My Mir

"Невестата на праха ѝ бе дала три задачи. Да си ушие наметало от бухалска кожа и коприва, да направи куче от прокълнати кости и да улови лунна светлина в глинен буркан." – да, американската писателка и илюстратор Урсула Върнън (с "наметалото" на псевдонима Т. Кингфишър) хитро използва ритуалния "скелет" (и канон) на всяка приказка, за да разкаже една история, която да вдъхнови както пораснали принцеси, така и всички онези деца, израснали с фентъзи поредицата ѝ за приключенията на Огнедъх... Всъщност, Коприва и кости (откъс от романа, удостоен с наградата за фентъзи Хюго 2023, ви очаква по-долу) свири заклинателно сбор както за добре познати приказни и комикс герои от предишни нейни творения като гоблини, невести на тленния прах, демони, коварни призраци, добри и зли орисници, така и за три принцеси (които нямат нищо общо с Дисни принцесите), така че идеята за равноправие между половете и разделение на Властта да живее в съзвучие с дилемата дали има Литература за Малки и Литература за Големи...

Кучето от кости оживя по здрач. Не беше напълно готово, но оставаше съвсем малко. Тя се бе навела над предната лява лапа, когато челюстта на черепа се прозина и то се протегна, сякаш се разбуждаше от дълъг сън.

– Спокойно – рече му. – Почти съм готова...

То седна. Устата му се отвори и привидението на един мокър език докосна лицето ѝ като мъгла.

Тя почеса черепа там, където биха започвали ушите. Ноктите ѝ издаваха тих, дращещ звук по бледата повърхност.

Кучето от кости размаха опашка, размърда таз и половината си гръбнак от доволство.

– Стой кротко – нареди му тя, като го хвана за предната лапа. – Седни и ме остави да довърша.

То се настани послушно. Празните очни кухини се бяха впили в нея. Сърцето ѝ се сви."Любовта на кучето от кости – помисли си, като пак сведе глава над лапата. – Само нея заслужавам напоследък."

И в крайна сметка малцина действително бяха достойни за любовта на живо куче. Има дарове, които никога не можеш да заслужиш.

Трябваше да намотае малкото оставаща ѝ тел около всяка костица на крака, после да закрепи костиците една към друга и накрая да увие цялата лапа няколко пъти, за да е стабилна. Нямаше как да се получи и все пак ето че стана.

Същото се отнасяше за наметалото. Копривените конци и опърпаната кожа трябваше да се разпаднат и все пак пелерината бе много по-здрава, отколкото изглеждаше.

Ноктите на кучето бяха безумно големи без плътта, която да ги покрива. Тя уви всеки от тях като амулет и ги добави към коша от фина тел.

– Куче от кости, каменно куче – прошепна. В главата ѝ изплуваха децата – три момиченца, които си пеят. "Куче от кости, каменно куче... черно куче, бяло куче... живо куче, мъртво куче... жълто куче, бягай!"

На "бягай" момиченцето, застъпило въжето по средата, се хвърляше и започваше да подскача напред-назад през люлеещото се въже и единственият шум идваше от краката му и удара на въжето в пръстта. Когато най-сетне се спънеше, момичетата от двата края отпускаха въжето и всички избухваха в кикот.

Кучето от кости опря муцуна в ръката ѝ. То нямаше нито уши, нито вежди и въпреки това тя наистина успяваше да усети погледа, който ѝ хвърляше – трагичен и изпълнен с надежда, както често правят кучетата.

– Ето – рече накрая. Беше си изтъпила ножа от рязането на телта и трябваше да пробва няколко пъти, докато скъса последното парче. Пъхна острия край под ставата, където нямаше в какво да се закачи. – Ето те и теб. Надявам се това да е достатъчно.

Кучето от кости отпусна лапа на земята, за да я пробва. Остана неподвижно за миг, а после се обърна и хукна в мъглата.

Мара притисна юмрук към стомаха си. "Не! Избяга, трябваше да го вържа. Как не се сетих, че може да побегне..."

Трополенето на лапите му заглъхна в белотата.

"Предполагам, че преди да умре, е имало друг господар някъде. Сигурно е отишло да го търси."

Ръцете я боляха. Сърцето я болеше. Бедничкото глупаче. И първата му смърт не е успяла да го научи, че не всеки господар е достоен. Самата Мара го беше разбрала прекалено късно. Тя се вгледа в ямата с кости. Пръстите ѝ пулсираха – не по онзи ужасен, парещ начин както когато си уши копривеното наметало, а по-надълбоко, сякаш в такт с ударите на сърцето ѝ. По дланите ѝ плъзваше червенина. Една дълга ивица вече си проправяше път през китката ѝ.

