A+ R A-
MIR

MIR

URL адрес: Електронна поща: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Безсмъртната смърт | Лиу Цъсин

Неделя, 01 Май 2022г. 10:10ч. Публикувана в Литература

"Всъщност трябва само да се промени начинът ни на мислене и всички ще можем да оживеем" – тези думи на стеногледеца Ло Дзи на финала на втората част Тъмна гора от трилогията Земното минало на китайския фантаст Лиу Цъсин осигуриха лъч Надежда за това, че Залезът на Човечеството все още е далече, въпреки че Цъсин поставя концептуално финала и на двата тома Трите тела и Тъмна гора със залез... Сега, обаче, е време за епичния финал/залез на Земното минало – романът Безсмъртната смърт отправя поглед към няколко различни варианта на човешкото Бъдеще (преминавайки през куп епохи и кризи), към няколко различни варианта на човешкото Мислене (дори изпраща човешки мозък на среща с Трителяните в Космоса) само и само за да стане ясно (като в откъса по-долу), че: "В достатъчно дълъг времеви отрязък животът е много по-силен от скалите и метала, много по-мощен от ураганите и вулканите"...

 

 

ГОДИНА 1 ОТ КРИЗАТА

Из ОПЦИЯТА ЖИВОТ

 

Ян Дун искаше да се спаси, макар и да знаеше, че надежда почти няма.

Стоеше на терасата на последния етаж на контролния център, откъдето спреният ускорител с обиколка двайсет километра се виждаше в пълен размер. Противно на обичайната практика, той не беше построен под земята, а в бетонна шахта на повърхността. На залезната светлина изглеждаше като огромна точка.

Точка на какво? Дано да е само на физиката.

Навремето Ян Дун беше вярвала, че колкото и грозни да са животът и светът, някъде на границите с микро- и макроравнището те са съвършени, а видимият свят е просто мехурче, носещо се по прекрасния океан. Сега обаче излизаше, че видимият свят е красивата повърхност, докато обвитият в него микросвят и обвиващият го макросвят са много по-хаотични и грозни от него.

Колко страшно беше това!

Всъщност тя просто трябваше да спре да мисли за тези неща. Можеше да продължи да живее и без физика, да се преориентира към някоя професия без връзка с досегашните ѝ занимания, да се омъжи, да създаде семейство и да прекара спокойно живота си като всяка друга жена. Разбира се, за нея това щеше да е само половин живот. Оставаше и проблемът с майка ѝ. По една случайност Ян Дун беше открила в компютъра на Йе Уън-дзиѐ криптирани файлове с необичайно висока степен на защита. Любопитна, тя веднага забеляза, че разкриптираните документи са само изтрити, без да са унищожени със софтуер за заличаване на файлове. Като повечето възрастни хора майка ѝ не разбираше много от компютри и интернет, затова не знаеше, че данните от твърдия диск лесно могат да бъдат възстановени дори след пълно форматиране. Тогава Ян Дун за пръв път в живота си направи нещо скришом от майка си – възстанови част от изтритите данни. Излезе огромно количество информация, което тя чете цели няколко дни и така узна тайната на Йе Уън-дзие и Трителия.

Това едва не я срази. Майка ѝ се оказваше съвсем друг човек, при това такъв, какъвто Ян Дун дори не беше вярвала, че е възможно да съществува. Не смееше да повдигне въпроса пред нея и никога нямаше да посмее, защото по този начин майка ѝ щеше да се преобрази завинаги. Ако оставеше тайната ѝ на мира и просто се преструваше, че тя си е все същият човек, животът можеше да продължи. Разбира се, за Ян Дун това също щеше да е само половин живот.

Да живееш само наполовина, всъщност не е кой знае колко лошо. По нейни наблюдения значителна част от хората в нейното обкръжение водеха тъкмо такъв живот. Стига само да умееш да забравяш и да се приспособяваш, можеш да живееш спокойно, дори щастливо и само с половин живот.

Двете неща заедно обаче правеха един цял живот.

Опряна на парапета, Ян Дун се взираше в бездната под себе си със смесица от страх и омая. В този момент усети как перилата под ръцете ѝ се разклатиха и мигом се отдръпна като ударена от ток. Не смееше да остане повече, затова се обърна и влезе в контролния център.

Вътре се намираха терминалите на суперкомпютъра. Допреди няколко дни те бяха напълно изключени, но в момента някои от тях отново светеха, което донесе известна утеха на Ян Дун, макар да знаеше, че центърът вече обслужва друг проект. Суперкомпютърът не беше директно свързан с ускорителя на частици, с него само се анализираха резултатите от опитите.

Единственият човек в залата беше младеж с широки яркозелени очила, които му придаваха доста особен вид. Той се изправи веднага щом видя Ян Дун. Наложи се тя да му обясни, че е дошла само да си прибере някои неща. Щом разбра коя е, Зелените очила настоя да ѝ разкаже за настоящия проект на суперкомпютъра.

