My Mir

Да, 2024-а бележи 90 години от издаването на Нежна е нощта, но и маркира 100 години (точно от май 1924-а) от миграцията отвъд Атлантика на Франсис Скот и Зелда Фицджералд – двойка, която в суинг вихър танцува Духа на Времето, докато общия им живот не изтанцува полубиографично реквиема за Изгубената любов, наречен Нежна е нощта... Да, близо 100 години след появата на Великият Гетсби (през 1925-а), двата последно завършени романа на Фицджералд оживяват с нов български превод (Великият Гетсби от Стела Джелепова, а Нежна е нощта, чиято първа глава ви очаква по-долу, от Надя Баева), обединени (и със специална илюстрация от Теодор Ушев) в Бисерна-та поредица на издателство Колибри от не една и две неслучайности – и двата шедьовъра на Фицджералд са избродирани с биографични моменти (Франсис Скот е прочут с превръщането на реална биография и документация в интригуваща проза), както нишка на Обреченост преминава през зноя на животите на героите (и техните първообрази) и от двата романа; и двете творения са прецизни дневници за Духа на едно Време и едно Общество, обвити, между две световни войни, в декаденс и безпътица, но винаги готови за един последен танц... Точно като Времето днес...

Из "Нежна е нощта"

I

На приятния бряг на Френската ривиера, някъде по средата помежду Марсилия и италианската граница, гордо се издига голям, боядисан в розово хотел. Палми охлаждат дискретно румената му фасада, а пред него се простира къс на дължина, но зашеметяващ плаж. Напоследък тук летуват знаменитости, хора в крак с модата; преди десетилетие, когато английската му клиентела се изнесеше на север през април, почти опустяваше. Сега наоколо му са струпани много бунгала, но в началото на тази история между гъстите борове бяха пръснати, подобни на водни лилии с белите си кулички, само дузина стари вили между "Отел дез Етранже" на Гос и отдалечения на осем километра Кан.

Хотелът и яркобежовият плаж пред него, досущ молитвено килимче, съставляваха едно цяло. В ранната утрин далечният силует на Кан с розовите и кремави стени на старите укрепления и синьолилавите Алпи, зад които беше Италия, играеха, отразени в набръчканата от леки вълни вода, изпъстрена тук-там с водорасли. Преди осем на плажа се появи мъж в синя хавлия и дълго се кани, като се поплискваше със студената вода, пъшкаше и дишаше тежко, преди да се топне за една минута в морето. След като си отиде, плажът и заливът останаха безлюдни за час. На хоризонта към запад бавно пълзеше търговски кораб; в двора на хотела подвикваха пикола; росата по боровете съхнеше. След още час забучаха автомобили по пътя, виещ се покрай ниския планински масив, който отделя крайбрежието на Прованс от същинска Франция.

На километър и половина от морето, там, където боровете отстъпват пред запрашени тополи, има уединена железопътна гара и тъкмо от нея една юнска сутрин през 1925 година открит спортен автомобил взе жена и дъщеря ѝ, за да ги откара в хотела на Гос. Лицето на майката, някога красиво, вече бе повехнало и заплашваше скоро да се покрие със спукани капиляри; изражението ѝ бе едновременно спокойно и нащрек, но по ведър начин. Ала погледът кратко се задържаше върху нея, привлечен от дъщерята с вълшебно красивите ѝ ръце с розови длани и прелестно зачервени бузи като на току-що изкъпано за лягане дете. Изящното ѝ чело бе леко скосено към линията на косата, която го окръжаваше като вълнист щит, съставен от буйни къдрици в пепеляворусо и златисто. Очите ѝ бяха ярки, големи, ясни, влажни и блестящи, руменината ѝ бе естествена и често се появяваше, изтласквана на повърхността от енергичната помпа на младо сърце. Тялото ѝ бе на ръба да напусне детството – беше на осемнайсет, почти завършена вече, но още с юношеска роса по нея.

Когато под тях изникна морето, съединило се с небето с тънка и ослепителна линия, майката каза:

– Нещо ми подсказва, че няма да ни хареса тук.

– И без това искам да си ида у дома – отвърна момичето.

И двете говореха весело, но се виждаше, че нямат ясна посока, и това ги дразнеше, а да се примирят с коя да е посока, не ги устройваше. Искаха ярка и силна възбуда и не от необходимост да стимулират изтощени нерви, а с нетърпението на завършили с отличие ученици, на които се полага чудесна ваканция.

– Ще останем три дни и после се прибираме у дома. Ще телеграфирам за параходни билети.

В хотела момичето направи резервацията на френски – звучеше гладко, но някак безизразно и заучено.

След като се настаниха на партерния етаж, тя излезе през френските прозорци под яркото слънце навън и се спусна по няколкото стъпала до каменна веранда, простираща се по цялата дължина на хотела. Движеше се като балерина, с лека крачка и грациозно изпънат гръб. Сянката ѝ, съвсем скъсена от отвесните лъчи на слънцето, лежеше в краката ѝ и тя отстъпи назад – ярката светлина я заслепяваше. На петдесет метра напред се бе ширнало Средиземно море със своите преливащи се нюанси, които се меняха във всеки миг под безмилостния блясък на небесното светило; край самата балюстрада на алеята към входа на хотела се пържеше избелял буик.

