My Mir
"Разбрахме се без думи. Без да се разбираме. Но бяхме споделили частица време, която иначе щеше да потъне във вечността." – тези думи принадлежат на разказа Без Думи от дебютния сборник Вода за гледане на Гергана Гълъбова... И наистина, съществува негласно разбирателство, че когато погледнеш към Вода за гледане ще откриеш реалност, която не е съвсем тази, която гледат очите ти – независимо дали става дума за полароид, който "вижда" и проявява чужди снимки (като в разказа Без Думи по-долу), или за жена, която вижда морето за първи път, или пък за хора, които виждат изцелението на нещастието си в обезкостяването си... Абсурдни, сюрреални или пък напълно реални, историите във Вода за гледане трябва да бъдат разказани или споделени, защото иначе просто ще потънат във вечността...
Без Думи
Намерих фотоапарат в кофата пред блока. Беше закачен отстрани на капака, сякаш оставен, за да бъде взет. Както оставяха понякога обувки или храна. Приех поканата. Беше стар, но изглеждаше запазен. Полароид. Празен. Трябваше да разбера дали работи. Тогава щях да реша да го продам ли, или да си го запазя.
На следващия ден, като се прибрах от работа, минах да купя фотохартия. Оказа се много по-скъпа от лентите, на които бях свикнала. Но пък ми изглеждаше по-логично да изпробвам фотоапарата, отколкото да го нося на диагностика. Все пак беше в приличен вид. Заредих го и веднага щракнах едно от цветята си. Светкавицата се задейства (добър знак) и фотоапаратът изплю снимката. Имах чувството, че се проявява вечно. Оставих я на библиотеката и влязох да се къпя.
Бързо я забравих. Като отивах за чаша вода обаче, погледът ми неволно се спря върху фотографията. Бе се проявила перфектно – цветовете бяха сравнително ярки, не прекалено светли. Само дето не беше на моето цвете. Беше друго – по-голямо и цъфтящо на фона на много по-обширна и значително по-подредена стая. Взех фотоапарата и отидох пред огледалото. Снимах. Отново познатата светкавица, последвана от бавното изплюване на бялата снимка. Седнах на леглото и я наблюдавах как се проявява. Погледнах отново снимката на другото цвете, за да се уверя, че не си въобразявам. Не, това положително изглеждаше като чуждо цвете в чужд дом. Имах чувството, че някой ме следи. Сякаш заедно с полароида бях прибрала непознат човек в дома си.
Тази нощ явно нямаше да се спи. Очертанията започнаха да се проявяват – фигура на човек в огледало. Успокоих се. Аз бях фигура в огледало. Отпуснах се назад в леглото. Ето, появяваше се и нещо като легло отзад. Оставаше само да си проличат цветовете и да видя че... не бях аз. Огледалото на снимката висеше на синя стена, а рамката му беше бяла – моето огледало беше закрепено за вратата на гардероба. Другият носеше анцуг и тениска (аз бях облечена с потник и къси панталонки), а лицето бе закрито от ярката светкавица.
Ако не бях купила фотохартията, щях да предположа, че има някакъв странен проблем с нея, но всичко това беше далеч отвъд нормалното. Не че би било нормално стар пълнител да има чужди снимки. Оставаше да се окаже обладан предмет, който ме е свързал с демон. Или пък камерата краде души, отпечатва ги и сега си комуникирам с хора, заклещени в обектива. През ума ми минаха всякакви фантастични сценарии, които не звучаха напълно неправдоподобни на този етап. Силно се надявах да не се намирам в сюжет на филм на ужасите.
Колкото и да разсъждавах, не успях да измисля друг изход от ситуацията, освен да продължа да снимам. Можех да изхвърля фотоапарата през прозореца и да го гледам как се разбива долу (като се надявам, че не съм се забъркала наистина с демон). Но това нямаше да ме отърве от усещането за чуждо присъствие. Затова продължих. Снимах обувките в коридора – получих снимка на дрехи. Ако предишните снимки следваха някаква логическа последователност и донякъде изглеждаха като отговор на моите, то тази рязко прекъсна хоризонта на очакване. Оставаха само десет кадъра в пълнителя. Трябваше да ги оползотворя ефективно. Помислих за момент и взех един лист. Написах "Какво става?" и снимах. Получих снимка на замъглено огледало с нарисувана въпросителна. Що за отговор беше това? Ако изобщо имаше човек отсреща и той също получаваше моите кадри, може би още не се бе сдобил с въпроса. Отидох в банята. Опитах се да замъгля огледалото с дъх и да нарисувам удивителен знак, но той изчезваше прекалено бързо. Взех едно червило и повторих опита си. В отговор получих снимка на асансьор. Приличаше доста на този в нашия вход. Вратата му беше синя, а тази на нашия – керемидена. Беше тъмно и не исках да излизам. Особено сега. Щях да умра от страх (ако не ме убиеше друго). Дори двете стаички вкъщи ми се струваха твърде големи. Имаше прекалено много места, където можеше да се скрие някой непознат – в гардероба, под леглото, зад вратите, зад пердето. Лесно се притичваше от едното място до другото. А ако имах работа с демон, може би дори не беше нужно да се крие. Той би бил постоянно и невидимо присъствие. Но нямаше демон, защото фотоапаратът не беше обладан.
