My Mir
Литература
Литература (341)
"Времето, през което е възможно да се пренесеш в миналото, започва от мига, в който налеят кафе в чашата ти, и приключва, когато кафето изстине" гласи едно от правилата за пътуване във времето от романа Преди кафето да изстине на писателя и драматург Тошиказу Кавагучи... Според легендата магията се случва в токийското кафене Фуникули-фуникула (взело името си от неаполитанска песен, заиграваща се с италианската дума за кабинков лифт), а интригуващата хрумка на Кавагучи се появява първо под формата на наградена пиеса, развива се в хитов роман от четири части (Влюбените, Съпрузите, Сестрите и Майката и детето събират разказаните от баристата Казу необикновени истории на три клиентки и на барманката Хираи), за да се разгърне в поредица с четири продължения, филмът Cafe Funiculi Funicula и телевизионен сериал... А сега се запознайте с Фумико и Горо...
Из Влюбените
Запознаха се преди две години през пролетта. Фумико беше на двайсет и шест, а Горо – на двайсет и три. По това време тя участваше в съвместен проект и се оказа в един екип с Горо, който бе представител на друга фирма. Фумико ръководеше проекта и отговаряше за всички ангажирани специалисти. Дори по отношение на по-старши колеги, що се отнасяше до работата, тя не правеше никакви компромиси. В резултат понякога се случваше да спори даже и с началници. Но благодарение на това, че откритият характер и работоспособността ѝ бяха високо ценени, никой не говореше лошо за нея.
Макар и с три години по-млад от Фумико, Горо вече притежаваше стабилност и улегналост, все едно беше трийсетгодишен. Казано направо, той изглеждаше по-зрял. Дори Фумико се заблуди и в началото се обръщаше към него с ненужно учтив тон като към по-възрастен колега. Въпреки че бе най-младият в екипа, Горо вършеше работата си по-успешно от всеки друг. Без много да говори, изпълняваше възложените му задачи, а уменията му на инженер бяха толкова добри, та даже Фумико се увери, че може да разчита на него.
Един ден, малко преди датата за завършване на ръководения от нея проект, беше открита сериозна грешка, вероятно някаква неизправност в компютърната програма. При системни продукти в областта на медицината дори и незначителен бъг би могъл да бъде фатален. Не можеха да предадат проекта в този вид. Намирането на причината за неизправността би било по-трудно например от премахването на капка мастило, паднала в двайсет и пет метров басейн. Освен това нямаше време.
Отговорността за забавянето на проекта щеше да падне изцяло върху Фумико. Имаше само още една седмица. Всеобщото мнение бе, че за откриването и коригирането на подобна грешка ще е необходим минимум месец, затова се примириха с безизходността на положението. Фумико беше готова да си подаде оставката.
В разгара на суматохата Горо без предупреждение спря да ходи на работа. Телефонът му бе изключен. В резултат всички започнаха да подозират, че грешката е негова, сметнаха, че се е почувствал отговорен и затова се е покрил. Естествено, нямаше никакви доказателства, просто трябваше да се намери виновен, а и в немалко случаи, колкото по-сериозен е гафът и големи загубите, толкова повече хората са склонни да хвърлят вината върху някого. Тъй като не идваше на работа, Горо се превърна в подходящата изкупителна жертва. Разбира се, Фумико също беше започнала да го подозира.
На четвъртия ден, откакто бе прекъснал всякаква комуникация, той се появи и обяви, че е открил грешката. Беше небръснат и миришеше на пот, но никой дори не помисли да го вини за това. Съдейки по крайно изтощеното му лице, лесно можеше да се предположи, че не е мигвал. Докато целият екип, включително и Фумико, се беше отказал, Горо бе решил проблема сам. Постижението му граничеше с чудо. Отсъствайки без разрешение, без даже да се обади, той беше нарушил основните правила, които един служител трябва да спазва. Въпреки това бе показал по-голяма отдаденост на работата от всеки друг член на екипа и се бе отличил като програмист с невероятни способности.
Когато Фумико изрази искрената си благодарност към него и му се извини за моментните подозрения, Горо просто ѝ се усмихна и каза:
– Добре, тогава може би ще ме почерпите едно кафе?
Това бе моментът, в който Фумико се влюби в него.
След успешното завършване на проекта съвместната им работа приключи и възможността да се виждат драстично намаля. Фумико обаче бе жена на действието. Винаги когато успяваше да намери свободно време, тя канеше Горо на различни места под предлог, че ще го черпи кафе.
Не само в работата, но и във всичко останало, щом Горо се захванеше с нещо, без много да говори, го изпипваше до съвършенство. Набележеше ли си някаква цел, той вече не виждаше нищо друго наоколо. Фумико научи, че разработващата MMORPG фирма TIP-G е със седалище в САЩ, когато за пръв път отиде в дома на Горо. Ентусиазмът, с който той говореше за мечтата си да работи в TIP-G, я караше да се тревожи.
Когато мечтата му се сбъдне, какво ще избере – желаната работа или мен? Не трябва да мисля така, не може да се сравнява. Но...
Фумико постепенно осъзнаваше неизбежността и тежестта на загубата, която щеше да претърпи, ала все не се решаваше да попита Горо какво чувства той.
Мина известно време и през пролетта Горо получи предложение за работа в TIP-G. Мечтата му се бе сбъднала.
Опасенията на Фумико се оправдаха. Горо избра да замине за Щатите. Той избра мечтата си. Тя бе разбрала преди седмица в това кафене.
Фумико отвори очи, чувстваше се унесена и дезориентирана, сякаш се събуждаше от сън.
Внезапно усещането, че някаква невидима сила я понася и тя се вие като пара, изчезна и Фумико отново започна да чувства крайниците си. Уплашено заопипва лицето и тялото си, за да се увери, че наистина е тя. Когато се окопити, пред себе си видя мъж, с недоумение наблюдаващ странното ѝ поведение. Стига да не я лъжеха очите, това беше Горо. Горо, който вече трябваше да е в САЩ, седеше пред нея. В този момент Фумико осъзна, че действително се е озовала в миналото.
