A+ R A-
MIR

MIR

URL адрес: Електронна поща: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Дървесна история | Ричард Пауърс

Сряда, 02 Февруари 2022г. 17:17ч. Публикувана в Литература

"... а светът се разпада именно защото никой роман не може да представи борбата за света толкова убедително, колкото борбата между двама души." – тези думи от романа Дървесна история на Ричард Пауърс някак убедително подсказват, че съществуването на света за Човека минава само през борбата за оцеляването и съхранението на... Природата. Борба, която Човекът и Природата водят помежду си от хилядолетия насам... В случая на романа Дървесна история (удостоен с Пулицър за художествена литература през 2019-а), Природата е спечелила на своя страна деветима герои (всеки със специално отношение към горите и най-вече към дърветата) – в откъса по-долу ви срещаме с двойката Рей и Дороти Бринкман, които отбелязват всяка своя годишнина със засаждането на дърво, защото може би са наясно, че хората, като дърветата (и като структурата на Дървесна история), си имат своите Корени, Ствол, Корона и Семена...

 

 

− НАПУСНИ МЕ – казва Рей Бринкман на своята съпруга по няколко пъти всяка седмица. Но тя не разбира съсирените бучки на речта му, или се прави, че не ги разбира. Той е най-щастлив през часовете на вечерните ѝ излизания. Всичките му надежди са свързани с мисълта, че тя е със своя приятел. Променена, говореща, изпитваща болка, плачеща в мрака на някоя далечна стая за всички неща, които ѝ липсват. И все пак в сутрините, когато влиза при него с обичайното Добро утро, Рей, как спа?, неволно изпитва своя жалък, парализиран вариант на радост.

Тя го храни и му пуска телевизора. На екрана дават новини, пътувания, човешко общуване – все напомняния за неща, които е притежавал цял живот, но не е успявал да оцени. Тази сутрин Сиатъл е във война. Става дума за бъдещето, за разпределянето на благосъстоянието в света. Водещите също звучат объркани. Делегати от десетки държави се опитват да влязат в конгресен център, а хиляди екзалтирани демонстранти отказват да ги допуснат. Младежи с пончота и камуфлажни панталони скачат върху покрива на горящ брониран автомобил. Други изтръгват пощенска кутия от бетонния ѝ постамент и трошат с нея витрината на банков салон, докато някаква жена им крещи отстрани. Под украсени с коледни лампички дървета, облечени в черно полицаи с каски на главите хвърлят гранати със сълзотворен газ по протестиращите. Рей Бринкман, който е прекарал две десетилетия на бойната линия в защита на авторското право и патентите, ликува всеки път, щом силите на реда обезвредят някой анархист. Но Рей Бринкман, когото бог е парализирал с едно движение на пръста, троши витрини и пали коли.

litree6

Тълпата се разпръсва, прегрупира се и настъпва отново. Фалангата от щитове се мъчи да я отблъсне. Организирано беззаконие вилнее около полицейските автомобили и барикади. После камерата улавя нещо удивително – стадо диви животни. Рога, бивни, размахани слонски уши – майсторски изработени маски, надянати върху главите на хлапета в прилепнали дрехи. Те падат на земята, преструват се на умрели, а после се надигат отново като в някой филм за зомбита.

В промененото съзнание на Рей изниква спомен и го кара да затвори очи от болка. Тези животински маски и пъстро боядисани трика са му познати. Вече ги е виждал, в нещо като снимка. Знае, че е невъзможно, но странното чувство остава. Той вика Дороти да угаси телевизора.

− Искаш ли да почетем? – пита тя, макар да не е нужно. Рей никога няма да откаже любимото си занимание. През годините почти са приключили "Стоте велики романа на всички времена" и той няма представа защо навремето художествената литература така го е отегчавала. Сега нищо не може с такава лекота да съкрати дългите часове до обяд. Той се вкопчва в най-дребните обрати в сюжета така, сякаш бъдещето на човечеството зависи от тях.

