My Mir

Съществуването извън рамките на нормите, правилата и разбиранията за Света винаги е вълнувало Саяка Мурата – колкото това бе ключово за романа ѝ Жената конбини (удостоен с престижната Акутагава награда), толкова е емблематично и в последвалия Земляни (в откъса по-долу). Героите на Мурата толкова обичат да стоят извън подредените конбини стелажи на обществото, че Нацуки (около която в орбита се движат всички най-важни неща в Земляни) не на шега признава Космоса и планетата Попинпобопия за свой дом, а докато вълшебните ѝ сили помагат "да придвижва живота си напред към бъдещето", тя обгрижва говорещия таралеж Пиют и крои планове за бягство от земната Фабрика на принудите с нейните извън-земни-по-орбита, братовчедът Юу и съпругът Томоя...

2

Моят град е Фабрика за производство на човешки бебета. Хората живеят в гнезда, наредени плътно едно до друго. Като стаята с копринените пашкули в къщата на баба. Гнездата са подредени в прави редици и във всяко има мъжко и женско същество, които се размножават, и техните бебета. Размножаващите се двойки отглеждат своите малки в гнездата си. И аз живея в такова гнездо.

Фабриката за бебета произвежда хора, свързани с плът и кръв. Накрая ние, децата, също ще напуснем Фабриката и ще бъдем изпратени навън. След като бъдат изпратени навън, мъжките и женски човешки екземпляри се учат да носят храна в гнездата си. Те се превръщат в оръдия на обществото, получават пари от други човеци и купуват храна. Накрая тези млади хора също формират размножаващи се двойки, настаняват се в нови гнезда и създават още бебета.

Така съм си го представяла винаги и когато в началото на пети клас имахме часове по сексуално образование, правотата ми беше доказана. Утробата ми беше фабричен компонент заедно с нечии тестиси, които също бяха фабричен компонент, и предназначението им беше да произвеждат бебета. Мъжете и жените пъплеха в гнездата си със скрити в телата фабрични компоненти.

Вече бях омъжена за Юу, но понеже той беше извънземен, сигурно не можеше да прави бебета. Ако не успеехме да намерим неговия космически кораб, обществото щеше да ме чифтоса в размножителна двойка с някой друг. Надявах се да намерим космическия кораб, преди това да се случи.

Пиют спеше в леглото, което му бях направила в чекмеджето на бюрото ми. Аз продължавах да използвам вълшебната пръчка и огледалото, което той тайно ми беше дал. Моите вълшебни сили ми помагаха да придвижвам живота си напред към бъдещето.

Щом се прибрахме у дома, аз се обадих на най-добрата си приятелка Шидзука. Тя беше останала в града по време на празника Обон и явно беше скучала, докато ме нямаше.

– Ще дойдеш ли утре на басейна, Нацуки? Обещах на Рика и на Еми да отида, обаче не харесвам Рика. По-забавно ще е, ако и ти дойдеш. Хайде да отидем заедно на водната пързалка.

– Извинявай, но снощи ми дойде.

– Уф, ама че гадно! Добре тогава, да идем вдругиден на палачинки.

– Екстра!

– Подготвителните курсове започват следващата седмица, нали? Мразя ги, но нямам търпение да видя господин Игасаки. Голям сладур!

Засмях се. Приятно ми беше да си бъбря с Шидзука след раздялата. Изведнъж усетих силен удар по гърба.

– Затвори телефона!

Обърнах се и видях сестра си да стърчи зад мен ядосана. Винаги идва и ме удря по гърба, когато говоря по телефона.

– Извинявай, но сестра ми май иска да говори по телефона.

– Така ли? Добре, тогава до вдругиден!

– До скоро!

Когато затворих, сестра ми каза раздразнено:

– Вдигам температура, когато говориш толкова силно.

– Извинявай.

Тя ме избута от стаята и затръшна вратата. Щеше да мине цяла вечност, преди да излезе. Винаги беше едно и също. Отидох на пръсти в моята стая, стараех се да не вдигам никакъв шум. Сложих си пръстена и го погледнах. Когато правех така, имах чувството, че с Юу имаме общ пръст. Като се замисля, безименният ми пръст наистина изглеждаше странно светъл. Приличаше на тънките пръсти на Юу. Погалих го нежно.