Изготвяше се математически модел на промените на Земята чрез симулация на миналите и бъдещите изменения в състоянието на планетната повърхност. За разлика от предишни подобни проекти, този съчетаваше биологични, геологични, атмосферни, океаноложки, астрономични и още много други въздействащи фактори. Зелените очила включи няколко големи екрана. Вместо познатите математически таблици и криви върху тях изскочиха цветни изображения с вид на континенти и океани, гледани отвисоко. Той размърда вещо мишката и увеличи няколко участъка, на които имаше гори или реки. Усещането, че природата е проникнала там, където доскоро са властвали само абстрактни данни и теории, беше неочаквано освобождаващо за Ян Дун.

bs

След като изслуша презентацията на Зелените очила, тя събра нещата си и любезно се сбогува. Когато се обърна към вратата, усети, че той продължава да се взира в нея. Ян Дун беше свикнала с тези погледи, те не я отвращаваха, напротив, приятни ѝ бяха, действаха ѝ като слънчеви лъчи през зимата. Внезапен порив за общуване я накара да се обърне пак към него.

– Вярваш ли, че има Бог?

Ян Дун сама се изненада от думите си, но се успокои, като се замисли, че въпросът ѝ все пак не е твърде неочакван предвид провежданата на това място симулация. Зелените очила обаче зяпна объркан и остана така дълго време, преди да отговори предпазливо:

– Бог в какъв смисъл?

– Ами Бог – отсече Ян Дун просто, завладяна за пореден път от усещането за умора, което потискаше всичко останало. Нямаше сили да обяснява.

– Не.

– Само че – отвърна тя, като посочи континентите и океаните на екрана – физичните параметри на необходимите условия за живот са прекалено конкретни. Например водата се намира в течно състояние само в много тесен температурен диапазон. Това е още по-видимо от космологична гледна точка. Ако при Големия взрив се беше получило разминаване на параметрите само с една квадримилионна, нямаше да съществуват тежките елементи, следователно нямаше да има живот. Това не е ли явен белег за наличието на интелигентен дизайн?

Зелените очила поклати глава.

– За Големия взрив не знам, но условията за живот изобщо не са каквито казвате. Планетата е родила живота, след това животът е променял планетата. Настоящата околна среда е резултат от взаимодействието между двете.

Той се замисли за малко, после хвана мишката и каза:

– Да направим симулация.

На единия екран се появи страница за настройки, препълнена с какви ли не прозорци, но когато Зелените очила махна отметката от най-горното квадратче, всички те избледняха.

– Махнахме опцията живот. Да видим сега как би изглеждала Земята в настоящия момент, ако животът не се беше зародил. Това ще е само приблизителна картина, иначе би отнело твърде много време.

На един от терминалите Ян Дун видя, че суперкомпютърът заработи с пълна мощност. Тези гиганти изразходваха енергия колкото малък град, но въпреки това тя не възрази срещу демонстрацията на Зелените очила. На екрана се появи новообразувала се планета с все още нажежена до червено повърхност като току-що изваден от пещ въглен. Времето се отмерваше на епохи от геохронологичната скала. Планетата постепенно се охлаждаше, цветовете и линиите по повърхността ѝ се променяха. Всичко това имаше хипнотизиращ ефект. След няколко минути тя стана оранжева и на екрана изникна надпис, че симулацията е приключила.

– Това са възможно най-груби изчисления, прецизната симулация би отнела цял месец – отбеляза Зелените очила и размърда мишката.

Гледната точка се спусна от Космоса към планетната повърхност, прекоси широка пустиня, прелетя над чудати стълбовидни масиви, после премина над обширна долина без видимо дъно и над кръгла депресия като метеоритен кратер.

– Къде е това? – попита Ян Дун объркана.

– Ами на Земята. Без живот повърхността ѝ в момента би изглеждала по този начин.

– Ама... къде са океаните?

– Няма океани, няма реки, всичко е сухо.

– Искаш да кажеш, че без живот на Земята нямаше да има дори течна вода?

– Действителната ситуация навярно би била още по-стъписваща, това тук е само груба симулация, но тя дава добра представа за въздействието на живота върху състоянието на планетата.

– Ама...

– Сигурно смятахте, че животът е просто един тънък, мек и рехав слой върху земната повърхност?

– А не е ли?

– Пропускате силата на времето. Ако множество мравки пренасят неспирно камъчета с големината на оризови зрънца, за един милиард години могат да изравнят планината Тайшан. В достатъчно дълъг времеви отрязък животът е много по-силен от скалите и метала, много по-мощен от ураганите и вулканите...

 

 

 

cover-bezsmyrtnata-smyrtБезсмъртната смърт (превод Стефан Русинов, корица Виктория Стайкова, 792 стр, цена 34 лева) е в книжарниците

Разкази | Светослав Минков

Петък, 22 Април 2022г. 14:14ч. Публикувана в Литература

Да, този февруари маркира 120 години от рождението на Светослав Минков – писател-странник, който обяснява Света чрез други, непознати светове и може би, затова, останал самият той относително непознат... Писател-странник, заради когото съществуват понятия като българска научна фантастика и българска утопична, абсурдистка литература... Писател-странник, чието творчество е осветено хронологично тук по идея на Владимир Полеганов, включил концептуално в настоящата антология разкази от първите сборници Синята хризантема (1922-а, като едноименният разказ ви очаква по-долу), Часовник (1924), Огнената птица (1927), Игра на сенките (1928), Къщата при последния фенер (1931), Автомати (1932), Дамата с рентгеновите очи (1935), Разкази в таралежова кожа (1936) до по-късните творения от Гост (1938), Маймунска младост (1942) и Паноптикум (1966)... Писател-странник, който за българската литература може да бъде онова което неговия герой Вечер (от разказа по-долу) къта в своя портфейл – онази синя хризантема, най-ценното...