Разбира се, тя веднага се сети защо Горо я гледа изненадано. Беше се върнала една седмица назад. Кафенето бе точно такова, каквото си го спомняше. На мястото до вратата беше мъжът, наречен Фусаги, а пред него бе разтворено списание. На бара седеше Хираи, там беше и Казу. На една от масите за двама се бе настанил Горо. Само едно нещо беше различно – тя не седеше на масата срещу него, както тогава, а на стола на жената с бялата рокля. Да, те пак бяха обърнати един към друг, но разстоянието между тях бе по-голямо.
Сега той е далече от мен. Не е близо както преди. Всичко това е толкова неестествено. Озадаченият поглед на Горо говори сам за себе си.
Колкото и да бе неестествено, Фумико не можеше да напусне мястото си. Така гласеше едно от правилата.
Ами ако изведнъж ме попита защо седя тук? Какво да му отговоря?
Тя притеснено преглътна слюнката си.
– Съжалявам, но трябва да тръгвам... – Беше гласът на Горо.
На лицето му все така бе изписана изненада, ала изобщо не я попита защо седи на различна маса, само произнесе реплика, която беше чула и преди. Това сигурно бе негласно правило, действащо, когато си в миналото.
За Фумико думите му имаха и положителна страна, помогнаха ѝ да се ориентира в колко часа се бе върнала.
– А, да... Ясно, ясно. Нямаш време, разбирам... И аз нямам много време... – бързо каза тя.
– Какво?
– Съжалявам.
Разговорът не вървеше. Добре беше, че поне осъзна в кой момент от миналото се е върнала, но съвсем нормално като за първо пътуване във времето в главата ѝ цареше пълен хаос.
За да се поуспокои, поднесе чашата с кафе към устата си и докато отпиваше, вдигна очи към лицето на Горо.
О, не! Кафето вече не е горещо! Как може толкова бързо да изстива?!
Фумико ужасено изстена. Температурата на кафето ѝ позволяваше да го изпие наведнъж. Това ѝ приличаше на неочакван капан. Тя хвърли съвсем кратък, но ядосан поглед към Казу. Вбесяваше я постоянното ѝ каменно изражение. Ала това не бе всичко.
– Уф... Колко е горчиво! – възкликна.
Вкусът беше по-неприятен, отколкото очакваше.
Без никакво съмнение бе най-горчивото кафе, което някога беше пила.
Горо изглеждаше стъписан от странната ѝ реакция.
Разтърквайки челото си над дясната вежда, той погледна часовника си. Явно се тревожеше за времето и Фумико знаеше защо. Тя също бързаше. Заговори припряно:
– Ааа... чуй ме... Има сериозна причина за това...Фумико загреба захар от стоящата пред нея захарница, добави солидно количество мляко, след което напрегнато започна да бърка кафето, тракайки с лъжичката по стените на чашата.
– Причина? – Горо се намръщи.
Фумико не можеше да прецени дали промяната в изражението му се дължи на това, че тя си сложи толкова захар, или просто не му се водеше важен разговор.
– Виж, много искам да поговорим! – каза му.
Горо отново погледна часовника си.
– Дай ми секунда... – Тя отпи глътка от подсладеното кафе и кимна. Бе започнала да пие кафе едва след като се запозна с Горо. После доста често взе да го кани на срещи под предлог, че ще го черпи кафе. Той всеки път се кикотеше, докато я гледаше колко много захар и мляко си слага, за да понесе горчивия вкус на кафето.
Сега обаче беше сериозен.
– Да... убедена съм, че си мислиш следното: "Защо тази тук в такъв важен момент се занимава с някакво си кафе?".
– Не си мисля това.
– Защо отричаш, всичко е изписано на лицето ти! – Гласът ѝ бе станал писклив като на дете.
Както се очакваше, нишката на разговора им се скъса. Тя съжали за думите си. Беше се върнала в миналото, за да оправи нещата, а ето че отново се държеше като нацупено дете и още повече го отблъскваше от себе си...
Преди кафето да изстине (превод Маргарита Укегава, корица Люба Халева, 232 стр, цена 20 лева) е в книжарниците
Филмът Преди кафето да изстине е в програмата на фестивала CineLibri 2024 | 12 октомври, 17:00, кино Влайкова | 30 октомври, 19:45, Евросинема | 31 октомври, 19:00, Дом на киното | 2 ноември, 17:30, Културен център G8 | 3 ноември, 16:30, Одеон
"Начинаещите писатели често допускат подобна грешка: смятат, че сюжетът е съставен от поредица свързани помежду си факти... Докато една интрига, както самата дума подсказва, е сбор от въпроси. Започнете сюжетната линия с поредица въпроси" съветваше Жоел Дикер в своя роман-автофикция Загадката на стая 622, но този съвет е абсолютно приложим и за второто му "женевско" творение (защото се развива в и около родната за Жоел Женева), тазгодишната мистъри крими история Диво животно (откъсът по-долу) – какво свързва семейството на Карин и Грег Ложан с живеещото в Стъклената къща семейство на Софи и Арпад Браун; защо примерния полицай Грег е неистово-воайорски-привлечен от Софи и има ли нещо общо между тези две двойки и енигматичен скитник, бродещ отскоро из Женева, с въоръжен обир на бижутериен магазин − това са само малка част от въпросите, които заплитат интригата в Диво животно, за да бъде разплетена с швейцарска прецизност ала най-популярните Дикерови мистерии като Истината за случая Хари Куебърт, Книга за Балтиморови и Изчезването на Стефани Мейлър, които ще бъдат преиздадени това лято...
19 ч. и 30 мин., в "Колони".
На спирката в центъра на предградието от автобуса слезе една редовна пътничка: Карин. Тя с уморена крачка пое към Брадавицата. Денят бе дълъг, а тя го изкара на крак, показвайки чанти на клиентите, или приклекнала, помагайки им да пробват обувки. Боляха я краката, гърбът, главата. На всичко отгоре пътуването към дома се оказа особено неприятно: автобусът беше претъпкан и тя се оказа притисната между другите пътници, люшкана напред-назад по волята на газта и спирачките. Навремето, в стария им апартамент, се връщаше от работа пеша. Петнайсет минути ходене край брега на Женевското езеро. Приятно преживяване независимо от времето. А този проклет автобус... Софи ѝ бе предложила да я взема след работно време, но Карин приключваше по-късно, магазините затваряха в 19 часа.
