My Mir

"Никой от тримата ѝ персонажи не беше нито лош, нито особено добър. Нямаше нужда да ги съди. Не ѝ трябваше поука. Трябваше само да представи различните умове, живи като нейния, който още се противеше да приеме, че и чуждите умове са също толкова живи. Не само злото и коварствата правят хората нещастни, случват се също обърквания и недоразумения, а най-вече съществува неспособността да схванеш простата истина, че другите хора са толкова истински, колкото и ти." – тези думи от Букър-номинирания роман-класика Изкупление на Иън Макюън уцелват право в десетката на порочния кръг от изкупление, прошка и скрити желания, в който невинно-съдбоносно се завъртат 13-годишната Брайъни, по-голямата ѝ сестра Сесилия и приятелят ѝ от детството Роби... Да, всички знаем знаем какво се случва в Изкупление, може би и заради едноименната филмова класика, създадена 6 години по-късно по романа на Макюън, но това "бисерно" издание на Изкупление (със специална илюстрация от Теодор Ушев) е идеален летен момент да се гмурнем отново в Света на Макюън, където "Да прочетеш изречение и да го разбереш беше едно и също действие – като при сгъването на пръста, нищо не се пречкаше между двете", докато очакваме 25-годишнината на романа и съвсем новите Макюън творения като The Madness и What We Can Know...

Брайъни подозираше, че зад изисканите маниери на братовчедка ѝ се крият разрушителни намерения. Може би Лола разчиташе близнаците невинно да опропастят пиесата, а тя само щеше да стои отстрани и да наблюдава.

Тези недоказуеми подозрения, окошарването на Джаксън в пералното, безпомощната декламация на Пиеро и невероятната жега тази сутрин потискаха Брайъни. Подразни се допълнително, когато забеляза, че Дани Хардман ги наблюдава от прага. Наложи се да го помоли да напусне. Не успяваше да преодолее отчуждението на Лола, нито да постигне с Пиеро нормалната интонация на всекидневната реч. И с какво облекчение се озова изведнъж сама в детската стая, когато Лола заяви, че трябва да си освежи фризурата, а брат ѝ изчезна по коридора в посока към тоалетната или кой знае къде.

Брайъни седна на пода, облегната на един от високите вградени шкафове за играчки, и взе да си вее със страниците на пиесата като с ветрило. В къщата цареше пълна тишина – никакви гласове или стъпки по стълбите, никакво бучене по тръбите; заблудената муха между двете стъкла на отворения прозорец бе прекратила усилията си, а звукът на птичите песни отвън се бе изпарил от горещината. Тя сви крака пред себе си и заразглежда гънките на бялата си муселинена рокля и леко сбърчената кожа при коленете.

Трябваше да си смени роклята тази сутрин. Помисли си как би следвало повече да се грижи за външния си вид – като Лола. Детинщина беше да не се грижи. Нокакво усилие струва. Тишината звънтеше в ушите ѝ и зрението ѝ леко се разфокусира – ръцете върху коленете ѝ се видяха неочаквано големи и същевременно далечни, сякаш ги гледаше от огромно разстояние.

Тя вдигна ръка, сви пръсти и се зачуди, както и друг път понякога се бе чудила, как така това нещо, този хващателен механизъм, този месест паяк в края на ръката ѝ беше неин, изцяло под нейно командване. Или имаше някакъв свой живот? Тя изкриви пръст, после го изправи. Загадката бе в момента преди раздвижването, решителния миг между неподвижността и движението, когато се осъществяваше намерението ѝ. Беше като разбиваща се вълна. Ако можеше да е в гривата, в пяната, навярно би открила тайната на съществуването си, онази част от себе си, която всъщност командва нещата. Тя приближи показалеца си към лицето, втренчи се в него и го накара да помръдне. Той остана неподвижен, защото тя се преструваше, беше наужким, и защото волята да го раздвижи или намерението да го раздвижи не беше същото като наистина да го раздвижи. И когато най-сетне го сви, действието сякаш дойде от самия пръст, не от ума ѝ.

Кога пръстът решаваше да помръдне, кога тя решаваше да го помръдне? Нямаше как сама да се издебне. Това беше или-или. Нямаше бодове, нямаше шевове, но тя знаеше, че под гладката цялостна тъкан се крие истинската ѝ същност – душата ли беше това? – която вземаше решение да спре с преструвките и даваше окончателната заповед.

Тези мисли ѝ бяха така познати и успокояващи, както точната конфигурация на коленете ѝ, техният сходен, но конкурентен, симетричен и обратен вид. След първата мисъл винаги следваше втора, мистерията пораждаше нова мистерия. Дали всички са със същото чувство за живота като нея? Сестра ѝ например също ли има такова значение за себе си, толкова ли е ценна, както Брайъни? Да си Сесилия също толкова силно изживяване ли е, както да си Брайъни? Има ли сестра ѝ своя истинска същност, скрита зад разбиваща се вълна, мисли ли понякога за това, вдигнала пръст пред лицето си? Ами другите – баща ѝ, Бети, Хардман? Ако да, тогава светът, хорският свят, е непоносимо сложен с тези два милиарда гласове, с мислите на всеки човек, които си съперничат по важност, и всеки претендира за пълнокръвен живот, и всеки се мисли за уникален, а фактически никой не е. Направо се давиш в незначителност. Но ако не, тогава Брайъни е обградена от механизми, доста умни и приятни на вид, но без нейните ярки и лични вътрешни усещания. Това би било зловещо и самотно, пък и неправдоподобно. Противно на инстинкта си за ред тя знаеше, че най-вероятно всички останали имат същите усещания като нея. Знаеше го, но по чисто мисловен начин, не го чувстваше. Инстинктът ѝ за ред страдаше и от репетициите. Самодостатъчният свят, който бе очертала с ясни и чисти линии, сега бе обезобразен с драсканиците на други умове, други потребности; и самото време, на хартия тъй лесно разпределено в действия и сцени, дори точно в този момент неумолимо се изнизваше.

