My Mir

"Янис бе разказвач, като огнище, на което хората си топлеха ръцете" гласи тази фраза от разказа Янис от сборника Детето на гръцкия писател и сценарист Янис Палавòс, но (намигващо-пожелателно) може да се отнася и за самия Янис, който е открил магията на късия разказ в антологии като Шега, например... 12-те разказа от Детето не само разкриват многото лица на съседска Гърция, но и греят като детски спомени-очи, които стоплят Душата и Съзнанието – понякога невинно по детски-носталгични, понякога магично-реалистични (като в откъса от разказа Янис по-долу), понякога басня-метафорични, понякога сюрреалистични, понякога бездумно-тихи, но винаги ярки и детайлни като самия Живот...

Из разказа ЯНИС

Когато научихме преди два дни, че Янис е в болницата – обадиха ни се от интензивното, имал отравяне, листериоза от марулите, пощальонът го открил превит на две, – и аз, и всички в селото отпървом се сетихме за лъжите му. И казвам всички, защото никой, дори и малцината, които го взимаха на подбив и му викаха, че е мръднал, дори те не го отбягваха, ами напротив – канеха го на сбирки и угощения, напиваха го с ракия, а той настройваше лютнята и захващаше историите си. Беше жива латерна, но не беше някой особняк. Не ставаше за посмешище. Янис бе разказвач, като огнище, на което хората си топлеха ръцете. Ако някой се опиташе да му се подиграва, останалите се намесваха. С него винаги беше весело и ако не беше там, другите се захващаха да разправят за подвизите му и подражаваха на гласа му.

Сега аз – с ръце на волана, току-що минал покрай езерото на път към болницата "Мамàцио" в Козàни – и жена ми Анна, която седи до мен и гледа през прозореца нивите с пшеница, се ровим мълчаливо в историите му. И си спомням как някога в Ливадия, към Катафиги, видял през нощта пиерийските музи и танцувал с тях, без да става. Как, за да избута заседналото в калта рало, се засилил от върха на планината и ралото се озовало чак в Ѝмера. Как при една джанка се борил с грамадна половинметрова жаба, победил я и после я изпратил в Янина в таверната на негов познат. Но от всичките истории, от всичките му измислици си спомням най-вече тази, която все се върти в ума ми от завчера, след телефонното обаждане. Онази, която знаех от дете и съм го чувал оттогава да я разказва и на други хлапета, а и на моите деца, на площада, в кафенето и при скарата.

Бях на осем години и му занесох с каната мляко от нашата крава. Стоеше в хола по потник, с един издъхващ вентилатор в лицето. Ядеше череши от шепата си. Тогава беше към петдесетгодишен. Вече не работеше, езерото му бе отнело земите. Дигата бе построена, Алякмонас бе залял полето. От шейсетте декара му бяха останали два, на брега на езерото. Под водата бяха погребани нивята с ечемик, малката кошара и къщата, в която си отдъхваше цялото семейство, когато падаше мрак и не сварваха да се качат до селото. Всичко това бе отчуждено от ДЕИ за съоръжението. Янис преживяваше с парите от отчуждаването. Жена му бе починала, синът му следваше в Атина. Имаше градина зад родната си къща и се изхранваше главно със своите зеленчуци – на тази възраст не пожела да ги зареже и накрая го пратиха в болницата. Изкарваше по някоя парà всяка събота на пазара от продажбата на подправки от каньона – джоджен и мента, – катереше се и ги навързваше в уханни китки. За да му минава времето, взимаше една въдица и ловеше риба на края на езерото, на празното място, останало от целия му имот. Та като влязох да оставя млякото, ми показа черешите и ме попита:

– Знаеш ли, Танасис, къде ги открих?

– Не – отвърнах и той ми направи знак да слушам внимателно.

– Слушай сега да ти разкажа – и започна да разказва, като бършеше потта от страните си, докато говореше.

