My Mir
Литература
Литература (341)
"Дани е бог, с който са олицетворявали природата, а неговите приятели са първични символи на вятъра, небето и слънцето" – да, всеизвестни са любовта, иронията и хумора, с които Джон Стайнбек се отнася към своите паисано герои от романа Тортила Флет (предговорът към новелата ви очаква по-долу), првърнал го в един от Големите американски романисти на ХХ век... Да, миналия февруари отбелязахме 120 години от рождението на Стайнбек (със специалните издания На изток от рая, За мишките и хората и Улица Консервна), но Дани и неговите паисано рицари на Кръглата маса все още продължават да вълнуват с натуралните си авантюри, с хумора и опиянението, с които преминават през Гроздовете на Живота и Реалността на нашето недоволство...
ПРЕДГОВОР
Това е историята на Дани, приятелите на Дани и къщата на Дани. Тая история разказва как тия три неща станаха едно, така че ако в Тортила Флет заговорите за къщата на Дани, никой не ще мисли, че имате предвид само дървената постройка, отдавна измазана с вар и обрасла с листата на древната, неподрязвана кастилска роза.
Не, когато заговорите за къщата на Дани, всеки ще разбере, че става дума за едно цяло от хора, от което блика нежност, радост, благодеяния и, най-сетне, мистична скръб. Защото къщата на Дани прилича на Кръглата маса, а приятелите на Дани приличат на нейните рицари. Тази история ни разказва също и за това как тяхната група се появи, разцъфтя и израсна в едно красиво и мъдро общество. Тази история се занимава с приключенията, които са имали приятелите на Дани, с техните мисли и стремежи. И най-сетне тази история разправя как погина техният талисман и как цялата група се разпръсна.
В Монтерей, този стар град на калифорнийския бряг, всички тия неща са добре известни, те се повтарят и понякога разкрасяват и би било добре да се запише целият цикъл разкази, така че, когато бъдещите учени слушат легендите, да не могат да казват, както твърдят за крал Артур, за Роланд или за Робии Худ:"Тоя Дани изобщо не е съществувал, нито са съществували приятелите на Дани, нито някаква къща на Дани. Дани е бог, с който са олицетворявали природата, а неговите приятели са първични символи на вятъра, небето и слънцето". Целта на тази история е да разсее сега и завинаги презрителните усмивки от устните на киселите учени.
Монтерей лежи върху склона на един хълм с яркосин залив отдолу и висока, тъмна борова гора отзад. По-ниските части на града са населени от американци, италианци, рибари и работници във фабриките за рибни консерви. Но върху хълма, където гората и градът се размесват, където улиците в своята невинност не знаят що е асфалт и на кръстопътищата няма светофари, старите поселници са се укрепили тъй, както някога древните брити са се укрепили в Уелс. Това са "паисаносите".
Те живеят във вехти дървени къщи сред буренясали дворища, с надвиснали от гората борове над покривите. Търговският дух не ги е опетнил, те са вън от сложната система на американския бизнес и понеже нямат нищо, което би могло да бъде ограбено, използвано или ипотекирано, тази система не ги напада с такова ожесточение.
Какво представлява един паисано? Той е смес от испанска, индианска и мексиканска кръв. Неговите прадеди са живели в Калифорния отпреди сто или двеста години. Той говори английски с паисаноски акцент и испански – също с паисаноски акцент. Когато го питат от коя раса е, с възмущение се кълне, че има чиста испанска кръв, и засуква ръкава си, за да покаже, че меката вътрешна част на ръката му е почти бяла. Цвета на кожата си, който напомня добре обгорена лула от морска пяна, обяснява със слънчевия загар. Той е паисано и живее в този квартал върху хълма над Монтерей, който се нарича Тортила Флет, или Низината Тортила, макар че всъщност не е никаква низина.
Дани беше паисано, беше израснал в Тортила Флет и всеки го обичаше, но като едно от кресливите деца на Тортила Флет не се отличаваше с нищо особено. Той беше свързан чрез кръвни или сърдечни връзки с почти всеки един от Низината. Дядо му бил изтъкнат човек, притежавал две малки къщи в Тортила Флет и бил уважаван за имуществото си. Ако порасналият Дани предпочиташе да спи в гората, да работи по фермите и да изтръгва от един неблагосклонен свят храната и виното си, то не бе, защото му липсваха влиятелни роднини. Дани беше дребен, мургав и настоятелен. На двайсет и пет години краката му имаха точните извивки на конските туловища от двете страни на седлото.
Тъкмо когато Дани навърши двайсет и пет години, беше обявена войната с Германия. Дани и неговият приятел Пилон, впрочем Пилон на тукашен език означава онова питие, с което се полива сключена сделка, имаха два галона вино, когато чуха за войната. Големия Джо Портаджи видя блясъка на шишетата между боровете и се присъедини към Дани и Пилон.
