My Mir
WTF is SWAG е ироничен въпрос с отворен код и отговор по личен избор – агентите, които стоят зад този нет лейбъл са избрали издаването на любимата музика като отговор и след появата на двете успешни компилации WTF is Swag и Eat Dessert First, сега идва време и за първото ЕР – Foggy Mountain събира упражненията по стил на родния бийтмейкър Lenаrd с унгарския oneone в ремикс компанията на обичайните WTF is Swag заподозрени. Денят и мястото на срещата по басс освещаването на Foggy Mountain също са известни (8 март:: Влайкова Last Callin'), а за останалите микс въпроси с няколко неизвестни по-добре чуйте самия Lenard или...
Kак Петър Пеев стана LENΔRD?
Ами, какво да ви кажа... аз си бях Lenard още преди да започна да се занимавам с музика. Бях много запален по графитите и оттам остана този псевдоним. Относно музиката... спомням си, че още на първия ми компютър (мисля, че бях 8-ми клас тогава) имах разни музикални програми и се зарибявах да правя луупове, но си бяха само луупове и нищо друго по-сериозно. Докато не чух за първи път дъбстеп през 2006. Всъщност тогава се запалих и да миксирам. Дълго време само миксирах парчета, още не бях започнал да правя музика, но в един момент, някъде през 2007 или 2008, започна да напира в мен желанието да пускам моя авторска музика и така започна всичко... Спомням си, че докато обмислях псевдонима си, исках да звучи някак си по-изискано, даже в началото беше Mr.L за по-кратко. Малко след това, обаче, реших да е просто LENΔRD.
Какво, по дяволите, е Swag-а и как направи връзката с WTF is Swag агентите?
Хмм, труден въпрос. WTF is SWAG е малък екип от талантливи хора, които организират виртуални и реални партита от 2011 насам, като също така издават дигитални (и на физически носители) албуми. В екипа са MojoGoro, Hempsta и Parallel Concept, а как стана връзката... Хаха, ами стана като на бъзик. MojoGoro беше написал на стената си: "Кой иска да направи ремикс за новия албум на Energetic Slash?" и аз просто цъкнах лайк. Малко след това MojoGoro ми върна нещо от сорта: "Това, че лайкваш значи ли, че искаш да направиш ремикс?" и аз бях зарибен, разбира се, а те по-късно включиха и ремикса ми в албума. Така започнахме да поддържаме контакт с Goro...
И се стигна до Foggy Mountain ЕР... Защо точно с оneone и защо това заглавие?
Идеята дойде от Goro, който предложи първо да издадем моите две парчета, но по-късно всичко прерасна в идея за общо EР, в което да се опитаме да съберем и няколко ремикса. За заглавието се погрижихме двамата с oneone, но по-добре не ни питайте как го измислихме... Иначе, сигурно не е нужно да казвам, че Goro стои и зад подбора на ремиксаторите, един от които е и самия той.
Записваш и за друг нет лейбъл – Swarm... та, какви са плюсовете и минусите на ситуацията "сам-съм-си-рекърдс"?
Swarm проектът беше на мой приятел от Русия, а аз се включих по-късно с идеята да му помогна за развиването и също така да се опитам да намеря родни таланти, а повярвайте ми, в България има много такива! Иначе е рано да се говори за плюсове и минуси.
Каква идея ти се въртеше в главата, докато записваше микса? Някоя скрита история в него?
Идеята беше да включа някои от вечните ми фаворити, плюс някои по-нови парчета и същевременно да побродим из дебрите на басс музиката.
Саундтракът на деня ти е...? А на нощта?
Те са толкова много..., но все пак през деня звучи Kastle – Baby Кeep It Real, а Artful Dodger – Please Don't Turn Me On (Disclosure remix) ми е любимото парче напоследък за нощни изживявания.
Освен за музика, обичаш да говориш с часове и за...?
Пак за музика... хахаха
Къде хората могат да те срещнат и чуят тeзи дни?
