My Mir

"... а светът се разпада именно защото никой роман не може да представи борбата за света толкова убедително, колкото борбата между двама души." – тези думи принадлежат на романа Дървесна история на Ричард Пауърс, но сякаш важат с пълна сила и за последното му творение Голямата игра (в двата откъсa по-долу), където животите (и борбите) на четирима души се преплитат в утопичния остров Макатея (с проект за плаващи градове в открито море), насред Тихия океан, в търсене на изгубената симбиоза между Човека и Природата – вечна тема (и лайтмотив) в творенията на Пауърс. А сега, се запознайте с Тод Кийн, "Номер едно в новото десетилетие", тех-милиардер с AI платформата Playground, който споделя с Пауърс биографични моменти (като детство в Евънстън и учение на компютърни науки), но и страда от рядка болест, която го кара да AI-преразгледа Живота си и най-важните хора (и неща) в него...

СТРАДАМ ОТ ТОВА, което ние, компютърджиите, наричаме латентност. Оттеглям се в миналото, както правеше майка ми през последните си години. Не твърдя, че проклятието непременно се предава по наследство, но понякога се случва. Кой знае, може би и майка ми го е носела. Може би зад фаталната злополука се крие недиагностицирана болест.

Колкото по-замъглени стават последните месеци и години, толкова по-отчетливо се открояват основополагащите събития от детството ми. Затворя ли очи, виждам първата си стая под покрива на замъка в Евънстън. Детайлите изпъкват по-ясно, отколкото би трябвало да позволява паметта: малко бюро, затрупано с пластмасови акули и манти. Рафт с книги за морските дълбини. Кръгъл аквариум, пълен с гупи и хелери. Дрешник, задръстен с маски за гмуркане, шнорхели, изсушени ракообразни, парчета корал и вкаменелости на риби от девона, купени от магазина за сувенири към океанографския комплекс "Шед".

На стената над леглото ми висеше изрезка от "Чикаго Трибюн" от 1 януари 1970 година, сложена в рамка. Заглавието гласеше: "Номер едно в новото десетилетие". Като дете вероятно я бях чел хиляди пъти. Черно-бялата снимка показваше моя милост – новородения Тод Кийн, роден по-малко от секунда след полунощ в болница "Сейнт Франсис" в Евънстън, втренчен във фотоапарата с детско недоумение, опитващ се навярно да фокусира необятната загадка пред себе си. Господин Номер едно: така ме наричаха родителите ми години наред. Като малък усещах тежестта на това име. Бях единствено дете и приемах титлата и съдбовната си роля много сериозно. Превивах плещи под бремето да съм първият човек, който ще достигне Бъдещето.

Но ето че най-сетне успях.

МАЙКА МИ НЕ ИСКАЛА да си съсипва съвършеното тяло, но баща ми копнеел да си има някого, с когото да играе шах по всяко време на денонощието. Нямам представа как са стигнали до консенсус. Може би с камък, ножица, хартия. С убеждаване. С инсцениран съд или студентски дебат. Може би дължа появата си на игра със зарове.

Детството ми премина под знака на непрекъснатата война между тях. Скандалите им се подхранваха еднакво от страст и омраза и всеки вкарваше в битката специалните си суперсили: баща ми – силата на безумието, а майка ми – хитростта на потиснатите. Бях преждевременно зряло дете и на четири години разбрах, че родителите ми се надпреварват кой ще нарани другия повече, без обаче да го унищожи – да причини точно толкова болка, колкото да разпали екстаза, който само омразата може да предизвика. Взаимна автоеротична асфикция на душата, при която и двете страни с готовност раздаваха и охотно получаваха.

Баща ми мислеше бързо, толкова бързо, че светът му се струваше муден и скучен. Работеше в ада на Чикагската борса, в епохата отпреди електронната търговия. Воин на гласовите заявки, той стоеше в сърцето на осмоъгълника, заливан от всички посоки от яростните вълни на капитализма. Гледаше хладнокръвно страховете на другите и ги превръщаше в печалба, а мозъкът му не правеше разлика между стрес и тръпка. Запазваше самообладание, когато колегите му се паникьосваха, печелеше и губеше безумни суми пари с леко извъртане на дланта и щракане на пръсти (придружавани от неистови викове), и понеже толкова дълго бе заливал мозъчната си кора с невротрансмитери, вече не можеше да функционира без постоянна, макар и притъпена заплаха за благосъстоянието си. Майка ми като добра съпруга и домакиня предано му я осигуряваше.

Допълнителни дози адреналин си набавяше с помощта на тунингования мерцедес 450 SL, частния самолет "Чесна Скайхоук", който държеше в хангара на летище "Мидуей" и пилотираше предимно в лошо време, както и на любовницата, която неизменно носеше нерегистриран "Смит енд Уесън" модел 61 в кожената си чантичка "Луи Вюитон".

Майка ми беше скрита романтичка. Когато научи за двойствения живот на баща ми, нае частен детектив, за да издири някогашния си обожател от гимназията "Ню Триър", който по-късно станал бездарен аутфилдер в младежката система на "Къбс", преди да купи дял в представителство на Ей Ем Си в Елк Гроув. С този тип непрестанно се караха и сдобряваха, винаги на публично място, само и само да вбеси баща ми. А той всеки път с готовност се хващаше на въдицата.

Не ме разбирай погрешно. Ако да си богат означава да се примиряваш с безотговорни родители, нямах нищо против. Обожавах да съм богат. Утешителните награди бяха многобройни и впечатляващи. Въпреки това мразех баща си, задето изневеряваше на майка ми, и майка си – задето изневерява на мен. Не бях достатъчно голям, за да умея да се преструвам, че всичко ще бъде наред. Единственото възможно решение беше да ида да живея другаде.