Докато виното в шишетата намаляваше, родолюбието на тримата мъже растеше. И когато виното се свърши, те се спуснаха надолу под ръка, за да изразят своето другарство и да се крепят, и отидоха в Монтерей. Пред един пункт за записване на доброволци високо завикаха в полза на Америка и призоваха Германия да дойде, ако ѝ стиска. Крещейки, заплашваха Германската империя, докато дежурният сержант не се събуди, за да си надене куртката и да излезе на улицата да ги усмири.
Той ги записа като доброволци.
Сержантът ги строи пред бюрото си. Преминаха през всички тестове, освен този за трезвеност, и тогава сержантът се обърна с въпроси към Пилон:
– В какъв род войска искаш да отидеш?
– Пет пари не давам! – каза Пилон безгрижно.
– Според мен ние имаме нужда от такива като теб в пехотата. – И Пилон беше записан.
Сержантът се обърна към Големия Джо и Портаджи изтрезня.
– А ти къде искаш да отидеш?
– Искам да си отида вкъщи – жално проплака Големия Джо.
Сержантът записа и него в пехотата. Най-после погледна Дани, който спеше както стоеше на краката си.
– А ти къде искаш?
– А?
– Питам, в какъв род войска?
– Какво значи род войска?
– Какво можеш да вършиш?
– Аз ли? Всичко.
– Какво работеше, преди да дойдеш тук?
– Аз ли? Дерях мулета.
– Охо, виж ти! Колко мулета можеш да караш?
Дани се надвеси напред леко и професионално.
– Колко имате?
– Около трийсет хиляди – каза сержантът.
Дани махна с ръка.
– Навържете ми ги! – рече той.
Така Дани отиде в Тексас и там укротява и тренира мулета, докато трая войната. Пилон марширува с пехотата в Орегон, а Големия Джо, както ще се изясни по-нататък, отиде в затвора.
Тортила Флет (превод Цветан Стоянов, корица Иво Рафаилов, 200 стр, цена 25 лева) е в книжарниците
"Този мъж и тази планина. Карат те да мечтаеш за скромен живот. За живот, дребен като изящно камъче. За живот, който се побира в джоба. За живот като пръстен, като лешник. Не ти казват, че можеш да избираш и по-големи неща." – да, в романа Пея аз, а планината танцува (удостоен с Наградата за литература на Европейския съюз през 2020-а) на каталонската писателка и художник Ирене Солà малки късчета (побиращи се в джоба) реалност и планински фолклор рисуват магично голямата картина на Живота... Да, семейните истории на планинския поет Доменек и градската самодива Сио намигат към традициите на южноамериканския магически реализъм, изпъстрен в случая (като в откъса по-долу) с каталонски легенди от Пиренеите, на границата между Испания и Франция, между магията и реалността, между Живота и Смъртта...
Из БЯЛАТА ПОКРИВКА
Децата ми са като мухи. Откъдето минат, оплюват. Цвък, цвък, цвък. Може да проследиш стъпките им. Скринът е отворен. Хубавият скрин. Този, който ми подариха за сватбата баща ми и леля ми. Където си пазя красивите вещи. Малкото си красиви вещи. Добре подредени. Сгънати и разделени с копринена хартия. И торбички с розмарин. Едно от чекмеджетата е отворено. Дрехите и хартията са намачкани и разхвърляни. Знам, без да проверявам, просто по височината на купа, че липсва бялата покривка. Бялата покривка е толкова красива, че не може да се яде върху нея. Паля се като кибритена клечка и си мисля как, ако бяха пред мен, щях да им скъсам ушите.
Оправям салфетките, хартията и другата покривка и затварям чекмеджето.
– Къде са децата?
Дядо Тон седи кротко на пейката. Ако преди не говореше, сега нито приказва, нито мърда.
– Навън – отвръща той.
– Навън – повтарям аз. Навън може да означава навсякъде оттук до Франция. – Искаш ли вода? – питам го, а той поклаща глава.
Понякога от ръцете му, когато взема чаша и пие, когато реже с ножа, когато поставя децата на коленете си, сърцето ми се преобръща, защото ръцете му са като на Доменек. Друг път гледам стареца, тъй мълчалив, тъй посърнал, тъй тъжен и студен, че не мога да повярвам, че е баща на Доменек. Устата на дядо Тон е изсъхнала. Като стафида. На някои хора езикът им се заклещва и изсъхва в устата и не могат да я отворят дори за да кажат нещо мило на децата си или на внуците си, и така семейните истории се губят, такива хора познават единствено сухия хляб, който ядат днес, и дъжда, който пада днес, и болката, която им причиняват костите днес. Планинска тъга. Отнеха ми Доменек тези планини. Моя Доменек. Една мълния го прониза като заек. Два месеца след като се роди Илари. Така беше по-добре, мисля си. Защото чрез кръвта си не предадох на детето скръбта, нито сълзите, както би станало, ако Доменек беше умрял, докато бях бременна. Тогава Илари щеше да е лабилен, посинял от траур. Не. Плаках сама. Изплаках наведнъж всички сълзи, които ми беше дал Господ. И пресъхнах като пустиня. А Илари беше най-щастливото сиротно дете на света. Имах най-щастливите сиротни деца, които някога са съществували. Все едно нямаха нужда от втори родител. Истински късмет. Но понякога ти се отщява да живееш.
