My Mir

"И това е било едно от мрачните места по земята" – да, неслучайно това са първите думи на моряка, "който още "следваше морето", Марлоу, главен герой на класиката Сърцето на мрака (в откъса по-долу) от Джоузеф Конрад... Неслучайно, дори 126 години след написването на тази история, Светът продължава да тупти със Сърцето на мрака, разделян от Хората на Цивилизован и Нецивилизован; свят, все още обладан от колониализъм, империализъм, расизъм, алчност и дехуманизация; свят, в който като ехо се носи репликата на търговеца на слонова кост Курц (другият единствено назован по име герой и антагонист в Сърцето на мрака): "Ужасът! Ужасът!"... Цивилизация на Алчността, в която "Сънят се забравя, затова се повтаря" и неслучайно тази история из мрачните лабиринти на човешкото съзнание в сърцето на Африка от по-миналия век може да се проектира върху всичко случило се, случващо се и предстоящо да се случи на този Свят – затова едни, като Франсис Форд Копола, ще я претворят в Апокалипсис сега из джунглите на Виетнам, а други ще я припознаят днес като пътуване по Реката на новинарските хроники... Затова е хубаво да си припомняме тази история (новият пълноценен превод тук е идеален за целта), както и да не забравяме първите думи на Марлоу, нали...

Платноходката "Нели" се залюля на котвата, без платната ù дори да трепнат, и застана в покой. Настъпил бе прилив, вятърът почти бе стихнал и тъй като плаваше надолу по реката, оставаше ù само да обърне нос срещу вятъра и да чака настъпването на отлива.

Устието на Темза се простираше пред нас като началото на безкраен морски път. Недалеч от брега морето и небето бяха споени в едно и в сияйното пространство обветрените платна на лодките, носещи се с прилива нагоре по течението, сякаш бяха застинали в червени островърхи купчини конопен плат, сред които проблясваха лакираните им гафели. Лека мъгла бе покрила ниските брегове, спускащи се към морето като чезнещи равнини. Въздухът над Грейвзенд беше тъмен, а още по-нататък като че ли се сгъстяваше в печален мрак, надвиснал неподвижно над най-големия и най-велик град на земята.

Наш капитан и домакин беше директорът на компанията. Четиримата го гледахме с обич, застанал на носа с гръб към нас и вперил поглед в морската шир. По цялата река нямаше нищо друго, което така да олицетворява мореплаването. Приличаше на лоцман, който за моряка е въплъщение на надеждността. Трудно беше да повярва човек, че работата му го водеше не натам, към сияйното устие, а назад, в надвисналия мрак.

Както вече бях споменал някъде, морето ни свързваше. Освен че крепеше сърцата ни по време на дългите раздели, то ни вдъхваше търпение към дългите истории и дори към убежденията на всекиго от нас. Адвокатът, прекрасен човек, поради многото си години и многото си добродетели разполагаше с единствената възглавница на палубата и лежеше на единствената постелка. Счетоводителят вече беше извадил кутия с домино и строеше фигури от кокалените плочки. Марлоу седеше с кръстосани крака по-назад вдясно, облегнат на бизан-мачтата. Имаше хлътнали бузи, жълтеникава кожа, изправен гръб, аскетичен вид и с отпуснатите си ръце с обърнати навън длани приличаше на някакъв идол. След като се увери, че котвата е добре закрепена, директорът дойде на кърмата и седна при нас. Лениво разменихме по няколко думи. След това на борда на яхтата се възцари тишина. По някаква причина играта на домино така и не започна. Бяхме се вглъбили в мислите си и нямахме желание за друго, освен спокойно да съзерцаваме. Денят безоблачно гаснеше във ведрина, застинала в ярко великолепие. Водата проблясваше кротко, небето, без нито едно петънце, бе благодатна шир от чиста светлина, самата мъгла над блатата на Есекс приличаше на сияйна и ефирна тъкан, провесена от гористите хълмове навътре в сушата и обвиваща ниските брегове в прозирни гънки. Ала мракът на запад, надвиснал над горното течение на реката, се сгъстяваше с всяка изминала минута, сякаш разгневен от приближаването на слънцето.

Ето че най-сетне извивката на неговия неуловим ход го спусна ниско и слънцето от пламтящо бяло стана мътночервено, без лъчи и без топлина, сякаш внезапно щеше да угасне, смъртоносно поразено от допира на този мрак, надвиснал над хорската тълпа.

Веднага настъпи промяна във водата и ведрината вече не беше толкова ярка, а по-дълбока. Широко разстлана, старата река течеше гладко в догарящия ден, след столетия вярна служба на хората, населяващи бреговете ù, простряла се с тихото достолепие на воден път към най-отдалечените краища на Земята. Гледахме този достопочтен поток не в яркия отблясък на някой кратък ден, който идва и отминава завинаги, а във величествената светлина на неугасващи спомени. И наистина, много е лесно за човек, "следвал морето", както се казва, с благоговение и обич, да възкреси величавия дух на миналото по долното течение на Темза. Приливите и отливите се редуват в непрестанната си служба, препълнени със спомени за хора и кораби, които носели към покоя на дома или към битките в морето. Реката е познавала и служила на всички онези, с които нацията се гордее, от сър Франсис Дрейк до сър Джон Франклин, до един рицари, с титли и без титли – великите странстващи рицари на морето. Носела е всички кораби, чиито имена блестят като скъпоценни камъни в нощта на времето, от "Златната кошута", завърнала се, пълна със съкровища в заоблените си хълбоци, след което била посетена от Нейно кралско Величество, за да стане част от гигантската легенда, до "Ереб" и "Ужас", които се отправили на други завоевания и така и не се завърнали.

