My Mir

"Внимавай! През 1993 година съществува голям риск да умреш. През тази година не се качвай на самолет. Не се качвай в никакъв случай", ми каза един гадател" – да, когато чува това "пророчество" в Хонконг през 1976-а, италианският журналист (кореспондент на европейската преса в Азия) и писател Тициано Терцани вижда шанса да промени ритъма на живот и мирогледа си, но едва ли е предполагал, че тази авантюра на забавен каданс из Лаос, Тайланд, Бирма, Камбоджа, Виетнам, Малайзия, Сингапур, Монголия, Тибет и Китай ще се превърне в универсална житейска философия (каквато може да откриете и в своеобразната му автобиография The End Is My Beginning, издадена и филмирана посмъртно)... Или както казва Тициано Терцани: "тогава трябваше да умра, а всъщност се преродих" – на екзистенц ръба между духовното изследване и пътеписа Един гадател ми каза (в откъса по-долу) е нещо повече от пълнокръвен и живописен портрет на (все още) непознатата Азия, именно защото открива, "че миналото, настоящето и бъдещето вече не се различават помежду си и са заедно вътре, в безмилостното течение" на Живота, на Света... И ако днес ще измерим 20 години от смъртта (в края на юли 2004-а) на Терцани (или с 10 години отвъд "пророчеството"... затова следете живописните срещи с един куп азиатски предсказатели в Един гадател ми каза), то "Цялата тайна е в това да се изтръгнем от измерението на времето; времето, каквото сме свикнали да го възприемаме, съставено от години, часове, секунди"...

Лаос: на кой бряг е щастието?

В един от многото прекрасни пасажи от "Сидхарта" на Херман Хесе принцът, който скоро ще стане Буда Просветления, седи на брега на реката и осъзнава, че без измерването на времето миналото и бъдещето са винаги настоящи, както реката е в един и същи момент на мястото, в което я гледаме, но е също и при извора, и при устието. Водата, която тепърва трябва да изтече, е утрешният ден, но нея вече я има горе при извора; тази, която е вече изтекла, е вчерашният ден, но и нея още я има другаде, в долината.

Докато седях на върха на хълма Пуси в Луанпрабанг и в златния покой на залеза гледах впечатляващата делта, която величественият голям Меконг образува с малката и буйна Нам Кан, си припомних образа на Сидхарта и ми се стори, че тези тинести води, които се сливаха и смесваха, наистина са като живота, включително като моя – с много притоци; и че миналото, настоящето и бъдещето вече не се различават помежду си и са заедно вътре, в безмилостното течение: петдесет и пет години, вече изтекли като тази река към устието в Китайско море; другите, които ми остават още, вече избликнали от полите на Хималаите и вече устремени, целенасочени и точни, преброени до последния час, по същия маршрут. Ако можех да седна на още по-високо място от този хълм, щях да виждам по-голяма част от реката в двете посоки. А дали съответно и по-голяма част от миналото, от бъдещето?

Бях сам и, както често става сред природата, в отсъствието на друго човешко присъствие наоколо, когато умът се освобождава от оковите на логиката и въображението препуска, най-абсурдни мисли изникваха в преддверието на съзнанието ми. Да, може би това, което наричаме бъдеще, вече се е случило и единствено понеже гледната ни точка е ограничена, не съумяваме да го съзрем. Може би бъдещето е наистина вече минало и тъкмо затова някои успяват да го "прочетат" със същата лекота, с която всички ние виждаме светлината на звезда,която всъщност от векове е угаснала. Цялата тайна е в това да се изтръгнем от измерението на времето; времето, каквото сме свикнали да го възприемаме, съставено от години, часове, секунди. Психологически Лаос беше съвършена подготовка за решението ми да не летя и така да се поставя по някакъв начин извън времето.