Когато мъжа ти го прониже мълния като заек. Когато клон прободе сърцето ти, но не те убие. Не ти се живее повече. И тъкмо тогава те принуждават да живееш. Децата плачат и те принуждават да живееш. Старецът е гладен и те търси. Хората от селото ти носят фасул и тиквички само за да те принудят да живееш. И ти преставаш да бъдеш жена, и се превръщаш във вдовица, в майка. Вече не си център на собствения си живот, преставаш да бъдеш жизненият сок и кръвта, защото си длъжна да се откажеш от всичко, което си желала. Ето тук, насред пътя, в тази канавка, захвърли всичко, всичко, за което си мечтала, всичко, за което си мислила. Нещата, които си обичала. Нищо че са били скромни, почти никакви. Този мъж и тази планина. Карат те да мечтаеш за скромен живот. За живот, дребен като изящно камъче. За живот, който се побира в джоба. За живот като пръстен, като лешник. Не ти казват, че можеш да избираш и по-големи неща. Не ти казват, че дребните камъчета се губят. Че изпадат през дупката в джоба. И че ако се изгубят, не можеш да ги замениш. Че изгубеното камъче си е изгубено камъче. Захвърли и сърцето си, тук, насред пътя, сред калта и къпинаците. Захвърли радостта си. Захвърли душата си и прегръдките, и целувките, и брачното ложе. Насила, насила. И сега стани и виж това утро, тъй леко и синьо. И слез в кухнята, и сложи храна в устата си и след това в устата на децата, и след това в устата на стареца, и след това в устата на кравите, и на телетата, и на свинята, и на кокошките, и на кучето. Насила, насила. Докато забравиш всичко от толкова груба сила.
Не кърмих Илари. Защото млякото ми беше солено. От воднистото краве мляко и от млякото от аптеката се получи дете като цвете. Не прекалявах с поливането и подрязването. Любимият ти син трябва да израсте вдървесен. Обичам децата си въпреки осакатената си душа. Въпреки бремето, обезсърчението и теглото. Въпреки че това го нямаше в обещанията, които бях дала, които ме бяха накарали да дам – да ги отглеждам сама. Исках съпруг, своя съпруг, а ако след това се появяха деца – добре. Ама само деца и нищо повече? За какво са ми деца и нищо повече? Нямах време дори да опитам. Още не бях допряла меда до устните си, когато пронизаха Доменек като заек.
Най-напред ми хареса косата му. След това стиховете. И колкото повече гледах останалото, толкова повече ми харесваше и то. Ръцете. Краката. Ушите. И бръчките около очите, подобни на птича опашка. Раменете. Гласът му, когато шептеше, сякаш гущер се катери по гърба ти, как ме влудяваш, Сио, как ме влудяваш!, казваше той. Онзи поглед като копие, като стрела. Главата му, пълна с мистерии, пълна с приказки, какви сини очи имаш, Сио, риби да плуват в тях.
Аз бях от хубава по-хубава. Най-сините очи в Кампродон. Знаех си го. Бях красива като майка си, която идваше от род, на който викали разкошните – толкова разкошни и красиви били всички жени в този род. Оженила се за баща ми и заживели в града, защото баща ми работел като отговорник във фабриката за бисквити. Но аз исках мъж, който да обича земята, а и идеите. Мъж, който да разбира от дървета и от растения, и от животни. Майка ми умряла, когато съм се родила, защото трябвало да я срежат сериозно, а била дребна. Но баща ми и леля Карме, сестрата на баща ми, ми казваха като кукла, като кукла, от всички, от всички най-хубавата и ми купуваха анасонови бонбони и панделки, и книги, и въжета за скачане и не тъгувах, че нямам майка. Леля ми ме сплиташе и ми казваше ще си намериш мъж и той ще те обича много, и ти ще го обичаш много, а аз я питах как ще изглежда този мъж. И тя започна да налива отрова в невинните ми вени. А баща ми повтаряше, че не може да се ожени повторно, защо никоя жена няма да бъде красива като майка ми. Само ти, само аз, Сио, принцесо. И хайде, още отрова във вените. Къщичка за кукли. Ще те научим да шиеш, тайно ще те научим да четеш на каталонски, ще те научим да готвиш и да бършеш прах. А колко се ядоса Доменек първия ден, когато ме качи във фермата и откри, че не съм хранила крава. Че баща ми е работел във фабриката за бисквити. Никога не бях хващала вила. За нищо не те бива!, крещеше той. Кой ме накара да се женя за момиче от града, а не от планината?! Беше бесен като бик. Ти обаче знаеше, че ще науча всички селски неща. Кой ме накара?!, викаше той. А аз плачех ли плачех, бяхме женени от седем дни и шест от тях бяхме прекарали във Франция.