От цялата околност единствено на плажа се забелязваше активност. Три британски бавачки вплитаха модела на Викторианска Англия, запазил се през четиресетте години, през шейсетте, през осемдесетте, в пуловери и чорапи, докато клюкарстваха монотонно, сякаш редяха молитва; по-близо до морето дузина плажуващи се бяха настанили под раирани чадъри, а дузината им деца гонеха невъзмутими пасажи с рибки из плитчините или лежаха проснати под слънцето с лъснали от кокосово масло тела.

Розмари тъкмо стъпи на плажа, когато покрай нея притича дванайсетгодишно момче и с възторжени крясъци скочи във водата. С остро усещане за изпитателните погледи, вперени в нея, тя свали хавлията си и го последва. След като се носи няколко метра по лице, реши, че ѝ е твърде плитко, затова стъпи и закрачи навътре, като с мъка местеше стройните си крака в съпротивляващата се вода. Когато ѝ стигна до гърдите, озърна се назад към брега: плешив мъж с монокъл и по плувки, изпъчил космати гърди и глътнал корема си с нахално щръкнал пъп, я наблюдаваше внимателно. Розмари на свой ред се втренчи в него, а мъжът свали монокъла си и го пусна в гъстите валма на гръдния си кош, където той изчезна, после си сипа в чаша някакво питие от бутилката, която държеше в ръка.

Розмари отпусна лице във водата и пое с бърз кроул към плаващата платформа. Водата я обгърна, нежно я притегли надолу, далеч от жегата, плъзна се в косата ѝ, проникна във всяко местенце на тялото ѝ. Тя ѝ се остави с наслада, преобръщаше се в нея, радваше ѝ се. Когато стигна до платформата, вече бе задъхана, но там стоеше загоряла жена с много бели зъби, загледана надолу към нея, и Розмари, внезапно смутена от собственото си бледо тяло, се превъртя по гръб и се понесе обратно към брега.

Щом излезе, косматият мъж веднага ѝ заговори.

– Да знаете... зад платформата има акули. – Беше с неопределима националност, но говореше английски с оксфордски акцент. – Вчера изгълтаха двама британски моряци от флотилията при Голф Жуан.

– Божичко! – ахна Розмари.

– Навъртат се там заради отпадъците, които изхвърлят от корабите.

Мъжът си придаде безизразно изражение, за да покаже, че я е заприказвал само за да я предупреди, след което отстъпи две крачки и си наля ново питие. С леко, но не неприятно притеснение, тъй като все пак ѝ бе показано някакво дребно внимание, Розмари се заоглежда къде да седне. Очевидно пространството пясък пред всеки чадър се броеше за собственост на семейството, настанено под него, при това имаше много прескачане между чадърите и разменяни реплики, което подсказваше, че това тук е затворено общество и би било нетактично да му се натрапи. Малко по-нагоре, където плажът бе осеян с камъчета и мъртви водорасли, седеше група хора с тела, бели като нейното. Лежаха под леки чадъри, не широките, принадлежащи на плажа, и личеше, че са новаци тук. Розмари си намери участък между загорелите и бледоликите и разпростря халата си върху пясъка.

Докато лежеше така, първо чу гласовете им и усети стъпалата им да бръсват тялото ѝ, а фигурите им да преминават между нея и слънцето. Топлият и развълнуван дъх на любопитно куче облъхна шията ѝ; усещаше кожата си леко изтръпнала от слънцето, чуваше плисъка на затихващи вълни. Слухът ѝ започна да различава индивидуални гласове и тя научи, че човек, презрително наречен "оня тип Норт", снощи отвлякъл келнер от кафене в Кан, явно за да го разсече наполовина. Приносителката на историята беше белокоса жена в пълен вечерен тоалет, очевидно несвалян от предишния ден, защото на главата ѝ още се кипреше диадема, а от рамото ѝ унило висеше повехнала орхидея. Усетила бегла антипатия към нея и компанията ѝ, Розмари се обърна на другата страна.

В тази посока най-близо до нея под навес от чадъри лежеше млада жена и съставяше списък по книга, разтворена на пясъка. Презрамките на банския ѝ костюм бяха смъкнати от раменете и гърбът ѝ, оранжево кафяв, с открояващ се върху него наниз кремави перли, лъщеше на слънцето. По красивото ѝ лице се четеше едновременно суровост и уязвимост. Очите ѝ срещнаха тези на Розмари, без да я виждат. До нея седеше хубав мъж с жокейски каскет и бански на червено райе; после бе жената, стояла преди малко на платформата, която отвърна на погледа ѝ – виж, тя я видя; следваше мъж с издължено лице и руса коса, подобна на лъвска грива, със сини бански и без шапка – говореше много сериозно на младеж с черни бански, непогрешимо латино тип, и двамата скубеха парченца водорасли от пясъка. Тя си каза, че най-вероятно са американци, но нещо ги отличаваше от американците, с които се бе срещала напоследък. В един момент ѝ стана ясно, че мъжът с жокейското каскетче тихичко разиграва някаква сценка пред групата; движеше се тържествено с гребло в ръка и разчистваше камъчета, а междувременно изпълняваше някаква езотерична бурлеска, съвсем несъвместима със сериозното му изражение. Цялата картина изглеждаше някак абсурдна, докато фраза, изречена от него, не предизвика шумен смях. Дори онези, които като нея бяха твърде далеч, за да чуват, пуснаха антени и насочиха вниманието си към него, като единствено правеше изключение младата жена с перлите. Може би от собственическа скромност при всеки взрив от смях тя свеждаше все по-ниско глава над списъка си.