Произведенията се разклоняват, еволюират, разнолики като чинките на океански острови. Но всички споделят обща сърцевина, толкова очевидна, че минава за даденост. Във всяко от тях героите с техните страсти и страхове, ярости и терзания, примесени с удивителната способност да прощават, са единственото, което в крайна сметка има значение. Това е детинско вярване, не много по-зряло от вярването, че създателят на вселената ще седне да отмерва наказания за греховете като съдия във федерален съд. Човешко е да объркаш една увлекателна история с истински значима такава, както и да възприемеш живота просто като огромно същество на два крака. Но животът е далеч по-сложен от това, а светът се разпада именно защото никой роман не може да представи борбата за света толкова убедително, колкото борбата между двама души. И все пак Рей се нуждае от доза измислици не по-малко от всеки друг. Героите, злодеите и техните похождения, които Дороти му сервира тази сутрин, са по-лесно смилаеми от действителността.

Те сякаш казват: Може и да не съм истински и нищо, което върша, да няма значение, но все пак съм прекосил времето и пространството, за да те навестя в твоето механично легло, да ти правя компания и да променя настроението ти.


След десетки хиляди страници те отново стигат до Толстой и вече почти са преполовили "Анна Каренина". Дороти пристъпва към четенето без следа от смущение или срам, без никакъв намек, че фикция и реалност са се слели в едно. За Рей това е огромна утеха, доказателство, че и най-лошото, което са си причинили един на друг, в крайна сметка е просто една история, която могат до прочетат заедно.

Постепенно клепачите му натежават и скоро той се просмуква в книгата, витае отстрани в полетата като незначителен герой, чиято съдба няма никакво значение за главните действащи лица. Събужда се от звука, който го е приспивал трийсет години – хъркането на жена му. Не му остава нищо, освен заниманието, запълващо по шест часа от всеки ден на новооткрития му живот – да гледа през прозореца към задния двор.

Един кълвач снове напред-назад по обагрения в златисто дъб и тъпче жълъди в хралупите. Две катерички се гонят в акробатични спирали по оголялата липа. Пълчища от малки черни буболечки напредват през тревата, подгонени от настъпващия студ. Някакъв храст цъфти с едри, жълти цветове, макар шумата му отдавна да е опадала. Истинско представление за един паралитик. Вятърът разнася клюки, а клоните на всички растения, посадени от семейство Бринкман по случай годишнините им, се клатят скандализирано. Във въздуха витае опасност, интрига, задават се епични събития. Смяната на сезоните, някога твърде бавна, за да се забележи, сега профучава вихрено край леглото му.

Дороти изхърква особено силно и се събужда.

− О, съжалявам, Рей, нямах намерение да те изоставям така.

Той няма как да ѝ каже, че никой и никога не може да бъде изоставен. Около тях се вихри гръмогласна, оглушителна, хаотична какофония, но тя не я чува, а Рей е неспособен да ѝ отвори ушите.

Питомните дворове са различни. Всеки див двор е див по своему.

 

 

 

cover-dyrvesna-istoriaДървесна история (превод Деян Кючуков, корица Неда Ангелова, 536 стр, цена 30 лева) е в книжарниците

Симпатично мастило | Патрик Модиано

Сряда, 19 Януари 2022г. 21:21ч. Публикувана в Литература

"В човешкия живот на моменти има бели полета, но понякога те наподобяват някакъв рефрен... Изплува като текст на детска песничка, която не е загубила магнетичното си въздействие." – тези думи принадлежат на писателя Жан Ейбен, алтер его героят на Патрик Модиано от романа Симпатично мастило, а "песента" разказва 30-годишното бродене по следите на мистериозно изчезналата Ноел Льофевр. Песен, която звучи в лабиринта на спомените на самия Жан, който се опитва не само да запълни "белите полета" в живота на Ноел (като в откъса по-долу), но и да подреди пъзела на собствените памет и минало (повтарящата се като рефрен вечна тема в творбите на Модиано) – все пак, неслучайно, Патрик Модиано получи Нобелова награда за литература през 2014-а именно заради "изкуството на паметта, с което изучава най-неуловимите човешки съдби"...

 

 

В човешкия живот на моменти има бели полета, но понякога те наподобяват някакъв рефрен. В продължение на по-кратки или по-дълги периоди не чуваме този рефрен и като че ли го забравяме. После някой ден той изплува неочаквано в паметта ни, когато сме сами и нищо наоколо не може да ни разсее. Изплува като текст на детска песничка, която не е загубила магнетичното си въздействие.