Не се случва много често хората да ме срещат по клубове, но все пак да заповядат на 8 март във Влайкова, за да се повеселим по случай издаването на Foggy Mountain EР. Иначе винаги могат да посетят страницата ми в soundcloud, там качвам моите неща.
Парти девиз за финал?
Хмм, нямам такъв.
01. Versa - December
02. Oceania - Close The Locks
03. Sully - Recess
04. Benga - I Come From London
05. Icicle - Anything
06. Skream - Rollin' Kicks
07. Rakoon - Blue Planet
08. Lamont - Signal
09. Rob Sparx - Thug Step
10. Pinch - Midnight oil
11. Goth-Trad - Anti Grid
12. Jack Sparrow - Afraid Of Me
13. Killawatt - Centipede
14. Truth ft Yayne - Time (Kaiju Re-edit)
15. Commodo - Surveillance
16. Sleeper - Kindred
17. Kaiju - Silverfish
18. Sparxy & ID - Man on Fire (FKOF free download)
19. Requake - Bless The Stress
20. Jakes - Rock the Bells
21. Mensah - 1986 Was the Future
22. Ennio Morricone - Man With A Harmonica
23. Бalkansky & Theodosii Spassov - Kuker
Мелодия на годината Vol.2 с участието на: соул спасители в (ръжта) нощта; електро-акустични формули за мир; паднали NIN ангели; дигитален Lidell фънк; Ego Free Sex Free поп; черните криле на R'n'Brothers Inc.; Cave Street блус и симфонични молитви за по-малко Война и повече Мир по света.
Rhye – Woman
В началото бе Open (напомняща най-добрите Шаде години), след това The Fall (събуждаща носталгия по La Ritournelle одата на Себастиен Телие) и ето, че дебютът като дуо на опитните соул манипулатори (всеки със солиден музикален бекграунд) Майк Милош и Робин Ханибал легна присърце на всеки, който търси миг носталгично пиано удоволствие в зимата на хорското недоволство. Или саундтрак (с парчета като Verse, 3 Days, Hunger, One of Those Summer Days) на залязващото зимно слънце, което да стопля с идеята, че всичко е наред, щом има някой, който мисли за теб и те чака под свещите на нощта. О, да, нежна е нощта!
Atoms For Peace – AMOK
В AMOK формулата за мир атомите буквално и преносно са два – Том Йорк и Найджъл Годрич (продуцент на Radiohead и лидер в полувремето на проекта Ultraista), които вече дълги години заформят здраво музикално ядро, около което понякога кръжат свободни електрони (RHCP басиста Флий, перкусионистите Джоуи Уаронкър и Мауро Рефоско, наети от Йорк за лайв изпълнения на соловия му албум The Eraser) в опит за електроакустично съвършенство. И го постигат в парчета като Default, Dropped. Ingenue, Before Your Very Eyes и Stuck Together Pieces, които оплитат (ала The Eraser + Ultraista + The King of Limbs) дигитален броукън бийт и психеделичен соул в трепетно очакване на новия албум на Radiohead. Дотогава, мир вам и ексклузив Atoms For Peace концерти.
How To Destroy Angels – Welcome Oblivion
Музиката помни много случаи, в които съпруг и съпруга се бракосъчетават не само с халка, но и с общи песни – получава се винаги нещо интимно, чаровно и от сърце. Трент Резнър и Мерикуин Маандиг не правят изключение от правилото, а когато към двойката влюбени гълъбчета се присъединят и семейни приятели като Роб Шеридан и Atticus Ross, вече не говорим просто за лирично отклонение, а за класно упражнение по стил (с парчета като Strings and Аttractors, On the Wing, Welcome Oblivion, The Loop Closes) и влизане във форма с нови идеи (в Ice Age, Too Late All Gone, How Long?) преди турнето и албума на Nine Inch Nails през лятото и догодина. Никакво забвение, добре дошли NIN ангели отново.