Пея аз, а планината танцува (превод Венцислав Иков, корица Капка Кънева и Теодор Мирчев, 240 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 
Темата за емиграцията "на живот и смърт" е близо до сърцето на Исабел Алиенде – неслучайно се среща както в едни от последните ѝ творби като Виолета, Цвят продълговат в морето и Дневникът на Мая, така и в мемоарната Моята измислена страна – така че закономерно в най-новия ѝ роман Вятърът знае името ми (откъсът по-долу) отново ѝ е отредена ключова роля. Да, осем десетилетия разделят 6-годишния Самуел Адлер от 7-годишната Анита Диас, но ги събира все същото емигрантско бягство "на живот и смърт" от брутални режими (Самуел от нацизма, а Анита от авторитарния хаос в Салвадор), за да намерят Музиката, магическия реализъм и убеждението, че... никой не се спасява сам...
Из Цигуларят
Виена, ноември-декември 1938
Рудолф Адлер така и не се прибра вкъщи и никога повече нямаше да види Ракел, нито сина си Самуел. В нощта на 9-ти срещу 10-ти ноември 1938 г., Кристалната нощ, или Нощта на разбитите стъкла, не се стъмни. Кладите и пожарите осветяваха небето до разсъмване.
Петер Щайнер успя да си намери лента със свастика и въоръжен с вече раздраното и покрито с прах и пепел знаме, обиколи квартала във всички посоки, отчитайки мислено разрушенията и жертвите. Накрая, към три часа призори, чу, че няколко линейки са откарали най-тежко ранените. Тогава се отправи към болницата, където се представи за водач на паравоенна бригада, за да го пуснат да влезе. Жертвите се трупаха в коридорите, докато персоналът от лекари и сестри се стараеше да прегледа възможно най-много от тях, защото още не им беше наредено да връщат или да издават евреите. В суматохата един санитар му обясни, че все още няма официален списък на новопостъпилите, но го посъветва да погледне в залите за спешна помощ и коридорите, където се подреждаха носилките.
Изтощен, Щайнер обиколи залите една след друга. Вече беше напът да се откаже, когато чу гласа на своя приятел да го вика. Беше минал покрай носилката му, без да го познае. Рудолф Адлер лежеше по гръб с окървавена превръзка на главата и толкова подуто лице, че чертите му се губеха в отока, прорезните рани и синините. Щайнер трябваше да доближи ухо до устата на ранения, за да долови, че шепне:
– Ракел...
– Шшшт, Руди, не говори. Семейството ти е добре. Почивай си, в болницата си, тук си в безопасност – отвърна Щайнер, просълзен от умора и вълнение.
През следващите часове той не се отдели от своя приятел; клюмаше седнал на пода до носилката, слушайки го как стене и бълнува. На няколко пъти една или друга сестра спираше, за да провери дали пациентът още диша, без обаче да се опитва да разбере кой е той, нито какво прави там другият мъж, седнал на земята. Лентата със свастиката беше достатъчна, за да не задава въпроси. Когато слънцето се показа, Петер Щайнер се изправи с мъка; всички мускули го боляха и беше ожаднял като камила.
– Ще съобщя на Ракел, че съм те намерил. Ще се върна и ще остана с теб, докато те изпишат – каза той на приятеля си, но не предизвика никаква реакция.
Вкъщи жена му го чакаше будна, тя също не си беше лягала тази нощ и стоеше залепена за радиото, по което съобщаваха, че безредиците са предизвикани от евреите. Между глътките кафе, подсилено с бренди, Петер ѝ разказа истината. После се изми, облече чиста риза и отиде в сградата, където живееха Адлерови. Като пристигна, видя как група от страховитите кафяви ризи охранява няколко жени на колене, принудени да почистват петната от боя и кръв по паважа под любопитните погледи и подигравките на шепа зяпачи. Разпозна госпожа Розенберг, редовна клиентка на неговата аптека. За миг изпита желание да се намеси, но спешната нужда да говори с Ракел, надделя и той се измъкна, опитвайки се да не привлича вниманието.
Стъклата на входната врата на сградата бяха изпочупени, а по стените с едра четка бяха изрисувани черни свастики, но вече бяха почнали да метат и някакъв мъж взимаше мерки за подмяна на стъклата. Като се качи, установи, че вратата на апартамента на първия етаж срещу този на Адлерови е избита и виси само на една панта; надникна и видя, че той също е опустошен. На номер 20 на втория етаж го посрещна Теобалд Фолкер, прясно обръснат и с още влажна коса, в униформата си с медалите.
– Трябва да говоря с госпожа Адлер – каза му Щайнер.
– Боя се, че няма да е възможно – отвърна полковникът, който никак не беше склонен да дава информация на когото и да било, а още по-малко на мъж, който предната нощ бе размахвал нацистко знаме.
– Знаете ли къде е тя? – настоя Щайнер.
– Не мога да ви кажа.