 

 

Синята хризантема

 

Ние бяхме трима. Аз, Пиявицата и Вечер. Събирахме се в кръчмата на Стамо Слепия, където до късен час играехме на карти. И там прахосвахме почти всичките си пари. Защото ние не се задоволявахме с малки суми. На една карта например всеки един от нас трябваше да заложи поне двайсет лева. Това беше в началото на играта. А после, когато виното разпалеше главите ни, ние слагахме и по петдесет, и по сто лева даже. Но аз не печелех, нито Пиявицата. Всичките ни пари обираше Вечер, който с една удивителна виртуозност владееше това пагубно изкуство на картите. Вечер страдаше от туберкулоза в гръбнака и беше толкова гърбав, че когато играехме, само главата му се показваше над масата. Върху неговото жълто лице изпъкваха две грамадни черни очи, които хищно проблясваха при най-малкия успех от наша страна. И този блясък на очите му неволно ни обезкуражаваше, ние губехме нишката на играта. Тогава той ехидно почваше да се смее и току изведнъж чувахме неговия пресипнал глас да крещи:

– Асо, купа деветка, поп спатия! – И той печелеше.

Но аз и Пиявицата отдавна му крояхме примка. И една нощ той изгуби. Изгуби всичките си пари. Нас ни радваше това, ние непрестанно подигравахме Вечер.

Той мълчеше. Очите му горяха от злоба и ярост. А когато подигравките стигнаха крайната точка на всяка търпимост, лицето му почервеня от гняв, той удари с ръка по масата и каза:

– Да видим! Не се знае още кой е победителят!

– Но ти нямаш пари! – извика Пиявицата. – Ти нямаш възможността да играеш!

– Как? Аз ще заложа друго, ще заложа най-скъпото, което имам! – отвърна той и бръкна в джоба си.

Ние, разбира се, очаквахме да видим някаква скъпоценност, нещо такова, което би струвало пари. Но голямо беше разочарованието ни, когато Вечер извади от малкия си кожен портфейл една синя увехнала хризантема.

– Ха-ха-ха! – засмях се аз. – Та тя не струва и два лева!

– Това ли ти е най-скъпото? – попита Пиявицата.

hrisan9

Но Вечер ни погледна с такава ненавист, очите му блеснаха така страшно, че ние въпреки желанието си продължихме играта. Но Вечер и този път изгуби. Аз спечелих хризантемата, която нямаше никаква цена за мен. И бих я върнал обратно на Вечер, ако една условност не ръководеше винаги играта ни: да не се отстъпва нито частица от онова, което се спечели. И може би затова Вечер ме изгледа така безпомощно и убито, когато аз прибрах синята хризантема.

И от тази нощ ние станахме врагове. Той ме ненавиждаше, аз знаех. Това личеше в неговия поглед. Но все пак ние продължавахме да се събираме в кръчмата и да играем на карти. И Вечер губеше, винаги губеше. Защото аз и Пиявицата му скроихме хубава примка. До каква хитрост обаче бяхме прибегнали ние, за да печелим, това аз никога няма да кажа. Бих изложил и себе си, и приятеля си.

А една нощ Вечер не дойде. Не дойде и на следната нощ. Научихме, че бил болен. Приятелският дълг ни налагаше да отидем при него, но аз се страхувах. Може би моето присъствие щеше да събуди у него неприятния спомен за хризантемата. И аз нямаше да отида, ако Пиявицата не ме завлече насила.

Моите опасения се оправдаха. Когато Вечер ме видя, скочи от кревата си и извика:

– Мерзавец, махай се оттук!

– Но слушай, Вечер – казах аз, – не ми се сърди! Ти знаеш, че...

– Махай се оттук! – изкрещя отново той и грабна ножицата, която лежеше на нощната му масичка.

И аз излязох из стаята.

После Пиявицата ми съобщи, че Вечер бил тежко болен и че всяка надежда за оздравяване била изгубена.

И наистина той умря. Умря няколко дена след горната случка.

И ние останахме двама. Аз и Пиявицата. Но в кръчмата отивахме пак и продължавахме играта си на карти. И печелеше ту единият, ту другият. Така че загубите не се чувстваха. Веднъж изпихме повече вино. Почнахме да залагаме големи суми. И аз печелех. Два или три часа играта беше на моя страна. Но после един фатален обрат и... Пиявицата взе касата.

Аз губех. Но за поддържане на настроението непрестанно пълнех чашата си с вино. И ядосан и разгорещен, удрях карта след карта върху масата. Но това не помагаше. Пиявицата, доволен от обстоятелството, че печели, сипеше по мой адрес хиляди оскърбителни подигравки, смееше се подло и ехидно. И по едно време, стори ми се, че този смях съм го чувал някога. Обърнах се към него, но от уплаха и ужас изпуснах картите. Срещу мене седеше Вечер. Очите му, както в онези дни, горяха от злоба и ярост, той шепнеше:

– Продължавай, продължавай да играеш!