Най-неочаквано мъжът с монокъла и бутилката заговори над главата на Розмари:

– А вас си ви бива в плуването.

Розмари сви рамене.

– Много сте добра. Аз съм Кампиън. Една жена тук казва, че ви видяла в Соренто миналата седмица, знае коя сте и би искала да се запознае с вас.

Розмари се обърна с прикрита досада и видя, че групата без тен седеше в очакване. Неохотно се надигна и отиде при тях.

– Госпожа Ейбрамс... госпожа Маккиско... господин Маккиско... господин Дъмфри...

– Знаем коя сте – заговори жената във вечерната рокля. – Вие сте Розмари Хойт, познах ви в Соренто и попитах рецепциониста в хотела за вас. Всички смятаме, че сте абсолютно прекрасна, и ни беше чудно защо не сте в Америка да се снимате в поредния възхитителен филм.

Останалите се засуетиха да ѝ направят място. Разпозналата я жена не беше еврейка въпреки фамилията си. Беше една от онези възрастни "симпатяги", запазила се чрез невъзмутим характер и добро храносмилане и способна да се впише в следващото поколение.

– Искахме да ви предупредим да не вземете да изгорите първия ден – продължи весело тя. – Точно вашата кожа е много важна. Само дето на този плаж си падат малко надути, та не знаехме дали няма да се засегнете.

Великият Гетсби (превод Стела Джелепова) / Нежна е нощта (превод Надя Баева) е в книжарниците с ексклузивна илюстрация от Теодор Ушев и корица от Иво Рафаилов (584 стр, цена 32 лева)

"Как може животът да се преобърне по такъв начин?" – да, този въпрос си го задават не само героите от новелата Да се грижиш за Бог (в откъса по-долу), но и героите от всяка една от 10-те новели в антологията Странстващата Земя на китайския футурист Лиу Цъсин. Независимо дали става въпрос за превръщането (с многобройни, гигантски двигатели) на спрялата да се върти (!) Земя в космически кораб (едноименната новела Странстващата Земя, превърната и във филм), или иде реч за странно съжителство между хора и Бог (новелата Да се грижиш за Бог по-долу), винаги се стига до интригуващи обрати в хода на Живота (където само Вселената е по-необятна от въображението на Цъсин), като всяка една от тези Промени е отделена (и маркирана) в специфична Ера (все пак, 10-те новели са писани преди-между-след завършването на култ трилогията Земното минало) – Ерата на спирането, Слънчевата ера, Ерата на Подкрепата (по-долу), Микроерата... Така или иначе, в която и епоха да попаднеш, с каквато и немислима Промяна да се сблъскаш, винаги актуални остават думите: "Всъщност трябва само да се промени начинът ни на мислене и всички ще можем да оживеем"...

ДА СЕ ГРИЖИШ ЗА БОГ

Първа глава

Бог отново беше разочаровал семейство Цюшен.

Това утро беше започнало много добре. Тънкият слой бяла мъгла, плаващ на височината на човешки ръст над полето около село Сизен, наподобяваше лист оризова хартия, от който току-що някой беше изтрил рисунката на тиха селска местност. Първите лъчи на утринното слънце оцветиха тази сцена и първите капки роса навлязоха в най-славния период на краткия си живот... но Бог развали прекрасното утро.

Бог стана необичайно рано и отиде в кухнята, за да си стопли малко мляко. Процъфтяването на млечния пазар започна в началото на Ерата на Подкрепата. Семейство Цюшен беше платило за една крава малко повече от десет хиляди юана, а после, подражавайки на останалите, бе започнало да смесва млякото за продан с вода. Истинското мляко беше станало и един от основните продукти за прехрана на семейството.

Когато млякото се затопли, Бог отнесе чашата в гостната, за да погледа телевизия, без да изключи газовия котлон.

Когато жената на Цюшен, Юилян, се върна след почистването на краварника и свинарника, тя усети миризмата на газ, изпълнила цялата къща. Закри носа си с кърпичка и хукна към кухнята, изключи котлона, отвори прозореца и включи вентилатора.

– Ти, стар глупак! Цялото си семейство ли искаш да убиеш! – извика Юилян към гостната.

Семейството беше преминало към газ за приготвяне на храната, след като започна да се грижи за Бог. Бащата на Цюшен винаги се бе обявявал против газта, казваше, че газта не е толкова добра, колкото обикновените въглища. Сега беше получил още по-добър аргумент в подкрепа на тезата си.

Както обикновено, Бог стоеше с виновно наведена глава, подобната му на метла бяла брада висеше до под коленете и той се усмихваше като дете, което разбира, че е направило беля.

– Аз... свалих канчето с млякото от котлона. Защо той не се изключи сам?