– Вижте, господине..., искам да кажа, полковник, можете да ми имате доверие. Познавам Рудолф Адлер от двайсетина години, аз съм най-добрият приятел на семейството, Самуел ми е като син. Трябва да говоря с Ракел. Мъжът ѝ е в болницата и е тежко ранен.
– Ще ѝ предам съобщението, но не знам какво може да стори тя при тези обстоятелства – отвърна военният.
– Кажете ѝ да се подготви за емиграция възможно най-скоро. Щом успеем да измъкнем Рудолф от болницата, трябва да заминат за чужбина. Хиляди евреи вече са на път, Рудолф също се канеше да тръгва. След случилото се снощи, никой от тях не е в безопасност тук. Трябва да заминат, бъдещето на Самуел зависи от това. Разбирате ли?
– Разбирам.
– Трябва да я убедите, полковник. Ракел е много привързана към баща си и дома си, но въпросът вече е на живот и смърт. Не преувеличавам, уверявам ви.
– Не е нужно да ми го казвате, господин Щайнер.
– Кажете ѝ също, че няма да загубят апартамента, нито кабинета. Тя не знае, но те са на мое име и не могат да бъдат реквизирани.
Щайнер се върна в болницата. На дневна светлина разрушенията изпъкваха в пълния им мащаб. Улиците бяха заринати от боклуци, стъкла и отломки, въглените на кладите и пожарите още тлееха, по фасадите на магазини и къщи зееха огромни дупки от удари с чук. Агенти от Службите за сигурност преравяха къща след къща и хвърляха в автомобилите си документи и архиви, конфискувани от канцеларии и синагоги, преди да ги подпалят. Имаше заповед за депортиране на мъжете евреи. Дълги редици от пленници се точеха към камионите, които щяха да ги откарат в някой концентрационен лагер, а близките им се прощаваха през сълзи с тях от тротоарите. Повечето хора си бяха останали по къщите, но имаше и такива, които от расова омраза или за да се докарат на нацистите, плюеха и ругаеха шествието от задържани.
Като пристигна в болницата, Щайнер завари ситуацията променена. Среднощната суматоха бе отстъпила място на военна дисциплина и ред, никой не влизаше, нито излизаше, без да мине през контролните постове. Властите изготвяха списък на пациентите и отделяха евреите, които можеха да се държат на крака, за да ги депортират заедно с другите. Не успя да установи дали Рудолф Адлер е сред тях, но допусна, че раните му няма да позволят да бъде преместен.
През следващите дни животът потече сравнително нормално. Огнената и кървава оргия бе оставила у обитателите на Виена усещане за срам. Еврейската общност беше заставена да плати прескъпо за "щетите, нанесени на германската нация" и както Рудолф Адлер се страхуваше, жилищата и другото им имущество бяха конфискувани от властите или присвоени от арийци. Затвориха магазините, предприятията и училищата на евреите, а децата им нямаха право да посещават други. Когато се разбра, че вкараните в концентрационните лагери може да бъдат освободени, в случай че веднага емигрират, пред граждански канцеларии и консулства се образуваха безкрайни денонощни опашки за получаване на паспорти и визи. Хиляди и хиляди семейства, изгубили всичко, заминаха само с побраното в един куфар.
Предупредиха Ракел Адлер да не ходи в болницата да пита за мъжа си, защото може да я арестуват. Наложи ѝ се да разчита на Петер Щайнер и на жена му, които ходеха на смени по два пъти на ден да попълват един и същи формуряр за свиждане с пациента без никакъв успех. Тя дори не опита да оправи хаоса, останал след нахлуването в апартамента им; събра най-необходимото, заключи го и се настани временно със сина си в дома на Фолкер, защото искаше да бъде наблизо, когато мъжът ѝ си дойдеше. Семейство Щайнер ѝ бяха предложили подслон, но те живееха натъпкани в малка къща с шест деца и една баба. Беше успяла да убеди Леа да отиде в едно извънградско убежище, организирано от синагогата, докато успеят да напуснат страната всички заедно. Щеше да остане там за кратко и да бъде горе-долу на сигурно място, макар че в действителност никой евреин не беше в безопасност.
Вятърът знае името ми (превод Катя Диманова, корица Стефан Касъров, 272 стр, цена 20 лева) е в книжарниците от 16 юни
Ако понякога се чудите, също като португалския писател Фредерико Педрейра, как работи паметта, то нейните ритуали доста напомнят жанра автофикция в романа Урокът на лунатика, с който Педрейра стана лауреат на Наградата за литература на Европейския съюз през 2021 година – от една страна са пъзел парчетата Живот, подредени на лавиците на реалността като книги в библиотека, "изчаквайки само и единствено момента на просветлението на моя дух" (както споделя Педрейра в откъса от романа по-долу), от другата страна е художествено украсената, сънуваната наяве, лунатична реалност, в която (за Фредерико) се преплитат образите на "зелената къща" на неговите баба и дядо, любимия футбол, плажовете на летните ваканции, презокеанските пътешествия с майка-стюардеса, университетските коридори на Роял Холоуей в Лондон и... приятелството на прадядо му с прочутия португалски писател Фернанду Песоа... Повече за лабиринтите на Паметта и Урокът на лунатика ще разкаже лично Педрейра на 16 юни, а сега се запознайте със "зеленото" лято на малкия Фредерико...