Не можеше да понесе мисълта да седне и да извае друго куче.

Отпусна глава в болящите я длани. Невестата на праха ѝ бе дала три задачи. Да си ушие наметало от бухалска кожа и коприва, да направи куче от прокълнати кости и да улови лунна светлина в глинен буркан.

Провали се на втората, преди дори да има възможност да започне третата.

Три задачи, след които невестата на праха щеше да ѝ даде необходимото, за да убие принц.

– Колко типично – каза си тя, свряла глава в шепите си. – Съвсем типично. Много ясно, ще сторя невъзможното и няма да се сетя, че кучетата понякога бягат.

Доколкото можеше да си представи, кучето от кости бе доловило някаква лека миризма и щеше да стигне километри далеч, преследвайки я някой заек от кости, я някоя лисица или пък елен от кости.

Разсмя се в подпухналите си длани, докато нещастието ѝ се преобразяваше във вял хумор, както често ставаше. "Ами да. Не стоят ли нещата точно така? Ето какво получавам, задето очаквах от костите да са ми верни само защото съм ги подредила и скрепила.Та какво знае едно куче за възкресението?"

– Трябваше да му донеса кокал – каза тя, като отпусна ръце, а гарваните в короните на дърветата подхванаха мелодията на смеха ѝ.

Е, това е то. Ако невестата на праха я беше разочаровала – или пък ако тя бе разочаровала невестата на праха, – тогава щеше да си проправи път сама. На кръщенето ѝ бе дошла орисница, която ѝ бе дала един-единствен дар и съвсем не ѝ беше улеснила живота. Навярно имаше дълг за изплащане. Тя се обърна и крачка по крачка взе да си проправя път вън от обречената земя.

Мара бе израснала сърдито дете – от онези, които все се пречкат където не трябва, та възрастните да им се скарат да се махнат от пътя им. Не беше точно глупава, но изглеждаше по-невръстна и твърде малко неща задържаха интереса ѝ.

Тя имаше две по-големи сестри. Обичаше много най-голямата, Дамия. Разликата във възрастта им беше шест години, което си е цяла вечност. Висока, самоуверена и доста бледа, Дамия бе дете от първия брак на бащата на Мара.

Средната сестра, Кания, беше само две години по-голяма от Мара. Бяха от една майка, но не се разбираха.

– Мразя те – каза дванайсетгодишната Кания през стиснати зъби на десетгодишната Мара. – Мразя те и се надявам да умреш.

Мара таеше омразата на Кания в гърдите си. Не докосваше сърцето ѝ, ала сякаш изпълваше дробовете и понякога, когато се опиташе да си поеме дълбоко дъх, той се закачаше о думите на сестра ѝ и я оставяше бездиханна.

С никого не разговаряше за това. Нямаше смисъл. Баща ѝ не беше лош човек, но през повечето време не бе там даже и да присъстваше физически. В най-добрия случай би я потупал неловко по гърба и би я изпратил в кухнята да си грабне някое лакомство, сякаш беше малко дете. А майка ѝ, кралицата, би казала разсеяно:"Не говори глупости, сестра ти те обича", докато отваря последното съобщение от съгледвачите си и взема политически решения, така че да предпази кралството от разруха.

Когато принц Ворлинг се сгоди за Дамия, цялото домакинство се възрадва. Семейството на Мара управляваше малкия град държава, който имаше нещастието да притежава единственото дълбоко пристанище по крайбрежието между две враждуващи кралства. Съседите му така ламтяха за пристанището, че всеки от тях би могъл да нахлуе в града и да го превземе почти без никакви усилия. Майката на Мара дълго време бе удържала позициите им между двете остриета.

Но сега принц Ворлинг от Северното кралство щеше да се ожени за Дамия и така да осигури здрав съюз между двете страни. Ако Южното кралство се опиташе да превземе пристанището, Северното щеше да го защити. Някой ден първородният син на Дамия щеше да се възкачи на северния трон, а вторият (ако имаше такъв) щеше да управлява пристанищния град.