Легнах си с пръстена. Когато затворех очи, виждах открития Космос. Искаше ми се колкото може по-скоро да се върна в онзи непрогледен мрак. Никога не бях виждала планетата Попинпобопия, но започвах да я чувствам като своя истински дом.

В деня, в който започваха летните подготвителни курсове, аз се чудех какво да си облека и накрая се спрях на черна риза. Закопчах я догоре. Беше ми малко топло въпреки късия ръкав. Взех си чантата за училище, пъхнах вътре Пиют и се качих горе. Мама беше в коридора. Намръщи се, като ме видя.

– Какво си облякла? Все едно отиваш на погребение.

– Ами...

– Как може да си толкова мрачна! – въздъхна тя. – И бездруго съм капнала.

Полезно е човек да има кошче за отпадъци у дома. В нашата къща това е моята роля. Когато на татко, мама и Кисе им дойде до гуша и не издържат повече, изсипват всичко в мен.

Мама тъкмо отиваше при съседите, за да занесе най-новия квартален бюлетин, затова излязох с нея.

– Здравей, Нацуки, на подготвителен курс ли отиваш? – подвикна ми съседката. – Толкова си пораснала!

– Не, не е – силно възрази мама зад мен. – Все ще оплеска нещо. За миг дори не мога да я оставя без надзор.

– Не ми се вярва, Нацуки, нали? – попита жената и се извърна към мен.

– Мама е права – отвърнах.

Когато не използвах магическите си способности, наистина бях голямо бреме. Открай време съм непохватна и грозна. Сигурно за хората в този град бебешка Фабрика присъствието ми е голяма мъка.

– Твоята малка Чика обаче е толкова надарена – продължи мама на висок глас. – А това дете е толкова глупаво, не схваща какво се иска от него. Като камък ми е на шията. Кълна се, сили не ми останаха.

Тя ме перна по главата с папката, в която беше бюлетинът. Често ме удря по главата. Казва, че било полезно да ми стръска малко главата, защото съм била много глупава. И понеже тиквата ми била празна, много хубаво дрънчала. Може и да беше вярно. Ударът отекна силно и ясно.

– Гледай я как се облича! Срамота. Никога няма да я оженим, ако изглежда така.

– Вярно е – кимнах.

Жената, която ме беше родила, твърдеше, че съм воденичен камък на шията ѝ, и сигурно беше вярно. Може би дори съществуването ми беше огромна неприятност за тях. Сестра ми казваше, че тръпки я побивали от мен. Била съм толкова безполезен израстък, че се стресирала само като ме погледне.

– Извинете – казах и механично наведох глава.

– О, не, не! Това изобщо не е вярно – произнесе слисано жената.

– Е, трябва да вървя – казах, наведох отново глава, качих се на колелото си и потеглих към курсовете.

– Ама наистина... – чух гласа на мама зад гърба си. – На кого прилича това дете? Със сигурност не на нас.

Земляни (превод Надeжда Розова, корица Люба Халева, 272 стр, цена 24 лeва) е в книжарниците

"Не е зле; струва ми се, че относно теми, които толкова ме бяха обсебили, тази книга е моето завещание" ще каже аржентинеца Хорхе Луис Борхес, когато неговите литературни беседи, проведени в седем вечери в театър Колизей, в Буенос Айрес през 1977-а, са събрани и издадени в сборника Седем вèчери през 1980-а, само 6 години преди смъртта му и 25 години след като е изгубил зрението си (или както ще сподели тук: "... Of God; who with such splendid irony, At one touch granted me books and night")... И да, философските беседи Божествена комедия, Кошмарът, Хиляда и една нощ, Будизмът, Поезията, Кабала и Слепотата наистина обхващат всичко онова, което проникновено е вълнувало Борхес, неслучайно наричан "философ на микроскопичния детайл"... Затова и откъсът по-долу ни връща към втората вечер/беседа Кошмарът – сънищата (и кошмарите) винаги са играли фантастично ключова роля и в емблематичните кратки разкази на Борхес, и в неговата поезия, което неслучайно води и към "жанровия му арест" като майстор на магическия реализъм, както и неслучайно ще го накара да заяви: "На всеки човек посредством съня е дадена една малка лична вечност, която му позволява да види своето неотдавнашно минало и своето скорошно бъдеще"...