Jamie Lidell – Jamie Lidell
След като с предишния си албум Compass беше изгубил вярната посока, сега, в четвъртия Джейми се връща към добрия, стар дигитален Prince фънк, който му се отдава идеално. Дали заради колаборацията му в проекта Mostly Robot (с Tim Exile и други експеримент агенти), дали от желание да не се повтаря, но сега Lidell фънкът се лее по-изкривен от всякога – парчета като You Naked, What A Shame, Do Yourself А Faver, Big Love, So Cold въртят туист в тазобедрените стави, докато ехото им напомня класически Dâm-Funk творения. С две думи – фънкаделик парти.
Autre Ne Veut – Anxiety
Артър Ашин и Том How To Dress Well Крел са като двама близнаци родени от майката на декаденс попа и кривото аренби, но с различни съдби – Том обира светлината на тренди прожекторите, докато Артър стои в сянката му и прави по-интригуващи неща във втория си албум. Достатъчно е да чуеш Ego Free Sex Free обаче, за да разбереш, че Артър ни най-малко живее с Drama Cum Drama комплекси за малоценност и подценяване, а парчета като Play by Play, Counting, Warning и I Wanna Dance With Somebody само затвърждават истината, че двамата декаденс аренби "близнаци" са на равна бийт нога в живота.
Inc. – No World
Дигитално или изсвирено с инструменти соул и аренби – за братята Андрю и Даниъл Ейдж (натрупали опит като студийни музиканти за Pharrell и Raphael Saadiq) няма никакво значение, важното е да е направено с финес и да звучи интимно като флирт приказка за лека нощ. Точно това се лее на талази в дебюта им с парчета като Black Wings, Angel и Careful ... или както се пее в хитовото The Place: "Чувствам, че съм бил тук и преди..." И никак не беше зле!
Nick Cave & The Bad Seeds – Push The Sky Away
Ник Кейв може хладнокръвно да шепти ежедневието си в нета, пред телевизора или това, което вижда през прозорците на къщата си и пак да направи сенчест блус албум от това. 15-ти поред. Може спокойно да сложи голата си жена на обложката, да пусне два-три (съвсем не) скандални клипа от близки дружки като режисьорите Джон Хилкоут и Гаспар Ное, и да изреди световното житие и битие в една песен. Може и го прави в парчета като Higgs Boson Blues, Jubilee Street и Mermaids, защото Ник и компания вече сами по себе си са жанр, и както умозаключават накрая: "If they think / That you should do it the same / You've got to just / Keep on pushing / Push The Sky Away."
Apparat - Krieg Und Frieden
Напрегната година се очертава за Саша Ринг – епичният саундтрак за театралния римейк по класиката Война и Мир на Толстой е само апетитно предястие преди участието му в новия албум на DJ Koze и гранде завръщането на триото Moderat (Apparat + Modeselektor) през август. Дотогава опусът за лаптоп и симфоничен оркестър Krieg Und Frieden (в крачка с предишния му албум The Devil's Walk) ще ни хвърля в меланхоличен размисъл (с теми като 44, Lighton, Austerlitz, A Violent Sky) върху идеята за по-малко Война и повече Мир по света. Дерзайте!
В навечерието на Оскар 2013 обръщаме гръб на фаворитите, за да прегърнем аутсайдерите като Зверовете на дивия Юг – онези симпатични, малки филми, които говорят без гранде философии, а простичко и интимно за живота и смъртта. Онези нискобюджетни приказки за грозното патенце, превърнало се в най-красивия лебед на боксофиса, които никога (освен на някой фестивал) няма да тръгнат по кината у нас. Онези искрени истории извън системата, без звезден кастинг и мега амбиции, които Холивуд номинира за Оскар, за да парадира с това колко е широкоскроен в (продаването) създаването на мечти. Да, същите онези киномитове за Американската мечта, в които новакът Бен Зайтлин е номиниран за най-добър филм и режисура при дебюта си, а невръстната му (по време на снимките едва на 5 години) и адски чаровна героиня Кювенжанé Уолис е най-младата актриса евър, номинирана за Оскар.