Когато стигна до Брадавицата, Карин установи, че колата на Грег още я няма: сигурно е взел допълнителни часове. За разнообразие. Това означаваше, че няма приготвена вечеря. Обзелото я разочарование я накара за момент да спре пред входната врата. Когато влезе, завари малката всекидневна обърната наопаки, двете момчета се биеха, крещейки, пред безпомощния поглед на гледачката Наталия.
През повечето време двайсетгодишната Наталия бе заета да си прави селфита. Изобщо не се занимаваше с подреждане, почистване, не готвеше (тук съм, за да наглеждам децата), но както казваше Грег: "Най-важното е, че може да ѝ се има доверие".
И преди всичко вземаше на час толкова малко, че всички бяха доволни: Карин и Грег можеха да си го позволят, а Наталия получаваше заплащане, за да си играе с телефона, докато децата тичат насам-натам до завръщането на родителите.
Карин освободи Наталия, прати момчетата под душа и се зае да приготви вечеря. След като провери съдържанието на хладилника, се отказа от всякакво белене, чистене, нарязване и извади една замразена лазаня. Имаше и отворена бутилка вино, от която си наля една чаша. Не беше особено добро, но толкова по-зле. Докато фурната се загряваше, тя опразни мивката от мръсните чинии (Благодаря, Наталия). Сетне изми термочашата, която бе купила за Софи, но в крайна сметка бе използвала за себе си. В къщата настъпи момент на затишие. Карин се почувства почти добре. Ненадейно чу мобилния телефон: търсеше я Софи. Карин побърза да вдигне.
– Тази сутрин те нямаше на автобусната спирка – каза със съжаление в гласа Софи.
– За пореден път закъснях – въздъхна Карин. – Докато се оправя с децата и с всичко останало. Грег с неговото гадно сутрешно бягане...
Карин долови в слушалката музика и реши, че Софи е на концерт. Може би в операта.
– Да не ти преча? – запита тя.
– Няма такова нещо, спомни си, че аз ти се обадих – отбеляза Софи.
– Понеже дочувам зад теб класическа музика, реших, че...
– Арпад ни го причинява – обясни Софи, като намигна закачливо към мъжа си, който се занимаваше с тенджерите.
Самата тя седеше на дивана във всекидневната и отпиваше от чашата вино пред нея. Откъм барплота в кухнята Арпад напомни на жена си и на нейната събеседничка: Който приготвя вечерята, той поръчва музиката!
– Мъжът ти ли готви? – запита Карин.
– Твърди, че така се разтоварвал.
– Съвършеният съпруг! – обяви Карин.
Говорейки, погледна към разхвърляната къща и към замразената лазаня. Момчетата с пронизителни викове се втурнаха от горния етаж. Чуваше гласа на Софи, но двете сякаш принадлежаха към различни светове.
– Трябва да затварям – извини се Карин. – Чакат ме две полуголи деца, които умират от глад.
– Тази ситуация ми е добре известна – отвърна с усмивка Софи.
– Съмнявам се – въздъхна Карин. – При теб във всекидневната звучи симфоничен оркестър, а при мен е зоологическа градина.
Софи се засмя.
– Да мина ли да те взема утре? – запита тя.
– Ако съм готова навреме...
– Ще те взема от вас. Ще натисна клаксона, а ти ще оставиш Грег да се оправя, както може. До утре, красавице.
Софи я нарече красавица. От дълго време никой не ѝ го бе казвал. Карин грабна термочашата и реши да я опакова отново.
Пила бе от нея, но нали все пак можеше да я подари?
По същото време в Стъклената къща семейство Браун бе на масата пред приготвената от Арпад вечеря. Сетне Леа и Исак отидоха да си лягат и последва неизменният ритуал: двете деца се сместиха в леглото на Исак и Арпад им прочете изразително няколко глави от започнатата преди няколко вечери книга. Вечерното четене бе моментът на истинска семейна задушевност. Арпад всеки път се умиляваше при вида на своите питомци, заслушани в думите му със зяпнала уста. Колкото по-пълно се вживяваха в историята неговите слушатели, толкова по-силно бе старанието му да чете увлекателно. Времето можеше да спре.
По същото време в Брадавицата семейство Ложан седна със закъснение пред препечената лазаня. След това, когато дойде време децата да си лягат, по-големият през сълзи призна, че не е написал домашните си и че ще си има неприятности в училище. Трябваше Грег да му помогне по математика. Последваха цупене и мрънкане, така че се наложи Грег сам да напише домашните. След тази случка децата бяха прекалено възбудени, за да могат да заспят, и баща им вложи безкрайно търпение, за да ги сложи в леглата. Когато най-сетне заспаха, Грег отиде в кухнята при Карин. Тя приключваше с миенето на съдовете. Леденото мълчание бе признак за лошото ѝ настроение. Грег се опита да подхване разговор:
– Най-сетне всички спят. Наталия би могла все пак да им помага с домашните.
– Оставям ти да ѝ го кажеш – отвърна саркастично Карин. – Последния път, когато ѝ го напомних, тя се засегна.
– Все пак би трябвало домашните им да се проверяват преди вечеря.
– Това би трябвало за мен ли се отнася? – запита Карин, която едва се сдържаше да не избухне. – Би трябвало може би да не се прибираш толкова късно у дома, нали?
– Изпратих ти съобщение...
– Не си въобразявай, че проверявам съобщенията, докато децата крещят край мен. Откакто съм се върнала от работа, дори не ми остана време да отида до тоалетната!
– Много съжалявам – отвърна Грег, който полагаше усилия на всяка цена да избегне ново спречкване. – Следващия път ще се обадя. Трябваше на всяка цена да довърша едни доклади. При нас настана такава бюрокрация, много е неприятно. Сякаш досега бездруго не се налагаше да се занимавам с разни бумаги. Първият, който каже, че държавните служители си клатят краката, ще получи един от мен!