Из ВЕЧЕР ВТОРА

Кошмарът

ГОСПОЖИ, ГОСПОДА!

Сънищата са родът; кошмарът – видът. Ще говоря за сънищата и след това – за кошмарите. Препрочетох две книги по психология. Почувствах се доста разочарован. В тях се говори за инструментите на сънищата или за темите на сънищата (ще се върна да обоснова тази дума по-нататък), а не се говори за онова, което бих искал: за удивителното, за странното във факта, че се сънува.

Така, в една книга по психология, която високо ценя, "Съзнанието на човека" (The Mind of Man) на Густав Спилър, се казва, че сънищата отговарят на най-ниското ниво на умствената активност (на мен обаче ми се струва, че това е грешка), и се говори за непоследователността на сънищата, за несвързаността на тяхното съдържание. Искам да припомня за Грусак и възхитителното му изследване "Между сънищата", публикувано в сборника с есета "Интелектуалният път". В края на това изследване (мисля – във втори том) Грусак казва, че е удивителен фактът всяка сутрин да се събуждаме ясно мислещи (да кажем, относително ясно мислещи), след като сме преминали през тази зона на сенки, през лабиринтите на сънищата. Изследването на сънищата включва една особена трудност. Не можем да изследваме сънищата непосредствено. Можем да говорим за спомена от сънищата. И вероятно споменът за сънищата не може да се свърже пряко със сънищата. Един голям писател от XV в., сър Томас Браун, вярваше че нашите спомени за сънищата са по-бедни от прекрасната действителност.

Други, в замяна, вярват, че подобряваме сънищата: ако си мислим, че всъщност сънят е фантастично произведение (аз мисля че той е), вероятно продължаваме да съчиняваме в момента на събуждането и когато, по-късно, го разказваме. Спомням си сега книгата на Дън "Експеримент с времето". Не съм съгласен с неговата теория, но е толкова красива, че си струва да бъде припомнена. Преди това, за да опростя нещата (скачам от книга на книга, моите спомени надделяват над моите мисли), искам да припомня великата книга на Боеций "Утешението на философията", която Данте без съмнение е чел и препрочитал, както е чел и препрочитал цялата литература на Средновековието.

Боеций, наричан "последния римлянин", сенаторът Боеций си представя един зрител на надбягване с коне. Зрителят се намира на хиподрума и от своята ложа вижда конете и състезанието, перипетиите на надбягването, финиширането на един от конете, всичко в своята последователност. Боеций си въобразява и друг зрител, той е зрител на зрителя и зрител на надбягването: това вероятно е Бог. Бог вижда цялото състезание, вижда го в един само вечен момент, в неговата моментна вечност, надбягването с коне, перипетиите, финиширането. Само с един поглед вижда всичко, както вижда цялата световна история. Така комбинира две представи: идеята за свободния избор и идеята за Провидението. Така както зрителят проследява цялото състезание и не му влияе (освен че го вижда в неговата последователност), Бог вижда цялото състезание от люлката до гроба. Той не влияе на това, което правим, ние действаме свободно, но Бог вече знае – нека да кажем това, – Бог вече знае каква ще е нашата съдба. Бог вижда по същия начин световната история, случващото се в световната история; вижда всичко това в един само прекрасен, главозамайващ миг, какъвто е вечността.

Дън е английски писател от ХХ в. Не познавам заглавие по-интересно от това на неговата книга: "Един експеримент с времето". В нея той си представя, че всеки от нас има щастието да притежава една непретенциозна лична вечност: притежаваме тази непретенциозна вечност всяка нощ. Тази нощ ще спим и ще сънуваме, че е сряда. Ще сънуваме, че е сряда или че е следващият ден, или четвъртък, или може би петък, или може би че е вторник... На всеки човек посредством съня е дадена една малка лична вечност, която му позволява да види своето неотдавнашно минало и своето скорошно бъдеще.

Всичко това сънуващият вижда с един поглед, по същия начин, както Бог от своята необятна вечност вижда всемирния ход. Какво се случва, когато се събудим? Случва се, че тъй като сме свикнали с последователността на живота, придаваме повествователна форма на нашия сън, обаче нашият сън е бил множествен и едновременен.