Повтарях си това изречение, докато правех следващата снимка. Отново написах на един лист "Кой си ти?". Надявах се думите да се виждат и да не избледняват при проявяването. Получих снимка на друга фотография, поставена върху асфалт. Цветето ми. Или поне това, което очаквах да изплюе фотоапаратът, след като щракнах растението в стаята ми. Снимах си краката. Не мислех какво ще получи моят събеседник, исках да видя какво ще ми покаже. Кофа за боклук. Приличаше страшно много на тази пред блока. Излязох на балкона и снимах площадката. Светкавицата проблесна, изплю кадър – предишната снимка, поставена върху кофата. Огледах улицата. Не се виждаше жива душа. Провикнах се. Никакъв отговор. Не знаех колко кадъра ми остават, щракнах още веднъж и се надявах да излезе снимка. Кофата за смет отстрани. Натиснах копчето отново, но фотоапаратът издаде само звук. Това беше. С това разполагах. Десет парчета фантастичен пъзел. Седнах на дивана и започнах да ги разглеждам отново. Първо всяка снимка поотделно, после по двойки. Подреждах ги една до друга, разменях местата им. Сякаш можеха да ми покажат нещо ново. Някаква скрита истина.
Заспах. Не го бях планирала, но умората явно ме бе преборила по някое време. Събудих се призори. Небето се проясняваше, но слънцето още не беше пробило хоризонта. Облякох се – изглеждаше достатъчно светло, че да не ме е страх да изляза. Взех полароида и снимките със себе си. Пъхнах лист и химикалка в джоба си за всеки случай.
Около кофата нямаше разпилени снимки, беше пълна само с чували и някакви единични боклуци. Закачих фотоапарата там, откъдето го бях взела. Имах намерение да изхвърля снимките, но вместо това взех тази с въпросителната и написах "Кой си ти?" на гърба ѝ. Другите прибрах в джоба на суитшърта. Не знам защо ги задържах.
Отидох на работа. Цял ден мислех за полароида, закачен на кофата. Не знаех дали постъпих правилно, като го върнах. Но ме беше страх да го задържа. Скоро щях да изхвърля и снимките. Защо изобщо ги прибрах? Трябваше да ги метна в кофата.
Постепенно спрях да мисля за случилото се. След няколко дни съвсем се бях отърсила от чувството, че някой ме наблюдава. В края на седмицата всичко беше нормално. Толкова нормално, че щях да подмина снимката. Намерих я подпряна на кофата. За малко да падне вътре, като изхвърлях боклука. Отзад беше написано "Ти?". Чуждите снимки още си стояха в суитшърта. Извадих тази с огледалото и написах "Ти". След няколко дни снимките ми бяха наредени до кофата на асфалта. Оставих чуждите фотографии в купчинка на същото място.
Разбрахме се без думи. Без да се разбираме. Но бяхме споделили частица време, която иначе щеше да потъне във вечността.
Вода за гледане (корица Лиза Викторова, 88 стр, цена 14 лева) е в книжарниците
Срещата с Гергана Гълъбова през Вода за гледане е на 17 май в Топлоцентрала | 20:00
"Всъщност трябва само да се промени начинът ни на мислене и всички ще можем да оживеем" – тези думи на стеногледеца Ло Дзи на финала на втората част Тъмна гора от трилогията Земното минало на китайския фантаст Лиу Цъсин осигуриха лъч Надежда за това, че Залезът на Човечеството все още е далече, въпреки че Цъсин поставя концептуално финала и на двата тома Трите тела и Тъмна гора със залез... Сега, обаче, е време за епичния финал/залез на Земното минало – романът Безсмъртната смърт отправя поглед към няколко различни варианта на човешкото Бъдеще (преминавайки през куп епохи и кризи), към няколко различни варианта на човешкото Мислене (дори изпраща човешки мозък на среща с Трителяните в Космоса) само и само за да стане ясно (като в откъса по-долу), че: "В достатъчно дълъг времеви отрязък животът е много по-силен от скалите и метала, много по-мощен от ураганите и вулканите"...