И аз продължих играта, защото неговият глас повеляваше. Аз губех, оставаха ми само няколко лева още. И тогава Вечер громко се разсмя и кресна:

Залагай синята хризантема!

Аз не знаех какво да правя. Нима синята хризантема щеше да ме спаси? Нима синята хризантема нямаше да ме погуби, както погуби и него някога?

Аз извадих хризантемата и я заложих. А после не знам какво стана. В ушите ми отново звънна смехът на Вечер, аз пълнех чашите една след друга, пиех и така съм заспал.

А на сутринта, когато се събудих, кръчмарят ми съобщи, че Пиявицата полудял. И в своето безумие той разказвал, че снощи в играта на карти спечелил от Вечер една синя хризантема.

 

1922 г.

 

 

 

cover-minkovРазкази (корица Кирил Златков, 456 стр, цена 30 лева) е в книжарниците


Литературният маршрут Светослав Минков – диаболистично, фантастично или реалистично е на 27 септември | 18:30, тръгване от улица Вишнева 16Б, вътрешния двор на къщата на Светослав Минков

Изобретяване на самотата | Пол Остър

Сряда, 06 Април 2022г. 14:14ч. Публикувана в Литература

"Самотен. Но не и в смисъл на сам... А самотен в смисъл на усамотение. В смисъл да не му се налага да вижда себе си, да не му се налага да вижда себе си така, както изглежда в очите на другите." – да, с подобни думи Пол Остър описва живота и смъртта на своя баща Самюъл Остър в първата си мемоарна книга Изобретяване на самотата. И ако не се случва често писатели да намират Пътя към голямата литература с мемоарна книга (2022-а маркира 40 години от излизането на Изобретяване на самотата), то няма нищо случайно в това, че Пол Остър започва дългата си авантюра с литературата именно с интимно и искрено мемоарно изследване на отношенията баща-син – да, повечето негови герои ще бъдат с липсващи или "невидими" бащи както Изобретяване на самотата е книга в две части – Портрет на един невидим човек и Книгата на паметта... Да, теми като загубата, самотата, отсъствието, паметта и (не)случайността на съдбата вечно ще глождят съзнанието на Остър, така както в откъса от Портрет на един невидим човек по-долу ще попаднем "заключени във вселена, която няма нищо общо със смъртта, в която смъртта никога не може да проникне"...

 

 

В гардероба в спалнята на баща ми попаднах на няколкостотин снимки – едни прибрани в избелели кафеникави пликове, други прикрепени към черните страници на изкорубени албуми или пръснати поединично из чекмеджетата. От начина, по който са били съхранявани, си личеше, че никога не ги е поглеждал и вероятно дори е забравил за тяхното съществуване. Един много голям албум със скъпа кожена подвързия и златни букви върху предната корица – "Това е нашият живот: семейство Остър" – беше напълно празен. Някой, по всяка вероятност майка ми, навремето си е направила труда да го поръча, но след това нехайно е забравила да го попълни.

Като се върнах вкъщи, изсипах снимките, бях така запленен от тях, че възхищението ми граничеше с мания. Според мен бяха неотразими, безценни, досущ като свещени реликви. Изглеждаха, сякаш ще могат да ми кажат неща, за които никога не съм подозирал, или да ми разкрият някоя дълбоко потулена истина, затова започнах да ги разглеждам съсредоточено, поглъщайки и най-дребния детайл, и най-недоловимата сянка, докато в един момент всички тези образи станаха част от мен. Не исках нищо да се изгуби.

Смъртта отнася със себе си тялото на човека. Приживе човек и неговото тяло са синоними; в смъртта има човек, има и тялото му. Ние казваме "Това е тялото на Х", сякаш това тяло, което навремето е било самият човек, не нещо, което го е представлявало или му е принадлежало, а самият човек, наречен Х, изведнъж губи значение. Когато някой влиза в стаята и вие се ръкувате с него, нямате усещането, че се ръкувате с ръката му или че се ръкувате с тялото му, а че се ръкувате с него. Смъртта променя това. Това е тялото на Х, а не това е Х. Синтаксисът е съвсем различен. Сега говорим за две неща вместо за едно, загатвайки, че човекът продължава да съществува, но само като идея, грозд от образи и спомени в съзнанието на други хора. Що се отнася до тялото, то не е нищо повече от плът и кокали, купчина чиста материя.

Откриването на тези снимки се оказа важно за мен, защото те като че ли затвърдиха физическото присъствие на баща ми в света и ми дадоха илюзията, че все още го има. Самият факт, че никога не бях виждал повечето от въпросните фотографии, особено онези от неговата младост, събудиха у мен странното усещане, че сега го срещам за пръв път, че една част от него сега тепърва започваше да съществува. Бях изгубил баща си. Но в същото време го бях и намерил. Докато тези снимки бяха пред очите ми, докато продължавах да ги изучавам най-внимателно, имах чувството, че той е още жив, дори в смъртта си. Или ако не жив, поне не и мъртъв. Или по-скоро някак застинал, заключен във вселена, която няма нищо общо със смъртта, в която смъртта никога не може да проникне.