Нека разгледаме един прост пример. Да предположим, че сънувам човек, просто образа на един човек (това е съвсем обикновен сън), и веднага след това сънувам образа на дърво. Когато се събудя, мога да придам на този сън сложност, която той не притежава: мога да мисля, че съм сънувал някакъв човек, който се превръща в дърво, че е дърво. Преиначавам обстоятелствата, започвам да съчинявам.

Не знаем какво точно се случва със сънищата: не е невъзможно по време на сънищата да сме в рая, или пък в ада, може да сме някой, когото Шекспир е нарекъл "онова, което съм" (the thing I am), може да сме ние, може да сме Божествеността. Това се забравя, след като се събудим. Можем да изследваме сънищата само по спомена за тях, по бледия спомен за тях.

Чел съм също Фрейзър, един наистина изобретателен писател, но също и лековерен, понеже, както изглежда, той вярва на всичко, което пътешествениците му разказват. Според Фрейзър диваците не правят разлика между действителност и сън. За тях сънищата са епизод от действителността. Според Фрейзър (или според пътешествениците, които Фрейзър е чел) един дивак сънува, че върви из гората и убива лъв; когато се събужда, мисли, че душата му е напуснала тялото и е убила лъв в сънищата му. Или, ако искаме да усложним още малко нещата, можем да предположим, че е убил съня за един лъв. Всичко това е възможно и, разбира се, тази идея съвпада с разбирането, че децата не различават много добре действителността от съня.

Ще споделя един личен спомен. Един мой племенник, сигурно е бил пет-шестгодишен – моите спомени са доста неточни, – всяка сутрин ми разказваше своите сънища. Помня как една сутрин (той беше седнал на земята) го попитах какво е сънувал. Тъй като познаваше моето hobby, той послушно ми отговори: "Снощи сънувах, че се бях загубил в гората, страхувах се, но стигнах до една полянка, на която имаше бяла дървена къщичка, стълбата се виеше около нея под навес с една врата накрая, от тази врата излезе ти". Прекъсна разказа изведнъж и попита: "Кажи ми, ти какво правеше в тази къщичка?".

За него всичко се случваше едновременно, действителност и сън. Това ни води до друга хипотеза, до хипотезата на мистиците; хипотезата на метафизиците е обратната на тяхната, но може да бъде объркана с нея. За дивака и детето сънищата са част от действителността, за поетите и мистиците е възможно цялата действителност да е сън. Това го казва Калдерон де ла Барка сухо и лаконично: животът е сън. Шекспир го показва образно: "Направени сме от същото дърво, от което са направени и нашите сънища"; по прекрасен начин го казва австрийският поет Валтер фон дер Фогелвайде, като се пита (ще го кажа първо на моя лош немски и после на моя по-добър испански): Ist es mei Leben getraümt oder ist es wahr?, или "Моят живот сън ли е, или истина?". Не е сигурно. Това, без съмнение, ни води до солипсизъм, до подозрението, че има само един мечтател и този мечтател е всеки един от нас. Този мечтател – ако става дума за мен – в този момент ви сънува, сънува и тази беседа.

Седем вèчери (превод Калин Коев, корица Стефан Касъров, 184 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

Да, вероятно знаете (особено ако сте проследили документалния филм Умберто Еко: Библиотеката на света) за гаргантюанската по размери и многообразие лична библиотека на Умберто Еко, която след кончината му бе завещана за ползване от два университета, както вероятно познавате и титаничното чувство за хумор на Еко, което е отговорно за цитати като "Никой не може да е прочел или да прочете всички важни книги." – да, тези негови думи от сборника Кибритчета "Минерва" 1990-2000 (в откъса по-долу) синтезират отношението му и към Света на Книгите, и към Вселената от всичко заобикалящо ни, така както го отразяват есетата (или просто възгледите) от легендарната му рубрика La Bustina di Minerva (списвана за списание Еспресо в продължение на над 30 години, от 1985-а до самия край на живота му през февруари 2016-а)... И да, настоящият том от Кибритчета "Минерва" се фокусира върху втората декада от "живота" на тези есеистични коментари на ежедневието, но както казва Еко: "Човек може да е културен както ако е прочел десет книги, така и ако е прочел десет пъти една и съща книга."...