Намерих това друго място под езерото Мичиган. Когато мислите ми запрепускаха и бъдещето се втурнеше към мен с изваден нож, единственото, което ми помагаше, беше да гледам през прозореца на замъка и да си представям, че се разхождам по дъното на езерото.

Под водата всички драми и истерии звучат приглушено. Знаех го от летата, прекарани на плажовете Лий Стрийт и Лайтхаус Бийч. Приятели и врагове изглеждат еднакво размити, укротени, принудени да се борят с течното съпротивление, обагрено в мътни синьо-зелени нюанси. На дъното на езерото няма хора. Не можех да си представя по-добро място за живеене.

В НЯКАКЪВ МОМЕНТ БАЩА МИ СИ УДАРИ ГЪРБА, докато карал ски с любовницата си в Биг Скай. За малко да остане парализиран. Болката го пречупи, наложи се спешна операция. Майка ми ме заведе в Монтана, за да го видя такъв, какъвто никога не го бях виждал – проснат на леглото и едва ли не благ. Гледаха се в очите и се държаха за ръцете, свързани от бедата, която едва бяха избегнали. Но щом сестрата излезе, веднага се хванаха за гушите.

– Каза ми, че отиваш в Ню Йорк на конференция.

– Ама че си глупава! Какво ще прави чикагски брокер на конференция в Ню Йорк?

Тя зашепна, сякаш не можех да я чуя:

– Ти си пълно лайно, още сега подавам молба за развод.

– Късно! – Очите му блестяха от оксикодона. – Адвокатите ми вече подготвят документите.

Майка ми ахна и цялото ѝ тяло се сви. Не можеш да играеш покер срещу борсов посредник, особено когато не му пука дали ще спечели, или загуби. А баща ми искаше единствено да отбележи още една точка.

Протегна здравата си ръка и я прегърна през кръста.

– Обичам те – каза. – Готова си да повярваш на всичко.

НЕ СПИРАХА ДА СЕ ЗАПЛАШВАТ С РАЗВОД. Една юнска вечер, когато бях на пет, господин Номер едно се беше свил на бюрото си в детската стая на третия етаж на кулата, ужасен от виковете, които ехтяха от кухнята два етажа по-долу. Гласът на баща ми звучеше хладно и енергично като на водещ на новинарско предаване.

– Кучка! Нямам търпение да се отърва от теб.

Майка ми изсумтя:

– Да се отървеш? Тъпоглаво копеле. Нали ще ти остане Тоди. Той си е твоя идея.

Последваха още крясъци, после тишина, а след това тихите стенания на животинско задоволство.

Погледнах към езерото и както се бях научил да правя, влязох във водата. Тръгнах по дъното на тази зелена, приглушена загадка и вървях чак до Мичиган, който си представях като къс земя, изтъкана от дюни и плажна трева.

ТОВА БЕШЕ ЛЯТОТО, КОГАТО ИЗМРЯХА ХЕРИНГИТЕ. По всички плажове в града лежаха хиляди, хиляди риби и гниеха. С известно закъснение осъзнах, че когато крачех под водата до друг щат, езерото не беше празно, както изглеждаше отгоре. Кипеше от живот. В първия момент мисълта ме изпълни с ужас, но след известно време този факт ми се стори прекрасен. Следващия път, когато тръгнах по дъното към Мичиган, насреща ми заплува ято риби – идваха да ме разгледат, сякаш бях най-невероятното създание.

ЗАТОВА НЕ ЗАБРАВЯЙ: въпреки стотиците часове видеозаписи, безбройните интервюта, двете биографии (и двете издадени без мое одобрение), стотиците хиляди уеб страници и документи за мен и компанията ми, въпреки милионите имейли, текстови съобщения и телефонни стенограми, въпреки несметните дигитални трохи, оставени от живот, изживян в публичния аквариум, въпреки всичко, което ти внушават данните, пъзелът на живота ми няма смисъл без това едничко парче.

Нещо съвсем простичко, съвсем дребно, което не съм споделял с никого освен с теб. Когато бях малък, можех да дишам под вода.

ЧЕТВЪРТ ОТ ЧОВЕШКОТО НАСЕЛЕНИЕ СТРАДА ОТ БЕЗСЪНИЕ, което ще рече, че близо двайсет души на Макатея са лежали будни в нощта, когато Ина се въртеше в леглото.

Може не чак толкова много – островът е малък. Намира се на четири хиляди мили от най-близкия обитаем континент. Такова уединение навярно носи известно душевно спокойствие. А и не ти трябва машина за бял шум – прибоят се чува почти отвсякъде.

Да предположим, че нещастниците, чакали напразно забравата, са били дузина. Oсемдесет и двама души на остров, по-малък от половин Манхатън – и дванайсет чифта очи, вперени в тъмното.

Ина Ароита се мята и въртя часове наред, бореше се с Мауи Хитреца.

Пуоро и Патрис, двамата неразделни рибари, горди собственици на 7-метрова дървена лодка, си опитваха късмета отвъд западните плитчини.

Уен Лай, собственикът на единствения магазин на Макатея, четеше дебела като тухла научнофантастична книга, понеже нямаше търпение да разбере какво ще се случи, когато извънземните започнат да изпращат халюцинации право в съзнанието на земляните.