Едва ли щеше да докопа Джаксън преди обяда. Лион и приятелят му пристигаха привечер, може би и по-рано, а представлението беше насрочено в седем часа. И все още нямаше истинска репетиция, и близнаците не можеха да играят, не можеха дори да говорят, и Лола бе откраднала ролята, която си беше на Брайъни, и всичко ѝ се изплъзваше, и беше горещо, абсурдно горещо. Момичето изстена от яд и стана. От прахта по перваза на пода дланите и роклята ѝ отзад бяха почернели. Унесена в мислите си, тя избърса длани в плата и тръгна към прозореца. Най-лесно щеше да впечатли Лион, като напише разказ и лично му го връчи и го наблюдава, докато той чете. Едри заглавни букви, илюстрована корица, подвързани страници – в самата дума тя усещаше магията на чистата, събрана и контролируема форма, от която се беше отказала с решението да напише пиеса. Разказът беше нещо директно и ясно, не позволяваше нищо да се изпречи между нея и читателя – никакви посредници със собствени амбиции или некадърност, никакво бързане, никакви ограничения на средствата. Разказът означаваше, че само пожелаваш и го написваш – и ето ти целия свят; за пиесата трябваше да се задоволиш с наличното: нямаш коне, нямаш селски улици, нямаш морски бряг. Нямаш завеса. Толкова очевидно изглеждаше сега, когато бе твърде късно: разказът беше вид телепатия. Изписвайки с мастило буквите по страницата, тя предаваше своите мисли и чувства на читателя. Това беше вълшебен процес, толкова естествен, че никой не се замисляше за него. Да прочетеш изречение и да го разбереш беше едно и също действие – като при сгъването на пръста, нищо не се пречкаше между двете. Нямаше пауза, в която да се разплитат символите. Виждаш думата "замък" и ето ти замък, гледан малко отдалеч, пред него – лятна гора, небето – синьо и спокойно, от ковачницата се вдига пушек, калдъръмен път се вие и потъва в зелените сенки...

Тя беше стигнала до един от широко отворените прозорци на детската стая и навярно от известно време гледаше пейзажа отвън, без да го осъзнава. Мястото с лекота би могло да приюти средновековен замък нейде в далечината. На няколко мили зад имението на семейство Талис се издигаха възвишенията на Съри Хилс с неподвижните си пълчища от гъсто скупчени дъбове, млечна мараня смекчаваше зеленината им.

По-наблизо се простираше откритият парк на имението, който днес изглеждаше сух и див, прегорял като савана, отделни дървета хвърляха ясно очертани къси сенки, а високата трева беше вече опарена от лъвскожълтия огън на разгара на лятото. Още по-близо, отсам парапета, беше розовата градина и съвсем наблизо – фонтанът с Тритон, и до скосената стена на басейна му стоеше сестра ѝ, а срещу нея – Роби Търнър. В позата му имаше нещо тържествено: разкрачен стоеж, главата отметната назад. Предложение за брак.

Брайъни не би се учудила. Тя самата бе написала приказка, в която скромен дървосекач спасяваше една принцеса от удавяне и накрая се женеше за нея. Това, което се разиграваше навън, пасваше. Роби Търнър, единственият син на скромна чистачка и изчезнал баща, Роби, когото бащата на Брайъни бе издържал през цялото му училищно и университетско образование, който бе избрал да стане ландшафтен дизайнер, а сега напираше да учи медицина, дръзко и амбициозно искаше ръката на Сесилия. Съвсем логично. Подобно преодоляване на границите вдъхваше романтика във всекидневието.

Но по-неясно беше защо сега Роби вдигна царствено китка, сякаш нареждаше нещо на Сесилия. И колкото и да е странно, тя не се опълчи. Удивително как не можеше да му устои. По негова заповед тя взе да се разсъблича, и то много бързо. Първо съблече блузата, после смъкна полата и я прекрачи, а той я гледаше нетърпеливо, с ръце на кръста. Каква странна власт имаше над нея. Изнудваше ли я? Заплашваше ли я? Брайъни захлупи с шепи лицето си и отстъпи малко назад от прозореца. По-добре да затвори очи, си помисли, и да си спести позора на сестра си. Но това се оказа невъзможно, защото последваха нови изненади. Сесилия, за щастие все още по бельо, влезе във фонтана и до кръста във водата, стисна с пръсти носа си – и изведнъж изчезна. Остана само Роби и дрехите на земята, а нататък – смълчаният парк и далечните сини хълмове.

Последователността беше нелогична: сцената с удавянето, последвано от спасяване, трябваше да предшества предложението за брак. Това бе последната мисъл на Брайъни, преди да се примири, че не разбира и че трябва само да гледа. Невидима, два етажа по-високо, облагодетелствана от ярката слънчева светлина, тя получаваше привилегирован достъп пряко през годините до поведението на възрастните, до ритуали и условности, за които не знаеше нищо все още. Явно такива разни неща ставаха в техния свят.

И когато главата на сестра ѝ се появи – слава богу, – Брайъни за пръв път смътно усети, че вече не с приказни замъци и принцеси трябва да се занимава, а със странното тук и сега, с това, което става между хората, обикновените хора, които познаваше, с властта, която един човек има над друг, и колко лесно всичко може да се възприеме погрешно и напълно да се обърка.

Сесилия бе излязла от фонтана, закопча си полата и с усилие намъкваше блузата по мократа си кожа. Обърна се рязко, вдигна от тъмната сянка до стената ваза с цветя, която Брайъни досега не бе забелязала, и тръгна с нея към къщата. Не размени никакви думи с Роби, не го и погледна. А той се взираше във водата, после също се запъти, без съмнение доволен, към ъгъла на къщата. Изведнъж сцената опустя; мокрото петно на земята, където Сесилия беше излязла от фонтана, остана единственият знак, че нещо изобщо се е случило.