Ловял, значи, риба следобеда на езерото и понеже слънцето го заслепило – било месец юни, – легнал да подремне и завързал с канап въдицата за китката си, та ако клъвне рибата, да дръпне и да го събуди. После си смъкнал шапката и се настанил удобно на столчето. Така и не разбрал колко време е спал, слънцето го ожарило, когато канапът се разтърсил и силно го задърпал. Янис станал да навие кордата, но тя не му се давала. "Яка пъстърва, помислил, чак ме влачи към водата, голяма сила." Понечил да пререже канапа, но не сварил, рибата дръпнала и го повлякла заедно с въдицата към дълбокото. Янис се мъчел да се развърже и когато накрая успял да се освободи от възела и очите му се прояснили, разбрал, че се е озовал при старите си нивя, дълбоко под водата. А наоколо всичко се простирало така, както го бил оставил преди десет години, когато инженерите го прогонили. Всичко било обляно в светлина, проникваща косо през повърхността. Освободил се Янис от въдицата, на която се била закачила една сребриста пъстърва, и започнал да се рее като космонавт над старите си места. Слязъл на дъното и видял агнетата си да пасат детелина, съзрял къщата с перденцата от майка му и посевите, слегнали се от плод. Отишъл и прегърнал мулето, а после се върнал до черешата – оная, дето я засадил братът на баща му, любимият му чичо. За това дърво Янис се грижел като за човешко същество, плевял тревата наоколо, носел му специален тор от Солун, седял в подножието му и се учел да свири на лютня. Вдигнал очи и видял сочните алени череши, защото било точно времето, когато зреели през лятото. И се покатерил по стъблото, седнал на един от клоните и взел да бере череши и да ги яде лакомо една след друга, червени и черни, пращящи от сок. А наблизо пъстървата, която го довела, безгрижна и закръглена като куче, го гледала и обикаляла наоколо, накрая приближила и се спряла до него. С едната ръка Янис ядял, с другата милвал рибата по лъскавия гръб...

 Детето (превод Надежда Генова, корица Стефан Касъров, 96 стр, цена 12 €) е в книжарниците

Ясно е, че Пол Остър е "заключен във вселена, която няма нищо общо със Смъртта, в която Смъртта никога не може да проникне", затова (не)случайно, 2 години след кончината му, идва ново българско издание на една от по-ранните му творби, романът Музика на случайността (адаптиран филмово през 1993-а) – да, роуд-историята на Джим Наш, срещата му с покер авантюриста Джак Поци и договора им с двама ексцентрични милионери свирят по петолинието на Живота екзистенц теми като Загубата, Самотата, Отсъствието, Паметта и (не)Случайността, които Джим Наш държи като "печеливша ръка" от тестето карти, с което да изиграе Покера на Живота си...

Цяла година кръстосва с колата си из Америка, докато чакаше да му свършат парите. Не беше очаквал това да продължи толкова дълго, но едно нещо водеше до друго и докато Наш се усети какво става, той вече не искаше това да спре. Три дни след началото на тринайсетия месец се запозна с момчето, което наричаше себе си Джакпот. Беше една от онези случайни, инцидентни срещи, които сякаш се материализират от въздуха – клонче, което се откъсва от вятъра и изведнъж се приземява в краката ти. Ако се беше случило в друг момент, Наш едва ли щеше да си отвори устата. Но тъй като вече се беше предал, убеден, че повече няма какво да губи, той погледна на непознатия като на глътка въздух, последен шанс да направи нещо засебе си, преди да е станало твърде късно. И взе че го направи. Без дори да трепне от страх, той затвори очи и скочи.

Ако на адвоката не му беше отнело шест месеца да го издири, той нямаше да е на път в деня, в който срещна Джак Поци, и следователно нямаше да се случат нещата, които последваха от тази среща. За Наш беше обезпокоително да мисли за живота си по този начин, но не можеше да се отрече, че баща му беше починал цял месец преди Тереза да си тръгне от него и ако той бе разполагал дори с бегла представа за парите, които щеше да наследи, сигурно щеше да я убеди да остане. Дори да не беше останала, нямаше да се наложи да отведе Джулиет в Минесота да живее със сестра му и само това щеше да е достатъчно да го спре да направи това, което направи. Но тогава той все още работеше в пожарната и как щеше да се грижи за двегодишно дете, когато работата му налагаше да не си е у дома по всяко време на деня и нощта? Ако имаше пари, щеше да наеме жена, която да живее с тях и да се грижи за Джулиет, но ако имаше пари, нямаше да живеят под наем в долната половина на потискащата двуфамилна къща в Съмървил и Тереза може би никога нямаше да избяга.