Г-Н ПЕСОА
Дълги бяха вечерите, които прекарвахме пред телевизора след вечеря, поглъщайки бавно сънотворната смесица от разкош и предсмъртен хлип, която бразилските сериали излъчваха с несравнима щедрост в средностатистическия португалски дом под безразличното, обсипано със звезди лятно небе, пулсиращо все още от горещина. Отдавах се на това занимание не точно по собствен избор, а защото не можех да измисля по-добър начин да се възползвам от заслужената почивка след цял един следобед, прекаран в ритане на гумена топка в зида, покрит с бръшлян и сухи листа на двора, където си представях, че виждам лунатичен вратар, който ме предизвикваше с хладни заповеднически думи; след това неизменно идваше ред на душа във ваната, където лежеше някакъв леген със съмнително предназначение под почернелия от влага купол, какъвто представляваше напръсканият като с черни мушици таван на банята, и на грубото докосване на пижамата до изгорялата от слънцето ми кожа, което ме караше да се отпусна в люлеещия се стол във всекидневната като някой Дикенсов сирак, комуто са дали подслон и сложили пълна купа в изпълнените му с благодарност ръце. Телевизията, която аз избирах, винаги беше друга и не можеше да мине без видеозаписващото устройство, с което си служех, за да гледам безброй много пъти мача от финала на купата на шампионите на Европа от 1990 г., която си оспорваха "Милан" и "Бенфика".
Дори не съм си представял, че някога мога да се върна в същата тази всекидневна на моите баба и дядо, обект на толкова любезни посещения, за да наобикалям многобройните етажерки (в гостната и в коридора на първия етаж, пазен от светицата, която баба ми и съседките си разменяха от ръка на ръка, взета назаем от енорийската църква), които през годините започнаха да ме изненадват с толкова много разкрития. Ако в определен период от своя живот съм прокарвал поглед по тези етажерки, без едно или друго странично гръбче да е събуждало у мен интерес, години по-късно същите тези пренебрегнати гръбчета щяха да ме накарат да задържа стъпките си в миг на почуда и на безмерно преклонение, да започна да оставям на заден план някогашните реликви и да разглеждам с пръст, залепен за брадичката, и бдителност, на която сбърченото ми чело придаваше доста театрален вид, старите, но за мен непознати томове, които ми се струваше, че са били там през цялото време, изчаквайки само и единствено момента на просветлението на моя дух. Не можех и да подозирам, че в стаята на леля ми Луиза, сред многобройните томове с крещящи корици на пренебрегвани автори както в миналото, така и сега, мога да попадна на книга от Жоао Мигел Фернандеш Жорже или на литературна класика от издателство "Улисея" като "Дневникът на един гений" от Салвадор Дали; щях да попадна на тях, но не от неподправено любопитство, а с натежало съзнание, изпълнено с багаж от думи, който вече ме караше да се прозявам повече от благоприличното, докато разговарях с хора от плът и кръв.
Ала насладата, която изпитах по-късно от тези и много други книги, така и не се съизмери с усещането за лекота, изпитано, когато сядах във всекидневната следобед, след четири часа игра на футбол на двора, посрещнат от умиротворяващата усмивка на леля ми Мария, която отмяташе нагоре бретона ми с върха на пръстите си, освобождавайки го от петното пот, което отблъскващо покриваше челото ми, нежни и внимателни пръсти, посочващи ми след това телевизора, този непроницаем елемент, който рядко достигаше до ушите ни в дома на баба ми и дядо ми и около който се водеха толкова много разговори, особено в празнични дни, когато по-младите и по-старите (малките, проглушаващи ушите на дядо ми, изпуснал дистанционното на мокета, а също и леля Кандида и прадядо Алберто, докато все още беше жив), на които всякакви тържествени привички им бяха естествено чужди, се опитваха да пуснат звука на устройството възможно най-силно, за да могат да продължат с всекидневните практики в живота си, за които излъчването на някои предавания имаше смисъла на емоционален барометър.
Рождените дни се разтягаха във все по-сложни обреди с разрастването на семейството и когато идваше ред на моя, винаги чичо Енрике със своя пищен мустак и своя леко сладникав парфюм ме вземаше в скута си; а дойдеше ли моментът да духаме свещичките, аз, все още детенце, потапях върха на носа си в бялата боядисваща пяна на тортата за радост на присъстващите, която не можеше да се мери с ръкоплясканията и подсвиркването на баща ми, а той се смееше с простичък и лек смях, сантиментален ориентир за голямата любов, която изпитваше към нас, към мен и към брат ми, и като виждаше семейството толкова сплотено, както винаги беше предвиждала в пророческото си старание баба ми, не можеше да стори друго, освен все така да се смее и да разменя разпалени прегръдки с останалите си братя, поздравявайки специално чичо Енрике, задето му беше хрумнала блестящата мисъл да увековечи по все същия начин (винаги неочакван, защото беше извънредно непринуден) кисело-сладникавото тържество за моя рожден ден.