Историята – Хъшпъпи (усмихващо неподправена Кювенжанé Уолис) е чаровно хлапе, което дяволито потропва с гумените си ботушки по следите на изгубената хармония във Вселената, чийто сърцетуп тя преслушва постоянно, докато живее с баща си Уинк, домашните им животни и другите обитатели (до един чешити) в рибарската комуна Батуб (нещо като Ченгене скеле край Бургас), изолирана от пластмасовата опаковка и маниери на останалия свят чрез бент.
Хъшпъпи изучава живота не толкова в училището и с колоритните истории на учителката си мис Батшеба, колкото следвайки пулса на всяка земна живинка и суровите правила на баща си, който безмилостно иска да я превърне в оцеляващо "who's the man" дете-воин.
Когато все пак има нужда от деликатен съвет често разговаря наум с изчезналата си майка (според баща ù тя била толкова секси и смела, че щом влезнела в стаята, водата сама завирала, а алигаторите сами скачали в тигана), за да расте непоколебима като нея. Нещата, които плашат (иначе коравата) Хъшпъпи са праисторическите "уроки" (нещо като мутирали черни глигани), опустошителните бури и... мисълта, че "цялата Вселена зависи от това всяка нейна частица да си е на точното място, защото дори най-малката да е счупена, целият свят ще рухне". Или поне светът на Хъшпъпи и комуната Батуб.
Всъщност дебютният филм на Бен Зайтлин е същата тази малка частица на точното място, която поддържа целостта на цялата (кино)Вселена. Защото чудото на живота и смъртта през очите на едно дете винаги е изглеждало по-просто, красиво и ясно като детска игра, в която магия и реализъм вървят ръка за ръка. Защото на всеки един от нас (неслучайно почти всички във филма са непрофесионални актьори) ежедневно ни се налага да се изправяме срещу страховете си (демек "уроки"-те), да се сблъскваме със загубата на любими хора, да понасяме свирепи бури (екзистенц кризи, болести, преселвания), които приближават края на света ни, такъв, какъвто го познаваме. Защото Зверовете на дивия Юг (също като Животът на Пи, друг тазгодишен Оскаров претендент) използва необичайните авантюри на своите малки герои, за да гмурва дълбоко в големите, важните неща от живота.
Или както мъдро реди Хъшпъпи: "Когато си малък трябва да се опитваш да поправяш счупените части, които са с твоите размери". Без значение дали ще получиш големи Оскар награди... ? Де да можеше и в нашата Малка България хората да се опитват да поправят щетите, които са по техните сили и размери, без да очакват Големи награди... Няма значение, защото хармония и мир във Вселената ще има... дори ако счупеното е така повредено, че не може да бъде поправено.
Вярвайте на Хъшпъпи, тя е The Man!
85-тите годишни награди Оскар ще бъдат раздадени на 24 февруари
Оскар претендентите за най-добър филм – Линкълн, Любов и Зверовете на дивия Юг са (знаете къде), а Арго, Враг номер едно, Джанго без окови, Животът на Пи, Клетниците и Наръчник на оптимиста са в кината
"Ами тва е, свинята не може да стане лебед" казва Ричард III (все пак именно бял глиган е бил неговия боен символ) – героят на Георги Мамалев в новия комикс гротеска римейк на Теди Москов по едноименната пиеса на Шекспир. Също както сатиричният куклен театър на абсурда за възрастни на Москов не може да бъде друго освен това, което е.
Всъщност, в мига когато видите огромна карикатура за начален декор и чуете детската песничка Кралю-порталю..., а Ричард III (Георги Мамалев) се пръкне с вой изпод търбуха на сюрреалистичен, аморфен мега глиган, хубаво ще е (както ни се случи) до вас да стои... дете. И то не заради искрените, непредубедени реакции, с които само едно дете (въпреки, че днес децата остаряват по-бързо и от възрастните) може да отговори на случващото се на сцената. Не и заради приказната комикс сценография на Божидар Симеонов (олé за въртящото се двойно изображение на череп от едната и кралски лик от другата страна, и за гигантските ръце, държащи очи), които може да очароват децата, а възрастните да ги нарекат бутафорни. Хубаво ще е до вас да стои дете, защото може невинно да ви напомни, че самите вие сте били още деца, когато пародията на политическия цирк (вихреща се на Ричард III сцената) се е случвала, случва се и (най-лошото) ще продължава да се случва в България на децата ви, докато необратимо остарявате.