Карин също искаше да свали напрежението и затова кимна, за да покаже интерес към тези блудкави оправдания. Всевъзможните бумаги и служебни интриги изобщо не я засягаха. Искаше ѝ се в нейното битие да има повече мечти. Повече блясък. Животът им да бъде "като на Арпад и Софи", макар че нямаше как да сподели това с мъжа си. Щом приключиха с миенето на съдовете, Грег се настани пред телевизора във всекидневната.
– Ще взема набързо един душ – каза Карин. – След това можем да продължим.
Ала когато Карин отново влезе във всекидневната по халат, Грег вече го нямаше на дивана. Видя го до входната врата да облича якето с повода на кучето в ръка.
– Къде отиваш? – запита го тя.
– Да разходя Санди.
– По това време? Той спокойно може да се изпишка в градината.
– А някой разходи ли го от сутринта насам? – запита Грег, макар че знаеше отговора.
– Не – призна Карин.
– Значи тази работа все трябва да се свърши. Ако не съм аз, никой няма да го направи.
– Упрекваш ли ме в нещо? – разсърди се Карин.
– Не. Просто отбелязвам.
– Нали ти искаше да имаме куче? – напомни му тя.
– Децата искаха куче – поправи я той.
– Децата искаха и пони. Това означава ли, че скоро във всекидневната ще се появи и пони?
Грег сви рамене. Нямаше смисъл да спори. Той подсвирна на Санди и двамата изчезнаха в нощта.
На излизане от дома Грег смяташе да направи само една обиколка на квартала. С всяка следваща крачка обаче се увлече, излезе на шосето за Капит и продължи до частния път, който водеше към Стъклената къща. Изведнъж го обзе желание да хвърли поглед у Браунови, на което не можа да устои. Отби се в гората и се промъкна между дърветата, както бе направил същата сутрин. Щом наближи окрайнината, завърза повода на Санди в едно дърво: кучето вече бе свикнало и кротко полегна върху килима от сухи листа. Грег се вмъкна в гъсталака, ориентирайки се по светлините на къщата. Стигна до своя наблюдателен пост и се спотаи сред клоните, за да огледа вътрешността на големия куб, чиито стъклени стени предоставяха отлична гледка. И какъв спектакъл се откри пред погледа му във всекидневната! Софи гола, на четири крака върху канапето, а Арпад, прав зад нея, я бе хванал за бедрата и се движеше в ритъма на съвкуплението. При всеки тласък Софи вдигаше рязко глава и по прелестен начин хапеше долната си устна.
Грег усети как сърцето му заблъска в гърдите от възбуда. Бе като ловец, най-сетне издебнал дивеча. Машинално потърси в джоба си портативния бинокъл, но той беше в спортния му екип. Жалко, но така или иначе виждаше всичко като на длан и не изпусна нито една подробност. Не след дълго погледът му спря върху пантерата, татуирана върху бедрото на Софи. От движението на тялото ѝ очертаното с туш животно сякаш оживяваше.
Диво животно (превод Красимир Петров, корица Живко Петров, 400 стр, цена 24 лева) е в книжарниците
Сряда, 05 Юни 2024г. 08:08ч.
Как да се влюбиш в мъж, който живее в храст | Еми Абрахамсон
Публикувана в
Литература
Неведнъж сме казвали, че Животът е най-добрия сценарист – и когато погледнеш заглавието на романа Как да се влюбиш в мъж, който живее в храст от шведската актриса и писател Еми Абрахамсон, на мига ще си наясно, че ако звучи толкова абсурдно, то е само защото е реално случила се история... И наистина, съдбовната авантюра между Юлия и бездомния Бен е като литературно отражение на живота на Еми и нейния съпруг Вик, естествено, със сменени места, имена, случки и закачки с... Арнолд Шварценегер...
От "Берлиц" ми дадоха престижна нова задача. Ще преподавам английски на самия директор на най-голямата австрийска банка, "Банк Аустрия". Тъй като той е много зает човек, има време чак след седем вечерта. Това, че хер директор Колбингер е много зает човек, ми беше повторено три пъти. На третия път насмалко да кажа, че не аз съм отишла да го безпокоя.
Тъй че сега седя на пейка на Карлсплац и чакам да стане седем часът. Точно зад мен се намира мраморният вход на "Банк Аустрия". Вечерта е приятно топла и пред мен се разхождат туристи, загледани в сградата на Операта или в някой от десетината продавачи на билети с евтини перуки и с дрехи като на Моцарт. Големи афиши съобщават, че тази вечер постановката е "Вълшебната флейта".
Някой сяда до мен на пейката. Аз продължавам да зяпам групата японски туристи, които си крият устите, докато се кикотят, и бързат да избягат, когато някой продавач се опита да ги спре. Тъмночервените кадифени крачоли на този моцарт долу са хванати с безопасни игли.
– Колко е часът? – чува се глас до мен на английски.
Поглеждам към уличния часовник, който е точно пред нас.
– Седем без десет – отговарям и хвърлям бърз поглед към човека.
Той е грамаден. Косата, дрехите, брадата и преди всичко очите са огромни. Има най-големите очи, които съм виждала. Тъмнокафяви са, също както косата и брадата му вероятно щяха да бъдат, ако не беше толкова прашно и сухо. Пак обръщам поглед към часовника. Същевременно усещам, че човекът до мен на пейката ще ме пита още нещо.
– Как се казваш? – чувам след точно половин минута.
– Юлия – отвръщам.
Сега забелязвам, че държи захабена чанта за лаптоп. Ноктите му са мръсни, върховете на пръстите – мръсножълти.
– Оттук ли си? – продължава.
Пак поглеждам огромния мъж – не, огромния бездомник – и се чудя дали е дошъл моментът, в който ще ми поиска пари.
– Не, от Швеция съм – казвам.
– О, слава на Бога, значи не си австрийка – издишва той.
От тази реплика прихвам да се смея. Което пък предизвиква широка усмивка и той се навежда към мен:
– Нямах това предвид – казва. – Просто австрийците са малко странни.
– Кое им е странното?
Бездомникът си почесва брадата замислено.
– Едни такива... неодобрителни. Или пък се държат, все едно имат някаква голяма обща тайна. Която до един знаят, но всички си държат езика зад зъбите.