Единствено леля Витория не можеше да ни почете с присъствието си; спомням си за тази сестра на моята баба все по един и същи начин: безформена старица на легло, неспособна да произнесе нито дума, лежаща и смучеща през сламка малкото количество течна храна, приготвяно за нея от леля Кандида с отдаденост, която сръчността в жестовете ù на възрастна жена караше да изглежда като граничеща с божественото. За мен, и съжалявам, че го казвам, беше наказание ходенето до дома в Оейраш, където леля Витория живееше в леглото си, защото знаех, че съгласно добродушните нареждания на баща ни както аз, така и брат ми нямахме друг изход, освен да се превием пред проснатата посред гостната госпожа и да целунем бледите страни на лицето ù, с плътността на чуплива безцветна хартия, с пълно отсъствие на живот, толкова действителна и присъстваща в безсрамието на своята отблъскваща миризма на смърт с бавното изгасване на едно заличено тяло, което аз така и не свикнах да възприемам дори в параклисите на църквите в дните на бдения.
Урокът на лунатика (превод Илияна Чалъкова, корица Капка Кънева и Ванеса Александрова, 256 стр, цена 20 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия
Срещата с Фредерико Педрейра е на 16 юни | 18:30, Casa Libri
Сряда, 17 Май 2023г. 20:20ч.
Добър ден, тъга / Обичате ли Брамс? | Франсоаз Саган
Публикувана в
Литература
"А пред моите очи последователно се мяркаха пламенните лица на Сирил и на Ан – две лица с отпечатък на буйна страст – и се чудех дали почивката ще е тъй безметежна, колкото твърдеше баща ми." – тези думи от дебютния за Франсоаз Саган роман Добър ден, тъга (писан от нея точно на възрастта на главната героиня в него Сесил) сякаш въплъщават интригата и циклона от страсти в него, но и сякаш пускат нишка, която може да свърже съдбата на Сесил с тази на Пола, героинята от по-късната (с 5 години) творба Обичате ли Брамс? на Саган... Нишка, която неслучайно обвързва тези две ранни новели за Саган в това специално издание (откъсът от Добър ден, тъга ви очаква по-долу)... Нишка, която води две, на пръв поглед различни, жени (Сесил в изгрева и Пола в зноя на Живота) към Кръстопът... Такъв пред какъвто се е озовавала неведнъж и самата Саган... Такъв пред какъвто се изправяш с искреност и чувственост... за да може, след това, да изплува интимен и верен портрет на Жената...
Из ВТОРА ГЛАВА
Ан щеше да пристигне най-рано след седмица. Оползотворих последните дни за истинска почивка. Бяхме наели вилата за два месеца, но си знаех, че щом Ан се появи, пълна отмора няма да има. Ан придаваше на нещата очертания, а на думите – смисъл, който баща ми и аз на драго сърце оставяхме да ни се изплъзва. Тя въвеждаше норми за добър вкус и приличие и човек, без да ще, ги осъзнаваше от начина, по който тя рязко се отдръпваше и засегнато се смълчаваше, от израженията ѝ. Беше и възбуждащо, и уморително, но в крайна сметка унизително, понеже чувствах, че е права.
Решено бе в деня на идването ѝ баща ми и Елза да я посрещнат на гарата във Фрежю. Аз твърдо отказах да участвам в начинанието. Баща ми вдигна ръце от мен и изпокъса всички гладиоли от градината, за да ѝ ги поднесе. Само го посъветвах Елза да не държи букета. След като тръгнаха, в три часа слязох на плажа. Легнах на пясъка и вече се унасях, когато ме разбуди гласът на Сирил. Отворих очи: небето беше бяло, размито от жегата. Не откликнах на Сирил, нямах желание да говоря с него, нито впрочем с когото и да било. Бях прикована към пясъка от цялата мощ на лятото, с натежали ръце и пресъхнала уста.
– Да не сте мъртва? – попита той. – Отдалеч изглеждахте като изхвърлена от морето отломка, самотна и изоставена...
Усмихнах се. Той седна до мен и сърцето ми затуптя отсечено, глухо, защото при движението ръката му докосна рамото ми. През изминалата седмица моите блестящи ветроходни маневри десетократно ни бяха преобръщали прегърнати във водата, без да изпитам и най-малкия смут. А днес бяха достатъчни горещината, просъницата, непохватността му и нещо в мен тихо се раздираше. Извърнах глава към него. Той ме наблюдаваше. Започвах да го опознавам: беше уравновесен и по-нравствен, отколкото е обичайно за възрастта му. Ето защо го шокираше нашата особена семейна троица. Беше твърде добър или твърде плах, за да ми го каже, но го долавях по неприязнените коси погледи, с които стрелкаше баща ми. Би му допаднало да се разкъсвам душевно от положението. Аз обаче не изпитвах нищо подобно и единственото, което ме разкъсваше в този миг, бяха очите му и лудешките удари на сърцето ми... Той се надвеси над мен. Припомних си последните дни, упованието и спокойствието, та съжалих за порива на тези широки, доста плътни устни.