Като държава Лаос инстинктивно години наред е избирал да постъпва по същия начин. Без излаз на море, скътан сред непроходими планини, които го изолират от Китай и Виетнам, защитен от река Меконг, която го разделя от Тайланд, без нито един мост между двата бряга, независимо от войните, набезите и натиска от съседите Лаос е продължил своя отколешен ритъм на затворен живот. Според тамошния календар също сме в двайсети век, но мисленето на лаосците е останало в една тяхна си епоха, от която нямат никакво намерение да излизат. След като са построили големи магистрали, стигащи до техния бряг на Меконг, тайландците по хиляди начини са подсказвали на лаосците, че един мост би бил достатъчен, за да им позволи да се впишат в тайландската пътна система и така да получат пряк достъп до пристанището на Банкок и удобен входен пункт за туристи, вносители на долари. Лаосците не са се съгласили. "Не, благодарим. Не ни трябва мост – са отговаряли всеки път. – Искаме да продължим да живеем по нашему."

За съжаление и този начин на живот е към своя залез. Не защото лаосците внезапно са размислили, а защото днес една държава на кръстопът между модернизирането и изолираността, която би съхранила идентичността ѝ, всъщност няма избор: другите вече са направили избора вместо нея. Бизнесмените, банкерите, експертите от международните организации, служителите на ООН и на правителствата от половината свят вече са все непоколебими пророци на "развитието" на всяка цена; всички вярват в нещо като мисия, в много отношения наподобяваща тази на американския генерал във Виетнам, който изравнил със земята едно окупирано от виетконгците селище и след това казал с гордостта на човек, извършил достойно дело:

– Наложи се да го унищожим, за да го спасим.

В Лаос се случва същото: за да го спасят от изостаналост, новите мисионери на материализма и икономическото благоденствие го унищожават. Най-тежкия удар нанесоха австралийците. С идеята да направи добро дело, правителството в Канбера построи под формата на дарение именно един чуден мост над Меконг и Лаос сега губи заради него и последните останки от своята девственост. С вродената си подозрителност към всичко ново и модерно лаосците вече го наричат "моста на СПИН-а".

По душа те са народ от миналото и само по чиста случайност – случайността, че се намират насред Индокитай – са принудени физически да пребивават в съвременния свят на насилие. Заплатили са прескъпо за това. За да снабдяват партизаните от Виетконг в Южен Виетнам, комунистите от Ханой проправили през лаоските гори пътеката, която станала известна като "пътеката на Хо Ши Мин"; за да затворят тази пътека, между 1964 и 1973 г. американците пуснали – "тайно"– над Лаос повече бомби, отколкото над Германия и цялата окупирана от германците Европа през Втората световна война: два милиона тона експлозив. Пак заради географското си разположение днес Лаос, макар и в мир, не може да живее според волята си и е принуден да стане "модерен", да бъде връзка между Китай и Тайланд, да играе свързваща роля за тези два могъщи съседа, вече завзети от прогреса.

В момента все още е достатъчно да стъпиш там, за да усетиш, че във въздуха на Лаос витае нещо уникално и поетично: дните са дълги и бавни и у хората има една спокойна мекота, която не се среща в останалите части на Индокитай. Французите, които добре познаваха народите на своите колонии, са казвали: "Виетнамците садят ориз, кхмерите ги гледат, а лаосците слушат ориза, който расте."

Аз стъпих там за пръв път през пролетта на 1972-ра. На една от тераските на хотел "Констелейшън" във Виентян стоеше руса хипарка и пушеше толкова силна марихуана, че мирисът се усещаше по цялото стълбище. Като ме видя да идвам, сякаш с желание да сподели тайна формула за разбирането на всичко, ми прошепна: "Помни, Лаос не е място; той е състояние на духа."

Не бях го забравил и исках да видя пак Лаос, преди и той след двайсет години да се превърнеше в "място", място като всички други: осветено от неон, погълнато от бетон и пластмаса. Журналистически претекст бях намерил в две новини: едната се отнасяше до отварянето на пътеката на Хо Ши Мин за туристи; другата – до построяването на голямата Трансазиатска магистрала от Сингапур до Пекин. След направата на моста над Меконг лаоският участък щеше да минава през Луанпрабанг, разделяйки на две старата кралска столица, едно от най-романтичните и спокойни места в Азия, едно от последните убежища на старото очарование на Изтока. С пристигането си заварих Луанпрабанг все така пленителен като в спомените ми, сгушен в своята зелена и влажна долина, заобиколена от върхове, които сякаш са излезли изпод четката на китайски художник, в подножието на хълма Пуси, от който целият разкош на храмовете, построени в мъдър безпорядък по ивицата земя между Меконг и Нам Кан, изглежда предопределен за вечността.

