My Mir
Литература
Литература (341)
"В разказа Премного смени на пол и жанр говоря за един от ключовите елементи във Всичко за майка ми – еклектизма, смесването не само на жанрове, но и на произведения, които са ме белязали. Заедно с монопиесата Човешкият глас на Кокто това са Трамвай Желание на Тенеси Уилямс (El Deseo или "Желание" е името на моята продуцентска компания) и филмът "Премиера" на Джон Касаветис." – тези думи на Педро Алмодóвар фино и прекрасно разкодират сборника с разкази (или своеобразната криптирана автобиография) Последният сън на Алмодовар... Да, заглавието на разказа Премного смени на пол и жанр (откъса по-долу) не само прецизно девоалира прочутата Алмодовар естетика... не само уточнява, че "в тези текстове вече присъстват много от темите, които се явяват в моите филми и ги изграждат. Една от тях е натрапчивата идея, породена от пиесата Човешкият глас на Кокто, която е видима също в Законът на желанието, в основата е на Жени на ръба на нервна криза; появява се отново в Прекършени прегръдки, за да се превърне накрая, преди две години, в моя филм Човешкият глас с Тилда Суинтън"... Тези думи също така разкриват защо е жизненоважно разказът за смъртта на майка му Последният сън да даде заглавието на този сборник с 12 сюжета... и защо последния му късометражен филм Странен начин на живот (очаквайте спа-гей-ти уестърна в програмата на Киномания 2023) е пряко и косвено свързан с изданието на тази "фрагментирана автобиография", на ръба между фикцията и реалността, където най-важно е "Желанието не само като продуцент на моите филми, а и като лудост, епифания и закон, на който сме длъжни да се подчиним като герои в текст на болеро."...
Из разказа ПРЕМНОГО СМЕНИ НА ПОЛ И ЖАНР
ВТОРИЯТ ТРАМВАЙ
Прекарах в болница една-единствена нощ, след като бях опериран от камъни в бъбрека – катетър удължаваше пениса ми до гостоприемно гърне, което поемаше моята урина с тъмен, лятночервен цвят. Леон настоя да ме придружи. Помолих го да не идва (благодарих му, естествено), защото провиждах показност в желанието му да се грижи за мен. Персоналът на болницата го познаваше повече от киното, отколкото от театъра, и присъствието му се набиваше на очи. Леон обаче не пожела да пропусне случай да ми демонстрира своето великодушие, леко преигравайки, както с всичко – освен с актьорската игра, – което правеше с пресилено удоволствие."Това е ситуация, която човек трябва да съумее да изживее", каза по повод на преспиването за една нощ в болницата. Предполагам, че говореше повече за изживяването си като актьор, отколкото като човешко същество. Леон винаги играеше, най-лошото и най-доброто, постигнато от него в живота, беше свързано с изпълнението на роли: персонажите, които копнееше да пресъздаде, произведенията, които желаеше за себе си, макар и да се налагаше оригиналът да бъде преобърнат с главата надолу и напълно преиначен. Невъзможно смесване на теми, див постмодернистичен дух, непочтителен и агресивен, целящ да разпъне собствените му граници като актьор; посегателство към персонажи и автори, които нерядко представляваха свръхестествено за него предизвикателство.
Присвоителският му дух съчетаваше превърнати в норма суета, неприемане и неуважение към другите. Този коктейл го превръщаше в пленителен и страховит персонаж за режисьор като мен, който освен това бях и негов любовник. Покорен и страстен любовник, който изживя началните години от нашите кариери като в магия, защото когато Леон жънеше успехи (а това често се случваше), усещането бе неизразимо. И продължи да е пленително и прекрасно да го гледа човек двайсет и пет години по-късно, с двайсет и пет килограма повече, когато двамата се завърнахме към "Трамвай „Желание". Невъзможно бе да се спори с Леон, че колкото и да го привличаше персонажът на Бланш Дюбоа, нито физиката, нито полът му позволяваха да я изиграе на сцената.
– За какъв пол ми говориш? – възразяваше Леон. – Кога ни е било грижа за пола? Ще се казва Бланко дел Боске, аз ще поотслабна и ще опъна оня грубиян Ковалски; ако Тенеси се надигне от гроба, би бил очарован, че най-сетне някакъв тип чука Ковалски, то е много по-унизително за персонажа, отколкото чукането на крехката Бланш. Винаги съм смятал, че Ковалски в крайна сметка ще легне с мъж в някое от своите пиянства.
В нашата версия Бланко щеше да бъде любимият брат на Стела, към когото тя изпитва слабост и съчувствие. Той се появява неочаквано, изгубен след дълго отсъствие, прекарано в затвора. Бланко е бил блестящ учител по математика в колеж, но е изпаднал в немилост заради деяние, на което не се гледа с добро око дори сред престъпниците. Стела знае за мрачния епизод, отвел го в затвора, но това не ѝ пречи да обожава брат си, който е на ръба на мизерията. Въпреки това, независимо че се преструват и прикриват, Ковалски разкрива инцидента с Бланко, как е злоупотребил с някакво дете и заради това се е озовал зад решетките. Противно на всякакви разумни прогнози, след като се помъчих да го убедя, че бихме могли да балансираме на ръба, стига да не изпаднем в гротеска, се залових за работа, адаптирах драмата на Т. Уилямс, така че един деветдесеткилограмов и четиридесет и пет годишен Леон да се въплъти в образа на Бланш Дюбоа, без да се подхлъзнем в трансвестизъм. Предизвикателство и за двама ни.
Сценичното присъствие на Бланко в крайна сметка се оказа толкова и дори още по-разтърсващо, отколкото това на Бланш. Леон действително отслабна, тъй като в новата версия героят бе излязъл болен от затвора, и това възвърна донякъде неговата привлекателност. Затворническият опит бе втвърдил обноските му, физически той излъчваше животинска прелъстителност, сравнима с тази на Ковалски, но по-нечиста; амбицията му бе да изхвърли от дома миризливия мъжкар заедно с цялата му банда приятелчета, за да остане сам със сестра си Стела и да се грижи за бебето ѝ. Леон отново успя, под мое ръководство и с текст, за който изобщо не вярвах, че ще съумея да напиша. Леон провокираше, блестеше, изненадваше и пленяваше така, както го бе направил в началото на кариерата си в нашия пръв съвместен спектакъл "Едуард II" от Марлоу – на двайсет години, един неизвестен Леон, излъчващ колкото нежност, толкова и злонамереност, бе поразителен в ролята си на фаворита и бе накарал краля и всички зрители на театър "Мария Гереро" да полудеят от любов – включвам тук и себе си, който споделих с него щастието от успеха и насладата, в която се потапяхме всяка нощ след спектакъла. А след "Едуард II" последва първият ни "Трамвай" в ролята му на Ковалски.
За онези, които го познават от началото, вторият "Трамвай" бе метатеатрална постановка, в която присъствахме на диалог между Леон отпреди двайсет и пет години и по-късния, фантазиращ Леон-Бланко-Бланш, също толкова силен, колкото поляка, толкова арогантен, но по-интелигентен, с онази смесица от фатална женственост и мъжественост, която обезоръжаваше всички около него. Не знам дали спектакълът следваше отблизо Тенеси Уилямс, страхувам се, че не. Изчезнал бе лиризмът, привнесен от женското излъчване на смазаната и безумна Бланш, но семейната драма се разгръщаше стремглаво, за да роди по-твърд, по-зловещ, по-съвременен спектакъл с привкус на Жан Жьоне. Жьоне беше своеобразен сос, с който понякога поливахме нещата, които правехме.