Не че заплатата му беше толкова лоша, но инсултът на майка му четири години преди това му беше изпразнил джобовете и той все още превеждаше месечни вноски в старческия дом във Флорида, където тя почина. Като се има предвид всичко това, къщата на сестра му изглеждаше единственото решение. Поне Джулиет щеше да има възможност да живее с истинско семейство, да бъде заобиколена от други деца и да диша чист въздух, а това беше далеч по-добре от всичко, което той самият можеше да ѝ предложи. И тогава адвокатът го намери изневиделица и парите тупнаха в скута му. Сумата беше колосална – близо двеста хиляди долара, почти невъобразима за Наш, но тогава вече беше твърде късно. Прекалено много неща се бяха задвижили през последните пет месеца и дори парите вече не можеха да ги спрат.

Не беше виждал баща си повече от трийсет години. Последно когато е бил на две години и оттогава между тях не бе имало никаква връзка – нито едно писмо, нито едно телефонно обаждане, нищо. Според адвоката, който се занимаваше с наследството, бащата на Наш прекарал последните двайсет и шест години от живота си в малко пустинно градче в Калифорния, недалеч от Палм Спрингс. Притежавал железарски магазин и в свободното си време играел на фондовата борса, но така и не се оженил повторно. Адвокатът каза, че никога не говорел за миналото си и едва когато един ден Наш-старши влязъл в офиса му, за да състави завещание, той споменал за пръв път, че има деца.

– Умираше от рак – продължи гласът по телефона – и не знаеше на кого да остави парите си. Реши да ги раздели между двете си деца – половината за теб и половината за Дона.

– Странен начин да си изкупиш греховете – каза Наш.

– Ами той, твоят старец, беше странен човек, няма две мнения. Никога няма да забравя какво каза, когато го попитах за теб и сестра ти. Сигурно ме мразят в червата си – каза той, – но вече е късно да лея сълзи. Иска ми се само да мога да съм наоколо, когато хвърля топа, за да им видя физиономиите, като получат парите.

– Учуден съм, че е знаел къде да ни намери.

– Не знаеше – каза адвокатът. – И повярвайте, беше ми адски трудно да ви открия. Отне ми шест месеца.

– Щеше да е много по-добре за мен, ако се бяхте обадили в деня на погребението.

– Понякога ти върви, а друг път – не. Преди шест месеца все още не знаех дали си жив, или мъртъв.

Нямаше начин да изпитва скръб, но Наш все пак допускаше, че ще бъде засегнат по някакъв друг начин – може би от нещо подобно на тъга или прилив на гняв и съжаление в последната минута.

В края на краищата човекът беше негов баща и само това би трябвало да е повод за няколко трезви мисли относно тайните на живота. Но се оказа, че Наш не изпита нищо освен радост. Парите бяха за него толкова забележителни в своята значимост, тъй монументални по отношение на последиците, че надделяха над всичко останало.

Без много да се замисля, той изплати дълга си от 32 000 долара към старчески дом "Плезънт Ейкърс", купи си нова кола (червен "Сааб 900" с две врати – първия автомобил на ново, който някога бе притежавал) и си взе отпуската, която бе натрупал за последните четири години. Вечерта преди да напусне Бостън, спретна пищен купон в своя чест, забавлява се с приятели до три сутринта, а след това, без да си прави труда да си ляга, се качи в новата кола и замина за Минесота.

 Музика на случайността (превод Жечка Георгиева, корица Стефан Касъров, 270 стр, цена 12 €) е в книжарниците

"Ако можехте да се върнете в миналото, с кого бихте искали да се срещнете?" – да, звучи познато, нали, особено ако сте "сядали" на Стола-Машина-на-времето от романа Преди кафето да изстине и неговото продължение Нови истории от кафенето на Тошиказу Кавагучи. Сега е време за второто разклонение, Преди споменът да избледнее, на токийската градска легенда за кафенето Фуникули-фуникула, което "предлага" в менюто си пътуване във Времето – отправяме се към Хокайдо, градът е Хакодате, а кафенето – Дона Дона... Зад бара отново е Нагаре Токита ("франчайзът" вече наброява 5 продължения-разклонения), отново към онзи Стол на Времето са се запътили един куп нови герои, търсещи Втория шанс, но все така: "Пътуването ти започва от мига, в който бъде налято кафето, и приключва, когато то изстине"...