На зазоряване отново видях покъртителната гледка на стотици бонзи, които излизат от своите манастири и минават по главната улица, за да съберат даренията от хранителни продукти от населението, коленичило по тротоарите. Да, същата улица: тази, която трябваше да стане част от Магистралата на Азия! За щастие – научих – някои отдавнашни жители бяха намерили смелост да се противопоставят на проекта и самият губернатор се беше произнесъл в полза на друго решение: околовръстен път, който да минава извън града. Значи Луанпрабанг ще бъде спасен? Нищо подобно. Един друг проект, който никой не оспорва, ще превърне сегашната скромна писта за кацане в голямо летище, годно да посреща пълните с туристи самолети. Какво лошо откритие е туризмът! Една от най-зловредните индустрии! Той е свел земното кълбо до голяма детска градина, до един Дисниленд без граници. Скоро и в старата, отдалечена кралска столица на Лаос с хиляди ще се изсипят тези нови нашественици, войници на потребителската империя, и с фотоапаратите си, с неукротимите видеокамери ще изстържат и онази последна естествена магия, която там все още е навсякъде.

Защо в Азия, когато възрастен човек види насочен срещу себе си фотоапарат, се обръща, съпротивлява, опитва да се скрие, покрива си лицето? Прави го, защото мисли, че апаратът отнема нещо от него, нещо ценно, което не може да си върне. И нима не е прав? Нима десетките хиляди снимки, направени от разсеяни туристи, също не са причина нашите църкви да са загубили своята святост, нашите паметници да са загубили своята патина на величие? За да предпази собствената си духовност, Тибет векове наред е забранявал да се прекрачват границите му и именно по този начин е съхранил така характерната си аура. Там магията беше разрушена от китайската инвазия – и тя, естествено, осъществена в името на развитието. Една от най-смущаващите новини, които прочетох наскоро, е, че за да улеснят – та как иначе – достъпа на туристи, китайците решили да "модернизират" осветлението на "Потала", двореца манастир на Далай Лама, и въвели използването на неон. Сигурно не са го направили случайно: неонът убива всичко, включително боговете. И с тях умира все повече и тибетската идентичност. В един от най-затрогващите откъси, посветени на изчезването на стара Япония, пометена от модерните времена, големият японски писател Танизаки възхвалява сянката, която така много е допринасяла за създаването на атмосферата, а заедно с това и на душата, на някогашните къщи от дърво и хартия. Полумракът на "Потала", храма-резиденция на Далай Лама, имал същата функция: човек трябвало да влезе в дебрите на този изключителен дворец по тъмно и едва тогава бавно да открие на треперливата светлина на маслените лампи физиономиите на огретата и доброжелателните усмивки на Будите. Неонът днес препятства всякакво откритие, подрязва крилете на онези, които все още искат да се оставят на полетите на духа. В началото на века Пиер Лоти пристигнал в Ангкор, Камбоджа, с поклоннически трепет, качен на каруца, теглена от черни волове, за да търси гостоприемство при бонзите, които тогава живеели в храмовете. Двайсет години по-късно вече го имало дружество "Кукс", което организирало екскурзии и нощни танцови спектакли насред руините и продавало камъни сувенири на туристите.