Леон ликуваше. Последните триумфи радват най-силно. При първите нямаш време и не осъзнаваш колко непосилно ще е да ги повториш. След Бланко дел Боске бях изчерпан. Получи се, но като режисьор и писател бях форсирал машината, не вярвах, че ще мога да продължавам по същия начин с темпото, което Леон ми налагаше. Неговите екстравагантности след двайсет и пет години ексцесии можеха да се окажат жалки и гротескови, а аз не знаех как да избегна това. Изгубил бях този талант, тази сила. Изгубил бях също стимула, за да продължавам да изопачавам текстовете, та да ги пригодя за актьора, когото обичах и на когото се възхищавах. Предполагам, че изгубвайки страстта към Леон, бях изгубил също таланта да пиша и режисирам за него. Няколко месеца след втория "Трамвай" прозрях, че нещата приключват, но не знаех кога щях да събера сили да си тръгна. Преди свалянето на една диктатура или преди диктаторът да си отиде от естествена смърт, поробеният народ прекарва години в очакване, с шампанско в хладилника за когато той издъхне. Това са години, в които вътрешно хората приемат промяната и се подготвят мълчаливо за момента, в който тя ще настъпи. Така се чувствах и аз, трябваше да напусна Леон.
НАИСТИНА ЛИ МЕ ПИТАШ КАК СЕ ЧУВСТВАМ?!
Няколко години след първия "Трамвай" гледахме по телевизията "Любовта" – късометражен филм, режисиран от Роселини. Филмирана адаптация на "Човешкият глас" на Жан Кокто в изпълнение на Ана Маняни. Бях полудял по нея, когато я гледах за пръв път в юношеските си години. Леон само бе чел пиесата, но след превъплъщението на Маняни той най-неочаквано се сети, че винаги бил изпитвал слабост към тази пиеса.
Изненадах се, когато установих, че мен ме въодушеви много по-малко при второто гледане. Маняни продължаваше да е преизпълнена с талант и крехкост (актриса, позната по-скоро с противоположното) и беше невъзможно да не вълнува, но творбата, филмирана с прекалено много икономии на средства, не бе издържала проверката на времето. Текстът на Кокто бе остарял. Това се случва понякога и с велики писатели. Шейсет години след написването ѝ не съществуваха жени, толкова покорни, колкото героинята на Маняни, и никоя жена не би могла да се почувства идентифицирана с нея. Споделих това с Леон, но той не ми обърна внимание, беше възбуден, защото в ума му се въртеше една мисъл.
– Какво бихме могли да направим с тази пиеса?
– Нищо, какво да правим? – отвърнах аз.
– Когато я прочетох, почувствах специална връзка, а след като я видях, връзката стана още по-силна. Щом я изпитвам такава, трябва да направя нещо – добави Леон. – Познавам много добре това усещане. Живея, за да го почувствам.
– Телефонният разговор може да бъде между двама мъже. Мъжете също страдаме, когато ни изоставят – казах аз. – Трябва да го адаптираме, разбира се, но можеш да изпълниш монолога, ако имаш това предвид. Проблемът е, че ще е нужно да подберем поне още два монолога, за да предложим спектакъл от час и половина – уточних, за да кажа нещо логично. – А може би искаш да е кратък?
– Кратък ли? Не. Дълъг. Нищо ли не ти идва наум?
– За да достигнем деветдесет минути, ще трябва да измислим текст за още цял час. А понеже става дума да се добавя, ми се струва прекалено.
– Въпрос е на написване, но е нужна идея... отвъд Кокто.
– Нужно е нещо много повече от идея – не отстъпвах аз. – Не става дума да се запълва, а да се създава. Ако монологът отиде в края на филма, ще ни е нужно да съчиним онзи един час, който предхожда телефонния разговор. Бихме могли да се ситуираме например четиридесет и осем часа преди започването на телефонния разговор. Да покажем света на главния герой през тези изпълнени с отчаяние часове. Какво е правил в двата дни преди разговора.
– Два цели дни на очакване с готови куфари – това са доста много часове, по всяка вероятност нервите му са на ръба на скъсването – казва Леон.
Този вид предварителен диалог представя най-общо духа и динамиката на нашата работа, а писането извършвам аз по-късно, сам. Импровизирахме, по-точно импровизирах:
– През тези два дни главният герой е неспособен да седи вкъщи. Излиза, търси бившия си любовник, не го намира, но започва да разкрива неща, които не е знаел за него. Че е имало някаква първа жена в живота му, за която е бил женен и има дете.
– Да, не искам история за педерасти. Любовникът е бисексуален. Аз ще съм eдинствената негова продължителна връзка с мъж, скоба в сексуалния му живот.
– Колко си старомоден, Леон! Нима наистина те е грижа дали ще бъде история за педерасти?
– Двама мъже могат да се обичат, без да са обратни. Интересуват ме страстите у хората, сексуалността или полът са ми все тая.
– Разбирам.
– Ако той ще се мотае из улиците, за да среща нови персонажи, предпочитам те да са жени. Любовникът е бисексуален. Трябва ни драматизация на факта, че е бисексуален, никой не го е правил досега. Бисексуалността е голямото неизвестно в сексуалната революция. Това, че бившият любовник е бисексуален, представлява двойно разочарование за моя герой. Носи най-лошото от мъжа любовник и жената любовница и поражда само несигурност в партньора, който съзнава, че никога няма да успее да задоволи всички негови фантазии...
Не обърнах внимание на този негов личен анализ на бисексуалността, но не му го казах. Машината вече се бе задействала.
– Ако искаме да допуснем повече герои, ще отворим вратите на дома на главния персонаж – му казах.
– Как?
– Ще обявим жилището за отдаване под наем. Той не е в състояние повече да понася живот в самота в бившето любовно гнездо. Всичко му напомня за отсъстващия мъж, по някакво чудо още не е драснал клечката на дома. Така ще може да се среща с най-различни персонажи. Дори със сина на любовника, който ще дойде с приятелката си да наемат жилището, даже и с бившата жена на любовника. Ще се яви също някаква негова колежка от работата, която се крие от полицията, защото... е имала връзка с терорист... Това ще е забавно.
– Хорова комедия с много герои? Не съм сигурен, че ми е приятно други действащи лица освен мен да бъдат забавни.
– Твоят герой се въвлича в проблемите на другите и така намира своето спасение.
– Никога не съм играл добряк. Не мисля, че ми се удава.
– Няма да е добряк, а истеричен. Помисли си за Кари Грант или за Джак Лемън. Помагат на другите, водени от абсолютна истерия, просто са неспособни да се спрат.
– Забравяш за телефонния разговор.
– Вярно. Вече не е необходим – му казах, изненадан от откритието.
– Добре, но какво се случва тогава с Кокто?
– Не ни е нужен, а и би се наложило да плащаме авторски права. Остава главното, жена, която...
– Мъж, по дяволите...!
– Мъж, който не е гей, но изпитва луда страст към друг мъж, който също не е гей. Това обстоятелство не им пречи за брачно съжителство в продължение на години. Подобно на Кари Грант и Рандолф Скот – двамата са делили гарсониера, събуждали са се и са си лягали заедно, но Холивуд е постановил, че не са гейове.