Както почти всяка нощ, неколцина ловци на раци с немощни фенерчета рискуваха всичко в търсене на кавеу – кокосови раци – на централното плато. Обхождаха бавно опасните варовикови върхове и ями, прорязали острова по дължина като хирургичен белег. Някои от пътеките бяха по-тесни от джапанките им, всяка грешна стъпка означаваше смърт.

Таматоа, отшелникът от призрачното градче Тахива в южната част на острова, се съпротивляваше на съня. Девизът му беше изписан с червена растителна боя на стената на колибата: БУДЕН ИЛИ МЪРТЪВ! Никога не спеше, или поне не осъзнаваше, че спи. Със сигурност не спеше нощем, защото знаеше, че нощта превъзхожда деня и е далеч по-интересна. През нощта всяко дихание на морето предизвиква експлозия от сини искри.

Кметът и тавана на Макатея, Дидие Тюри, лежеше буден, притиснат от тревоги. Льо Мер току-що беше научил някои подробности за бъдещето на острова, за които останалите осемдесет и един жители още бяха в неведение. Тежка беше царската корона – краката му подритваха неспокойно и цялото легло се тресеше.

Съпругата му Роти се беше преместила в кревата на терасата, за да избяга от конвулсиите му. Сега Дидие се ширеше върху дюшека, превърнал го в своеобразно футболно игрище – можеше да подава задни пасове и да прилага отбранителни тактики колкото си иска. Отвън, на терасата, Роти спеше дълбоко. Винаги спеше по-добре, когато беше далеч от неспокойния съпруг.

Преди няколко десетилетия на острова живееха три хиляди души, но само за едно поколение бройката бе паднала на осемдесет и двама. Все едно за една нощ населението на света да се върне на нивото от времето, когато европейците са откривали юздата, а арабите са се учели да правят хартия като китайците. Осемдесет и двама души, които бяха останали въпреки всичко, а дванайсет от тях не спяха.

ЛЕГНАЛ ДО ИНА в обвитото в мрежа против комари легло, Рафи Янг потъна в четвъртия си най-чест кошмар. Отново му предстоеше да тръгне в първи клас, както хиляди пъти в живота му. Баща му, чикагски пожарникар, искаше синът му да иде пеш на училище. Майка му смяташе, че автобусът е по-безопасен.

Рафи стоеше на върха на стълбите, когато баща му замахна към майка му.

– За бога, жено. Това да не ти е Кей Таун. Синът ми трябва да се научи да се придвижва сам през собствения си квартал.

Сондра Янг купи на Рафи яркооранжево яке и шапка, за да го вижда през прозореца на ниската редова къща, предоставена им от Чикагската жилищна администрация на ъгъла на Петнайсета улица и Ашланд, докато изминава четирите пресечки до начално училище "Джоузеф Медил". Яркооранжево: така нямаше да го изгуби от поглед. Същото важеше и за всички хулигани в училището.

Естествено, искаше единствено да го предпази. Но всеки път, щом Рафи стигнеше до училището – дори на зряла възраст сънуваше този кошмар по няколко пъти в годината, – хлапетата от "Медил" се впускаха да му се подиграват, заливаха го със злоба и презрение, докато не избухнеше в сълзи, което завинаги съсипваше репутацията му.

В кошмара Рафи неизменно хвърляше якето и шапката в кофата зад училището, точно както беше сторил преди десетилетия в реалния живот веднага след часовете. После нарязваше предмишниците си на пет места със счупената бутилка от бърбън и се прибираше вкъщи да каже на майка си, че някакви деца са го пребили и са му задигнали якето.

Сънят рядко се отклоняваше от случилото се в онзи ден. Рафи и сестра му седяха в детската стая на горния етаж и слушаха крясъците, които се процеждаха през дъските на пода. Майка му и баща му се обвиняваха взаимно за бедствието, а сестричката му го умоляваше: "Накарай ги да престанат, Рара. Накарай ги да спрат".

Но той отдавна се беше отказал да се опитва. от десетилетия насам сънят се беше превърнал в безмълвно примирение със ситуация, която никога нямаше да се промени. В кошмара, както и в реалния живот, баща му удряше майка му с пестник за нейно добро. Сънят винаги завършваше по един и същи начин: звукът от удара събуждаше уплашения първокласник и го изстрелваше обратно в ролята му на баща.

Но ДА СЕ ВЪРНЕМ В СЪНЯ – и отвъд него: На следващата сутрин, когато бащата на Рафи замина на поредното 24-часово дежурство в Пожарна служба 44, екип 36, Ийст Гарфийлд Парк, Сондра Янг качи Рафи и малката Сонди в колата и ги откара при приятелка на улица "Саут Морган", където щяха да останат, докато уреди развода. Там Рафи Янг отново и отново щеше да чува как е съсипал семейството си и унищожил бъдещето им. Урокът беше простичък и му се втълпяваше цял живот: всичко, което щеше да сполети семейство Янг – половин век споделена болка и страдание, – бе започнало с една малка лъжа.

През тези петдесет години кошмарът го спохождаше все по-рядко. Макар и с докторска степен по образователна психология, Рафи работеше в единствената класна стая на училището на Макатея, където с неуверения си френски помагаше за обучението на деветимата ученици на острова. Квалификацията му далеч надминаваше изискванията на поста, но Рафи беше щастлив – както повечето хора във Френска Полинезия.

Най-голямата драма на собствения му син беше, че баща му не му позволяваше да ходи нощем на лов за раци из скалите край старите фосфатни мини. А това определено беше едно стъпало по-нагоре по скàлата на душевните травми. Въпреки всичко, на което го беше научил животът, Рафи Янг понякога вярваше, че островите действително могат да лекуват.