Навярно би било малко странно да се хаби първороден син за нещо толкова дребно като Пристанищното кралство, но се говореше, че кръвта на северното кралско семейство е много отслабена, тъй като през вековете често са се женили за братовчеди. Защитаваше ги силна магия, ала тя не можеше да промени кръвта, затова кралете се оглеждаха за брачни партньори извън собствените си граници. Осигурявайки си подкрепата на Пристанищното кралство с този брак, Северното кралство щеше да обогати с един удар не само кръвта, но и хазната.

– Най-сетне – каза бащата на Мара.

– Най-сетне ще сме в безопасност – кимна майка ѝ.

Сега Южното кралство не би посмяло да ги нападне, а Северното вече не би имало нужда. Единствено Мара проплака.

– Но аз не искам да си ходиш! – изхлипа тя, стиснала Дамия през кръста. – Ще си твърде далеч!

Дамия се разсмя.

– Всичко ще е наред – каза. – Ще си идвам понякога. Или ти ще ми гостуваш.

– Само че няма да си тук!

– Престани – намеси се майка ѝ със стиснати устни и дръпна дъщеря си настрани от доведената ѝ сестра. – Не бъди такава егоистка, Мара.

– Мара просто злобее, защото си няма принц – присмя ѝ се Кания.

От тази несправедливост Мара зарида още по-силно. Тогава беше на дванайсет и знаеше, че е прекалено голяма за подобни изпълнения, но въпреки всичко не можеше да спре.

Повикаха гувернантката да я отведе, така че Мара не видя заминаването на Дамия, цялата пищност и тържественост на церемонията и как булката отива в кралството на младоженеца. Но пък я видя след пет месеца, когато тялото на Дамия бе върнато в родината ѝ.

Караше го черна карета, теглена от шест черни коня, а до нея яздеха мъже с траурни ленти. Преди и след каретата имаше три черни колесници със спуснати завеси. И те бяха теглени от черни коне с черни оглавници, черни седла и черни брони.

И докато гледаше, Мара остана поразена от това колко разточителна беше тази скръб. Някой искаше да покаже на света колко тъжен може да си позволи да бъде.

Коприва и кости (превод Диляна Георгиева, корица Живко Петров, 304 стр, цена 20 лева) е в книжарниците от 8 ноември

И литературата, и киното могат да бъдат описани като "сънуване наяве", а Даниел Келман идеално знае това и го използва умело в миналогодишния си роман Светлина и сянка (откъсът по-долу), който на ръба между фикция и реалност (досущ играта на светлосенки) разказва живота на прочутия немски режисьор Георг Вилхелм Пабст. Фокусът пада върху компромисното решение на Пабст да отдаде "под наем" киноизкуството си в услуга на пропагандната машина на Хитлерова Германия, а повече за това как сънуването на 24 кадъра в секунда може да се превърне в кошмарна действителност ще разкаже самият Даниел Келман на 7 февруари в специална литературна среща, а сега ви оставяме с играта на светлосенки в живота на Георг Вилхелм Пабст...

Презокеанско пътуване

Той трябваше да снима филми. Не искаше нищо друго, нищо не беше по-важно. Но каквото и да се случеше, мислеше си Пабст, докато лежеше с цигара в уста в шезлонга на палубата на първа класа, никога повече нямаше да снима филм върху глетчер.

Бяха минали седем години, но все още се случваше да се събужда от дрямката си, защото под него се беше отворила пропаст. После отново се озоваваше там, здраво завързан за стръмния склон, вятърът го брулеше в лицето, а госпожица Рифенщал се опитваше да бъде актриса. Все се налагаше да я учи на нещо. Вслушай се във вътрешния си глас, остави ръцете си спокойни; колкото по-силно е чувството, толкова по-малко трябва да се прави нещо. Но способностите ѝ бяха ограничени, тя беше умна и ученолюбива, но каквото и да правеше, липсата на талант се явяваше като огромно препятствие.

Трябваше да предвиди всичко това, когато Арнолд Франк му беше предложил да поемат заедно режисурата. "Аз ще направя планината, ти лицата на хората", и след известно колебание, тъй като в края на краищата имаше два апартамента, един замък, хубава млада жена и син, а пък и обичаше скъпите хотели, той прие.

Франк беше открил нов жанр филми. В тях хора се катереха по планините, преминаваха през премеждия, накрая биваха спасени. Никога не се случваше нищо друго. Никой не знаеше как така този човек се беше добрал до киното, сега само с група съзаклятнически настроени сътрудници, всички спортни натури като маймуни, снимаше филм след филм и тъй като във всяка една критика се казваше, че артистите на Франк се катерят грандиозно, но пък, за съжаление, никак не могат да играят, с явно смирение той беше помолил своя прочут колега за помощ. "Ще си разделим хонорара, ще получиш половината от всичко, което влезе като приход, а пък то доста влиза, обещавам ти, защото Удет също ще участва!"