Броя годините и се опитвам да бъда максимално точен: като съпоставям различни спомени, бих казал, че са минали десет години от краткото ми чиракуване в агенцията на Ют и от няколкото следобеда, в които ходех на гишето за писма до поискване по следите на тази Ноел Льофевр. И то без никакъв резултат. Освен досието в тънката небесносиня папка, което съм запазил и което не може да се сравнява по дебелина с прекратените разследвания на полицията и жандармерията.

Седях в малък фризьорски салон на улица "Матюрен". Чаках реда си пред ниска масичка, върху която бяха наредени няколко купчини списания и един филмов справочник. На кафявата му корица бе изписана годината на издаване: 1970-а. Разлистих го и попаднах на раздел "Снимки на актьори". Едно име ми се наби в очите: Жерар Мурад. И все пак трябва да призная, че от десет години не се бях сещал за това име. Докато "Ноел Льофевр" не бе избледняло в паметта ми, то едва ли бих могъл да си спомня ей така изведнъж точното име на човека, с когото се бях запознал десет години по-рано през април в едно кафене. На снимката той беше със същото яке от овча кожа както в деня, когато ме заговори. Кожен каскет, килнат назад и откриващ челото му, и шалче, силно стегнато около врата... Седеше върху подлакътника на едно кресло и се усмихваше. Отдолу бе написан някакъв телефонен номер с червен молив.

Фризьорът бе видял, че разглеждам справочника, и когато седнах на въртящия се стол пред огледалото, ме уви в бяла пелерина и ме попита:

– Интересувате ли се от кино, господине?

– Открих в този справочник снимката на един приятел.

Учудих се, че направих такова признание. Почти бях забравил Мурад и ето че той изникна най-неочаквано.

– Може и да го познавам. Дълго работих като гримьор в киното.

Фризьорът ли бе записал телефонния номер с червен молив? Взе справочника от ниската масичка, а аз го разгърнах на страницата със снимката на Мурад и той дълго я разглежда. Явно не го познаваше.

– И все пак това е моят почерк тук, с червен молив... Идвал е при нас да се подстригва... Посочи с ръка към отсрещната страна на улицата, оттатък витрината.

– Сигурно е играл някоя малка роля в единия от двата отсрещни театъра. Само че кога? Едни идват, други си отиват... Не са един-двама... Няма как да ги запомни човек... Вие също ли сте актьор, господине?

– Не точно.

– Да знаете само колко актьори съм гримирал...

Тъга премрежи погледа му. В ръката си държеше филмовия справочник.

– Давам ви го. Може пък да намерите в него и други приятели.

 

Когато излязох на улицата, ми се прииска да се отърва от този справочник, който беше доста тежичък. Ала не, по-добре да го прибера в някое чекмедже. Снимката на Жерар Мурад щеше да бъде още една насока в добавка към изготвеното от Ют десет години по-рано картонче, оскъдните допълнителни сведения, които бях изброил на две страници, и писмото до Ноел Льофевр, което бях взел от пощата. Още една насока? Помислих си за някои углавни дела, при които се събират така наречените "веществени доказателства", и по-специално за един съдебен процес след войната: зад обвиняемия – трийсетина куфара, единствените следи от изчезнали хора.

Преди да прибера справочника в чекмеджето, още веднъж го разлистих и разгледах снимката на Жерар Мурад. Килнатият му назад кожен каскет, усмивката и непринудената му поза не отговаряха на представата ми за младежа, с когото бях прекарал един следобед в 15-и арондисман. В онзи ден той ми се бе сторил много по-мрачен. Ноел Льофевр и Роже Беавиур бяха изчезнали един след друг преди няколко седмици – това обясняваше неговата нервност и безпокойство. А тук, на снимката, пет години по-късно, вече си личеше, че несъмнено се е примирил с тяхното отсъствие. Или междувременно те са му се обадили и той просто ги е видял отново.

Под снимката не беше посочен адресът му, а само адресът на някакъв импресарио.

Осмелих се да се обадя. Отговори ми някаква жена, сигурно секретарка.

– Бих искал да се свържа с един от вашите артисти – казах аз.

– Как му е името, господине?