Брайъни се облегна на стената и заби празен поглед в отсрещната стена на детската стая. Изкушаваше се магично и драматично да си въобрази, че това, което бе видяла, е било предназначено само за нея, тайнствена поучителна мистерия. Но много добре знаеше, че ако не беше погледнала точно в онзи момент, сцената пак щеше да се разиграе, защото нямаше нищо общо с нея. Единствено случайността я бе отвела до прозореца. Това не беше приказка, това беше истинският свят на големите, където жабоците не общуват с принцеси и си говорят само хората. Изкушаваше се също да се втурне в стаята на Сесилия и да я разпита.

Брайъни устоя, защото искаше в уединение да улови смътния трепет на някаква възможност, който бе усещала и друг път, загадъчното вълнение, чийто смисъл сякаш беше напът да разкрие за себе си поне емоционално. Точното определение щеше да дойде с годините. Очевидно се налагаше по-дълбоко премисляне, отколкото имаше възможност на своите тринайсет години. Сега като че ли още нямаше точно изкристализирали думи; всъщност навярно бе изпитала не друго, а нетърпението да седне пак да пише.

Докато стоеше в детската стая и чакаше да се върнат братовчедите ѝ, почувства, че би могла да опише сцена от рода на тази пред фонтана и да включи скрит наблюдател като нея самата. Представяше си как бърза да отиде в стаята си при спретнатия куп разчертана хартия и бакелитената автоматична писалка с мраморни шарки. Виждаше непринудените изречения, този низ от телепатични знаци, които се навървяха подир писеца. Можеше да опише сцената на три пъти, от три различни гледни точки; вълнуваше се от предстоящата свобода, от възможността да се отърве от досадната битка на добро и зло, на герои и злодеи.

Никой от тримата ѝ персонажи не беше нито лош, нито особено добър. Нямаше нужда да ги съди. Не ѝ трябваше поука. Трябваше само да представи различните умове, живи като нейния, който още се противеше да приеме, че и чуждите умове са също толкова живи. Не само злото и коварствата правят хората нещастни, случват се също обърквания и недоразумения, а най-вече съществува неспособността да схванеш простата истина, че другите хора са толкова истински, колкото и ти. И само в разказа би могъл да влезеш в тези различни умове и да ги покажеш равностойни. Единствено този морален извод трябваше да следва от написаното.

Шест десетилетия по-късно тя щеше да опише как на тринайсет години с писане си бе проправила път през цялата история на литературата: от разкази въз основа на европейската приказна традиция през поучителната драма до безпристрастния психологически реализъм, който бе открила самостоятелно в тази особена гореща утрин през 1935 година. Добре съзнаваше степента на своята автомитологизация и придаде на думите си самоироничен, пародийно високопарен тон. Прозата ѝ бе известна с липсата на нравоучителност и като всички автори, на които винаги се задава един и същ въпрос, тя се чувстваше длъжна да изгради сюжет за развитието си с точния момент, когато бе открила пътя си. Знаеше, че не е редно да споменава за пиеси в множествено число, че иронията я отдалечава от сериозното и склонно към размисли дете и че споменът ѝ е не толкова за онази отдавнашна сутрин, колкото за собствените ѝ по-нататъшни съждения. Може би съзерцаването на сгъващия се пръст, непоносимата мисъл за чуждите умове и превъзходството на разказите над пиесите ѝ бяха хрумнали в други дни. Знаеше също, че каквото и да се беше случило в действителност, значимостта му се дължеше само на публикуваната ѝ творба и нямаше да се помни без нея.

Изкупление (превод Ангел Игов, корица Иво Рафаилов, 400 стр, цена 30 лева) е в книжарниците

"И чакаме, ден след ден, да се върнем у дома. Домът, който е на север оттук, точно зад планината, която прекосихме. Това е посоката, в която мълчаливо се взира Ама, гледа през мен, сякаш не съм нищо освен хоризонт." – тези думи принадлежат на дебютния роман Мерим земята с телата си (в откъса по-долу) на тибетската писателка Церинг Янгзом Лама, която полу-автобиографично "съживява" епичната история на тибетско семейство в изгнание в продължение на над 50 години и три поколения. След китайската окупация на Тибет двете сестри, Лхамо и Тенкий, са принудени да израснат в бежански лагер в Непал, без родина, без родители (които губят по Пътя), но с мечти, надежди и мистичната статуя на безименен светец, които ги водят из лабиринтите на Пътя до... Канада. Или казано иначе: "За онези от нас, които не могат да се завърнат у дома, целият свят е мечта"...

2

Мустанг, Непал

Зимата на 1961 г.

НИКОЙ НЕ би го признал, но мисля, че намерихме временния си дом. След месеци живот по пещери и заснежени склонове, където се хранехме с горски плодове и пиехме вода от планинските потоци, най-сетне се спуснахме в пустинните низини. Тук хората изглеждат и звучат малко като нас, макар че се наричат с други имена. Открихме долина, в която имаше множество други хора, избягали от различни части на Нгари и У Цанг. Групата ни от осемнайсет семейства – почти половината от нашето село, се струпа до голяма река и почна да си строи ново селище от платнища и прътове. Ние си издигнахме палатка – направена е от кожата на яковете на вуйчо – и си изградихме хубаво огнище. От време на време, преди да се стовари студът, си намираме работа по нивите.

И чакаме, ден след ден, да се върнем у дома. Домът, който е на север оттук, точно зад планината, която прекосихме. Това е посоката, в която мълчаливо се взира Ама, гледа през мен, сякаш не съм нищо освен хоризонт. Сега я наблюдавам дори повече от преди и често се чудя какво си мисли. Дали търси знаци за нашето завръщане? Дали се готви за друго предсказание? Или очаква отговори на същите въпроси, които измъчват и нас, останалите: къде са боговете ни? Дали са изоставили древните си домове в планините и езерата, за да тръгнат редом с нас, или наистина сме сами в тази нова земя?

