва тъкмо когато е открил любовта в красотата и грацията на танцьорката Ананди, а семейството/ баща му решава, че е наложително да търсят обратния на Колумб път като емигрират в Америка и по-специално в Уинипег, Канада.

И така семейство Пател, заедно с целокупния си зоопарк, се натоварва (досущ Ноев ковчег) на японския кораб Цимцум (еврейска дума за място на сътворение, библейски препратки да искаш) и поема по пътя към бъдещето си... или към края на своя свят. Корабът попада в зла буря, от която единствено оцелява Пи на спасителна лодка в компанията на... осакатена зебра, симпатичен орангутан, пощръкляла хиена и разярения бенгалски тигър (наречен от Ян Мартел с името на герой на Едгар Алън По – моряк, оцелял в корабокрушение, но изяден след това от другите оцелели свои спътници) Ричард Паркър.

Противно на участта на моряка, чието име носи, тигърът за нула време и две-три мощни ръмжения разчиства пространството на спасителната лодка, като остава да дели съдбата на сирак скитник единствено с Пи. Оттам, където морето и небето се сливат в безкрайността, мястото, което екзистенц философите биха нарекли Голямото нищо, започва и одисеята (продължила 227 дни) на Пи и Ричард Паркър в търсене на хармонично съществуване между вегетарианец и хищник, в търсене на мир във всемира и на... твърд бряг, на който да оцелеят.

Зарибявката – Анг Лий използва превъзходно целия арсенал от най-съвременни CGI и 3D трикове не за да заснеме поредния хипер динамичен, зрелищен блокбъстър, а за да разкаже невероятно красива (олé за оператора Клаудио Миранда, заснел друг епос – Странният случай на Бенджамин Бътън), изключително човешка и сюрреалистична притча за малки и големи, в която Бог и Душа не са просто думи, изядени от комерсиални, рекламни клишета. Дори да не си наясно с всички религиозни препратки и екзистенц метафори във филма, пак ще се забавляваш с историята, в която Пи и Ричард Паркър попадат на остров (с формата на изображението на бог Вишну), населен с хищни растения и гигантска колония сурикати (дали не прилича на човешката лудница, в която живеем), докато разказвачът на живота на Пи ни предлага избор – да вярваме в Историята, в Истината, която търсим според очите, през които виждаме света.

Именно този избор е най-хубавото във филма – все пак Истината никога не е една, а има безкрайни вариации, колкото безкрайно е числото Пи, колкото безкраен е броя на очите, които търсят Истината за света... Все пак зеницата на окото също е окръжност, която се измерва с числото Пи. Както и вечния кръг на живота.

Гледайте Животът на Пи в кината от 21 декември

Книгата Животът на Пи от Ян Мартел е в книжарниците

Ето ти малка, нощна коледна есид приказка! Бил ли си в Acidland? Там живее Alis, позната преди като Subeena или просто Сабина Пламенова. Днес тя издава дебютния си албум Hybrids in the Attic и след музикалната ù визита миналия месец си поговорихме на саундтрак фона от Funkineven, Scratcha DVA, Lady Leshurr, Arp101 и Aphex Twin за нещата, които живеят на таванската ù стая и...

Защо Subeena стана Alis? Обичаш Алиса в Страната на чудесата или...?

Взех си дъъълга музикална почивка, през която премислях как искам да променя музиката, която правех дотогава. Затова и логично исках да сменя името, под което я издавам. Алис беше просто крайния резултат от много нахвърляни опции, които така и не ми звучаха добре.

Родена си в Италия от български родители, сега живееш и работиш в Лондон... как започна да се занимаваш с музика и чувстваш ли въобще връзка с България?

Родителите ми са заминали за Италия през 70-те години и за първи път посетих България когато бях на 6 години. Оттогава съм идвала много пъти, но едва миналия месец за първи път дойдох сама и срещнах хора, които мислят като мен или имат подобно отношение към света. Беше хубаво да видя толкова приятни хора тук, затова и се надявам вече по-често да се връщам в България.

Иначе, музика започнах да правя след като един приятел ми показа как да използвам софтуера Reason. Запалих се, минах и през други музикални програми... тогава бях и луда по Warp звука на Aphex Twin, Autechre... После очевидно всичко се промени.

Изглежда обичаш сама да продуцираш, но и при участието ти на RBMA в Барселона си партнира с артисти като Джейми Уун... Какво мислиш за него и кое предпочиташ – партнирането или соло продуцирането?

Да, с Джейми се срещнахме за пръв път в Барселона, но отпреди това имахме общи познати... Той е приятен, забавен и наистина беше огромно удоволствие, че работихме заедно.

Иначе основно работя сама, въпреки че напоследък преоткрих партнирането с други хора, както в работата, така и в живота. Всеки стига до това в един или друг момент. Предполагам, че нещата, които правиш, така или иначе, отразяват що за човек си.

Кои са тези Hybrids in the Attic, за които става дума в албума?

Това не е дълбоко емоционален албум, който да изразява някакво специфично състояние или нещо такова. Това са просто парчета, които исках да запиша от музикална гледна точка – някои исках да оформя като песни от поп албум, други по-грубо... Като цяло, усещането ми за албума е за нещо като хибрид между стар и нов метод на работа, нещо като изкривен, мутиращ запис на гласове.

Половината от парчетата са записани на таванската ми стая в Италия, откъдето идва и заглавието на албума, но те не са автобиографични. Не пиша текстове, за да разказвам определена история... всичко е въпрос на естетика. Обикновено пиша текстове само с идеята как да паснат най-добре на музиката и мелодията. Те са определящите.

Завършваш албума с парчето Pax (което означава същото като на български – мир, свят, покой, съгласие, разбирателство) – намери ли този мир в живота си?

Заглавието няма дълбоко скрит смисъл. Просто много харесвам тази дума и исках да направя нещо, което да звучи така. Записах парчето именно на онази таванска стая в Италия, точно преди или по времето на онази дълга музикална пауза, за която споменах в началото, когато трябваше да преосмисля доста неща.

Да крещиш или да шепнеш – кое е по-добре, за да бъде чуто посланието ти днес?

Нито едно от двете.

Парти девиз за финал?

Живей си живота!

01. Dadub - Moksha

02. Pal+ - The Forest

03. Funkineven - Dracula

04. Scratcha DVA - Do It

05. Incredible Bongo Band - Sharp Nine (Klic Remix)

06. Lady Leshurr - Mindblown

07. Cardopusher - Everybody

08. ? - My Favourite Ladies

09. Om Unit - Ulysses VIP

10. Arp101 & Elliot Yorke - Fluro Black

11. Kalenna - Put It in the Bag

12. Aphex Twin - Pulsewidth

13. am-boy - Collection