A+ R A-
MIR

MIR

URL адрес: Електронна поща: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Да, 2021-а бе обявена за Годината на Лем – годината, в която отброяваме 100 години от рождението на емблематичния футурист Станислав Лем... годината, в която съвремието ни все повече придобива формите и измеренията на утопичните Светове, описани в творбите на знаковия полски фантаст и философ... И ако дори рождената дата на Станислав Лем буди дискусия (променена, заради суеверие, от 13 на 12 септември), то какво остава за паралелните версии на Света, който обитаваме – на ръба между старото и новото хилядолетие (първото издание на Свят на ръба излиза през 2000 година, а второто през 2007-а, година след смъртта на Лем през март 2006-а) в 16 разговора с полския критик и журналист Томаш Фиалковски, Станислав Лем дискутира миналото, настоящето и бъдещето на века, в който е минал целият негов живот... от детството до мига, в който "адът е вече компютризиран" в откъса по-долу...

 

 

Из РАЗГОВОР № 6

ЗА ПРИСЪСТВИЕТО НА ЗЛО В ИСТОРИЯТА, ЗА ГЛУПОСТТА И ПРИВАТИЗАЦИЯТА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО


Кое от събитията през миналия век определяте като най-чиста еманация на злото?

Цялата световна политика на ХХ век, както вече съм писал, беше смесица от егоцентризъм, наивитет, зла воля и безброй ужасни грешки. Не е случайно, че убийствата, извършени от болшевизма и хитлеризма, започнаха да проникват в западноевропейското и американското съзнание едва половин век след извършването им! Ужасяващо е докъде стигат опитите да бъдат игнорирани тези трагични събития. Разбира се, можем да се позоваваме на пуническите войни, кръстоносните походи, инквизицията и дявол знае още на какво, обяснявайки, че всяка епоха съдържа огромен брой ампули, пълни със зло, което се разлива при различни обстоятелства, личности и формации. Ние обаче говорим за века, в който е минал целият мой живот, тъй че аз го виждам волю-неволю отблизо и неговите събития ме вълнуват повече, отколкото френската революция или Пролетта на народите например. Тъкмо прочетох биографията на Шопенхауер, който наричал участниците в събитията от 1848 година с френската дума la canaille...

Истината е, че от най-стари времена злото е равномерно разпределено из цялата човешка история, само че съвременните технологии, които обикновено са изобретявани и откривани без лоши намерения от различни извънредно надарени люде, биват използвани много едностранчиво – за масовизиране на възможностите за неговото проявление и разпространение.

 

Историците продължават да спорят по въпроса дали хитлеристките или сталинистките престъпления са били по-големи. Неотдавна спорът се възроди по повод на "Черната книга на комунизма".

На мен това ми прилича на спора какво предпочиташ – да ти отрежат лявата или дясната ръка. Злото не е нито измеримо, нито изброимо! Нали не можем да кажем, че щом тук са убити десет хиляди, а там четиристотин хиляди души, то там е четиресет пъти по-зле – това би било нонсенс! Аз виждам разликите между съветските и хитлеристките престъпления главно в нещо друго. За извършените хитлеристки престъпления няколко души все пак бяха щастливо обесени, а процесите на денацификация действително доведоха до възникването на държава, всеки гражданин на която днес трепери при самата мисъл, че може да бъде изпратен на някакъв фронт и да загуби парченце от ухото си. Затова пък всички опити да се обясни на руснаците какви са ги надробили, отскачат като от охранителен щит.

Непрекъснато чуваме: какво са вашите двайсет и три хиляди избити офицери в Катин и на други места в Русия или пък цялата полска източна стена с Корпуса за охрана на границата, загинал под лавината на съветските танкове, в сравнение със загубите, които ние понесохме! Надцакванията от този род смятам за ужасен и категорично нeдопустим грях срещу елементарното чувство за морал. Не всичко може да се прости и забрави: разбира се, принудени сме да приемем много неща, насилието обаче си остава насилие.

Неотдавна при мен пак дойде един телевизионен екип с молба да разкажа за Краков, с адресат германците впрочем. Отвърнах така, както винаги отговарям: "Аз съм от Лвов и ще си остана от Лвов до смъртта си. Това никога няма да се промени, хората и народите не са гардероб, който да се мести от един в друг ъгъл". На мен най-много ми тежат престъпленията, които не само че не са наказани и изкупени, но и изобщо не са споменати. Неотдавнашното изявление на руското Министерство на външните работи смятам за опозоряване на паметта на войниците от нашия КОГ.

 

Като говорим за присъствието на злото в най-новата история, бързо преминаваме към основния въпрос за злото: "unde malum", откъде идва то...