Човекът, който през 1860-а "открива" Ангкор за човечеството – и за туристите, – заплаща това постижение с живота си. Малцина знаят, че гробът му е още там, на изток от Луанпрабанг, и аз поисках да ида да отдам почит на този учен авантюрист Анри Муо, чиято история винаги ме е запленявала. Муо бил френски естествоизпитател, който пътувал из току-що колонизирания Индокитай. Преди да тръгне на експедицията си, с идеята да върви по течението на Меконг до Китай, бил прочел разказа на един монах, който десет години по-рано загатвал за странни руини в джунглата, недалеч от градчето Сием Реап, но нямал представа какво да очаква.Един ден, докато навлизал в гората и за компания си тананикал "Травиата", както разказва в писмата си, внезапно сред гъстия листак под гигантските дървета Муо се почувствал наблюдаван от две, четири, десет, сто каменни очи, които му се усмихвали. Винаги съм се мъчел да си представя какво ли е изпитал в онзи момент; момент, който си струвал пътешествието, както и смъртта му.

Един гадател ми каза (превод Дария Карапеткова, корица Стефан Касъров, 368 стр, цена 22 лeва) е в книжарниците

"Всяка къща представлява разказ за провал – за банкрут и просрочени плащания, за дългове и ипотеки – и той си беше поставил задачата да документира последните, още незаличени следи от разбития живот на тези хора, за да докаже, че изчезналите семейства са били тук някога, че духът на хора, които никога няма да види, никога няма да познае, продължава да присъства сред изоставените вещи, разпилени в празните им къщи." – тези думи от романа Сънсет Парк на Пол Остър, освен, че чудесно описват дейността на главния герой в него, Майлс Хелър, по времето на кризата от 2008-а, услужливо напомнят, че Паметта и неведомите пътища на Съдбата/Случайността заемат ключово място във всяка "литературна къща" на Остър. Да, в продължение на 7 години Майлс Хелър бяга от спомена и вината за трагичен инцидент (четете откъса по-долу) докато разчиства и снима опустели къщи, когато Съдбата/Случайността го запраща именно в изоставена къща в бруклинския Сънсет Парк, където среща стария си приятел Бинг и две жени... Или "настоящето не е по-малко тъмно от миналото, нито по-малко неизвестно от бъдещето" както гласи друга Остърова класика, а докато маркираме 77-то рождение на Пол Остър, този февруари, и чакаме неговото завръщане (от борбата с рака на белите дробове) с новия роман Баумгартнър, сега се запознайте с Майлс Хелър...

Не ѝ беше казал почти нищо за себе си. Дори в първия ден в парка, когато тя го чу да говори и разбра, че е от някъде другаде, той не ѝ каза, че това "някъде другаде" е Ню Йорк Сити, и по-точно Уест Вилидж в Манхатън, а само ѝ подметна, че животът му води началото си от горе на север. Малко по-късно, когато взе да я подготвя за годишните гимназиални изпити и я запозна с основите на висшата математика, Пилар разбра, че той не е просто един пътуващ разчиствач на празни жилища, а високообразован човек с бърз ум и голяма любов към литературата, както и с такива задълбочени познания за нея, че нейните учители в "Джон Ф. Кенеди" изглеждаха като самозванци. В кое училище е учил, попита го тя един ден. Той сви рамене, тъй като не искаше да споменава "Стайвесънт", нито трите години в "Браун". Но тя не го остави на мира и когато продължи да настоява, той сведе поглед към пода и смотолеви нещо за малък щатски колеж в Ню Ингланд. На следващата седмица, когато ѝ връчи роман от Ренцо Майкълсън, който всъщност бил негов кръстник, тя забеляза, че е публикуван от издателство, наречено "Хелър Букс", и го попита дали няма някаква роднинска връзка с него. Никаква, отговори ѝ той, просто съвпадение. Хелър било доста разпространено име. Което пък ѝ подсказа простичкият и съвсем логичен следващ въпрос, а именно към кои Хелър принадлежи той. Кои са неговите родители и къде живеят? И двамата не са живи, отвърна ѝ той. Както се казва, отдавна вече не са сред нас. Също като при мен, обади се тя и очите ѝ изведнъж се напълниха със сълзи. Така е, отвърна ѝ той, също като при теб. Братя или сестри? Не. Единствено дете съм.