Жерар Мурад.

– Как се пише?

Продиктувах го буква по буква. Последва мълчание. Сетне прошумоля хартия. Жената сигурно проверяваше в някаква картотека.

Мурад, Жерар... Нашата агенция вече не работи с него от 1971 година, господине.

– Имате ли адреса му?

– Имаме два негови адреса – единия в Париж на "Ке дьо Грьонел" № 57, другия в Мезон-Алфор, улица "Карно" № 26. През 1969-а му бяхме намерили малка роля в една пиеса, "Краят на света", в театър "Мишел". Само с тези сведения разполагаме, господине.

За какво да ходя на "Ке дьо Грьонел", в същия квартал, където крачех по следите на Ноел Льофевр? Нямах смелост. Нито време. Пък и бих се почувствал така, сякаш се връщам назад към период, в който животът ми все още бе твърде несигурен... Сега обаче той вече не беше несигурен и наистина не виждах каква роля би могъл да играе в него някой като Жерар Мурад.

Надвечер промених решението си. Не исках да съжалявам, или по-скоро да изпитвам угризения. Качих се на една линия на метрото, която от десет години не бях ползвал. Слязох на станция "Жавел" и тръгнах по крайбрежната улица към моста "Грьонел". Но когато стигнах до него, се запитах дали си струва да продължавам нататък. Сградите на крайбрежната улица бяха съборени и на тяхно място се виждаха само незастроени терени и купища отломки. Като че ли тази зона, която по-късно щеше да бъде наречена "Фронтът на Сена", е била подложена на бомбардировки. И те не бяха пощадили първата сграда на крайбрежната улица близо до моста – от нея бе останала само бетонната фасада. Бих могъл да си помисля, че съм се озовал пред някакъв стар гараж, ако не бях прочел табелата с червени букви над зейналия вход: "Зала за танци "Ла Марин".

 

 

 

cover-simpatmastiloСимпатично мастило (превод Красимир Кавалджиев, корица Люба Халева, 128 стр, цена 15 лева) е в книжарниците

MENAR – Централно

Вторник, 11 Януари 2022г. 21:21ч. Публикувана в video:mir

След миналогодишното дигитално издание Sofia MENAR Film Festival се завръща към доброто старо, аналогово ходене на кино (от 14 до 30 януари, пълната програма е тук)... Естествено, ще има и паралелно онлайн издание (дори късометражната селекция минава изцяло онлайн) на платформата Neterra TV+ , но по-важното е, че почти всички добре познати MENAR категории се завръщат на киноекрана, така че ето ги и нашите централни фаворити от MENAR 2022:..

 

 

Какво?

Фокус | Централна Азия – гледаме 40 премиерни екземпляра от киното на Близкия Изток, Северна Африка и Централна Азия (да, прожекторите тази година се насочват към тази сравнително непозната за България кинематография), а ние избираме:..

 

Между рая и земята – 19:00, 14 януари, Дом на киното | Откриване

Палестина, 2019, 92 мин

режисьор: Наджуа Наджар

с участието на: Муна Хауа, Фирас Насар, Фарис Хусари, Ламис Амар

eartheaven

Колко стени трябва да прескочат двама души, за да се съберат в едно? А колко стени трябва да преминат, за да се разделят – в случая на Тамер и Салма, които живеят на Западния бряг, пътят към развода минава само през пропускателен пункт и израелски съд, но една тайна, скрита в миналото, се оказва по-висока и от Стената, разделяща израелци и палестинци...

 

Стига драми! – 14, 21 и 23 януари

Ливан, 2021, 73 мин

режисьор: Ели Халифе

с участието на: Ели Халифе, Рауан Халауи, Маруа Халил, Стефани Атала

agitationstate

Често сме казвали, че самия живот е най-добрият сценарист, а режисьорът Ели Халифе го демонстрира идеално – неговото алтерего Ели е напът за панорама с негови филми в отдалечено село, а перипетиите по пътя се превръщат в... следващия му филм.