– Не се отплесвай.
– Ще остане най-същественото от Кокто – мъж, който очаква любовникът му да дойде и да си вземе куфарите. Както и куче, с което споделя мъката по напусналия го стопанин. Това, заедно с посетителите, които искат да наемат жилището, ми е достатъчно, за да напиша една комедия на интригата.
– Не забравяй за болката и самотата – това е по моята специалност.
– Не, разбира се. Ще бъде драматична комедия. Сядам да я пиша.
И седнах. След три месеца беше готова първата чернова на "Наистина ли ме питаш дали съм добре?!". Имахме проблеми с набиране на пари за продукцията. Аз бях дебютант, Леон също. Въпреки че бяхме доста известни в театъра, никой не можеше да гарантира, че ще успеем да се проявим успешно и в киното. Освен това предпазливост будеше и намерението ни да произведем забавна комедия. Познаваха ни с обратното. Снимането на "Наистина ли ме питаш..." мина гладко, като изключим бруталната ревност на Леон по отношение на другите от актьорския състав. Имаше две млади актриси, които се оказаха с изключителен, експлозивен комедиен талант и караха Леон да излиза от кожата си, понеже му крадяха филма. Кръвна ревност. Заричаше се, че няма повече да прави хорова комедия. Той не беше смешен, но и нямаше нужда да бъде, при него се събираха в едно всички сюжетни линии и беше забавно с каква естественост и хладнокръвие ги срещаше – в това се състоеше комичността на героя му, в умопомрачителните ситуации, които не му даваха време да мисли, че е бил изоставен. Аз бях щастлив, въпреки че нощем трябваше да понасям абсурдните му оплаквания.
След като приключихме с монтажа, ни остана само създаването на музика, но нямахме пари да платим на композитор, а и не бяхме в състояние да платим за правата на песните и музиката, които ни харесваха. На Леон това му се струваше маловажен въпрос, наложи се да бъда категоричен с него – в киното авторските права над музиката са свещени. Ако не ги платиш, може да снемат филма ти от афиша. Това е положението. Леон не го разбираше, но знаеше, че говоря сериозно. Имаше една възможност, която си струваше да проучим – комунистическите държави и страните в Източна Европа не плащаха музикални, нито авторски права, когато се представяха филми на тяхна територия. В замяна на това ние, авторите, които ползвахме музика от тези държави, не бяхме длъжни да плащаме нито авторски, нито издателски права. Така че започнах да търся теми за филма в плочи, записани в социалистическите страни. Намерих истински бижута – танго от Стравински, Шостакович, кубински feeling, Бола де Ниеве, Бела Барток, в изпълнение на великолепни национални оркестри. Моите вкусове са доста еклектични, смесването на всички тези артисти придаде на повествованието солидна и едновременно с това ефирна структура.
Представихме филма и истината е, че завоюва светкавичен успех, никой не би допуснал, че главният герой се бе държал ужасно с колежките си по време на всички снимки. Свежестта, ритъмът и един наситен с вдъхновение сценарий покориха всички. Независимо от успеха, Леон реши повече никога да не участва в хорови комедии. "Да можеше всичко да ни се получава така, да можеха всички наши филми да ги гледат три милиона в Испания и да се разпространяват в двайсет държави. Какъв е проблемът", му говорех аз. Проблемът беше, че Леон не блестеше над всички, беше успешен, но успешен бе обидно за него. И понеже бе пожелал да е обграден с актриси, за да избегне queer, актрисите го засенчиха. Леон се закле, че повече няма да се снима в киното.
Последният сън (превод Маня Костова, стр. 208, цена 22 лева) е в книжарниците
Късометражният филм Странен начин на живот е в програмата на Киномания 2023
"... някаква индийска болест ли е този стремеж да обемеш целия свят? И още по-лошо – и аз ли съм заразен от нея?" – да, както добре знаете, животът на Салим Синай (главен герой на бисерната класика Родените в полунощ), обема метафорично цялата история на Индия, от обявяването на независимостта ѝ (и рождението на Салим, точно в полунощ) на 15 август 1947 до днес... Също както житието и битието на самия сър Салман Рушди обема образа на гражданин на Света – винаги на границата между няколко страни, винаги на ръба на конфликта между няколко религии, но вечно против Фанатизма във всичките му форми и проявления – да, миналогодишното нападение срещу Рушди "обезвреди" дясното му око и лявата му ръка, но нищо не може да "обезвреди" неговия Глас, който обема целия свят... Или както казва неговия герой Лифафа Дас (в откъса от Родените в полунощ по-долу): "Елате да видите всичко, да видите целия свят, елате да видите!" – да, елате да видите Родените в полунощ с нов превод (да, не е променено само заглавието Среднощни деца), с твърди корици и със специална илюстрация от Теодор Ушев, защото както сочи откъса от Родените в полунощ по-долу (и новинарските хроники въобще): Светът козината си мени, но Фанатизма си – Никога!
Какво се знае за бандата "Равана"? Че тя се представяла като фанатично антимюсюлманско движение – обичайно явление по време на бунтовете преди Разделянето, когато свински глави безнаказано се появявали в дворовете на джамиите в петък. Че бандата изпращала свои хора посред нощ да пишат лозунги по стените на нови и стари градове: БЕЗ РАЗДЕЛЕНИЕ, ИНАЧЕ – ИЗТРЕБЛЕНИЕ! МЮСЮЛМАНИТЕ СА ЕВРЕИТЕ НА АЗИЯ! и тъй нататък. Знае се също, че групировката опожарявала фабрики, магазини и складове, собственост на мюсюлмани. Има и още нещо, което не е всеизвестно: зад фасадата на расовата омраза бандата "Равана" била блестящо замислено търговско предприятие. Анонимни телефонни обаждания, писма, написани с думи, изрязани от вестници, до мюсюлмански бизнесмени, на които предлагали да платят една-единствена сума в брой, в противен случай целият им свят щял да бъде изпепелен. Любопитното е, че бандата била посвоему етична. Не се правели повторни изнудвания. И държали на думата си: не получат ли сива чанта с исканата сума, магазините, фабриките и складовете пламвали. Повечето хора плащали, защото предпочитали тази опасна алтернатива пред това да се доверят на полицията. През 1947 година мюсюлманите не можели да разчитат на полицията. Говорело се (но не съм сигурен дали е вярно), че писмата с искането за откуп съдържали и списък на "доволни клиенти", които били платили и запазили бизнеса си. Бандата "Равана" най-професионално предоставяла и своите препоръки.
Двама мъже с делови костюми и един с шалвари тичали по тесните улички на мюсюлманската махала към таксито, което ги чакало на Чандни Чок. Привличали любопитни погледи не само заради разнородното си облекло, а и защото се опитвали да не тичат.
"Не проявявайте паника – казал Кемал. – Дръжте се спокойно." Само че краката не ги слушали и се втурвали напред. На пориви, ту забързано, ту с няколко дисциплинирани крачки в нормален ход, те напуснали махалата; пътьом подминали млад мъж с черен метален мутоскоп на колела и барабанче в ръка: Лифафа Дас на път за мястото, където ще бъде направено публичното оповестяване, дало заглавието на тази глава на романа. Лифафа Дас думкал с барабана си и се провиквал: "Елате да видите всичко, елате да видите всичко, елате да видите! Елате да видите Делхи, елате да видите Индия, елате да видите! Елате да видите, елате да видите!".