– Може би за нещо, което са скрили в мазето – предполагам аз.
Бездомникът кима ентусиазирано.
– Точно! И като че ли постоянно са в отвратително настроение. Но пък от друга страна, те са дали на света Арнолд Шварценегер – добавя. – Затова съм готов да им простя почти всичко.
Виждам на часовника, че е станало седем без пет и че вече трябва да отивам при хер директор Колбингер.
– Толкова много ли обичаш Шварценегер? – питам го.
Бездомникът се обръща към мен и добива суров вид:
– You're a funny guy, Sully. I like you. That's why I'm going to kill you last – изрича той със зловещо точна имитация на Арнолд Шварценегер.
Не мога да не се засмея, докато ставам от пейката.
– До скоро – махвам му.
Бездомникът също се изправя. Сигурно е почти два метра висок.
– Трябва ли да тръгваш?
Кимвам и знам, че е крайно време да се насоча към банката, но нещо ме спира. Остават три минути до седем и определено ще закъснея за първия си урок с хер директор Колбингер.
– Довиж... – започвам.
Бездомникът посочва пейката.
– Събота, седем часа, същото място. После се обръща и изчезва в тълпата.
Хер директор Колбингер има най-бялата коса, която съм виждала, и мирише на силен, ароматен одеколон. Но като изключим тези подробности, часът с него ми е малко мъгляв, понеже не мога да спра да мисля за кратката си среща с бездомника. Освен това телефонът на банковия директор непрекъснато звъни, което постоянно прекъсва урока ни. Когато четиресет и петте минути изтичат, той казва, че секретарката му ще се свърже с "Берлиц", за да уговори час за следващия път. Стисва ми ръката и почти ме избутва от кабинета.
Отново излизам на Карлсплац и се озъртам, в случай че грамадният бездомник се е върнал. Не го виждам и решавам да вървя пеш чак до вкъщи, вместо да хвана трамвай единица и после автобус 48А. Покрай Къщата на пеперудите, Природонаучния музей и Фолкстеатер. Около Музейния квартал пак са започнали да продават печени картофи и кестени, които винаги имат по-хубава миризма, отколкото вкус. Някои от листата на дърветата вече не са зелени, а светлокафяви и сбръчкани. Мисля за последните думи на бездомника и леко се раздразвам от това, че звучаха като заповед.
На следващата вечер се виждам с Леонор. Близо четиресет и пет минути я слушам как дърдори за караницата си с Бежовия човек, след като той я хванал да пие кока-кола вместо "Ред Бул Кола". През цялото това време се колебая дали да спомена срещата си с бездомника. Накрая решавам: да.
– Вчера ме заприказва един бездомник. Докато седях пред Операта.
Леонор прави гримаса.
– Уф! Много мразя, като става така.
– Не, не, той беше различен – мъча се да обясня. – Доста забавен, в интерес на истината. И леко секси по един странен начин.
– За какво говорихте?
Веднага съжалявам, задето изобщо повдигнах въпроса.
– За Шварценегер – промърморвам.
Леонор ми хвърля такъв поглед, все едно съм пръднала шумно насред бал в Операта.
– Мъжете са толкова жалки – изсъсква.
– Попита дали можем да се видим пак – излъгвам. – В събота.
– Боже господи, нали не си се съгласила? – възкликва Леонор и за първи път имам чувство, че наистина гледа към мен.
Не отговарям.
– Колко време приказвахте? – пита тя.
– Точно седем минути – отвръщам.
Ребека е по-любопитна. Седим в кафе "Централ" и чакаме да ни донесат тортите. Планът ни е да пробваме всяко едно известно кафене във Виена. Преструваме се, че го правим, за да общуваме с културната история на града, но всъщност това ни е оправданието да се тъпчем със сладкиши.
– Англичанин ли беше? – пита Ребека.
– Май не – отговарям. – Звучеше по-скоро като американец.
– Как се казва?
– Не попитах.
Заглеждаме се в семейство с две деца тийнейджъри на съседната маса. Облеченият във фрак келнер подава на всеки по едно подвързано в кожа меню.
– Интересно как е станал бездомник – продължава Ребека.
– Интересно и какво търси във Виена – казвам аз. – Тук не са големи любители на бездомниците.
Наскоро полицията направи мащабно прочистване на Шведенплац и за една нощ всички клошари изчезнаха. Носеше се слух, че са ги прехвърлили в малко селце до унгарската граница. Други думи, които се нашепват, са "лоботомия", "принудителна стерилизация" и "кланица".
Келнерът идва с нашата поръчка. Пред Ребека поставя вишнева торта, а за мен има Himbeer Harmonie, полукръгла паста с малинов мус. Дълго време и двете мълчим, чува се единствено стърженето на десертните ни вилички по чиниите.
– Е, ще идеш ли? – пита накрая Ребека. – В събота?
– Още не съм решила.
Излъгах. Всъщност вече съм взела решение да се видя с него. И без това нямам друго за вършене.
Как да се влюбиш в мъж, който живее в храст (превод Стела Джелепова, корица Капка Кънева и Здравко Денев, 296 стр, цена 22 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 
Срещата с Еми Абрахамсон е на 10 декември | 15:30, Мраморно фоайе, НДК в рамките на Софийски международен литературен фестивал 2024
"В досегашната си писателска практика Таня се беше опитвала да пази за себе си личните си сантименти по темата за любовта." – тези думи от романа Allegro Pastell (в откъса по-долу), който донася на Лайф Ранд номинация за Европейската награда за литература 2020, някак тънко се заиграват и намигат към сантиментите на самия Ранд, който приключва дълга връзка в процеса на създаване на романа... Затова, неслучайно, главният герой, уебдизайнерът Джеръм Даймлер, ще споделя същото франкфуртско убежище като самия Ранд; неслучайно, из страниците на романа, реални места, музикални клубове и артисти ще "играят" с истинските си имена (дори името на спортния клуб Allegro, където тренират и главната героиня тук, писателката Таня Арнхайм, и самия Ранд, е запазено)... Неслучайно любовната връзка в дигиталната "на-един-клик" реалност между Джеръм и Таня е като огледало на сексуалните игри във виртуалната реалност на романа Нов паноптикум, написан от Таня, алтер егото на Ранд, както неслучайно от страниците ще валят емоджита, милениал поп културни препратки и идеи за Пост-Прагматично-Щастие, създадени и осмислени от Ранд в предишното му творение Планетата Магнон... Както неслучайно, Allegro Pastell ще оживее и на филмовия екран в близката година...