ГОДИНА 1 ОТ КРИЗАТА
Из ОПЦИЯТА ЖИВОТ
Ян Дун искаше да се спаси, макар и да знаеше, че надежда почти няма.
Стоеше на терасата на последния етаж на контролния център, откъдето спреният ускорител с обиколка двайсет километра се виждаше в пълен размер. Противно на обичайната практика, той не беше построен под земята, а в бетонна шахта на повърхността. На залезната светлина изглеждаше като огромна точка.
Точка на какво? Дано да е само на физиката.
Навремето Ян Дун беше вярвала, че колкото и грозни да са животът и светът, някъде на границите с микро- и макроравнището те са съвършени, а видимият свят е просто мехурче, носещо се по прекрасния океан. Сега обаче излизаше, че видимият свят е красивата повърхност, докато обвитият в него микросвят и обвиващият го макросвят са много по-хаотични и грозни от него.
Колко страшно беше това!
Всъщност тя просто трябваше да спре да мисли за тези неща. Можеше да продължи да живее и без физика, да се преориентира към някоя професия без връзка с досегашните ѝ занимания, да се омъжи, да създаде семейство и да прекара спокойно живота си като всяка друга жена. Разбира се, за нея това щеше да е само половин живот. Оставаше и проблемът с майка ѝ. По една случайност Ян Дун беше открила в компютъра на Йе Уън-дзиѐ криптирани файлове с необичайно висока степен на защита. Любопитна, тя веднага забеляза, че разкриптираните документи са само изтрити, без да са унищожени със софтуер за заличаване на файлове. Като повечето възрастни хора майка ѝ не разбираше много от компютри и интернет, затова не знаеше, че данните от твърдия диск лесно могат да бъдат възстановени дори след пълно форматиране. Тогава Ян Дун за пръв път в живота си направи нещо скришом от майка си – възстанови част от изтритите данни. Излезе огромно количество информация, което тя чете цели няколко дни и така узна тайната на Йе Уън-дзие и Трителия.
Това едва не я срази. Майка ѝ се оказваше съвсем друг човек, при това такъв, какъвто Ян Дун дори не беше вярвала, че е възможно да съществува. Не смееше да повдигне въпроса пред нея и никога нямаше да посмее, защото по този начин майка ѝ щеше да се преобрази завинаги. Ако оставеше тайната ѝ на мира и просто се преструваше, че тя си е все същият човек, животът можеше да продължи. Разбира се, за Ян Дун това също щеше да е само половин живот.
Да живееш само наполовина, всъщност не е кой знае колко лошо. По нейни наблюдения значителна част от хората в нейното обкръжение водеха тъкмо такъв живот. Стига само да умееш да забравяш и да се приспособяваш, можеш да живееш спокойно, дори щастливо и само с половин живот.
Двете неща заедно обаче правеха един цял живот.
Опряна на парапета, Ян Дун се взираше в бездната под себе си със смесица от страх и омая. В този момент усети как перилата под ръцете ѝ се разклатиха и мигом се отдръпна като ударена от ток. Не смееше да остане повече, затова се обърна и влезе в контролния център.
Вътре се намираха терминалите на суперкомпютъра. Допреди няколко дни те бяха напълно изключени, но в момента някои от тях отново светеха, което донесе известна утеха на Ян Дун, макар да знаеше, че центърът вече обслужва друг проект. Суперкомпютърът не беше директно свързан с ускорителя на частици, с него само се анализираха резултатите от опитите.
Единственият човек в залата беше младеж с широки яркозелени очила, които му придаваха доста особен вид. Той се изправи веднага щом видя Ян Дун. Наложи се тя да му обясни, че е дошла само да си прибере някои неща. Щом разбра коя е, Зелените очила настоя да ѝ разкаже за настоящия проект на суперкомпютъра.
Изготвяше се математически модел на промените на Земята чрез симулация на миналите и бъдещите изменения в състоянието на планетната повърхност. За разлика от предишни подобни проекти, този съчетаваше биологични, геологични, атмосферни, океаноложки, астрономични и още много други въздействащи фактори. Зелените очила включи няколко големи екрана. Вместо познатите математически таблици и криви върху тях изскочиха цветни изображения с вид на континенти и океани, гледани отвисоко. Той размърда вещо мишката и увеличи няколко участъка, на които имаше гори или реки. Усещането, че природата е проникнала там, където доскоро са властвали само абстрактни данни и теории, беше неочаквано освобождаващо за Ян Дун.