Ахмед Синай обаче имал да гледа други неща. Децата от махалата измисляли прякори на повечето местни. Група от трима съседи била известна като "бойните петли", защото групата включвала едно семейство от Синдх и едно от Бенгал, а между къщите им се вклинило едно от малкото хиндуистки семейства в махалата. Синдхите и бенгалците нямали много общо помежду си – говорели на различни езици, готвели различна храна; обаче и двете семейства били мюсюлмани и мразели натрипилите се между тях хиндуисти. От покривите си засипвали техния дом с отпадъци. От прозорците си подвиквали оскърбления на различни езици. Хвърляли късове месо пред входната им врата... а хиндуистът на свой ред плащал на улични хлапета да замерват прозорците им с камъни, увити в съобщения: "Само почакайте, и вашият ред ще дойде"... Кварталните хлапета не наричали баща ми със собственото му име, за тях той бил "оня, дето не може да следва и собствения си нос".
Ахмед Синай имал толкова лоша пространствена ориентация, че ако го оставиш сам, щял да се изгуби из кривите улички на собствения си квартал. Често се случвало уличните гаменчета да го срещат да се скита отчаяно и той им предлагал монета чаванни, за да го заведат до вкъщи. Споменавам го, защото съм убеден, че специалното умение на баща ми да прави погрешни завои не само го съпътства през целия му живот, а е и причината за влечението му към Амина Синай (тъй като с Надир Кхан тя показала, че също кривва не накъдето трябва); нещо повече, неспособността му да следва собствения си нос се е предала и на мен, до известна степен засенчва носовото ми наследство от други източници и аз години наред не можех да надуша кой е правилният ми път...
Засега толкова по въпроса, защото дадох на тримата бизнесмени достатъчно време да стигнат до промишлената зона. Ще добавя само, че (според мен като пряко следствие от неговата неспособност да се ориентира) около баща ми дори в мигове на триумф витаеше усещането за бъдещ провал; мирисът на грешен завой, който дебне зад ъгъла и който колкото и често да се къпеше той, не можеше да отмие. Кемал, който го надушвал, казал на С. П. Бат на четири очи: "Ама тези кашмирци, приятелю, май наистина не се къпят". Мълвата свързвала баща ми с лодкаря Тай... който, обзет от разрушителен гняв, престанал да поддържа хигиената си.
В промишлената зона нощните пазачи си спели преспокойно въпреки воя на пожарните сирени. Защо? Как? Защото се били споразумели с бандата "Равана" и когато ги предупредили за предстоящата поява на бандата, те пили сънотворни и извадили плетените си легла от сградите в зоната. Така бандата избегнала насилието, а нощните пазачи си подсигурили солидна добавка към жалките си надници. Мирно и доста интелигентно решение. Застанали сред спящите нощни пазачи, Кемал, баща ми и С. П. Бат наблюдавали как пепел от кремирани велосипеди се издига в небето на плътни черни облаци. Бат, татко и Кемал стоели до пожарните и усетили как ги залива огромно облекчение, защото горял складът на "Индийски велосипеди "Арджуна" – марката носела името на герой от индийската митология, неубедително прикритие за всеизвестния факт, че собствениците на фирмата били мюсюлмани. От облекчение татко, Кемал и Бат вдишвали дълбоко въздух, наситен с изгорели велосипеди, кашляли и се давели, докато през дробовете им преминавали изпаренията от изгорели гуми, изпепелените призраци на веригите, звънците, седалки, кормила, лишените от материалност рами на велосипедите "Арджуна". Груба картонена маска била закована за телеграфен стълб пред горящия склад – многолика маска, демон с разкривени лица с широки и плътни извити устни и яркочервени ноздри. Лицата на многоглавото чудовище, царя на демоните, Равана, загледан гневно надолу към телата на нощните пазачи, които спели толкова дълбоко, че никой – нито пожарникарите, нито Кемал, нито Бат, нито баща ми – имали сърце да ги събудят; а върху тях се сипела пепелта от педали и маркучи. "Адски лоша работа", казал Кемал. Не със съчувствие. Всъщност критикувал собствениците на "Индийски велосипеди "Арджуна".
Погледнете: облакът на бедствието (който бил и облак на облекчението) се издигал и сгъстявал на кълбо на бледото утринно небе. Вижте как се понесъл на запад към сърцето на стария град, как сочел, мили боже, като изпънат пръст към мюсюлманската махала близо до Чандни Чок!... Където точно в този момент Лифафа Дас отправял своите призиви в тясната уличка на семейство Синай:
– Елате да видите всичко, да видите целия свят, елате да видите!
Почти дойде време за публичното оповестяване. Няма да крия, че се вълнувам: твърде дълго се спотайвам зад кулисите в собствената си история и макар да остава още малко време, преди да поема нещата в свои ръце, приятно ми е да надникна в бъдещето. И така, с трепетно очакване следя изпънатия показалец на небето и поглеждам надолу към махалата на родителите си, към велосипедите, уличните търговци, които предлагат печен нахут в хартиени фунийки, към издалите напред хълбок безделници, които се държали за ръце, към разлетелите се хартийки и малките водовъртежи от мухи над сергиите за сладкиши... и всичко това – смалено поради гледната ми точка отвисоко. Имало и деца, цели тумби, подмамени към улицата от думкането на барабанчето на Лифафа Дас и от гласа му: "Дуния декхо...", вижте целия свят! Момчета без панталонки, момичета без долни ризи и други, по-добре облечени деца с училищни униформи, късите им панталонки са пристегнати с ластични колани с токи с формата на извити змии, пухкави момчета с дебели пръстчета; всички се стичали към черната кутия на колела, включително момиченце с една-единствена рунтава вежда, надвиснала над очите ѝ – осемгодишната дъщеря на същия онзи грубиян от Синдх, който дори в онзи момент издигнал на покрива си знамето на все още несъществуващата държава Пакистан, който дори в онзи момент мятал обиди по адрес на съседа си, докато дъщеря му изхвърчала на улицата с една чаванни в ръка, с изражение на джуджешка кралица и стаено зад устните ѝ убийство. Как се казва ли? Не знам, обаче тези вежди са ми познати. Лифафа Дас, който по една нещастна случайност бил нагласил своя мутоскоп пред стена с нарисувана на нея свастика (в онези дни свастиките били навсякъде; екстремистката партия РРС ги изписвала по всички стени; но не говорим за нацистката свастика, която е в обратната посока, а за древния хиндуистки символ на властта. Свасти на санскрит означава "добро, добруване")...
Въпросният Лифафа Дас, чиято поява аз възвестих, бил млад мъж, който оставал незабележим, преди да се усмихне – след което ставал красив, или преди да бие барабанчето си – след което ставал неустоим за децата. Бродещите глашатаи с техните барабанчета в цяла Индия крещят: Дилли декхо, "Елате да видите Делхи"!
Лифафа Дас обаче се намирал в Делхи, затова променил призива си. "Вижте целия свят, вижте всичко!" Хиперболичната формулировка с течение на времето завладяла съзнанието му, още и още пощенски картички влизали в неговия мутоскоп, докато той отчаяно полагал усилия да предложи обещаното, да вложи всичко в своята кутия. (Неочаквано си спомних за художника, приятел на Надир Кхан: някаква индийска болест ли е този стремеж да обемеш целия свят? И още по-лошо – и аз ли съм заразен от нея?)