Сега е късно утро, а аз току-що се прибрах в лагера ни с наръч дърва за огрев. Скоро пясъчните стени ще обрулят тази земя и ще я оставят без глас, ще стане невъзможно дори да отворим очи. Когато вятърът бушува така, когато е твърде шумно, за да се чуваме как говорим, мисля за дома. Мисля за Лхаксам, който си остана там с неколцината от семейството на господаря му. Мисля за Диксен, който не спираше да лае. От страх да не предизвика нежелано внимание към нас, Пхала върза Диксен за една скала и го изостави. Тенкий спеше по това време. А щом научи, се разплака, защото знаеше, че войниците гями са убили всички кучета в Лхаса. Каза, че щеше да е много по-голяма проява на състрадание, ако бяхме застреляли Диксен, вместо да го оставим да умре от глад. И на мен ми бе безкрайно мъчно, но не можех да заплача. Дори сега, както стоя на този вятър, който може да скрие звука на риданията ми, сълзите се събират вътре в мен, но не успявам да ги пусна навън.

На влизане в палатката, забелязвам продълговата фигура, подпряна на едната стена. Тенкий все още спи. През повечето време си остава в леглото, защото не може да задържа храна. Приближавам се към другото спящо тяло и лицето на Пхала изплува пред погледа ми. Очите му са отворени, просто се взира в наклонения таван. Отвън се чуват стъпки, приближават и се отдалечават, хрускат по пръстта. Ама и Ашанг сигурно търсят храна, а в този час и татко би трябвало да е навън. Той се осмелява да се отдалечава най-много от всички ни по време на тези разходки, събира дърва за огрев, вода, а понякога и новини. Пхала не обича да разчита на слухове. Когато минат твърде много дни без информация, обикаля високо по хълмовете до по-близките до платото лагери, за да види какво може да научи за битките, които се вихрят там. Как се справят нашите бойци срещу нашествениците? Дали гладуват като нас? Понякога се прибира у дома с истории за бойците Чуши Гангдруг и техните сили. Казва, че оръжията на гями не могат да убиват нашите хора. Куршумите само отскачали от телата им заради благословените амулети. Тези истории предизвикват усмивки сред групата ни, макар че с напредването на месеците, усмивките намаляват. Дали баща ми не е чул лоша новина?

– Пхала, какво има? – прошепвам аз. Той не казва нищо, затова питам пак.

– Тя спи ли? – пита.

Сестра ми диша неравномерно, учестено, сякаш е в капана на сън, в който постоянно тича. От известно време има треска и сънува кошмари.

– Лхамо, помогни ми с ботушите.

Сама по себе си тази молба не би ме разтревожила, но сега в изражението му има нещо странно. Сякаш се е провалил в някаква важна задача. Поколебавам се за миг, преди да вдигна одеялото. Платненото връхче на ботуша му е меко и износено между пръстите ми. Повдигам крака му и дърпам, очаквайки ботушът да се изхлузи с лекота, но той не помръдва. Ще се наложи да приложа повече сила. Започвам да тегля, а баща ми стиска очи и извръща глава, диша през зъби. Стискам още по-здраво, усуквам плата, пак дърпам и ботушът най-сетне се освобождава.

– Как изглежда? – пита той.

Не мога да кажа нищо.

– Плътта почерняла ли е?

Значи знае. Намятам одеялото отгоре, за да покрия грозната гледка. Защо ме накара да погледна? Но разбира се, че беше необходимо. Навеждам се, пак вдигам одеялото и надниквам под него. Пръстите на Пхала са тъмни – лилави и черни като изгорени от огън, – а средната част на ходилото му е в жълто и червено, покрита с подути пришки. Близо до глезена обаче кожата е нормална, прекрасно кафява. Татко от дни се оплаква от ботушите си. Казваше, че сигурно има дупки в плата, защото краката му мръзнели, но не се виждаха такива.

– Ама – успявам да продумам аз, а устата ми се изпълва с гъста солена течност. – Ще доведа Ама.

Пхала ме стиска за китката. Хватката му е толкова нежна.

– Недей. Виж другия.

Десният му крак е още по-зле, почти целият е почернял. Кръвта бучи в ушите ми и напира през слепоочията. Търкам ръце и се приготвям да сгрея краката му, но ме спира малко късче почерняла кожа, което се издига точно над големия му пръст – отделило се е от плътта. Посягам и леко докосвам кожата. Прилича на сухо листо. Стигам до пръста, но този път натискам лекичко.

– Боли ли?

Не следва отговор, а очите му са затворени. Пак му задавам въпроса.

– Кое дали боли?

Прегъвам тялото си, за да направя нещо като топла хралупка, повдигам стъпалата на татко за все още кафявите пети, слагам ги в скута си и започвам да обдухвам кожата. Вятърът се засилва и палатката ни се издува, после се свива, сякаш се опитва да излети. Дали е възможно боговете да ни вдигнат с един повей и да ни отнесат обратно в планината?

– Ето къде сте – казва Ама и се вмъква в палатката.

Увила е главата си с шал, оставила си е само една цепка, през която да гледа, и държи нещо в престилката си. Развива шала и отива при Тенкий, проверява за температура и слага една ябълка на земята до нея.

– Днес намерих овощна градина! – казва и лицето ѝ засиява, докато ми подава ябълка. – Хапвай, ще има и още. Сега, когато сезонът е почти към края си, имат нужда от допълнителна работна ръка.

Допирам плода до зъбите си. Кората му се цепва с пукване. След месеците, в които се хранехме с шума, дребен дивеч и малко ечемичена каша, ако успеехме да намерим нещо за размяна, свежата ябълка има вкус на живот от друго време. Затварям уста, зъбите ми се впиват докрай, но през тялото ми преминава неописуема болка и аз изплювам ябълковата плът. На земята до пръстите на Пхала виждам отхапаното парче, омазано с кръв. В устата ми е останало нещо малко и твърдо. Отварям уста – челюстта ми направо пари – и то пада в дланта ми. Кафяв зъб с диря от червеникава слюнка. Опипвам с език из устата си и откривам празнина, която е толкова чувствителна, че не смея да я докосна. Вдигам зъба и го стискам в шепата си. Стомахът ми обаче стене за още. Соковете на ябълката изпълват болезнената дупка и покриват езика ми и аз се отнасям в изгубеното минало и се оставям на спомените за масло, сирене, пелмени, за всичко, което може би никога повече няма да имаме. В ръцете си държа две неща: мъртъв зъб и ябълка, която не мога да изям. Без да мисля повече, пъхам зъба обратно в устата си и глътвам бодливото нещо. То се плъзва през гърлото ми и усещам тръпчивата смес от кръв, плод и песъчинки.