След като изслуша презентацията на Зелените очила, тя събра нещата си и любезно се сбогува. Когато се обърна към вратата, усети, че той продължава да се взира в нея. Ян Дун беше свикнала с тези погледи, те не я отвращаваха, напротив, приятни ѝ бяха, действаха ѝ като слънчеви лъчи през зимата. Внезапен порив за общуване я накара да се обърне пак към него.
– Вярваш ли, че има Бог?
Ян Дун сама се изненада от думите си, но се успокои, като се замисли, че въпросът ѝ все пак не е твърде неочакван предвид провежданата на това място симулация. Зелените очила обаче зяпна объркан и остана така дълго време, преди да отговори предпазливо:
– Бог в какъв смисъл?
– Ами Бог – отсече Ян Дун просто, завладяна за пореден път от усещането за умора, което потискаше всичко останало. Нямаше сили да обяснява.
– Не.
– Само че – отвърна тя, като посочи континентите и океаните на екрана – физичните параметри на необходимите условия за живот са прекалено конкретни. Например водата се намира в течно състояние само в много тесен температурен диапазон. Това е още по-видимо от космологична гледна точка. Ако при Големия взрив се беше получило разминаване на параметрите само с една квадримилионна, нямаше да съществуват тежките елементи, следователно нямаше да има живот. Това не е ли явен белег за наличието на интелигентен дизайн?
Зелените очила поклати глава.
– За Големия взрив не знам, но условията за живот изобщо не са каквито казвате. Планетата е родила живота, след това животът е променял планетата. Настоящата околна среда е резултат от взаимодействието между двете.
Той се замисли за малко, после хвана мишката и каза:
– Да направим симулация.
На единия екран се появи страница за настройки, препълнена с какви ли не прозорци, но когато Зелените очила махна отметката от най-горното квадратче, всички те избледняха.
– Махнахме опцията живот. Да видим сега как би изглеждала Земята в настоящия момент, ако животът не се беше зародил. Това ще е само приблизителна картина, иначе би отнело твърде много време.
На един от терминалите Ян Дун видя, че суперкомпютърът заработи с пълна мощност. Тези гиганти изразходваха енергия колкото малък град, но въпреки това тя не възрази срещу демонстрацията на Зелените очила. На екрана се появи новообразувала се планета с все още нажежена до червено повърхност като току-що изваден от пещ въглен. Времето се отмерваше на епохи от геохронологичната скала. Планетата постепенно се охлаждаше, цветовете и линиите по повърхността ѝ се променяха. Всичко това имаше хипнотизиращ ефект. След няколко минути тя стана оранжева и на екрана изникна надпис, че симулацията е приключила.
– Това са възможно най-груби изчисления, прецизната симулация би отнела цял месец – отбеляза Зелените очила и размърда мишката.
Гледната точка се спусна от Космоса към планетната повърхност, прекоси широка пустиня, прелетя над чудати стълбовидни масиви, после премина над обширна долина без видимо дъно и над кръгла депресия като метеоритен кратер.
– Къде е това? – попита Ян Дун объркана.
– Ами на Земята. Без живот повърхността ѝ в момента би изглеждала по този начин.
– Ама... къде са океаните?
– Няма океани, няма реки, всичко е сухо.
– Искаш да кажеш, че без живот на Земята нямаше да има дори течна вода?
– Действителната ситуация навярно би била още по-стъписваща, това тук е само груба симулация, но тя дава добра представа за въздействието на живота върху състоянието на планетата.
– Ама...
– Сигурно смятахте, че животът е просто един тънък, мек и рехав слой върху земната повърхност?
– А не е ли?
– Пропускате силата на времето. Ако множество мравки пренасят неспирно камъчета с големината на оризови зрънца, за един милиард години могат да изравнят планината Тайшан. В достатъчно дълъг времеви отрязък животът е много по-силен от скалите и метала, много по-мощен от ураганите и вулканите...
Безсмъртната смърт (превод Стефан Русинов, корица Виктория Стайкова, 792 стр, цена 34 лева) е в книжарниците
Да, този февруари маркира 120 години от рождението на Светослав Минков – писател-странник, който обяснява Света чрез други, непознати светове и може би, затова, останал самият той относително непознат... Писател-странник, заради когото съществуват понятия като българска научна фантастика и българска утопична, абсурдистка литература... Писател-странник, чието творчество е осветено хронологично тук по идея на Владимир Полеганов, включил концептуално в настоящата антология разкази от първите сборници Синята хризантема (1922-а, като едноименният разказ ви очаква по-долу), Часовник (1924), Огнената птица (1927), Игра на сенките (1928), Къщата при последния фенер (1931), Автомати (1932), Дамата с рентгеновите очи (1935), Разкази в таралежова кожа (1936) до по-късните творения от Гост (1938), Маймунска младост (1942) и Паноптикум (1966)... Писател-странник, който за българската литература може да бъде онова което неговия герой Вечер (от разказа по-долу) къта в своя портфейл – онази синя хризантема, най-ценното...