Познавала е и корабите, и хората. Отплавали са от Детфорд, от Гринич, от Ирит – авантюристите и заселниците, кралските кораби и корабите на хората от борсата; капитани, адмирали, тъмните контрабандисти на източни стоки и официалните търговци от флота на Източноиндийската компания. Златотърсачи или преследвачи на слава, всички те бяха минали по този поток, носейки меч, а често и факел, пратеници на могъществото на страната, носители на искра от свещения огън. Какво ли величие не бе плавало с отлива на тази река към тайнствата на непознатата земя!... Мечти на хора, семена на общности, кълнове на империи.

Слънцето залезе, мракът се спусна над реката и по брега започнаха да се появяват светлини. Фарът "Чапман", трикрако съоръжение, издигнато в тинестата плитчина, блестеше ярко. По водата се плъзгаха фенерите на корабите – непрекъснато движение на приближаващи се и отдалечаващи се светлини. А още пò на запад по горното течение силуетът на исполинския град все така зловещо се очертаваше на фона на небето – заплашителна сянка под слънцето, злокобен отблясък под звездите.

– И това е било едно от мрачните места по земята – каза внезапно Марлоу.

Той беше единственият сред нас, който още "следваше морето". Най-лошото, което можеше да се каже за него, бе, че не е типичен представител на своето съсловие. Беше моряк, но и скитник, докато повечето моряци водят уседнал живот, така да се каже. Имат съзнанието на домошари и домът им е винаги с тях – корабът; както и тяхната страна – морето. Всеки кораб прилича на всички останали, а и морето винаги е едно и също. В неизменността на заобикалящия ги свят чуждите брегове, чуждите лица, променящата се необятност на живота се плъзгат покрай тях, обгърнати не от тайнственост, а от леко презрително невежество, тъй като за моряка тайнствено е само морето, господарката на неговия живот, непроницаемо като съдбата. За останалото, някоя случайна разходка или случайна разпивка на брега, след като е свършил работата си, са достатъчни, за да му разкрият тайните на целия континент, и той обикновено решава, че не си е струвало да ги научава. Моряшките истории се отличават с непосредствена простота, целият смисъл на която се побира в разчупена орехова черупка. Марлоу обаче не беше типичен моряк (ако изключим склонността му да разказва истории) и за него смисълът на една случка не се съдържаше вътре като ядка, а обвиваше отвън разказа, извадил я на бял свят, както блясъкът очертава мъглата, подобно на онези неясни сияния, които понякога се виждат на призрачната лунна светлина.

Думите му не ни изненадаха. Те бяха напълно обичайни за Марлоу. Посрещнати бяха с мълчание. Никой не си направи труда дори да изсумти и не след дълго той много бавно каза:

– Мислех си за много далечните времена, когато римляните дошли тук за пръв път, преди деветстотин години... онзи ден... Светлина струи от тази река от времето на рицарите, казвате? Да, но тя е като огнени езици, лумнали в равнината, като блясък на светкавица в облаците. Живеем в този проблясък и дано той продължава, докато земята ни се върти! Но вчера тук е било мрак. Представете си как се е чувствал командирът на някоя великолепна... как ги казваха?... трирема в Средиземно море, комуто изведнъж са заповядали да тръгне на север, да прекоси бързо земите на галите по суша и да поеме командването на един от онези кораби, от които легионерите – ама и те трябва да са били доста сръчни! – са строели стотици за един-два месеца, ако може да се вярва на книгите. Представете си го там, на края на света, морето – като олово, небето – с цвят на пушек, с някакъв кораб, усукващ се като акордеон... тръгнал нагоре по тази река, натоварен с припаси, със заповеди или с нещо друго. Пясъчни плитчини, блата, гори, диваци... почти нищо за ядене, което да приляга на цивилизован човек, а за пиене – само вода от Темза. Няма фалернско вино, няма слизане на брега. Тук-там някой военен лагер, изгубен в пустошта като игла в купа сено... студ, мъгла, бури, болести, изгнание и смърт... смърт, която дебне във въздуха, във водата, в гората. Сигурно са измирали като мухи тук. О, да, той се е справил. Справил се е даже много добре, няма две мнения, при това – без да се замисля особено, освен може би впоследствие, когато се е хвалел през какви перипетии е минал. Имали са достатъчно мъжество да се изправят пред мрака.

Сърцето на мрака (превод Герасим Й. Славов, корица Виктория Видевска, 200 стр, цена 20 лева) е в книжарниците

20 април 1984 – свещена дата в историята на българския алпинизъм... Дата, която маркира първото българско изкачване на Еверест от Христо Проданов, но и дата, която маркира (ден по-късно) неговата смърт... Дата, която маркира Забравата, че няколко дни по-късно, по същия този неудобен Западен гребен, на Еверест стъпват и Методи Савов и Иван Вълчев (на 8 май), и Кирил Досков и Николай Петков (на 9 май)... Дата, която маркира Истината за разделени (по български) Истини... Дата, която може и да обясни защо 40 години по-късно в България, все още, денивелацията между Свещено и Пошло е нищожна... Да, това са част от темите за "изкачване" в документалния филм Жестокият път, а крепежните карабинери в него са свидетелства от първо лице, архивни записи и кадри в името на "просто търсене на Истина в една наистина страхотна история за сблъсъка на човека с природата, на човека срещу Системата и на човека срещу самия себе си." – повече за Жестокият път разказва неговия режисьор Деян Барарев, а останалото е... в кината от 18 април.

Какво?

Историята е епична, но и много човешка. Донякъде и носталгична, понеже в днешно време липсват такива истории за мъжество, за воля и дух и едно наистина голямо постижение. В борбата с природата, опитвайки се да стигнат до върха по един смъртоносен маршрут, нашите герои трябва и да се изправят срещу зловещите проявления на една объркана система, каквато е била тогавашния така наречен "социализъм". Въпреки всички тези препятствия, въпреки личните конфликти, спорове и сблъсъци между алпинистите по време на експедицията, те нито в един момент не отказват да си помогнат един на друг.