КОЛКО КНИГИ НЕ СМЕ ПРОЧЕЛИ?

По повод на Салона на книгата в Торино беше проведена анкета сред различни интелектуалци по въпроса кои книги не са прочели никога. Както можеше да се предвиди, отговорите бяха най-разнообразни, но всички анкетирани бяха отговорили, изглежда, без престорен срам. Така открихме, че някои не са чели Пруст, други – Аристотел, трети – Виктор Юго и Толстой или Вирджиния Улф, а за един изтъкнат специалист по библейски въпроси се оказа, че не е прочел никога от край до край "Теологическа сума" на св. Тома от Аквино – и това е съвсем нормално, защото подобни произведения се изчитат педантично от първата до последната страница само от онези, които подготвят критическото им издание. Някои не съжаляват, че не са чели Джойс, други парадират с това, че никога не са чели Библията, без да си дават сметка, че с тези пропуски не се открояват, а се сливат с читателската маса. Джорджо Бока е заявил, че е оставил непрочетени след първите няколко страници както моя последен роман, така и "Дон Кихот", и аз съм преизпълнен с признателност за незаслуженото ми приравняване със Сервантес.

От друга страна, ако се чете прекалено много, както е правил Дон Кихот, мозъкът започва да дава "заето".

По мое мнение тази анкета е била от голям интерес за обикновените читатели. И наистина те (ако са читатели, а не нечетящи хора, които са забравили азбуката) живеят винаги с тревогата, че не са прочели нещо, което според всеобщото мнение е много важно да се прочете; и откритието, че толкова прочути имена признават огромни пропуски, може само да ги успокои.

И все пак в мен остава известно съмнение и боязън, че обикновените читатели може да възприемат тези изявления като снобизъм (мислейки, че анкетираните всъщност са прочели тайно това, за което се преструват, че не са чели). В този случай обикновените читатели не само няма да преодолеят комплекса си за малоценност, а дори ще го увеличат, защото ще открият, че са изключени от бройката на избраниците, които могат да кажат, без да се срамуват, че не са чели никога Д'Анунцио, и няма да бъдат считани по тази причина за троглодити.

Затова бих желал да успокоя обикновените читатели, доказвайки, че е вярно, че всички тези анкетирани наистина не са чели тези книги (и още много други), и прибавяйки, че ако аз трябваше да отговоря на този въпрос, щях да шашна самия себе си, изброявайки безсмъртните произведения, с които никога не съм имал интимно вземане-даване.

Нека погледнем това, което си остава най-богатият набор от литературни творби – речника "Бомпиани" на литературните произведения, – като оставим настрана томовете, посветени на авторите и на персонажите. Изданието, което може да се намери понастоящем в книжарниците, наброява 5450 страници. Като изчислим на око, че на всяка страница има средно по три произведения, получаваме 16 350 произведения. Това ли са всички написани някога книги? В никакъв случай. Достатъчно е да прелистим каталог на антични книги (или картотеките на голяма библиотека), за да се заринем в заглавия от всякакъв род и по най-различни теми, които речникът "Бомпиани" не отчита, иначе щеше да заеме не пет хиляди, а петдесет хиляди страници. Подобен речник отчита произведенията, които отговарят на канона, тоест онези книги, които културата помни и счита за съществени за човека с добра култура. Другите остават (заслужено или не) запазен периметър за специализирани учени, ерудити, библиофили.

Колко време е нужно, за да се прочете една книга? Говорейки все така от гледна точка на обикновения читател, който посвещава на четенето само няколко часа на ден, бих предвидил за средно голямо произведение поне четири дни. Вярно е, че за да се прочете Пруст или Тома от Аквино, са нужни месеци, но има шедьоври, които се четат за един ден. Затова нека се придържаме към усредненото време от четири дни. Четири дни за всяко произведение, включено в речника "Бомпиани": това прави 65 400 дни. Разделете ги на 365 и ще получите почти 180 години. Разсъждението е безупречно. Никой не може да е прочел или да прочете всички важни книги.