Повечето от тези снимки не ми казваха нищо ново, но ми помагаха да запълня празнини, да си потвърдя някои впечатления, предлагаха ми доказателства, които преди не съществуваха. Например една серия негови снимки като ерген, по всяка вероятност правени през различни години, даваше точно описание на някои аспекти от личността му, които са били потискани по време на брачния му живот, тоест една негова страна, която бях започнал да забелязвам чак след развода му – баща ми като шегаджия, като светски лъв, като бонвиван. В снимка след снимка позираше в компанията на жени, обикновено две-три, всички заели комични пози, често прегърнати, или две от тях седнали в скута му, или пък с театрален жест изпраща въздушна целувка, предназначена най-вероятно за снимащия. На заден план: планина, тенис корт, може би плувен басейн или дървена хижа. Това бяха снимки от излети в края на седмицата до различни курорти в Катскилските планини в компанията на други ергени и негови приятели: за да играят тенис и да се забавляват с момичета. И този живот е продължил, докато станал на трийсет и четири.

izos1

Живот, който му е харесвал, и сега разбирам защо се беше върнал към него, след като бракът му се разпадна. За мъж, който намира живота за поносим само когато гастролира в него повърхностно, е съвсем естествено да бъде доволен, щом не му се налага да разкрива нищо повече от тази повърхностност пред другите. Тогава претенциите са малко и не се изисква никакво обвързване. Бракът, от друга страна, затваря тази врата. Съществуването ти се ограничава в тясно пространство, в което си непрекъснато принуден да се разкриваш... и следователно непрекъснато задължен да се вглеждаш в себе си, да изследваш дълбините си. Когато вратата е отворена, няма никакви проблеми: може винаги да офейкаш, може да избегнеш нежелани срещи очи в очи било със себе си, било с друг, като просто си тръгнеш.

Способността на баща ми да се измъква беше почти безгранична. Тъй като личното пространство на другия за него представляваше нещо нереално, набезите му в това поле се извършваха с част от личността му, която смяташе за също толкова нереална, тоест от едно друго негово "аз", което беше тренирал да се държи като актьор и да го представлява в безсмислената комедия на живота. В същността си този сурогатен "аз" беше един заядливец, шегаджия, хиперактивно дете, съчинител на измишльотини. Той не приемаше нищо на сериозно.

Тъй като нищо нямаше значение, той си позволяваше свободата да прави каквото си иска (да се промъква тайно в тенис клубове, да се представя за кулинарен репортер, за да изврънка безплатен обяд), но именно чарът, с чиято помощ извършваше своите завоевания, ги превръщаше в безсмислени. С женска суета той криеше истинската си възраст, измисляше небивалици за своите търговски сделки, говореше за себе си уклончиво – в трето лице, сякаш разказваше за свой познат ("Един мой приятел има следния проблем: ти какво мислиш, как трябва да постъпи?..."). Когато се озоваваше натясно в дадена ситуация, когато се чувстваше притиснат до стената да разкрие себе си, той обикновено се измъкваше с някоя лъжа. Накрая взе да лъже механично и сам си се радваше на лъжите. Принципът беше да казва колкото е възможно по-малко. Ако хората никога не научат истината за него, тогава не биха могли да се изметнат в един по-късен момент и да я използват срещу него. С лъжите той си купуваше закрила. Излиза, че онова, което виждаха хората, когато се появи пред тях, всъщност не беше той, а личност, която си беше измислил, изкуствено същество, което той можеше да манипулира с цел да манипулира другите. Истинският му "аз" си оставаше невидим, кукловод, който дърпа конците на собственото си алтер его от тъмното и самотно място зад кулисите.

В продължение на последните десет или дванайсет години от живота си имаше постоянна приятелка и това беше жената, с която се появяваше на публични места и която играеше ролята на негова официална любима. От време на време се стигаше до плахи разговори за брак (по нейно настояване) и всички смятаха, че тя е единствената жена, с която има връзка. След смъртта му обаче изникнаха и други дами. Тази го обичала безумно, онази го обожавала, трета щяла да се омъжва за него. Като научи за тях, главната му приятелка беше шокирана: баща ми никога не ѝ беше споменавал и думичка за други жени. На всяка от тях беше пробутвал различна история и всяка смяташе, че той е единствено неин. Оказа се обаче, че нито една от тях не знаеше нищичко за него. Беше успял всичките да ги изпързаля.

 

Самотен. Но не и в смисъл на сам. Не самотен по начина, по който е бил Торо например, самоизолирал се, за да открие къде всъщност се намира; не самотен по начина, по който е бил Йона, докато се е молил за спасение в корема на кита. А самотен в смисъл на усамотение. В смисъл да не му се налага да вижда себе си, да не му се налага да вижда себе си така, както изглежда в очите на другите.