Когато се обръщам, Ама се взира потресена в стъпалата на Пхала. После, сякаш сепната от дълбок сън, ме дърпа встрани и слага краката му в своя скут.

– Лхамо, иди намери хвойна и салвия – казва. – Трябва да стъкмим огън.

Тя реди молитва под нос и притиска буза в пръстите му. Наблюдавам как баща ми шепне нещо. Мама му се усмихва нежно и отвръща:

– Шшш. Скоро ще си по-добре.

Внезапно отново се е върнала към предишното си аз. Водена от таен списък със задачи и молитви, които само тя разбира, цери така, както никой друг не може.

ОТ ШЕСТ ДНИ Ама не прави нищо друго, освен да сегрижи за Пхала. Налага почернялата му кожа с ечемичено тесто, прекадява с благовония около тялото му, храни го с осветени билки и се моли по цял ден, опитва се да призове боговете при себе си. Аз също не стоя със скръстени ръце. Излизам с първите лъчи на слънцето и ловувам дивеч с прашката си. Бродя по хълмовете, търся дърва за огрев, хвойна и салвия. Грижа се за сестричката си, опитвам се да сваля температурата ѝ, да облекча треската. Ашанг Мигмар се притеснява, че ще се преуморя. Но не мога да спра. Дали съдбата ни е добра, или лоша, виждам, че всички ни свързва една нишка. Когато Тенкий сънува кошмари, когато Пхала се мята от болка, усещам една сила, която ме придърпва към земята. Когато Ама е силна, усещам как и моите гърди се изпълват, как погледът ми се взира по-ясно към света. Затова не мога да спра. Не мога да спра, защото Пхала твърди, че се чувства по-добре. Благодарение на усърдието на майка ми, той усеща, че се възстановява. Ала не мога да спра, защото все още е прикован към леглото и не може да ходи.

Тази сутрин обаче Ама взе ножа му, излезе на слънце и отряза косата си. Тенкий я дърпаше за ръката и я молеше да спре, но аз знаех, че няма да ни послуша. Плитките ѝ паднаха и тюркоазите и коралите, вплетени преди години в тях, затупкаха по земята като зрели кестени. Ама поиска да ѝ помогна да извадим камъчетата. Каза, че можем да ги разменим за храна. Докато ровехме из косата ѝ, за пръв път видях майка си ясно, както би го направил непознат. Скалпът ѝ бе грапав, неравен. Стърчащи кичури падаха по слабичките ѝ рамене. Спомних си една история, която Лхаксам ми беше разказал за друга жена ясновидка от съседно село. Имала сива коса, дълга до кръста и живеела сама в пещера високо в планината. Лхаксам казваше, че била разпътна жена, блудница. Всякакви мъже я посещавали, когато се уморявали от жените си, и стигали до дома ѝ с фенер. Очите му се стрелнаха встрани, преди да се наведе и да ми прошепне, че приемала в леглото си всички. Дори призраци и демони. Виждала ли си как понякога звезди се движат на изток, отвъд манастира? Това са призраци с фенер, които отиват в дома на тази жена. Сега се питам дали майка ми не е полудяла по някакъв друг начин, дали не е прекрачила някакъв праг и не е стъпила на път, от който няма връщане назад.

Щом приключихме с изваждането на камъните, тя се втурна в палатката с косата си. От цялата тази суматоха татко се събуди. Мама тъпчеше кичурите си в ботушите му и рецитираше молитва. После се обърна към него.

– За да ти е топло отново и да се изцериш.

Баща ми видя голия ѝ скалп и рязко притихна. После заплака. Накрая призна, че изобщо не усещал стъпалата си. Бил изгубил усет преди няколко дни.

Мерим земята с телата си (превод Майре Буюклиева, корица Таня Минчева, 448 стр, цена 28 лева) е в книжарниците

"Ала нищо не може да попречи на все по-честото настъпване на онези мигове, в които абсолютната ви самота, усещането за всеобща празнота, предчувствието, че съществуването ви се доближава до болезнена и безвъзвратна катастрофа, се съчетават, за да ви докарат до състояние на реално страдание" – тези думи принадлежат на дебютния роман По-широко поле за борбата на Мишел Уелбек, но сякаш намират естествено продължение във втория Елементарните частици (откъсът по-долу), където темите за опустошителната самота и декаденс на Човека са проследени до равнището на атома. Дори автобиографичните саркастични нотки от По-широко поле за борбата са засилени тук – молекулярният биолог Мишел Джерзински (не само взима първото име на Уелбек, но и споделя неговата съдба да бъде отгледан от баба си) и неговия полубрат Бруно Клеман (същата майка, друг баща) живеят (без да се познават особено) по правилата на силите на електромагнитното привличане и отблъскване, като единият опитва да премахне сексуалната репродуктивност от човешката ДНК, а другият се превръща в сексуално пристрастен в бездната на Ненасладата... Но такъв е Животът на елементарните частици, нали!?...

2

В доклад, изнесен на 14 декември 1900 година пред Берлинската академия и озаглавен Zur Theorie des Geseztes der Energieverteilung in Normalspectrum, Макс Планк въвежда за пръв път понятието "квант енергия", което изиграва решаваща роля за по-нататъшното развитие на физиката. От 1900 до 1920 година, преди всичко благодарение на Айнщайн и Бор, тази концепция повече или по-малко сполучливо е приспособена към съществуващите до този момент теории; едва в началото на двайсетте години на века всички тези възгледи се оказват безвъзвратно обречени.