– Защо си в Хокайдо?

Гласът на Кей Токита звучеше металически в слушалката.

– Хей, успокой се, всичко е наред.

Нагаре Токита чуваше гласа на жена си за първи път от петнайсет години. В момента той беше в Хокайдо – по-точно в Хакодате.

Хакодате е пълен със сгради от западен тип, датиращи от началото на двайсети век. Разпръснати из целия град, те притежават уникален архитектурен облик, характерен с това, че приземните етажи са проектирани в традиционен японски стил, а горните – по западен образец. Кварталът "Мотомачи", разположен в подножието на планината Хакодате, е популярна туристическа дестинация. Старинния чар на града придават забележителности като бившата обществена зала, правоъгълния бетонен електрически стълб – първия издигнат в Япония – и червените тухлени складове в историческия район на залива.

Кей, на другия край на телефонната линия, беше в Токио в едно кафене, което предлагаше на клиентите възможността да пътуват във времето. Казваше се "Фуникули-фуникула". Тя се беше пренесла петнайсет години напред в бъдещето, за да се срещне с дъщеря си. Разполагаше с малко време, преди кафето ѝ да изстине. Тъй като Нагаре беше далеч, чак в Хокайдо в Северна Япония, нямаше представа доколко то е изстинало. Така че се стараеше да се придържа към същественото.

– Няма време да обяснявам защо съм в Хокайдо. Моля те, просто ме изслушай.

Разбира се, Кей знаеше много добре, че няма време.

– Какво? Няма време? Аз съм тази, която няма време! – Звучеше разстроено.

Но Нагаре не обърна внимание на това.

– Там има една девойка, нали? На вид ученичка в прогимназията.

– Какво? Ученичка? Да, тук е. Същата, която посети кафенето преди около две седмици. Дойде от бъдещето, за да се снима с мен.

За Кей това бе станало преди две седмици, но за Нагаре се беше случило цели петнайсет години по-рано.

– Тя има големи кръгли очи... и носи поло?

– Да, да. Какво за нея?

– Добре, просто се успокой и слушай. Ти по случайност си се озовала петнайсет години напред в бъдещето.

– Както вече ти казах, едва чувам какво говориш.

В този момент мощен порив на вятъра връхлетя Нагаре точно когато се канеше да ѝ каже нещо важно. Духаше силно в телефона му, правейки разговора почти невъзможен. Притиснат от липсата на време, той ускори темпото.

– Както и да е, тази девойка, която виждаш... – изрече по-високо.

– А? Какво? Тази девойка?

– Тя е нашата дъщеря!

– Какво?

Телефонът в ръцете на Нагаре съвсем замлъкна. После вместо гласа на Кей чу как средният часовник на стената във "Фуникули-фуникула" започна да бие, разнесе се познатото дан, дан. Той леко въздъхна и взе да обяснява спокойно.

– Съгласи се да се пренесеш десет години напред в бъдещето, затова мислиш, че детето ти е на около десет, но е станала грешка и си се оказала там след петнайсет години. Вероятно годините и часовете са се разменили и си се озовала в кафенето не в три следобед, а в десет сутринта, и не след десет, а след петнайсет години. Погледни средния часовник на стената. Показва десет часà, нали?

– Аха.

– Разбрахме това, когато ти се върна. В момента обаче сме в Хокайдо по неотложни причини, които не мога да обясня, защото няма време.

Нагаре беше изговорил това на един дъх. Но сега направи пауза.

– Във всеки случай не разполагаш с много време, така че просто огледай добре нашата пораснала здрава и хубава дъщеря и се върни в настоящето – каза той нежно и затвори телефона.

От мястото, където стоеше, можеше да види правата наклонена улица, спускаща се към разстлалата се синева на океана, и небето отвъд, което сякаш увенчаваше пристанище "Хакодате". Нагаре се завъртя на пета и влезе в салона на кафенето.

Дзън-дзън

Хакодате се слави с множество стръмни улици. Деветнайсет от тях имат имена, в това число "Склон Ниджукен", започваща от най-стария електрически стълб в Япония, и "Склон Хачиман", чието начало е близо до червените тухлени складове в района на залива. Също и "Гледка към рибите" и "Гледка към корабите", изкачващи се от крайбрежието. По-нататък по хълма са "Склон на мидите" и "Склон на зелената върба", водещи към Ячигаширачо, което означава "квартал в началото на низината". Има обаче една улица, която не присъства на туристическите карти. Местните я наричат "Безименен склон". Кафенето, в което работеше Нагаре, се намираше по средата на "Безименен склон".