Няколко дни преди литературното четене в интервю за виенската радиостанция FM4 Таня заяви, че изпитва все по-силно отвращение от хетеросексуалните двойки. Умишлено беше подбрала тези думи заради силния им заряд. Не изпитваше отвращение, когато наблюдаваше нещата, които се приемаха за нормални – прекалено щастливо детство беше имала. Въпреки това я обзе ярко щастие, когато изрече по радиото, че от доволните хетеросексуални двойки няма как да се очаква напредък.
– Голям брой държави подкрепят дълготрайното съжителство между мъжа и жената.
Що за глупост?!
Същевременно в същото това интервю не скри, че се е обвързвала неведнъж по съвсем класически начин:
– На практика преживявам тъкмо нещата, които отхвърлям. Мисля, че е нормално. Човек трябва да може да черпи наслада от подобни противоречия.
Интервюиращият пропускаше повечето нейни изказвания покрай ушите си, не се хващаше за думите ѝ, сякаш онова, което изричаше Таня, не го вълнуваше.
След четенето пред Таня изникна млад мъж, който пожела да му разпишат джобното издание на "Нов паноптикум", като с леко натрапчив виенски акцент добави:
– И аз се отвращавам от връзката си. Вчера с приятелката ми гледахме телевизия прегърнати. Не го исках, но не знаех какво друго да сторя; имах усещането, че от нас се очаква да сме точно такива.
Таня се усмихна. Младежът ѝ се видя симпатичен. Той продължи:
– Пък и е бременна. А от интервюто ви насам се срамувам, че някога това ме е правило щастлив.
Усмивката, която беше разцъфнала на лицето му преди малко, изчезна. В неговия екземпляр на "Нов паноптикум" Таня написа думата "Съжалявам", а после постави името си с печатни букви. Младежът вече се обръщаше,когато тя подхвърли:
– Не вярвай на всичко, което казвам.
В досегашната си писателска практика Таня се беше опитвала да пази за себе си личните си сантименти по темата за любовта. Целта ѝ беше да излъже очакванията на широката читателска аудитория, която се надяваше от една фотогенична жена на двайсет и няколко да получи на първо място чистосърдечни признания за любовта и секса. Таня се радваше, че романът ѝ за хомосексуалните мъже с очила за виртуална реалност се възприема като секси.
В личен план си забраняваше да си задава въпроса как са бившите ù гаджета Тимо, Ларс, Ернесто и Макс – не желаеше да изглежда като човек, който се перчи наляво и надясно с любовните си похождения. По-вълнуващо от близостта с партньорите, признаваше Таня, е облекчението, което настъпваше след кратката болка от раздялата. Когато скъса с Макс през октомври 2016-а, Таня се почувства като преродена, преоткри себе си, готова да прегърне живота и да се отдаде на писането. Един неделен следобед Амели, която също не беше във връзка и се беше напушила, подхвърли, че на Таня по всяка вероятност просто ù липсва мотивация да застане лице в лице с някого различен от нея. Не твърдяла, че Таня е неспособна да обича, а че просто си търси човек, който прилича на нея възможно най-много и същевременно изисква възможно най-малко. Таня не се обиди от думите на Амели, а реши, че приятелката ѝ има право. Сходството се оказа важен фактор и през септември 2017 година, когато Таня напусна Terminus Klause с Джеръм под ръка и го заведе с такси до хотел Fleming's. Междувременно в очите на Таня Джеръм минаваше за неин двойник, просто малко по-възрастен и от мъжки пол.
Ръководството на Къщата за литература покани Таня в традиционна виенска кръчма, в която имаше непретенциозни дървени маси, бялото вино се пиеше от ниски водни чаши, а шницелът беше фантастичен. По-добре ли щеше да е, ако беше отклонила поканата, за да се разходи сама из Виена? Служителите на виенската Къща за литература ѝ бяха наистина симпатични и докато похапваше, Таня мислено благодари, че не я карат да обсъжда други произведения на съвременната литература. Когато разговорът заплаши да завие в тази посока, тя заразказва за новите филми, разкритикува "Призови ме с твоето име", който никой на масата не беше гледал, и препоръча "Добри времена" с Робърт Патинсън. Щом разговорът тръгна да позамира, сподели за новата си страст да гледа клипове за бадминтон в YouTube. Грациозните движения на големите звезди от Азия и Дания ѝ действаха извънредно успокояващо. Спомена финала на Malaysia Masters между Виктор Акселсен и Кента Нишимото, както и рийлсите с върховите моменти на Ли Чонг Уей.
Беатрикс, ръководителката на Къщата за литература, се поинтересува от навиците на Таня в социалните мрежи вероятно защото и по време на вечеря Таня надничаше към телефона си. Беатрикс сподели, че има акаунт в Туитър; и въпреки че агресивността, която се ширела из тази медия, я изнервяла, не успявала да се откъсне докрай. Таня разказа онова, което разказваше след всеки подобен въпрос, а именно, че ѝ липсвал Снапчат от 2015 година, когато функцията за качване на сторита била нова и вълнуваща. Междувременно всички в обкръжението ѝ били събрани в Инстаграм. Напуснала Туитър след кратък престой там, защото имала усещането, че размислите върху произволни туитове поглъщат прекалено много от времето ѝ за размисли над по-дълги текстове. Възгледът ѝ се стори любопитен на останалите.
– Да поръчаме ли още вино? – предложи Беатрикс на гостите си.
Повечето хора на масата се съгласиха. На Таня ѝ се хапваше десерт, затова си поръча палачинка с ябълки.