 

Да разговаряш с него, беше голямо изпитание. Или изобщо отсъстваше, както обикновено, или пък те заливаше с неуместни духовитости, които на практика представляваха друга форма на отсъствие. Човек се чувстваше, сякаш се опитва да накара сенилен старец да го разбере. Говориш – и няма отговор, или пък отговорът няма нищо общо с думите ти и само показва, че той изобщо не е следил посоката на мисълта ти. Напоследък, когато се случеше да разговарям с него по телефона, се улавях как говоря повече от обикновено, ставам агресивно бъбрив и не си затварях устата в безуспешен опит да задържа вниманието му, да изтръгна някакъв отговор. След това обаче заради тези мои напъни неизменно се чувствах като кръгъл глупак.

Той не пушеше, не пиеше. Не изпитваше глад за чувствени наслади, нито жажда за интелектуални наслади. Книгите го отегчаваха и почти всеки филм или пиеса можеше да го приспи. Дори на партита можеше да го видиш как едва държи очите си отворени, но не издържаше дълго и често заспиваше в креслото си, докато около него се вихреха оживени разговори. Човек без апетити. Имаш усещането, че нищо не го засяга, че не се нуждае от нищо, което светът е в състояние да му предложи.

На трийсет и четири – брак. На петдесет и две – развод. В известен смисъл е продължил с години, но всъщност не е продължил повече от няколко дни. Никога не е бил женен мъж, никога не е бил разведен мъж, а цял живот ерген, с някакъв случаен промеждутък от брачно съжителство. Въпреки че външно не бягаше от задълженията си (верен на жена си, грижеше се за нея и децата, поемаше отговорностите си), беше ясно, че не става за тази роля. Просто му липсваше талант за нея.

Майка ми е била само на двайсет и една, когато се е омъжила за него. По време на краткия период на ухажване той се държал съвсем прилично. Без агресивни увертюри, без онези превъзбудени, задъхани мъжкарски налитания. От време на време ходели хванати за ръце и си разменяли любезни целувки за лека нощ. Никога не са се обяснявали в любов един на друг с многословни излияния. Когато дошъл моментът за венчавката, продължавали да бъдат почти непознати.

Не минало много време, когато майка ми осъзнала грешката си. Още преди да свърши меденият им месец (меденият месец, така подробно документиран в снимките, които открих: например двамата седнали един до друг на скала край брега на езеро със съвършено спокойни води, зад тях широка слънчева пътека води към сенчест склон с борове, баща ми прегърнал майка ми, двамата се гледат в очите и се усмихват стеснително, сякаш фотографът ги е накарал да задържат тази поза още мъничко), дори преди да свърши меденият им месец, майка ми вече знаела, че бракът им няма да го бъде. Отишла при майка си обляна в сълзи и ѝ споделила, че иска да го напусне. Майка ѝ успяла да я убеди да се върне при него и да опита пак. И тогава, още преди съмненията да са се разсеяли, тя разбрала, че е бременна. Изведнъж се оказало, че е късно за каквото и да било.

 

 

 

cover-izosamotataИзобретяване на самотата (превод Иглика Василева, корица Стефан Касъров, 232 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците от 8 април

Първо лице единствено число | Харуки Мураками

Неделя, 27 Март 2022г. 18:18ч. Публикувана в Литература

"Да обичаш някого е като да страдаш от психическо заболяване, което медицинската ти застраховка не покрива" – да, има такива фрази в творчеството на Харуки Мураками, в които е закодирана част от магията, превръщаща историите му в кинематографични класики. И ако филмът, получил заслужено Оскар 2022-а за чуждоезичен филм, Drive My Car се заиграва с мотиви и елементи от целия сборник Мъже без жени, а не само от едноименния разказ, то най-новата антология с разкази Първо лице единствено число на Харуки Мураками се заиграва с мотиви и елементи от... неговата лична биография. Неговата спекулативна такава, де – освен в разказа The Yakult Swallows Poetry Collection, в останалите седем от сборника тук, анонимни герои изливат спомените си в така характерното за Мураками (като запазена марка) първо лице единствено число, което размива границите между фикция и реалност (също запазена Мураками марка)... В две от историите пък – като в откъса от разказа Връз Каменно Възглаве по-долу – животът на героите е ключово замесен с литературата, и по-специално с поезията, като дори Мураками да твърди, че "По онова време нямах никакви планове да пиша романи", то в края на 2022 година ни очаква и ново издание на есеистичното му изследване Novelist as a Vocation...

 

 

Връз Каменно Възглаве


Искам да ви разкажа за една жена. Работата е там, че не знам почти нищо за нея. Дори името ѝ не мога да си спомня, нито пък лицето ѝ. И съм готов да се обзаложа, че и тя не ме помни.

Запознах се с нея като второкурсник в колежа, а тя трябва да е била на около двайсет и пет. И двамата работехме на половин ден на едно и също място по едно и също време. Изненадващо прекарахме една нощ заедно. И повече не се видяхме.

На деветнайсет изобщо не познавах собственото си сърце, още по-малко сърцата на околните. Въпреки това прекрасно знаех какво е щастие и какво е тъга. Все още не проумявах безбройните състояния между щастието и тъгата, не разбирах как са свързани помежду си. В резултат нерядко се чувствах разтревожен и безпомощен.

И въпреки това ми се иска да разкажа за онази жена.