Несъмнено в биологичен смисъл ние сме доста чудовищни творения на еволюцията. Прекрачвайки вегетарианската гpаница, нашите прародители са станали месоядни – ловци и дори канибали. Благодарение на присъдената ни от еволюцията прекалена свобода на действията ние сме способни на всичко, що е зло. Още по-лошо – често злото ни привлича повече от доброто, понякога то дори получава религиозна санкция, както при асасините. Ацтеките на свой ред са вярвали, че небесният свод ще рухне, ако престанат да изтръгват сърцата от гърдите на младежи с помощта на нож от обсидиан. После тяхната империя се разпада, а небесният свод не рухва. Съзидателната сила, разрушителната сила, а дори и убеждаващата сила на злото са несравнимо по-големи от тези на доброто. Нали Евангелията не призовават към изтръгване на крака, а въпреки това инквизицията е съществувала и се е случвало да изваждат тленните останки на някои папи от гроба им и да ги хвърлят в Тибър.

Подобно на мравките, термитите или осите хората са в по-голяма степен социални единици, отколкото си го представят. Индивидът може да има независими убеждения, но това е рядкост; всичко върви по-скоро в посока на унифицирането, особено сега, в епохата на масмедиите. Аз спрях да гледам телевизия, западна също – не става за гледане, белязана е от толкова генерален и толкова жесток упадък, а полска не гледам от 1990 година, когато започнаха скандалите в Сейма и Сената. Чрез каналите на най-новите технологии хората се напомпват с най-отвратителни глупотевини. Порнографията се използва по-скоро като наркотик или замайващо-приспивателно средство, затова пък мутрите и кръвта май имат по-страшно въздействие. Не съм привърженик на конспиративните теории и не твърдя, че в Холивуд или дявол знае къде другаде съществуват тайни групи, които съзнателно въздействат по този начин на медиите. Не – произвежда се това, което е продаваемо, като същевременно по този начин се създават нови потребности; действа своеобразен порочен кръг, circulus witiosus. В последно време са модерни геномиката, роботиката, изкуствените кучета, изкуствените котки...

lem portret


Такъв извод обаче поставя песимистична оценка на човешката природа – от това би следвало, че масовата култура разголва докрай нейното истинско лице.

Много песимистична. Но този извод има стара традиция. Достатъчно е да прочетеш някой от истинските философи – какво са мислели те за човека... Дори няма нужда да се върви в посока на произведенията на оня страхотен мизантроп – Шопенхауер.

 

На вас обаче ви се е случвало да вървите в тази посока.

Повече ме интересуваше неговата биография; освен това става дума за много красива немска проза. Веднъж написах в някаква немска антология за Шопенхауер, че буди съчувствие този вопъл на една неоценена и тотално игнорирана в продължение на четиресет години, а същевременно толкова независима и нестандартна индивидуалност. Той се противопоставя на духа на времето. По онова време философите са се стараели да открият в хората по-скоро божествен, прометеевски елемент, който в тях впрочем също присъства, ала с прометеевския огън след това се подпалват къщи и градове. Така изглеждат нещата, за жалост.

Имаме все по-лесен достъп до вкусването на злото, до наплюскването и оливането с него – достъп, постоянно ускоряван и облекчаван технологично. Технологиите се използват преди всичко за лоши цели! Новите оперативни техники, например операцията на сърцето, която би могла да се извърши от робот през прорези между ребрата, са за малобройните богаташи. За огромното мнозинство от хора подобни манипулации и дори информацията за тях са недостъпни! Чета, че пак се засилва разпространяването на пандемията на вируса HIV, най-вече в Африка. Годишно там умират около два милиона души – мъже, жени и деца. Наистина, общият брой на жертвите е по-малък от предвидения от един мой познат епидемиолог, който смяташе, че през 2000 година те ще бъдат 100 милиона, а имаме "само" трийсет и пет, но това не означава, че са малко... Ако ги изчислим като народи – това е като да е умряла цяла Полша!

Ужасно е не понеже на мен ми се иска да е така. Телевизията пак ме питаше за интернет – повторих, че това е преди всичко поле за разпространяване на всевъзможни гадни действия. Първо, хулигани или маниаци се опитват да проникват в отделните мейл-адреси, пълнейки ги с различни нонсенси. Второ, появиха се съвсем нови видове вируси, които пристигат с някаква радостна информация: когато отвориш този файл, ще видиш нещо интересно. След което от файла изскача вирус, който унищожава всичко на диска. И това се върши напълно самоцелно.