Ако Нилс Бор се смята за същински родоначалник на квантовата механика, това се дължи не само на направените от самия него открития, но преди всичко на изключителната творческа атмосфера на интелектуален кипеж, на свобода на мисленето и на приятелство, която той създава около себе си. Основаният през 1919 година от Бор Институт по физика в Копенхаген привлича всички млади представители на физическата наука в Европа по онова време. В него правят своите първи стъпки Хайзенберг, Паули, Борн. Самият Бор, съвсем малко по-възрастен от тях, посвещава много време на обстойното обсъждане на техните хипотези, проявявайки уникално съчетание от научна прозорливост, добронамереност и взискателност. Със своята почти маниакална прецизност той не търпи каквато и да било неяснота в интерпретацията на резултатите от експериментите, но в същото време не отхвърля априори като несъстоятелна нито една нова идея и не приема за недосегаема нито една класическа концепция. Обича да кани своите студенти в извънградския си дом в Тисвилде, където му гостуват учени от други области, политици, художници; непринудените разговори преминават от физиката към философията, от историята към изкуството, от религията към ежедневния живот. От първоначалния разцвет на древногръцката мисъл насам подобно нещо не се е случвало. Именно в тази изключителна обстановка през периода 1925–1927 година са разработени основните понятия на Копенхагенската школа, които до голяма степен изпразват от съдържание господстващите до този момент категории за пространство, причинност и време.

Джерзински така и не бе успял да изгради около себе си подобна обстановка. В ръководената от него изследователска група цареше обикновена чиновническа атмосфера. Микробиолозите далеч не са поети на микроскопа, каквито си ги представят възторжените профани, а най-често почтени, лишени от талант техници, които четат "Нувел Обсерватьор" и мечтаят да заминат на почивка в Гренландия. Изследванията в областта на молекулярната биология не изискват кой знае каква креативност и изобретателност; в действителност те почти винаги се свеждат до рутинна работа, за която са напълно достатъчни прилични интелектуални способности. Хората получават докторски звания, защитават дисертации, докато в действителност за боравенето с апаратурата са достатъчни знанията, придобити в бакалавърската степен.

"За да добиеш представа за генетичния код – обичаше да казва Деплешен, ръководител на отдела по биология на Националния център за научни изследвания, – за да откриеш принципа на протеиновия синтез, действително трябва да се поизпотиш. Впрочем обърнете внимание, пръв се зае с проблема Гамов, който е физик. А разчитането на ДНК... Къде ти? Разчитаме го, разчитаме го. Изграждаме една молекула, после друга. Въвеждаме данните в компютър, който изчислява съставните вериги. Изпращаме факс до Колорадо, там създават гени В27 и СЗЗ. Кухненска работа. От време на време усъвършенстваме донякъде оборудването и това е достатъчно за получаване на Нобелова награда. Всичко това си е халтура, майтап."

Следобедът на 1 юли бе горещ и задушен; подобни дни обикновено приключват зле и вечерта се разрази буря, която разгони разсъблечените минувачи. Кабинетът на Деплешен гледаше към кея "Анатол Франс". На отсрещния бряг на Сена, на кея "Тюйлери" гейове са разхождаха на слънце, беседваха по двойки или на групи и си разменяха пешкирите. Почти всички бяха по бански. Намазаните им с плажно масло мускулести тела и особено изпъкналите задници лъщяха на светлината. Докато разговаряха, някои от тях потъркваха половите си органи през найлона на плувките, пъхаха вътре пръст, показваха окосмените си части и основата на пениса. Близо до прозореца Деплешен бе монтирал далекогледна тръба. Според слуховете самият той беше хомосексуалист, но в действителност от няколко години насам се бе превърнал преди всичко в светски алкохолик. В един такъв следобед той на два пъти се бе опитал да онанира с прилепено до далекогледната тръба око, втренчен в един юноша, който бе смъкнал плувките си и чийто член бе започнал вълнуващо издигане в атмосферата. Неговият собствен обаче, сплескан и сбръчкан, така си остана увиснал и това го накара да се откаже.

Джерзински пристигна точно в шестнайсет часа. Деплешен бе пожелал да се срещне с него. Случаят бе твърде странен. Естествено, съвсем нормално бе един млад учен да поиска едногодишен творчески отпуск, за да поработи с друг екип в Норвегия, Япония или в някоя от онези ужасни страни, където четиресетгодишните масово се самоубиват. Други пък – такива случаи се бяха умножили през "годините на Митеран", когато стремежът към забогатяване бе придобил нечувани размери – теглеха кредити и основаваха фирми, за да извлекат печалба от вкарването в производство на една или друга молекула; впрочем сред тях действително имаше такива, които за кратък срок натрупаха прилично състояние благодарение на знанията, придобити по време на годините безкористна научна дейност. Ала молбата за освобождаване на Джерзински, който нямаше нито планове, нито цели, нито каквото и да било разумно оправдание, изглеждаше напълно непонятна.

На четиресет години той бе начело на изследователска група, под негово ръководство работеха петнайсет учени; самият той бе подчинен – и то напълно формално – само и единствено на Деплешен. Неговата група бе постигнала впечатляващи резултати и с право бе смятана за една от най-добрите в Европа. С една дума, какво не беше наред?

– Какво възнамерявате да правите? – запита Деплешен, повишавайки глас.

След мълчание, продължило половин минута, Джерзински отвърна кратко:

– Да размишлявам.

Разговорът не започваше добре и с престорено шеговит тон Деплешен се опита да смени регистъра:

– Над проблеми от личен характер ли?

Ала като съзря сериозното, изпито лице на събеседника си, тъжния му поглед, внезапно го обзе остро чувство на срам. Какъв ти личен характер? Та нали сам той преди петнайсет години бе открил Джерзински в университета в Орсе. Изборът му се бе оказал напълно сполучлив: от младежа бе излязъл точен, взискателен към себе си и изобретателен учен, а постигнатите от него резултати бяха впечатляващи. И ако Националният център за научни изследвания бе съхранил добри позиции в Европа в областта на молекулярната биология, това до голяма степен се дължеше на този човек. Условията на договора отдавна бяха преизпълнени.