Родените в полунощ (превод Надежда Розова, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 720 стр, цена 40 лева) е в книжарниците от 3 ноември
Събота, 14 Октомври 2023г. 17:17ч.
Докъде се издигаме в мрака | Секуоя Нагамацу
Публикувана в
Литература
"Трудно е да пренебрегнеш Земята, когато тя бавно се разгражда под теб, докато спиш, когато отключва тайни, за които не си молил и не си искал." – тези думи принадлежат на дневника на археолога Клара Мияширо, част от антиутопичния роман Докъде се издигаме в мрака (откъсът по-долу), но са ключови за всичко случващо се във фантастичния дебют на Секуоя Нагамацу. Скритите, в недрата на Земята, тайни започват да изплуват с откритието в сибирския кратер Батагайка на останки от момиче отпреди 30 000 години, което отприщва пандемия от така наречената Арктическа чума, а в пъзела на глобалното оцеляване, като екзистенц нишки, се преплитат и увеселителни паркове за неизлечимо болни деца, и небостъргачи за погребения, и междузвездни кораби, и дори прасета, говорещи човешки език... Да, препратките, които използва Секуоя Нагамацу, са като поглед през калейдоскоп в лабиринта на Мрака, наречен Светът Днес, в който "Всичко е свързано", както казва Клара Мияширо...
Когато заминах за Сибир, внучката ми Юми плака на летището, макар че, почти на десет, настояваше, че си е съвсем добре. Мики отново ме попита дали съм абсолютно сигурен, че искам да направя това. Каза ми поне да изчакам няколко месеца, за да не пристигна в най-голямата зима. Но аз знаех, че ако остана вкъщи, ще започна да отлагам до безкрай и духът на дъщеря ми щеше да избледнее окончателно в тази далечна земя. Не можех да си представя мястото, където Клара беше избрала да изчезне през последните години. Когато Юми питаше мен и Мики къде е майка ѝ, посочвахме точката на картата, търсехме в Гугъл снимки от кратера Батагайка и Северен Сибир. Съпругата ми помагаше на Юми да изработва от папиемаше диорами на региона и двете ги заселваха с мънички фигурки на бизони, динозаври и 3D разпечатки на нашето семейство на експедиция, където времето беше без значение.
– Майка ти те обича – уверявах аз Юми. – Работата ѝ е важна.
Част от мен го вярваше, но същевременно последния път, когато бяхме всички заедно, бях поставил на Клара ултиматум, като ѝ казах, че трябва да се прибере вкъщи, че не постъпва честно спрямо Юми и нас. Като изключим картичките и спорадичните видео разговори с Юми, не бях говорил с дъщеря си от повече от година.
Преди да разбера, че изследователският аванпост е международен проект, си бях представял Клара в суровите условия на някоя юрта, как заспива под животински кожи, унесена от светлинката на Млечния път. Сега виждах, че капсулата ѝ за спане представляваше пашкул с размери три на десет метра, прикрепен към стената на един от куполите. Беше подплатен с термовата, имаше светодиодно осветление, лавици с книги, сгъваемо бюро и карго мрежа за съхранение на вещи.
Прегледах съдържанието на сака с нещата ѝ, който намерих напъхан в мрежата: дрехи, тоалетни принадлежности, един от дневниците ѝ за бедствия, личния ѝ дневник, стар айпод, няколко сувенира, придобити по време на предишните ѝ пътувания, но онова, което най-силно се надявах да намеря – кристалния медальон на Клара, го нямаше никъде. Качих се на койката ѝ и свалих туристическите си ботуши, като същевременно надничах под матрака и зад вентилационната решетка – места, където можеше да е скрила на сигурно място медальона. Краката ми се бяха сварили по време на дългото пътуване и млечнокиселият мирис изпълни капсулата, смесвайки се със застоялата миризма на цигари и пот, превзела цялата станция. Легнах по гръб за пръв път, откакто бях напуснал Америка, и заразглеждах какво има на айпода на Клара, като накрая се спрях на сюитата "Планети" на Густав Холст. Триумфалните тръби, изразяващи движението на Юпитер, ме пренесоха в по-щастливи времена, когато почудата от света на Клара все още беше сред звездите, както когато настояваше проектът ѝ за слънчева система в трети клас да бъде в точния мащаб или когато си навлече неприятности по време на научния лагер за това, че беше измислила история за изгубена звезда, сестра на Плеядите, която някога се виждала в древното африканско небе. Какво ли си беше мислила Клара, докато беше гледала Космоса, танцуващ над сивотата на тукашната тундра? Взех дневника ѝ и започнах да го прелиствам, като се опитвах отново да чуя гласа ѝ.
Ден 3: Удивително е как вътрешността на кратера вече ражда зелени участъци. Бивните на мамутите стърчат от калта, а междувременно новият растителен живот пуска корени в земята. С непрекъснатите земни свличания и стопения лед, който създава временни потоци, цялата зона се е превърнала в една пералня, където се смесват новото и древното. Всички тук разбират какъв е залогът. Трудно е да пренебрегнеш Земята, когато тя бавно се разгражда под теб, докато спиш, когато отключва тайни, за които не си молил и не си искал. През първата ми нощ тук стоях отвън и слушах. Може би само плод на въображението ми, но можех да се закълна, че чувам гъргоренето на почвата, танца на милион мъртви насекоми, древни хора и вълци.
Ден 27: В дивата природа повечето родители се бият до смърт, за да предпазят малките си. Знам, че на някакво ниво моите родители разбират това. Не отговарям на съобщенията им, защото съм казала всичко, което беше останало да се каже. Вярвам, че Юми чува песента на Земята, когато спи. Трябва да вярвам, че тя знае защо не мога да присъствам на нейните училищни пиеси, футболни мачове и други неща. Тя ще се справи. Колегите ми тук също имат деца. Казват, че техните не разбират или че не са толкова близки, колкото им се иска да са. Но ние сме тук да подсигурим тях, а после и техните деца и техните внуци да могат да дишат и да мечтаят... за да не им се налага да изнасят посмъртни слова на толкова много видове. Честит рожден ден, Юми. Ако някога прочетеш това, знай, че не съм спирала да мисля за теб.
Оставих тетрадката и върнах айпода в сака, където забелязах друго нещо, мушнато в ъгъла, увито в чифт дебели чорапи: омачкана снимка и издялана фигурка. Снимката беше отпреди три години, когато се видяхме с Клара в Южна Аляска. Юми тъкмо беше навършила седем, а аз бях на разкопки в четиристотингодишното село Юпик, което бавно се разтваряше в морето. Разпознах караваната във войнишко кафяво от терена на разкопките на заден план. Често седях вътре и наблюдавах студентите си, докато довършвах сутрешната документация и кафето си. В деня, когато беше направена тази снимка, с Мики гледахме как Клара обува на Юми чифт грамадни гумени ботуши. Когато и да видеше майка си, средно на три или четири месеца, за по седмица или две най-много, Клара нямаше как да сгреши в нейните очи.
– Разполагаме само с тази седмица – каза ми Мики онази сутрин, когато ѝ се стори, че съм напът да отида да меля сол на главата на дъщеря ни. – Не създавай проблеми.