В моите разговори със Станислав Береш има няколко места, запълнени с точки – по онова време вече позволяваха да се означава по този начин намесата на цензурата. На едно от тези места се позовавах на случай с напълно безпричинно причиняване на зло по време на функционирането на военното положение в Полша – на примера с ликвидирането на стойностното издание "Писменост". Тогава аз, Шимборска, Блонски и Йежи Квятковски отидохме при Кристин Домброва, тогавашния областен секретар на партията, той кимаше в съгласие с нас, ала това не помогна и ни отнеха "Писменост", а първият брой в нова редакция беше просто антология на порнографски текстове. И макар че аз обикновено съм напълно безразличен към порнографията, тогава ме обзе бяс. В онзи телефонен разговор с телевизията ме попитаха защо съм казал, че адът е вече компютризиран. Най-напред обясних, че щом започнеш да обясняваш вица, той престава да бъде виц. А по-дълбокият смисъл на този виц беше такъв, че щом всичко се движи напред, то и катранът в бъчвите трябва да бъде заместен с нещо – защо това да не бъдат компютрите?

lem portret1


Споменахте прометейството – не е ли вярно, че през миналия век, характеризиращ се с развой на съвременните технологии, категорично преобладават прометеевската нагласа и радостта от съзиданието, както и убеждението, че от изобретенията и научните открития ще последват само добри неща? Добрата страна на технологичния прогрес присъства и във вашето творчество.

Когато ми дават две панички и в едната има гнили гъсеници, а в другата вкусна на вид яхния от леща, няма съмнение, че ще предпочета лещата пред гъсениците. Това беше въпрос на избор – защо би трябвало да се занимавам с това, което се харесва например на Селин?

Понякога технологичният процес също допринася за надмощието над злото. Геномната технология например помогнала да заловят в Германия изнасилвача на едно момиченце; за целта осемнайсет хиляди мъже трябвало да оближат стъкълцето или памучето. Да, ама германците също както почти всички други европейски държави премахнаха от наказателния си кодекс смъртното наказание. Аз лично съм ентусиазиран привърженик на смъртното наказание в случаите, когато освобождаването или бягството на престъпника са довели до верига от по-сетнешни убийства и изнасилвания. Като писател разполагам с достатъчно въображение и умения да се въплъщавам в различни, дори в ужасяващи персонажи, за да опиша в първо лице живота на психопата, занимаващ се предимно с издирване и убиване на непълнолетни жертви, а после с укриване на техните трупове и избягване на справедливостта – защо обаче би трябвало да върша това, след като за мен тази тема е отблъскваща? Вие също бихте могли да вземете чук и вървейки по улицата, да разбивате стъклата на автомобилите – не го правите обаче, макар да не е казано, че веднага ще ви заловят. Съществува вътрешна необходимост за стопиране на този вид възможности – не всичко, което можеш да направиш, се прави. Изобщо не мисля, че дори да няма Бог, всичко е позволено. Не всичко е позволено, никога.

Съдът в град Ополе излязъл с решение, че господин Ратайчак, обвинен в т. нар. "освиенцимско престъпление", не е много виновен, защото не е особено вредно да отричаш убиването на хикс милиона души в лагерите за унищожение. Този факт би породил у мен желание, ако бях с двайсет години по-млад, незабавно да емигрирам. Това е своеобразно замърсяване на средата с духовна нищета, скудоумие и подлост, които не мога да приема. Аз самият впрочем никога не съм бил в музея в Освиенцим, нямах нужда от това, но съм изпитал войната на собствен гръб.

 

 

 

cover-svyatnarabaСвят на ръба (превод Лина Василева, корица Люба Халева, 256 стр, цена 15 лева) е в книжарниците


Официалното представяне на Свят на ръба + късометражните филми (по разкази на Лем) Стаята и Маската е в рамките на фестивала CineLibri | 14 октомври | Полски институт, 19:00

"Десният мозък и левият мозък правят отделни сметки, които после се обединяват като двете половини на разрязана диня. Не е просто, докато не го усвоиш." – тези думи сякаш прекрасно описват как съществуват двата паралелни (следвайки историята си през една глава) Свята в романа Страна на чудесата за непукисти и краят на света (актуалното българско преиздание чудесно съвпада с 30-годишнината от излизането на английския превод на романа през септември 1991-а) на Харуки Мураками ... Не е просто, но когато го усвоиш влизаш в Страна на чудесата за непукисти, където герой, обсебен от стари американски филми и криптирането на киберданни чрез съзнанието си, влиза в акция с енигматичен учен (търсещ Абсолютната Тишина) в дебрите на токийската канализация... От Другата страна (именно там ни отвежда откъсът по-долу) е Краят на света – утопично място (въпрос на подсъзнание, нали), наречено Града, където нашият анонимен герой ще научи как се става Тълкувател на мечти с помощта на черепи от еднорози...

 

 

Из "Библиотеката"


В центъра на Града, точно на север от Стария мост, има площад с формата на полукръг. Вторият полукръг, или долната половина на кръга, е разположен на юг, от другата страна на реката. Тези две половини се наричат така: Северния и Южния площад. Макар че са части от едно цяло, площадите се различават като небето и земята, такова впечатление оставят. Над Северния площад тегне духът на тайнственост, той е похлупен от тишината на квартала наоколо, докато на Южния сякаш му липсва всякакъв дух. Какво би трябвало да чувства човек тук? Всичко е обгърнато със смътното усещане за загуба. В сравнение с квартала северно от Моста тук има сравнително по-малко къщи. Цветните лехи и плочникът не се поддържат добре.