Филмът разказва всичко онова, което режимът преди повече от 40 години е искал да бъде потулено – фаталните грешки, скандалите, липсата на тактически план, както и на адекватно ръководство и най-вече фриволното отношение на Христо Проданов към протоколите за безопасност. Още от самото начало, заедно със сценаристите на филма – Дилиян Павлов, Елена Ермова и Станислав Грозданов – видяхме, че има толкова много неразказани неща от тази иначе много гръмко изградена в колективното съзнание история. Затова решихме, че това трябва да бъде фокуса на нашия филм.

© Дойчин Василев (1944 - 2024)

Най-съществените елементи в нашия разказ бяха именно личните изповеди на алпинистите, които са участвали в експедицията. За голяма наша радост успяхме и да стигнем до непубликуваните записи от личния архив на Дойчин Василев. Същите записи, които ни се обясняваше, че ги има в държавния архив, но когато отидохме да ги потърсим, се оказаха, че липсват. Именно в тях най-ясно се вижда, че Аврам Аврамов просто не е трябвало да бъде ръководител на тази експедиция. Тези записи също така служат като хроника за една предизвестена смърт на този, който е инсталирал Аврамов за ръководител – Христо Проданов.

Има известен парадокс в това как тогавашната система, която уж възхвалява колективния дух, е избрала да митологизира образа на един отявлен индивидуалист като Христо Проданов.

Кой?

Това, което на мен лично най-много ми хареса в тази история бяха героите – алпинистите Иван Вълчев, Методи Савов, Николай Петков, Кирил Досков, Кънчо Долапчиев, Дойчин Василев и Огнян Балджийски. Всичките са едновременно с това толкова различни един от друг, колкото са обединени от любовта си към планината. Най-впечатляващото е колко са лишени от суета.

Екипът на филма сме аз, Деян Барарев, сценаристите на филма – Елена Ермова, Дилиян Павлов и Станислав Грозданов, оператор: Георги Маринов – Гопето, звук: Росен Павлов и Станислав Донев, както и продуцентът на филма Иван Спасов. Работата по него беше изключително интензивна, като заедно със сценаристите сме прекарали поне 6 месеца в това да подредим историята, в която са включени интервюта, архивни записи и кадри.

© Дойчин Василев (1944 -2024) 

Как?

За мен това е първия документален филм, който правя, както и първия пълнометражен, така че имах предостатъчно предизвикателства пред себе си. Другото доста съществено предизвикателство беше историята. Аз, самият, нямах почти никаква представа за Христо Проданов и за експедицията до Еверест през 1984 г. Нищо не бях чувал и не се интересувах. И постепенно се запознах. Колкото повече научавах, толкова по-интересно ми ставаше. В един момент установих, че много хора от моето поколение, също като мен, или нищо не знаят, или знаят само Христо Проданов. А тези след мен, едва ли ще се и поинтересуват, най-вече защото е свързано с комунизма. В крайна сметка подходът към филма се превърна именно в това – как да се преведе една такава история, с цялата ù сложност (веднъж исторически, друг път от специфичността на алпинизма) в нещо, което да може да бъде разбрано и да вълнува моето поколение, това след него и от това на баща ми (който помнеше събитието). В крайна сметка мисля, че успяхме да се справим с тази нелека задача подобаващо. Сега остава да накараме хората да отидат и да го гледат.

© Дойчин Василев (1944 -2024)

Една от най-трудните задачи при създаването на филм е да махаш неща, за да може темпото на филма да върви добре и историята никъде да не затлачва. Имаше една история, която до последно спорихме дали да остане във филма или да я махнем. Тя е много смешна, абсурдна и след като я чуеш, даже може да ти се стори зловеща. Методи Савов и Иван Вълчев разказват първия им неуспешен опит да се качат по Северната стена на Айгер. Двамата отиват нелегално в Швейцария и тръгват да катерят в лошо време, виждат, че няма да успеят и едвам се спасяват на една любопитна част от стената, където има едни "прозорци", издълбани във вътрешността на планината. От вътрешността едни японски туристи ги гледат как бедстват, снимат ги и нищо не правят, за да им помогнат. Много смешно го разказват. Ние ще я качим и в социалните ни канали, защото е много яка.

Кога?

Филмът може да бъде гледан на кино от 18 април. Аз съм изключително радостен и благодарен за тази невероятна възможност да достигнем до възможно най-много хора и то навръх годишнината от първото изкачване на Еверест на Христо Проданов на 20 април, 1984 г. В момента над 28 киносалона са дали потвърждение, че ще показват Жестокият път, от най-големите вериги като Синема Сити, Сине Гранд и Арена, които имат кина в повечето големи градове в България, през локални такива във Велико Търново, Благоевград, Ботевград, Варна, Кюстендил, Ловеч, Мездра, Пловдив, Сливен, Търговище, до култовите арт кина в София – Одеон, Дом на киното и Влайкова. Чакаме отговор и от още 5-6 града.

© Дойчин Василев (1944 - 2024)

Защо?

За мен лично тази история, която разкриваме е важна, защото без да познаваме миналото си, то се превръща в една лъжлива конструкция, която само може да бъде употребена от грешните хора. И има множество доказателства в настоящето за това.

Документалният филм може да бъде ограничаващ като художествена форма, но и също така освобождаващ. В крайна сметка, интуитивно, аз и сценаристите много бързо се ориентирахме, спрямо героите и историята, за това какъв трябва да бъде този филм. Минималистичният суров подход, който възприехме от самото начало само подсилва въздействието ù, защото както у нашите герои, така и тук има липса на суета – просто търсене на Истина в една наистина страхотна история за сблъсъка на човека с природата, на човека срещу Системата и на човека срещу самия себе си.