Казваше се "Дона Дона" и с него бе свързана чудата градска легенда.

Ако седнеш на определено място, то те връща назад във времето в момент, който пожелаеш.

Но правилата бяха изключително досадни и ужасно неприятни.

1. Единствените хора, които можеш да срещнеш в миналото, са вече посещавалите кафенето.

2. Каквото и да направиш, докато си в миналото, не можеш да промениш настоящето.

3. За да се върнеш назад във времето, трябва да седнеш именно на това място. Ако е заето, се налага да изчакаш, докато се освободи.

4. След като се пренесеш в миналото, не бива да мърдаш от мястото.

5. Пътуването ти започва от мига, в който бъде налято кафето, и приключва, когато то изстине.

Досадните правила не свършваха дотук. Въпреки това днес отново клиент, чул този слух, щеше да посети кафенето.

Когато Нагаре влезе в салона след телефонния разговор, Нанако Мацубара, опряла лакти на плота, го попита директно:

– Нагаре, защо не остана в Токио? Все още ли мислиш, че беше добра идея да дойдеш тук?

Нанако бе студентка в частния университет "Хакодате", специализиран в областта на търговията и бизнеса. Облечена в светлобежова блуза, пъхната в широки панталони, тя изглеждаше доста модерна. Гримът ѝ беше деликатен, косата – леко накъдрена и вързана отзад с ластик.

Нанако бе чула, че покойната съпруга на Нагаре ще посети токийското кафене, за да се срещне с дъщеря си. Като се имаше предвид, че това беше единственият шанс за него да зърне жена си, която не бе виждал цели петнайсет години, Нанако смяташе, че е странно Нагаре да не я поздрави лично, а по телефона.

– Да, може би – промърмори той, докато минаваше покрай нея, за да застане зад бара. На стола до Нанако седеше изглеждащата леко сънена доктор Саки Мураока с книга в ръце. Саки работеше в психиатричното отделение на една от болниците в Хакодате. Двете с Нанако бяха редовни клиентки на кафенето.

– Не искаше ли да я видиш отново?

Нанако не откъсваше любопитния си поглед от Нагаре, гигант, висок почти два метра.

– Разбира се, но трябваше да се съобразя с обстоятелствата.

– В какъв смисъл?

– Тя дойде да види дъщеря си, не мен.

– Въпреки това...

– Всичко е наред. Признавам, че мина доста време, но спомените ми са все още живи...

Нагаре искаше да каже, че би направил всичко, за да може майка и дъщеря да прекарат тези ценни мигове заедно.

Преди споменът да избледнее (превод Васил Велчев, корица Люба Халева, 232 стр, цена 11 €) е в книжарниците

... "като гробище през 2666 година" – тези думи, описващи път в Мексико сити, принадлежат на кратката новела Амулет от чилийския поет и писател Роберто Боланьо, който неслучайно изпъстря със скрити знаци и символи цялото си творчество, прилично на литературен пъзел-лабиринт... Точно такъв лабиринт като последния му магнум опус роман, издаденият посмъртно 2666 (в откъса по-долу), който се разпростира в пет части, изтъкани от куп мистификации и поетично-криптирани истории, които ни отвеждат във фикционалния град Санта Тереса (базиран по северния мексикански град Хуарес) по следите на масови убийства на жени през 90-те, енигматично преплетени с личностите на апокрифния писател Бено фон Арчимболди и чилийския професор по философия Оскар Амалфитано (да, Боланьо втъкава свои биографични нишки и в двата персонажа) като между тях се настаняват и (почти) всички процеси на деградация и кризи, белязали ХХ век... Да, епично е (повече от 1000 страници) и да, струва си да се запознаете с Амалфитано (в откъса от втората част по-долу) и да тръгнете по криптираните фон Арчимболди следи към... Роберто Боланьо...

АМАЛФИТАНО

Не знам кой вятър ме довя в Санта Тереса, каза си Амалфитано в края на първата си седмица в града. Не знаеш ли? Наистина ли не знаеш, запита се той сам. Наистина не знам, отговори си пак сам и пo-убедителен нямаше как да бъде.