Насред Северния площад се издига голяма Часовникова кула, пронизала небето. По-точно би трябвало да кажем не часовникова кула, а сграда с такава форма. Часовникът отдавна е изгубил първоначалното си предназначение да отмерва времето. Представлява квадратна каменна кула, която в горния си край се стеснява, със страни, обърнати като компас към четирите посоки на света. Всяка от страните е увенчана с циферблат със стрелки, застинали на единайсет без двайсет и пет. Малките сводове отдолу водят към вътрешността, която очевидно е куха. Представяш си как се изкачваш вътре по стълба, но в основата няма вход. Кулата се издига толкова нависоко над площада, че трябва да се прехвърлиш по Стария мост на юг, за да видиш часовника.

nepuk7

От Северния площад на ветрило тръгват няколко обръча сгради от камък и тухла. Никоя от постройките не се отличава с нищо, по никоя няма украса или надпис. Всички врати са здраво залостени, не се вижда някой да влиза и да излиза. Това тук дали не е поща за мъртви писма? А това – управата на рудник, който не наема миньори? Това – крематориум без трупове, които да гори? От екливата тишина постройките създават усещането за запустение. Но обърна ли се по тези улици, и чувствам зад фасадите непознати хора – затаили дъх, те продължават да вършат неща, за които няма да разбера никога.

На една от улиците в квартала се намира Библиотеката. Тя не само че не се откроява като библиотека, но и се помещава в най-обикновена каменна сграда. Никъде не е обявено, че това тук е библиотека. Със стари каменни стени, избелели до тъжен оттенък, с тясна стряха над прозорците с метални решетки и тежка дървена врата, тук можеше да има и хранилище за зърно. Ако не бях помолил Стража на Портата да ми обясни доста подробно как да стигна, за нищо на света не бих се досетил, че това тук е библиотека.

– Веднага щом се установиш, отиди в Библиотеката – казва ми Стражът на Портата в първия ми ден в града. – Там има едно момиче, само се грижи за всичко. Предай му, че Градът ти е възложил да отидеш да разчиташ стари мечти. Момичето ще ти покаже останалото.

– Стари мечти ли? – повтарям аз. – Какво означава "стари мечти"? Стражът на Портата спира за малко да дялка кръглото колче, оставя ножа и събира с длан дървените стърготини по масата.

– Старите мечти са... стари мечти. Отиди в Библиотеката. Ще се изумиш колко много стари мечти ще намериш там. Вземи колкото искаш и ги разчети хубаво.

Стражът на Портата оглежда заострения връх на готовото колче, одобрява го и го слага на рафта отзад. Там са наредени може би двайсет от същите кръгли колчета.

– Задавай каквито искаш въпроси, но помни, че може и да не отговоря – заявява Стражът на Портата и кръстосва длани зад тила си. – Има неща, които не мога да кажа. Но отсега нататък трябва да ходиш всеки ден в Библиотеката и да разчиташ мечти. Това ще ти бъде работата. Отивай в шест вечерта. Стой до десет-единайсет. Момичето ще ти готви вечеря. През останалото време прави каквото искаш. Разбра ли?

– Разбрах – уверявам го аз. – Докога трябва да върша тази работа?

– Докога ли? Не мога да кажа – отговаря Стражът. – Докато му дойде времето.

После избира от купчината друго парче дърво и отново започва да дялка.

– Градът е беден. Няма място за безделници, които се шляят. Всеки си има място, всеки си има работа. Твоята е да разчиташ мечти в Библиотеката. Не си дошъл тук, за да заживееш щастливо за вечни времена, нали?

– Работата не ми тежи. По-добре да работя, отколкото да бездействам – казвам аз.

– Браво на теб – кима рязко Стражът, както оглежда върха на ножчето. – И така, колкото по-скоро започнеш работа, толкова по-добре. Оттук нататък си Тълкувателят на мечти. Вече нямаш име. Точно както аз съм Стражът на Портата. Разбра ли?

– Разбрах – казвам аз.

– Точно както има само един Страж на Портата в Града, така има и само един Тълкувател на мечти. Само един човек отговаря на изискванията за Тълкувател на мечти. Сега ще го направя.

Стражът на Портата вади от един шкаф малък бял поднос, слага го на масата и налива в него дървено масло. Драсва клечка кибрит и пали маслото. После се пресята към рафта с ножовете, взима тъпо заоблено острие и нагрява десет минути върха му. Духва пламъка и оставя ножа да поизстине.

– С това ще те бележа – казва Стражът. – Няма да боли. Не се бой.

Разтваря широко с пръсти дясното ми око и забива ножа в очната ябълка. Но както е казал, не боли, а аз не се боя. Ножът потъва меко и тихо в очната ми ябълка, сякаш се потапя в пихтия. Стражът на Портата прави същото и с лявото ми око.