Синята хризантема
Ние бяхме трима. Аз, Пиявицата и Вечер. Събирахме се в кръчмата на Стамо Слепия, където до късен час играехме на карти. И там прахосвахме почти всичките си пари. Защото ние не се задоволявахме с малки суми. На една карта например всеки един от нас трябваше да заложи поне двайсет лева. Това беше в началото на играта. А после, когато виното разпалеше главите ни, ние слагахме и по петдесет, и по сто лева даже. Но аз не печелех, нито Пиявицата. Всичките ни пари обираше Вечер, който с една удивителна виртуозност владееше това пагубно изкуство на картите. Вечер страдаше от туберкулоза в гръбнака и беше толкова гърбав, че когато играехме, само главата му се показваше над масата. Върху неговото жълто лице изпъкваха две грамадни черни очи, които хищно проблясваха при най-малкия успех от наша страна. И този блясък на очите му неволно ни обезкуражаваше, ние губехме нишката на играта. Тогава той ехидно почваше да се смее и току изведнъж чувахме неговия пресипнал глас да крещи:
– Асо, купа деветка, поп спатия! – И той печелеше.
Но аз и Пиявицата отдавна му крояхме примка. И една нощ той изгуби. Изгуби всичките си пари. Нас ни радваше това, ние непрестанно подигравахме Вечер.
Той мълчеше. Очите му горяха от злоба и ярост. А когато подигравките стигнаха крайната точка на всяка търпимост, лицето му почервеня от гняв, той удари с ръка по масата и каза:
– Да видим! Не се знае още кой е победителят!
– Но ти нямаш пари! – извика Пиявицата. – Ти нямаш възможността да играеш!
– Как? Аз ще заложа друго, ще заложа най-скъпото, което имам! – отвърна той и бръкна в джоба си.
Ние, разбира се, очаквахме да видим някаква скъпоценност, нещо такова, което би струвало пари. Но голямо беше разочарованието ни, когато Вечер извади от малкия си кожен портфейл една синя увехнала хризантема.
– Ха-ха-ха! – засмях се аз. – Та тя не струва и два лева!
– Това ли ти е най-скъпото? – попита Пиявицата.
Но Вечер ни погледна с такава ненавист, очите му блеснаха така страшно, че ние въпреки желанието си продължихме играта. Но Вечер и този път изгуби. Аз спечелих хризантемата, която нямаше никаква цена за мен. И бих я върнал обратно на Вечер, ако една условност не ръководеше винаги играта ни: да не се отстъпва нито частица от онова, което се спечели. И може би затова Вечер ме изгледа така безпомощно и убито, когато аз прибрах синята хризантема.
И от тази нощ ние станахме врагове. Той ме ненавиждаше, аз знаех. Това личеше в неговия поглед. Но все пак ние продължавахме да се събираме в кръчмата и да играем на карти. И Вечер губеше, винаги губеше. Защото аз и Пиявицата му скроихме хубава примка. До каква хитрост обаче бяхме прибегнали ние, за да печелим, това аз никога няма да кажа. Бих изложил и себе си, и приятеля си.
А една нощ Вечер не дойде. Не дойде и на следната нощ. Научихме, че бил болен. Приятелският дълг ни налагаше да отидем при него, но аз се страхувах. Може би моето присъствие щеше да събуди у него неприятния спомен за хризантемата. И аз нямаше да отида, ако Пиявицата не ме завлече насила.
Моите опасения се оправдаха. Когато Вечер ме видя, скочи от кревата си и извика:
– Мерзавец, махай се оттук!
– Но слушай, Вечер – казах аз, – не ми се сърди! Ти знаеш, че...
– Махай се оттук! – изкрещя отново той и грабна ножицата, която лежеше на нощната му масичка.
И аз излязох из стаята.
После Пиявицата ми съобщи, че Вечер бил тежко болен и че всяка надежда за оздравяване била изгубена.
И наистина той умря. Умря няколко дена след горната случка.