Имаше малка едноетажна къща с три стаи, баня с вана и тоалетна, кухненски бокс, трапезария с прозорци, обърнати на запад, малка тухлена веранда пред входа с дървена пейка, изтрита от напъните на вятъра, който идваше откъм планините и морето, от вятъра, който идваше от север и дълбаеше цепнатини, от вятъра, който идваше откъм юг с дъх на пушек. Имаше книги, които пазеше вече повече от двайсет и пет години. Не много. И всичките стари. Имаше книги, които бе купил преди по-малко от десет години и не му беше жал да ги дава назаем, въпреки че можеха да изчезнат или да му ги откраднат. Имаше книги, които от време на време получаваше чудесно запечатани и от неизвестен подател, които дори не си правеше труда да отваря. Имаше идеален двор за садене на трева и цветя, но нямаше представа кои цветя са най-подходящи за засаждане в него – не кактуси и всякакви други бодили, а цъфтящи растения. Имаше време (поне така си мислеше) да се грижи за градината. Имаше дървена ограда, която плачеше за една боя. Имаше месечна заплата. Имаше дъщеря, която се казваше Роса и открай време живееше с него. Изглеждаше невероятно, но това беше самата истина.

Понякога, нощем, си спомняше за майката на Роса и веднъж се усмихваше, друг път му идеше да заплаче. Сещаше се за нея, когато се затвореше в кабинета, а Роса спеше в стаята си. Дневната беше пуста и със загасени лампи. На верандата, ако някой се заслушаше внимателно, можеше да чуе звънтенето на няколкото комара. Но никой не се заслушваше. Съседните къщи бяха тъмни и тихи.

Роса беше на седемнайсет и бе родена в Испания. Амалфитано беше на петдесет и бе роден в Чили. Роса имаше паспорт от десетгодишна. При някои пътувания, спомняше си Амалфитано, бяха изпадали в необичайни положения, тъй като Роса минаваше границите през входа за граждани на Европейската общност, а Амалфитано – през входа, предназначен за всички извън Европейската общност. Първия път тя се затръшка и заплака, отказвайки да се отдели от баща си. При друг случай, поради различния темп, с който напредваха опашките: бързо – тази за жителите на Общността, по-бавно и по-подозрително – тази за живеещите извън Общността, Роса се загуби и Амалфитано я откри чак след половин час. Понякога, при вида на невръстната Роса, митничарите почваха да я разпитват сама ли пътува и чака ли я някой на изхода. Роса отговаряше, че пътува с баща си, че той е латиноамериканец и че трябва да го чака точно на това място. Веднъж обърнаха наопаки куфара на Роса, защото заподозряха, че бащата може би използва невинността и националността на дъщеря си, за да прекарва дрога или оръжие. Но Амалфитано никога не бе търгувал с наркотици, нито с оръжия.

Тази, която винаги пътуваше въоръжена, припомняше си Амалфитано, пушейки мексиканска цигара седнал в кабинета си или застанал прав в тъмното на верандата, беше Лола, майката на Роса, която не се разделяше с автоматичния си нож от неръждаема стомана. Веднъж, преди Роса да се роди, ги спряха на едно летище и я попитаха за какво носи този нож. За да си беля плодовете, отвърна Лола. Портокали, ябълки, круши, киви, ей такива плодове. Полицаят я изгледа дълго, но после я пусна да премине. Роса се роди година и няколко месеца след този случай. Две години по-късно, когато ги напусна, Лола все още носеше същия нож.