Но в онази нощ кошмарът на Ина отключи неговия. Докато жена му лежеше вкопчена в гърба му, Рафи отново засънува първия учебен ден, винаги един и същ. Оранжевата шапка и оранжевото яке. Самоорганизираната жестокост на първокласниците. Нарязаните му ръце. Глупавата лъжа. Умоляващия глас на сестричката му. Гневната самозащита на баща му, изразена с юмрук. Останките от разбитото му семейство, стоварени в краката му.

Този път част от спящия му мозък се позасмя тихичко на мелодраматизма на тая история.

Голямата игра (превод Елка Виденова, корица Неда Ангелова, 390 стр, цена 14 €) е в книжарниците

Традицията повелява кинофестивали като Sofia MENAR Film Festival, вече 18-та година поред, да слага тържествено начало на фестивалната кино година у нас (този път от 15 януари до 1 февруари, пълната програма е тук) като акумулира шарения, контрастен свят наоколо в един киносалон, напук на глобални Войни и Хаос... Естествено, паралелно ви очаква онлайн MENAR издание на платформата Neterra TV+, традиционната късометражна селекция пък е в три части, а фокусът пада върху индийското кино и специални прожекции на MENAR класики, докато ние, по стара традиция, ви предлагаме да потърсите своите допирни/обединяващи точки със следните MENAR 2026 филми:..

MENAR Откриване | 15 януари, 19:00, Дом на киното

Един тъжен и красив свят

Ливан/Германия/Саудитска Арабия, 2025, 110 мин

режисьор: Сирил Арис

с участието на: Муния Акл, Юлия Касар, Хасан Акил, Тино Карам

Да, заглавието на пълнометражния дебют на Сирил Арис добре описва света, в който живеем, а любовта между Нино и Ясмин, преодоляла 20-годишна раздяла и всякакви политически и социални бомбардировки, грее символно тук като звезда на надеждата за един възможен живот в Бейрут, така както ни го разказа и Etyen при  срещата ни...

Гласът на Хинд Раджаб – 17, 26 януари и 8 февруари

Тунис/Франция/САЩ, 2025, 89 мин

режисьор: Каутер Бен Хания

с участието на: Саджа Килани, Клара Хури, Мотас Малхес, Амер Хлехел

Неслучайно филмите на Каутер Бен Хания (като Човекът, който продаде кожата си и документалния Четири дъщери) получават отзвук далеч отвъд кинонаградите – просто те използват реалността като трамплин, за да говорят за Душата човешка без украса и заобикалки, превръщайки се в Символи... Такъв символ, какъвто е зовът за помощ на 6-годишната Хинд Раджаб от Газа, оцеляла след обстрел (да, филмът използва архивния аудиозапис от обаждането ѝ към службите за спешна помощ и кадри от спасителната операция), което да ни напомня, че има неща далеч по-важни от филмите и кинонаградите (след приза на журито във Венеция ще последват още, не се съмнявайте), неща далеч по-важни от престъпленията срещу Човечеството...

Ако Хафез напише хайку за каубои – 18, 19 и 21 януари

Япония/Иран/САЩ, 2025, 115 мин

режисьор: Масахиро Сугано

с участието на: Кимия Зарифи, Абдулреза Салими, Мисаки Фукуда, Минара Сугано, Грег Дийл

Има ли пресечни точки между Иран, Япония и САЩ – о, да, антология-филмът на Масахиро Сугано ги намира като в класическо хайку, но не в три фрази, а в три истории/герои, които намигват, че колкото се различаваме, толкова и си приличаме...

Пазителят на полето – 18 и 22 януари

Иран, 2025, 104 мин

режисьор: Мохамад Реза Керадмандан

с участието на: Хади Хеджазифар, Али Мозафа, Бабак Карими, Шабнам Горбани

Изчезването на малко момиченце и нейното издирване е на фокус в тази така типична иранска драма, а в иранското кино, както добре знаем, нищо не е такова каквото изглежда – питайте Айхан и Ахмад, който води издирването...

Отвъд върховете – 22, 23 и 29 януари

Пакистан, 2025, 94 мин

режисьор: Арсалан Маджид

с участието на: Джахангир Абдула, Арсалан Маджид, Исхак Хушеви, Мохамад Карим

Първият игрален филм, заснет в района на К2 и долината Хуше в Каракорум, освен спиращи дъха гледки, разкрива и едно приятелство, преодоляващо върховете на трудностите в живота... В името на Живота Зейн организира издирването на своя приятел от детството (и настоящ колега от изследователски център) Рехан, който се е качил да изследва нивото на снежната покривка в региона.

Лято – 23 и 24 януари

Иран, 2024, 108 мин

режисьор: Махмуд Калари

с участието на: Али Шадман, Мехран Модири, Фариба Надери, Самира Хасанпур

Колко дълго може да продължи лятото на една клевета – когато Ата се завръща в родния дом, след дълги години, а спомените от детството за съдебната битка, хвърлила тъмно петно върху цялата фамилия, се връщат по-ярки от всякога, ще успее ли Ата да намери отново пътя към приятелството със своя братовчед Маси...

Боклук и кукли – 23 и 26 януари

Иран, 2023, 76 мин

режисьор: Маниже Хекмат

с участието на: Бехдокт Валян, Мохамад Вализадеган, Раджа Джафари, Реза Кулагани

Да, през последните месеци, животът в София намирисва леко на живот край сметище, но за Шали и Елиас това винаги е било ежедневие – плащат им, за да не допускат чужди фирми да изхвърлят боклук на сметището, до което живеят. Шали събира парцали от боклука и шие кукли, а Елиас поправя изхвърлени уреди... Боклукът ги следва навсякъде, общуват с боклуци, душите им тънат в боклуци, боклукът им носи радост и парите им идват от боклука...