И ние останахме двама. Аз и Пиявицата. Но в кръчмата отивахме пак и продължавахме играта си на карти. И печелеше ту единият, ту другият. Така че загубите не се чувстваха. Веднъж изпихме повече вино. Почнахме да залагаме големи суми. И аз печелех. Два или три часа играта беше на моя страна. Но после един фатален обрат и... Пиявицата взе касата.
Аз губех. Но за поддържане на настроението непрестанно пълнех чашата си с вино. И ядосан и разгорещен, удрях карта след карта върху масата. Но това не помагаше. Пиявицата, доволен от обстоятелството, че печели, сипеше по мой адрес хиляди оскърбителни подигравки, смееше се подло и ехидно. И по едно време, стори ми се, че този смях съм го чувал някога. Обърнах се към него, но от уплаха и ужас изпуснах картите. Срещу мене седеше Вечер. Очите му, както в онези дни, горяха от злоба и ярост, той шепнеше:
– Продължавай, продължавай да играеш!
И аз продължих играта, защото неговият глас повеляваше. Аз губех, оставаха ми само няколко лева още. И тогава Вечер громко се разсмя и кресна:
– Залагай синята хризантема!
Аз не знаех какво да правя. Нима синята хризантема щеше да ме спаси? Нима синята хризантема нямаше да ме погуби, както погуби и него някога?
Аз извадих хризантемата и я заложих. А после не знам какво стана. В ушите ми отново звънна смехът на Вечер, аз пълнех чашите една след друга, пиех и така съм заспал.
А на сутринта, когато се събудих, кръчмарят ми съобщи, че Пиявицата полудял. И в своето безумие той разказвал, че снощи в играта на карти спечелил от Вечер една синя хризантема.
1922 г.
Разкази (корица Кирил Златков, 456 стр, цена 30 лева) е в книжарниците
Литературният маршрут Светослав Минков – диаболистично, фантастично или реалистично е на 27 септември | 18:30, тръгване от улица Вишнева 16Б, вътрешния двор на къщата на Светослав Минков
"Самотен. Но не и в смисъл на сам... А самотен в смисъл на усамотение. В смисъл да не му се налага да вижда себе си, да не му се налага да вижда себе си така, както изглежда в очите на другите." – да, с подобни думи Пол Остър описва живота и смъртта на своя баща Самюъл Остър в първата си мемоарна книга Изобретяване на самотата. И ако не се случва често писатели да намират Пътя към голямата литература с мемоарна книга (2022-а маркира 40 години от излизането на Изобретяване на самотата), то няма нищо случайно в това, че Пол Остър започва дългата си авантюра с литературата именно с интимно и искрено мемоарно изследване на отношенията баща-син – да, повечето негови герои ще бъдат с липсващи или "невидими" бащи както Изобретяване на самотата е книга в две части – Портрет на един невидим човек и Книгата на паметта... Да, теми като загубата, самотата, отсъствието, паметта и (не)случайността на съдбата вечно ще глождят съзнанието на Остър, така както в откъса от Портрет на един невидим човек по-долу ще попаднем "заключени във вселена, която няма нищо общо със смъртта, в която смъртта никога не може да проникне"...
В гардероба в спалнята на баща ми попаднах на няколкостотин снимки – едни прибрани в избелели кафеникави пликове, други прикрепени към черните страници на изкорубени албуми или пръснати поединично из чекмеджетата. От начина, по който са били съхранявани, си личеше, че никога не ги е поглеждал и вероятно дори е забравил за тяхното съществуване. Един много голям албум със скъпа кожена подвързия и златни букви върху предната корица – "Това е нашият живот: семейство Остър" – беше напълно празен. Някой, по всяка вероятност майка ми, навремето си е направила труда да го поръча, но след това нехайно е забравила да го попълни.
Като се върнах вкъщи, изсипах снимките, бях така запленен от тях, че възхищението ми граничеше с мания. Според мен бяха неотразими, безценни, досущ като свещени реликви. Изглеждаха, сякаш ще могат да ми кажат неща, за които никога не съм подозирал, или да ми разкрият някоя дълбоко потулена истина, затова започнах да ги разглеждам съсредоточено, поглъщайки и най-дребния детайл, и най-недоловимата сянка, докато в един момент всички тези образи станаха част от мен. Не исках нищо да се изгуби.