Действително легендарният майстор на висок пилотаж от Световната война също искаше да играе, така че икономически нищо не можеше да се обърка, и след една дълга нощ Пабст реши да приеме предложението, и то не само заради парите, а заради Фриц Ланг.

В Бабелсберг Ланг подготвяше най-скъпия филм на всички времена. Лично беше развел Пабст из изкуствения град: издигаха се огромни сгради, които биваха още уголемени чрез огледала. С малко глупаво изглеждащия си монокъл пред окото Ланг говореше за технически ефекти, каквито още никой не бил виждал, автомобили от бъдещето, железници на невъобразимо високи мостове, масови сцени с хиляди души, робот, който се превръща в жена. Дори да реализира половината от това, което изглеждаше крайно невероятно, защото се предполагаше, че ще реализира всичко, тъй като поиска ли Ланг нещо, то ставаше, за известно време никой не можеше да му се изпречи на пътя.

Освен планините. Независимо колко високи строеше декорите си, нямаше как да направи нещо по-високо от Алпите. Поради което Пабст наистина трябваше да катери глетчера.

Беше таял надеждата, че ще го оставят да заснеме част от филма в студио, но си беше направил сметката без Франк. Студиата, беше убеден Франк, били фалш и лъжа – също така диалозите и близките планове, влюбените погледи, страховете, съмненията и угрижено сбърчените чела трябвало да бъдат заснети горе, в планината, в дълбокия сняг.

Пабст въздъхна и издуха дима във въздуха. Небето се беше смрачило: облачета на тънки ивици се носеха по него, от едната страна сиви, в другата все още светли, почти бели, огрени от залязващото слънце.

Пред хоризонта се рееше фин слой изпарения. Мина стюард, който разнасяше кани, кафе в дясната, чай в лявата ръка. Пабст махна, стюардът се спря и попита:

– Сладкиш? Сандвич? Плодова салата?

– Имате всичко това?

– Параходът е празен. Напълва се на връщане. Всички искат в Америка. Никой не иска обратно. Отново ли ще снимате във Франция, господин Пабст?

Пабст замълча за момент и се почувства поласкан, че го разпознават на френските кораби. В момента, в който се озовеше сред европейци, отново ставаше някой.

– Филмът се казва Мадмоазел Доктор.

– Кой играе?

– Дита Парло и Пиер Бланшар.

Стюардът се замисли, пожела му приятен ден и продължи нататък.

Е, добре, каза си Пабст, човекът не ги знае, нито Парло, нито другия. Но той ще ги научи на занаята, успя дори и от госпожица Рифенщал да направи почти актриса. Тя действително беше имала желание да се учи.

Непрекъснато беше питала за фокусното разстояние и кога е по-добре камерата да се движи, кога да стои неподвижна. А когато той направи най-добрия кадър във филма, поглед нагоре към слънцето през една топяща се ледена висулка, освен него тя беше единственият друг човек на този нещастен връх, който действително се беше заинтересувала от кадъра.

А пък колко беше студено! Той ходеше с две дебели якета, навлечени едно върху друго, и въпреки това след три работни часа едва можеше да се движи. Усещаше гърдите си като затворени в менгеме. Не чувстваше повече пръстите на ръцете и на краката си, но много по-лошо беше откритието, че нямаше усилие на волята, което да му помогне при неговия страх от височината.

Не гледай надолу, беше си казвал той отново и отново: не гледай, не гледай сега, в никакъв случай не гледай, не гледай надолу, само не поглеждай надолу, само не надолу!

След което, естествено, беше направил точно това. Беше погледнал надолу. И пропастта със странна сила го беше уловила за сърцето. Изразът световъртеж не беше най-точният: беше повече ужас, чисто отвращение, че на божията земя съществува нещо подобно и че само личната воля, на която човек внезапно не можеше изцяло да се довери, те спира да не се хвърлиш там долу. После пък сърцето му се беше разхлопало, а сивото небе се беше преобърнало, така че снежинките бяха тръгнали да излизат от долу нагоре от пропастта и сякаш вече нищо не беше на мястото си.