– Да не мислиш, че все още си на космическия си кораб? – попита Цюшен, слизайки по стълбите. – Тук всичко е глупаво. За разлика от вас, на нас не ни помагат на всяка крачка умни машини. Налага ни се да се мъчим с глупави инструменти. Така се сдобиваме с ориз за нашите паници!

– Ние също работехме много. Иначе откъде щяхте да се вземете вие? – рече Бог предпазливо.

– Стига с това "откъде щяхте да се вземете"! Достатъчно! Вече ми се повдига, когато чуя това. Щом си толкова всемогъщ, отиди и си направи други покорни деца, които да те издържат!

Юилян хвърли кърпата на земята.

– Не обръщай внимание. Просто не обръщай внимание – каза Цюшен, както обикновено склонен към помиряване. – Хайде да ядем.

После се събуди и Бинбин, който слезе по стълбите и се прозина.

– Мамо, тате, Бог цяла нощ кашля. Не можах да заспя.

– Дори не знаеш колко ти е било добре – рече Юилян. – Ние с татко ти бяхме в съседната стая. Да си ни чул да се оплакваме?

Като по сигнал Бог се разкашля отново. Кашляше така, сякаш играе любима игра, много съсредоточено.

Юилян гледа Бог няколко секунди, после въздъхна.

– От осем поколения насам сигурно аз имам най-лошия късмет.

Все още сърдита, тя отиде в кухнята да приготви закуската. Докато закусваше с останалите от семейството, Бог мълча през цялото време. Изяде паница каша с мариновани зеленчуци и половинка мантоу. През цялото време трябваше да понася презрителните погледи на Юилян, която може би все още се сърдеше заради газта или пък смяташе, че Бог яде твърде много.

След закуска, както обикновено, Бог бързо стана, почисти масата и отиде в кухнята да мие съдовете.

Юилян му извика от вратата на кухнята:

– Не използвай препарат за миене, ако паниците не са мазни! Всичко струва пари! За издръжката ти плащат жълти стотинки! Ха!

Без да прекъсва работата си, Бог измърмори нещо, показвайки, че е разбрал.

Цюшен и Юилян отидоха на нивата. Бинбин тръгна за училище. Едва след това стана и бащата на Цюшен. Още не напълно разбуден, той слезе долу, изяде две паници каша и натъпка лулата си с тютюн. Най-накрая си спомни за съществуването на Бог.

– Ей, дядка, стига си мил съдовете. Ела тук да играем! – извика той към кухнята.

Бог излезе от кухнята, бършейки ръцете си в престилката. Кимна угоднически на бащата на Цюшен. За Бог играта на китайски шах със стареца беше тежко домашно задължение; и победата, и загубата му носеха неприятности.

Ако Бог спечелеше, бащата на Цюшен изпадаше в ярост.

– Ти, проклет стар идиот! Опитваш се да ми покажеш, че ме превъзхождаш? Та ти си Бог! Не е голямо постижение да ме победиш. Защо не се научиш на добри маниери? Достатъчно дълго живееш вече под нашия покрив!

Но и когато Бог загубеше, бащата на Цюшен също побесняваше.

– Ти, проклет стар идиот! Аз съм най-добрият шахматист в радиус от петдесет километра. Да те победя е по-лесно, отколкото да смачкам дървеница. Мислиш ли, че имам нужда да ме оставяш да спечеля? Ти... да го кажа учтиво, ти ме обиждаш!

При всички случаи крайният резултат беше един и същ: старецът хлопваше таблото и фигурите се разлитаха из стаята. Бащата на Цюшен беше печално известен с лошия си характер и в лицето на Бог най-накрая си беше намерил боксова круша.

Но на стареца му минаваше бързо. Всеки път когато Бог вдигнеше дъската и събереше фигурите, той сядаше и отново играеше с Бог, и всичко се повтаряше отначало. След няколко партии и двамата се умиряваха, и вече почти беше станало пладне.

После Бог ставаше от масата и отиваше да мие зеленчуците. Юилян не му даваше да готви, защото твърдеше, че Бог е ужасен готвач. Но го караше да мие зеленчуците. По-късно, когато Цюшен и Юилян се върнеха от нивата, ако зеленчуците се окажеха неизмити, тя отново се нахвърляше върху него с поредните саркастични мрънканици.

Докато Бог миеше зеленчуците, бащата на Цюшен отиваше да навести съседите. За Бог това беше най-спокойната част от деня. Обедното слънце обливаше всяко кътче от застлания с тухли двор и осветяваше дълбоките пукнатини в паметта му. В такива моменти Бог често забравяше за работата си и стоеше тихо, потънал в размисли. Едва когато въздухът се изпълнеше с гласовете на връщащите се от нивата селяни, той идваше на себе си и се забързваше да приключи с миенето на зеленчуците.

"Как може животът да се преобърне по такъв начин?" – въздъхваше той.

За това въздишаше не само Бог. За това въздишаха и Цюшен, и Юилян, и бащата на Цюшен. За това въздишаха повече от пет милиарда човеци и два милиарда Богове на Земята.