Имало едно време в Газа – 24 януари

Палестина/Франция/ОАЕ, 2025, 87 мин

режисьори: Араб Насер, Тарзан Насер

с участието на: Надер Абд Алхай, Маджд Ейд, Рамзи Макдиси, Саид Саада

След емблематичния Газа, моя любов братята Насер са се развихрили здраво – наркобизнес, опакован във фалафели, корумпирани ченгета, погребение на Хамас лидер, пропаганда-филм, поръчан от Министерство на културата... и невинният Яхия/Маджд Ейд като пресечна точка между всичко това... или ийстърн версия на Добрият, лошият и злият в окупирана Газа под дронове и снаряди...

Свидетелката – 25 и 27 януари

Германия/Австрия, 2024, 100 мин

режисьор: Надер Саивар

с участието на: Мариам Бубани, Надер Надерпур, Абас Имани, Хана Камкар

Когато пенсионираната учителка по балет Тарлан става свидетел на убийството на своя ученичка от съпруга ѝ, който е важна обществена фигура, всички знаем, че случаят ще бъде потулен, но когато става дума за сценарий на Джафар Панахи, всички знаем, че нищо не може да бъде оставено без последствия – особено пък такава метафора за всичко случващо се в Иран днес.

Събратя – 27 януари

Индонезия, 2025, 106 мин

режисьор: Ичуан Персада

с участието на: Ренди Кяeрнет, Рейчъл Наташя, Фхаил Фирмансях, Харшя Субандрио

Във фокуса на индонезийските филми често попадат живота на децата и възпитанието на колективния дух, а Събратя не прави изключение – когато младият учител Ангкаса бяга от провала в Джакарта, за да преподава като доброволец на отдалечения остров Сулавеси, едва ли е предполагал, че най-добрите му приятели ще бъдат шестима ученици, които носят имената на индонезийски президенти.

Фес: лятото на 55-а – 29, 30 и 31 януари

Мароко, 2024, 115 мин

режисьор: Абделхаи Лараки

с участието на: Умайма Барид, Мохамед Атеф, Муния Ламкимел, Айман Дриуи

Емблематични са мароканските комедии и Фес: лятото на 55-а не прави изключение, като след Любов в медината, Абделхаи Лараки отново залага на Любовта, която да бъде трамплин/метафора за важни моменти от историята на Мароко – в случая, детската любов на 11-годишния Амал към красавицата от Съпротивата, студентката Айша се разгръща на фона на борбата за Независимост на Мароко.

Всичко, което остана от теб – 31 януари

Германия/Палестина/Йордания/Гърция/Кипър, 2025, 145 мин

режисьор: Шериен Дебис

с участието на: Мохамад Бакри, Салех Бакри, Адам Бакри, Шериен Дебис

Да, неслучайно все повече филми ще се опитват да обяснят безумието на конфликта Израел-Хамас, в случая на Всичко, което остана от теб това става през призмата на три поколения на едно и също семейство... Да, неслучайно в разказването на тази история се включва и палестинско семейство актьори – ветеранът Мохамад Бакри (който почина тази Бъдни вечер) и синовете му Адам и Салех Бакри... Неслучайно, на финала, като копродуценти се включват и Марк Ръфало, и Хавиер Бардем... Неслучайно и Всичко, което остана от теб е в Оскар шортлиста за най-добър чуждестранен филм тази година...

MENAR Special – да, тази година MENAR се фокусира върху индийското кино с филми от няколко декади, но Боливуд не ни е на сърцето, затова ние се фокусираме върху няколко специални прожекции (дано има още такива в MENAR бъдещето), а именно:..

Храна за душата – 17 януари

Германия, 2009, 99 мин

режисьор: Фатих Акин

с участието на: Адам Бусдукос, Мориц Блайбтрой, Бирол Юнел, Анна Бедерке, Удо Киер

Да, изминаха 5 години от кончината на Бирол Юнел, а миналата година си тръгна и Удо Киер, така че тази специална прожекция на 35 мм лента може да бъде в памет и на двамата... А може да бъде и идеално напомняне за най-добрите времена на Фатих Акин с най-забавния филм, който някога е снимал... А може да бъде и намигване към независимото кино, защото то може да бъде хем храна за Душата, хем хапка за масите... Я, ман!

Измамените – 25 януари

Сирия, 1972, 107 мин

режисьор: Теуфик Салех

с участието на: Мохамед Хейр-Халуани, Басам Лутфи, Салих Халки, Абдул-Рахман Ар Раши

Емигрантството не е от вчера и никога не е било лесно – трима палестински бежанци бягат от реалността към тяхната Обетована земя, Кувейт, трафикантите им ги прекарват в празна цистерна за вода насред изгарящото августовско слънце, а в MENAR програмата имаме шанса да гледаме една от класиките на арабското кино за всички времена.

Страхът изяжда душата – 30 януари

Германия, 1975, 94 мин

режисьор: Райнер Вернер Фасбиндер

с участието на: Бригите Мира, Ел Хеди Бен Салем, Барбара Валентин, Ирм Херман

Да, за втори път MENAR селекцията отделя специално място за класиката Страхът изяжда душата на Фасбиндер... И да, миналата година светът отбеляза 80-годишнина от рождението на Райнер Вернер, така че сякаш е идеално време да си припомним игрите на сърцето между Али и Еми...