© Дойчин Василев (1944 - 2024)

Жестокият път изкачва кината от 18 април

Да, ако има творение на Вирджиния Улф, което да "освети" нейната Вселена из основи, то това е Към фара (откъс от бисерната класика ви очаква по-долу) – да, този живописен портрет на семейство Рамзи и осемте им деца не само щрихира прецизно образите на собственото семейство на Вирджиния (от натюрела на родителите ù и осемте деца до летата, прекарвани в Корнуол и край фара в залива на Сейнт Айвис), не само в светлосенките на второстепенния герой тук Чарлс Тансли може да откриеш сблъсъка на Улф с обществените нагласи и нейния фемина бунт и манифест, но и в символното (концептуално-на-финала) завършване на портрета на мисис Рамзи, рисуван в началото на романа от Лили Брискоу (неслучайно корицата на първото издание на романа е с картина от Ванеса Бел, сестрата на Вирджиния, нали), може да разпознаеш времевите знаци и светлинните кодове на Голямата картина, така както се разкрива Пъзела на Живота... така както Вирджиния Улф я "вижда" страница след страница след страница...

– Да, разбира се, ако утре времето е хубаво – каза мисис Рамзи. – Но ще трябва да станеш още с първите птички.

Синът ù много се зарадва на тези думи, сякаш вече бе решено, че експедицията ще се състои, и по всичко личеше, че чудото, което бе очаквал с нетърпение сякаш години наред, щеше да се сбъдне след мрака на нощта и още един ден плаване. И тъй като принадлежеше дори на своите шест години към онези възвишени хора, които не могат да отделят едно чувство от друго, а оставят бъдещето с неговите предстоящи радости и тъги да заоблачи непосредственото им настояще, и тъй като за такива като него дори и в най-ранно детство всеки оборот на колелото на емоциите има способността да запечата и прикове на място момента заедно с неговата сянка или сияние, Джеймс Рамзи, седнал на пода да изрязва снимки от илюстрования каталог на магазините "Армия и флота", докато майка му говореше, дари картинката на един хладилник с поглед, излъчващ райско блаженство. Мигът трептеше с ореол от радост. Дървената ръчна количка, косачката за трева, шепотът на тополите, листата, побеляващи преди дъжда, кресливите врани, съскането на метлите, прошумоляването на роклите – всичко това се открояваше така пъстро и отчетливо в ума му, че той вече си имаше свой личен шифър, свой таен език, макар и да приличаше на самата гола и безкомпромисна строгост с високото си чело и пронизващи сини очи, безукорно честни и чисти, които леко се навъсваха при всяка проява на човешка слабост, така че майка му, която го наблюдаваше как сръчно направлява ножицата около хладилника, си го представи целия в червено и хермелин като съдия или пък като неумолим депутат да ръководи важно и отговорно дело по време на криза в обществения Живот.

– Само че – обади се баща му, който спря пред прозореца на гостната – то няма да е хубаво.

Ако наблизо се намираше секира, ръжен или някакво друго оръжие, с което да промуши баща си в гърдите и да го убие на място, Джеймс със сигурност щеше да го сграбчи. Толкова крайни бяха чувствата, които мистър Рамзи предизвикваше у своите деца с едното си присъствие, застанал, както в момента, източен като нож, тънък като острието му, със саркастична усмивка не само от удоволствие, задето бе обезсърчил сина си и се бе присмял на жена си, която беше десет хиляди пъти по-добра от него във всяко едно отношение (помисли си Джеймс), но и с някаква потайна самонадеяност, че преценката му ще излезе вярна.

Каквото кажеше, това ставаше. Винаги. Той просто не можеше да изрича неистини, никога не подправяше фактите, никога не смекчаваше неприятната действителност заради удоволствието или удобството на което и да е смъртно същество, още по-малко на децата, които, след като се бяха пръкнали от собственото му семе, трябваше отрано да знаят, че животът е суров, фактите – неумолими, и че пътуването към онази измислена страна, където угасват и най-съкровените ни надежди, пък и маякът не висок и як е, а едва мъждука в мрака (на това място мистър Рамзи ще изпъне снага и ще присвие малките си сини очи, вперени в хоризонта), пътуването е такова, че изисква от нас преди всичко смелост, правдивост и издръжливост.

– Но може и да е хубаво, нищо чудно да бъде хубаво – обади се мисис Рамзи и раздразнено усука червеникавокафявия чорап, който плетеше.

Ако успееше да го свърши тази вечер и ако все пак се случеше да отидат до фара, щеше да го даде за малкото момче на пазача, тъй като имаше опасност да пипне ставна туберкулоза, а освен това и цял куп стари списания, малко тютюн, всъщност всичко, което лежеше разхвърляно наоколо, неща, от които и без това нямаха нужда и само задръстваха стаята, за да могат да се позабавляват онези клетници, които и без това умираха от скука, защото какво да правят по цял ден, освен да лъскат стъкленицата на фара, да подрязват фитила и да чоплят малкото парче земя, дето им служеше за градинка.

Ами да, какво ли е да те затворят, понякога за цял месец, а понякога при бурно време и за повече, върху скала с размерите на тенис корт, запита се тя, и да не получаваш нито писма, нито вестници, никого да не виждаш; а ако си женен, да не виждаш жена си, нито да знаеш какво става с децата ти – дали не са болни, дали някое не е паднало да си счупи я крак, я ръка; да гледаш едни и същи мрачни талази, които се разбиват седмица след седмица, и после да те връхлети страховита буря, и прозорците да се покрият с морски пръски, и птиците да се блъскат в стъкленицата на фара и всичко наоколо да се люлее, и да не можеш носа си да покажеш навън от страх да не те отнесе морето? "Как би ви харесало всичко това? – попита тя, обръщайки се по-специално към дъщерите си. – Затова – додаде тя някак особено – човек винаги трябва да им носи по нещичко за разтуха."