– Естествено, ще продължите да имате на разположение базата данни – завърши Деплешен. – Кодовете ви за достъп до сървъра с резултатите от изследванията и до централната информационна банка в интернет си остават валидни за неограничено време. Ако имате нужда от нещо друго, аз съм на ваше разположение.

Когато събеседникът му си тръгна, той отново се приближи до прозорците. Беше леко изпотен. На отсрещния бряг мургав младеж от северноафрикански тип тъкмо си сваляше шортите. Във фундаменталната биология оставаха нерешени куп съществени проблеми. Биолозите разсъждаваха и действаха, все едно че молекулите са отделни материални елементи, свързани помежду си само чрез силите на електромагнитното привличане и отблъскване; беше убеден, че никой от тях не бе и чувал за парадокса EPR, за експериментите на Аспе; никой не си бе направил труда да се осведоми за напредъка на физиката от началото на века насам; представата им за атома бе почти същата, както по времето на Демокрит. Те постоянно и упорито трупаха повтарящи се данни с едничката цел да се доберат до незабавно промишлено приложение, без да си дават сметка, че същностните основи на дейността им отдавна са подкопани.

Може би двамата с Джерзински като дипломирани физици бяха единствените учени в Националния център, които си даваха сметка за факта, че в момента, когато изучаването на живота достигне до равнището на атома, цялата съвременна биология ще хвръкне във въздуха. Докато Деплешен размишляваше върху всичко това, над Сена постепенно започна да се спуска здрач. Той не бе в състояние да си представи по какви пътища би могла да поеме мисълта на Джерзински; не бе в състояние дори да обсъжда подобни въпроси с него. Наближаваше шейсетте и в интелектуално отношение се чувстваше напълно прегорял. Гейовете си бяха заминали и отсрещният кей беше пуст. Не можеше да си спомни кога за последен път бе получил ерекция; оставаше му да чака настъпването на бурята.

Елементарните частици (превод Красимир Петров, корица Иво Рафаилов, 344 стр, цена 26 лева) е в книжарниците

"Писането на романи е като да садиш гора, докато създаването на разкази наподобява оформянето на градина." твърди Харуки Мураками, а именно такава "японска градина" оформя Александър Димитров (докато живее 6 години в Япония) в своя дебютен сборник с разкази Силуети в Япония – в него има място за момче от Окинава в кръстопътна среща със змиорка, за митологични фигури в снеговете на Аомори, за мистични търсения между горите на Вакаяма и белите пясъци на Ширахама... или за Полуприсъствие – да, в откъса от този разказ по-долу ще се срещнете с мистериозна жена, на ръба между илюзия и реалност, в средата на знойния август, когато японците Обон-почитат Духа на предците и семейните си корени... А сега се запознайте със Сатору и Юджи...

Из Полуприсъствие

Канадзава

А сега обратно към скорошния случай от Сапоро. Припомняме, че в началото на месец август Е. Х. беше арестувана по подозрения за убийството на мъж на средна възраст. Нови доказателства сочат, че след като е оставила тялото на покойния в хотелската стая, тя е отнесла част от десния му крак в апартамента си. Персоналът..."

– Еха – подсвирна Юджи. – Като от книга на Мураками.

– Харуки? – сънено се обади Сатору.

– Не, Рю.

– А, може. Честно казано, отдавна не съм чел нито един от двамата.

Телевизорът бръмчеше с допълнителни детайли около убийството, но Сатору пропускаше звука покрай ушите си. Умората безмилостно го атакуваше в лятната нощ на град Канадзава. Нямаше против да работи по време на Обон, докато хората почиват. Да има твърде много за вършене по Обон обаче, беше отделна тема. Поне утре си беше пуснал отпуск.

– Малко е иронично разследването да приключва точно тези дни – прозя се той и се изтегна на изтърбушения диван.

– Тоест по Обон?

– Аха.

– Така си е. Но на мен ми е интересна причината – отхапа от пицата си с чеснови скариди Юджи. – Такива неща не стават току-така, със сигурност има предистория.

– Да бяхме Рю Мураками, а?

– Да бяхме Рю Мураками... – Приятелят му опря гръб в стената. – Тая пица направо ме нокаутира, а ти не изглеждаш в по-добра форма.

– Осми пореден работен ден – изпъшка Сатору. – А дори не ми плащат бонус за това, че работя по празниците.

– Откога ти казвам да смениш работата – смръщи вежди Юджи. Пухкавите му бузи бяха поруменели от изпития алкохол. – Ела в Токио, ще ти помогна да намериш нещичко. На трийсет и осем си, не на шейсет.

– Тук си ми харесва, Юджи. Знаеш как е. Канадзава е моят град.

Сатору беше единственият останал. Бившите му близки съученици от гимназията се бяха пръснали из градовете мастодонти на Япония. Токио, Осака, Йокохама – обичайните заподозрени. Някои даже бяха заминали да работят за представителствата на японски компании в Тайван или Южна Корея. Не ги беше виждал от години. Кръстопътищата на живота бяха нарушили ритъма на онези общи крачки, които ти се струват вечни насред вихъра на младостта. Единствено Юджи се връщаше ежегодно покрай Обон. Не че двамата не се чуваха по веднъж на месец. Но си беше друго да се видят на живо, да изпият по няколко питиета и да обсъдят какво ли не.

– Тоя град взима много повече от теб, отколкото ти дава. В Токио ще се преродиш. Работлив си, лесно общуваш с хора, спретнат си. Жените ще си падат по теб – занарежда пълничкият мъж. – Кога последно излезе на среща?

– Преди два-три месеца.

– В Токио ще е през ден, стига да искаш. Ясен си ми – срита го Юджи. – Ако пожелаеш, ще си истинска лятна буря в дамските сърца из Шинджуку!

– Кажи при теб как върви – не му остана длъжен Сатору и приятелят му изпръхтя. – Намери ли подходяща партия?

– Хей, нямам твоя външен вид, та не мога да си позволя да съм придирчив. Но се прехвърлих към различна платформа и е поносимо. От седмица и половина си пиша с една жена, приказката ни върви и... – Драматичната пауза увисна във въздуха. – Като се върна, сме на вечеря.