 

По принуда – 14 и 23 януари

Иран, 2020, 106 мин

режисьор: Реза Дормишиян

с участието на: Хомаюн Ершади, Бабак Карими, Парса Пирузфар, Негар Джавахерян

choice-no

Филмите на Реза Дормишиян (като Не ме е яд и Лантури) тънко жонглират със социалните проблеми в иранското общество и По принуда не прави изключение – този път на прицел е незаконния бизнес с износване и продажба на бебета, а животът на 16-годишната Голбахар е между ударите и на сводника ù, и на Майката Природа...

 

Казем ага – 15 и 30 януари

Иран, 2020, 105 мин

режисьор: Ники Карими

с участието на: Хади Хеджазифар, Сахар Долатшахи, Джавад Езати, Даниал Норуш

agakazem

И като актриса, и като режисьор (в Нощна смяна, например) Ники Карими идеално знае колко са тънки границите на емоциите и сантиментите при пренасянето им върху екрана – такива премерени и казващи повече без думи са и реакциите на архитекта Казем, живеещ изолирано и самотно, до появата в живота му на две сестри.

 

Зере – 16 и 23 януари

Казахстан, 2021, 113 мин

режисьор: Даурен Камшибаев

с участието на: Берик Айтжанов, Олга Ландина, Адина Бажан, Елжас Рахим

zere1

Морето и романсите са легнали присърце на 15-годишната Зере, която няма намерение да оставя съдбата си в ръцете на майка си, а вие усетете защо след няколкогодишна инвазия на казахстански филми в MENAR програмата тазгодишния фокус на фестивала пада именно върху Централна Азия.

 

Муласи – 16 и 25 януари

Танзания, 2021, 115 мин

режисьор: Хънимуун Алджабри

с участието на: Сандра Питър Тему, Реджина Кихуеле, Джаклин Матеру, Джасмин Бекема

mulasi

Ето го и първият филм от Танзания в MENAR програмата – срещата с него е като сбирката на четирите приятелки от детинство тук – крие тайни и изненади, но винаги извиква усмивки.

 

Вълни на любовта – 17 и 21 януари

Узбекистан, 2020, 96 мин

режисьори: Музафархон Еркинов, Музафар Корабоев

с участието на: Армон Бараков, Гюлджахон Палвониязова, Хаитали Низомидинов, Достон Боймирзаев

aydinlar1

Аралско море може и да е пресъхнало отдавна, но нищо не може да пресуши любовта на Саит към Къзларгюл – още от дете той се носи по вълните на любовта към нея, но дали желанието му ще бъде глас в пустиня или...

 

Костенурката и охлювът – 17, 28 и 29 януари

Иран, 2021, 100 мин

режисьор: Мохсен Резаие

с участието на: Али Мозафа, Арборз Карубе, Сам Нури, Лейла Заре, Мехран Наел

kostenurasnail

История за тайно приятелство, история за сблъсък на поколенията (чудесно партниране между звездите на иранското кино Али Мозафа и Лейла Заре с дебютанта Арборз Карубе), но и история, с която 10-годишния Педрам да научи, че животът не е състезание, а се живее бавно (като съзряването), за да не се изпускат важните детайли...

 

Гарвани – 18 и 26 януари

Иран, 2020, 80 мин

режисьор: Наги Немати

с участието на: Юсеф Яздани, Голи Алафар, Насрин Моради, Тахер Джахангири

crow1

Ловът на птици и скитосването из горите са втора природа за единака Яша, но когато се натъква на труп на обявен за издирване мъж, Яша решава, че в природата му е и изнудването на семейството на жертвата – дали обаче такава е натурата на единака, гарваните знаят най-добре...

 

Каймакът на Александрия – 18, 26 и 29 януари

Египет, 2021, 110 мин

режисьор: Дина Елсалам

с участието на: Ашраф Махди, Шериф Абу Хемила, Доа Елзейни, Ханан Хенауи

creamalexa

От MENAR опит сме се убедили, че египтяните са царе на ситуационната комедия с абсурдни персонажи и случки – Каймакът на Александрия не прави изключение, а опитите на героите да решат финансовите си проблеми се равнява само на броя усмивки след финалните надписи.

 

Два типа хора – 20 януари, Дом на киното

Турция, 2020, 101 мин

режисьор: Тунч Шахин

с участието на: Бурджу Бириджик, Арас Айдън, Ердем Акакче, Пънар Дениз

horatypes

Казали са го хората – всеки си намира майстора... а героите в тази драма на ситуациите често си разменят местата – от длъжници в кредитори, от преследвани в преследващи... и обратното...