– Сирил – казах, – беше ни тъй хубаво...
Той ме целуна нежно. Взрях се в небето, а после престанах да виждам друго освен червени искри, които избухваха под стиснатите ми клепачи. Топлината, шеметът, вкусът на първите целувки и въздишките запълниха дълги минути. Прозвуча автомобилен клаксон и ние отскочихме един от друг, като че вършехме престъпление. Оставих Сирил, без да продумам, и се изкачих към къщата. Бързото завръщане ме изненадваше: навярно Ан бе изпуснала влака. Но я заварих на терасата, току-що бе слязла от колата си.
– Та това е замъкът на Спящата красавица! – възкликна тя. – Колко сте черна, Сесил! Радвам се да ви видя.
– Аз също – отвърнах. – От Париж ли идвате?
– Предпочетох да пътувам с кола и съм капнала.
Заведох я в стаята ѝ. Отворих прозореца с надеждата да зърна лодката на Сирил, но тя бе изчезнала. Ан седеше на леглото. Под очите ѝ забелязах леки сенки.
– Вилата е прелестна – въздъхна тя. – Къде е стопанинът?
– Отиде да ви посрещне на гарата с Елза.
Тъкмо поставях куфара ѝ на един стол и обръщайки се към нея, се сепнах. Лицето ѝ беше разстроено, устните трепереха.
– Елза Макенбург? Той е довел тук Елза Макенбург?
Не намерих какво да ѝ отговоря. Гледах я слисано.
Лицето ѝ, което не познавах другояче освен спокойно и овладяно, сега се разголваше пред моето изумление. Тя бе втренчена в мен през образите, породени от думите ми. Най-сетне ме съзря и изви глава.
– Трябваше да ви предупредя – рече, – но бързах да потегля, бях толкова уморена...
– А сега... – допълних машинално.
– Сега какво? – отрони тя.
Погледът ѝ беше въпросителен и презрителен.
Нищо не беше се случило.
– Ами сега сте тук – казах глупаво и потрих ръце. – Знаете ли, много съм доволна, че сте тук. Чакам ви долу, ако ви се пие нещо, барчето е заредено.
Излязох, като продължавах да мънкам неразбрано, и слязох по стълбата с объркани мисли. Какво означаваха смутеното изражение, развълнуваният глас, мимолетната ѝ слабост? Разположих се на един шезлонг и затворих очи. Помъчих се да си представя всички непоклатими, успокоителни образи на Ан: ирония, непринуденост, тежест.
Новооткритият ѝ уязвим образ ме трогваше и същевременно ме дразнеше. Дали беше влюбена в баща ми? Възможно ли беше? Нищо у него не съответстваше на нейните вкусове. Той беше безхарактерен, лекомислен, понякога дори малодушен. А може би всичко бе плод на умората от пътуването и възмущение от морално естество. Прекарах цял час в догадки.
В пет часа баща ми пристигна с Елза. Наблюдавах го, докато слизаше от колата. Опитах се да прозра дали е допустимо Ан да го обича. Той крачеше към мен бързо, леко отметнал глава назад. Усмихваше се. Помислих си, че е съвсем възможно Ан да го обича, че е обичлив за всекиго.
– Ан я нямаше – подвикна ми той. – Дано не е паднала от вагона.
– Тя си е в стаята – рекох. – Дойде с кола.
– Така ли? Чудесно! Тогава ѝ занеси букета.
– Купили сте ми цветя? – обади се гласът на Ан. – Колко мило!
Слизаше по стълбата да го пресрещне, естествена, усмихната, облечена в рокля, която сякаш не бе лежала в куфар. Печално си казах, че идва едва след като е чула колата, а можеше да го стори малко по-рано, за да си поговорим, та дори и за изпита, на който впрочем ме бяха скъсали. Като се сетих за последната подробност, се утеших за пропуска на Ан.
Баща ми се завтече към нея, целуна ѝ ръка.
– Четвърт час стоях на перона с букета в ръка и с глупава усмивка на лицето. Слава богу, че сте тук! Познавате ли Елза Макенбург?
Извърнах очи.
– Мисля, че сме се виждали – каза Ан, от любезна по-любезна. – Стаята е прекрасна, много мило от ваша страна, че ме поканихте, Ремон, бях страшно уморена.
Баща ми се окопитваше. В неговите очи всичко беше наред. Бъбреше, отваряше бутилки. А пред моите очи последователно се мяркаха пламенните лица на Сирил и на Ан – две лица с отпечатък на буйна страст – и се чудех дали почивката ще е тъй безметежна, колкото твърдеше баща ми.
Добър ден, тъга / Обичате ли Брамс? (превод Мария Коева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 208 стр, цена 22 лева) е в книжарниците