– Щом престанеш да си Тълкувател на мечти, белезите ще изчезнат – обяснява той и прибира подноса и ножа. – Тези белези показват, че си Тълкувател на мечти. Но докато ги носиш, се пази от светлина. Чуй ме, очите ти не могат да виждат светлината на деня. Погледнат ли светлината на слънцето, ще съжаляваш горчиво. Затова излизай само вечер или в мрачни дни. Когато е ясно, затъмнявай стаята и стой на сигурно вътре.

След това Стражът на Портата ми подарява чифт тъмни очила. Трябвало да ги нося през цялото време освен когато спя.

Така загубих светлината на деня.

nepuk3

Една вечер няколко дни по-късно тръгвам към Библиотеката. Докато бутам тежката дървена врата и я отварям, тя издава стържещ звук. Откривам пред себе си дълъг прав коридор. Въздухът е прашен и спарен, не е проветрявано от години. Дъските по пода са изтъркани там, където навремето са стъпвали по тях, мазилката по стените е пожълтяла до цвета на електрическите крушки.

От двете страни на коридора има врати, бравите им са с пласт бял прах отгоре. Единствената незаключена врата е в дъното и зад крехкото матово стъкло свети лампа. Чукам на тази врата, но отговор няма. Хващам потъмнялата месингова ръкохватка и я завъртам, след което вратата се отваря навътре. В помещението няма жива душа. Просторно празно помещение, нещо като чакалня на железопътна гара, но по-голяма и обзаведена изключително оскъдно, без нито един прозорец, без украшения. Вътре има най-обикновена маса с три стола, желязна печка на въглища и почти нищо друго, ако не броим стенния часовник в ъгъла. На печката е оставена очукана черна емайлирана тенджера, над която се вие пара. Зад гишето има друга врата с матово стъкло, зад нея свети лампа. Чудя се дали да почукам, но решавам да изчакам да се появи някой.

По гишето са разпилени кламери. Гребвам шепа от тях, после сядам на масата.

Не знам колко време е минало, когато през вратата зад гишето излиза Библиотекарката. Носи връзка различни вестници. Щом ме вижда, от изненада страните ѝ поруменяват.

– Извинявайте – казва ми. – Не знаех, че сте тук. Можехте да почукате. Бях отзад в хранилището.

Такава бъркотия! Гледам я и не казвам нищо. Лицето ѝ ми се струва едва ли не спомен. Какво в нея ме трогва? Усещам как някакъв дълбок пласт в съзнанието ми се издига към повърхността. Какво ли означава това? Тайната е заровена в далечен мрак.

– Както виждате, тук не идва никой. Никой освен Тълкувателя на мечти.

Кимвам леко, но не свалям очи от лицето ѝ. От очите ѝ, от устните, от високото ѝ чело и черната коса, завързана отзад на тила. Колкото повече се взирам, сякаш разчитам нещо, толкова повече цялостното впечатление отстъпва назад. Объркан, затварям очи.

– Извинявайте, но може би сте сбъркали сградата. Сградите тук си приличат много – казва жената и оставя връзката вестници при кламерите. – Само Тълкувателят на мечти може да идва тук и да тълкува стари мечти. За всички останали е забранено.

– Тук съм да тълкувам мечти – обяснявам, – както ми е възложил Градът.

– Прощавайте, но бихте ли си махнали очилата?

Свалям тъмните очила и се обръщам с лице към жената, а тя се вглежда в двете бледи безцветни зеници, с които е белязан Тълкувателят на мечти. Имам чувството, че вижда в самата ми същност.

 

 

 

cover-strana-na-chudesataСтрана на чудесата за непукисти и краят на света (превод Емилия Л. Масларова, корица Стефан Касъров, 440 стр, цена 20 лeва) е в книжарниците

Епохата на кожата | Дубравка Угрешич

Петък, 03 Септември 2021г. 19:19ч. Публикувана в Литература

"Кожата е нещо много интимно и по отношение на интимността тя доминира над метафората на сърцето. Докато сърцето ни е готово да обича цялото човечество, нас ни обича само нашата кожа." – да, хърватката с български (по майчина линия) произход Дубравка Угрешич обича да жонглира с думите, а най-новия ù сборник с есета Епохата на кожата доказва за пореден път колко е важно да владееш умело Метафората... Напомняйки предишни нейни есеистични творения (като Американски речник, The Culture of Lies и Thank You for Not Reading) Епохата на кожата прави точните връзки (като между съвършеното Щастие и Глупостта в откъса по-долу), защото от години Кожата, в която живеем е облечена в Епохата на Глупостта, където хората...