Странстващата Земя (превод Васил Велчев, корица Живко Петров, 528 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

"Според мита червената нишка на съдбата обвързва човек с неговата орис. Някои даже вярват, че те свързва с онзи, когото сърцето ти желае най-силно." – да, има една нишка, която се разстила магично из страниците на фентъзи романа Момичето, което пропадна в морето (откъсът по-долу) от корейската американка Акси О и тази нишка свързва традиционната корейска приказка за Шим Чонг, "невестата на Богът на Морето", със съвременния феминизъм и паралелните аниме светове на Хаяо Миядзаки... Нишка по чието протежение живеят брат Джун и сестра Мина, която "въоръжена с ножа си и разказите на баба си" се опитва да спаси живота на брат си и на околните от римейк разиграването на древен корейски мит за омилостивяване на природните сили, като се хвърля самоотвержено да провери колко наистина дълбока е Бездната на Морето (и на Феминизма) и дали наистина червената нишка на съдбата би я отвела до желаното от Сърцето...

Червената нишка на съдбата

Според разказите на баба ми червената нишка на съдбата обвързва човек с неговата орис. Някои даже вярват, че те свързва с онзи, когото сърцето ти желае най-силно.

Вечният романтик Джун също го вярва. Разказва как още когато за първи път видял Чонг, разбрал, че животът му се е променил завинаги. Как от начина, по който ръката му се насочила към нейната, усетил лекото притягане на съдбата.

И все пак червената нишка на съдбата е невидима в света на смъртните. Но яркочервената панделка пред очите ми определено не е невидима, а това означава, че... Вече не съм в света на смъртните.

Сякаш прочела мислите ми, нишката ме придърпва силно. Някой – или нещо – ме тегли от другата страна, отвъд мъглата.

Страхът се опитва да се прокрадне в мен. Но щом останалите невести са устояли, тогава и аз ще успея, ако искам да бъда достойна заместница на Шим Чонг.

Драконът ме прие, но докато не говоря с бога на морето, няма как да знам дали селото ми наистина е в безопасност. Поне съм по-подготвена от повечето, въоръжена с ножа си и разказите на баба ми.

Нишката се вее във въздуха и ме приканва напред. Пристъпвам и панделката на дланта ми блясва в рояк звезди. Мушвам ножа в жакета си и следвам червената нишка през мъглата.

Светът край мен е притихнал, нищо не помръдва. Плъзгам босите си крака по гладките дъски. Протягам ръка и пръстите ми докосват нещо твърдо – парапет. Сигурно се намирам на мост. Пътят се спуска леко надолу и преминава в павирана улица.

Тук въздухът е по-наситен, по-топъл и изпълнен с аромата на апетитни ухания. Сред мъглата се мержелее редица търговски колички. Върху най-близката е подредена високи купчини кнедли в бамбукови купи на пара. На друга има сушени риби, окачени за опашките. По трета са разстелени сладки – захаросани кестени и плоски пърленки със захар и канела. Количките са изоставени. Не се виждат търговци. Примижавам в опит да отлича по-тъмните фигури, но всяка сянка се оказва поредната количка – цяла верига, която се разпростира надалече в мъглата.

Оставям ги зад гърба си и тръгвам по дълга алея с ресторанти. През отворените им врати се просмуква дим от готварски печки. Хвърлям един поглед на най-близкия и виждам зала с маси, на които има подредени различни ястия – от купи с подправки до големи плата с печена риба и птиче месо. Край масите хаотично са нахвърляни ярки възглавници, сякаш само преди миг на тях са стояли удобно гуляйджии, които са хапвали с наслада. На входа са подредени сандали и чехли в редички. Клиентите са влезли, но не са излезли.

Отдръпвам се от вратата. Колички без собственици. Готварски печки без готвачи. Обувки без хора. Призрачен град.

По тила си усещам лек, смеещ се дъх. Обръщам се рязко, но не откривам никого. И въпреки това ми се струва, че някой ме гледа, невидим и бдителен.

Що за място е това? Съвсем не прилича на бабините ми разкази за града на бога на морето – място, където духовете и по-нисшите богове се събират в радостни тържества. Мъглата покрива царството като плащ, притъпявайки всички звуци и гледки. Пресичам нисък, извит мост и вървя по изоставени улици, всичко наоколо е безцветно и мрачно, с изключение на болезнено ярката нишка, която прорязва мъглата.

Как ли са се чувствали другите невести на бога на морето, като са се събудили в това мъгливо царство, където единственият им водач е една ярка панделка? Преди мен е имало мнозина.

Например Соа, която имаше най-прекрасните очи, опасани от черни мигли, които сякаш бяха обилно посипани със сажди. После и Уол, която бе висока като мъж, със силни, привлекателни черти и вечно усмихната уста. А също и Хери, която можеше да преплува Голямата река в двете посоки и която разби сто сърца, когато отиде да се омъжи за бога на морето.

Соа. Уол. Хери. Мина.

Моето име звучи незначително до тези на подобни момичета, които винаги са изглеждали толкова величествени. Пътували са толкова отдалеч, за да се омъжат за бога на морето, от села, близо до столицата, а понякога и от самата столица, както е случаят с Уол. Това бяха момичета, които никога не биха посмели да дойдат в затънтеното ни село при други обстоятелства, ако животът не ги беше принудил да се откажат от своя. Тези девойки, тези жени, всички те бяха по-големи от мен – на осемнайсет, когато са дошли да станат невести. Минали са същия път, по който вървя и аз сега. Чудя се дали са се притеснявали, или са се страхували. Или пък надеждата ги е заслепила до глупост.