– Духа от запад – рече атеистът Тансли и разпери кокалестите си пръсти във въздуха, за да усети вятъра.

Именно той правеше компания на мистър Рамзи по време на вечерната му разходка напред-назад, напред-назад по терасата. А това означаваше, че вятърът духа от възможно най-неблагоприятната посока за отиване до фара. Да, той наистина обичаше да казва неприятни неща, повтори си мисис Рамзи. Колко отвратително постъпва, като продължава да го натяква, за да може Джеймс да се разстрои още повече, ала тя нямаше да позволи да му се присмиват. "Атеистът", така го наричаха, "малкият атеист". Роуз му се подиграваше, Пру му се подиграваше, Андрю, Джаспър и Роджър му се подиграваха, дори престарелият Баджър, без ни един зъб в устата, го бе ухапал, задето (според Нанси) беше сто и десетият млад мъж, домъкнал се чак до Хебридите, а колко по-хубаво би било да си бяха останали сами.

– Глупости – обади се мисис Рамзи със строг глас.

Освен че имаха навика да преувеличават, нещо, на което се бяха научили от нея, и настрана от намека (който си беше самата истина), че кани прекалено много хора в къщата и често се налага да настанява някои от тях в града, тя просто не можеше да понася проявата на каквато и да било непочтителност към нейните гости, особено към по-младите, които бяха бедни като църковни мишки и както твърдеше мъжът ù, "изключително способни", освен това големи негови почитатели, пък и бяха дошли на почивка. Истината е, че бе взела под своя закрила всички представители на другия пол по причини, които не можеше да обясни, вероятно заради тяхната галантност и храброст, поради факта, че те са онези, които сключваха договори, управляваха Индия, ръководеха финансите и най-сетне заради онова отношение към нея, което никоя жена не би пропуснала да забележи, без да се почувства поласкана, защото в него имаше нещо доверително, детинско, почтително, нещо, което по-възрастна дама може да приеме от един по-млад мъж, без това да накърни достойнството ù, и горко на онази жена – не дай боже, това да бъде някоя от дъщерите ù! – която не е в състояние да усети, и то до мозъка на костите си, тази безценна тръпка и всичко, което крие тя.

Извърна строгия си поглед към Нанси. Съвсем не се е домъкнал, рече тя. Ами беше поканен.

Трябваше да се измъкнат от това глупаво положение. Сигурно съществуваше някакъв прост начин, не толкова мъчителен, въздъхна тя. Когато се погледна в огледалото и видя прошарената си коса, хлътналите си страни и своите петдесет години, помисли си, че би могла и по-добре да се справи с нещата от живота: съпруга, парите, неговите книги. Ала що се отнася до нея самата, тя никога, нито за миг не бе съжалявала за взетото решение, нито пък бе бягала от трудностите и задълженията си. Беше страхотна жена и след като им бе говорила с толкова непоколебим тон за Чарлс Тансли, дъщерите ѝ – Пру, Нанси и Роуз – се умълчаха, плахо вдигнаха очи от чиниите си и безмълвно се позабавляваха с еретичната мисъл, която отдавна мътеше главите им, за един живот, съвършено различен от нейния, може би в Париж, един по-бурен живот, а не като нея непрекъснато да трепери ту за този мъж, ту за онзи, защото, макар мислено и негласно, ала те всички оспорваха тази почтителност и галантност, английската банкова институция, както и английската империя, брачните халки и булчинските дантели, макар и да съзираха в тях и нещо от същността на красотата, което извикваше храбростта в моминските им сърца и ги караше, така както си седяха чинно на масата под зоркия поглед на майка си, да уважават особената ù строгост, изключителната ù ласкавост, досущ като кралица, готова да извади от калта мръсните нозе на просяка и да ги измие със собствените си ръце, нищо че ги сгълча така сурово по повод на нещастния атеист, който се бе домъкнал – или ако трябва да бъдем по-точни, е бил поканен да им гостува – на остров Скай.

– Утре няма да има пътуване до фара – каза Чарлс Тансли и плесна с ръце.

Стоеше до прозореца заедно със съпруга ù. Стига, вече достатъчно се каза по този въпрос. Как ù се искаше да престанат да се занимават с нея и Джеймс и да се уединят в собствените си разговори. Тя го погледна. Истински нещастник, казваха децата, кисел, празноват и неискрен.

                                                                                                                       2

– Няма да се ходи до фара, Джеймс – рече той, застанал до прозореца.

Каза го някак троснато, ала от уважение към мисис Рамзи се опита да сниши глас, придавайки му поне нещо като доброжелателна сърдечност.

Противно човече, помисли си мисис Рамзи, защо продължава да повтаря едно и също?

                                                                                                                       3

– И като се събудиш, нищо чудно да видиш, че слънцето грее и птичките чуруликат – каза му тя сърдечно и погали малкото момче по главата, защото много добре виждаше, че съпругът ù, с неговите безкрайни хапливи приказки, дето времето нямало да е хубаво, бе успял да сломи духа му. Знаеше, че детето копнее да отиде до фара, и това се забелязваше от пръв поглед, ала съпругът ù просто не мирясваше с ехидните си подмятания, че времето нямало да е хубаво. И не стига това, ами проклетникът продължаваше да го дразни с натякването си.

– Може би утре времето ще е хубаво – каза тя и пак погали косата му.