Таня се отказа от идеята да се прибере до хотела с такси. Вместо това тръгна пеш през притихналия виенски център. Едва сега забеляза колко я е изтощила вечерта. Имаше усещането, че във Виена се живее по-спокойно, отколкото в Берлин, но знаеше, че на местата, които ù се струваха спокойни, би се чувствала нещастна и би изпаднала в размисли. Джеръм не беше писал цял ден. Непосредствено преди уикендите, които прекарваха заедно, размяната на кратки съобщения позаглъхваше, вероятно подсъзнателно, за да вдигнат градуса на напрежението или пък за да си починат от множеството реплики, които си подхвърляха, когато не се виждаха за по-дълго време. Преди Великден Таня беше отбелязала, че дистанционната им връзка протича циклично, на три етапа: най-напред в преживяване на физическа близост при някоя тяхна среща, след това чрез интензивен диалог от разстояние; накрая в напрегнато очакване на насрочената наново близост. Всеки от тези етапи си имаше своите плюсове и минуси и докато успяваше да се наслади напълно и на трите ситуации, Таня щеше да е щастлива с Джеръм. Въпреки това днес ѝ се щеше да получи съобщение от него.
Хотелската стая беше обзаведена по високи стандарти, отговаряше на три звезди и половина или дори на четири. Таня оцени по достойнство стерилната приветливост на помещението. Виенската Къща за литература не се опитваше да натрупа червени точки чрез избора на извънредно шармантен хотел.
Изтощена от дългата вечер, Таня реши да включи новините по телевизията. Тя скупчи няколко възглавници зад гърба си и метна ненормално обемистата завивка върху краката си. Скоро обаче реши, че откакто беше споменала в общественото пространство, че гледането на телевизия в хотелските стаи и при родителите ѝ я кара да се чувства като у дома си, телевизията е престанала да ù доставя усещане за домашен уют и за нормалност. След прегледа на събитията от деня по ARD Таня започна да превключва от канал на канал в търсене на игрален филм от деветдесетте или от началото на двайсет и първи век. Рекламите я изненадаха приятно. Повечето храни в тях възбудиха апетита ѝ, въпреки че тази вечер беше похапнала достатъчно. Тя посегна към телефона си и откри четириминутно гласово съобщение от Амели.
Амели владееше изкуството на гласовите съобщения завидно добре. Таня се вгледа в рекламата, чийто звук беше изключила, и се заслуша в приятния глас на Амели като в подкаст. "Мисля, че ти дължа извинение" – заговори Амели. Отдала била прекалено голямо значение на кризата с Янис и въвлякла Таня без нужда в проблемите си. Янис просто си го бивало в леглото и новината, че си пада и по Таня, я заварила точно насред овулация, когато била навита като пружина и си умирала за близостта му. Но какво ѝ бил виновен Янис, че се заглежда и по други жени? В крайна сметка тя също си падала по други мъже. И с други ѝ е било добре. "Време е да се научим да проявяваме мъничко разум" – добави Амели миг преди да привърши, сякаш тази тема човъркаше и Таня, сякаш Таня нямаше сериозна връзка с Джеръм. Накрая Амели попита: "Как е Виена? Яко ли беше четенето?". Таня нащрака едно по-дълго съобщение, в което спомена и засегнатия млад виенчанин.
Дълго време не успя да заспи. Нещо в съобщението на Амели, което междувременно се беше изтрило от само себе си, защото Таня не обичаше да натиска "запази", ѝ беше развалило настроението. Приказките на Амели за овулации и пружини я дразнеха не за първи път. За нея това подчинение на биологията не беше целесъобразно. Вярно, и Таня изпитваше ту по-силно, ту по-слабо сексуално желание, но отказваше да свърже това само и единствено с цикъла си. Освен всичко я изнервяше и непрестанното класифициране на любовниците на добри и лоши. Таня беше твърдо убедена, че качеството на секса зависи на 85 процента от искрата между участниците и едва на 15 процента от уменията в леглото. Причината през последните две години Амели все по-често да повдига тези теми вероятно се криеше в модата да се споделят интимни подробности. А и всичко говореше за това, че родителите на Амели не са ѝ отделяли достатъчно внимание, поради което сега, току-що навършила трийсет, Амели драпаше за интереса на постоянно менящи се партньори, с които да навакса секса, пропуснат на двайсетгодишна възраст. Още откакто навърши седемнайсет, Таня правеше секс на всеки три-четири седмици, понякога с паузи до половин година, след тях – отново интензивни афери или връзки, на които се наслаждаваше без мярка, та било то и за ограничен период от време. Редно би било просто да приеме, че хората имат различни потребности, но подозираше, че онези, чието желание беше по-силно от нейното, или хората, които бяха видимо по-сдържани, всъщност имаха проблем, който се коренеше дълбоко в миналото им. Сякаш тя беше единственото емоционално здраво същество на планетата.
Таня отдавна беше изгасила светлината в хотелската стая, но очите ѝ не се затваряха. "Голям задник съм" – помисли си тя и едва не избухна в смях. Прозрения като това не ѝ позволяваха да кривне от пътя.
Allegro Pastell (превод Мария Енчева, корица Капка Кънева и Гергана Аламанова, 344 стр, цена 22 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия
Едва ли е случайно, че за период от две години японската писателка и поетеса Миеко Каваками провежда серия от интервюта с Харуки Мураками за образа на жените в неговите творби (и нас ни човърка този въпрос, признаваме си), както не е случайно, че самият Мураками фаворизира Каваками като един от най-добрите млади японски автори... Не е случайно и, че първата част на романа Гърди и яйца (в откъса по-долу) пренаписва и разширява новелата, с която Миеко Каваками печели престижната японска награда Акутагава, като разкрива едно токийско лято на писателката Нацуко, на сестра ѝ Макико, току пристигнала от (родната и за самата Каваками) Осака и нейната дъщеря Мидорико, докато втората част се фокусира, години по-късно, върху идеята на Нацуко за самотно майчинство, така че да се получи накрая един натурален, без грим, импланти и излишни щрихи, портрет на Жената днес в Япония... Затова без повече неслучайности, запознайте се с Нацуко...
Из глава 2: Как да се разкрасиш
Мисля да си сложа импланти в гърдите.