След сякаш часове вървене, завивам и се озовавам на широк булевард. Мъглата тук е по-рехава. Вече виждам накъде ме води нишката. Носи се надолу по булеварда, изкачва се по големи стъпала и чезне през отворените врати на внушителна червено-златиста порта. С натруфените си колони и позлатения покрив, това може да бъде единствено дворецът на бога на морето.

Затичвам се напред. Нишката започва да блещука и жужи, сякаш усетила приближаването ми към края.

Достигам стъпала и тръгвам по тях едно по едно. Тъкмо се каня да прекося прага на портата, когато дочувам звук. Нежно звънтене на камбана, толкова притъпено, че ако светът не бе потънал в тишина, можеше и да го изпусна. Звукът идва някъде от ляво, надолу по стъпалата и обратно към лабиринта от улици.

Големият ми брат Сунг смята, че всички вятърни камбанки звучат по един и същ начин. Според мен той просто няма търпението да се заслуша. Дрънченето на бронза, който отеква в мидите, е различно от биенето на калая в медни звънци. Буйството на вятъра също има своите степени. Когато е сърдит, камбанките издават остър, пронизителен звук. Когато е щастлив, те се удрят в оживен танц.

Звукът сега обаче е друг. Тих. Меланхоличен. Връщам се надолу по стълбите. Нишката не се противи, а се издължава и ме следва.В ушите си чувам гласа на баба: "Мина, в света на духовете има правила. Избирай внимателно кои да нарушиш". Има причина този град да бъде обгърнат в мъгла. Има причина да мога да го обикалям, водена единствено от нишката на съдбата. Но звънтенето дойде отблизо, а и истината е, че според мен съм го чувала и преди.

Звукът ме води до вратата на малък магазин, странично от булеварда. Блъсвам грубата завеса и влизам вътре, замаяна от невероятната гледка. Магазинът е пълен със стотици и стотици вятърни камбанки. Покриват стените и висят от тавана като сълзици. Някои от амулетите са малки и кръгли, направени от миди, жълъди и калаени звезди; други са големи като водопади от златни звънци.

И все пак, както е и в мъглата, тук също няма вятър. Само че мога да се закълна, че чух звук. Очите ми се приковават към стената, в която има дупка, а в средата ѝ – една-единствена камбанка. Звезда, луна и медно звънче са нанизани на тънък бамбуков конец. Простичка конструкция за камбанка.

Веднага я разпознавам. Издялах звездата от един плавей, а луната направих от красива бяла мида, която открих на брега. Звънчето купих от пътуващ майстор, на когото досадих, защото дръннах поред всяко едно звънче от количката му. Не мирясах, докато не открих съвършения звук. Цяла седмица майсторих камбанката. Искаше ми се да я окача над креватчето на племенницата ми, за да може да чува вятъра. Ала тя се роди преждевременно. Ако се беше появила на света през есента, щеше да оцелее. Но както всеки знае, децата, родени по време на бурите, никога не доживяват втория си дъх.

Сунг беше съкрушен. Изпълнена с гняв, какъвто не познавах дотогава или дори след това, занесох камбанката на скалите извън селото и я захвърлих през тях. Гледах как пада и се разбива в камарите. За последно я видях строшена на парчета, които морето отми. Всички камбанки в магазина наоколо се раззвънтяха, като някак се поклащаха на застоелия въздух, докато цялото пространство не се превърна в какофонична врява.

Вятърни камбанки, които звънтят без вятър, показват, че наблизо витаят духове.

Излизам от магазина и звукът от камбанките се заглушава. Ако тук има невидими, бдителни духове, какво ли виждат, когато погледнат към мен?

Забързвам ход. Нощта е дълга, а нишката тежи на ръката ми. Зад портата откривам един широк двор след друг. Вглеждам се в единия. След петнайсетия вече тичам.

Прекрачвам последната порта, изкачвам каменните стъпала и влизам в тронната зала на бога на морето. Едва тогава се спирам, за да си поема дъх.

Лунната светлина се процежда през процепите между гредите на тавана, като образува скосени шарени сенки в огромната зала. Сумракът на мъглата тук е притъпен, но зловещата тишина остава ненарушена. Няма слуги, които да се втурнат приветствено към мен. Нито пазачи ме спират по пътя. Червената нишка на съдбата се накъдря. Бавно цветът ѝ започва да се променя от ослепително яркочервено до тъмно кървавочервено.

Отвежда ме в края на залата, където издигнатият на подиум трон е обрамчен от стенопис на дракона, който гони един бисер в небето. Свит на трона си, с лице, скрито в сенките на величествена корона, седи богът на морето. Облечен е в красива синя роба, по която са избродирани сребърни дракони. А краят на моята нишка е увит около лявата му ръка. Чакам душата ми да се озари от блясъка на разпознаването.

Според мита червената нишка на съдбата обвързва човек с неговата орис. Някои даже вярват, че те свързва с онзи, когото сърцето ти желае най-силно.