Нощем лягаха в саморъчно направени колиби, в редичка всеки в своя спален чувал. До него беше Франк, който хъркаше като резачка, а отсреща операторът спортсмен, който на всичкото отгоре се казваше Шнеебергер, "снежен планинец", и който в съня си издаваше странни шумове, понякога подсвирване, друг път мърморене, а пък някой друг в групата говореше насън на език, какъвто Пабст никога досега не беше чувал. Часовете се точеха безкрайни, земята беше твърда, с всяка следваща минута вонята вътре ставаше все по-силна: три дузини мъже на едно място, няма къде да се окъпят, не може и прозорец да се отвори, защото, ако се отвори, вътре ще нахлуе режещият леден вятър. Само госпожица Рифенщал имаше привилегията да спи в отделно помещение, и то върху дюшек. Всяка нощ Пабст размишляваше дали и той не трябва да поиска същото, но се боеше, че само ще предизвика подигравките на Франк и неговите хора. Знаеше, че и без това се присмиват зад гърба му, че намират за много забавно това, дето той толкова много се страхува от падане, знаеше, че тайно го имитират колко безпомощно вика "Стоп", когато очилата му пак се изпотят, а пък той викаше "Стоп!", тъй като що за режисьор ще е този, който нищо не вижда? Не, трябваше да издържив голямата спалня, да слуша нощните им шумове и да се утешава, че филмът без никакво съмнение ще има успех.

Така и стана. Премиерната публика беше възторжена. Франк, той и летецът Удет бяха извикани два, три, четири пъти на сцената, госпожица Рифенщал правеше книксове, бузите ѝ се бяха зачервили въпреки грима, от нея изригваше амбицията ѝ и сякаш се изливаше на горещи вълни навън. Критиката беше неудържимо положителна, и то както в социалдемократическите, така и в националистическите, и в комунистическите вестници, а ден по-късно Белият ад на Пиц Палю вече се разпространяваше в 259 кина. Мъките си заслужаваха.

Две седмици по-късно беше следващата премиера. Пред "Цоопаласт" бяха разпънали същия червен килим, там се бяха събрали същите господа в същите фракове, както и същите дами, само че в други вечерни рокли. Пабст седеше на девети ред. Вляво от него беше седнала Труде, вдясно плешивият художник Гулбранссон. С притеснение и любопитство Пабст наблюдаваше как Фриц Ланг застана отпред с проблясващия си монокъл, до него жена му госпожа Теа фон Харбоу, която беше написала сценария, цялата в бяло, с бледо като мрамор лице, двамата се здрависваха, кимаха към напиращите да влязат зрители, поздравяваха величествено. Щом като всички се настаниха по местата си, завесата се вдигна. Диригентът даде знак за начало.

На екрана със странен ръбат шрифт се появи думата Метрополис.

Пабст беше като вцепенен. Гледаше. Слушаше. По някое време Труде почна да шепне нещо в ухото му, но той не я разбираше, чувстваше се така, все едно сънува. Не беше никак сигурен дали наистина виждаше това, което вижда.

Отново стана светло. Пабст седеше, без да помръдне. По странен начин той се виждаше отвън, като че ли някой беше насочил камера срещу него, която при това го снимаше как бавно сваля очилата си и си ги почиства с кърпичката от джоба на фрака си, докато в това време публиката мълчи. Никой не ръкопляскаше. Но Пабст знаеше какво щеше да се случи.

И то продължи, мълчанието, и след това още продължи. И после още, съвършената тишина. Никой не се покашля. Никой не се помръдна.

Чак сега, като че ли по даден знак, изведнъж избухна възторгът, ръкопляскане, викане, ура, надигаше се на вълни отново и отново, докато Ланг съвсем сам, влачейки се, понаведен, сякаш отсъстващ духом, тръгна по сцената, забил поглед в залата, и най-накрая се поклони с изключителна непринуденост. После си тръгна, но се наложи да се върне, тръгна си и пак се върна, накрая извика на сцената жена си, филмовия художник и оператора, те се поклониха и си тръгнаха, но трябваше да се върнат, и така всичко се повтаряше към половин час. Пабст се изправи и също ръкопляскаше. От време на време Труде му хвърляше по един загрижен страничен поглед. Гулбранссон от другата страна по някое време каза, че вече било достатъчно, филмът си е филм, дори и да е колосален, той се прибирал вкъщи!

Светлина и сянка (превод Жанина Драгостинова, корица Стефан Касъров, 400 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

Литературната среща с Даниел Келман е на 7 февруари | 19:00, Гьоте институт