Бяха изминали три месеца, откакто Макико ми се обади да ми съобщи това свое намерение. Първо ме попита какво мисля и ме изслуша, докато ѝ отговарях, но положението се промени, когато обажданията ѝ зачестиха – три пъти седмично нощем, винаги в един часа, когато Макико се прибираше от работа. Все по-ясно ми ставаше, че тя не търси моето мнение. Обаждаше ми се само за да разсъждава на глас. Речите ѝ съдържаха два лайтмотива: "Ще го направя, ще си сложа големи цици" и "Наистина ли съм способна да го направя?".
През десетте години, откакто живеех в Токио, Макико ми се обаждаше рядко, определено нямаше навика да ми звъни. Не бях готова за такова нещо. Какво да ѝ кажа?
– Ами добре, защо не – отговорих, без да се замислям, първия път, когато сестра ми повдигна въпроса, и очаквах това да е краят.
Само че с репликата "Защо не" отприщих истински порой. Все едно дадох зелена светлина и от този момент нататък едва смогвах да вмъкна по някоя дума. Междувременно Макико ме снабди с първокласна информация за развитието на пластичната хирургия в областта на гръдните импланти. Обясни ми различните цени, как и какво ще боли и всички подробности относно периода на възстановяване, който в клиниките евфемистично наричаха "почивка". Понякога в епилога на разговора ни Макико се превръщаше в лектор и сама се надъхваше: "Мога да го направя. Ще го направя". В повечето случаи обаче говореше така, все едно чете списък на цялата информация, която беше успяла да събере в съответния ден. Докато разгорещено ми представяше най-новите данни, аз се опитвах да си припомня как изглеждаха гърдите на Макико, но никога не успявах. Което вероятно беше напълно естествено, защото аз и своите гърди не мога да си представя, макар да са част от тялото ми.
Макико беше способна да прави нескончаеми излияния за плюсовете и минусите на поставянето на гръдни импланти и да споделя всяка своя мисъл и наблюдение, обаче аз някак си не успявах да свържа Макико с гърди, още по-малко с уголемяването на гърди. Докато я слушах да говори, изпитвах нещо съвсем различно от неловкост или равнодушие. Питах се: за чии гърди говорим в момента и защо? Отношенията между нея и Мидорико оставаха напрегнати, каквито бяха от месеци. Когато Макико изпадаше в един от трансовете си на тема "гръдни импланти", аз опитвах да я извадя от него, като повдигна темата за дъщеря ѝ. Ако попитах обаче: "Как е Мидорико?", тя отговаряше само: "Ами, добре е" с тон, който показваше, че това е последната тема, която иска да обсъжда.
Човек би допуснал, че ще я вълнуват други неща. Макико наближаваше четиресетте. Накъде отиваше животът ѝ? Как се справяше финансово? Ами дъщеря ѝ? Имаше много други неща, които би трябвало да обсъждаме, до едно по-важни от темата за имплантите. Но имах ли право да я съдя? Бях се преместила в Токио, за да остана сама, и наистина бях сама във всеки смисъл на думата. Нямах деца. Нямах право да ѝ казвам как да възпитава дъщеря си. Ако някой се тревожеше за Мидорико, това беше майка ѝ, естествено.
Искаше ми се тя да има пари. Работа на нормално работно време, по-постоянна. Само че ако Макико имаше друг избор, нямаше да бъхти в бар нощем, нито да оставя Мидорико сама. Ако зависеше от нея, никога не би допуснала дъщеря ѝ да я вижда как се прибира у дома пияна, нищо че работата ѝ го изискваше. Тя нямаше други перспективи. Единствената ѝ утеха бяха близките приятели, които на мига биха ѝ се притекли на помощ, ако се случеше нещо.
Както стояха нещата обаче, аз искрено се тревожех, че ако тя продължава така, положението ще се влоши. Тази работа нощем например. Мидорико растеше и Макико не можеше да я оставя сама нощем. Не беше редно. Въобще. Нещата трябваше да се променят, и то скоро. Но какво друго ѝ оставаше?
Макико нямаше никакви умения, аз също не можех да ѝ помогна финансово, защото работех на минимална заплата. Мидорико беше още дете, а около децата има много разходи. Нямахме роднини, на които да се обадим за помощ, нямахме и никакви шансове да се омъжим за богати съпрузи. Нулеви. Нито да спечелим от лотарията.
Оставаха обаче социалните помощи... Обсъждахме го веднъж, веднага след като се преместих в Токио. Макико беше получила световъртеж и беше паднала, така и не разбрахме защо. Седмици наред се тревожехме, че ѝ има нещо, нещо сериозно. Наложи се да си направи всякакви изследвания, на практика живееше в болницата. И похарчи всичко, каквото имаше. Не можеше да ходи на работа и изгуби доходите си. Затова се наложи да обсъдим как да се издържа в близко бъдеще.
"Ами социалните помощи?", опитах да намекна аз за тази възможност, но Макико не искаше и да чуе. Засегна се, че изобщо го предложих, и двете си наговорихме доста неприятни неща. Макико беше решила, че е позорно да "мине на социални помощи". Според нея това щеше да я превърне в своеобразен паразит, който източва държавната хазна и е бреме за обществото, беше убедена, че това е оскърбление за човешкото ѝ достойнство.
Аз бях на различно мнение. За мен социалните помощи бяха чисто и просто пари и нямаха нищо общо с достойнството или срама. Попитах я какво друго трябва да прави правителството, ако не да ти помага в нужда. Когато е в затруднено положение, човек е длъжен да се задейства и да упражни правата си. Неслучайно тези помощи се наричат "социални". Макико обаче не гледаше така на нещата. Обясни ми през сълзи, че така ще обезсмисли всичко, което е постигнала до този момент в живота си. Плачеше и твърдеше, че никога не е просила милостиня, а е работила с всички сили, сутрин, обед и вечер. Престанах да я убеждавам.
Резултатите ѝ излязоха отрицателни и благодарение на парите, които ѝ бяха заели от бара, положението много скоро се нормализира. Само че нормално и устойчиво са две съвсем различни неща.
Гърди и яйца (превод Надeжда Розова, корица Теодора Югова, 456 стр, цена 25 лева) е в книжарниците