Дали богът на морето е обвързан някак с моята орис? Той ли е, когото сърцето ми желае най-силно?

Момичето, което пропадна в морето (превод Диляна Георгиева, корица Живко Петров, 304 стр, цена 22 лева) е в книжарниците

"Огромна загуба е плъзнала по земята, горест и пустош, околен свят, разкъсан и напечен от слънцето, събран в две празни ръце; дните вече не са дни, пространството е друго пространство, въздухът спарен и стар, а градът – пропаст между това, което е, и което е можел да бъде." – тези думи принадлежат на номинирания, през 2021 година за Европейската награда за литература, роман Сингулярност на родената в Техеран шведска писателка Балсам Карам и наистина символно събират есенцията на всичко важно, случващо се в него... Да, неслучайно Балсам Карам сякаш е обсебена от черните дупки и квантовата физика (все пак, заглавието на първия ѝ роман Event Horizon/Хоризонт на събитията също е термин-флирт с пространство-времевите червееви игри) като в случая точката на Сингулярност (откъсът от романа е по-долу), където изчезва всяко (познато) битие е неназована страна в неназовани времена, точно като днешните... Символната черна дупка засмуква паралелно живота на две майки и техните две деца, за да опише фрагментарно Битието на Мигранта, който днес има много лица и много възможни животи, за да се оформи "пропаст между това, което е, и което е можел да бъде"...

Петък сутрин в края на лятото в град, в който боклукът от къщите с балкони с изглед към крайбрежната алея се извозва там, където палмите клюмват, а почвата корозира в зелено и кафяво и където децата с палмовите клонки в ръце всеки ден се спират, за да ровичкат в калните локви, отварят широко торбите с боклук и после чакат да проследят движенията на кучетата.

Децата чакат кучетата да скочат по планината от боклук, която скоро ще стане по-висока от къщата, и после да скочат обратно долу, а планината да започне да потъва, да се разпростира и с калната вода пулсиращо да запълни дупките в земята и да продължи напред покрай колите и будките за вестници, магазините, фонтаните и черешовите дървета. Жената, която търси детето си, се събужда от сутрешното изгарящо слънце и сяда на пясъка.

Огромна загуба е плъзнала по земята, горест и пустош, околен свят, разкъсан и напечен от слънцето, събран в две празни ръце; дните вече не са дни, пространството е друго пространство, въздухът спарен и стар, а градът – пропаст между това, което е, и което е можел да бъде.

Ако жаркото слънце пече силно над мен, то значи е още по-силно над детето, казва тя от мястото си на плажа и вдига шепа пясък към бузата си – ако през деня постоянно ме виждат като странницата, каквато съм, детето също трябва да бъде видяно някъде, ако можех само да намеря правилната позиция и да отправя погледа си в нейната посока, казва тя, оглеждайки се и търсейки мястото, от което детето може би най-сетне ще бъде видяно на плажа.

Отвътре разстоянията са по-големи – от спомен до спомен и от преживяване до преживяване времето вече не тече и жената не знае къде се намира и защо, дали е минала една година, или цял един живот, откакто детето си играеше в корема ѝ и слънцето почти унищожително потъваше зад полетата със захарна тръстика и планините, и дали тази вечер отново ще бъде заточена на това място.

Не знае вече дали домовете на хълма изобщо съществуваха, преди призори със сутрешния бриз да бъдат изравнени със земята, нито дали някой я вижда как в този ден, както във всеки друг ден тя търси и вика името на детето си из града, повтаряйки не си сама, душа моя, и си мисли за майката, дето притисна малкия вече посинял вързоп към тялото си край редиците от палатки и изпя единствената приспивна песен на езика, който все още не беше забравила.

Майката каза, чувам го да диша, и подаде детето на обиколилите я да го погледнат, после изпълзя по парцаления килим в средата на палатката и попита, и вие го чувате, нали, а сетне потъна отново в люлеенето и песента.

Видях го със собствените си очи, казва на глас жената, както е седнала пред пенещите се сутрешни вълни и пясъчни дюни – случи се с жената на две палатки разстояние, казва тя, и видях, че в детето не е останал никакъв живот, но не можех да кажа нищо на майката, нищо не казах на майката, защото за тази майка аз нямах думи, казва тя и се изправя. Днес светът е някак различен и нов и жената решава за последен път да потърси дъщеря си и повече не – нито край морето, нито край пристанището, нито край изоставените земи или сред полупустинята под планините.

Взема камъни от брега, начертава правоъгълник и нарежда камъните под формата на легло и възглавница и казва ако мине оттук, ще знае, че това е място за почивка, а после продължава дневната си обиколка на града. Днес първо ще иде до тясната уличка, после до площада, до библиотеката и накрая ще се върне пак тук, на плажа и крайбрежната алея. Върви бавно и спира много пъти, оглежда се, чака нетърпеливо в града. Понякога се случва някой да се обърне и да я изгледа, докато тя говори високо и ядосано или меко, почти плачейки, повтаря детето ми и си затваря очите, или яла ли си днес, сякаш Изчезналата е до нея и може да отговори веднъж и после още веднъж.