И е излишно да твърдим, че ако трябва да се избира, поне Сервантес трябва да се прочете. Откъде накъде? Ами ако за читателя са много по-важни и неотложни "Хиляда и една нощ" (всички приказки) или "Калевала"? Освен това не се взема под внимание фактът, че по-закоравелите читатели, когато харесват някоя книга, я препрочитат многократно през годините, и онези, които са препрочели четири пъти Пруст, са отнели безброй часове от времето за четене на други книги, вероятно по-маловажни от тяхна гледна точка.

Така че читателите няма за какво да се тревожат. Човек може да е културен както ако е прочел десет книги, така и ако е прочел десет пъти една и съща книга. Би трябвало да се тревожат само онези, които никога не четат книги. Но именно по тази причина те са единствените, които никога няма да имат тревоги от този род.

1997

Кибритчета "Минерва" 1990-2000 (превод Ина Кирякова, корица Боряна Красимирова, 336 стр, цена 24 лева) е в книжарниците

Представянето на Кибритчета "Минерва" 1990-2000 е на 14 май в Umberto & Co. от 18:30

"Ако наистина възниква нещо ей така, отникъде – каза най-сетне Букка, – значи всичко на този свят е възможно и ние наистина можем да станем велики хора, но трябва и да имаме велики мисли, а за тях нямаме семена." ще каже Букка Сангама, вторият цар на митичния град-царство Биснага, покълнало от магични семена в новия роман Градът на победата от Салман Рушди, сякаш за да намигне, че великите мисли "покълват" от чудотворни книги... Да, петнадесетият роман (в откъса по-долу) от Рушди приема формата на мистичен древноиндийски епос, само за да пренапише сатирично историята на Индия (което, така или иначе, се случва, ако следите отблизо новинарските хроники от страната)... Да, Салман се завръща в "своята" Индия, която хем прилича на онази от Родените в полунощ, хем коренно се различава от нея... Тази Индия, в която богинята, вселила се в тялото на дете, Пампа Кампана носи образа на чудотворието (от "нейните" вълшебни семена покълва града-царство Биснага) и символа за равноправието на жените в един патриархален свят (има и доста исторически препратки, следете Историята) в продължение на 247 години (колкото живее Пампа Кампана)... Тази Индия, която "може да служи както на мира, така и на войната"...

2

След като пристигнали на определеното място и разпръснали семената – с огромно недоумение и плаха надежда – двамата братя Сангама се покатерили на върха на високо възвишение от огромни канари и бодливи храсти, които раздрали дрехите им, и седнали в късния следобед да чакат и да наблюдават. След повече от час забелязали, че въздухът започва да трепти като в най-горещите часове на най-горещите дни, и сетне пред изумените им погледи чудодейно започнал да се оформя град: каменните постройки на централната му част изникнали от каменистата почва заедно с внушителния царски дворец и първия голям храм. (Храмът завинаги останал известен в историята като Подземния храм, защото се появил изпод земята, а също и като Маймунския храм, защото от мига на появата му в него гъмжало от дългоопашати сиви маймуни от породата Hanuman langur, които си подвиквали една на друга и дрънчали с многобройните звънчета, а и защото до портата на храма се издигала статуя на бог Хануман.) Появили се тези и още много други сгради, обгърнати от древно величие и обърнати към двореца и Царския квартал, който се простирал в далечния край на дългата търговска улица. В покрайнините на града скромно изникнали и жилищата на обикновените хора, изградени от кирпич, дърво или изсъхнала кравешка тор.

*

(Бележка за маймуните: Полезно е да отбележим, че маймуните ще играят важна роля. в историята на Пампа Кампана. Още в първите стихове върху страниците пада сянката на могъщия бог Хануман, а неговата сила и смелост са главните особености на Биснага, реалния приемник на легендарното царство Кишкиндха. Впоследствие обаче ще се изправим пред други маймуни, зли същества. Но да не изпреварваме събитията. Просто отбелязваме дуалистичната, бинарна същина на мотива с маймуните в това произведение.)