Взех разстоянието от караваната, която служеше за администрация на терена, до ръба на онова, което помощниците ми наричаха "мошпита", и наблюдавах как дъщеря ми и внучката ми газят из мътилката. Клара разказваше на Юми история за лов на тюлени.
– Мисля, че ще започна да рисувам Клара и Юми така, заедно, нагазили до колене в калта – обади се иззад гърба ми съпругата ми. – За следващата ми изложба. Може би ще напомни на Клара, че двете се нуждаят една от друга.
– Почти съвършено е – отвърнах аз.
– Виж, дядо. Аз съм едно голямо àко! – извика Юми.
След това Мики я заведе в мотела, за да се измие, а аз настоях Клара да остане и да си поговорим.
– Майка ти казва, че ще се прибереш за кратко, щом приключим тук – казах аз.
– Най-много за седмица. Споменах ти за онази възможност в Сибир – отговори тя.
– Но нали виждаш колко липсваш на Юми?
Клара застана до една от сгъваемите маси, които бяха наредени по ръба на мошпита. Беше отрупана с артефакти. Тя закова вниманието си върху дървената кукличка, която бяхме намерили на това място, не по-голяма от кутийка безалкохолно.
– Правя го за нея – каза.
– Разбира се, това го приемам – отвърнах.
Винаги съм се гордял с това колко беше загрижена за света дъщеря ми. След училище попиваше новините, изчиташе всичко в интернет за бедствия, войни, омраза и несправедливости, записваше всичко в онези дневници със специални цветови кодове. Веднъж я попитах какво прави, а тя ми обясни, че просто се опитва да следи всичко, защото сякаш никой друг не забелязвал или не го било грижа, че продължаваме да допускаме едни и същи грешки, че омразата в квартала или несправедливостта в щата текат като отрова във вените ни, а през това време поредният ледник се откъсвал или поредното животно изчезвало от лицето на Земята.
"Всичко е свързано", казваше. А аз ѝ отвръщах: "Ти си само една и имаш само един живот".
– Би предпочел да се прибера вкъщи, нали? Може би да преподавам в твоя факултет? Да взимам Юми от училище всеки ден и да се преструвам, че всичко ще бъде наред. – Тя размаха дървената кукла във въздуха и се загледа изучаващо в издълбаната ѝ усмивка. – Който и да си е играл с това, е имал тежък живот, знаеш ли? Вероятно и кратък.
– Просто искам Юми да прекара детството си с майка си – казах аз.
– Ти и мама не сте в положение да ми говорите за това как човек трябва да бъде с детето си.
– Това не е съвсем справедливо – възразих аз.
Всеки път, когато Клара отправяше това обвинение, се чувствах като мокрица, която се скрива в люспата си. Още щом започна да получава собствен доход, тя не изгуби и секунда време да избяга в най-далечните кътчета на планетата и само от картичките и снимките разбирахме, че е още жива. Клара се обърна и ме остави да стоя там, грабна чантата си и тръгна към океана, все така стиснала дървената кукличка в ръка. Докато я настигна, беше извадила поредния от дневниците си.
– Видя ли новите прогнози за покачването на морското равнище? – попита тя, четейки списъка от градове, за които имаше вероятност да се озоват под вода още по време на поколението на Юми – по-голямата част от Южна Флорида, почти всички големи градове в Япония, Ню Йорк можеха да се превърнат във Венеция. – Гледаш ли новините за горящите Апалачи? За избухващите популации от амеби, хранещи се с мозък, около езерата за летни лагери?
– При всички поколения има лоши неща. – Погледнах в отворените страници на дневника ѝ, изпълнени от горе до долу с бедствия. – Но все пак трябва да живеем този живот.
– Проучванията ти тук нямаше да са възможни, ако не бяха климатичните промени – каза тя.
– Зная – отвърнах.
– Кажи на Юми, че утре ще я заведа на закуска. Може да си поговорим после, ако искаш. – Обърна се и тръгна към палатката на екипа, извика един от помощниците ми и го помоли да я закара до града. Докато чакаше да я качи, се върна до терена на разкопките и ме намери в мошпита, наполовина окопан в пръстта.
– Между другото, не си мисли, че не искам да бъда с дъщеря си – каза. – Грешиш жестоко, ако смяташ така.
Но на следващия ден, когато с Мики отидохме да се видим с Клара и Юми на закуска, заварихме Юми потънала в сълзи. Клара беше променила плановете си, каза нещо за затруднено пътуване до обекта в Сибир, нещата били извън нейния контрол. Прегърна Юми, която подсмърчаше над банановия си сплит, а после имайка си, която ѝ заръча да се пази. Аз обаче мълчах. Изпих кафето си и си поръчах палачинки с шоколадови парченца.
– Клиф – каза Мики.
Аз надникнах през щорите на крайпътното бистро и загледах как Клара се качва в колата под наем. Само че не запали. Седя вътре дълго време, докато най-накрая не станах от масата, не излязох навън и не почуках на прозореца.
– Обичам те – казах, открехвайки вратата. – Пази се.
– Съжалявам, че нещата трябва да са така – отвърна тя.
Докъде се издигаме в мрака (превод Майре Буюклиева, корица Живко Петров, 344 стр, цена 22 лева) е в книжарниците
"Роман за удоволствието от четенето на романи. Главен герой е Читателят, който десет поредни пъти начева нова книга, но по независещи от него обстоятелства не успява да я завърши. Затова написах началата на десет романа от въображаеми автори, различни от мен и един от друг... " – да, с такива думи Итало Калвино описва своето експериментално творение Ако пътник в зимна нощ, чиито следи, неслучайно, се крият в присъствието на Калвино в литературния кръг Oulipo, изкушен от Реймон Кьоно и неговата класика Упражнение по стил (съдържаща една история, разказана по 99 различни начина)... И ако на този 15 октомври светът ще отбележи 100 години от рождението на Калвино, маркирани подобаващо и от издателство Колибри с ново издание на Ако пътник в зимна нощ (с илюстрация на Теодор Ушев и твърди корици), то, както добре знаете, удоволствието от Четенето се крие... между редовете или както казва Калвино: "Светлините на гарата и изреченията, които четеш, сякаш имат за цел повече да те размият, отколкото да откроят нещата, които се задават изпод булото на мрака и мъглата."...
Романът започва на железопътна гара, изпухтява локомотив, задъхване на бутала заглушава встъпителните думи, валмо пушек скрива част от първото изречение. През гаровата миризма изведнъж лъхва на гаров бюфет. Някой гледа през изпотените прозорци, отваря остъклената врата на бара, всичко се вижда полуразмазано, дори вътре, като наблюдавано през късогледи очи или очи, подлютени от сажди. Самите страници на книгата са замъглени като стъклата на стар влак, валмото пушек е кацнало над фразите. Дъжделива вечер, мъжът влиза в бара, разкопчава мокрото си палто, обвива го облак изпарения, свирка огласява прострелите се докъдето стига погледът релси, лъснали от влага.