 

 

ХОРАТА СА ГОЛЯМА НАПАСТ

 

Все едно дали човешката глупост е Божие дело, или не, тя не изчезва. Пътят от една човешка глупост до друга често отнема векове: досущ като светлината на угаснала звезда, глупостта никога не е пропуснала да стигне до края на своето предназначение. Във всеки случай мисията на глупостта е всемирна във висшия, напоителен като дъжд, неидеологизиран смисъл на тази дума: глупостта е небесна сила, която действа като тежест или като светлина, като вода и изобщо като космически елемент. Мирослав Кърлежа, "На ръба на разума"


Наскоро някой ме попита кои мигове в живота си спомням като изпълнени със съвършено щастие. Въпросът ме порази. Думата щастие не съществува в моя речник, а дали съм щастлива, не съм се замисляла от трийсетина години. Щастливите мигове са редки, промърморих, за да спечеля време. Човек трябва да доживее до определена възраст, та да може да си позволи подобна баналност: "щастливите мигове са редки". Представям си, че съм на тази възраст. Тя ми служи като алиби.

На вярващите им е по-лесно. Каквато и свинщина да извършат – от кражба на портфейл до убийство, – Бог ще опрости греховете им. Те отхвърлят тежкото бреме на греха и разтоварени продължават нататък. И ето ти напълно основателна причина за щастие! Не съм религиозна, принадлежа към пренебрежим процент хора в света. И все пак вярвам в недоказаното твърдение, че това е най-хубавият от всички възможни светове. И след като вече изтърсих тази баналност, спомням си и миговете на абсолютно щастие. При това не съм професионален ловец на щастие, нямам хоби с висок коефициент на щастие, не съм нито алпинистка, нито йодлерка. Аз съм мрачно, градско създание и щастливите ми мигове наистина са редки.

Беше в късните ми тийнейджърски години, може би бях на седемнайсет, летувахме на Черно море. Не бях лоша плувкиня, въпреки че в Черно море всеки може да бъде безстрашен. Там няма акули, макар силните течения да повличат плувците далеч навътре. Затова по черноморските плажове имаше спасителни постове и екипи (нещо като български Baywatch Live, но без Памела Андерсън), т.е. съществуваха по времето на комунизма, когато животът на комунистическите маси притежаваше някаква стойност. Какво е положението сега, не зная. Този ден бях с компания на усамотен плаж, където нямаше спасителни постове и екипи. И ето че, без да усетя как стана, се озовах навътре в морето с блестящото слънце високо над главата ми. Най-напред ме обзе трескава радост, после се успокоих, притихнах и се носих така известно време.

kojata

А след това през мене (да, може би това е точният израз) премина безкраен пасаж рибки. Удостоена с тази чест, плувах в течното сребро, бях "тяхна", бях голяма риба, те принадлежаха към милионния пасаж на малките. Не се уплаших, изпитвах наслада, в този час бях просто екземпляр от клас риби. Погледнах към брега, някъде в далечината се мержелееше силуетът на плувец. След малко разпознах лицето на един приятел, който ми се притичваше на помощ. Заедно се върнахме на брега. Морето ни изхвърли на два-три километра от мястото, от което бяхме тръгнали. И другият миг на щастие, който помня, беше "рибешки". Случи се преди петнайсетина години. Летувах на остров Ластово на Адриатическо море. Нямаше туристи, войната току-що беше завършила, плувах в някакво пусто заливче съвсем сама. В един момент от водата на десетина метра от мен изскочи делфин. Беше абсолютно величествена гледка – голямо хлъзгаво тяло, което пръскаше водни капчици, осветени от слънцето! Почувствах, че сърцето ми – от страх или от щастие – се бе свило на топчица колкото градинска ягода. Делфинът изчезна, а аз бързо заплувах към брега. Да, зная, трудно е да изпиташ уважение към човек, чиито мигове на абсолютно щастие са свързани с морската фауна. Нямам нищо против рибите, ала не питая специално отношение към тях. Срещаме се в обичайната констелация палач – жертва: те са в чинията, аз с чинията пред себе си и вилица в ръка. Ето защо миговете на съвършено щастие са по-скоро свързани с водата, с връщането към някакво първично състояние, което не си спомняме, нито можем да си спомним, но затова пък смътно го помнят нашите гени. Това първично състояние е било преди кой знае колко милиона години, когато всички заедно – и съществуващите, и още несъществуващите видове – сме живели в някакви безплатни минерални бани.

cloud11

2.

Е, сега, ако публикувам горните редове в хърватски вестник, някой яростно ще ме обвини, че си представям щастието като комунизъм, защото говоря за "безплатни минерални бани" и апелирам за "равноправие 93 на всички създания на земното кълбо", и вместо да се обръщам към рибата като рибар или мореплавател, аз пропагандирам "братство и единство" между всички живи видове, споменавам не само хърватските делфини, но и рибите, които плуват в български води. А българските са като сръбските, нали? И веднага става ясно защо думата щастие е изчезнала от моя речник. Заради глупостта!