 

Пътят към края – 20 и 27 януари

Киргизстан, 2020, 120 мин

режисьори: Бакут Мукул, Дастан Жапар Улу

с участието на: Марат Алишпаев, Бакут Мукул, Бусурман Одуракаев, Анара Ажиканова

edenroad

Дилемата на възрастния писател Кубат Алиев е достойна за фабула на всяка литературна творба – на карта са заложени животите на брата му по перо, младият писател Сапар, нуждаещ се от спешно лечение и този на собствения му брат, задлъжнял до смърт... И как Кубат да направи този Избор, когато вярва само в духовното просветление?

 

Празнота – 23, 28 и 29 януари

Иран/Словакия/Чехия, 2021, 100 мин

режисьор: Али Мозафа

с участието на: Магдалена Борова, Зузана Кронерова, Али Мозафа, Адам Вакула

absencep1

В иранското кино не всичко изглежда такова, каквото е (и затова го харесваме), а звездата в него Али Мозафа често използва този трик – в случая, Рузбех издирва изгубения си баща, чиито следи се губят преди 50 години в апартамент в Прага, а намира непознат мъж, който пада от същия този апартамент и носи същото като бащиното му име... или както се казва в Най-горното стъпало (друг режисьорски филм на Мозафа): "Не мога да си те спомня... Все едно никога не си съществувал."...

 

Снимка 12х12 – 24 и 28 януари

Индия, 2021, 118 мин

режисьор: Гаурав Мадан

с участието на: Гитика Видя Охолян, Хариш Хана, Акаш Синха, Бумика Гопал Дубе

barah12a

Сурадж снима покойниците преди кремация за спомен на близките – традиционна снимка във формат 12х12, която обаче вече е извън формата на времето, също като желанието на Сурадж да работи на брега на Ганг, докато семейството му иска да живее в Делхи... Време е за семеен портрет за спомен, а?!

 

Кервансарай – да пътешестваш с кинобилет е една от най-старите MENAR традиции и документалното изследване Пътищата на пилигрима на Алба Сид и Раул Гарсия (които търсят общото между хората по четири култови поклоннически маршрута – Пътеката на инките в Перу, Камино де Сантяго в Испания, Тихоокеанския хребетен път в Щатите и Кумано Коди в Япония) показва защо това е така тачена традиция, но ще видим и премиерите на:..

 

Сами в Азия – 22 януари, Културен център G8

Китай/САЩ, 2019, 57 мин, документален

режисьор: Илайджа Пост

asia less traveled

"Вървят ли двама на дълъг път..." се пееше в една песен, а в Сами в Азия пътят наистина е дълъг (Китай, Тайланд и Камбоджа), пътешествениците са двама, които нямат точен план, нямат претенции къде ще нощуват и как ще пътуват, води ги само любовта към места, където рядко е стъпвал туристически крак.

 

От Кейптаун до Кайро с влак – 28 и 30 януари

ЮАР, 2021, 53 мин, документален

режисьор: Ник Шоу

capecairo

Да прекосиш Африка през цялото ù протежение, от юг на север, и то с влак, е толкова голяма авантюра, колкото и звучи – също като мечта от детството и Ник Шоу е напът да я осъществи...

 

MENAR Документа – тазгодишните предложения от документалната селекция спокойно може да се обединят под слогана "колкото се различаваме, толкова и си приличаме" (което си е жива MENAR философия) – от демографския разрез на американското градче Хамтрамк (с преобладаваща бангладешка и йеменска общност) и агресията срещу рохингите (местно мюсюлманско население) в Мианмар, проследена в Състрадание, през притчата за различната сексуалност в консервативни индийски семейства в канадския На светло до обединяващата сила на индийския Чай масала (пред чая всички касти са равни, както се казва), но ние се спираме на:..

 

Другото ми аз – 22 януари, The Steps

Иран, 2021, 72 мин, документален

режисьор: Саид Голипур

anotherme

Животът на транссексуалните навсякъде е труден, но в Иран е въпрос на малка, вътрешна революция – Саман и Шервин идеално знаят на каква цена...