Локомотивно изфъстяване и струя пара изригват откъм машината за кафе, която старият барман задейства, сякаш за да прати сигнал. Поне така изглежда от подредбата на изреченията във втория абзац, където играчите по масите захлупват ветрилата от карти върху гърдите си и се извръщат към новодошлия с тройно завъртане на вратове, рамене и столове, докато клиентите на бара вдигат чашки и духват повърхността на кафето с присвити устни и очи или сръбват от пяната над халбите бира, излишно съсредоточени, за да не я съборят. Котката извива гръб, касиерката хлопва чекмеджето на касата със звучно "дзън". Тези знаци дружно оповестяват, че става дума за малка провинциална гара, където всеки, който пристига, бива незабавно забелязан. Гарите, без изключение, си приличат и не е кой знае колко важно, че лампите не смогват да огреят по-далеч от собствения си разкривен ореол – ти тази обстановка я знаеш наизуст, знаеш и мириса на влак, който остава дори след като всички влакове са заминали, особения мирис на гарите след отпътуването на последната композиция. Светлините на гарата и изреченията, които четеш, сякаш имат за цел повече да те размият, отколкото да откроят нещата, които се задават изпод булото на мрака и мъглата.
Днес слязох на тази гара за първи път през живота си, а вече имам чувството, че съм тук от векове и не спирам да влизам и излизам от бара, да минавам от миризмата на пероните към миризмата на мокър талаш в тоалетните, смесени в един-единствен дъх – дъх на очакване, на телефонна кабина, където единственото, което ти остава, е да си прибереш жетоните, защото търсеният номер не дава признаци на живот. Аз съм мъжът, който снове между бара и телефонната кабина. Тоест този мъж се нарича "аз" и друго не знаеш за него, така, както и тази гара се нарича просто "гара" и извън нея не съществува друго, освен безответния свободен сигнал на телефона, който звъни в една тъмна стая в далечен град. Пак затварям слушалката, изчаквам желязното издрънчаване надолу до металното отверстие, отново бутвам остъклената врата и се отправям към струпаните порцеланови чаши да се суша в облак от изпарения.
Еспресо-машините в гаровите кафенета се перчат с известно родство с локомотивите – вчерашните и днешните еспресо-машини с вчерашните и днешните локомотиви. Не спирам, обикалям насам-натам, щурам се, въртя се: попаднал съм в клопка, в една от онези клопки безвремие, които гарите неизменно залагат. Въглищен прашец още витае из въздуха им толкова години, след като линиите бяха поголовно електрифицирани, та роман, в който се говори за влакове и гари, не може да не мирише на пушек. Напреднал си поне две-три страници в четенето и е редно вече да ти се каже недвусмислено дали гарата, на която съм слязъл от един закъснял влак, е от някогашните или от днешните. Но изреченията продължават да се движат в неопределеност, в сива зона, в ничията земя на опита, сведен до най-малко общо кратно. Бъди нащрек: това без съмнение е способ да бъдеш въвлечен неусетно, да бъдеш грабнат от историята, без да се осъзнаеш – капан. Или може би авторът още се колебае, както впрочем и ти, читателю, не си твърде уверен какво ще ти е по-приятно да прочетеш – дали пристигането на стара гара, която да създаде у теб усещане за скок в миналото и връщане към изгубени епохи и места, или вихър от светлини и звукове, който да ти напомни, че си жив днес, по начина, по който днес се смята, че е приятно да си жив.
Може пък само моите очи, късогледи или раздразнени, да са видели този бар (или "гаров бюфет", както още го наричат) смътно-мъгляво. Нищо чудно той всъщност да искри от светлина, излъчвана от тръби с цвят на мълния и отразена в огледалата до степен да запълни всички пролуки и междини, а пространството без сенки да се пръска от надута до отказ музика, трещяща откъм вибриращата уредба за убиване на тишината. Нищо чудно да работят всички флипери и други електронни игри, симулиращи конни надбягвания и лов на глави; пъстри видения да плуват в прозрачностите на телевизора и на аквариума с тропически риби, веселени от една вертикална струя въздушни мехурчета. И нищо чудно ръката ми, вместо да държи тази издута и поожулена тумбеста кожена чанта, да побутва квадратен куфар от корава пластмаса, снабден с колелца и управляван с помощта на хромирана сгъваема дръжка от метал.
Ти, читателю, бе склонен да помислиш, че там, под навеса на сградата, погледът ми се е насочил към изрязаните като алебарди стрелки на кръгъл часовник на старинна гара, в напразно усилие да ги накарам да се завъртят наобратно, да се върнат по стъпките си през гробището на изтеклите часове, безжизнено отпуснати в своя объл пантеон.
Но кой ти каза, че цифрите на часовника не се появяват в правоъгълни отвори и аз не наблюдавам всяка минута рязко да се стоварва върху ми като острие на гилотина? Така или иначе, разликата не е голяма. Дори да се движеше в един по-гладък и леснопроходим свят, ръката ми, вкопчена в лекия рул на куфара с колелца, пак би изпитвала вътрешна съпротива, сякаш нехайно направляваният багаж за мен е нежелано, изнурително бреме.
Някъде сигурно е станала засечка: я недоглеждане, я закъснение, я изтървано прекачване. Вероятно при пристигането ми някой е трябвало да ме посрещне заради този куфар, който явно ме притеснява, неизвестно защо – дали от страх да не го изгубя, или от нетърпение да се отърва от него. Единственото що-годе ясно е, че това не е какъв да е багаж, който може да се остави на гардероб или ужким да се забрави в чакалнята. Безполезно е да се взирам в часовника – ако някой ме е чакал, отдавна вече си е тръгнал. Няма смисъл да се самоизмъчвам с налудното желание да върна назад часовниците и календарите до мига, преди да се случи нещо, което не е бивало да се случва. Ако на тази гара е трябвало да се видя с някого (който по всяка вероятност няма нищо общо с тази гара и е щял само да слезе от един влак и да се качи на друг, както впрочем и аз) и един от двамата е трябвало да предаде нещо на другия (да речем аз да връча на другия куфара на колелца, дето сега е у мен и ми пари ръцете), значи единственият изход е да опитам да възобновя прекъснатата връзка.
Ако пътник в зимна нощ (превод Нева Мичева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 288 стр, цена 25 лева) е в книжарниците от 13 октомври
100 години Итало Калвино е на 15 октомври | Casa Libri, 17:00 - 21:00
Събота, 30 Септември 2023г. 19:19ч.
Зимата на нашето недоволство | Джон Стайнбек
Публикувана в
Литература
"Интересно как всеки мъж вярва, че мисли най-добре на някое определено място. И аз открай време си имам подобно място, но знам, че там не мисля, а по-скоро чувствам, изживявам и си спомням." – да, много мисли бушуват в главата на главния герой Итън Алън Холи от последния роман Зимата на нашето недоволство, затвърдил получаването на Нобеловата награда за литература от американския класик Джон Стайнбек. Мисли, които изправят Итън пред морални дилеми и безсънни нощи (като в откъса от романа по-долу), мисли, които водят до съдбовни избори в името на добруването на династия Алън Холи... Мисли, определяни от чувства, изживявания, талисмани и спомени, които ни карат, 55 години след смъртта на Стайнбек (навършват се този декември), да си припомним защо крилати фрази като "Зимата на нашето недоволство" са и ще бъдат, от Шекспир до днес, вечно актуални и описващи състоянието на Нещата от Живота...