Единственото, което можеше да стори засега, бе да се любува на хладилника, прелиствайки илюстрования каталог на "Армия и флота", който бе взела с надежда да открие нещо като гребло, грапа или косачка, чиито зъби и дръжки ще изискват по-голямо умение и внимание при изрязване на картинката. Всички тези младежи се присмиват на съпруга ù, помисли си тя. Той казваше, че ще вали, а те отвръщаха, че не дъжд, а същински ураган се е задал.

Но ето че докато прелистваше страниците, отведнъж желанието ù да открие реклама на гребло или косачка изчезна. Дрезгавият човешки ромон, прекъсван на интервали от кресливото извисяване на нечий глас или неговото заглъхване, който непрекъснато я уверяваше, без да долавя отделни думи (тъй като бе седнала до прозореца), че мъжете все още са щастливо погълнати в своя разговор – та този шум, който продължаваше вече половин час и се бе наместил някак успокоително в гамата от звукове, които я бяха захлупили, като например почукването на топки и бухалки, рязкото, ненадейно излайване от време на време, онова "Как така? Откъде накъде?" на децата, които играеха крикет, престана. Тогава монотонният плисък на вълните, който в повечето случаи слагаше отмерен, утешителен отпечатък върху мислите ù, като упоително и неспирно повтаряше, докато седеше заедно с децата, думите на стара приспивна песен, която природата си тананикаше, "Пазя те аз, закрилник твой съм", а в други моменти, рязко и ненадейно, особено когато се случеше умът ѝ да се издигне над непосредствените занимания, този плисък преставаше да ù носи онова лековито облекчение, а по-скоро като призрачен барабанен тътен започваше безмилостно да отмерва ритъма на живота, караше я да се замисли върху надвисналата над острова гибел и поглъщането му от морето, като същевременно я предупреждаваше, че в нейния ден, който бързо отлита, препускайки от едно дребно задължение към друго, всичко е мимолетно като дъгата – и този звук, който бе притъпяван и приглушаван от други шумове, изведнъж прогърмя глухо в ушите ù и я сепна, застави я, обзета от паника, да вдигне поглед.

Те бяха престанали да говорят, да, това беше обяснението. Преминавайки за секунда от изживяното напрежение към другата крайност, която като компенсация за напразно изразходваната емоция я потопи в приятното, уталожващо, дори малко зловредно равнодушие, тя заключи, че са се отървали от клетия Чарлс Тансли. Ако съпругът ù наистина имаше нужда от някакво пожертвование (а той имаше), тя с радост му отстъпваше Чарлс Тансли, който се бе отнесъл така пренебрежително към малкото ù момче.

Остана още миг с тревожно вдигната глава, заслушана, сякаш очакваше да чуе обичаен шум, някакво всекидневно механическо потракване. А после, като долови нещо ритмично, полуизречено, полуизпято, подето откъм градината, докато съпругът ù крачеше напред-назад по терасата, нещо средно между грачене и песен, тя отново се успокои, тъй като се увери, че всичко е наред, и като сведе поглед към книгата в скута си, откри снимката на сгъваемо джобно ножче с шест остриета, което Джеймс би могъл да изреже добре само ако много внимава.

Изведнъж силен вик, като от стреснат насън лунатик, нещо от рода на "Дъжд от сачми и снаряди", гръмна с все сила в ухото ù. Тя се извърна боязливо да види дали не го е чул и някой друг. Само Лили Брискоу, въздъхна с облекчение тя, а това е без значение. Ала ето че видът на младата художничка, застанала в края на ливадата, я подсети, че би трябвало да държи главата си в едно положение и да не мърда заради картината на Лили. Картината на Лили! Мисис Рамзи се усмихна. С малките си дръпнати очи и това вечно нацупено личице тя никога няма да се омъжи, човек не можеше да гледа много сериозно на нейното рисуване, ала тя си беше едно малко, независимо създание и мисис Рамзи я харесваше точно затова, и като си спомни даденото обещание, сведе глава.

Към фара (превод Иглика Василева, корица Иво Рафаилов, илюстрация Теодор Ушев, 256 стр, цена 25 лева) е в книжарниците

"Сънят се забравя, затова се повтаря" гласи ключова реплика от един филм, като, естествено, Сънят е метафора за Войната... А Тя, Войната (и Репресията), е емблематична за житието и битието на писателя Артур Кьостлер, чиято 120-годишнина от рождението ще отбележим този септември – живот преди, по време и след двете Световни войни... живот между пропагандните "клещи" и на болшевизма, и на сталинизма, и на нацизма, където, досущ като неговия герой Николай Рубашов от Мрак по пладне (запознайте се в откъса от класиката по-долу), Тоталитарният Апарат за Репресии го води, като в Сън, от килия в килия, от разпит на разпит... Живот, достоен за няколко автобиографии (и Кьостлер ги написва), който го отвежда от Големия глад в Украйна през 1932-33-а до Палестина и изкуственото създаване на Израел, от жонглирането с куп тоталитарни режими до срещите с Джордж Оруел (намерил в творчеството на Кьостлер истински "извор" за класиката 1984)... Живот, който отразява (и преминава през) почти всеки "народен" абсурд, случил се през ХХ-ти век, без да неглижираме факта, че оригиналният немски ръкопис на Мрак по пладне е открит през 2015-а, 75 години след като е издаден на английски... Живот, в който "няма невинни", а всички са виновни, че забравят Съня и той се повтаря ли, повтаря, повтаря...

                                                                                                                                                                               ПЪРВИЯТ РАЗПИТ

Няма управник без вина.