Като я лъжеше по този начин, той си спестяваше неудобството да ѝ казва неща, които от години гледаше да премълчава. Той не иска тя да знае, че шест месеца след като се е родил, майка му е напуснала баща му, развела се е с него и се е омъжила за друг. Не иска тя да знае, че нито е виждал баща си Морис Хелър, основател на издателството "Хелър Букс", нито е говорил с него от лятото след третата му година в "Браун". Най-малко пък иска тя да знае каквото и да било за неговата мащеха, Уила Паркс, която се бе омъжила за баща му двайсет месеца след развода, и нищо, нищо, ама нищичко за мъртвия му доведен брат Боби. Всички тези неща нямат нищо общо с Пилар. Те са си лични негови работи и докато не намери изход от ада, в който живее вече седем години, няма да ги сподели с никого.

И досега не е наясно дали го беше направил нарочно, или не. Няма съмнение, че той блъсна Боби, че двамата се бяха скарали и обзет от гняв, той го блъсна, но не беше наясно дали го е блъснал преди, или след като чу шума от задалата се насреща им кола, което ще рече, че не знае дали смъртта на Боби е злополука, или пък тайничко се е опитал да го убие. Цялата история на живота му зависеше от случилото се през онзи ден в Баркшърските възвишения и той все още няма представа от истината, все още не може да е сигурен дали носи вина за това престъпление, или не.

Беше лятото на 1996-а, приблизително месец след като беше получил "Великият Гетсби" като подарък от баща си за шестнайсетия си рожден ден заедно с още пет книги. Боби беше на осемнайсет и половина, току-що едва успял да завърши гимназия с големи напъни и не без усилията на доведения си брат, който му беше развил темите за годишния изпит срещу силно занижената цена от два долара на страница, тоест за общо седемдесет и шест долара. Родителите им бяха наели къща в покрайнините на Грейт Барингтън за през месец август и двете момчета вече пътуваха нататък, за да прекарат уикенда с тях. Той още нямаше години за шофьор, но Боби разполагаше с книжка и затова именно той трябваше да провери бензина и да напълни резервоара, преди да тръгнат – което, разбира се, той не беше направил. На около петнайсет мили преди да стигнат къщата, докато пътуваха по хълмист черен път с много завои, бензинът свърши. Той може би нямаше да се ядоса, ако Боби беше показал с нещичко, че съжалява, ако този тъпоумен лентяй си беше направил труда да се извини за пропуска, но верен на стила си, Боби намери ситуацията за страшно забавна и първата му реакция беше да избухне в смях. По онова време вече имаше мобифони, но никой от тях нямаше такъв у себе си, което означаваше, че трябва да зарежат колата и да тръгнат пеш. Беше непоносимо горещ и влажен ден с пълчища мушици и комари, които кръжаха около главите им; той беше в гадно настроение, вбесен от идиотския непукизъм на брат си, от жегата и насекомите, от това, че трябваше да трамбува по един неравен тесен път, и не след дълго взе да си го изкарва на Боби, наричаше го какъв ли не, опитваше се да го предизвика да се сбият. Боби обаче само свиваше рамене, без да отвръща на обидите му. Що се натягаш за едното нищо, така му каза, животът е пълен с неочаквани обрати, може би пък точно на този път ще ни се случи нещо интересно, може би, просто може би, ще попаднем на две хубави момичета ей тук, зад следващия завой, на две съвършено голи красавици, които ще ни завлекат в гората и ние ще ги любим на воля в продължение на най-малко шестнайсет часа. При нормални обстоятелства би избухнал в смях; винаги, когато Боби започне да разправя небивалици, той слушаше с удоволствие шашавите му измислици, но точно тогава в обстоятелствата нямаше нищо нормално и изобщо не му беше до смях. Всичко беше толкова идиотско, искаше му се да забие юмрук в мутрата на Боби.