– Охо! – окопити се Сатору. Юджи си беше домошар и открай време мечтаеше за семейство. За жалост, обикновено хич не му се получаваше. – Без недомлъвки, разказвай!

– От мен да мине – предаде се гостът му и се намести на кремавия забутон. Правеше се на ударен, обаче си личеше, че очаква срещата с нетърпение. – Но първо нека си отворим по още една бира. И ще спя у вас, защото ме мързи да се връщам при нашите.

Сатору извади по кен от хладилника.

– Слушай сега – отпи с наслада Юджи. – В тоя град и без това не се случва нищо. Така че нека ти разкажа за приключенията на твоя най-близък, най-грижовен и явно най-харизматичен другар от Токио...

На следващия ден закусиха заедно, след което Юджи се запъти към къщата на родителите си в покрайнините на Канадзава. Утре си заминаваше и нямаше да се видят повече, но Сатору беше предоволен от срещата им. Не беше виждал приятеля си такъв. Нарочно го направи, лисицата. Вместо веднага да спомене за любовните си успехи, беше изчакал часовете да се изнижат и чак тогава засегна темата. Поклащайки глава развеселено, Сатору си отвори бира. Имаше да свърши доста, наваксвайки за осемте дни неглижиране на ситуацията вкъщи след дванайсетчасовите смени. Трябваше да пусне пералня, да измие чиниите, да изчисти апартамента – особено банята и тоалетната, стандартните дейности за що-годе прилежен мъж. После лек обяд, някой и друг филм и ето, денят щеше да се е изтърколил. Вечерта планираше да се спусне към "Катамачи", сърцевината на Канадзава след мръкване. От две седмици не беше излизал както подобава, а пък и звучеше добре да пие по едно за здравето и романтичните завоевания на Юджи. Изпълни всичко, ала по средата на филма задряма. Когато се събуди, вече беше осем часът и лятната половинчата луна надничаше любопитно в стаята му.

Нужни му бяха десетина минути да се поразсъни. Затършува из дрешника, докато не се спря на чифт бежови панталони и тъмносиня риза със ситни триъгълничета по нея. Гъстата му коса се беше слегнала на една страна от спането. Оформи я с умерено количество гел.

– В пълна готовност – поощрително си намигна той пред огледалото и излезе навън.

Чувстваше се отпочинал и реши да ходи пеша до квартал "Катамачи". Разстоянието му отнемаше около половин час, съвсем разумно. Мнозинството японци не обичаха да бият път на крак, но Сатору обожаваше спокойните нощни обиколки из Канадзава. Ако живееше в кошери като Осака или Токио, с тамошното кресчендо от тълпи и звуци, и той щеше да намрази кръстосването на отсечките им.

Скоро навлезе в "Хигаши Чая" и нейните старовремски улици, сгушили се между редиците традиционни дървени къщи. Още една причина да харесва късните разходки – дори най-туристическата част от Канадзава се стелеше тиха и усамотена пред него. Никакви гейши, чайни церемонии, позлатени нишки по сладоледи и сборища, гротескно узурпирали околностите. Освен единиците минувачи водещ негов спътник беше нежното мастило на нощта, накъсвано от приветливата светлина на фенерите. "Хигаши Чая" не отстъпваше на Киото и никой не можеше да убеди Сатору в обратното.

Прекосявайки арките на моста "Асаногава", той си отдъхна, за да не се изпоти в задушния мрак. Надвеси се над каменното рамо на моста и се полюбува на кротките води отдолу. Под тази тяхна привидна сдържаност дремеше импулс за разрушение, гняв, какъвто само суровата красота на природата притежаваше. Вдъхновени от плахия ѝ ромон, местните наричаха Асано женствената от двете реки, пресичащи централна Канадзава. Нищо кокетно обаче нямаше в неудържимия бяс на теченията ѝ през дъждовния сезон. Сатору ясно помнеше хилядите евакуации, когато беше студент в четвърти курс и Асано помете контурите на коритото си.

"Катамачи" го посрещна със сиянието и глъчката на истинския център за забавления в иначе спящата след девет Канадзава. Той опипа косата си, за да се увери, че не е развалил гела. След това заоглежда заведенията наоколо. За разлика от пасторалните си разходки предпочиташе да е обгърнат в енергичната прегръдка на барове, изтъкани от хора и звуци. И истории, нашепнати или провикнати сред щедри количества алкохол и обещанието за забрава на следващата сутрин.

Канадзава имаше своите събития, просто те се появяваха с относителната флегматичност на половинмилионен град. Повъртя се из северно "Катамачи" и си набеляза бар. Встрани, в една ниша на сградата, жена в широка пола се бе проснала на земята. Наведеното ѝ лице не се виждаше от бялата шапка с козирка, но Сатору много добре познаваше позата. Беше пияна. Той изсумтя и се закатери по стълбите нагоре. Понечи да отвори вратата, но се поколеба.

Подобни гледки изпълваха тъмнеещите улици на всеки град и повечето хора оставяха подпийналите на мира. Не беше длъжен да се отзове. Въпреки всичко усети дръпване, неясната длан на неопределен подтик сред светлините. Можеше поне да донесе вода на непознатата, за да се свести. Метри по-надолу светеше автомат за напитки и той купи изстудено шише с вода. Потънала в транс, фигурата не бе помръднала.

Сатору се пресегна да ѝ подаде бутилката. В този момент жената помръдна, сякаш добила представа за заобикалящия я свят. Ръката му закачи козирката на шапката и тя падна на земята, разкривайки лицето под нея.

Той отстъпи крачка назад и инстинктивно стисна шишето, все едно беше оръжие. Беше виждал тези черти – и то съвсем наскоро.

С премрежен поглед, окъпан в неона на "Катамачи", в него се взираше убийцата от Сапоро.

Силуети в Япония (корица Теодора Югова, 184 стр, цена 22 лeва) е в книжарниците