Из Глава 3
Жена ми Мери заспива така, както се затваря врата на килер. Колко пъти съм я наблюдавал със завист. Красивото ѝ тяло изшавърква, сякаш се намества в какавида. Въздиша веднъж, в края на въздишката очите ѝ се затварят, а устните ѝ, необезпокоявани, застиват в мъдрата и отнесена усмивка на древногръцките богове. Усмихната е през цялата нощ, докато спи, дъхът ѝ пърха в гърлото – не е хъркане, а поскоро мъркане на коте. За миг температурата ѝ се вдига и усещам топлината ѝ до себе си в леглото, после спада и тя се изгубва в съня. Къде ходи, не знам. Казва, че не сънувала. Това, разбира се, е невъзможно. Просто значи, че сънищата не я тревожат или я тревожат тъй малко, че докато се събуди, ги е забравила. Обича да спи, затова сънят я посреща с разтворени обятия. Де и с мен да беше така. Боря се със съня дори докато копнея да дойде. Мислил съм си да не би разликата да идва от това, че моята Мери знае, че ще живее вечно, че ще пристъпи от живота в друг живот с онази лекота, с която преминава от сън към будно състояние. Усеща го с цялото си тяло, при това тъй цялостно, че не ѝ се налага да мисли за него, както не ѝ се налага да мисли и за дишането си. Това ѝ дава време да спи, да си почива, да престане за кратко да съществува. От друга страна, аз усещам в костите и плътта си, че някой ден, рано или късно, ще престана да съм жив, затова се боря със съня, но и го моля, дори се мъча да го прилъжа да дойде. Краткотрайният миг сън за мен е могъща болка, агония. Знам, защото в същата тази секунда съм се пробуждал, все още усещайки размазващия удар. Но дори да заспя, пак съм безкрайно зает. Сънищата ми са проблемите от деня, засилени до абсурд, нещо като танцуващи мъже с животински рога и маски.
Много по-малко време прекарвам в сън, отколкото Мери. Тя твърди, че имала нужда от много сън, при което се съгласявам, че на мен ми е нужно далеч по-малко, но никак не съм убеден. Тялото съдържа някакъв определен обем енергия, подсилвана, естествено, с храна. Можеш да я употребиш набързо, така както някои деца нагълтват бонбони, или да я разгръщаш бавно. Винаги се намира някое момиченце, което е запазило парченце от бонбона и то си е нейно дълго след като лапачите са приключили. Затова смятам, че моята Мери ще живее много по-дълго от мен. Няма начин да не е запазила част от живота си за след това. Като се замислиш, повечето жени наистина надживяват мъжете.
Разпети петък винаги ме е безпокоял. Още в детството ми ме обземаше някаква мъка – не от агонията на разпятието, а от усещането за безнадеждната самота на Разпънатия. Така и не успях да се отърся от тази мъка, посята от Матей и четена ми със стегнатата, отчетлива интонация на пралеля ми Дебора от Ню Инглънд. Тази година май бе по-зле от всякога. Склонни сме да приемаме историята лично и да се идентифицираме с нея. Днес за пръв път успях да проумея урока, изнесен ми от Маруло, за естеството на бизнеса му. Веднага след това ми предложиха първия подкуп в живота ми. Може и да звучи странно предвид годините ми, но не си спомням друг такъв случай. Трябва да мисля и за Марджи Йънг-Хънт. Проявление на злото ли е тя? Какви цели преследва? Знам, че ми предложи нещо и ме заплаши какво ще стане, ако не го приема. Следва ли човек да обмисля живота си, или му стига просто да се влачи подире му? Сума ти нощи съм прекарал буден, заслушан в тихото мъркане на Мери до мен. Забиеш ли поглед в мрака, пред очите ти започват да плават червени петна и времето се удължава. Мери така обича да спи, че съм се старал да я пазя в съня ѝ дори когато сърбежът изгаря като ток кожата ми. Щом стана, тя се разбужда. Притеснява се. Понеже безсъние я е мъчило единствено когато е била болна, решава, че и на мен не ми е добре.
Но през онази нощ ми се налагаше да стана и да изляза. Дъхът ѝ мъркаше нежно и съзирах архаичната усмивка върху лицето ѝ. Сигурно сънува какъв късмет ме чака, какви големи пари ще ми дойдат. Мери иска да е горда жена. Интересно как всеки мъж вярва, че мисли най-добре на някое определено място. И аз открай време си имам подобно място, но знам, че там не мисля, а по-скоро чувствам, изживявам и си спомням. Това е едно сигурно място – всеки явно си има своето, макар да не съм чувал никой да си го признава. Спящият обикновено се събужда от направеното крадешком потайно движение, но не и от умишлено, нормално действие. Освен това съм убеден, че докато спи, мозъкът се скита сред чужди мисли. Принудих се да ми се приходи по нужда, после станах и отидох. А след това, с дрехи в ръце, се изнизах полека до долния етаж и се облякох в кухнята.
Ако питате Мери, мен ме измъчват несъществуващите проблеми на други хора. Може и да е права, но действително в слабо осветената кухня ми се яви следната възможна сценка: Мери се събужда и ме търси с разтревожен израз из цялата къща. Драснах ѝ бележка в кухненския тефтер: "Не ме свърта, миличко. Излизам да се поразходя. Няма да се бавя". Оставих я в средата на кухненската маса, та да ѝ се набие в очите в мига, в който щракне ключа на лампата до вратата. После отворих безшумно задната врата и вкусих въздуха. Беше леден, с аромата на глазура от бяла слана. Увих се в дебело палто и нахлузих плетена моряшка шапка до под ушите. Електрическият кухненски часовник изръмжа. Показваше три без петнайсет. От единайсет досега бях наблюдавал легнал червените петна.
Нашият град, Ню Бейтаун, е стилен стар град, един от първите ясно изявени цялостни градове на Америка. Първите му заселници, включително и моите предци, са били, доколкото знам, синове на онези непокорни, коварни, несговорчиви и алчни мореплаватели, които причинявали куп главоболия на Европа по времето на кралица Елизабет, завзели Западните Индии при Кромуел и накрая свили гнездо на северния бряг благодарение на грамотите, издадени им от завърналия се на престола Чарлз Стюарт. Съчетавали са успешно пиратството с пуританството, които, ако се вгледаш хубаво, не се различават особено помежду си. И двете не търпят опозиция и имат шавръклив поглед за чужди имоти. Там, където са се слели, са създали упорити, способни на оцеляване маймунски племена. Знам за тях, понеже баща ми настояваше да ме учи. Той беше нещо като любител родолюбец, а ми прави впечатление, че у хора като него по принцип липсват качествата, които тъй хвалят у онези, които славят. Баща ми бе кротък, добре осведомен, зле съветван, но понякога великолепен глупак. Без капка чужда помощ успя да изгуби земите, парите, престижа и бъдещето; с две думи казано, затри почти всичко, натрупано от родовете Алън и Холи в продължение на няколкостотин години; всичко, с изключение на фамилните имена – но пък него друго не го и интересуваше. Баща ми ми изнасяше така наричаните "уроци по родолюбие". От него знам всички тия неща за старците. И вероятно по същата причина сега съм продавач в сицилианска бакалница в квартал, който навремето е бил собственост на рода Холи. При това ние не бяхме жертва на някаква депресия или труден период...
Зимата на нашето недоволство (превод Венцислав К. Венков, корица Иво Рафаилов, 336 стр, цена 28 лева) е в книжарниците