MENAR Biting Docs – да, тази година селекцията от документално кино (или Biting Docs) е доволно обемна и разнообразна, а докато избираш между древни кауали музикални форми в Песента на суфиите или ърбан попарт по турски в Шепот на стени; между женски футбол в киргизката провинция с Начален удар или Живот сред талибани, ние се спираме на:

Природа – 18, 28, 30 януари и 7 февруари

Франция, 2025, 106 мин, документален

режисьор: Ян Артюс-Бертран

Да, като изключим серията "... Отвисоко", в последните няколко аериални епоса на Ян Артюс-Бертран, а именно Земя и Нашето наследство, е въплътена Любовта към Живота като път към намиране на изгубената симбиоза между Природата и Човека... Последното негово изследване, красноречиво озаглавено Природа, идва точно 10 години след Земя, като последен зов за намаляване на Щетите...

Аза – 20 и 27 януари

Германия, 2025, 87 мин, документален

режисьор: Стефани Брокхаус

2015-а, Саудитска Арабия – жените все още нямат право да шофират, но това не спира Аза да работи като инструктор по шофиране и да обучава други жени зад волана, както и да се бори за справедлив развод... От улиците на града до прашния безкрай на пустинята – винаги има път, когато зад волана е Аза...

Sofia MENAR Film Festival | 15 януари – 1 февруари 2026 | е в Дом на киното, Одеон, Културен център G8, Евро Синема и Влайкова

"Това е малка бяла овална таблетка, която може да се дели наполовина" – в едната половина "няма достатъчно основания да живееш", а в другата "няма и достатъчно основания да умреш" – да, ако събереш тези два цитата от романа Серотонин на Мишел Уелбек, може и да получиш метафоричния образ на проклятието на съвременния човек, такъв какъвто сатирично го обрисува и Уелбек (откъсът от новото издание на Серотонин е по-долу, а театралната му адаптация е тук)... Да, отново Уелбек споделя със своя главен герой, Флоран-Клод Лабруст, общи биографични моменти; отново има дисекция на "усещането за всеобща празнота" на съвременния човек и измерване на нивата му на серотонин (а.к.а "хормонът на щастието") до достигане на един свят, уморен от Живеене, където "никой вече няма да бъде щастлив в Европа"...

Това е малка бяла овална таблетка, която може да се дели наполовина.

Сутрин към пет часа, понякога шест, се събуждам, тогава потребността е най-силна, това е най-мъчителният момент от деня ми. Първата ми работа е да включа електрическата кафеварка; вечерта съм заредил резервоара с вода и филтъра със смляно кафе (обикновено "Малонго", така и останах много взискателен по отношение на кафето). Не паля цигара, преди да отпия първата глътка; това е ограничение, което сам си налагам, мой ежедневен успех, превърнал се за мен в основен източник на гордост (и все пак трябва да призная, че електрическите кафеварки са доста бързи). Облекчението, което ми носи първото дръпване, е мигновено, смайващо със силата си. Никотинът е идеалната дрога, обикновена и твърда дрога, която не ви носи никаква радост и се определя изцяло според усещането за липса и задоволяването на тази липса.

Няколко минути по-късно, след две-три цигари, вземам едно хапче капторикс с четвърт чаша минерална вода – обикновено волвик.

Аз съм на четиресет и шест години, казвам се Флоран-Клод Лабруст и мразя кръщелното си име; доколкото знам, го дължа на двама от членовете на семейството ми, които баща ми и майка ми, всеки от своя страна, са искали да уважат; още по-жалко е, че иначе нямам в какво да упрекна родителите си, те бяха във всяко едно отношение отлични родители, постараха се максимално да ме въоръжат със средствата, необходими за битките в живота, и ако в крайна сметка се провалих, ако животът ми завършва в тъга и страдание, не мога да обвинявам тях за това, а по-скоро едно нежелателно стечение на обстоятелствата, към което ще имам повод да се върна – то е всъщност темата на тази книга; нямам абсолютно в какво да упрекна родителите си, с изключение на този минимален, неприятен, но минимален епизод с името ми, не само намирам комбинацията Флоран-Клод за абсурдна, но и самите ѝ съставни части не ми харесват; с една дума, считам кръщелното си име за пълен провал. Флоран е прекалено нежно, прекалено близко до женското Флоранс, то е дори в известен смисъл двуполово. Не подхожда никак на енергичните черти на лицето ми, под определен ъгъл дори сурово, което често е смятано (във всеки случай поне от някои жени) за мъжествено, но никога, ама наистина никога за лице на педал от картина на Ботичели. Що се отнася до Клод, по-добре да не говорим, напомня ми тутакси за Клодетите и пред очите ми мигновено изниква, щом само чуя да се произнася името Клод, купон на дърти гейове, на който прожектират нонстоп някакво винтидж видео с Клод Франсоа.