От години живея в царството на глупостта. С течение на времето тя стана прекалено тежка, издъхвам под тежестта ѝ, по никакъв начин не мога да я избегна. Някога опитвах със смях – помагаше. Сега глупостта просто пусна корени, завладя цялото пространство и изчерпа всичкия кислород. Преди четвърт столетие тя – поне в споменатата геополитическа зона – самоуверено грабна микрофона и се качи на сцената. И няма надежда в обозримо бъдеще да слезе. Крещи непрекъснато с тоя микрофон в ръка, иска да я слушам и да ѝ се възхищавам. През това четвърт столетие влезе откъм главния вход в детските градини, в началните и средните училища, в университетите. Междувременно възпита нови поколения свои питомци, които днес ловко заемат позиции в институции. Глупостта нахлу във вестниците, телевизията, във всички медии, дори в моята малка и толкова безинтересна област – литературата. Глупостта пише своите автобиографии, глупостта поощрява и награждава критиците, които ще я подкрепят. Глупостта отне и на мен, и на много други хора работното място и ни изгони на улицата. Едновремешните шофьори, електротехници, мошеници на дребно, убийци, водопроводчици, тираджии, едновремешните журналисти и журналистчета, професори и професорчета, психиатри, генерали, историци, тарикатчета и покерджии знаеха как да ни окрадат и да ни стъпят на вратовете. Глупостта царува и не ни позволява да дишаме. Ако някой се разбунтува, тя тозчас вдига врява и започва да крещи чрез хиляди и хиляди праведни уста. Шумът е непоносим.

Глупостта постоянно се вайка и оплаква, глупостта е досадна като зъбобол, глупостта е алчна, на глупостта винаги ѝ се струва, че заслужава повече. Глупостта се бие в гърдите със своето родолюбие и смята, че за доброволната обич към родината трябва да получи пълно финансово удовлетворение...

 

 

 

cover-epohataЕпохата на кожата (превод Жела Георгиева, корица Иво Рафаилов, 248 стр, цена 16 лева) е в книжарниците

Сладко отмъщение АД | Юнас Юнасон

Неделя, 15 Август 2021г. 15:15ч. Публикувана в Литература

"Знанията, събрани отвъд долината, щяха да го подготвят да стане добър вожд, когато дойде денят да наследи баща си. Олемеели никога нямаше да стане красив като татко си, но можеше да бъде решителен вожд с визия за бъдещето." – тези думи може и да напомнят описание на българската политическа система, но когато става дума за реалност по-сюрреална и от най-голямата измислица значи иде реч за роман на Юнас Юнасон. Петия му роман, Сладко отмъщение АД (откъсът по-долу), продължава линията на сюрреалните хумор, сатира и забава от серията за Стогодишният старец, който... като този път в глобалните миш-маш авантюри са замесени безскрупулния националист Виктор Алдерхайм, бившата му жена Йени, бившия му син Кевин, масайско племе и техния шаман Оле Мбатиан Младия, покойната южноафриканска художничка Ирма Стърн и... основателят на дружеството Сладко отмъщение Хюго Хамлин... а сега е време да се запознаем с Оле Мбатиан Младия...

 

 

Из ГЛАВА 2

 

Оле Мбатиан Младия наследи името, имането, славата и таланта на баща си и дядо си. В други краища на света биха казали: роден е със сребърна лъжичка в устата.

И той като връстниците си беше обучен във военното изкуство. Затова не беше само лечител, но и многоуважаван масайски воин. Никой нямаше неговите познания за лечебните свойства на корените и билките и почти никой не можеше да се мери с него в хвърлянето на копие, дървен боздуган и нож.

В лечебницата се беше специализирал в лечението на майки на повече деца, отколкото семейството искаше. Нещастни жени предприемаха дълги няколкодневни пътувания от Мигори на запад до Май Мото на изток. За да успее да приеме всички, той имаше изискване жените вече да са родили поне пет деца, от които поне две момчета.

Макар и лечителят строго да пазеше рецептите си в тайна, вкусът на момордика се усещаше в отварата, която жените трябваше да пият при всяка овулация. Онези с много чувствителни вкусови рецептори долавяха и лек аромат на корен от индийски памук. Оле Мбатиан Младия беше по-богат от всички останали, включително от вожда Олемеели Пътешественика. Освен всичките си крави той имаше три колиби и две жени. При вожда беше обратното, две колиби и три жени. Оле все му се чудеше как успява да се справи.

Лечителят освен това никак не харесваше вожда. Бяха на една възраст и още от малки знаеха какви роли са им отредени за в бъдеще.

– Моят татко се разпорежда над твоя татко – дразнеше го Олемеели.