 

Фото MENAR – да, фотоизложбите често допълват официалната MENAR програма, така че беше крайно време и фотоизкуството да се сдобие със своя специална категория в MENAR селекцията – да, който е пропуснал ще може да поправи (или пък повтори) класиките Окото на Истанбул и Йога: архитектура на спокойствието, а ние гласуваме с две очи за:..

 

Египет отвисоко – 15, 21 и 22 януари

Франция, 2019, 88 мин, документален

режисьори: Ян Артюс-Бертран, Мишел Питио

egyptciel

Серията "отвисоко" на съвършения тандем Ян Артюс-Бертран и Мишел Питио продължава с най-гъстонаселената страна в Африка – да, говорим за Пирамидите в Гиза, за лабиринтите на Кайро, за живата история на Александрия и Луксор, видени през "птичи" поглед...

 

Път към сърцето – 19 и 21 януари

САЩ, 2019, 94 мин, документален

режисьор: Колин Финли

30 години снимки на различни локации в 95 държави – изумителния фотопис на фотографа Колин Финли освен впечатляващи кадри разкрива и че пътят към сърцето минава и през... очите...

hearts-road

 

Кога & Къде?

14 – 30 януари | в Дом на киното, Културен център G8, Евро Синема, The Steps и паралелно онлайн на Neterra TV +

 

Защо?

Защото "колкото се различаваме, толкова и си приличаме"...

 

Утешението на ангела | Фредерик Льоноар

Петък, 07 Януари 2022г. 22:22ч. Публикувана в Литература

Какво общо може да има двайсетгодишния младеж Юго с деветдесет и две годишната Бланш – отговорът се крие в болнична стая номер 27 от романа Утешението на ангела на Фредерик Льоноар. Отговорът се крие и в разминаването на косъм при срещата и на двамата със Смъртта – пожелана от суицидния Юго през юли 2019-а и избегната от невръстната Бланш през януари 1945-а... Да, вечното конфликтно преплитане на линията на Живота с линията на Смъртта прилича на спор между две гледни точки, между "Всичко е загубено!" и "Да намерим решение!" (като в откъса от книгата по-долу), между полюсни поколения и мнения, които намират общи точки и диалог, защото, както добре знаят арбитрите на този спор, Краят на Живота може да бъде Начало на Живота...

 

 

Полша, януари 1945

Светлината се завръща! Отново виждам. Всичко е бяло. Различавам някаква форма. Нещо като легнало човешко тяло, покрито с бял чаршаф. Не, не е чаршаф, снегът е. Едно женско тяло лежи върху снега, който го покрива отчасти. Забелязвам нещо червено до лицето. Струйка кръв се стича от лявото слепоочие. Главата се е ударила в този голям камък. Виждам все по-ясно. Ако ударът не я е убил, горката жена трябва да е умряла от измръзване. Различавам заскреженото ѝ лице. Боже мой! Но... това съм аз!

 

Франция, юли 2019

Юго е слушал Бланш със затворени очи. Известно време мълчи, после обръща глава към нея.

- Да, това магаре ни дава урок по доброта...

- А няма под небето нищо по-велико от добротата! – заявява Бланш. - Толкова рядко се среща...

- Да, но един единствен акт на чиста доброта оправдава целия живот.

- Шокиращо е това, което казвате. Как един единствен акт на доброта, колкото и да е прекрасен, може да компенсира всички ужаси и всички варварски актове, извършвани от време оно?

- Не ги компенсира и не ги извинява. Само показва, че животът си струва да бъде живян... въпреки всичко.

- Лесно е да се каже, ако са ти били спестени изпитанията на съществуването.

Бланш се взира в Юго.

- Ти през какви изпитания си преминал?

Юго е изненадан. Проницателният поглед и толкова прекият въпрос на Бланш са го извадили от равновесие. Той не иска да говори за себе си, за това което му се е случило. Не още. Накрая отговаря леко объркан:

- Достатъчно е да пуснеш новините по телевизията, за да видиш колко много хора страдат, да видиш, че навсякъде има бедност, ужасяващи престъпления, несправедливост. Не знам вие на колко сте години, но сте живяла достатъчно, за да знаете всичко това и сигурно самата вие сте преминала през изпитания.