*

В онези първи мигове градът все още не бил жив. Той се разраснал в сянката на голите скалисти възвишения и приличал на бляскаво космополитно селище, напуснато от жителите си. Богатите имения с каменни основи и изискани постройки от тухли и дърво с множество колонади нямали обитатели, покритите сергии на пазара били празни и очаквали появата на цветари, месари, шивачи, търговци на вино и зъболечители; в квартала на червените фенери имало бордеи, но още нямало блудници. Реката течала бурно между бреговете в очакване на перачите и перачките да се заемат със своята работа и да настане оживление, което да изпълни това място със смисъл. В Царския квартал огромният Дворец на слоновете с неговите единайсет арки очаквал своите обитатели с дълги бивни и солидни изпражнения.

Животът започвал и стотици – не, хиляди – мъже и жени се появили от кафявата земя, отърсили дрехите си от пръстта и се стекли в града във вечерния бриз. Улични кучета и мършави крави също започнали да се шляят по улиците, дърветата се раззеленили и разцъфнали, в небето кръжали папагали и гарвани. На брега на реката заработили перачите, слоновете затръбили в своята внушителна обител, а на портата на Царския квартал застанали стражи – и то жени! Край крепостните стени на града се появил военен лагер, внушителна военна база със страховита многохилядна войска от хиляди току-що дошли на бял свят хора, снабдени с подрънкващи брони и оръжия, а също слонове, камили, коне и обсадна техника: тарани, требушети и други подобни.

– Сигурно така се чувстват боговете – казал на брат си Букка Сангама с треперещ глас. – Такова творение е по силите само на боговете.

– Сега трябва ние да станем богове и хората да ни се кланят – отвърнал Хукка и вдигнал поглед към небето. – Ей там, виждаш ли, това е нашият баща Луната.

– Не – поклатил глава Букка. – Няма да ни се получи.

– Великият Лунен бог, нашият предтеча – започнал да си измисля Хукка, – имал син на име Будха. По-късно, след няколко поколения, в рода ни се появил царят потомък на Лунната династия. Пуруравас. Така се казвал. Той имал двама синове, Яду и Турвасу. Някои твърдят, че синовете били петима, но според мен двама са предостатъчно. А ние сме синове на синовете на Яду. Следователно сме потомци на славната Лунна династия като великия воин Арджуна от епоса "Махабхарата" и дори като бог Кришна.

– И ние сме петима – казал Букка. – Петима Сангама като петимата синове на Лунния цар: Хукка, Букка, Пукка, Чукка и Дев.

– Може би, но според мен двама са достатъчно – настоя Хукка. – Братята ни не са благородни хора. Те са непочтени. Недостойни. Но ти имаш право, трябва да решим какво да правим с тях.

– Хайде да идем да разгледаме двореца – предложил Букка. – Дано вече да има много слуги и готвачи, не само празни стаи. И дано леглата да са меки като облаци, а в женското крило да ни очакват невиждано красиви съпруги. Трябва да празнуваме. Вече не сме пастири.

– Но кравите остават важни за нас – подчертал Хукка.

– Имаш предвид метафорично, нали? – попитал Букка. – Защото не възнамерявам да доя крави.

– Да – отвърнал Хукка Сангама. – Разбира се, че метафорично.

Двамата се умълчали за известно време, обзети от благоговение пред творението си.

– Ако наистина възниква нещо ей така, отникъде – каза най-сетне Букка, – значи всичко на този свят е възможно и ние наистина можем да станем велики хора, но трябва и да имаме велики мисли, а за тях нямаме семена.

Мислите на Хукка се насочили в друга посока.

– Ако можем да отглеждаме хора като тапиока – разсъждавал той, – няма да има значение колко войници губим в битка, защото на тяхно място ще се появят много други, а ние ще бъдем непобедими и ще завладеем целия свят. Тези няколко хиляди са само началото. Ще отгледаме хиляди жители, може би дори милион, а също и един милион войници. Останаха ни много семена. Не сме използвали и половината от чувалчето.

Букка се замислил за Пампа Кампана.

– Тя много говори за мир, но ако наистина иска мир, защо ни накара да създадем тази армия? – питал се той. – Мир ли иска всъщност, или копнее за мъст? За отмъщение заради смъртта на майка си.

– Вече зависи от нас – отговорил Хукка. – Войската може да служи както на мира, така и на войната...

Градът на победата (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 392 стр, цена 25 лева) е в книжарниците