По този въпрос имаше право, макар на младия Оле никак да не му беше приятно да губи спор с него. Решението беше да цапардоса бъдещия вожд с дървения боздуган по устата, заради което Оле Мбатиан Стария нямаше друг избор, освен да набие сина си пред погледа на всички, докато в същото време му шепне окуражителни думи в ухото. По това време долината се управляваше от Какеня Красивия. Тайно от всички той осъзнаваше и се тормозеше, че прякорът към името му, макар и правдив, беше единственото му завидно качество. Още повече го мъчеше фактът, че синът му, който щеше да заеме мястото му, очевидно бе наследил всичките му слабости, но не и забележителната му красота. На всичкото отгоре момчето на лечителя му беше избил два зъба и това не го правеше по-красив.

lockdown

На Какеня Красивия му беше безкрайно трудно да взема решения. От време на време оставяше това на жените, но за нещастие имаше четен брой съпруги. Всеки път когато не бяха на едно мнение по даден въпрос (почти винаги), той трябваше да каже тежката си дума, но не знаеше каква да бъде тя.

На вече напреднала възраст и с помощта на цялото си семейство Какеня все пак успя да вземе решение, с което да се гордее. Щеше да прати първородния си син да пътешества по-надалеч от който и да е преди него. Така той щеше да се върне вкъщи с впечатления от света отвъд долината. Знанията, събрани отвъд долината, щяха да го подготвят да стане добър вожд, когато дойде денят да наследи баща си. Олемеели никога нямаше да стане красив като татко си, но можеше да бъде решителен вожд с визия за бъдещето.

Такава беше идеята.

Само че нещата не стават винаги така, както човек си ги представя. По заповед на баща му първото и последно пътуване на Олемеели беше до Лоиенгалани. Не само защото беше по-далеч, отколкото човек може да си представи, но и защото се носеха слухове, че там на север са открили нови начини да филтрират морска вода. Нагорещен пясък и богати на витамин С билки в комбинация с корени от водни лилии бяха отдавна вече познати методи. Но в Лоиенгалани явно бяха измислили нещо по-просто и по-ефективно.

– Върви там, синко – каза Какеня Красивия. – Научи всичко ново, що срещнеш по пътя си. Върни се после и се приготви. Усещам, че не ми остава още дълго.

– Но, татко – опита Олемеели.

Не успя да каже повече. Рядко намираше правилните думи. Или правилните мисли.

Пътуването отне половин вечност. Или една цяла седмица. Когато пристигна, Олемеели откри, че в Лоиенгалани бяха напред в много отношения. Пречистването на вода беше само едно от тях. Бяха успели да инсталират нещо, наречено електричество, а кметът имаше машина за писане на писма вместо химикал или тебешир.

Олемеели всъщност искаше само да се прибере бързо вкъщи, но думите на баща му ехтяха в ушите му. Затова реши да разгледа това-онова, дължеше го на татко си. За нещастие, подходи толкова нескопосано към електричеството, че го удари ток и загуби съзнание за няколко часа.

Когато се събуди, му отне известно време, преди да дойде ред на пишещата машина. И това не мина по-успешно, левият му палец се заклещи между буквите д и р, а Олемеели толкова се изплаши, че дръпна ръката си с все сила и пръстът му се разкъса на две места.

Реши, че му стига толкова. Нареди на носачите си да приготвят багажа за изморителното пътуване към дома. Вече знаеше какво ще докладва на татко Какеня. Достатъчно неприятно беше, че електричеството може да те ухапе само защото си пъхнал копие в някаква дупка в стената. Но пишещата машина си беше направо опасна за живота.

Предсказанията на Какеня Красивия рядко се сбъдваха. Но че му оставаха малко дни от земния живот, се оказа вярно. Частично беззъбият му уплашен син го наследи. Новият вожд Олемеели въведе три закона още на първия ден след траурната церемония на баща си.

Първо: нещото, наречено електричество, никога няма да се въвежда в долината, управлявана от Олемеели.

Второ: машини за писане няма да се прекарват през границата.

И трето: селото ще инвестира в съвсем нова пречиствателна система за вода.

 

И така вече четири десетилетия Олемеели управляваше единствената долина в Масай Мара, където нямаше електричество, пишещи машини и по-късно компютри. Беше долината, в която не живееше нито един от шестте милиарда притежатели на мобилен телефон в света.

Вождът наричаше себе си Олемеели Пътешественика. Беше точно толкова необичан, колкото баща си. Зад гърба му хората започнаха да му измислят неособено любезни прякори. На Оле Мбатиан Младия любимият му беше "вожд беззъб".

Необичаният вожд и признатият трудолюбив лечител действително бяха на една възраст. Това не означаваше, че бяха на едно мнение. Тъй като обаче бяха двамата най-видни души в селото, нямаше как да се карат, както когато бяха малки. Оле Мбатиан се примири, че най-изостаналият от всички ще се разпорежда. Олемеели от своя страна пък се правеше, че не чува, когато лечителят отбелязваше кой от двамата има повече зъби...

 

 

 

cover-unassonСладко отмъщение АД (превод Радослав Папазов, корица Стефан Касъров, 400 стр, цена 18 лева) е в книжарниците

онлайн