- Родена съм през хиляда деветстотин двайсет и седма година, млади ми приятелю. Можеш да сметнеш на колко съм години! – възкликва Бланш с привидно кокетство. Юго си казва, че тя трябва да е на деветдесет и две години.

- И отдавна не гледам телевизия и не си пускам новините, както казваш – продължава Бланш иронично. – Защото за какви новини говорим? За света такъв, какъвто е? За истинския живот на милиардите индивиди? Или за медийния театър, който ни представя всичко онова, което върви зле в света? Истината е, че ако съдиш за света по новините, които ти доставят вестникът, радиото, телевизията или мобилният телефон, има защо да си отчаян! Но светът, който аз виждам около себе си, е по-скоро в добро здраве, въпреки че ние във Франция обичаме да се оплакваме от всичко!

- Нямате ли чувството, че светът се е побъркал, че всичко е тръгнало на провал?

banks1

- Всъщност не, млади ми приятелю. Когато бях дете, хората умираха от много болести, които сега са изкоренени. Живеех в квартал, където можеха да те очистят на всеки ъгъл. Когато баща ми изгуби работата си, нямаше никакви социални помощи. А когато бях на твоята възраст, тъкмо бе завършила една жестока, кръвопролитна война, докато сега европейците живеят в мир. Дълго още мога да продължавам, Юго. Имало е петдесет пъти повече рискове да умреш от човешка ръка по времето на Римската империя, отколкото в наши дни. През вековете насилието непрекъснато намалява. Повярвай ми, в много отношения днес се живее по-добре от когато и да било преди.

- А тероризмът според вас не е ли война?

- Разбира се, трагично е. Но сравни го с десетките милиони загинали във Втората световна война и в съветския ГУЛАГ. Жертвите на тютюна или на алкохола са повече от загиналите във всички днешни въоръжени конфликти!

- Може би, но войни има непрекъснато. Историята е пълна с насилие.

- Конфликтът е двигателят на историята, приятелю. Тъжно е наистина. Би било много по-добре, ако живеехме без конфликти, но човекът е така устроен, че това е невъзможно! Сигурно ще те шокирам, но конфликтът може да има и своите добри страни. Ако погледнеш назад в историята, ще забележиш, че много конфликти са допринесли за напредъка на човечеството. Без насилието във френската революция може би още щяхме да живеем под тиранията на монархията и религията. Ако я нямаше Гражданската война, робството вероятно още щеше да съществува в Америка. Без двете човекоубийствени войни на XX век Европа несъмнено нямаше да я има. Може би трябваше да стигнем толкова далече в ужаса, за да приключим с националистическите идеологии. И откъде да знаем дали утре тези повтарящи се терористични действия няма да постигнат обратния ефект на този, към който се стремят, и в крайна сметка да доведат до истински диалог между западния и мюсюлманския свят? Конфликтът и насилието са самата същност на Историята, но според мен няма съмнение, че присъстваме, въпреки всички конфликти, на истински напредък във всички области.

След малка пауза Юго леко се усмихва.

- Ама вие сте била страхотна оптимистка!

Бланш се засмива.

- Според теб каква е разликата между оптимиста и песимиста?

- Разликата е в ясногледството. Оптимистът е склонен да вижда света в розово.

- Нищо подобно! Оптимистът вижда същото, което вижда и песимистът. Но докато вторият казва: "Всичко е загубено!", първият казва: "Да намерим решение!".

- В такъв случай аз със сигурност съм песимист!

- А аз със сигурност съм оптимист!

- Как се казвате?

- Бланш.

- Красиво име.

- Това не е истинското ми име. Казвам се Рут, но доколкото си спомням, винаги са ме наричали Бланш. "Бялата ми душичка", казваше баба ми, която живееше вкъщи, когато говореше за мен. И името ми остана.

Юго протяга ръка към старата жена.

- Приятно ми е, Бланш!

Тя поема ръката му и я стиска със сила, която учудва младежа, като се има предвид видимата ѝ слабост.

- И на мен, Юго!

 

 

 

cover-angelУтешението на ангела (превод Росица Ташева, корица Стефан Касъров, 160 стр, цена 15 лева) е в книжарниците 

онлайн