Смъртта отнася със себе си тялото на човека. Приживе човек и неговото тяло са синоними; в смъртта има човек, има и тялото му. Ние казваме "Това е тялото на Х", сякаш това тяло, което навремето е било самият човек, не нещо, което го е представлявало или му е принадлежало, а самият човек, наречен Х, изведнъж губи значение. Когато някой влиза в стаята и вие се ръкувате с него, нямате усещането, че се ръкувате с ръката му или че се ръкувате с тялото му, а че се ръкувате с него. Смъртта променя това. Това е тялото на Х, а не това е Х. Синтаксисът е съвсем различен. Сега говорим за две неща вместо за едно, загатвайки, че човекът продължава да съществува, но само като идея, грозд от образи и спомени в съзнанието на други хора. Що се отнася до тялото, то не е нищо повече от плът и кокали, купчина чиста материя.
Откриването на тези снимки се оказа важно за мен, защото те като че ли затвърдиха физическото присъствие на баща ми в света и ми дадоха илюзията, че все още го има. Самият факт, че никога не бях виждал повечето от въпросните фотографии, особено онези от неговата младост, събудиха у мен странното усещане, че сега го срещам за пръв път, че една част от него сега тепърва започваше да съществува. Бях изгубил баща си. Но в същото време го бях и намерил. Докато тези снимки бяха пред очите ми, докато продължавах да ги изучавам най-внимателно, имах чувството, че той е още жив, дори в смъртта си. Или ако не жив, поне не и мъртъв. Или по-скоро някак застинал, заключен във вселена, която няма нищо общо със смъртта, в която смъртта никога не може да проникне.
Повечето от тези снимки не ми казваха нищо ново, но ми помагаха да запълня празнини, да си потвърдя някои впечатления, предлагаха ми доказателства, които преди не съществуваха. Например една серия негови снимки като ерген, по всяка вероятност правени през различни години, даваше точно описание на някои аспекти от личността му, които са били потискани по време на брачния му живот, тоест една негова страна, която бях започнал да забелязвам чак след развода му – баща ми като шегаджия, като светски лъв, като бонвиван. В снимка след снимка позираше в компанията на жени, обикновено две-три, всички заели комични пози, често прегърнати, или две от тях седнали в скута му, или пък с театрален жест изпраща въздушна целувка, предназначена най-вероятно за снимащия. На заден план: планина, тенис корт, може би плувен басейн или дървена хижа. Това бяха снимки от излети в края на седмицата до различни курорти в Катскилските планини в компанията на други ергени и негови приятели: за да играят тенис и да се забавляват с момичета. И този живот е продължил, докато станал на трийсет и четири.
Живот, който му е харесвал, и сега разбирам защо се беше върнал към него, след като бракът му се разпадна. За мъж, който намира живота за поносим само когато гастролира в него повърхностно, е съвсем естествено да бъде доволен, щом не му се налага да разкрива нищо повече от тази повърхностност пред другите. Тогава претенциите са малко и не се изисква никакво обвързване. Бракът, от друга страна, затваря тази врата. Съществуването ти се ограничава в тясно пространство, в което си непрекъснато принуден да се разкриваш... и следователно непрекъснато задължен да се вглеждаш в себе си, да изследваш дълбините си. Когато вратата е отворена, няма никакви проблеми: може винаги да офейкаш, може да избегнеш нежелани срещи очи в очи било със себе си, било с друг, като просто си тръгнеш.
Способността на баща ми да се измъква беше почти безгранична. Тъй като личното пространство на другия за него представляваше нещо нереално, набезите му в това поле се извършваха с част от личността му, която смяташе за също толкова нереална, тоест от едно друго негово "аз", което беше тренирал да се държи като актьор и да го представлява в безсмислената комедия на живота. В същността си този сурогатен "аз" беше един заядливец, шегаджия, хиперактивно дете, съчинител на измишльотини. Той не приемаше нищо на сериозно.
Тъй като нищо нямаше значение, той си позволяваше свободата да прави каквото си иска (да се промъква тайно в тенис клубове, да се представя за кулинарен репортер, за да изврънка безплатен обяд), но именно чарът, с чиято помощ извършваше своите завоевания, ги превръщаше в безсмислени. С женска суета той криеше истинската си възраст, измисляше небивалици за своите търговски сделки, говореше за себе си уклончиво – в трето лице, сякаш разказваше за свой познат ("Един мой приятел има следния проблем: ти какво мислиш, как трябва да постъпи?..."). Когато се озоваваше натясно в дадена ситуация, когато се чувстваше притиснат до стената да разкрие себе си, той обикновено се измъкваше с някоя лъжа. Накрая взе да лъже механично и сам си се радваше на лъжите. Принципът беше да казва колкото е възможно по-малко. Ако хората никога не научат истината за него, тогава не биха могли да се изметнат в един по-късен момент и да я използват срещу него. С лъжите той си купуваше закрила. Излиза, че онова, което виждаха хората, когато се появи пред тях, всъщност не беше той, а личност, която си беше измислил, изкуствено същество, което той можеше да манипулира с цел да манипулира другите. Истинският му "аз" си оставаше невидим, кукловод, който дърпа конците на собственото си алтер его от тъмното и самотно място зад кулисите.