Сен Жюст

1

Вратата на килията се затръшна зад Рубашов. Той опря гръб на вратата. След няколко секунди запали цигара. На нара вдясно бяха проснати две чистички одеяла. Сламеникът миришеше на прясно сено. Умивалникът вляво нямаше запушалка, но кранът работеше. Отходната кофа до умивалника беше дезинфекцирана – не смърдеше. Дебелите стени към съседните килии бяха тухлени и заглушаваха всеки звук, но където бяха пробити за отоплителните и канализационните тръби, отворите бяха замазани с цимент, а и отоплителната тръба също беше звукопроводима. Первазът на прозореца беше на нивото на очите му. Можеше да гледа надолу към двора, без да трябва да се придърпва с усилие за пръчките на решетката. Дотук всичко беше наред.

Прозина се, свали си палтото, нави го и го положи на сламеника вместо възглавница. Погледна към двора. Снегът блещукаше жълтеникав на смесената светлина на луната и на електрическите лампи. Край стените, които ограждаха двора, беше разчистена тясна пътека за ежедневната разходка на арестантите. Не беше се зазорило. Звездите все още блестяха ярко и студено, незасенчени от светлината на лампите. По външната крепостна стена срещу прозореца на Рубашов отмерено крачеше войник с пушка на рамо: сто метра напред, сто метра назад. Той удряше крак като на парад. Щикът на пушката му проблясваше на жълтата светлина на лампите.

Както стоеше до прозореца, Рубашов изу обувките си. Изгаси цигарата. Постави я на пода край нара до главата си. Седна на сламеника и не помръдна няколко минути. Отново отиде до прозореца. Дворът беше мъртъв. Часовоят тъкмо се обръщаше кръгом. Над картечната кула зърна ивица от Млечния път.

Рубашов се изтегна на нара и се уви във връхното одеяло. Беше пет часът. През зимата едва ли ги вдигаха преди седем. Много му се спеше, а на разпит вероятно няма да го водят, преди да са минали три-четири дни, прецени той. Свали пенснето си, положи го на каменния под до цигарената угарка, усмихна се и затвори очи. Беше топло загърнат в одеялото и се чувстваше защитен. За първи път от много месеци заспиваше без страх.

Когато няколко минути по-късно тъмничарят погледна през шпионката, преди да загаси отвън лампата в килията, бившият народен комисар Рубашов спеше с гръб към стената, с глава върху протегнатата си лява ръка, която вдървено стърчеше от леглото. Само китката висеше вяло и потрепваше в съня му.

2

Час по-рано, точно когато двамата служители на Народния комисариат на вътрешните работи, изпратени да го арестуват, блъскаха по вратата на жилището му, Рубашов сънуваше, че го арестуват.

Чукането ставаше все по-силно и Рубашов се напъваше да се събуди. Той се беше приучил да се изтръгва от кошмара на първото си арестуване, който години наред редовно го спохождаше в съня му и с неотклонността на часовников механизъм винаги се размотаваше от край до край. Понякога с голямо усилие на волята той успяваше да спре пружината, сам да се измъкне от съня. Но този път не успя. Последните седмици го бяха изтощили напълно. Беше плувнал в пот и се задъхваше в съня си. Пружината на часовниковия механизъм равномерно се размотаваше. Сънят не спираше.

Той сънуваше както обикновено, че блъскат по вратата му, че навън стоят трима мъже, дошли да го арестуват. Виждаше ги през затворената врата как удрят по рамката. Бяха облечени в спретнатите, съвсем новички униформи на преторианските гвардейци от Третия райх. Емблемата на фуражките и на ръкавите им беше агресивно пречупеният кръст. Държаха карикатурно огромни пистолети. Амуницията им миришеше на прясно обработена кожа. Ето ги в стаята, застанали до леглото му. Двамата – едри селянчета с дебели устни и рибешки очи. Третият – нисък, дебел. Стояха край леглото с пистолети в ръце и дишаха тежко в лицето му. В дълбоката тишина се чуваше само астматичната задъханост на ниския дебелан. Някой от горните етажи дръпна ръчката на клозетно казанче. Водата прошумя равномерно надолу по тръбите в стената.

Пружината се развиваше. Тропането по вратата на Рубашов стана по-силно. Навън двамата, дошли да го арестуват, се редуваха да блъскат и да дъхат в премръзналите си ръце. Но Рубашов не можеше да се събуди, макар да знаеше, че сега идва ред на особено мъчителен епизод: тримата продължават да стоят край леглото му, а той се мъчи да си навлече халата. Но ръкавът е издърпан навътре. Той не може да напъха ръката си в него. Напразно се напъва и най-сетне се парализира: не може да помръдне, а всичко зависи от това ще успее ли да си нахлузи ръкава навреме. Мъчителната безпомощност продължава няколко секунди. Рубашов стене и усеща студената пот по челото си. Тропането на вратата прониква през съня му като далечен барабанен тътен. Ръката му под възглавницата се гърчи в трескаво усилие да намери ръкава на халата. Тогава, най-сетне, първият смазващ удар над ухото му с дръжката на пистолет го изтръгва от вцепенението...

С натрапчивата, преживявана всеки път отново болка от този първи удар, който причини глухотата му, Рубашов обикновено се събуждаше. В просъница той продължаваше да трепери, а ръката му, втикната под възглавницата, продължаваше да се напъва да намери ръкава на халата. Преди да се е разбудил напълно, му предстоеше да преживее последния, най-мъчителен миг на кошмара. Овладяваше го зашеметяващото безформено чувство, че като се разбуди, ще се окаже, че сънят е действителност и че той наистина лежи на влажния каменен под в тъмната килия с отходната кофа до краката и с кана вода и няколко огризки хляб до главата...