Да смениш кръщелното си име не е трудно, нямам предвид от административна гледна точка, почти нищо не е възможно от административна гледна точка, администрацията има за цел да намали максимално възможностите ни за живот, ако не успее просто да ги унищожи, от гледна точка на администрацията добре администрираният е мъртвият; по-скоро имам предвид от гледна точка на употребата му: достатъчно е да се представиш с ново име и след няколко месеца, а дори и след няколко седмици, всички свикват, на хората дори не им минава през ума, че си могъл в миналото да се наричаш другояче. Подобна операция в моя случай би била още по-проста, тъй като второто ми име, Пиер, отговаряше идеално на образа на твърдост и мъжественост, който исках да внуша на света. Но не направих нищо, продължих да позволявам да ме наричат с отвратителното Флоран-Клод, единственото, което постигнах с някои жени (а именно с Камий и Кейт, но ще се върна към това, ще се върна), е да се ограничат с Флоран, с обществото като цяло обаче не постигнах, общо взето, нищо в това отношение и се оставих, както и в почти всичко останало, да бъда люшкан от обстоятелствата, доказах своята неспособност да взема живота си в ръце, мъжествеността, която се излъчваше от прямото ми лице с искрени контури, с изсечени черти, се оказа в крайна сметка измама, чиста фалшификация – за която, вярно, не носех отговорност. Бог ме бе създал така, но аз не бях, наистина не бях, никога не съм бил нищо повече от една несъстоятелна мижитурка; станал вече на четиресет и шест години, аз не успях нито веднъж да взема под контрол собствения си живот; с една дума, беше твърде вероятно втората част на съществуването ми да представлява, по подобие на първата, безволев и болезнен срив.

Първите известни антидепресанти (сероплекс, прозак) увеличават нивото на серотонин в кръвта, инхибирайки обратния захват на серотонина чрез невроните 5HTj. Откритието в началото на 2017 година на каптон DL отваря път за нова генерация антидепресанти, чийто механизъм на въздействие е в крайна сметка по-прост, тъй като благоприятства освобождаването чрез екзоцитоза на серотонина, произведен в стомашночревната лигавица. В края на годината каптон DL беше пуснат на пазара под названието капторикс. Още от самото начало той се оказа учудващо ефикасен, позволявайки на пациентите да се върнат с нова лекота към основните ритуали на нормалния живот в едно еволюирало общество (тоалет, социален живот, сведен до добросъседство, елементарни административни дейности), без да предизвиква в нито един момент, за разлика от антидепресантите от предишната генерация, склонност към самоубийство или самонараняване.

Най-честите нежелателни странични ефекти на капторикса бяха гадене, изчезване на либидото, импотентност.

Гадене не бях изпитвал никога.

Серотонин (превод Александра Велева, корица Иво Рафаилов, 300 стр, цена с 35% отстъпка 17,16 лева / 8,77 €) е в книжарниците

Да, 2026-а ще маркира 100-годишнина от издаването на дебютния роман Слънце изгрява на Ърнест Хемингуей... 100 години, през които Светът премина през десетки войни и кризи, белязали съвремието ни днес, така както Първата световна оставя белези в живота на героите (и техните реални прототипи) от Слънце изгрява... 100 години, в които доста често реалността се усеща като абсурдна фикция и обратното, така както повечето писатели от "Изгубеното поколение" използват емблематично реалната биография като трамплин, за да я надскачат фикционално и така получения портрет на Човека и Обществото да се съхрани за 100 години напред... 100 години, през които (не)моралните скрупули на Човека не са мръднали и на сантиметър, като разстоянието между бичи рог и тялото на тореадор, в кървавата фиеста, наречена Живот... или както се казва: "Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва до века. Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява."...

Всички вие сте изгубено поколение.  ГЪРТРУД СТАЙН (в разговор)

Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва до века. Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и отива къмсевер, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня; те отново се връщат къмонова място, отдето реки текат, за да текат пак.

КНИГА НА ЕКЛИСИАСТА

КНИГА ПЪРВА

Глава 1

Навремето Робърт Коен бил шампион по бокс в средна категория на Принстънския университет. Не казвам, че това звание ми прави особено впечатление, но за Коен то значело много. Боксът не го привличал, бил му дори противен, но той го изучавал усърдно и без да се щади, за да преодолее стеснението и чувството си за малоценност, резултат на отношението към евреите в Принстън. Мисълта, че можел да повали всеки, който го гледа отвисоко, му вдъхвала увереност, макар че бил тихо, хрисимо момче и никога не се биел извън спортния салон. Той бил най-добрият ученик на Спайдър Кели. Спайдър Кели обучавал всичките си млади джентълмени в стила на боксьорите от категория "перо", независимо дали тежат четиресет и пет или деветдесет и пет килограма. Но изглежда, че това прилегнало на Коен. Той бил забележително бърз. Бил толкова добър, че Спайдър не закъснял да го изправи срещу по-силни от него противници и носът му останал сплеснат завинаги. Това накарало Коен да намрази бокса още повече, но му дало особено удовлетворение, а и формата на носа му безспорно спечелила. Последната година в Принстън чел прекомерно и се наложило да сложи очила. Така и не можах да срещна някого от съкурсниците му, който да го помни. Не си спомняха дори, че е бил шампион по бокс в средна категория.

Отнасям се с недоверие към всички искрени и простосърдечни хора, особено когато разправят правдоподобни неща, и дълго време подозирах, че Робърт Коен никога не е бил шампион по бокс, че може би просто кон го е ритнал в лицето, че майка му се е изплашила от нещо или пък като дете се е блъснал някъде, но накрая намерих човек, който провери историята при самия Спайдър Кели. Кели не само че помнеше Коен, но често се питал какво ли е станало с него.