За нея знам, че пишеше стихотворения танка и имаше издаден поетичен сборник. Всъщност книжлето приличаше повече на брошура, дори не беше истински самиздат – състоеше се от прошнуровани, принтирани листове и семпла корица. Някои от стихотворенията в сборника обаче незнайно защо се оказаха незабравими. Повечето бяха посветени на любовта между мъжа и жената или на темата за смъртта. Сякаш авторката искаше да покаже, че смъртта и любовта са понятия неразделни, неотделими едно от друго.

 

Така далечни ли сме

ти и аз?

Друг влак ли трябваше

на Юпитер да взема?


До каменно възглаве

ухо притиснал,

не чувам да шурти кръвта,

не чувам.

 

– Може да изкрещя името на друг мъж, когато стигна върха. Нали няма да се обидиш? – попита ме тя.

Бяхме голи под завивките.

– Ами, май няма – отвърнах. Не бях съвсем сигурен, но допусках, че няма да се засегна. Така де, просто едно име. Нищо нямаше да се промени заради едно име.

– Сигурно ще викам доста силно.

– Това може и да се окаже проблем – побързах да отбележа. Дървените стени на стария апартамент, в който живеех, бяха тънички като вафлите, които обичах като малък. Беше много късно през нощта и ако тя наистина изкрещи, съседите щяха да чуят всичко.

– Тогава ще захапя една кърпа – успокои ме жената.

Донесох най-чистата и най-плътна кърпа от банята и я оставих до възглавницата.

– Тази става ли?

Тя захапа кърпата като кобила, която пробва нов мундщук. Кимна – кърпата бе издържала изпитанието.

Озовахме се в леглото случайно. Не бях планирал да стане така, според мен и тя не беше. Работехме на онова място от две седмици, но понеже вършехме различни неща, почти не бяхме водили приличен разговор. В онази зима аз миех съдовете и помагах в кухнята на евтин италиански ресторант близо до гара Йоцуя, а тя работеше там като сервитьорка. Всички служители на половин ден бяха колежани, освен нея. Може би затова изглеждаше доста сдържана.

Тя реши да напусне в средата на декември и един ден, след работа, няколко души от заведението се канеха да ходят в близката идзакая. Поканиха и мен. Не беше точно парти за сбогуване, просто щяхме да пийнем наливна бира с някакво мезе и да си побъбрим. Научих, че преди да стане сервитьорка, жената е работила в малка агенция за недвижими имоти и в книжарница. Обясни ми, че никъде не се разбирала със собствениците или управителите. В ресторанта не била в лоши отношения с никого, но заплащането било твърде ниско, парите не ѝ стигали и затова трябвало да си потърси друга работа. Не ѝ се искало, но се налагало.

Някой я попита каква работа си търси.

– Все ми е едно – отговори тя и потърка носа си отстрани. (До носа имаше две малки бенки, истинско съзвездие.) – Където и да попадна, няма да е хубаво.

По онова време живеех в Асагая, а нейното жилище се намираше в Коганеи. Затова в Йоцуя се качихме заедно на високоскоростния влак по линията Чуо. Седнахме един до друг. Минаваше единайсет вечерта, беше мразовита нощ с бръснещ вятър. Неусетно беше настъпил сезонът за ръкавици и топъл шал. Когато влакът наближи Асагая, аз станах и се приготвих да слизам, а тя вдигна очи към мен и попита тихо:

– Имаш ли нещо против да пренощувам у вас?

– Добре... но защо?

– Много е далеч да се връщам чак до Коганеи.

– Предупреждавам те, че апартаментът е тесен и страшно разхвърлян – казах.

– Това изобщо не ме притеснява – отговори тя и се хвана за ръкава на палтото ми. Стигнахме в тясната ми и разхвърляна квартира и изпихме няколко бири. Без да бързаме, а след това, като че ли беше най-естествената следваща стъпка, тя се разсъблече пред мен – просто ей така. И се сгуши гола на постелката ми. И аз се съблякох и легнах до нея. Угасих лампите, но в стаята беше доста светло заради газовата печка. В леглото двамата смутено се топлехме един друг. Безмълвни за известно време. Толкова бързо се разсъблякохме, че ни беше трудно да намерим тема за разговор. Ала телата ни постепенно се сгряха и неловкостта буквално се изпари през кожата ни. Почувствахме се учудващо интимно.

froyde

И тогава тя каза:

– Може да изкрещя името на друг мъж, когато стигна върха. Нали няма да се обидиш?

– Обичаш ли го? – попитах я, след като приготвих кърпата.

– Да. Много – отговори. – Обичам го страшно много. Непрекъснато мисля за него, всяка минута. Само че той не ме обича толкова. Има си приятелка.

– Но се виждате?

– Ами, той ми се обажда, когато желае тялото ми. Все едно си поръчва храна по телефона.

Не знаех как да отговоря, затова си замълчах. Тя плъзна връхчетата на пръстите си по гърба ми. Или пък написа нещо ръкописно.

– Казва, че лицето ми е невзрачно, но тялото ми е върхът.

Аз не намирах лицето ѝ за особено невзрачно, но не можех да я нарека и красавица. Сега, като се замисля, дори не помня какво беше лицето ѝ, не мога и да го опиша подробно.