В продължение на последните десет или дванайсет години от живота си имаше постоянна приятелка и това беше жената, с която се появяваше на публични места и която играеше ролята на негова официална любима. От време на време се стигаше до плахи разговори за брак (по нейно настояване) и всички смятаха, че тя е единствената жена, с която има връзка. След смъртта му обаче изникнаха и други дами. Тази го обичала безумно, онази го обожавала, трета щяла да се омъжва за него. Като научи за тях, главната му приятелка беше шокирана: баща ми никога не ѝ беше споменавал и думичка за други жени. На всяка от тях беше пробутвал различна история и всяка смяташе, че той е единствено неин. Оказа се обаче, че нито една от тях не знаеше нищичко за него. Беше успял всичките да ги изпързаля.
Самотен. Но не и в смисъл на сам. Не самотен по начина, по който е бил Торо например, самоизолирал се, за да открие къде всъщност се намира; не самотен по начина, по който е бил Йона, докато се е молил за спасение в корема на кита. А самотен в смисъл на усамотение. В смисъл да не му се налага да вижда себе си, да не му се налага да вижда себе си така, както изглежда в очите на другите.
Да разговаряш с него, беше голямо изпитание. Или изобщо отсъстваше, както обикновено, или пък те заливаше с неуместни духовитости, които на практика представляваха друга форма на отсъствие. Човек се чувстваше, сякаш се опитва да накара сенилен старец да го разбере. Говориш – и няма отговор, или пък отговорът няма нищо общо с думите ти и само показва, че той изобщо не е следил посоката на мисълта ти. Напоследък, когато се случеше да разговарям с него по телефона, се улавях как говоря повече от обикновено, ставам агресивно бъбрив и не си затварях устата в безуспешен опит да задържа вниманието му, да изтръгна някакъв отговор. След това обаче заради тези мои напъни неизменно се чувствах като кръгъл глупак.
Той не пушеше, не пиеше. Не изпитваше глад за чувствени наслади, нито жажда за интелектуални наслади. Книгите го отегчаваха и почти всеки филм или пиеса можеше да го приспи. Дори на партита можеше да го видиш как едва държи очите си отворени, но не издържаше дълго и често заспиваше в креслото си, докато около него се вихреха оживени разговори. Човек без апетити. Имаш усещането, че нищо не го засяга, че не се нуждае от нищо, което светът е в състояние да му предложи.
На трийсет и четири – брак. На петдесет и две – развод. В известен смисъл е продължил с години, но всъщност не е продължил повече от няколко дни. Никога не е бил женен мъж, никога не е бил разведен мъж, а цял живот ерген, с някакъв случаен промеждутък от брачно съжителство. Въпреки че външно не бягаше от задълженията си (верен на жена си, грижеше се за нея и децата, поемаше отговорностите си), беше ясно, че не става за тази роля. Просто му липсваше талант за нея.
Майка ми е била само на двайсет и една, когато се е омъжила за него. По време на краткия период на ухажване той се държал съвсем прилично. Без агресивни увертюри, без онези превъзбудени, задъхани мъжкарски налитания. От време на време ходели хванати за ръце и си разменяли любезни целувки за лека нощ. Никога не са се обяснявали в любов един на друг с многословни излияния. Когато дошъл моментът за венчавката, продължавали да бъдат почти непознати.
Не минало много време, когато майка ми осъзнала грешката си. Още преди да свърши меденият им месец (меденият месец, така подробно документиран в снимките, които открих: например двамата седнали един до друг на скала край брега на езеро със съвършено спокойни води, зад тях широка слънчева пътека води към сенчест склон с борове, баща ми прегърнал майка ми, двамата се гледат в очите и се усмихват стеснително, сякаш фотографът ги е накарал да задържат тази поза още мъничко), дори преди да свърши меденият им месец, майка ми вече знаела, че бракът им няма да го бъде. Отишла при майка си обляна в сълзи и ѝ споделила, че иска да го напусне. Майка ѝ успяла да я убеди да се върне при него и да опита пак. И тогава, още преди съмненията да са се разсеяли, тя разбрала, че е бременна. Изведнъж се оказало, че е късно за каквото и да било.
Изобретяване на самотата (превод Иглика Василева, корица Стефан Касъров, 232 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците от 8 април