И този път неприятното усещане на несигурност – какво ли ще напипа ръката му в тъмнината – кофата или ключа на нощната лампа – продължи няколко секунди. Светлината блесна и неопределеността се разсея. Рубашов пое дълбоко дъх няколко пъти и като човек, върнал се към живота, със скръстени на гърдите ръце се наслаждаваше на великолепното чувство, че е свободен и е в безопасност. Той избърса челото и плеша на темето си с чаршафа и хвърли насмешлив поглед към цветната литография на Първия, окачена на стената над леглото му. Портретът на партийния вожд висеше и в стаите на съседите му до неговата, над неговата, под неговата, навсякъде в къщата, в града, в огромната страна, за която се беше сражавал и страдал и която сега отново го беше приютила в огромния си скут и му вдъхваше чувство за сигурност. Вече беше съвсем буден, но тропането по вратата не спираше.

3

Двамата, дошли да арестуват Рубашов, обсъждаха на тъмната площадка пред вратата какво да правят. Портиерът Василий, който им беше показал жилището на Рубашов, стоеше в отворения вход на асансьора и се задъхваше от страх. Той беше стар и слаб. Над разпраната яка на вехтия военен шинел, наметнат над нощницата му, се червенееше голям белег, който му придаваше живеничав вид. Белегът беше от рана, нанесена му през Гражданската война, в която, от началото до края ѝ, се беше сражавал в партизанската бригада на Рубашов. По-късно Рубашов беше изпратен в чужбина и Василий чуваше за него само понякога от вестниците, които му четеше вечер дъщеря му. Тя му беше чела речите на Рубашов на конгресите. Те бяха дълги и неразбираеми и Василий никога не успя да долови в тях гласа на дребния брадат партизански командир, който умееше да псува тъй образно, че дори казанската Богородица сигурно му се усмихваше доброжелателно. Василий обикновено заспиваше по средата на тези речи, но винаги се събуждаше, когато дъщеря му, като повишаваше тържествено глас, четеше заключителните призиви и скандиранията. След всеки от ритуалните призиви: "Да живее Интернационалът!", "Да живее Революцията!", "Да живее другарят Първи!" – Василий промърморваше от сърце: "Амин!" – но така, че да не го чуе дъщеря му. След това смъкваше рубашката си, тайно, с гузна съвест, се прекръстваше и си лягаше. И над неговото легло висеше портрет на Първия, а до портрета беше окачена фотография на Рубашов като партизански командир. Ако намерят тази снимка, сигурно ще откарат и него.

На стълбището беше студено, тъмно и много тихо. По-младият от двамата служители на Комисариата на вътрешните работи предложи да разбият с изстрел ключалката на вратата. Василий се подпря на вратата на асансьора. От бързане не беше успял да си върже обувките, но ръцете му трепереха толкова силно, че и сега не можеше да затегне връзките им. По-възрастният не беше съгласен да стрелят. Арестуването трябвало да се извърши, без да се вдига шум. Двамата дъхнаха във вкочанените си ръце и отново заблъскаха по вратата. По-младият удряше по нея с дръжката на револвера си. Няколко етажа по-долу се разнесе пронизителен женски вик.

– Кажи ѝ да си затваря устата – нареди младият на Василий.

– Ти, там, млъкни – провикна се Василий. – Дошли са от органите.

Жената мигновено млъкна. Младият зарита с ботуш вратата. Шумът изпълни цялото стълбище. Вратата се откърти.

Стояха до леглото на Рубашов: младият с пистолет в ръка, старият изпънат, сякаш застанал в положение "мирно". Василий стоеше няколко крачки зад тях, подпрян на стената. Рубашов все още си бършеше потта от темето. Той ги погледна с късогледите си сънени очи.

– Гражданино Рубашов, Николай Салманович, в името на народа Вие сте арестуван – каза по-младият.

Рубашов потърси пипнешком очилата си под възглавницата и се надигна. Сега, вече с очила, очите му придобиха изражението, което Василий и по-възрастният служител познаваха от старите снимки и цветни литографии. По-старият се изпъна още повече. По-младият, който беше израснал с нови герои, пристъпи още по-близо до леглото. Другите в стаята почувстваха, че той ще каже или дори ще извърши нещо брутално, за да преодолее това неприятно положение.

– Приберете оръжието си, другарю – обърна се към него Рубашов. – А и какво впрочем искате от мене?

– Не чувате ли? Вие сте арестуван – каза младежът. – Облечете се по-бързо.

– Имате ли писмена заповед? – попита Рубашов.

По-старият извади лист хартия от джоба си, подаде го на Рубашов и отново застана мирно.

Рубашов прочете внимателно заповедта.

– Ее, добре – каза той. – От тези хартийки никога нищо не може да се разбере, дявол да го вземе.

– Облечете се и побързайте – отряза младежът. Беше очевидно, че грубостта му не е просто показна, а му е присъща.

"Чудесно потомство сме създали, няма що" – помисли Рубашов. Припомни си плакатите, на които младежите са винаги засмени. Почувства страшна умора.

– Вместо да размахвате този револвер, по-добре ми подайте халата – каза той на младежа.

Младежът пламна, но премълча. По-възрастният служител подаде халата на Рубашов. Рубашов пъхна ръката си в ръкава.

– Този път най-сетне влезе – промърмори той с напрегната усмивка.

Другите трима не разбраха какво иска да каже и останаха мълчаливи. Те го наблюдаваха как бавно става от леглото и събира разхвърлените си дрехи.

След единствения пронизителен женски писък цялата къща беше притихнала, но те знаеха, че всичките ѝ обитатели са будни в леглата си и спотайват дъх.

В тишината чуха как някой от по-горните етажи дръпна ръчката на клозетно казанче и как водата се застича равномерно по тръбата.

Мрак по пладне (превод Алфред Криспин, корица Дора Иванова, цена 21 лева) е тук и в книжарниците