По бащина линия Коен беше от едно от най-богатите нюйоркски семейства, а по майчина – от едно от най-старите. Във военното училище, където бил преди Принстън, играел крило в отбора по ръгби и никой не проявявал към него расови предразсъдъци. Едва когато постъпил в Принстън, го накарали да се почувства евреин – различен от другите. Той бил възпитано и стеснително момче, но това го озлобило. Намерил отдушник в бокса. Излязъл от Принстън с потиснато самочувствие и сплеснат нос и първото момиче, което се показало мило към него, успяло да го направи свой съпруг. Бил женен пет години, родили му се три деца, пропилял по-голямата част от парите, завещани от баща му – петдесет хиляди долара, защото основната част от имуществото била приписана на майка му, – трудното съжителство с богатата съпруга оставило върху него своя отпечатък, превърнало го в не особено приятна личност и тъкмо когато решил да напусне жена си, тя избягала с един художник миниатюрист. След като месеци наред мислел да напусне жена си, но не го сторил, смятайки, че ще е твърде жестоко да я лиши от своята закрила, нейната постъпка дошла като отрезвяващ студен душ.

Разводът бил уреден и Робърт Коен заминал за Тихоокеанското крайбрежие. В Калифорния попаднал в литературни среди и тъй като все още имал нещичко от петдесетте хиляди долара, скоро започнал да финансира някакво литературно списание. Първият брой излязъл в Кармъл, щат Калифорния, а последният – в Провинстаун, щат Масачусетс. Междувременно Коен – смятан в началото за обикновен благотворител, чието име фигурира на първа страница просто като член на редакционния съвет – станал единственият редактор. Списанието излизало с негови пари и той открил, че му харесва да е редактор. Съжалявал, когато поради големите разходи се видял принуден да се откаже от издаването му.

Впрочем по това време имал нови грижи. Попаднал под влиянието на някаква дама, която се надявала да направи кариера с помощта на списанието. Тя обичала да се налага, а Коен е човек, който все ще попадне под нечие влияние. Освен това бил уверен, че я обича. Когато дамата видяла, че списанието няма да се прочуе, тя охладняла към Коен и решила, че няма да е лошо да изкопчи от него каквото може и докато все още има какво, затова го накарала да заминат за Европа, където той да започне да пише. Те дойдоха в Европа, където дамата учила навремето, и останаха три години. През тези три години – първата прекарана в пътешествия, а другите две в Париж – Робърт Коен имаше двама приятели: Брадокс и мен. Брадокс беше литературният му приятел. А аз – приятел за тенис.

Към края на втората година дамата, която го бе обявила за свое притежание – казваше се Франсис, – откри, че красотата ѝ залязва, и нейното равнодушие на самоуверена собственица и използвачка отстъпи място на твърдото решение, че той трябва да се ожени за нея. По това време майката на Робърт му определи месечна издръжка от около триста долара. Не вярвам през първите две и половина години Коен да е погледнал друга жена. Беше почти щастлив, като изключим това, че подобно на мнозина американци, които живеят в Европа, предпочиташе да е в Америка. Освен това прописа. Издаде роман – не толкова лош, колкото го обявиха по-късно критиците, макар и доста слабичък. Коен четеше много, играеше бридж и тенис и се боксираше в една от парижките спортни зали.

Една вечер, когато бяхме тримата заедно, за първи път разбрах как гледа на него приятелката му. Вечеряхме в ресторант "Авеню", после отидохме в кафене "Версай" да пием кафе. След кафето пихме по няколко коняка и аз казах, че трябва да си вървя. Коен беше предложил да отидем някъде двамата в събота и неделя. Искаше му се да се махнем от града и да направим един хубав преход. Предложих да вземем влака до Страсбург, а оттам да идем пеша до Сент Одил или до някое друго място в Елзас.

– В Страсбург имам една позната, тя може да ни разведе из града – казах аз.

Някой ме ритна под масата. Помислих си, че е случайно, и продължих:

– Там е от две години и знае всичко, което заслужава да се види в този град. Много мило момиче.

Отново ме ритнаха под масата. Вдигнах очи и видях как брадичката на Франсис, приятелката на Робърт, се издава напред, а лицето ѝ се вкаменява.

– Глупости, защо пък трябва да ходим в Страсбург? – казах аз. – Можем да отидем в Брюж или към Ардените.

Видях, че на Коен му олекна. Повече никой не ме ритна. Пожелах им лека нощ и си тръгнах. Коен каза, че искал да си купи вестник и ще дойде с мен до ъгъла.

– За бога – възкликна той, – защо трябваше да споменаваш тази твоя позната в Страсбург? Не видя ли Франсис?

– Не. И откъде-накъде ще я гледам? Какво ѝ влиза на Франсис в работата дали познавам някаква американка в Страсбург?

– Все едно. Която и да е жена. Няма да ме пусне, и това е.

– Не ставай глупав.

– Не познаваш Франсис. Само да чуе за друга жена, и... Не видя ли каква физиономия направи?

– Е, добре – казах аз, – да отидем в Санлис.

– Не се сърди.

– Не се сърдя. В Санлис е хубаво – можем да отседнем в "Големият елен", ще се разходим из гората и ще се върнем обратно.

– Добре. Идеята не е лоша.

– Тогава до утре – ще се видим на корта.

– Лека нощ, Джейк – сбогува се той и тръгна обратно към кафенето.

– Забрави да си купиш вестник – напомних му аз.

– Вярно.

Той ме придружи до будката на ъгъла, после се извърна с вестника в ръка:

– Кажи, Джейк, нали не се сърдиш?

– Не, защо трябва да се сърдя?

– Ще се видим на тениса – каза той и се запъти към кафенето с вестника.

Беше ми почти симпатичен, а тя явно му правеше живота невъзможен.

Слънце изгрява (превод Димитри Иванов, корица Иво Рафаилов, 240 стр, цена 24,44 лева / 12,50 €) е в книжарниците