Може би, ако почакаш в сянката на орехите босата ти майка да те вземе в прегръдките си, казва тя и се обръща – може би, ако на ъгъла на улицата до будката за вестници усетиш, че едни познати очи те търсят, ще разбереш, че съм аз, казва тя и поглежда към едната посока на пътя, после към другата.

Вижда ги – вижда, че онези, които са се спрели, за да огледат праха и петната, чантата, която тя носи плътно до тялото си, и босите крака със счупени нокти и напукани пети, не разбират на кого или на какъв език говори, а тя иска да им каже здравейте и почакайте, да обясни; жената иска да разкаже нещо за момичето с малкото думи, останали в паметта ѝ, без хората неразбиращо и стреснато да се дръпнат или обърнат, но тя вижда, че не става, че те с по-бързи крачки от преди тръгват напред по улицата до светофара и после изчезват в потока от хора от другата страна на пътя.

Какво има, ако няма нищо друго освен тук и тук, казва жената и първо слага ръката си на корема, после на челото си, влажно и топло, и продължава към тясната уличка.

Какво има, ако нещо постоянно трябва да ти бъде отнемано, казва тя и си сваля кърпата от главата, подсушава лицето и врата си, поглежда нагоре към небето, все така синьо, високо и спокойно както винаги, докато върви към децата и майка си, които чакат тя и Изчезналата да се върнат на уличката.

Петък сутрин в края на лятото в един пристанищен град, простиращ се по брега в близост до планината и към залив, който по-нататък в друга страна се извива и издълбава меко земята във формата на полумесец. Децата в малката уличка прокарват пръсти през полумесеца на картата в една от книгите, които продължават да отварят от време на време, и после го прерисуват в праха на окъпаната от слънце уличка.

Децата казват, на картата всички планини изглеждат еднакво, но аз знам, че една от тях е червена и ние живеехме край червената планина. Казват, от една дупка в средата на планината течеше мека и розова вода, а когато на следобедното слънце ритахме топка към планинските скали, водните капки полепваха по ръцете и краката ни като перли или захарен памук и ни охлаждаха, даваха ни закрила; водата ни понасяше нависоко и ни обгръщаше като мъгляв облак, скриваше ни, когато някой поглеждаше нагоре от пътя и чуваше как си играем, как спим и живеем край планината, помните ли?

Да, отвръщат децата едно на друго, и ние следвахме пътя на водата към рова и нататък между домовете и виждахме как край склона на хълма тя се събираше в блещукащо езеро от боклуци и тиня – това помним. Децата казват да, така беше, и Мина вдига поглед от нарисувания на уличката полумесец и продължава, помните ли как взехме с шепи от калта и направихме малки легълца за котенцата, за да има къде да спят, и как напълнихме леглата със суха трева и хартия от вестници, а после и с изсушени цветя, сушени палмови листа, начупени и разкъсани, така че котенцата да не се наранят от острите ръбове? Помните ли как това стана любимото място на котенцата и как почувствахме толкова силно, че сме направили нещо хубаво?

Да, отговарят Му и Перла и продължават с пръсти да чертаят по земята, сега рисуват планината и домовете, рова и подножието на хълма; децата рисуват училището край началото на склона и тентите между домовете и планината от боклуци наблизо, както и полетата със захарна тръстика под нея; рисуват крана за вода и колелото и накрая леглата за котенца като малки точки на скоро непоносимата от жега уличка.

Сутрин е и слънчевите лъчи падат върху всяко дете и всеки камък, отронил се от стената и преместен в средата на уличката, а някъде в далечината кучетата лаят в отговор на клаксоните на колите – едно излайване за всеки клаксон; сутрин е и плъховете бягат надолу по счупената канализационна тръба и после през боклуците до съседната къща, а блещукащите хлебарки изпълзяват от прахоляка и се катерят по стените и после продължават да се отдалечават възможно най-далече от тясната уличка.

Тук вече няма приятели, които да повикаш, няма и звездно небе под червения блясък на уличните лампи, няма нито хълм, нито планина, които да се издигат в прегръдка, да вземат в обятията си и да утешат децата, да ги предпазят от вятъра и дъжда или просто от колите и очите, взиращи се в мястото, където спят, ядат, разхождат се и играят на тясната уличка.

Уличката в момента е празна и децата седят на слънцето, а в далечината, там, където слънцето не достига и нещо по-тъмно и по-голямо разцъфтява, там също опряна на една стена седи бабата на децата и зорко ги следи с поглед.

Ако утре се прибере вкъщи, ще нарисувам цвете и къща, а до къщата ще нарисувам ров, а над рова мъгла, казват децата и търсят парче хартия, долетяло с вятъра в тясната уличка; ако тя иска да ѝ дам прашката си, ще ѝ я дам, ако иска да ѝ изпея песен, ще пея, макар да не знам как, казват децата и рисуват цветето, къщата и една палма с листа достатъчно големи, за да предпазят всичко от дъжда.

Сингулярност (превод Радослав Папазов, корица Капка Кънева и Здравка Будинова, 208 стр, цена 18 лева) е в книжарниците с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия 

Срещата с Балсам Карам е на 11 декември | 17:00, Мраморно фоайе, НДК в рамките на Софийски международен литературен фестивал 2024