Сега, когато се сеща за онзи ден, винаги си представя колко различно би могло да е всичко, ако беше вървял от дясната страна на Боби, а не от лявата. Тогава, след като го блъсна, той щеше да падне извън пътя, а не по средата на пътя, и това би било край на историята, тоест нямаше да има история, цялата работа щеше да е безинтересна – кратко спречкване, което щеше да е забравено за нула време. Но ето ги двамата, неизвестно защо подредени точно в този тандем ляво – дясно, той от вътрешната страна, Боби от външната, крачат рамо до рамо по пътя срещу насрещното движение, каквото всъщност нямаше, нито една кола, камион или мотоциклет не бе минал за десетте минути, в които той не беше спрял да ругае Боби, но изведнъж присмехулният непукизъм, с който доведеният му брат гледаше на тази злополучна неволя, бавно се превърна в раздразнителност, после във войнственост и след около две мили, откакто бяха тръгнали пеш, двамата вече си крещяха неистово един на друг, колкото им глас държи.

Колко често се бяха карали в миналото? Безброй пъти, повече пъти, отколкото можеше да си спомни, но в това нямаше нищо необичайно, така смяташе, тъй като всички братя се дърляха, и макар Боби да не му беше брат по плът и кръв, той все пак винаги е бил край него, през цялото време на съзнателния му живот. Беше на две годинки, когато баща му се бе оженил за майката на Боби и четиримата започнаха да живеят под един покрив, което значи откакто се помни – период, сега напълно заличен в ума му, затова имаше право да каже, че Боби винаги му е бил брат, въпреки че, стриктно погледнато, не беше такъв случаят. Съществуваха обичайните кавги и конфликти, а и защото беше по-малкият с две и половина години, тялото му беше вечна жертва на сбиванията помежду им. Смътно си спомняше как през един дъждовен ден някъде в провинцията баща му се втурна да ги разтървава или как мащехата му се кара на Боби да не се държи грубиянски, или как веднъж, когато Боби издърпа играчка от ръцете му, той го срита по кокалчетата. Но невинаги всичко беше войни и битки, имаше и периоди на временно затишие и примирие, както и хубави моменти; спомняше си, че когато беше на седем или осем, тоест когато Боби е бил на девет, десет или единайсет, той започна наистина да харесва брат си, дори да го обича, както и че в отговор беше също така харесван и може би дори обичан от него. Но никога не станаха близки, не и по начина, по който обикновено братята са си близки, дори конфликтни братя, които често се джафкат, и без съмнение това имаше нещо общо с факта, че двамата бяха част от едно изкуствено изградено семейство и всяко от момчетата пазеше най-дълбоката си преданост към своя родител. Не че Уила се държеше зле с него, нито че баща му се държеше зле с Боби. Точно обратното. Двамата възрастни бяха като верни съюзници, бракът им беше стабилен и забележително безоблачен, като всеки от тях отстъпваше пред детето на другия и само гледаше как да го оправдае. Въпреки това съществуваха невидими линии на разделение, микроскопични пукнатини, които им напомняха, че представляват скърпено единство, нещо като незавършена цялост. Например името на Боби. Уила си беше Уила Паркс, но името на първия ѝ съпруг, който беше умрял от рак на трийсет и шест години, беше Нордстром и затова Боби също беше Нордстром, и тъй като това беше името му през първите четири и половина години от живота, Уила отказваше да го смени на Хелър. Защото смяташе, че това ще разстрои Боби, но най-вече защото не искаше да заличи и последните следи от първия си съпруг, който я беше обичал и нямаше вина за смъртта си, лишавайки сина им от неговото име, което на свой ред щеше да я накара да се почувства, сякаш той е умрял за втори път. Така че миналото беше част от настоящето и призракът на Карл Нордстром беше петият член в семейството им, отсъстващ дух, който беше оставил отпечатъка си върху Боби, защото той беше брат и не беше брат, беше син и не беше син, едновременно приятел и враг.