Лола си тръгна, под предлог че отива да посети своя любим поет, настанен в лудницата в Мондрагон, в околностите на Сан Себастиан. Амалфитано слуша доводите ѝ цяла нощ, докато Лола приготвяше раницата си и го уверяваше, че скоро ще се върне у дома при него и при дъщеря си. Лола често повтаряше, особено накрая, че се познава с поета и че се били срещнали на някаква сбирка в Барселона, преди Амалфитано да влезе в живота ѝ. На същата сбирка, която Лола определяше като дивашки и закъснял купон, завихрил се най-неочаквано в летния зной сред керван от коли със запалени червени светлини, тя легнала с него и се любили цяла нощ, въпреки че Амалфитано знаеше, че това не е истина не само защото поетът беше хомосексуален, а и защото Лола за пръв път чу за съществуването на такъв творец от самия Амалфитано, когато той ѝ подари някои от неговите стихосбирки. После Лола се постара да купи и останалите му произведения и взе да подбира приятелите си сред хората, които вярваха, че поетът е ясновидец, извънземен, Божи пратеник, приятели, които на свой ред тъкмо излизаха от лудницата в Сант Бои или бяха на път да влязат там след няколко поредни опита за лечение. Всъщност Амалфитано знаеше, че рано или късно жена му ще поеме към Сан Себастиан, така че предпочете да не спори, предложи ѝ част от спестяванията си, помоли я да се върне до няколко месеца и я увери, че ще се грижи добре за детето. Лола като че ли не чуваше нищо. Когато приготви раницата си, тя отиде в кухнята, направи две кафета и кротко зачака да съмне, пренебрегвайки опитите на Амалфитано да намери теми за разговор, които да я заинтересуват или поне да направят чакането по-поносимо. В шест и половина сутринта звънецът на вратата издрънча и Лола подскочи. Това е за мен, каза, но тъй като не помръдваше, Амалфитано трябваше да стане и да попита кой звъни. Чу някакъв много тънък гласец да казва аз съм. Кой, попита Амалфитано. Отвори ми, аз съм, каза гласът. Кой, повтори въпроса Амалфитано. Гласецът си остана тънък, но като че ли се ядоса от подобен разпит. Аз, аз, аз, аз, настояваше.

Амалфитано затвори очи и отвори входната врата. Чу скърцането на асансьора и се върна в кухнята. Лола продължаваше да седи, допивайки последните капки кафе. Мисля, че е за теб, каза Амалфитано. Лола с нищо не показа, че го е чула. Ще се сбогуваш ли с детето, попита Амалфитано. Лола вдигна поглед и му отговори, че е по-добре да не буди малката. Сините ѝ очи бяха обрамчени от дълбоки тъмни сенки. После звънецът в апартамента иззвъня два пъти и Амалфитано отиде да отвори.

Една много дребна жена, не повече от метър и петдесет висока, мина покрай него, поглеждайки го крадешком и измърморвайки нещо нечленоразделно за поздрав, и се насочи право към кухнята, сякаш познаваше навиците на Лола по-добре от Амалфитано. Като се върна в кухнята, Амалфитано се загледа в раницата на непознатата, която тя бе пуснала на пода до хладилника: беше по-малка от тази на Лола, раница миниатюра. Жената се казваше Иммакулада, но Лола ѝ викаше Имма. Амалфитано я бе заварвал два-три пъти у дома, след работа, и тогава дребната му бе казала името си и как трябва да ѝ вика. Имма било умалителното от Иммакулада на каталонски, но приятелката на Лола не беше каталонка, нито се казваше Иммакулада с двойно „м", а Инмакулада, и Амалфитано предпочиташе да ѝ вика Инма от фонетични съображения въпреки упреците на жена си винаги при такива случаи, докато накрая реши да не ѝ вика никак. Той ги огледа откъм вратата на кухнята. Чувстваше се много по-спокоен, отколкото бе предполагал. Лола и нейната приятелка стояха заболи поглед в пластмасовата повърхност на масата, но Амалфитано забеляза, че от време на време двете вдигаха очи и се споглеждаха с непозната за него напрегнатост. Лола попита дали някой иска още кафе. Обръща се към мен, помисли си Амалфитано.

Инмакулада поклати глава наляво и надясно, след което каза, че нямат време, че трябва веднага да тръгнат, защото много скоро при изходите от Барселона щяло да се образува задръстване. Говори за Барселона, като че ли е средновековен град, помисли си Амалфитано. Лола и приятелката ѝ станаха. Внезапно ожаднял, Амалфитано пристъпи две крачки напред и отвори вратата на хладилника, за да извади една бира. За целта трябваше да помести раницата на Имма. Беше лека, като че ли съдържаше само две блузи и още един черен панталон. Прилича на недоносче, помисли си Амалфитано и пусна раницата на пода. После Лола го целуна по бузите и двете с приятелката ѝ си отидоха.

2666 (превод Катя Диманова, Мариана Китипова, Маня Костова, корица Стефан Касъров, 1032 стр, цена 25 €) е в книжарниците