– Но когато ти се обади, ти отиваш, така ли?

– Обичам го, какво да правя? – отговори тя, като че ли това бе най-нормалното нещо на света. – Каквото и да ми говори той, понякога просто изгарям от желание да ме люби мъж.

Замислих се над думите ѝ, но тогава ми беше трудно да си представя какво представлява желанието на една жена да я люби мъж. (И досега не го разбирам съвсем.)

– Да обичаш някого е като да страдаш от психическо заболяване, което медицинската ти застраховка не покрива – каза тя с равен глас, все едно четеше надпис на стената.

– Ясно – отвърнах, трогнат от думите ѝ.

– Така че, нямам против, ако и ти си мислиш за друга жена, а не за мен – каза тя. – Харесваш ли някоя?

– Да.

– Нямам нищо против да изречеш нейното име, докато свършваш. Изобщо не ме притеснява.

По онова време наистина харесвах едно момиче, но обстоятелствата не позволяваха да се обвържем по-сериозно, и когато настъпи кулминацията, не извиках нейното име. Мина ми през ум да го направя, но ми се стори глупаво по време на секс, затова еякулирах в онази жена, без да отроня и дума. Тя всеки момент щеше да изкрещи името на онзи мъж, затова побързах да натъпча кърпата в устата ѝ. Имаше силни и здрави зъби. Всеки зъболекар би се впечатлил. Дори не помня кое име извика. Помня само, че беше най-обикновено и разпространено име, а аз се изумих, че толкова невзрачно име е важно и скъпо за нея. Понякога едно непретенциозно име може да те разтърси от дън душа.

 

― ― ―

 

На следващата сутрин имах занятия рано сутринта и трябваше да предам голяма курсова работа за оценяване, но както можете да допуснете, не отидох. (Което доведе до сериозни проблеми впоследствие, но това е друга история.) Събудихме се късно сутринта, стоплихме си вода за нескафе и си препекохме филийки. В хладилника имах и няколко яйца, които сварих, за да закусим. Небето беше ясно и безоблачно, сутрешното слънце беше ослепително и мен ме обзе леност.

Докато хрупаше препечената си филийка, жената ме попита какво следвам. Литература, отговорих.

Попита ме дали искам да стана писател.

Отвърнах най-искрено, че не възнамерявам. По онова време нямах никакви планове да пиша романи. Изобщо не ми беше хрумвало (макар че много от състудентите ми бяха оповестили официално, че се канят да станат романисти). След това тя изгуби интерес към мен. Не че изобщо беше проявила някакъв, но все пак.

На дневна светлина забелязах, че зъбите ѝ са се отпечатали върху кърпата, и това леко ме озадачи. Явно здравата беше стискала. На дневна светлина жената ми изглеждаше неуместно. Трудно можех да повярвам, че това момиче – дребно, костеливо, с неособено хубав цвят на лицето – беше момичето от предната нощ, което страстно бе крещяло в обятията ми, обляно от сиянието на зимната луна.

– Аз пиша стихове танка – най-неочаквано изтърси тя.

Танка ли?

– Нали знаеш какво е?

– Естествено. – Дори наивник като мен го знаеше. – Но за пръв път срещам човек, който пише такива стихове.

Тя се засмя радостно.

– На света има и такива хора, да знаеш.

– Да не членуваш в някакъв поетически клуб?

– Не, нищо подобно – отговори и леко сви рамене. – Танка човек пише сам. Разбираш ли? Не е като да играеш баскетбол.

– Каква танка по-конкретно?

– Искаш ли да чуеш няколко?

Кимнах.

– Наистина ли? Или го казваш само ей така?

– Наистина – уверих я.

Така си беше. Любопитен бях що за стихове пише момичето, което само преди няколко часа беше пъшкало от удоволствие в моите обятия, а беше крещяло името на друг.

Тя се поколеба.

– Май няма да мога да рецитирам тук. Смущавам се. Пък и още е рано сутрин. Обаче имам издаден нещо като сборник и ако наистина искаш да прочетеш мои стихове, ще ти го изпратя. Ще ми дадеш ли пълното си име и адреса?

Надрасках адреса си на цветно листче и ѝ го подадох. Тя го погледна, сгъна го на четири и го пъхна в джоба на палтото си. Светлозелената дреха беше виждала и по-добри времена. На заоблената яка имаше малка брошка с формата на момина сълза. Помня как лъщеше на слънцето, което струеше през южния прозорец. Почти нищо не разбирам от цветя, но по някаква причина момините сълзи ми харесват открай време.

– Благодаря, че ми позволи да пренощувам. Наистина не ми се пътуваше чак до Коганеи сама – каза тя, когато си тръгваше от апартамента ми. – Понякога така става с момичетата.

Още тогава и двамата бяхме съвсем наясно. Едва ли щяхме да се видим отново. Онази нощ на нея просто не ѝ се пътуваше с влака чак до Коганеи, нищо повече.

 

 

 

cover-pyrvolicechisloПърво лице единствено число (превод Надежда Розова, корица Стефан Касъров, 192 стр, цена 18 лeва) е в книжарниците от 1 април

онлайн