Живееха под един покрив, но настрана от факта, че родителите им бяха съпруг и съпруга, почти нищо друго не ги свързваше. По темперамент и външност, по пристрастия и поведение, по всички други стандарти за кой какъв е те бяха различни, дълбоко и непреодолимо различни. С течение на годините всеки пое по собствения си път, а когато изживяваха неспокойните години на юношеството, пътищата им вече рядко се пресичаха, с изключение на места като семейната трапеза и семейните излети. Боби беше лъчезарен, схватлив и забавен, но ужасно слаб ученик, който ненавиждаше училището, и тъй като на всичкото отгоре беше дързък и безразсъден в поразиите, които вършеше, бяха му лепнали етикета "проблемен". За разлика от него по-малкият му доведен брат неизменно получаваше най-високите оценки в класа си. Хелър беше кротък и затворен в себе си, Нордстром беше екстровертен и непокорен; всеки от тях смяташе, че другият е поел по погрешен път в живота. А нещата се влошаваха още повече и заради майката на Боби, която беше професор по английска литература в Нюйоркския университет, жена, страстно отдадена на книгите и идеите, и колко ли трудно е било на сина ѝ да слуша как тя хвали Хелър за училищните му успехи, как се радва, когато го бяха приели в "Стайвесънт", и как по време на вечеря разговаря с него за шибания гаден екзистенциализъм. На петнайсет години Боби се беше превърнал в истински гамен, един от онези гимназиални кретени с изцъклен поглед, които се скъсват от повръщане по време на събиранията в края на седмицата и продават малки количества дрога, за да си набавят повече джобни. Задръстенякът Хелър и лошото момче Нордстром – нямаше начин да си паснат. Словесни престрелки прелитаха от време на време и от двете страни, но физическите сбивания бяха престанали – главно поради загадките на растежа. Когато двамата се озоваха на онзи път в Баркшър преди дванайсет години, шестнайсетгодишният Хелър беше висок сто осемдесет и два сантиметра и тежеше седемдесет и седем килограма. По наследство Нордстром беше от по-слабите, тоест метър и седемдесет и два сантиметра и тежеше шейсет и шест килограма. Именно тази разлика беше предотвратила всякакви евентуални сбивания. За известно време точно в този момент принадлежаха към различни категории.

За какво толкова бяха спорили през онзи ден? Коя дума или изречение, коя серия от думи или изречения го беше вбесила до такава степен, че не успя да се сдържи и блъсна Боби на земята? Не можеше ясно да си спомни. Толкова много неща бяха изречени по време на тази свада, толкова много обвинения бяха разменени помежду им, толкова много потискани вражди изплуваха на повърхността сред яростни изблици на агресия и отмъстителност, че той не беше в състояние да посочи само една фраза, която да го е изкарала от релси. Отначало всичко започна съвсем по детински. Беше се раздразнил от тази немарливост от страна на Боби, тоест още едно нехайство в дългата поредица негови нехайства – как е възможно да е толкова глупав и толкова небрежен, виж сега какво ни докара до главата. От страна на Боби раздразнението му беше провокирано от дребнавата реакция на брат му по отношение на едно толкова незначително затруднение, от вечната му лицемерна правота и от надменната му компетентност по всички въпроси, с която вече години наред му триеше сол на главата. Момчешка му работа, невъздържана юношеска глупост, нищо кой знае колко тревожно. Но после, продължавайки да се нападат взаимно, Боби взе все повече да се разпалва и караницата им стигна до едно по-дълбоко и по-оглушително ниво на огорчение, до пъклената, злобоносна жила на лошите чувства. Вече и семейството беше на прицел, а не само те двамата. За това колко неприятно му било на Боби да бъде черната овца сред святата четворица, как не можел да понася привързаността на майка си към Майлс, как му дошло до гуша от подценяване и наказания, с които едни безсърдечни, отмъстителни възрастни го заклеймяваха, как вече не искал и дума да чуе за академични конференции и издателски спогодби и защо тази книга била по-добра от онази – писнало му било от всичко това, писнало му от Майлс, от майка му, от втория му баща, писнало му от всички в това гадно семейство и вече нямал търпение да се махне, да постъпи в колеж следващия месец, дори ако се провали в колежа, пак вече е приключил с всички тях и за нищо на света не би се върнал. Чао, задници. По дяволите Морис Хелър и проклетият му син! По дяволите целият шибан свят!

Сънсет Парк (превод Иглика Василева, корица Стефан Касъров, 280 стр, цена 22 лeва) е в книжарниците