И дори детето до вас да не е наясно с препратките към соцминалото в Ричард III – крале, махащи с ръка за поздрав като Брежнев и Тато; червени и бели хокейни екипи на актьорите не толкова като метафора за 30-годишната Война на розите между родовете Йорк и Ланкастър (или днешното цветово делене на партиите), а повече като намигане към цветовете на спортната Сборная (в частност хокейната) сила на Съветския съюз..., та, дори на това дете му е ясно, че става дума за битката кой да грабне кокала/короната... И то ще разбере, че гледа не комедия на слугите (не че няма такава и тук), а комедия на властта.
Та, Ричард III е може би най-острата политически Москова сатира по Шекспир (в сравнение с другите му свободни интерпретации на Ромео и Жулиета, Бурята и МcBeth) досега – историята на Краля-Злодей е само трамплин, от който директно да отскочиш във вихрещия се вече 24 (и повече) години роден политически цирк. Няма значение дали в стремежа си за тиранична власт и избиването на комплекси Ричард III действително убива Хенри VI и двамата си братя Едуард и Кларънс... няма значение дали персонажите са комиксово скицирани и хиперболизирани в двете крайности на доброто и злото... Няма значение дали скечовете на Москов са все едни и същи вече 20 години...
Историята е за всички онези надве-натри скалъпени комплексари, които не могат да правят нищо друго в живота освен да бъдат злодеи/политици, които със зъби и нокти (лъжи и убийства) да се домогват до неограничена власт и да карат безочливо хората и Темида да си затварят очите и ушите (ех, онези гигантски ръце, сграбчили в капан очите), защото според тях "5 + 5 = 8" и толкоз. Историята е колкото фикция на сцената, толкова и реално случваща се (като излезеш от театъра) на улицата днес.
В този смисъл Москов е нацелил в десетката момента за своята жлъчна политическа сатира – огледай се/ослушай се наоколо, ако не вярваш. Дори факта, че на моменти е изгубил свежото чувство за хумор и мастер иронията, и някои от скечовете и геговете в пиесата приличат повече на откъс от Комиците (или което си избереш друго дебил-тиви-дебелашко шоу), това само придава още по-голяма автентичност и актуалност на представлението.
И така, залисани в разпознаване и присмех на "героите на нашето време", спокойно може да ни убегне другата, по-важната част от завета на Московия Ричард III, която се набива в съзнанието с неколкократните повторения на риторичния въпрос "Кво толкова?". Абсолютният непукизъм и тотал нихилизъм, с който свикнахме да живеем в последните години. Едно "Кво толкова?", което непрекъснато повтаряме в края на изречението.
"Кво толкова?", което оневинява лъжи, убийства, липсата на съвест и отговорности, на морал и ценности; "Кво толкова?", което позволява толерантност към простотията, посредствеността и некадърността, и дори ги лансира като ценност; Едно "Кво толкова?", в което се корени причината сами да сме си виновни, че все още живеем в политическия Ричард III цирк, а "протестите" ни винаги да са необмислени, неадекватни и на принципа "след дъжд качулка"; Едно "Кво толкова?", което предаваме и на децата си като мантра, която ги обрича на живот в дома на същия този "Ричард III Българоубиец"...
Между другото, премиерата на Ричард III злощастно съвпадна с кончината на Тодор Колев (да почива в мир), която беше обявена (като скръбна хроника по новините) след аплаузите в края на представлението и бе последвана от... кратка, увиснала секунда тишина и нови аплаузи, а не от едноминутно мълчание дори... Кво толкова?
Ами тва е, свинята не може да стане лебед... Кво толкова?
Гледайте Ричард III в Народен театър Иван Вазов на Голяма сцена от 19:00 часа на 2 и 3 април
